Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (18)

През февруари в Рим започнаха да пристигат първите писма от Африканската провинция, адресирани до всички по-високостоящи личности или обществени групи в столицата. Оттогава насетне всеки кораб, идващ от Африка, щеше да носи купища от тях. Ето какво гласеше едно от най-първите, изпратено от Марк Целий Руф, римски гражданин, собственик на стотици югери плодородна земя в долината на река Баградас и основен снабдител със зърно на римския пазар:

„Откакто е в Африка, Квинт Цецилий Метел не направил почти нищо, като се изключи преследването на собствените му интереси. Като човек, пряко засегнат от поведението му, мисля, че той възнамерява изкуствено да продължи военните действия, за да си спечели евтина слава и да задоволи жаждата си за власт. Миналата есен Метел публично заяви, че смята да отслаби позициите на цар Югурта, като започне систематично унищожение на земеделската реколта в Нумидия и опустошение на всички нумидийски градове, най-вече на тези, за които се знае, че пазят съкровища. Като следствие от тази му политика земите ми, както и земите на много други римски граждани в провинцията, са поставени под постоянна заплаха, защото на свой ред нумидийски наказателни отряди започват да нахлуват на територията на Римска Африка, Населението на цялата долина на река Баградас, която е от жизнено значение и за изхранването на Рим, живее в непрекъснат страх.

Нещо повече, до ушите ми, както и до ушите на много други достига мълвата, че Квинт Цецилий Метел не може дори да използва и командва правилно своите легати, камо ли цялата армия. Умишлено е пропилял големия войнски потенциал на способни люде като Гай Марий и Публий Рутилий Руф, назначавайки първия за началник на незначителния отряд конница и натоварвайки втория с функциите на префектус фабрум. Поведението му към княз Гауда, на когото римският Сенат и народ гледат като на законния претендент за нумидийския престол, е непоносимо арогантно, нехайно и в някои случаи дори безсърдечно. В заключение бих искал да отбележа, че малкото успехи, които римските легиони постигнаха през последната година, се дължат изключително на усилията на Гай Марий и Публий Рутилий Руф. Уви, повече от ясно ми е, че и двамата няма да получат никакво признание за своето достойно поведение. Позволете ми да препоръчам най-горещо Гай Марий и Публий Рутилий Руф и да осъдя най-тежко поведението на Квинт Цецилий Метел.“

Това послание беше адресирано до един от най-едрите и влиятелни търговци на зърно в Рим, човек, чиито „свои“ хора сред сенаторите и конниците бяха легион. Естествено беше, че още в мига, в който разбра за срамното поведение на Метел по време на войната, той изрази възмущението си; гласът му бе чут от най-различни заинтересовани люде и ефектът бе незабавен. И след като с всеки изминал ден купищата писма, пристигащи от Африка, ставаха все по-големи и по-големи, гласът на въпросния търговец на зърно престана да бъде глас в пустиня и към него се присъедини цял хор. Случеше ли се насреща им да се зададе някой търговец — банкер или плутократ, сенаторите с неудобство пресичаха от другата страна на улицата, а арогантното самодоволство на доскоро всемогъщите Цецилий Метели все повече започна да отстъпва място на учудване и тревога.

Незабавно полетяха писма и в другата посока — всички членове на клана на Цецилий Метелите се надпреварваха да умоляват своя високоуважаван брат и съратник, проконсула в Африка, Квинт Цецилий, да посмекчи тона си спрямо княз Гауда, да си спомни, че висшите му легати заслужават повече уважение, и най-важното — да спечели една-две блестящи победи на бойното поле, които да затворят устите на зложелателите му.

Тогава избухна скандалът с град Вага, който, след като се беше предал в ръцете на Метел към края на есента, сега изведнъж се вдигна на бунт и започнаха екзекуции на повечето от италийските търговци; бунтът беше подстрекаван от Югурта — със съгласието не на друг, а на личния приятел на Метел, началникът на гарнизона Турпилий. Метел допусна голяма грешка, като защити Турпилий от обвиненията на Марий, настояващ предателят да бъде изправен пред военен трибунал за държавна измяна, и докато стотиците писма, в които случилото се се описваше от различни гледни точки, стигнат до Рим, вече цял свят знаеше как едва ли не Метел сам бил влязъл в съзаклятието на Турпилий. Цецилий Метелите отново се хвърлиха да пишат писма до своя високоуважаван брат и съратник в Утика, Квинт Цецилий, умолявайки го в бъдеще да подбира по-внимателно приятелите си, след като в обичта си към тях стига дотам да прикрива явните им предателства.

Трябваше да минат седмици, за да проумее най-сетне Метел, че цялата тази кампания е дело единствено на Гай Марий; но дори след като това му беше изяснено, той не можа да оцени действителната сериозност на епистоларната война, нито да измисли как да й сложи край. Оказваше се, че той, един Цецилий Метел, губеше своята репутация в Рим, и то само заради злословията на някакъв си Гай Марий, на някакъв си хленчещ претендент за престол и на още няколко простаци — колонисти. Както и да гледаше над този факт, за Квинт Цецилий той си оставаше просто невероятен! В Рим нещата не ставаха по този начин. Рим принадлежеше на него, не на Гай Марий.

