Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (34)

Есента Гай Марий получи писмо от Публий Рутилий Руф, датирано от края на септември.

„Най-сетне Публий Лициний Нерва има смелостта да пише до Сената какво е действителното положение в Сицилия. Като първи консул, предполагам, заедно с моето писмо ще получиш и официалните сведения за събитията, но, разбира се, първо ще прочетеш моята версия, която не е толкова скучна, при това ще дойде едновременно с официалните вести, тъй като си уредих моето да пътува в една и съща торба с тях.

Но преди да ти разкажа за Сицилия, трябва да се върнем обратно в началото на годината, когато, както си спомняш, Сенатът предложи на римския народ да гласува закон, според който всички роби от италийски произход се освобождават автоматически от дългово робство, независимо в коя част на света се намират. Но явно още не си узнал до какви непредвидени последствия доведе това решение. Не само италийците, но и много роби от други народности, най-вече сред тези, които официално са си спечелили статута на приятели и съюзници на римския народ, решиха на своя глава, че законът се отнася и до тях или пък, че ако не е така, толкова по-зле. Това важи особено много за робите — гърци, които представляват мнозинство не само в Сицилия, но и в цяла Кампания.

Февруари месец някой си римски гражданин, Тит Ветий, син на конник от Кампания, всичко на всичко двадесетгодишен, полудял. Причината за лудостта му се кореняла в огромните му дългове; младежът се бил задължил да изплати седем таланта сребро за някакво си скитско момиче — робиня. Но понеже старият Тит Ветий бил изключителен скъперник, а пък и синът му вече бил достатъчно голям, за да няма нужда от родителски надзор, младежът заел въпросната сума срещу ужасяваща лихва, като заложил цялото си наследство. Разбира се, в ръцете на лихварите Тит Ветий се е оказал безпомощен като пиле, на което му предстояло да бъде здравата оскубано. Заемодателите настоявали той да си върне дълга в уговорените тридесет дни. Естествено той не е могъл да го стори, но все пак си издействал удължаване на срока с още тридесет дни. Когато обаче се видяло, че и на втория месец няма да събере парите, лихварите отишли право при баща му и поискали той да заплати борчовете на сина си, при това с още по-голяма лихва. Бащата отказал и лишил сина си от всякакво наследство. И синът полудял.

Следващото нещо, което Тит Ветий сторил, било да си сложи диадема на главата, да облече пурпурна роба и да се обяви за цар на Кампания и да вдигне всички роби в областта на въстание. Баща му, бързам да уточня, е един от малцината останали старомодни едри земевладелци: държал се е винаги добре с робите си, при това сред тях няма нито един италиец. Но в съседство с него бил друг земевладелец — новобогаташ, чиито хора имали навика да купуват роби, където ги дават най-евтино, да ги връзват да работят, без дори да се заинтересуват откъде идват, и да ги заключват за през нощта в дъсчени бараки. Името на този презрян душегубец беше Марк Макрин Мактатор, който между другото се оказа близък приятел с колегата ти консул, нашия достопочтен и уважаван съгражданин Гай Флавий Фимбрия.

В деня, когато Тит Ветий полудял, той закупил на старо петстотин комплекта бойно снаряжение от близката школа за гладиатори, раздал ги на робите си и тръгнал с тях право срещу имението на Марк Макрин Мактатор, за да сложи край на мъките на събратята им. Мактатор и семейството му били избити след продължителни мъчения, а голямата част от робите се видели свободни. Както се оказало, повечето от тях били италийци, затова и били задържани противозаконно в робство.

За кратко време младият Тит Ветий, царят на Кампания, бил събрал армия от четири хиляди роби, които се укрепили здраво на лагер върху близкия хълм. Оттам насетне към импровизираната крепост се завтекли стотици и хиляди роби! В Капуа се видели принудени да затворят портите на града, да вдигнат гладиаторите в бойна готовност и да пратят вест за помощ до Сената в Рим.

Фимбрия вдигна голям шум около събитията и публично носеше траур заради приятеля си Мактатор Касапина, докато най-накрая на назначените отци не им омръзна от фасоните му и не назначиха самия чуждестранен претор Луций Лициний Лукул за командващ специално сформираната армия с цел потушаването на размириците в Кампания. Както знаеш, Луций Лициний Лукул е един от най-видните аристократи в цял Рим и никак не му стана приятно да получава заповеди от някаква бълха като Фимбрия.

Сега да отворим една малка скоба. Предполагам, знаеш, че Лукул е женен за сестрата на Прасчо Метел, Метела Калва. Двамата си родиха две синчета, от които сега едното е на четиринайсет, а другото — на дванайсет години и за тях вече се говори, че са многообещаващи римски граждани. Като си представиш и каква гледка е Прасчо Младши, който не може и две думи на кръст да върже, ясно ти е, че в целия род на Метелите младият Луций и младият Марк Лукул са на голяма почит. И няма какво да се смееш, Гай Марий! Чак оттук те слушам как си казваш: «Хо-хо» и «Ха-ха»! Това са важни неща, трябва най-сетне да го разбереш. Как мислиш да си пробиваш и занапред път сред римския обществен живот, ако не се научиш да слушаш клюките и да се интересуваш от семействата на своите евентуални врагове или съюзници? Жената на Лукул, сестрата на Прасчо, е известна на всички като въплъщение на порочността. Първо, защото има навика да занимава цял Рим с авантюрите си: не могат да се изброят случаите, когато е изпадала в истерии пред дюкяна на някой известен бижутер или се е събличала гола пред хора с мисълта да скача да се дави в Тибър. Но второ, защото бедната Метела Калва не си търси мъжлета в средите на своята класа, ами се занимава с простолюдието, а тъкмо това най-силно докача честта на нашия Прасчо. Да не говорим за още по-надменния й съпруг Лукул. Не, Метела Калва предпочита хубави роби и здравеняци хамали, които сама си търси по кейовете на римското пристанище. Затова отдавна се е превърнала в непоносимо бреме и за Прасчо, и за Лукул, нищо че по мое мнение като майка на двете момчета се справя чудесно.

Затваряме скобата. Беше ми нужна, колкото да добавя малко пикантен привкус на разказа си. Сега разбираш защо на Лукул му е било толкова неприятно да върши черната работа на Фимбрия, след като вторият консул, само да беше по-беден — колкото до физиката му, по-голям здравеняк от колегата ти не мога да си представя, — би бил тъкмо типът на сладострастната му жена! Между другото напоследък Фимбрия ми се струва доста подозрителен. От всички хора на света той взе, че завърза приятелство тъкмо с Гай Мемий и от известно време двамата са неразделни. Големи пари се прехвърлят от едни ръце в други, но с каква цел, не е ясно.

Както и да е, Лукул набързо прочисти Кампания от бунтовниците, младият Тит Ветий беше екзекутиран, както и офицерите, и всичките му войници — роби. Лукул получи похвала за добре свършената работа и мигом се върна към функциите си на чуждестранен претор да раздава правосъдие в места като Реата.

Сега ми идва наум, че аз още преди време ти бях писал, че миналогодишните надигания в Кампания не вещаят нищо добро? И както виждаш, съм познал. Първо се появи Тит Ветий. А след това цяла Сицилия попадна в ръцете на робите!

Винаги съм си мислил, че и по вида си, и по действията си Публий Лициний Нерва напомня на голяма мишка, но кой ще предположи каква опасност представлява той като претор и управител на провинция, в случая Сицилия? Като го знам какъв е стриктен и прилежен, подобна длъжност сигурно му се е усладила повече, отколкото на всеки друг. Да се щура насам-натам, да се рови из складовете за храна за зимата, да пише подробни доклади с върха на опашчицата си и да мърда доволно мустачки.

