Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Господари на Рим (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The First Man in Rome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
dakata1974 (2010)
Корекция и форматиране
maskara (2011)

Издание:

Колийн Маккълоу. Пръв сред римляните. Част I: Коварни планове

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Анастасова

Художник на корицата: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Плеяда“, 1995 г.

ISBN: 954-409-107-6

 

 

Издание:

Колийн Маккълоу. Пръв сред римляните. Част II: Време на поражения.

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Анастасова

Художник на корицата: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Плеяда“, 1995 г.

ISBN: 954-409-108-4

 

 

Издание:

Колийн Маккълоу. Пръв сред римляните. Част III: Спасителят на Рим

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Анастасова

Художник на корицата: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Плеяда“, 1995 г.

ISBN: 954-409-130-0

История

  1. — Добавяне

В началото на януари народният трибун Гай Норбан призова Квинт Сервилий Цепион на съд пред плебейското събрание, за да отговаря по обвинение, формулирано като „загуба на армия“.

Още от самото начало страстите се разгорещиха, защото вече нямаше и съмнение, че народът се е настроил крайно неприязнено към опитите на сенаторите да се поставят над закона, а пък сенаторите — плебеи в пълен състав се опитваха да защитават каузата на Цепион. Много преди трибите да бъдат призовани да гласуват, вече се беше стигнало до открити прояви на насилие. Народните трибуни Тит Дидий и Луций Аврелий Кота излязоха отпред, за да наложат вето върху цялата процедура, но разгневената тълпа ги смъкна и двамата насила от рострата. Из въздуха се разхвърчаха камъни, тук-там нечии ребра или крайници бяха строшени от бой с тояги, Дидий и Кота бяха издърпани далеч от Кладенеца на Комициите и под натиска на тълпата се озоваха чак в Аргилетум, откъдето не им беше позволено да се върнат на Форума. Колкото и да бяха бити и наплашени, двамата все пак се опитаха да изкрещят своето вето над разгневените лица на мъчителите си, но всеки път тълпата ги заглушаваше.

Нямаше и съмнение, че именно слухът за златото на Толоза беше наклонил везните против Цепион и Сената. От пролетариите, та чак до хората от първата класа, всички в един глас сипеха хули и ругатни по адрес на Цепион Крадеца, Цепион Предателя, Цепион Егоиста. Хора, а сред тях и жени, които никога през живота си не бяха проявявали интерес какво става на Форума или в народното събрание, сега бяха дошли специално да видят що за човек е този Цепион, който по размера на своето престъпление нямаше равен в цялата история на Рим. Водеха се оживени спорове какви ли планини злато са били, колко ли са тежали всички кюлчета заедно, колко ли са били на брой. Навсякъде като нечие зловещо присъствие се усещаше хорската омраза, защото на никого не му се нрави да научи, че един човек е присвоил нещо, считано за собственост на всички. Особено когато ставаше дума за такива огромни суми.

Решен на всяка цена да доведе процеса докрай, Норбан не обръщаше внимание на движението встрани от Кладенеца, оставаше глух за споровете, виковете и ударите, които се разнасяха между редовните участници в заседанията на плебейското събрание и онези, които се бяха домъкнали единствено за да псуват на воля Цепион, застанал на рострата, наобиколен от ликтори, които трябваше да бдят над безопасността му. Онези сенатори, които заради патрицианската си кръв нямаха право да взимат участие в процеса, стояха на стълбите на Курия Хостилия и не преставаха да се заяждат с Норбан, докато най-накрая от множеството не започнаха да летят камъни и в тяхна посока. Скавър се строполи в безсъзнание върху стъпалата с кървяща глава. Но дори това не можеше да спре Норбан, който продължаваше да запознава можещите да го чуят със случая на Цепион, без дори да се заинтересува дали Принцепс Сенатус е жив или мъртъв.

Когато най-сетне дойде ред да се гласува, всичко мина необичайно бързо; от всичките тридесет и пет триби, още първите осемнайсет гласували обявиха Квинт Сервилий за виновен, което обезсмисляше гласуването на останалите. Подобна безпрецедентна проява на обществена омраза срещу някого не можеше да не вдъхне още повече кураж у Норбан, който поиска от плебейското събрание да наложи специална присъда: толкова тежка, че нямаше присъстващ сенатор, който да не завие, щом я чуе. Но напразно. Отново избраните по жребий да гласуват първи осемнайсет триби гласуваха единодушно за предложението на трибуна и Цепион се видя пред тъжни перспективи. Беше му отнето римското гражданство, нямаше право на огън и вода в радиус от хиляда и двеста километра от Рим, беше задължен да изплати петнайсет хиляди таланта злато глоба и най-накрая беше поверен на келтите — тъмничари да го държат далеч от всички, дори от собственото му семейство, докато не замине в изгнание.

Вече бившият римски гражданин Квинт Сервилий Цепион беше преведен от пазачите си ликтори през множеството от Кладенеца на Комиции те до намиращите се наблизо Лаутумии, които все повече заплашваха да се срутят напълно. През цялото време около осъдения се размахваха юмруци и се чуваха победоносни крясъци как нямало да се види повече с банкерите си, за да му скрият златото.

Доволни от прекарването си в този необикновен за римляните ден, доволни и от резултатите на процеса, дошлите на площада се запътиха към домовете си, оставяйки Форума на неколцина мъже, все сенатори.