Веднъж на всеки осем дни, точен като календар, Марий се представяше пред Метел и настояваше да бъде освободен от служба в края на секстилис; веднъж на всеки осем дни Метел му казваше да си гледа работата.

За да бъдем искрени към Метел, той имаше много по-големи неприятности, та затова и не му оставаше време да се занимае по-сериозно с Марий и няколкото писма, които го били злепоставяли в Рим. От сутрин до вечер го терзаеше едно и също — Бомилкар. Много време беше отнело на Набдалса да си уговори среща с Бомилкар, още повече му трябваше, за да подготви тайната среща между него и Метел. Но към края на март събитието най-сетне се състоя в една от пристройките към резиденцията на управителя в Утика, където нумидиецът спокойно щеше да остане незабелязан.

Разбира се, двамата се познаваха твърде добре, след като през онзи опасен престой на Югурта в Рим, именно Метел го беше осведомявал чрез Бомилкар. И като се има предвид, че самият Югурта трябваше да благодари за гостоприемството на същия този Метел и да си стои извън помериума, то именно с Бомилкар сегашният проконсул бе имал най-много случаи да разговаря.

Тази им среща обаче протече неловко: през цялото време Бомилкар седеше като на тръни да не би някой да го разпознае и донесе, че е бил в Утика, а пък Метел се колебаеше какво точно поведение трябва да възприеме човек, когато наема шпиони.

Струваше му се, че ще е най-добре, ако говори без заобикалки.

— Искам да приключа тази война с възможно най-малко загуби както на жива сила, така и на бойна техника. Колкото по-скоро свърши, толкова по-добре. Рим се нуждае повече от услугите ми другаде, а не на една от най-отдалечените си граници.

— Да, вече чух за германите — съгласи се Бомилкар.

— И така, разбираш защо бързам.

— Влизам ти в положението напълно. Ала изобщо не ми е ясно с какво мога да спомогна за приключването на войната.

— От свои близки съветници бях наведен на мисълта, а след като сам размислих по-обстойно над въпроса, реших, че навярно нещата стоят точно така — че най-бързият начин да се реши съдбата на Нумидия по начин, удовлетворяващ интересите на Рим, ще бъде да се елиминира цар Югурта — обясни накратко проконсулът.

Бомилкар го изгледа замислено. Човекът насреща му със сигурност не беше Гай Марий; Не приличаше дори на Рутилий Руф, който доста се отличаваше от приятеля си с лесно наранимото си чувство за лично достойнство, аристократичното си високомерие и постоянното съзнание за заеманото положение — фактори, които далеч не го правеха толкова компетентен и способен да взима решения, колкото Марий. За проконсула, както и за всеки друг римлянин, най-важното нещо на света беше Рим. И все пак в представата си какъв трябва да бъде този Рим Цецилий Метел се различаваше съществено от Гай Марий. Това, което най-много смущаваше Бомилкар в момента, беше огромната разлика между онзи, стария Метел, когото познаваше от Рим, и този тук, управителя на Римска Африка. Защото, макар и да знаеше за писмата, трудно му беше да оцени истинското им значение.

— Вярно е, че Югурта е душата на нумидийската съпротива срещу Рим — кимна Бомилкар. — Но ти пък дори не си даваш сметка колко е непопулярен Гауда в Нумидия. Нумидия никога няма да се съгласи да бъде управлявана от него, независимо дали претенциите му са законни или не.

При споменаването на Гауда по лицето на Метел се изписа изражение на дълбока погнуса.

— Пфу! — презрително махна той. — Едно голямо нищо, ето какво е Гауда! Него и човек не можеш да го наречеш, камо ли владетел.

Но светлокафявите му очи нито за миг не се откъсваха от суровото лице на Бомилкар.

— Ако все пак нещо се случи с цар Югурта, аз — а разбира се и цял Рим, — ще бъдем доволни да поставим на нумидийския престол човек, който да притежава достатъчно трезв поглед върху нещата, за да знае, че ще отразява най-добре нумидийските интереси, ако се признае за владетел — клиент на Рим.

— Точно така; аз самият мисля, че интересите на Нумидия са точно такива — навлажни устните си Бомилкар. — А ти, Квинт Цецилий, виждаш ли ме като бъдещ цар на Нумидия?

— Определено!

— Много добре! В такъв случай с радост ще заработя за премахването на Югурта.

— Надявам се това да стане скоро — усмихна се домакинът.

— Колкото е възможно по-скоро. Няма смисъл да опитваме да го убием — Югурта е много предпазлив. Освен това се радва на пълната преданост на своята царска гвардия. Нито е възможно да се извърши преврат. Голямата част от аристокрацията е доволна от начина, по който той управлява Нумидия и по който води войната. Ако Гауда представляваше поне донякъде примамлива алтернатива, нещата може би щяха да се различават. У мен самия — по лицето му се изписа горчивина, — не тече кръвта на Масиниса, което означава, че за да заема престола, ще ми е необходима подкрепата на Рим.

— Тогава какво трябва да се направи? — попита Метел.

— Мисля, че единственият начин е Югурта да бъде примамен някъде, където да го заловите — посъветва го Бомилкар. — Нямам предвид сражение, а просто някоя засада. Ако успеете, ще зависи изцяло от вас, дали да го убиете веднага, или да го отведете в плен и по-нататък да му решавате съдбата.