Разбира се, всичко щеше да бъде наред, ако не се беше появил този проклет закон за освобождаването на робите-италийци. Нашият претор Нерва веднага хукна към Сицилия и се зае с освобождаването на всички италийци на острова, които се оказаха около една четвърт от всички роби, експлоатирани в производството на зърно. Започна от Сиракуза, докато квесторът му го замествал в другия край на острова, в Лилибеум. Работата вървяла бавно, но без спънки. С присъщата си методичност Нерва разобличавал всеки роб, който си приписвал италийски произход, без да може да го докаже; за целта той просто разпитвал лъжеиталийците по оскански или върху географията на полуострова. Освен това се погрижил приетият декрет да бъде разпространен единствено на латински, като така смятал да прецеди всички онези, които могат сами да го прочетат, останалите най-вероятно ще се окажат дошли от другаде. Но това се оказало нож с две остриета, защото онези, които можели да четат само на гръцки, се видели принудени да искат от приятели да им превеждат, а пък от превод на превод смисълът на закона все се изменял и объркването се ширело навсякъде…

През втората половина на май Нерва беше освободил само осемстотин роби-италийци в Сиракуза, докато квесторът му в Лилибеум все чакал изрични разпореждания какво да прави с тамошните. Най-накрая в Сиракуза пристигнала цяла делегация от разгневени земевладелци, които недвусмислено заплашили Нерва, че ако продължава да освобождава робите им, ще му се случи нещо лошо — като се почне с даване под съд и се свърши с бой и кастриране. Нерва се уплашил от заканите им и веднага преустановил работа. Нямало да се освобождават повече никакви роби. За нещастие обаче разпореждането му до квестора в Лилибеум закъсняло; уморен да чака, квесторът на своя глава сформирал трибунал насред градския пазар и започнал да освобождава. Сега и той трябвало да престане, още преди да е свършил кажи-речи нищо. Робите стояли напразно на опашка пред съда и като видели, че им се затварят вратите му под носа им, побеснели от ярост и тръгнали сами да си търсят справедливост.

Като резултат от всичко това в западния край на острова избухнало истинско въстание, което започнало с убийството на двамина богати братя — робовладелци, които владеели голямо имение край Халикия. Оттам насилието се разпространило във всички посоки. Из цяла Сицилия робите напускали именията на господарите си на тълпи от стотици и дори хиляди души. Много от надзирателите и дори собственици били заклани, докато робите им се насочвали към Гората на Полиците, която, доколкото знам, се намира на шейсет-седемдесет километра северозападно от Етна. Нерва свикал набързо местната милиция и след като завзел старата цитадела в Сиракуза и избил събралите се между стените й роби, решил, че въстанието е вече потушено. Затова разпуснал доброволците и ги пратил по живо, по здраво вкъщи. Но се оказало, че въстанието тепърва започва. Следващите сблъсъци били в съседство с Хераклея Миноа, а когато Нерва отново призовал милицията си на бой, всички се направили на глухи. Преторът се видял принуден да прибегне до услугите на кохортата съюзнически войски, разположена на гарнизон край Етна, доста далеч от Хераклея Миноа, но пък и Нерва нямал друг избор. Този път обаче акцията му не успяла. Цялата кохорта била изклана, а робите се сдобили с оръжие.

Докато се случвали тези събития, робите си издигнали свой водач, по всяка вероятност италиец, от онези, които Нерва не смогнал да освободи навреме. Казва се Салвий и по произход е марсиец. Изглежда, докато е бил свободен, е изкарвал хляба си с дресиране на змии. Даден е бил в робство, защото го спипали да свири с флейтата си на змии по време на Дионисиевите празници, които толкова много бяха наплашили Сената преди няколко години. Сега Салвий се е обявил за цар, но понеже е италиец, в мисълта си се вижда повече римски управник, отколкото елинистичен деспот. Ходи облечен в тога претекста, вместо да си сложи диадема, и навсякъде е придружаван от ликтори с фасции и брадви.

В противоположния край на Сицилия, някъде около Лилибеум, се появил друг робски цар, този път грък на име Атенион, който също си събрал войска. И Салвий, и Атенион се насочили към Гората на Полиците, където се съвещавали известно време. В крайна сметка за общ водач бил избран Салвий, който се кръстил цар Трифон и избрал за своя главна квартира непревземаемата твърдина Триокала, в подножието на планините, обърнати по посока на Африка, някъде на средата на пътя между Агригентум и Лилибеум.

Точно в този момент, ако някой седне да описва злощастията на Сицилия, ще се получи нова Илиада. Като се изключи онова, което робите са отделили за себе си, цялата реколта е изпотъпкана и унищожена и Рим няма да може да разчита тази година на сицилийско зърно. Градовете на острова са препълнени с бягащите от гнева на робите свободни сицилийци, които обаче скоро стават жертва на глада и болестите. Цяла една армия от шейсет хиляди роби, при това заедно с петхилядна конница, се разхожда съвсем свободно от единия край на Сицилия до другия и всеки път, когато нещо я заплаши, се оттегля в безопасност в Триокала. Робите са нападнали и превзели Мурганция, а за малко да превземат и Лилибеум, който за щастие бил спасен от шепа ветерани, научили за бунтовете и доплавали специално от Африка.

И ето, че стигаме до нечий повече от недостоен ход, с който се цели да се използва положението в Сицилия и задаващата се криза с храните, за да се предизвика, сигурен съм, изкуствен недостиг на зърно за жителите на Рим! Слуховете, че събитията в Сицилия рязко ще ограничат количеството зърнени храни за града, можеха да се окажат лъжлива тревога, но изведнъж се разбира, че зърно наистина няма. Нашият уважаван Принцепс Сенатус Скавър вече е тръгнал да души следата, която да го отведе до виновника — престъпник, който няма равен на себе си. Подозирам го, че той подозира презрения консул Фимбрия и Гай Мемий. Как тъй се случи, че един толкова почтен и неподкупен човек като Мемий влезе в заговор с отрепки от типа на Фимбрия? Е, разбира се, отговорът не е много труден. Гай Мемий трябваше да бъде избран за претор още преди години, но стъпи на този пост едва сега. Той обаче не притежава нужните средства, за да гони и консулство, а когато някой си науми, че дадена служба му се полага по право, той е готов на всичко, дори на крайно непредпазливи ходове, за да я получи.“

Марий въздъхна с облекчение, че най-сетне е стигнал до края на писмото, и го остави на масата; после извади един подир друг свитъците с официалните бюлетини, които му пращаше Сенатът, и ги прегледа. За свой късмет, беше съвсем сам и можеше спокойно да чете на глас кореспонденцията си, опитвайки се да разграничи изреченията едно от друго. Не че имаше нещо срамно в това да четеш на глас — повечето римляни го правеха. Просто за останалите се предполагаше, че знаят и гръцки, та Марий трябваше да компенсира със способностите си по латински.

Както винаги Публий Рутилий беше познал. Неговото изключително дълго писмо беше много по-богато на информация от бюлетините, нищо че в тях беше включен пълният текст на доклада на Нерва, както и много статистика. Те нито можеха да се похвалят, че са интересни, нито се спираха на такива подробности, на каквито обръщаше внимание Рутилий Руф.

За Марий не беше трудно да си представи тревогата, обхванала Рим. Всеки път, когато се очертаеше недостиг на зърно, над града надвисваше призракът на политическите промени. Хазната започваше да пъшка от дългове, а едилите се надпреварваха да измислят по-радикални мерки за справяне с положението. Сицилия беше големият панер на Рим и всеки път, когато реколтата на острова не се окажеше достатъчно богата, Рим се изправяше лице в лице с глада. Африка и Сардиния, взети заедно, произвеждаха по-малко зърно от Сицилия. Наполовина по-малко! Сегашната криза можеше да доведе до това, народът публично да обяви Сената за виновен, че е пратил в провинцията неспособен управител, а пък пролетариите щяха да обвинят и народа, и Сената, че ги е оставил с празни кореми.

Пролетариите нямаха политически интереси. Те никога и не помисляха, че могат да притежават властта, нито ги вълнуваше кой всъщност ги управлява. Цялото им участие в обществения живот се свеждаше до това да гледат игрите по време на празненствата, когато не се плащаше, и да недоволстват, когато хлябът свърши. В такива случаи пролетариатът изведнъж се оказваше сила, на която не можеше да се устои току-тъй.

Не че бедняците получаваха своя хляб без пари. Просто с помощта на едилите и квесторите Сенатът се грижеше за това на пролетариите да се продава зърно на умерени цени, дори когато страната не тъне в изобилие. Това се отразяваше твърде зле за хазната, която при всяка слаба реколта трябваше да купува зърното на завишени цени, а да го продава на същите като друг път. Всеки римски гражданин, който е записан, че живее в рамките на града, независимо от имущественото си положение имаше право на своя дял от евтиното зърно, осигурявано от Сената. Разбира се, ако намери достатъчно търпение да се нареди на километричната опашка пред бюрото на едила на Портикус Минуция, за да получи своята бележчица. С тази бележчица в ръка той можеше да се представи пред някой от държавните складове за зърно, разположени покрай Авентинския хълм при римското пристанище и да закупи своите пет модии евтино зърно. Това, че повечето римляни не си правеха толкова труд, се дължеше на простия факт, че човек винаги можеше да си напазарува нужните количества от Велабрум, където продавачите носеха зърно от частните складове в полите на Палатина, покрай Викус Тускус.