Десетте народни трибуни се бяха разделили на противникови партии: Луций Кота, Тит Дидий, Марк Бебий и Луций Антистий Регин се бяха скупчили на едно място и мрачно обсъждаха събитията; четиримата невзрачни хора от средата се оглеждаха безпомощно ту вляво, ту вдясно, докато сияещите от радост Гай Норбан и Луций Апулей Сатурнин се смееха заедно с Гай Сервилий Главция, дошъл специално да ги поздрави. За отбелязване е, че и десетте трибуни бяха само по туники, след като тълпата им беше свалила на всички тогите.

Марк Емилий Скавър се беше облегнал на постамента на статуята на Сципион Африкански, докато Метел Нумидик и двама роби се опитваха да спрат кръвта му, лееща се на потоци от раната в слепоочието му. Крас Оратор и приятелят му (също и първи братовчед) Квинт Муций Сцевола също се въртяха около Скавър и по лицата им можеше да се прочете, че случилото се ги е разтърсило из основи. Двамата младежи, Друз и Цепион Младши, не по-малко шокирани от останалите стояха в подножието на стълбата към Сената в компанията на чичото на Друз Публий Рутилий Руф и Марк Аврелий Кота. Вторият консул Луций Аврелий Орест лежеше в преддверието на Курията, където за него се грижеше един от преторите. Консулът вече не беше в първа младост и сърцето му трудно поемаше подобни сцени.

Изведнъж Цепион Младши облегна глава върху гърдите на пребледнелия и сякаш замаян Марк Ливий Друз, който обви раменете му с ръка. И Рутилий Руф, и Кота се завтекоха към младежите.

— С нещо да помогнем? — предложи услугите си Кота.

Друз поклати глава — трудно му беше да отвори уста, а Цепион като че ли нищо не чуваше около себе си.

— Някой сети ли се да прати ликтори да пазят къщата на Квинт Сервилий от тълпата? — попита Рутилий Руф.

— Да, аз — успокои го Друз.

— А жената на момчето? — посочи с глава към Цепион Кота.

— Погрижих се заедно с детето да бъдат отведени у нас — увери го и него Друз, след което вдигна свободната си ръка и се ощипа по бузата, сякаш се чудеше дали не сънува.

Цепион Младши надигна глава и изгледа тримата около себе си, сякаш нищо не разбираше.

— И всичко това беше само заради златото — рече той. — Всичко, за което ги беше грижа, беше златото! Дори и не помислиха за Араузио. Никой нищо не му каза за Араузио. Обвиняваха го само за златото!

— Това е то, човешката природа — опита се да го успокои Рутилий Руф. — Грижа ни е повече за златото, отколкото за човешкия живот.

Друз хвърли един бърз поглед на чичо си, но дори и Рутилий Руф да иронизираше, Цепион не можа да разбере какво има предвид.

— За всичко е виновен Гай Марий — изтърси Цепион.

Рутилий Руф го хвана под ръка.

— Хайде, млади Квинт Сервилий, Марк Аврелий и аз ще те отведем у дома на младия Марк Ливий.

Докато слизаха по стълбата, Луций Антистий Регин се отдели от групичката на Луций Кота, Дидий и Бебий. Запъти се право към Норбан, който отстъпи крачка назад и зае отбранителна позиция.

— О хайде, не се притеснявай! — изсмя му се Антистий. — Няма да си цапам ръцете с такива като теб! — За всеки случай се изпъчи, така че да се види отдалеч, че в жилите му тече и келтска кръв. — Ще отида до Лаутумиите, за да освободя Квинт Сервилий. Досега в цялата история на републиката не се е случвало осъден на изгнание да чака изпълнението на присъдата си в затвора. Няма да позволя подобно нещо и с Квинт Сервилий! Ако искаш, опитай се да ме спреш, но вече съм пратил да ми донесат меча от къщи и ако наистина посмееш да ми се изпречиш, Гай Норбан, кълна се в Юпитер, че ще те убия!

Норбан се засмя.

— О, ама вземи си го! Вземи го Квинт Сервилий у дома си, пък му избърши сълзите… да не говорим за гъза му! Все пак на твое място не бих се въртял около неговата къща!

— И гледай добре да го оскубеш за услугата си! — подвикна Сатурнин на отдалечаващата се фигура на Антистий. — Нали знаеш, може да ти плати в злато!

Антистий се обърна и сви пръстите на дясната си ръка в недвусмислен жест.

— О, да не си го и помисляш! — изсмя му се Главция. — Да не мислиш, че ти като си царица, и ние сме като теб![1]

Но на Гай Норбан тези подвиквания не му се струваха особено интересни.

— Хайде — рече той на Главция и Сатурнин, — да вървим у дома да вечеряме.

Макар и да му беше доста зле, Скавър по-скоро би умрял, отколкото да повърне на публично място, така че реши да съсредоточи вниманието си върху тримата смеещи се мъже, които напускаха Форума.

— Това не са хора, а вълци — обърна се той към Метел Нумидик. — Погледни ги само! Инструменти в ръцете на Марий!

— Можеш ли да се изправиш, Марк Емилий? — попита загрижено Нумидик.

— Не и преди да ми се е успокоил стомахът.