— Много добре, Бомилкар. Предполагам, че ще ни пратиш вест навреме, за да се подготвим както подобава?

— Разбира се. Идеалната възможност предоставят граничните набези — Югурта възнамерява лично да води много от тях, и то още от мига, когато земята изсъхне достатъчно. Но те предупреждавам, Квинт Цецилий — може и да не успеете да заловите Югурта от първия път. Трябва да упорствате. Човек като него е способен на всичко. В крайна сметка не искам да се излагам — мъртъв няма да съм от полза нито на Рим, нито на себе си. Но бъди уверен, все някога ще успея да го вкарам в клопка, от която той няма да се измъкне. Дори един Югурта има своите слаби места.

 

 

Общо взето, Югурта беше доволен от развоя на събитията. Макар по-гъсто населените части на царството му да бяха пострадали доста от внезапните нападения на Марий, той знаеше по-добре от всекиго, че най-голямото преимущество на Нумидия е в нейната голяма територия. А колкото и необичайно да изглеждаше това, царят отдаваше много по-малко значение на тези гъсто населени райони, уповавайки се на дивите и недостъпни местности на юг, чието население тачеше повече от всичко. Голяма част от нумидийските войници, включително леката конница, която се беше прославила по света, бяха набирани сред народите, водещи своя полуномадски живот във вътрешността на страната, някои дори отвъд могъщата планинска верига, на чието било търпеливият Атлас поддържаше с плещите си небето. Всички тези племена и народи се зовяха гетули и гараманти; майката на Югурта също принадлежеше към племето на гетулите.

След падането на Вага в ръцете на римляните той внимаваше да не оставя никакви пари и ценности в градовете, озовали се на пътя на римляните; всичките си съкровища пренесе в крепости като Зама и Капса — отдалечени, труднодостижими за врага цитадели, издигнати върху непристъпни скали… и най-важното — заобиколени от пълчищата на преданите му до фанатизъм гетули. Пък и превземането на Вага също не се оказа победа за римляните; за пореден път Югурта бе успял да купи римлянин — този път началника на гарнизона Турпилий. Приятелят на Метел. Каква ирония!

И все пак нещо се беше променило. С разредяването на зимните дъждове Югурта все повече се убеждаваше в това. Работата беше там, че не можеше да си обясни точно в какво се състои промяната. Дворът му беше в непрекъснато движение; той постоянно се местеше от една крепост в друга, поради което беше разпределил жените и наложничките си по равно навсякъде, та да може винаги да разчита на някое приветливо лице, което да целува, и на нечии нежни ръце, които да го прегръщат. И все пак… нещо не беше наред. Не беше със здравето му, не беше в армията му, не беше в снабдяването с продоволствия, не беше във верността на множеството различни градове и области в голямата му страна, нито в настроенията на племената, които я населяваха. Усещаше само някакво смътно предчувствие, може би просто едва забележим знак от съдбата, която искаше да го предупреди. И нито за миг не му минаваше през ума да свърже това предчувствие с отказа си да посочи Бомилкар за регент на децата си.

— В двора е — каза той на Бомилкар веднъж в края на март, докато двамата яздеха от Капса за Цирта начело на дълга колона от конница и пехота.

Бомилкар извърна глава и се взря в светлите очи на своя полубрат.

— Кое е в двора?

— Готви се някоя пакост, братко. И съм готов да се обзаложа, че в основата й е онази лигава отрепка, Гауда — обясни Югурта.

— Искаш да кажеш, че се готви дворцов преврат?

— Не съм сигурен. Просто нещо не е наред. Усещам го вътре в себе си.

— Може би се страхуваш от наемен убиец?

— Може би. Честно, Бомилкар, наистина не знам! Но погледът ми шари навсякъде, ушите ми още малко и ще започнат да се въртят — толкова упорито се опитвам да доловя всеки подозрителен звук… Само носът ми все още не се е обадил. Ами ти? Нищо ли не усещаш? — попита той, напълно уверен в предаността и привързаността на Бомилкар.

— Да си кажа правичката, нищо.

На три пъти Бомилкар подмамваше нищо неподозиращия Югурта в клопки, на три пъти той успяваше да се измъкне невредим. И дори за миг не му хрумна да подозира природения си брат.

— Започват да стават прекалено нагли — заключи той, след като и третата засада на римляните не успя. — Това е работа я на Гай Марий, я на Публий Рутилий. Метел не е способен на подобно нещо. В лагера си имам предател.

Бомилкар обаче с нищо не се издаде.

— Започвам да мисля същото. Но кой би се осмелил?

— Не знам — отвърна Югурта и лицето му се изкриви. — Но бъди уверен, че рано или късно ще разбера.

В края на април Метел нахлу в Нумидия, но се вслуша в съветите на Публий Рутилий да не тръгне веднага към столицата Цирта, ами да удари първо някоя по-слаба жертва. Затова римските войски се насочиха най-напред към Тала. Беше дошло послание от Бомилкар, че е подмамил Югурта лично да се яви там, така че Метел направи четвърти опит да залови нумидийския цар. Но понеже не му беше в характера да си върши работата бързо и точно, Югурта използва забавянето на римляните пред стените на града и преди да се е започнал щурмът, успя да се измъкне. След бягството му въпросният щурм изобщо не се състоя и римската армия стегна Тала в продължителна обсада. Месец по-късно Тала се предаде и за голяма, при това твърде приятна изненада на Метел, римляните се натъкнаха на съкровището, което Югурта беше донесъл със себе си в Тала и се бе принудил да изостави при бягството си.