Понеже добре разбираше как една подобна политическа нестабилност може да се отрази на него самия, Гай Марий изпадна в дълбок размисъл. В момента, в който Сенатът заръчваше на Хазната да бръкне в прашните си пазви и да извади пари, за да нахрани бедните, в Рим щеше да се надигне големият вой: по-видните трибуни ерарии — чиновниците в Хазната — щяха да изброят хиляда и една причини защо не могат да си позволят похарчването на такива огромни суми в момента, в който шест легиона войници — пролетарии си живеят живота за сметка на държавата в Трансалпийска Галия и си прекарват времето не във водене на войни, ами в провеждането на благоустроителни мероприятия! Това автоматически щеше да прехвърли топката в двора на Сената, който трябваше да поведе жестока война с Хазната за евтиното зърно; най-накрая Сенатът щеше да се оплаче пред народното събрание, че пролетариите са се превърнали в голяма напаст и от тях спасение няма.

Прекрасно! Как смяташе сега Марий да се кандидатира за втори пореден път за консул ин абсенция, след като именно той я беше създал тази платена армия от пролетарии, а в Рим техните събратя заплашваха да изядат съгражданите си? Да пукне дано, проклетият му Публий Лициний Нерва! Да пукнат и всички спекуланти с него!

 

 

Единствен Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус беше предусетил нещо подозрително, преди зърнената криза да се разрази; обикновено в края на лятото, когато по пазарите започваше да се продава зърното от новата реколта, в Рим цените спадаха поне малко. Докато тази години те не само че не паднаха, ами продължиха да се качват. Като че ли причината за това беше от ясна по-ясна: освобождаването на робите-италийци, които представляваха главните производители на зърно в провинциите, е довело до рязко ограничаване на засетите площи. Да, но всъщност робите все още не бяха получили свободата си, а пък и още преди месеци се беше очертала добра реколта. Така че редно би било цените да паднат, както и други години. Те обаче се покачваха с всяка седмица.

Подобно наблюдение естествено наведе Скавър до мисълта, че някой от колегите му сенатори си прави сметката да спекулира със зърно, а лека-полека подозренията му се насочиха към консула Фимбрия и градския претор Гай Мемий, които вече цяла пролет и цяло лято взимаха огромни парични заеми, явно целейки да се сдобият с възможно най-много пари в наличност. Заключението се налагаше от само себе си: консулът и преторът навярно купуваха зърното евтино, за да го продават наесен скъпо.

Но изведнъж в Рим научиха за въстанието на робите в Сицилия, а Фимбрия и Мемий, вместо да се успокоят, се хвърлиха в сложни операции по разпродажбата на имотите си, прехвърляйки на всевъзможни купувачи ниви и имения, оставяйки си единствено домовете си в Рим и достатъчно земя, за да не изгубят сенаторския си ценз. От това пък Скавър реши, че какъвто и финансов удар да бяха гонили, той едва ли би бил във връзка със снабдяването със зърно.

Разсъжденията му се основаха на доводи, които можем да определим най-малкото като измамливи, но никой в нищо не можеше да го обвини; според Скавър, ако консулът и градският претор наистина имаха пръст в покачването цените на зърното, сега просто щяха да си пълнят гушите от печалбата, а нямаше като луди да погасяват дългове с цената на кажи-речи цялата си собственост. Не, Фимбрия и Мемий стояха извън подозрение! Трябваше да се търси другаде.

След като се получи писмото на Публий Лициний Нерва, в което той описваше с подробности ситуацията в Сицилия, Скавър започна да чува около себе си все по-често и по-често да се споменава името на някой си сенатор, влязъл в тясна връзка с търговците на зърно. Той веднага изостави почти изгубилата се следа на Фимбрия и Мемий и се насочи право по тази на Луций Апулей Сатурнин, квестора на пристанището в Остия. Човекът беше млад и наскоро се бе сдобил с място в Сената, но беше заел най-сериозния пост, който можеше да се даде на човек на неговата възраст или поне, ако имаше интереси в търговията със зърно. Защото именно квесторът в Остия контролираше разтоварването на зърното от корабите, неговото складиране, познаваше лично всички, заети в бранша, имаше възможност да се сдобие с всякакъв сорт информация, много преди тя да е достигнала до ушите, на който и да е от колегите му сенатори.

Скавър продължи с разследванията си, които само го убедиха, че вече е спипал истинския виновник. В началото на октомври за доброто име на Сената Скавър реши да използва едно от заседанията му, за да нанесе своя удар. Луций Апулей Сатурнин беше обвинен, че стои в дъното на зловещата машинация, довела до драстичното покачване на цените на зърното, преди хазната да е осигурила средствата за попълването наличните количества на държавно зърно и следователно е предизвикал огромни разходи на държавни пари. За смълчаните сенатори квесторът се оказа идеалната изкупителна жертва. Обхванати от безгранично възмущение, сенаторите гласуваха с огромно мнозинство на Луций Апулей Сатурнин да бъдат отнети правомощията на квестор, което автоматически го изхвърляше и извън състава на Сената; така можеше спокойно да бъде открит процес срещу него по обвинение за злоупотреба с обществено положение.

Извикан спешно от Остия, за да се яви пред Сената, Сатурнин не можеше да стори нищо, за да се защити от обвиненията на Скавър. В действителност Принцепс Сенатус не разполагаше с никакви доказателства в своя подкрепа, но пък и обвиненият с нищо не можеше да удостовери, че е вършил работата си честни и почтено; така че всичко се сведе до това, кой ще успее да накара другите да му повярват, а тук младежът нямаше никакви шансове срещу Скавър.

— Дай доказателства, че съм замесен! — крещеше Сатурнин.

— Дай ми доказателства, че не си! — отвърна му презрително Скавър.

И естествено, целият Сенат хвана вяра на своя председател, защото досега Скавър бе има случай неведнъж да докаже, че е способен да разобличава престъпници.

Но Луций Апулей Сатурнин нямаше да се предаде така лесно. На възраст той беше тъкмо подходящ за квесторския пост, сиреч беше на тридесет и отскоро беше приет за сенатор. Това обаче означаваше, че никой не го познаваше що за риба е, понеже като млад нито се бе прочул с някое блестящо спечелено дело на Форума, нито се беше изявил в нужната светлина на бойното поле. Най-лошото при него обаче сякаш беше, че макар и сенатори предците му произхождаха чак от Пиценум. Никой не го питаше дали е съгласен с отнемането на квесторските му пълномощия или на мястото му в Сената; дори не можеше да протестира, когато Сенатът прехвърли квесторската служба в Остия не на друг, а на Скавър Принцепс Сенатус, до края на изтичащата година! И все пак Сатурнин нямаше да се даде без бой.

В Рим трудно щеше да се намери един-единствен човек, който да се усъмни във вината му. Навсякъде, където минеше, Сатурнин беше оплюван, блъскан в ребрата, дори замерван с камъни. Отвън цялата му къща беше изписана с неприлични думи: „СВИНЯ“, „ПЕДЕРАСТ“, „ПРОКАЗА“, „ВЪРКОЛАК“, „ЧУДОВИЩЕ“, „ЧЕКИДЖИЯ“ и други, написани едни върху други, тъй че всъщност и да искаше, обектът, за когото се отнасяха, да не можеше да ги разчете. И жена му, и децата му принудително се превърнаха в отшелници и прекарваха повечето от времето си в плач. Дори робите си позволяваха да гледат господаря си отвисоко и всеки път, когато той им наредеше нещо, или се правеха, че не са чули, или се туткаха, за да го извадят извън нерви.

Най-добрият приятел на Сатурнин беше човек, когото много малко хора познаваха; практически не представляваше никой. Казваше се Гай Сервилий Главция и беше няколко години по-възрастен от Сатурнин. Главция си беше извоювал славата на способен адвокат, който обаче далеч не притежава блясъка на много от колегите си; познаваше до последната запетайка законите, но това не можеше да му помогне особено за обществена кариера, защото по произход не беше нито от патрициите Сервилии, нито дори от някоя по-влиятелна плебейска фамилия. Ако не беше реномето му на адвокат, Главция навярно можеше да бъде сбъркан с един друг Гай Сервилий, който, здраво вкопчен в полите на Ахенобарб, си беше извоювал дори място в Сената. И все пак, докато другият плебей Гай Сервилий все още не можеше да се похвали с когномен, Главция се радваше на своя, никак лош при това, защото се отнасяше до красивите сивкаво-зеленикави очи на хората в рода му.

Сатурнин и Главция представляваха приятна гледка: единият тъмнокос, другият рус, но и двамата притежаващи всички хубави черти на своя тип. Това, което ги беше свързало, беше, че и единият, и другият можеха да разсъждават и имаха поглед върху нещата, а едновременно с това криеха една и съща амбиция — да се доберат до консулския стол и да направят наследниците си аристократи. И политиката, и законодателството ги привличаха, което автоматически ги правеше годни да заемат тъй желаните управнически длъжности.