— Гледам, че Публий Рутилий и Марк Аврелий са тръгнали да изпращат момчетата на Квинт Сервилий до дома.

— Добре. Ще е хубаво някой да ги наглежда. Никога досега не съм виждал тълпата толкова жадна за патрицианска кръв, дори и по времето на Гай Гракх — отбеляза Скавър, дишайки тежко. — Известно време ще трябва да стоим в сянка, Квинт Цецилий. Опитаме ли се на свой ред да ударим тези вълци, живи ще ни изядат.

— Да пукне дано Квинт Сервилий с неговото злато! — процеди през зъби Нумидик.

Скавър реши, че се чувства по-добре и позволи на робите да го вдигнат от земята.

— Значи и ти мислиш, че той го е задигнал, а?

Метел Нумидик го погледна леко презрително.

— О, хайде, Марк Емилий, не се опитвай да ме будалкаш! Познаваш го не по-зле от мен. Разбира се, че той го е задигнал! И това никога няма да му го простя. Златото принадлежеше на хазната.

— Работата е там — рече Скавър, докато се опитваше да се поразтъпче върху — както му се струваше — постоянно движещите се под краката му плочки. — Работата е там, че не разполагаме с вътрешна система, която да помага на хора като теб и мен сами да наказват изменниците на класата ни.

Метел Нумидик вдигна рамене.

— Знаеш много добре, че не би могло да съществува подобна система. Да я създадем, ще е все едно да признаем пред целия свят, че и сред нас има хора, които невинаги са това, което трябва да бъдат. А покажем ли веднъж собствените си слабости пред света, считай, че с нас е свършено.

— По-скоро бих умрял, отколкото да си призная, че с мен е свършено — съгласи се Скавър.

— Както и аз — въздъхна Метел Нумидик. — Просто се надявам синовете ни да мислят по същия начин.

— Това — сопна му се Скавър — не биваше да го казваш.

— Марк Емилий, Марк Емилий! Синът ти просто е много млад! Откровено казано, не виждам какво не му харесваш.

— Ами като мислиш така, искаш ли да си ги разменим с твоя?

— Не — поклати глава Метел Нумидик. — Ако не за друго, за това, че подобна постъпка ще убие момчето ти. Най-големият му недъг, мен ако питаш, е, че живее с постоянното чувство за вина пред баща си.

— Той е един слабохарактерен хлапак — отсъди Скавър Силния.

— Може би някоя подходяща съпруга ще му помогне да се оправи — пусна мухата Нумидик.

Скавър се спря и изгледа приятеля си.

— Ето това се казва идея! Да си призная, досега не ми е хрумвало да му търся жена. Та той е толкова… недорасъл. Имаш ли някоя предвид?

— Племенницата си, дъщерята на Далматик. Метела Далматика. След две години навършва осемнайсет. Откакто скъпият Далматик си отиде, за нея се грижа аз. Какво ще кажеш, Марк Емилий?

— Става, Квинт Цецилий! Съгласен съм.

 

 

Още щом разбра, че старият Цепион ще бъде изправен пред съда, Друз беше пратил иконома си Кратип заедно с всички физически по-силни роби, които притежаваше, да пазят дома на тъста му. Обезпокоена от този нов процес срещу свекъра й, но и знаеща само малкото, което ушите й бяха подочули от разговора между двамата Цепиони, Ливия Друза се беше върнала при стана си — друго тъй и тъй нямаше какво да прави; дори пикантни стихове на Мелеагър не можеше да задържи вниманието й. Понеже най-малко очакваше в къщата на съпруга й да нахълтат робите на брат й, младата жена здравата се стресна, когато на вратата на стаята й се показа Кратип, особено като видя тревогата, изписана по лицето му — нищо, че се опитваше да я прикрие.

— Бързо, доминила, събирай нещата, които мислиш, че ще ти трябват! — подкани я припряно той и огледа дневната. — Вече съм наредил на робинята ти да ти събере дрехите, гледачката се е погрижила за детето, ти само ще ми кажеш какво искаш да вземеш за самата себе си: книги, платове, всичко…

Ливия Друза изгледа удивено иконома.

— Какво има? Какво се е случило?

— Свекърът ти, доминила. Марк Ливий казва, този път съдът ще го признае за виновен — обясни Кратип.

— Но какво общо има това с моето напускане? — ужасяваше се Ливия Друза при самата мисъл, че ще трябва да се върне в затвора на братовата си къща — сега, когато най-после беше вкусила от свободата.

— Целият град е зажаднял за кръвта му, доминила.

Някогашната му господарка пребледня като платно.

Кръвта му ли? Да не смятат да го убият?

— Не, не мисля, че имат чак такива намерения — опита се да я успокои Кратип. — Ще конфискуват собствеността му. Работата е в това, че тълпата се е разярила до краен предел и брат ти се страхува след процеса най-отмъстителните да не дойдат направо тук да потърсят саморазправа.

Само след около час в къщата на Квинт Сервилий Цепион не беше останала жива душа: нито господари, нито прислуга. Външните врати бяха здраво залостени и докато Кратип водеше Ливия Друза надолу по Кливус Палатинус, двамата се разминаха с голяма дружина от ликтори, бързащи в обратната посока. Ликторите бяха само по туники, във фасциите си носеха вместо брадви тежки сопи. Трябваше да се наредят покрай цялата къща на подсъдимия и да държат гневните тълпи надалеч. Държавата държеше на това собствеността на Цепион да остане непокътната, за да може да се опише и да се разпродаде на търг.