С настъпването на юни Метел потегли към Цирта, където му беше поднесена още една приятна изненада — нумидийската столица се предаде без бой. Това се дължеше на многобройната римска и италийска колония в града, добрала се и до политическото управление, както и на факта, че населението на Цирта и Югурта никога не бяха изпитвали особени симпатии един към друг.

Времето беше сухо и горещо, както е присъщо на този сезон; Югурта се изплъзна от шпионската мрежа на римляните и се скри в шатрите на гетулите далеч на юг, а след това се прехвърли в Капса, родното място на майка му. Капса представляваше малка, но силно укрепена планинска крепост, издигаща се в самото сърце на земите на гетулите. То и Югуртиното сърце лежеше в този град, където майка му се беше оттеглила от мига, щом мъжът й, бащата на Бомилкар, беше напуснал живите. А и точно там той беше прибрал голямата част от съкровищата си.

Пак през юни хората му доведоха Набдалса. Бяха го заловили на излизане от окупираната от римляните Цирта, след като най-после шпионите на Югурта в римския лагер бяха събрали достатъчно доказателства за изменническата му дейност и можеха с чиста съвест да го представят пред царя си. Набдалса открай време беше човек на Гауда, но преди да го заловят на никого не беше хрумвало да следи действията му в Нумидия. Падаше се далечен братовчед на Югурта и в жилите му течеше малко от кръвта на Масиниса, заради което го смятаха за безопасен.

— Вече разполагам с доказателства — посрещна го Югурта, — че си бил в активно сътрудничество с римляните. Най-много ме разочарова фактът, че си бил достатъчно глупав да се свържеш с Метел, вместо с Гай Марий.

Той изгледа от главата до петите окования във вериги Набдалса, по чието тяло личаха следите от недотам любезното държане на пазачите, сетне замислено продължи:

— Разбира се, не си бил сам. Някой от приближените ми е бил в заговор с теб и сега ще ми кажеш кой.

Но Набдалса отказа да му отговори.

— Подложете го на мъчения — равнодушно заповяда Югурта.

В Нумидия мъченията още не се бяха превърнали в изкуство, въпреки че подобно на всички източни деспоти и той изпитваше слабост към тъмниците. Набдалса беше хвърлен в една от тях, дълбоко в недрата на скалистия хълм, върху който се издигаше Капса, и там, в мрачното помещение, свързано с двореца чрез тунел, с него се зае банда създания, които трудно можеха да се нарекат човеци, и които навярно не можеха да служат за нищо друго, освен да се гаврят с трупове.

Малко време беше нужно, за да се разбере, че неслучайно Набдалса се е хванал на служба не при друг, а при онова нищожество Гауда — той проговори. Но не и преди да му извадят всичките зъби и да изтръгнат ноктите на едната му ръка. Югурта беше повикан да чуе със собствените си уши признанията му, а пък той от своя страна, без да подозира какво му предстои да научи, взе със себе си Бомилкар.

Последният ясно си даваше сметка, че не му е съдено да види повече небето, защото веднъж слязъл в тъмницата, едва ли някога щеше да излезе жив от нея. Затова се забави малко, впери поглед в безкрайната синева, вдъхна за последен път пустинния въздух, докосна копринените листа на цъфнал храст. И се опита да запечата в съзнанието си всички тези усещания, за да ги отнесе със себе си в мрака.

Задушното помещение вонеше едновременно на изпражнения и повръщано, на пот и кръв, на застояла вода и мъртва плът, което създаваше впечатлението, че се намираш в Тартара — атмосфера, вдъхваща страх. Дори Югурта потръпна при слизането си в тъмницата.

Разпитът премина доста трудно, защото венците на Набдалса продължаваха да кървят, а когато му пъхаха плат в устата, кръвоизливът не спираше, защото още по-непредвидливо му бяха строшили и носа. „Това се вика глупост“ — помисли си Югурта, изпитвайки едновременно ужас от гледката и гняв от несъобразителността на биячите си, започнали да обработват пленника от единственото място, където изобщо не биваше да пипат.

Не че това имаше голямо значение. При третото запитване на Югурта Набдалса все пак успя да промълви онази едничка дума, която се искаше от него. Дори и през кръвта, която изпълваше цялата му устна кухина, не беше трудно да се разбере, че казва „Бомилкар“.

— Оставете ни сами — обърна се към охраната си Югурта, като предвидливо нареди да вземат камата на брат му.

След като остана насаме с царя и с полумъртвия Набдалса, Бомилкар въздъхна:

— Единственото, за което съжалявам, е, че това ще довърши майка ни.

Това бяха най-мъдрите слова, които можеха да му хрумнат, защото вместо да нареди на палачите си да го убиват бавно и мъчително, както бе решил да стори, царят щеше да го пожали и да поиска бързата му смърт.

— Защо? — попита Югурта.

Бомилкар вдигна рамене.

— Когато пораснах достатъчно, та да осмисля годините, прекарани заедно с теб, братко, единственото, което успях да открия, бе, че през цялото време си ме лъгал. Винаги си се отнасял към мен с безразличие, което би проявил и към домашната си маймунка.