— Още не се признавам за победен — заяви тържествено Сатурнин на Главция. — Има и друг начин да се влезе в Сената и тъкмо него смятам да използвам.

— През цензорите втори път няма да минеш — предупреди го Главция.

— Знам! Не, аз няма и да ги питам, ами ще се кандидатирам за народен трибун — закани се Сатурнин.

— Никога няма да те изберат — рече Главция не от желание да секне ентусиазма на приятеля си, но просто защото беше свикнал да гледа трезво на нещата.

— Не и ако си намеря някой силен съюзник.

— Гай Марий.

— Че кой друг? Той не се обича нито със Скавър, нито с Нумидик, нито с когото и да е от другите дебели глави, дето ни правят политиката. Още утре сутринта ще отплавам за Масилия, за да разясня случая си на единствения човек, който би намерил добрата воля да ме изслуша и да ми предложи подкрепата си.

Главция кимна в знак на одобрение.

— Да, това е най-правилната тактика, Луций Апулей. В крайна сметка вече няма какво да губиш. — Хрумна му нещо и той се усмихна. — Помисли си само как можеш да съкратиш дните на Скавър, изберат ли те наистина за народен трибун!

— Не, това изобщо не ми влиза в намеренията! — възпротиви се Сатурнин. — Той постъпи така, както му се струваше най-добре за всички. Не мога да му се сърдя за това, че тъкмо у мен видя криво. Някой умишлено и съвсем целенасочено е обърнал подозренията на Скавър към мен, и тъкмо този някой ме интересува. Ако наистина стана народен трибун, ще му съкратя на него дните, и още как… Стига да открия кой е.

— Ще отидеш в Масилия да говориш с Гай Марий, а в това време аз ще търся в Рим истинския виновник за зърнената криза, имаш думата ми — увери го Главция.

Есента е подходящ сезон да се пътува по море в западна посока, затова Луций Апулей Сатурнин не видя големи трудности да се добере до Масилия. Оттам му трябваше само да си наеме кон и за няколко дни да се добере до римския лагер край Гланум, където да поиска среща с Гай Марий.

Когато Марий беше заявил на легатите си, че възнамерява да построи един нов Каркасон, оказа се, че не е преувеличил особено. Новият Каркасон се беше превърнал в реалност, макар и да беше изцяло от дърво и кал, за разлика от каменния си оригинал. Хълмът, върху който беше разположен римският лагер, целият беше осеян с крепостни кули. Още като го видя за пръв път, Сатурнин си каза, че хора като германите, абсолютно неопитни в изкуството на обсадата, никога не биха могли да превземат подобно чудо, ако ще да хвърлят и последния си човек срещу палисадите.

— Но — обясняваше Гай Марий на неочаквания си посетител, докато го развеждаше из лагера — всичко това не е толкова да пази армията ми, колкото да подлъже германите, че намеренията ни са да се браним.

„С човек като този не може да има скрито-покрито! — помисли си Сатурнин, който все пак нямаше как да не се възхити на изобретателността на Гай Марий. — Ако има на света човек, който да ми помогне, това е той!“

Двамата се бяха харесали от пръв поглед, навярно защото и единият, и другият бяха по характер решителни и безкомпромисни, или пък заради несвойственото си за един римлянин мислене. Сатурнин беше доволен да научи, че — както се беше надявал — е смогнал да изпревари новината за изпадането си в немилост и има възможност да я съобщи лично в Гланум. Все пак трябваше да се увери, че не зависи от никого, дори от самия Марий, който като главнокомандващ римската армия, застанал начело на едно сложно военностратегическо мероприятие, имаше далеч по-важни задачи, кога точно ще му се даде шанс да изложи случая си и да потърси съдействието на консула.

Сатурнин очакваше на вечерята в офицерската палатка да присъстват много хора, но за негово учудване бяха само трима с Маний Аквилий и Гай Марий.

— Луций Корнелий да не е в Рим? — заинтересува се той.

Без да издаде с нищо неудобството си от подобен въпрос, Марий посегна към едно от сварените яйца.

— Не, действа по специално поръчение — обясни той накратко.

Сатурнин си каза, че няма никакъв смисъл да крие неволите си от Маний Аквилий, който вече бе имал случай да докаже на всички, че е човек на Марий, а пък и в качеството си на висш офицер нямаше как да не научи от първа ръка за събитията около квестора. Затова използва момента почти веднага след като свършиха с вечерята, за да изложи просбата си. Двамата му сътрапезници го изслушаха от край до край, без да го прекъсват, без да му зададат дори един-единствен въпрос, което се стори на Сатурнин добър знак — беше подредил едно след друго събитията ясно и логично.

Най-накрая Марий въздъхна:

— Много се радвам, че дойде лично да поискаш помощта ми. Това придава много по-голяма тежест на твърденията ти, Луций Апулей. Ако беше наистина виновен, щеше да прибегнеш до множество хитринки, но никога нямаше да имаш смелостта лично да ме посетиш. Доколкото знам, не се славя като наивен човек. Нито може някой да обвини Марк Емилий Скавър в подобно нещо. Но ти ми харесваш, затова съм склонен да вярвам, че обвиненията срещу теб в един толкова заплетен случай са плод по-скоро на поредица от заблуждения и може би предубеждения. Пък и в крайна сметка като квестор в Остия ти си идеалният човек другите да те използват вместо изкупителна жертва.

— Ако някъде нещо куца в обвинението срещу мен, Гай Марий, то е в това, че никога не съм притежавал нужните средства да закупя подобни количества зърно — рече Сатурнин.

— Така е, но подобно разсъждение не може автоматически да те оневини — напомни му Марий. — Нищо не ти пречи да заемеш от някого колкото пари ти трябват, или просто да прибереш някой тлъст подкуп.

— Мислиш ли, че съм направил подобно нещо?

— Не. Смятам, че си жертва, не извършител.

— Аз също — обади се Маний Аквилий. — Иначе всичко изглежда прекалено просто.

— Значи мога да разчитам на помощта ви да се кандидатирам за народен трибун? — попита Сатурнин.

— О, на всяка цена — увери го Марий, без капчица колебание в гласа.

— Естествено ще ви се отблагодаря, както подобава.

— Не ще и дума! — сложи точка на разговора Марий.

Нататък нещата протекоха кажи-речи мълниеносно. Сатурнин нямаше минута време за губене, защото изборите за народни трибуни бяха насрочени за ноември, а той трябваше да се прибере навреме, за да се запише като кандидат и да потърси връзките, на които щеше да разчита като човек на Марий. Затова, въоръжен с цял куп писма до най-различни важни и не чак толкова важни особи в Рим, Сатурнин нае кола и четири мулета, които да я карат, и запраши по пътя към Алпите. Не беше пропуснал да вземе нужните пари, за да сменя на всяка спирка животните си с такива, които да не издъхнат на петия километър.

Тъкмо заминаваше, когато пред входа на лагера се сблъска с твърде необичайна групичка. Насреща му вървяха трима гали. Гали — варвари! Сатурнин никога допреди не бе имал случай да се срещне с варвари, затова устата му увисна от удивление. По всичко личеше, че единият от тримата е пленник на другите, защото ръцете му бяха оковани във вериги. Най-странното беше, че от тримата тъкмо той най-много приличаше на цивилизован човек! Беше рус, но не чак пепеляворус, косата му беше дълга, но все пак подрязвана, както си я подрязват гърците, лицето му беше гладко избръснато, беше облечен в дълги, стегнати гащи, каквито се знаеше, че носят галите, и в рунтава, вълнена горна дреха, изплетена в характерна и трудна за описване шевица. Единият от пазачите му беше с тъмна кожа, почти мургав, но върху главата си носеше опасана златна нишка с пъхнати няколко птичи пера в нея. Отдалече си личеше, че е някакъв келтибериец-чужденец, още повече че ходеше полугол, показвайки на всеки срещнат камара от мускули. Третият варварин, който даваше вид да командва, беше типичен варварин. И той ходеше полугол, кожата на гърдите му беше бяла като мляко, но се виждаше, че яки ветрове са я брулили, гащите му бяха вързани с каиши, каквито Сатурнин беше слушал да носят германите или митичните белги; дългата златисточервена коса на непознатия се спускаше безразборно чак до гърба му, дългите му червеникави мустаци бяха провиснали от двете страни на устата му, а около врата му се показваше тежък торк с две драконови глави по краищата си, който явно бе излят от чисто злато.