На вратата у Друзови чакаше Сервилия Цепионида, и тя бледа като мъртвец, която бързо въведе зълва си в къщата.

— Ела да видиш — повлече тя Ливия Друза през перистила и през къщата, за да излязат на лоджията. Оттам се виждаше целият Форум Романум.

Процесът срещу Квинт Сервилий Цепион вече беше към края си. Тълпата се беше раздвижила и всеки бързаше да се събери с тези от собствената си триба. Щеше да се гласува присъдата — изгнание надалеч и огромно обезщетение. Обикновено гласуването протичаше гладко, защото трибите се разпределяха по редовете в Кладенеца на Комициите и само с едно ставане резултатите се виждаха отдалеч. Но сега огромната тълпа от зяпачи се беше смесила с гласуващите, на доста места се прибягваше до ритници и юмруци, а тук-там дори се очертаваха масови сбивания. На стъпалата пред Сената се бяха скупчили множество мъже, а на рострата в края на Кладенеца стояха народните трибуни заедно с нечия нисичка фигура, плътно наобиколена от ликтори. Ливия Друза си каза, че това ще да е свекърът й.

Сервилий Цепионида вече плачеше. Ливия Друза, която още не разбираше точно какво става и затова очите й бяха сухи, се приближи до нея.

— Кратип ми каза, че можело тълпата да нападне къщата на татко и да я разграби. Аз нищо не знаех! Никой нищо не ми казва!

Сервилия Цепионида извади носна кърпа и изтри очите си.

— Марк Ливий открай време се тревожеше да не стане нещо такова. Все заради тази проклета история за златото на Толоза! Ако не се беше пръснал подобен слух, нещата щяха да изглеждат съвсем иначе. Но повечето римляни са лепнали присъда на татко, преди дори да е започнало делото… При това в обвинението и дума не става за никакво злато!

Чак сега Ливия Друза се сети нещо.

— Трябва да видя къде е оставил детето ми Кратип.

Тази забележка беше причина за нов поток от сълзи у Сервилия Цепионида, която все още не можеше да забременее, нищо че желаеше дете повече от всичко.

— Защо не мога да зачена и аз? — затюхка се тя пред Ливия Друза. — Късметлийка си ти! Марк Ливий казва, че вече чакаш второ дете, а аз и първо не съм заченала!

— Има много време — опита се да я утеши Ливия Друза. — Не забравяй, че след като се омъжихме двете с теб, съпрузите ни ги нямаше с месеци. При това Марк Ливий е много по-зает от Квинт Сервилий, а се знае, че колкото по-заети за мъжете, толкова по-трудно правят деца на жените си.

— Не, аз съм безплодна — едва-едва промълви Сервилия Цепионида. — Знам, че съм безплодна. Чувствам го! А Марк Ливий е толкова мил, проявява такова разбиране! — и тя отново зарида.

— Хайде, хайде, не се тревожи толкова — рече Ливия Друза, която вече беше отвела зълва си в атрия и се оглеждаше дали няма някой да й помогне. — Ако вземеш и да полудееш, задето не ти се раждат деца, спукана ти е работата. Бебетата обичат да се появяват в спокойни утроби.

Отнякъде се показа Кратип.

— О, слава на боговете! — зарадва се при вида му Ливия Друза. — Кратип, защо не доведеш прислужницата на снаха ми? А може би и ще ми покажеш къде ще спя и къде си оставил малката Сервилия?

В огромна къща като тази не беше проблем да се намери място за още едно семейство; Кратип беше отредил за Цепион Младши и жена му цял един апартамент от няколко стаи, гледащи към перистила, старият Цепион щеше да се ползва от същите удобства, а за малката Сервилия стоеше свободна детската стая в далечния край на колонадата.

— Какво да правя с вечерята? — дойде икономът специално да попита Ливия Друза, която се беше захванала с багажа.

— Мисля, че снаха ми има думата, Кратип! Не виждам защо да й отнемам правата на домакиня.

— Изпаднала е в такова отчаяние, че не иска и да продума.

— О, разбирам. Ами най-добре ще е, ако вечерята бъде готова след час. Все пак пригответе нещо, което може да бъде оставено и за по-нататък.

Откъм градината се дочу някакво раздвижване. Ливия Друза излезе да види и насреща й се показаха брат й Друз и облегналият се на рамото му Цепион Младши.

— Какво стана? — попита тя. — Да помогна с нещо? — Тя погледна по-отблизо брат си. — Какво стана?

— Свекърът ти Квинт Сервилий е осъден. Изгнание на не по-малко от хиляда и двеста километра от Рим, глоба от петнайсет хиляди таланта злато, което означава, че къщата му ще бъда очистена до шушка, и накрая задържане в Лаутумиите, докато не стане възможно да бъде откаран в изгнание.

— Но цялата собственост на татко няма да излезе повече от неколкостотин таланта! — ужаси се Ливия Друза.

— Естествено. Така че никога повече няма да може да се върне у дома.

На двора дотича и Сервилия Цепионида. С разрошените си коси, незасъхналите сълзи по лицето и уплашените си очи тя приличаше на Касандра, която се спасява от гърците.