— А ти какво очакваше?

— Да чуя да ме наричаш свой брат пред всички.

Югурта го изгледа с абсолютно неподправена гримаса на удивление.

— И така да те издигна над истинското ти положение? Скъпи ми Бомилкар, майчинството не играе никакво значение — важен е бащата! Майка ни е най-обикновена берберка от племето на гетулите, дори не е дъщеря на племенен вожд. В жилите й не тече синя кръв. Ако наистина те бях нарекъл свой брат пред всички, то хората щяха да го изтълкуват, че обявявам и теб за наследник на Масиниса. А това би било най-малкото неблагоразумно, след като имам двама сина.

— Трябваше да ме посочиш за техен евентуален попечител и регент.

— И отново да те издигна над положението ти? Но, скъпи ми Бомилкар, именно кръвта на майка ни не ми го позволява! Баща ти беше дребен благородник, едно нищожество. Докато моят е законороденият син на Масиниса. Именно от баща си наследявам царството.

— Но ти самият също си незаконороден, нали?

— Така е. Но важното е, че и у мен тече кръвта на дядо ми.

Бомилкар му обърна гръб и промълви:

— Да свършваме. Оказах се недостоен — не пред теб, а пред самия себе си. Това е достатъчно, за да умра. И все пак, Югурта, пази се!

— Да се пазя? От какво? От убийство? От друг заговор, от други предатели?

— От римляните. Те са като слънцето, дъжда и вятъра, взети заедно. Накрая ще превърнат всичко в пясък.

Югурта изкрещя на хората си да дойдат, а те се втурнаха надолу по стълбите, уплашени, че нещо му се е случило. Всичко обаче беше спокойно и той им заповяда:

— Убийте ги и двамата. Но бързо. И ми донесете главите им.

И така, главите на Бомилкар и Набдалса бяха набучени на кол върху стените на Капса, откъдето да ги виждат всички. Защото излагането на показ на нечия глава не бе просто символ на отмъщението на владетеля; поставена на публично място, тя показваше на всички кой е убитият, така че да не се появи занапред някой измамник и да заеме мястото му.

Югурта постоянно си казваше, че не скърби за Бомилкар, но сега се чувстваше още по-самотен. Но урокът се беше оказал полезен — един цар нямаше правото да се доверява на никого, дори на брат си.

Смъртта на Бомилкар доведе до две много важни последствия. Първото беше, че от този момент насетне Югурта стана безкрайно предпазлив и се превърна в номад, никъде не се застояваше повече от два дни и никога не съобщаваше предварително на хората си закъде възнамерява да тръгне. Никой и по никакъв повод не биваше да научава плановете му — властта се съсредоточаваше изключително в ръцете му и никой не можеше да заповядва вместо него. Другото следствие засягаше повече тъста му, мавританския цар Бокх, който дотогава не се беше намесил открито на страната на Рим, но пък и с нищо не беше помогнал на Югурта във войната му против него. Този път царят прати незабавно свои шпиони при Бокх, а след това увеличи натиска си, така че да го принуди да сключи съюз с Нумидия и с общи усилия да изтласкат веднъж завинаги римляните от Африка.

 

 

Към края на лятото позициите на Квинт Цецилий Метел в Рим бяха сринати из основи. Никой и по никакъв повод не можеше да каже добра дума за него, още по-малко за начина, по който водеше войната. А писмата продължаваха да валят и с всяка седмица значението им нарастваше все повече и повече.

След завземането на Тала и доброволното предаване на Цирта Цецилий Метелите и техните поддръжници успяха донякъде да си възвърнат изгубения авторитет сред конническото съсловие, но новините, идващи от Африка, недвусмислено дадоха да се разбере, че пътят към победоносния край на войната не минава през Тала, нито през Цирта. Нито за миг не секваха рапортите за стълкновения с нумидийците и в същото време за напълно безплодното напредване на римските легиони в територията на царството. В същото време много хора започнаха да си дават сметка за средствата, отделяни от хазната за поддръжката на шест легиона, средства, за които при това все по-често се твърдеше, че не се използват правомерно. Никой не можеше да предскаже колко пари ще потънат в пясъците на Африка. Защото по всичко изглеждаше, че благодарение на Метел войната срещу Югурта ще се проточи поне още една година.

Изборите за консул бяха насрочени за средата на октомври и името на Марий, което така и така не слизаше от устата на хората, започна да се споменава и като името на един от евентуалните кандидати. Но времето минаваше, а той не се появяваше в Рим. Метел държеше на своето.

— Настоявам да се оттегля — повтаряше му Марий навярно за петдесети път.

— Настоявай си колкото си щеш — отвръщаше му за петдесети път Метел. — Няма да те пусна.

— Догодина аз ще бъда консул — заканваше се Марий.

— Парвеню като теб — консул? Невъзможно!

— Страхуваш се, че гласоподавателите ще ме изберат, нали така? — наливаше масло в огъня Марий. — Не искаш да ме освободиш, защото се страхуваш да не ме изберат.

— Дори не мога да си представя как един истински римлянин ще вземе да гласува за теб. Е, вярно е, че си баснословно богат и сигурно ще можеш да си купиш много гласове. Случи ли се някога — но със сигурност не идващата година — наистина да те изберат за консул, можеш да ми вярваш, че няма да пестя сили и енергия, за да докажа пред съда, че си купил длъжността!