Мулетата поеха надолу по пътя и Сатурнин се размина отблизо с малката групичка. Докато ги отминаваше, погледът му срещна светлите очи на главатаря, които го изгледаха с такова презрение, че римлянинът чак изтръпна от ужас: Да, това се казваше истински варварин!

Тримата гали продължиха нагоре към централния вход на лагера и никой не си направи труда да ги спре или поне да ги попита кои са. Безпрепятствено галите се озоваха пред дървената барака на самия главнокомандващ, където под сянката на стряхата се изтягаше дежурният офицер.

— Ако може да ни приеме Гай Марий… — обърна се към него на безупречен латински русият главатар.

Но офицерът явно дори не се изненада от подобно посещение.

— Само да видя дали днес приема — стана той от мястото си. След секунда отново се появи на вратата. — Гай Марий нареди да ви поканя вътре, Луций Корнелий — усмихна се той широко на легата.

— Много умно — сгълча го тихичко Серторий, докато се разминаваше с него. — И да не вземеш да се раздрънкаш пред някого, чуваш ли ме?

Щом двамата му подчинени влязоха в кабинета му, Марий внимателно ги изгледа от главата до петите, сякаш искаше да прецени минават ли наистина за варвари.

— Крайно време беше да се връщате — поздрави той Сула и стисна силно ръката му. Сетне се здрависа и със Серторий.

— Няма да се бавим много тук — разочарова го Сула и избута пленника напред. — Върнахме се само за да ти предадем един подарък за бъдещия ти триумф. Запознай се с Копил, цар на волките тестосаги, същият, който навремето участваше в изтребването на Касиевата армия при Бурдигала.

— А, така ли! — най-сетне отдаде някакво внимание Марий и на непознатия. — Не дава много вид на гал, а? Двамата с Квинт Серторий сте далеч по-впечатлителни.

Серторий гордо се ухили при тази забележка, но Сула побърза да обясни:

— Ами като имаш предвид, че столицата му е Толоза, имал е време да се цивилизова. Говори добре гръцки и в мисленето си навярно е само наполовина гал. Заловихме го под самите стени на Бурдигала.

— Дали наистина си струва труда? — запита се Марий.

— Ти сам ще кажеш, но първо трябва да научиш някои неща за него — усмихна се Сула като огромен котарак при вида на жертвата си. — Той има да ни разкаже една доста интересна историйка, при това на език, който всеки римлянин разбира.

Заинтригуван от изражението, изписано по лицето на приятеля му, Марий изгледа по-внимателно цар Копил.

— Каква, историйка?

— О, историйка за цели езера, пълни със злато. Златото било натоварено от римляните на мулски впрягове и пратено надолу по пътя от Толоза за Нарбон по времето, когато някой си Квинт Сервилий Цепион бил римски проконсул. Недалеч от Каркасон златото изчезнало по мистериозен начин, а пътят бил застлан с труповете на шестстотин римски войници, на които били отнети всички доспехи и оръжия. Когато златото изчезнало, Копил се намирал близо до Каркасон — все пак златото му е било поверено лично на него и той е бил длъжен да го пази, доколкото може. Но онези, които отмъкнали златото и го отнесли в Испания, били твърде много на брой, за да посмеят галите да ги нападнат — Копил е разполагал само с шепа хора. Интересното обаче е друго, а именно, че сред римляните останали двамина оцелели: единият чист римлянин — не друг, а префектус фабрум Фурий, вторият — гръцкият освобожденец Квинт Сервилий Биас. Когато няколко месеца по-късно златото изведнъж се появило в склад за риба в Малака, собственост на клиент на Квинт Сервилий Цепион, цар Копил е бил далеч; бил е далеч и когато същото това злато е било качено на кораби за Смирна, в сандъци, на които пишело: „Гарум, по поръчка на Квинт Сервилий Цепион.“ И все пак цар Копил си имал един приятел, който си имал друг приятел, който пък имал трети приятел, и тъкмо третият приятел се случило да познава някакъв турдетански разбойник на име Бриганций. Според думите на самия Бриганций той бил нает не от други, а именно от хората на Квинт Сервилий Цепион — Фурий и освобожденеца Биас, да нападне римския конвой и да открадне златото. В замяна щял да задържи за себе си мулетата, товарните коли и оръжията на убитите войници — шестстотин комплекта пълно бойно снаряжение, нито повече, нито по-малко. Когато златото тръгнало по пътя си на изток, Фурий и Биас го последвали.

Никога преди Сула не беше виждал Гай Марий толкова смаян, дори когато четеше писмото на Рутилий Руф, че са го избрали за консул ин абсенция. Онова просто го беше изненадало със своята неочакваност, докато чутото в момента го караше да се замисли дали изобщо знае нещо за живота.

— Богове! — промълви едва-едва Марий. — Как е посмял!

— Посмял е и не му е мигнало окото — изсумтя презрително Сула. — Какво означава животът на шестстотин римски войници, когато става дума за петнайсет хиляди таланта злато! Оказва се, че самите волки тестосаги не гледат на златото като на своя собственост, ами се смятат за негови пазачи. Съкровищата на Делфи, Олимпия и Додона, да не говорим за дузината по-малки светилища, които Брен е заграбил още преди десетилетия, са собственост еднакво на всички галски племена, участвали в похода. Затова сега волките тестосаги се смятат за прокълнати, задето не са опазили златото, а царят им Копил — два пъти проклет. Богатствата на цяла Галия са изчезнали веднъж завинаги.

След някоя и друга секунда Марий се поотърси от шока и впи изпитателен поглед в очите на Сула. Вярно, че историята беше интригуваща и имаше с какво да смае въображението, но правеше впечатление, че самият Сула я беше разказал, както би го сторил някой галски бард, а не един римски сенатор.

— Ти си голям актьор, Луций Корнелий — похвали той приятеля си.

Сула сякаш прие комплимента като най-голямата похвала в живота си.

— Покорно благодаря, Гай Марий.

— Но защо казваш, че няма да останете? Ами зимата? Тук ще ви е по-удобно да я прекарате. — Марий се усмихна при вида на младия си родственик. — Особено Серторий, като го гледам така гол, само с тези пера на главата.

— Не, тръгваме още утре. Кимврите вече са стигнали полите на Пиренеите и са в непрекъснато движение. Местните племена ги дебнат иззад всяка скала, иззад всеки ръб покрай пътя с мисълта да им метнат нещо по главата. Но германите, изглежда, изпитват някаква особена слабост към планините. За тези месеци двамата с Квинт Серторий постигнахме значителни успехи в сближаването си с кимврите; имам чувството, че сме се запознали с половин Испания и Галия.

Марий наля две чаши вино, погледна към Копил и наля трета, която подаде на пленника. Докато поднасяше виното на родственика си Сабин, Марий го изгледа замислено.

— Така ми приличаш на петел на Плутон — рече той.

Серторий отпи от виното и чак въздъхна от блаженство.

— Тосканско! — отсъди той, след което прихна да се смее. — Като петела на Плутон, а? Добре, че не ме нарече гаргата на Прозерпина.

— И какви новини ми носите за германите? — попита Марий.

— Накратко — подробностите ще ги научиш на вечеря. Много е рано да кажем откъде са тръгнали или какво ги кара да продължават все напред. Но за това следващия път. Най-важното е да не се страхуваш, че ще тръгнат към Италия, без да те предупредя. Във всеки случай мога да ти кажа за всички поотделно къде се намират сега: тевтоните, заедно с тигурините, маркоманите и херуските в този момент се опитват да пресекат река Рен и да се върнат в Германия, докато кимврите се мъчат да изкатерят Пиренеите, за да се спуснат към Испания. По мое мнение и едните, и другите няма да успеят — заключи Сула и остави чашата си на масата. — Да, виното беше добро!

Марий повика дежурния офицер.

— Ще ми пратиш ли трима души, на които да може да се разчита? — нареди той. — И виж дали някъде няма да намериш подходящо помещение за цар Копил. За нещастие ще трябва да го държим под ключ, но само докато го заведем благополучно в Рим.

— Аз не бих го оставил в Рим — замисли се Сула, след като дежурният офицер тръгна да изпълни поръчението. — Всъщност на твое място изобщо бих си мълчал къде ще го настаня.

— От Цепион ли се страхуваш? — изненада се Марий. — Не би посмял!

— Все пак посмя да открадне златото, нали? — напомни му Сула.

— Добре тогава, ще приберем царя в Нерсия — отсъди на минутата Марий. — Квинт Серторий, майка ти дали няма приятели, които биха се зарадвали да им погостува един цар? За година, може би две? Ще се погрижа да намеря достатъчно пари за издръжката му.

— Все ще намери някого — каза почти без да се замисли Серторий.