— Какво стана, какво стана? — задъхваше се тя от тревога.

Друз я посрещна топло, но в същото време някак строго, изтри сълзите й, не й позволи да се хвърли на врата на брат си. Само при вида на съпруга си тя се окопити почти веднага.

— Да вървим всички в кабинета ти, Марк Ливий — подкани Сервилия мъжете и поведе групата.

Но Ливия Друза се закова на място като втрещена.

— Какво ти става? — зачуди се зълва й.

— Но ние не можем да седнем в таблиния заедно с мъжете!

— Разбира се, че можем! — сряза я нетърпеливо Сервилия Цепионида. — Не му е сега времето да се държат жените в неведение и Марк Ливий добре го знае. Ако печелим заедно, и ще губим заедно. За да бъде силен един мъж, и жена му трябва да е силна.

На Ливия Друза чак главата й се завъртя да осмисли всичко чуто и видяно през последните няколко минути. В един миг обаче си даде сметка каква невзрачна мишка е била тя цял живот. Ето, Друз беше очаквал жена му да го посрещне развълнувана и уплашена, но в следващия момент той вече разчиташе тя да се успокои и да погледне делово на нещата; Сервилия Цепионида се беше държала точно, както се очакваше от нея.

И така, Ливия Друза последва Сервилия Цепионида и мъжете в кабинета и с известни усилия прикри ужаса си, когато зълва й наля чаши с неразредено вино за четиримата и поднесе на останалите. Докато пиеше за пръв път в живота си толкова силно вино, през главата на Ливия Друза минаха цял куп несдържани мисли. Усети непреодолим гняв.

В края на десетия час на вратата у Друзови потропа Луций Антистий Регин, който водеше Квинт Сервилий Цепион. Цепион изглеждаше уморен, но по-скоро ядосан, отколкото потиснат.

— Извадих го от Лаутумиите — обясни Антистий. — Докато аз съм народен трибун, никой бивш римски консул няма да гние в тъмница! Това е обида в лицето на Ромул и Квирин, да не говорим за Юпитер. Как смеят!

— Смеят, защото целият народ ги окуражава, при това не само народът, но и онези безделници, на които им се ще на Форума да се заиграят и гладиаторски игри — рече Цепион и обърна на един дъх чашата си с вино. — Още — обърна се той към сина си, който скочи да му налее, щастлив, че баща му е жив и здрав.

— Няма място повече за мен в Рим — отсъди старият Цепион и черните му очи се спряха първо върху Друз, чак след това върху собствения му син. — Сега на младежите се пада задължението да бранят правото на моята фамилия да се радва и за в бъдеще на своите древни привилегии, както и на мястото си сред силните на деня. Ако ще да заплатите и с живота си, но не трябва да отстъпите нито на крачка пред хора като Марий, Сатурнин или Норбан. Те трябва да бъдат премахнати веднъж завинаги, ако се налага дори и с оръжие, разбирате ли ме?

Цепион Младши кимаше с глава в знак, че ще послуша заръката на баща си, но Друз само държеше чашата си в ръка и гледаше пред себе си с невиждащ поглед.

— Кълна ти се, татко, докато аз съм патерфамилиас, семейството ни никога няма да изгуби своята дигнитас — увери баща си младият Цепион. По всичко личеше, че гледа по-спокойно в бъдещето.

Но Ливия Друза го следеше с поглед и от секунда на секунда все повече се отвращаваше от него. Та той все повече заприличваше на противния си баща! „Защо го мразя толкова много? — питаше се тя. — Защо брат ми ме накара да се омъжа за него?“

Но изведнъж тя забрави собствените си злощастия, защото погледът й се беше спрял върху изражението, изписано по лицето на Друз. Той не възразяваше на нищо от казаното от тъста му, но сякаш вътре в себе си претегляше думите на друг кантар и се опитваше да отгатне скрития им смисъл. Но това, което направи най-силно впечатление на Ливия Друза, бе, че тъкмо в този момент тя си даваше сметка колко много брат й мрази тъста си! Да, променил се беше Друз! Докато Цепион Младши щеше да си остане същият, дори нещо повече — от ден на ден щеше да заприличва все повече и повече на самия себе си.

— Какви са ти намеренията за в бъдеще, татко? — попита Друз.

По лицето на Цепион премина необикновена усмивка; в очите му изгасна гневът, на негово място се появи изражение едновременно на триумф, на коварство, на болка и омраза.

— Че какво друго, моето момче, ако не да се подчиня на решението на плебейското събрание и да отида в изгнание?

— Но къде? — чудеше се и Цепион Младши.

— В Смирна.

— А как ще се справиш без пари? — интересуваше се синът му. — Не мисля за себе си — Марк Ливий все ще ми помогне, а за теб. Откъде ще намериш пари да живееш добре в чужбина?

— Имам оставени на депозит пари в Смирна — повече, отколкото са ми нужни, за да живея добре. Колкото до теб, синко, изобщо няма нужда да се тревожиш. Майка ти остави цяло състояние след смъртта си и добре съм се грижил за него през годините. Само с наследството си ще преживееш охолно дните си.

— Но няма ли да бъде конфискувано и то?