— Това не ми е необходимо, Квинт Цецилий. Досега никога не съм го правил. Затова само ще се радвам, ако наистина се опиташ да докажеш противното — не му остана длъжен Марий.

Метел се върна към изпитаната тактика:

— Трябва веднъж завинаги да се примириш с мисълта, че няма да те освободя — и това си е. Като един достоен представител на римското общество бих изменил на своята класа, ако го сторя. Консулството, Гай Марий, е служба за човек с много по-високо потекло от твоето. Мъжете, които сядат на консулския стол от слонова кост, трябва да бъдат достойни за него по рождение — необходимо е не само те, но и предците им да са се отличили в управлението на Рим. По-скоро бих изпаднал в немилост или дори бих умрял, отколкото да видя един италиец от границата със самнитите, някакъв си полусвободен селянин, който дори и за претор не е бивало да бъде избиран, да заеме стола на консула! Каквото и да правиш, както и да се опитваш, на мен ми е съвършено безразлично. По-скоро бих изпаднал в немилост или бих умрял, отколкото да ти дам разрешението си да се върнеш в Рим.

— Ако се наложи, току-виж станало я едното, я другото — закани му се Марий.

Публий Рутилий Руф се опита да вдъхне малко разум и на двамата, в което си начинание се водеше колкото от приятелските си чувства към Марий, толкова и от мисълта за интересите на Рим.

— Зарежете политиката — предупреди ги той. — Дошли сме в Африка, за да победим Югурта, но никой от двама ви не благоволява да направи каквото и да било за целта. Заяждате се един с друг, вместо да се справите с Югурта. Но на мен това ми дойде до гуша!

— Да не би да ме обвиняваш, че пренебрегвам задълженията си, Публий Рутилий? — попита го Марий със спокоен тон, който вещаеше най-лошото.

— Не, разбира се! Обвинявам те в това, че не използваш таланта си на воин, така както съм виждал да го правиш друг път. По отношение на тактиката не падам по-долу от тебе. И по отношение на логистиката също. Но щом нещата опрат до стратегия, Гай Марий, до стратегия при една продължителна война, нямаш равен. Ала признай си честно, през цялото това време, докато сме тук, поне веднъж помисли ли как да използваш дарбата си за спечелването на тази война? Не, нали?

— А къде е моето място в тази пледоария във възхвала на Гай Марий? — присви устни Метел. — Или пък в пледоарията, която Гай Марий би произнесъл във възхвала на теб? Може би аз не съм от никакво значение за тази война?

— Наистина си от значение, и то голямо, но не за друго, а просто защото си назначен за върховен командващ! — сопна му се Рутилий Руф. — Но щом си въобразяваш, че си по-добър в тактиката и логистиката от мен или по-добър и в тактиката, и в логистиката, и в стратегията от Гай Марий, тогава защо чакаш вече година и половина, ами не вземеш да го докажеш? И все пак, ако искаш да чуеш нещо ласкаво за себе си, ще ти кажа следното: нито си алчен като Спурий Постумий Албин, нито си толкова бездарен като Марк Юний Силан. Проблемът ти е, че се мислиш за много повече от това, което си в действителност. Когато навремето прояви добрия разум да назначиш мен и Гай Марий за висши легати, си казах, че с течение на времето си поумнял. Но се оказа, че съм сгрешил. Ти прахоса нашите способности със същата лека ръка, с която прахосваш и парите на Сената. Благодарение на теб не само няма да спечелим тази война, ами с цената на много средства ще се окажем в задънена улица. Затова чуй съвета ми, Квинт Цецилий! Разреши на Гай Марий да се върне в Рим и да се кандидатира за консул, а на мен позволи да прегрупирам силите ни и да обмисля бъдещите ни ходове. Колкото до теб, задачата ти е да сринеш устоите на властта, която Югурта упражнява върху поданиците си. Не ме интересува, че ще спечелиш цялата слава, но искам сега, между тези четири стени да признаеш, че това, което току-що ти казах, е самата истина.

— Не виждам какво и защо трябва да признавам — отказа да се хване на въдицата Метел.

И така разправиите продължиха през цялото лято, чак до есента. В същото време Югурта бе неуловим, нещо повече, сякаш изчезна от лицето на земята. Когато най-после и на последния легионер му стана ясно, че до открит сблъсък с нумидийската армия няма да се стигне, Метел се оттегли от Западна Нумидия и се разположи на лагер под стените на Цирта.

Беше се разчуло, че Бокх, царят на Мавритания, най-сетне се е поддал на натиска на Югурта, събрал е войската си и е потеглил на поход с мисълта да се срещне със зетя си някъде на юг; според слуховете двамата царе възнамерявали впоследствие да се насочат към Цирта. Метел посрещна мълвата с радост и започна повече да се вслушва в съветите на Марий и Рутилий Руф. Но до генерално сражение така и не се стигна. Двете армии се намираха на няколко километра една от друга, но Югурта не се остави да го примамят в бой. Нещата отново се оказаха в задънена улица, защото римските позиции се оказваха прекалено здрави, за да се осмели Югурта да ги нападне, а пък нумидийските — прекалено крехки, за да се изкуши Метел да подгони и преследва враговете си.