— Какъв късмет! — най-после даде воля на радостта си Марий. — Никога не съм се надявал, че ще намерим нужните доказателства, за да пратим пустия му Цепион в изгнание; нещо, което той заслужава повече от всеки друг. Но ето, че цар Копил е повече от едно обикновено доказателство. Ще потулим цялата работа, докато не им видим сметката на германите, после ще изправим Цепион пред съда по обвинение в злоупотреба с властта и в държавна измяна!

— Държавна измяна? — ококори очи Сула. — Как ще го осъдим с всички приятели, които той има сред центуриите?

— А-а — махна с ръка Марий, — никакви приятели от центуриите няма да му помогнат, когато го изправим пред специален трибунал, съставен единствено от конници.

— Какво замисляш пак, Гай Марий? — попита Сула.

— Вече си имам двама народни трибуни за догодина! — похвали се Марий.

— Може и да не влязат, откъде знаеш? — обади се малко наивно Серторий.

— Ще влязат, и още как — отвърнаха му в хор Марий и Сула, след което тримата избухнаха в гръмък смях.

През цялото това време пленникът ги наблюдаваше невъзмутимо, както подобаваше на един владетел, правеше се, че разбира латинския им, и чакаше да види какво ще му се случи.

Чак в този момент Марий се сети, че не е прилично да приказват пред госта си на латински и прехвърли разговора на гръцки. След минута-две Копил вече се беше включил активно в него и Гай Марий го уверяваше, че скоро ще му свалят оковите.

 

 

— Знаеш ли, Квинт Цецилий — говореше Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус на Метел Нумидик, — изпитвам някаква детинска радост от това, че ме назначихте за квестор в Остия. Виж ме: петдесет и пет годишен човек, плешив като яйце, толкова съм се сбръчкал, че бръснарят вече не може да ме избръсне добре, а изведнъж се почувствах отново като младеж! И в същото време проблемите се решават толкова лесно! Когато бях на тридесет, спомням си добре, всяка пречка ми изглеждаше като канара, непреодолима за младок като мен. Сега, на петдесет и пет, дори и най-големите проблеми са като камъчета, които само ми се мотаят в краката.

Скавър се беше върнал в Рим, за да присъства на извънредното заседание на Сената, свикано по искане на градския претор Гай Мемий. На заседанието трябваше да се обсъди някакъв, общо взето, важен въпрос, свързан със Сардиния; вторият консул Гай Флавий Фимбрия се беше обявил за болен — напоследък му се случваше често.

— Чу ли слуховете? — попита Метел Нумидик, докато двамата изкачваха стълбите към Курия Хостилия и влизаха в залата на Сената. Глашатаят още не беше обявил сенаторите да се събират, но всички онези, които бяха дошли по-рано, не считаха за нужно да стоят навън и да го чакат; едни след други те влизаха вътре в Курията, сядаха по местата си и продължаваха разговорите от улицата в очакване магистратът, който е свикал заседанието, да извърши традиционното жертвоприношение и да прочете молитва до боговете.

— Какъв слух? — отвърна му Скавър малко разсеяно; в последно време вниманието му беше насочено изцяло към снабдяването със зърно.

— Луций Касий и Луций Марций са сформирали нещо като фракция и смятат да предложат на плебейското събрание на Гай Марий да се позволи отново да се кандидатира за консул — при това пак ин абсенция!

Скавър се закова на място само на няколко крачки от стола, който личният му прислужник беше сложил както обикновено на първия ред, между тези на Метел Нумидик и Метел Далматик Понтифекс Максимус. Облещил очи, той впери поглед в лицето на Нумидик.

— Не биха посмели! — ахна Скавър.

— О, и още как! Можеш ли да си го представиш? Да бъдеш избран за трети път консул би било безпрецедентен факт — все едно си обявил някого за диктатор, само че с по-дълъг мандат! Досега, дори да се е случвало Рим да има нужда от диктатор, той никога не е бил назначаван за повече от шест месеца, не за друго, а за да не би човекът, застанал на такава длъжност, да си създаде погрешно мнение за властта и авторитета си. А сега, ето ни принудени да търпим този селянин, който е решил, че може да си променя всичко, както му е угодно! — Метел Нумидик чак се задъхваше от ярост.

Скавър се отпусна върху стола си като същински старец.

— За всичко ние сме си виновни — рече той бавно. — Просто нямахме смелостта на предшествениците си да се отървем веднъж завинаги от тази отровна гъба! Защо Тиберий Гракх, Марк Фулвий и Гай Гракх трябваше да бъдат премахнати, а сега Гай Марий никой с пръст не го побутва? Трябваше да го заколим още преди години!

Метел Нумидик вдигна рамене.

— Той е един селянин. Гракхите и Фулвий Флак бяха благородници. Прав си, Марий е като някоя отровна гъба — предния ден още никой не го е знаел, а пък вече е сенатор; тъкмо се решиш да го изскубнеш от земята и той вече е поникнал отново другаде.

— Това трябва да се прекрати! — извика отчаяно Скавър. — Никой не може да бъде избран за консул ин абсенция, камо ли за втори път подред! Този човек вече стъпка в краката си повече управленски традиции, отколкото който и да било друг в цялата история на републиката! Вече започвам да вярвам, че целта му не е само да го обявят за Пръв сред римляните, но дори да се провъзгласи за римски цар!

— Съгласен — седна на стола си Метел Нумидик. — Но как да се отървем от него, питам те аз. Та той никога не се задържа достатъчно дълго в Рим, за да го убием!

— Луций Касий и Луций Марций — държеше се за главата Скавър. — Това не го разбирам! Та те и двамата са от стари фамилии на нобили, от най-старите аристократични родове сред плебеите! Няма ли кой в тези времена да спази поне малко благоприличие?

— За Луций Марций цял свят знае, че Марий е изплатил всичките му дългове — обясни Метел Нумидик. — Човекът се вижда за пръв път през живота си платежоспособен, как да не се отблагодари на покровителя си? Но с Луций Касий случаят е различен. Станал е крайно чувствителен спрямо общественото мнение, особено когато става дума за некомпетентни пълководци като баща му. Затова и няма как да не е на страната на Марий, след като целият народ е зад консула. Моето лично мнение е, че Касий се опитва да помогне с каквото може на Марий, така че когато един ден той ни избави от германите, и петното върху фамилията на Касиите да се изтрие.

— Хм! — беше всичко, което Скавър отвърна на тази любопитна теория.

По-нататък нямаше как да разговарят; сенаторите един след друг заеха местата си, а Гай Мемий, който напоследък не изгубваше измъчения си вид и това го правеше още по-красив, стана да говори.

— Уважаеми назначени отци — обърна се той към колегите си и показа в ръката си някакъв документ, — получих писмо от Гней Помпей Страбон в Сардиния. Било е адресирано до мен, а не до високоуважавания ни консул Гай Флавий, защото в качеството си на градски претор съм поел грижата за римските съдилища.

Мемий се спря за миг и изгледа сърдито хората, седящи на задните редове; те бързо схванаха значението на тази гримаса и се умълчаха, придавайки си вид, че са се превърнали целите в слух.

— За да напомня на онези господа в дъното на залата, които рядко благоволяват да уважат Сената със своето присъствие, Гней Помпей Страбон е квестор на управителя в Сардиния, който пък тази година — ако и това сте забравили — е Тит Аний Албуций. Дали назначените отци разбраха тези сложни обяснения?

Из цялата зала се разнесе ропот на недоволство, което Мемий изтълкува като знак на съгласие.

— Добре тогава! Тогава ще прочета писмото, което ми изпрати Гней Помпей. Слушаме ли всички?

Отново ропот.

— Прекрасно! — зарадва се Мемий и разгъна свитъка в ръката си, вдигна го пред себе си и започна да чете с ясен и отчетлив глас, който никой не би могъл да сбърка.

„Пиша ти, Гай Мемий, с молба да ми позволиш веднага щом се завърнем в Рим в края на годината, да дам под съд Тит Аний Албуций, пропретор — управител на провинция Сардиния. Както Сенатът вече е имал случай да научи, преди един месец Тит Аний докладва, че е успял да стъпче всички прояви на разбойничество в провинцията и затова дори поиска да получи право на овация^[1]. Искането му за овация беше отхвърлено, при това напълно оправдано. Макар и да са били унищожени няколко престъпнически гнезда, като цяло провинцията в никакъв случай не се е освободила от разбойническата напаст. Но причината, заради която искам да дам управителя под съд, се състои в крайно неримския начин, по който той прие съобщението за сенатския отказ. Той не само нарече членовете на Сената банда от нищо неразбиращи ируматори, но и си позволи — при това с цената на огромни парични разходи — да си устрои сам пародия на триумфално шествие из улиците на Карал! Аз лично считам подобни действия за заплаха срещу римския Сенат и народ, а триумфа на пропретора — за форма на държавна измяна. В действителност до такава степен съм потресен от видяното, че държа на всяка цена да ми се даде на мен да бъда обвинител по делото. Бъди така добър да ми отговориш възможно най-скоро на молбата.“

Мемий прибра писмото. В залата беше настъпила гробна тишина.