— Не, и то по две причини. Първата е, че вече съм прехвърлил всичко на твое име. Второ, защото парите не се намират в Рим, а и тях съм вложил на депозит в Смирна заедно с моите. — Усмивката по лицето на Цепион ставаше все по-широка и по-широка. — Ще трябва да поживееш няколко години заедно с Марк Ливий, а след това ще започна да ти пращам малко по малко парите ти от Смирна. Ако случайно нещо ми се случи, банкерите ми няма да забравят да се погрижат за теб. Междувременно зет ми ще води точни сметки колко пари е похарчил за теб и когато му дойде времето, ще му се разплатя до последната сестерция.

В таблиния настъпи пълно мълчание. Въздухът изведнъж се зареди с толкова много енергия и спотаена страст, че още малко и щеше да се разсвятка пред очите на присъстващите. Имаше ли сред тях някой неразбрал истинския смисъл на тези последни думи? Квинт Сервилий Цепион наистина беше откраднал златото на Толоза, златото на Толоза беше в Смирна и беше притежание на Квинт Сервилий Цепион, който и занапред щеше да си прекарва дните жив и здрав, свободен и безгрижен. Квинт Сервилий Цепион беше богат кажи-речи колкото всички римляни, взети заедно.

Цепион се обърна към Антистий, и той умълчан като другите.

— Размисли ли върху предложението, което ти направих по пътя?

Антистий шумно се покашля.

— Размислих, Квинт Сервилий. И с радост го приемам.

— Много добре! — зарадва се Цепион, сетне отново се обърна към сина си и зетя си. — Моят добър приятел Луций Антистий току-що реши да ме придружи до Смирна, за да се радвам едновременно на приятната му компания и на закрилата му като народен трибун. Когато стигнем Смирна, ще се опитам да убедя Луций Антистий да остане там с мен.

— Е, това още не съм го решил — за всеки случай се обади Антистий.

— Не бързам, никак не бързам — успокои го Цепион. Потърка ръце, сякаш искаше да се стопли. — А сега мога тържествено да заяви, че съм гладен и ако ме подържите още малко без храна, ще налетя и на човешко. Има ли нещо приготвено?

— Разбира се, татко — рече Сервилия Цепионида. — Вие, мъжете, вървете право в триклиния, а ние с Ливия Друза ще се погрижим за нещата в кухнята.

Последното беше твърде неточно казано, защото за нещата в кухнята отдавна се беше погрижил Кратип. На двете жени оставаше само да го потърсят. Намериха го на лоджията, докато той се взираше надолу в сенките по Форум Романум и цъкаше с език.

— Погледнете само! Виждали ли сте някога такъв безпорядък? — възмущаваше се икономът и сочеше с пръст към площада. — Навсякъде боклуци! Обувки, парцали, пръчки, полуизядена храна, шишенца от вино… Срамота!

А малко по-надолу се показа изведнъж червенокосият Одисей, който разговаряше с Гней Домиций Ахенобарб на съседния балкон. Изглежда, подобно на Кратикс, двамата мъже също обсъждаха боклуците по Форума.

Ливия Друза потръпна от вълнение, прокара език по устните си и впери жаден поглед в младежа, който отново се оказваше толкова близо до нея… и все пак толкова далеч. Икономът вече бързаше към кухнята, нямаше да има друг по-изгоден случай да научи името на непознатия, въпросът й щеше да прозвучи като чисто любопитство.

— Сестро — попита тя зълва си, — кой е червенокосият мъж на терасата до Гней Домиций? От години съм го виждала у съседите ни, но никога не съм знаела кой е. Ти знаеш ли? Можеш ли да ми кажеш?

Сервилия Цепионида се изсмя презрително.

— О, този ли! Марк Порций Катон — рече тя и по гласа й пролича дълбокото й презрение.

— Катон ли? Като Катон Цензор?

— Същият! Парвенюта! Този се пада внук на Катон Цензор.

— Но тогава баба му е била Лициния, а майка му — Емилия Павла. С подобни роднини човек няма от какво да се срамува — подхвърли Ливия Друза, в чиито очи продължаваха да играят пламъчета.

Сервилия Цепионида отново се изсмя.

— Този е по друга линия, мила моя. Никакъв син не е на Емилия Павла. Ако беше, щеше да бъде с доста годинки по-възрастен. Не, не! Този не е Катон Лициниан! Този е Катон Салониан. Прадядо му е бил роб.

Само за миг целият въображаем свят на Ливия Друза сякаш рухна, завъртя се във вихрен танц и се натроши на хиляди парченца.

— Не разбирам — призна си тя чистосърдечно.

— Какво, не си ли чувала историята? Баща му е син на Катон Цензор, само че от втория му брак.

— Катон Цензор се е женил за дъщеря на роб! — смая се Ливия Друза.

— За да бъдем съвсем точни: за дъщерята на един от своите роби. Салония. Мисля, че е крайно неблагоприлично тези хора да се ползват от същите привилегии, както и наследниците на първата жена на цензора — Лициния! Не са пропуснали да се намъкнат и в Сената. Разбира се — допълни Сервилия Цепионида, — Катоните Лициниани никога не благоволяват да разговарят с тях. Както и ние.

— Тогава защо Гней Домиций го търпи у дома си?

Сервилия се засмя и в този миг и тя доста заприлича на непоносимия си баща.