Ненадейно, дванадесет дни преди изборите за консули в Рим, Квинт Цецилий Прасчо Метел официално освободи Гай Марий от службата му като висш легат към главнокомандващия военните действия срещу Югурта.

— Можеш да си вървиш! — усмихна му се мило той. — Но бъди уверен, Гай Марий, че цял Рим ще разбере как наистина съм те освободил преди изборите.

— Мислиш, че няма да стигна навреме, нали? — жегна го Марий.

— Аз ли? Аз нищо не мисля, Гай Марий.

Марий се ухили и щракна с пръсти.

— Имаш право. А сега може ли да видя документа, в който пише, че съм официално освободен от длъжност? Дай ми го.

С кисела усмивка Метел затършува из книжата си и му подаде документа. Марий още не беше излязъл от помещението, когато той почти небрежно му подхвърли:

— Между другото, току-що получих прекрасни новини от Рим. Сенатът е удължил пълномощията ми за управител на Римска Африка и на главнокомандващ военните действия срещу Нумидия за още една година.

— Браво на Сената — язвително изрече Марий и си излезе.

— Да му пикая на тъпата глава! — възкликна той малко по-късно, когато се срещна с Рутилий Руф. — Мисли си, че хем вълкът е сит, хем агнето — цяло. Но дълбоко се лъже. Ще го извозя, Публий Рутилий, само гледай! Ще се върна в Рим навреме, ще се кандидатирам за консул, ще бъда избран и ще му измъкна из ръцете заповедта за удължаването на пълномощията му. Които естествено ще поема аз самият.

Рутилий Руф го изгледа замислен.

— Винаги съм се възхищавал на способностите ти, но случая времето е изключително на страната на Прасчо.

Никога не ще успееш да стигнеш до Рим навреме.

— Ще успея и още как — уверено заяви Марий.

Разстоянието от Цирта до Утика му отне два дни непрекъсната езда, като се изключат няколкото часа сън, които си позволи по пътя. Вдъхваше достатъчно респект навсякъде, за да му предлагат винаги най-отпочиналите и бързи коне за смяна. На втория ден при залез-слънце вече си беше наел малък, бързоходен кораб на пристанището в Утика. И призори на третия отплава за Италия, като преди това в мига, в който на източния хоризонт се показа първият слънчев лъч, извърши богато жертвоприношение в чест на морските лари.

— Очаква те съдба, която няма равна на себе си, Гай Марий — отсъди жрецът, извършил жертвоприношението към боговете, закрилящи всички мореплаватели. — Досега не съм виждал толкова добри предзнаменования едновременно.

Думите му ни най-малко не изненадаха Марий. Откакто Марта, сирийската гадателка, му беше казала какво вижда в бъдещето му, той нито за миг не се разколеба в увереността си, че прорицанието й ще се сбъдне. Сега се беше облегнал спокойно на релинга, а корабчето тържествено напускаше пристанището на Утика в очакване на попътен вятър. И той не закъсня да се появи от югозапад със скорост от двадесет морски мили в час, отвеждайки кораба от Утика до Остия за някакви си три дни, без нито за миг да се отклони в друга посока. Морето също се оказа кротко и послушно — нито веднъж капитанът не потърси закрилата на някой закътан залив, никъде не се наложи да спират за вода или провизии. Както Марта беше предрекла, всички богове бяха на страната на Марий.

Новините за чудното му плаване го изпревариха и докато той се разплащаше щедро с капитана на кораба в Остия, вече цял Рим беше научил за пристигането му. Когато се появи на кон на Форум Романум, за да се представи пред масата на консула Аврелий, където се попълваха списъците на кандидатите, вече го очакваше цяла тълпа. Тълпа, която го поздравяваше и аплодираше бурно, давайки му да разбере, че той, Марий, е героят на годината. Заобиколен от хора, които го потупваха приятелски по гърба и се учудваха, че е успял да пристигне толкова бързо, Марий се насочи към консул суфектуса, заел мястото на осъдения от Мамилиянската комисия Сервий Сулпиций Галба, и остави на масата подписания от Метел документ.

— Надявам се да ми простиш, задето не съм си облякъл избелената тога, Марк Аврелий — обърна се той към консула, — но съм дошъл при теб, за да впишеш името ми сред кандидатите за поста.

— Стига да ми докажеш, че Квинт Цецилий те е освободил от задълженията ти към него, с радост ще те включа в списъка — отговори му консулът, комуто бе направило впечатление посрещането, устроено от гражданите на новодошлия, и раздвижването на някои от най-влиятелните личности сред конническото съсловие, които тичаха от базилика на базилика, за да разгласят за неочакваното пристигане на Марий.

Колко се бе променил и сякаш извисил Марий! Как величествената му фигура го правеше да изглежда с цяла глава по-висок от всички наоколо! Как плашеше заканителната му усмивка! Та не бяха ли раменете му достатъчно широки, за да поемат тежестта на управлението върху себе си? Защото за пръв път в дългата си кариера този италийски селянин, незнаещ думичка гръцки, усещаше какво е да си популярен, да чуваш как те ласкаят околните; и то не войници, чиято преданост си проверявал другаде и по други поводи, а подлизурковците от тълпата на Форума, които, галейки самочувствието ти, всъщност преследваха собствените си интереси. На Гай Марий това се харесваше — не толкова, защото беше необходимо за изграждане на обществения му лик, колкото защото му се струваше чуждо, непознато и необяснимо.