— Бих искал да чуя мнението на уважаемия Принцепс Сенатус, Марк Емилий Скавър — рече преторът и седна на стола си.

Скавър стана от мястото си и с ледено изражение се придвижи към центъра на залата.

— Колко странно — започна той, — че преди да започне заседанието, аз обсъждах с приятели един въпрос от естество, твърде подобно на току-що изложения. Говорих за поредицата от събития в последно време, които доказаха до каква степен се е разяла отвътре нашата система на управление и в същото време как хората все по-малко и по-малко се вместват в ролите, които им отреждат заеманите управленчески постове. За последните две-три години висшата аристократическа прослойка в Рим, в чиито редове влизат всички най-достойни и способни мъже в държавата, трябваше да претърпи едно след друго унижения и да гледа безпомощно как й се отнема властта. Вече никой не зачита Сената като върховен източник на властта в Рим! Ние, най-достойните римски граждани, сме лишени от възможността да направляваме съдбините на своя град! Вече свикнахме с това народът — а като казвам „народът“, имам предвид в най-добрия случай шепата капризни, неопитни, алчни и безмозъчни любители — политици, които го представляват, — да се чувства в правото си да ни тъпче в праха! Нас, най-достойните римски граждани, никой вече не си прави труда да ни пита нищо! Нашата мъдрост, нашият опит, славата, която са си извоювали предайте ни поколение след поколение, още от зорите на републиката, това вече като че ли не е от значение. От значение е само какво ще му хрумне на народа. Но аз искам да ви заявя най-тържествено, уважаеми назначени отци, че народът е негоден да управлява Рим!

Скавър се обърна към отворените врати на залата и заговори още по-високо, та да го чуят и в Кладенеца на Комициите.

— Но коя е онази част от народа, която в действителност командва в плебейското събрание? Хората от втората, третата, дори от четвъртата класа — все незначителни фигурки от конническото съсловие, нарамили амбицията да ръководят делата на Рим, тъй както са свикнали да водят своите търговски дела; та не са ли те до един търговци, предприемачи, собственици на дюкяни, на някое и друго парче земя? Сред тях има дори занаятчии, набрали достатъчно смелост и самочувствие, за да се представят например като „предприемачи, ръководещи множество скулпторски ателиета“, както имах случай наскоро да чуя. Сред тях има и такива, които сами са се нарекли адвокати, но трябва да си търсят клиенти сред селяните и идиотите по рождение; такива, които се представят за агенти, без да става ясно агенти в какво и на кого. И понеже ежедневните им дела им дотягат, те всички се запътват право към Форума, за да докажат, че те в своите триби могат да управляват Рим по-добре, отколкото ние в нашите курии!^[2] От устите им бълват политически клишета, които обаче са се омърляли до такава степен, че чак да се отвратиш в какъв смисъл могат да бъдат използвани. За тези самозвани управници политиката се изразява в това, кой народен трибун ще се направи най-добре на шут и кой ще прехвърли още някои сенаторски прерогативи на конниците! Тези хора, всички до един са били, са и ще си останат средна ръка! Никой от тях няма да достигне положение, което да го вкара в първата класа, нито пък е способен да рискува дотам, че един ден да се озове в петата или сред капите цензи! Пак ви повтарям, назначени отци, народът е негоден да управлява! Прекалено много власт му се е дала и в своята присъща арогантност, която само се подхранва от неразчетените авантюри на някои тук присъстващи колеги, втурнали се всеки на свой ред да се кандидатира за народен трибун, готови да пометат всичко пред себе си, ако трябва, той все по-малко се вслушва в нашите съвети, в нашите гласове!

Не можеше да се отрече, тази реч на Скавър щеше да остане една от най-запомнящите се; личният му секретар, както и някои други писари в залата трескаво записваха думите му, а и той говореше достатъчно бавно, за да е сигурен, че словата му ще бъдат запазени за поколенията.

— Крайно време е — не снишаваше нито за минутка глас той, — ние, сенаторите да сложим край на този процес на разложение. Крайно време е да покажем на народа, че ако смятаме и занапред да управляваме заедно, то те ще трябва да ни слушат нас, а не ние — тях! — Скавър си пое дълбоко въздух и продължи нататък по-непринудено. — Разбира се, причините за тази ерозия, обхванала властта на сенаторите, са повече от ясни. В нашите среди допуснахме прекалено много парвенюта, прекалено много крастави овце, прекалено много нови хора, които да заемат висшите държавни постове. Да си говорим честно, какво означава римският Сенат за човек, който едва-що е избърсал свинските фъшкии от лицето си и е пристигнал в Рим единствено за да гони политическа кариера? Какво означава римският Сенат за човек, който в най-добрия случай е наполовина латин, при това от границите със Самниум? За човек, който се добра до консулския пост, хванал се за полите на една патрицианка, купена с пари! Какво означава Сенатът и за някакъв си кривоглед хибрид, дошъл от Северен Пиценум, където повече се чува келтска, отколкото латинска реч?

Естествено Скавър щеше да използва случая да поднови нападките си срещу Марий, това се очакваше. Но начинът, по който го правеше, с тези множество заобикалки, служеше да се поосвежи паметта на сенаторите и да бъдат накарани да се поразмислят върху своето поведение на политици. Затова всички в Сената слушаха едновременно с интерес и с чувство за дълг.

— Нашите синове, назначени отци — отбеляза с горчивина Скавър, — са се превърнали в срамежливи създания, израстващи в политическа атмосфера, от която народът може да черпи повече въздух от всякога, но в същото време ние, в Сената, се задушаваме. Как можем да се надяваме някой ден синовете ни на свой ред да поемат управлението на Рим, когато народът все повече и повече ги плаши? Чуйте ме какво ви казвам: ако още не сте го сторили, от днес всички трябва да започнете да учите синовете си да бъдат силни и корави, за да защитават интересите на Сената и да смачкат гръбнака на народа! Да разберат, че превъзходството на Сената е нещо естествено и необходимо! Да бъдат готови да се бият за отстояването на това превъзходство!

Скавър се беше отдалечил от вратата и сега гледаше право към пейката на народните трибуни, дошли всички за заседанието.

— Може ли някой да ми отговори как така сред моите августейши колеги се намират и такива, напълно целенасочено опитващи се да подронят почвата под краката на Сената, към който сами принадлежат? Може ли някой да ми отговори? Защото тъкмо това се случва постоянно! Ето ги сред нас, наричат се сенатори — членове на тази свята институция, — но в същото време и народни трибуни! В последно време много от тях се научиха да служат едновременно на двама господари… Смятам да им напомним, че те са първо сенатори и чак след това — народни трибуни. Тяхното истинско задължение спрямо плебса е да го научат, че му е отредена второстепенна роля. Но дали някой от тях си дава сметка за това? Не! Признавам, че сред народните трибуни има и такива, които показват лоялност спрямо съсловието, от което произлизат, за което и бих искал лично да изразя своето уважение към тях. Други пък — такива хора е имало винаги и навсякъде — не се и опитват да сторят каквото и да е в полза нито на Сената, нито на народа. Страхуват се, че ако седнат в единия край на пейката, онези от другия могат да станат и да ги оставят да натежат и да се пльоснат на земята. С две думи, страхуват се да не станат за смях. Но има и трети, назначени отци, именно онези, които всячески се стараят да подкопаят властта на римския Сенат. Защо? Коя е онази причина, подтикваща ги така целеустремено да унищожават собственото си съсловие?

Десетината на пейката на трибуните, всеки с реакцията си ясно показваше към кой от трите изброени типа принадлежи: лоялните към Сената буквално сияеха от удоволствие, че са били почетени от Скавър; до тях хората в средата се бяха посвили от неудобство и упорито гледаха в краката си, докато истински активните им колеги стояха с ледени лица, решени, ако трябва, наново да предизвикат Принцепс Сенатус.