— Ами разбираш ли, те, Ахенобарбите не са кой знае какви патриции! Повече могат да се похвалят с парите си, отколкото със славни предшественици… Нищо, че обичат да разправят приказката, дето Кастор и Полукс били докоснали брадите им и те станали червени! Не мога да знам със сигурност как така Катон е влязъл в средата им. Но мога да предположа. И мисля, че баща ми е стигнал до правилния отговор.

— И какъв е правилният отговор според него? — попита Ливия Друза, която усещаше как стомахът й се преобръща.

— Ами защото и Катоните, тези от втория брак, са червенокоси. Самият Катон Цензор също е бил червенокос. Но и Лициния, и Емилия Павла са били доста тъмни, така че децата им имат до един кестеняви коси и кафяви очи. Докато робът Салоний е бил келтибериец, произхождал е от Сало в Близка Испания, та бил рус. Дъщеря му Салония също била много руса. Затова и в целия род на Катоните Салониани имат червени коси и сиви очи. — Сервилия вдигна рамене. — Домиций Ахенобарбите държат изключително на мита за червените им бради, които били получени като подарък от Кастор и Полукс. Затова винаги се женят за червенокоси жени. Но червенокоси жени не се срещат често. И ако не се намери никоя млада аристократка с червени коси, предполагам, че един Домиций Ахенобарб като нищо може да се ожени за някоя Салонианка. Пък и няма да му коства много вътрешна борба — те всички са толкова самомнителни, че твърдят как силната им патрицианска кръв поглъщала спокойно всякакви боклуци и нищо не й ставало.

— Значи приятелят на Гней Домиций трябва да има сестра?

— Да, наистина има — сложи заключителна точка върху теорията си Сервилия Цепионида и в този миг потръпна от студа. — Ще се прибирам вътре. Какъв ден беше днес! Хайде, идвай, вечерята трябва да е готова.

— Ти върви — рече й Ливия. — Аз първо ще трябва да нахраня дъщеря си.

При споменаването на бебето Сервилия отново се сети за своите мъки и за да не мисли повече за тях, хукна към триклиния. Ливия Друза се върна до парапета на лоджията и погледна през него. Гней Домиций и гостът му стояха още на балкона си. Гостът с прадядото роб. Може би заради падащия мрак косата му губеше цвета си, фигурата му се свиваше, раменете му не изглеждаха чак толкова широки; нещо повече, вратът му се оказваше направо смешен — дълъг и тънък, — такъв врат не можеше да се види у истински римлянин. Топлите й сълзи закапаха върху боядисания в жълто метален парапет. И това беше всичко.

„Както винаги била съм пълна глупачка — мислеше си Ливия Друза. — Цели четири години съм мечтала за някакъв мъж, който изведнъж се оказва скорошен потомък на роб — на най-обикновен роб, не такъв, излязъл от митовете. Представях си го цар, не друг, ами самия смел и благороден Одисей. Играех ролята на търпеливата Пенелопа, готова цял живот да го чака. А сега откривам, че не е нито патриций, нито дори от потекло на свободни римляни! В крайна сметка, кой е този Катон Цензор, ако не един прост селянин от Тускулум, който е имал късмет да се сприятели с патриция Валерий Флак? Пълно копие на Гай Марий. Този човек на терасата под мен е потомък на испански роб и на селянин от Тускулум. Каква глупачка съм! Каква идиотка!“

Когато майка й дойде в детската стая, малката Сервилия неспокойно се въртеше от едната на другата си страна, явно чакайки да я нахранят. Този паметен ден за нея се беше превърнал в кошмар, след като целият й режим се обърна наопаки. Сега, за да я утеши, Ливия остана да я кърми цели петнадесет минути.

— Най-добре й намерете дойка — подхвърли тя, преди да си тръгне, на македонката, която се грижеше за бебето. — Бих искала да си почина няколко месеца, преди да родя наново. А когато се появи и второто дете, искам от самото начало да го прехвърля на дойка. Явно, че да кърмиш сама детето си, не те предпазва от ново забременяване, иначе щях ли вече да чакам ново дете.

Ливия Друза се вмъкна в трапезарията тъкмо с основното ястие. Опитвайки се да остане по възможност незабелязана, тя се намести на столчето срещу Цепион Младши. Като че ли всички имаха апетит тази вечер. Дори Ливия Друза установи, че е прегладняла.

— Добре ли си, Ливия Друза? — заинтересува се мъжът й, явно разтревожен от нещо. — Изглеждаш ми болна.

Жена му го погледна стреснато, сякаш не разбираше за какво й говори. Всъщност истинската причина да се изненада тъй, беше, че откакто се познаваха, за пръв път й се случваше да не се отврати от гледката, която Цепион представляваше. Вярно, че нямаше червени коси, още по-малко сиви очи; вярно, че не беше нито висок, нито добре сложен, нито широкоплещест; вярно и че никога нямаше да се превърне в Одисей. И все пак той беше нейният съпруг, беше я обичал всеотдайно през цялото това време, беше баща на децата й, и най-важното — беше римски патриций, и то по двете си линии.

Затова сега Ливия Друза се усмихна мило на съпруга си, като усмивката стопли дори вечно хладния й поглед.

— Сигурно е от случилото се през деня, Квинт Сервилий — оправда се тя. — Никога преди не съм се чувствала толкова добре.