Настъпиха петте най-напрегнати и изпълнени с емоции дни в живота му. Не му остана нито минутка време, нито капчица сила за прегръдките на Юлия, за уютния му дом и за сина му, когото домашните изгаряха от нетърпение да му покажат. Защото това почти истерично посрещане изобщо не означаваше, че постът му е в кърпа вързан. Поддръжниците на Цецилий Метелите си оставаха изключително силни и влиятелни противници, които щяха да се съюзят с всички аристократи като тях и съответно с всички техни поддръжници, патриции и плебеи, за да се опитат с последни усилия да попречат на италийския селянин без думичка гръцки да седне на куриатния стол от слонова кост. Благодарение на испанските си връзки и на обещанията на княз Гауда за бъдещите концесии в една Нумидия под негова власт Марий можеше да разчита главно на конническото съсловие, но и сред конниците имаше мнозина, които се бяха обвързали с противниковите фракции и нямаше да го подкрепят.

Хората говореха, спореха, задаваха въпроси и се мъчеха да им отговорят: наистина ли ще бъде добре за Рим, ако на консулския пост се избере един Нов човек като Гай Марий? Новите представляваха един риск. Новите не познаваха живота на аристократите. Новите допускаха грешки, каквито никой аристократ не би направил. Новите просто си бяха нови… Да, вярно, че жена му е една Юлия. Вярно е, че с военна кариера като неговата би се гордял всеки римлянин. Вярно е също, че при тези негови баснословни богатства, трудно би се поддал на корупция. Но бяха ли го видели поне веднъж да присъства на някое съдебно заседание? Какво разбираше човек като него от закони и законодателство? Не беше ли истина това, което се разправяше за него, че още преди години като народен трибун е водил подривна политика, пречел е на онези, които познават Рим и римляните по-добре от него, и е прокарал онзи ужасен закон, почти премахващ различията в септата? Ами възрастта му? Ако го изберяха за консул, би навършил петдесетте тъкмо насред службата си, а старците никога не са били добри консули.

Всички тези твърдения, истинни и лъжовни, се повтаряха и разпространяваха от поддръжниците на Цецилий Метелите, които най-добре знаеха какъв образ да създадат на Гай Марий, така че никой да не гласува за него. И в ръцете им имаше един на пръв поглед непобедим коз — Марий не беше истински римлянин, а човек от провинцията. Нима Рим до такава степен е останал без аристократи, та да гласува за един Нов човек, при това италиец? Положително сред кандидатите можеха да се открият поне дузина имена на почтени люде, римляни, много по-достойни от един Гай Марий.

Но, разбира се, и Марий не стоеше със затворена уста — говореше и пред ограничен кръг приятели, и пред по-големи събирания, говореше на Форум Романум и на Фламиниевия цирк, от площадките пред различните храмове, на Портикус Метели, пред базиликите. При това беше добър оратор, познаваше тънкостите на риториката, макар и да не бе имал случай да се упражнява, докато влезе в Сената. Сципион Емилиян се беше погрижил той да изяви ораторските си способности, затова сега Марий запленяваше слушателите си — никой не му обръщаше гръб, нито пък го наричаше лош оратор, нищо че не можеше да съперничи на Луций Касий или на Катул Цезар. Обсипваха го с въпроси — някои задавани от хора, които наистина искаха да чуят отговорите му, други — от подставените лица, които беше подучил какво и как да го питат, трети — от подставените лица на противниците му, четвърти — от онези, желаещи да разберат как преценява той събитията в Нумидия и да сравнят чутото от него с това, което Метел поднасяше на Сената в докладите си.

Самите избори протекоха спокойно и организирано. Проведоха се на определеното за целта място — тъй наречената септа на Марсово поле. Трибутните комиции можеха да се свикват и на Форум Романум — в Кладенеца на комициите, защото за гласоподавателите от отделните триби не изискваше голямо пространство; но в изборите на центуриатните комиции участваха много повече хора, които при това трябваше да се разделят според петте класи, които представляваха.

Още при гласуването на центуриите от първата класа стана ясно какво ще се случи. Всяка центурия даваше гласа си за Луций Касий Лонгин и скоро се разбра, че той ще бъде избран за първи консул. За втория обаче имаше повече от една възможност. Първата и втората класи бяха толкова единодушни относно кандидатурата на Луций Касий Лонгин, че той беше избран почти веднага — което означаваше, че пръв ще поеме фасциите още за месец януари. Но името на втория консул стана известно едва след гласуването на последните центурии от третата класа, защото дотогава борбата между Гай Марий и Квинт Лутаций Катул Цезар беше изключително оспорвана.

Но в края на краищата вторият консулски пост беше спечелен от Гай Марий. Цецилий Метелите все още можеха да упражняват известно влияние върху гласуването в центуриатните комиции, но недостатъчно, за да го победят. Най-сетне беше настъпил звездният миг за италийския селянин без думичка гръцки. За него, който беше олицетворението на Новия човек, който пръв от рода си стъпи в Сената, пръв от рода си си купи жилище насред Рим, пръв от рода си натрупа богатство и пръв от рода си си създаде име в армията.