— Е, аз мога да ви отговоря, уважаеми колеги — сенатори — изсъска презрително Скавър. — Някои от тези на пейката просто се оставят да бъдат купени като някакви евтини джунджурийки, каквито могат да се намерят с хиляди по сергиите. Тях можем да разберем! Но има и други, които гонят по-далечни цели. Пръв такъв човек се показа Тиберий Семпроний Гракх. Говоря за онези народни трибуни, които откриват в плебса идеалния инструмент да подплатят собствените си амбиции, онези, които мечтаят да се нарекат Първи сред римляните, но вече са се убедили, че никога няма да получат подобно признание от своите равни — така, както го получиха за времето си Сципион Африкански, Емилий Павел и — бих искал да ме извините за самонадеяността ми — Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус! За да опишем най-добре онзи тип трибуни, който се появи в лицето на Тиберий и Гай Гракх, ние твърде успешно заехме една гръцка дума: „Демагози“. Но все пак, без да влагаме в нея същото значение, с което са я използвали гърците. Нашите демагози още не са се научили да крещят за кръв пред народа на Форума, нито пък хвърлят сенаторите надолу по стълбите на Курията, нито изобщо разчитат на насилието за изпълнението на своите цели. Нашите демагози се задоволяват само с това да пълнят с гръмки фрази главите на онези, придобили навика да си прекарват времето в Кладенеца на Комициите; за тях е достатъчно да налагат волята си по законов път. Е, вярно, от време на време и до насилие се стига, но твърде рядко; ние, сенаторите сме тези, които в един или друг момент сме прибягвали до сила, за да възстановим статуквото. Защото нашите демагози са законодатели, по-хитри, по-отмъстителни, по-опасни от онези наивници, които мислят, че всичко се оправя с бунт и размирици! Те корумпират народа, карат го да играе по свирката им. Да се прибягва до такива средства, назначени отци, е акт, достоен за презрение. И все пак, всеки ден бива приет по някой нов закон именно по този унизителен начин. Защото това се оказва най-лесният път към властта, към политическото превъзходство над останалите.

Скавър замълча, обиколи цялата зала, хвана с лявата си ръка гънките на тежката тога, за да не се изхлузят назад през лявото му рамо, и щом почувства другата си ръка освободена, продължи с речта си, подкрепяйки всяка своя дума с красноречив жест.

— Най-лесният път към властта и политическото превъзходство — повтори той, така че всички да го чуят. — Е, ние всички знаем кои са тези хора. На първо място трябва да споменем Гай Марий, нашия многоуважаван първи консул, за когото чувам, че щял да бъде избран още веднъж за консул, при това отново ин абсенция! Но дали, защото така искаме ние! Не — защото така иска народът! Как иначе, ако не с помощта на народа, Марий щеше да стане това, което е днес? Някои от нас се бориха с него, бориха се със зъби и нокти, бориха се до пълно изтощение, прибягнаха до всякакво оръжие, каквото се позволяваше от закона. Но напразно. Гай Марий се ползва с подкрепата на народа, на народа, който слуша всяка негова дума. А когато подкрепата на народа не му стига, той щедро сипва пари в кесиите на подходящите народни трибуни. В наши времена — такива, колкото щете. Богат като Крез, нашият консул винаги може да си купи онова, което му остане недостъпно по друг начин. Това е той, Гай Марий. Но не него станах да обсъждам този път. Ще ми простите, назначени отци, че позволих емоциите да ме отведат толкова настрана от истинската цел на моята реч.

Скавър се върна при мястото си и се обърна с лице към подиума на куриатните магистрати, така че думите му да звучат отправени специално към Гай Мемий.

— Станах да говоря за едно друго парвеню, което все още не е достигнало славата и политическата тежест на Гай Марий. Парвеню, което си търси предшественици сред едновремешните сенатори, което говори добре гръцки и е получило добро образование, което живее в просторен дом, където очите му няма опасност да видят някоя случайна свинска фъшкия — ако изобщо видят нещо! Но и този човек не е роден римлянин, нищо че се опитва да ни увери в обратното. Говоря за квестора Гней Помпей Страбон, назначен от нашата свята институция да служи като квестор на управителя на Сардиния Тит Аний Албуций. И така, кой е този Гай Помпей Страбон? Някой си Помпей, който твърди, че се пада далечен братовчед на сенаторите Помпей, макар че на мен лично би ми било любопитно да науча какви точно са родствените им връзки. И той е богат като Крез, половин Северна Италия се е вписала в клиентелата му. Същински цар в границите на земите си. Това е Гней Помпей Страбон.

Скавър вече едва не ревеше от ярост.

— Колеги — сенатори, закъде е тръгнала нашата свята институция, щом като някой си новодопуснат неин член, облечен в длъжността на квестор, им дързостта и… глупостта да подвежда под отговорност своя пряк началник? Нима са се привършили достойните римски младежи, та вече не се събират триста римски задника да заемат столовете в тази зала? Аз… аз съм направо скандализиран! Нима Кривогледия Помпей наистина притежава толкова малко такт и чувство за благоприличие — качества, които се очаква от всеки сенатор да притежава в една или друга степен, — та е могъл дори да си помисли да подвежда началника си под отговорност! Какво се е случило с нас, че позволяваме на нещастници като Кривогледия Помпей да си друсват селския задник върху сенаторския стол? Но и какво се е случило с него, че да постъпи по този необясним начин? Чиста проба политическа неграмотност и липса на елементарно възпитание, ето какво се е случило с нашия млад колега! Да подведеш под отговорност прекия си началник или пък някой свой роднина, ако ще и по сватовска линия — такива неща, назначени отци, просто не могат… да се правят! Не могат! Глупаво, идиотско, невъзпитано, просташко, самонадеяно, наивно — езикът ни не притежава достатъчно точен епитет за недомислието, на което се показала способна тази гъба Гней Помпей Страбон, Кривогледия Помпей!

Откъм пейката на трибуните се дочу гласът на Луций Касий:

— Да не би да намекваш, Марк Емилий, че Тит Аний Албуций заслужава похвала за деянието си?

Принцепс Сенатус се изви като змия, готвеща се да изплюе отровата си.

— О, няма ли да пораснеш най-сетне, Луций Касий! Въпросът изобщо не е до Тит Аний. Естествено, че с него ще се заемем, както подобава. В случая има само едно решение — съд. Ако докажем, че е виновен, той ще си получи наказанието според закона. Но проблемът се отнася до протокола, до етикета, най-общо казано, Луций Касий — до маниерите! Нашата гъба Помпей Страбон е виновен в това, че е показал недопустимо лоши маниери!

Скавър отново се обърна към всички сенатори.

— Предлагам, назначени отци, Тит Аний Албуций да бъде изправен пред съда по обвинение в акт на държавна измяна; но в същото време нашият претор урбанус да напише крайно строго и осъдително писмо до Гней Помпей Страбон, в което да му даде да разбере, че при никакви обстоятелства няма да му бъде позволено да бъде обвинител на своя началник и второ, че маниерите му са на селянин.

Сенаторите одобрително заръкопляскаха, което изглеждаше достатъчно решението да се сметне за прието.

— Мисля, Гай Мемий — обади се Луций Марций Филип с носовия си глас, в който лесно се откриваха нотки на аристократично пренебрежение (трибунът беше бесен заради намека на Скавър, че Марий го е купил), — че е редно още сега Сенатът да определи кой ще бъде обвинителят по делото на Тит Аний Албуций.

— Чувам ли някакви възражения? — провикна се Гай Мемий.

Никой не възрази.

— Много добре, нека тогава бъде записано в таблиците, че Сенатът ще определи обвинител по процеса „Държавата срещу Тит Аний Албуций“. Чувам ли предложения? — отново попита Мемий.

— О, скъпи ми претор урбанус, има само едно подходящо име! — отговори му провлечено Филип.

— Кажи го, Луций Марций.

— Ами, разбира се, че нашият високообразован младеж, адвокатът Цезар Страбон — рече Филип. — Имам предвид, че няма да е честно, ако лишим Тит Аний напълно от усещането, че го преследва нечий глас от миналото! Мисля, че обвинителят трябва да бъде кривоглед!

Целият Сенат избухна в невъздържан смях, най-силно се смееше, разбира се, Скавър. Когато най-сетне страстите се поуспокоиха, всички единодушно гласуваха за обвинител на Тит Аний Албуций да бъде назначен младият и кривоглед Гай Юлий Цезар Страбон, по-малкият брат на Катул Цезар и Луций Цезар. По този начин и Помпей Страбон си получаваше заслуженото. Когато Помпей Страбон получи строгото и осъдително писмо от Сената (заедно с пълно копие от речта на Скавър, което Гай Мемий нарочно беше бутнал в пратката, та да му залюти още повече раната), той ясно разбра смисъла на посланието. И се зарече някой ден здравата да натрие носовете на тези надути аристократи, които ще падат в краката му да го молят за неща, зависещи единствено от него.