 

 

Придобил още повече смелост след успешния край на процеса срещу Цепион, Сатурнин вече не знаеше граници в арогантността си, с която за кратко време разтърси из основи целия Сенат. Присъдата на Цепион не само че не го успокои, но го озлоби още повече. Следващата му стъпка беше да даде под съд пред плебейското събрание и Гней Малий Максим, също за „загуба на армия“. И резултатът беше същият. Малий Максим, който вече беше загубила двамата си синове в битката при Араузио, се виждаше лишен и от римското си гражданство, и от цялата си собственост. За разлика от алчния за злато Цепион той напусна Рим напълно сломен и отчаян.

През втората половина на февруари излезе и новият закон за държавната измяна — лекс Апулея де майестате, който отнемаше казуса „Държавна измяна“ от компетенцията на центуриите и го прехвърляше на специален съд, съставен изключително от конници. Сенатът беше лишен от всякаква възможност да въздейства върху решенията на новосформирания съд. Интересно, че това не беше причина самите сенатори да се съпротивляват кой знае колко на законопроекта, докато беше в процес на обсъждане, нито дори да се опитат да попречат на приемането му.

Колкото и съществени да бяха тези промени за общественото положение в Рим, те предизвикаха много по-малко шум и сред Сената, и сред народа от насрочените първи в римската история избори за понтифекс. Смъртта на Луций Цецилий Метел Далматик Понтифекс Максимус освободи не едно, ами две места в колегията на понтифексите. Но понеже все пак ставаше дума за един и същи човек, в началото споровете бяха за това, колко души следва да бъдат избрани на негово място. В крайна сметка Марк Емилий Скавър отбеляза с треперлив гласец, в който се усещаше неприкрита заплаха за противниците му, че втори избор ще стане необходим само ако за върховен понтифекс бъде избран някой от досегашните членове на колегията. Затова се стигна до компромисното решение най-напред да се проведат избори за върховен понтифекс.

— Тогава ще видим кой крив, кой прав — задъхваше се пред Сената Скавър, но при цялата си сериозност и заплашителност не успя да се въздържи и прихна да се смее — въпросът наистина си имаше своята парадоксална страна.

И Скавър Принцепс Сенатус, и Метел Нумидик бяха кандидати за върховен понтифекс, както и Катул Цезар. Естествено главен техен опонент беше Гней Домиций Ахенобарб.

— Ако бъда избран аз или например Квинт Лутаций, понеже и двамата тъй и тъй сме членове на колегията, ще трябва да се провеждат нови избори кой да заеме нашето място на обикновен понтифекс — обясняваше Скавър и с мъка се въздържаше отново да не се засмее.

Сред останалите кандидати личаха имената на един Сервилий Вация, на един Елий Туберон, и на Метел Нумидик.

Според наскоро приетия закон в изборите щяха да участват само седемнадесет от общо тридесет и петте триби, избрани по жребий. Жребият беше хвърлен и трибите бяха определени. Всичко това беше нагласено едновременно в духа на римското чувство за хумор и на желанието за повече толерантност; поне при подобен случай не трябваше да се дава шанс на насилието! Скавър далеч не беше единственият, който гледаше на цялата процедура като на нещо крайно комично. За един римлянин нямаше по-голямо забавление от това да се гаври с имената на най-знатните си съграждани, наредени едно под друго в цензорските списъци, особено когато се очакваше спечелилата предния път партия да яде здрав пердах от противниците си.

Естествено героят на деня беше авторът на новия закон Гней Домиций Ахенобарб. Затова и никой не се учуди, когато тъкмо той беше избран за върховен понтифекс. Това само по себе си спестяваше провеждането на втори избори. Сред радостни възгласи и летящи из въздуха цветя Гней Домиций Ахенобарб се реваншираше по категоричен начин на онези, които го бяха лишили от полагащото му се място в колегията за сметка на Марк Ливий Друз.

Когато резултатите от гласуването бяха оповестени официално, Скавър отново избухна в бурен смях за голямо неудоволствие на Метел Нумидик, който не виждаше нищо смешно в цялата работа.

— Ама наистина, Марк Емилий, вече прекаляваш! Та това си е живо богохулство! — крещеше той. — Тази нервозна и невъзпитана пипина да ни бъде върховен понтифекс? На мястото на скъпия ми брат Далматик? Вместо теб? Или дори мен? — удари той с юмрук върху един от корабните носове, пленени преди векове от волските, откъдето и идваше името на рострата. — Ако има нещо, за което ненавиждам римляните, това е заради абсурдното им чувство за хумор, което е способно да надделее дори над елементарното благоприличие! Ако искаш да знаеш, струва ми се много по-приемливо Сатурнин да си прокара новия закон, отколкото народът така да се гаври с религиозните си институции! При Сатурниновия закон поне са замесени някакви дълбоко вкоренени у народа политически убеждения. Но това… този жалък фарс? Пълна безотговорност! Иде ми чак да последвам Квинт Сервилий в изгнанието му, толкова ме е срам, че съм римлянин.

Колкото повече Метел Нумидик се възмущаваше, толкова по-силно и Скавър се смееше. Най-накрая, като се хвана за корема и като изгледа приятеля си през сълзи, успя да спре смеха си, колкото да подметне:

— Стига си се държал като стара весталка, която се е срещнала с нечии космати топки и надървен член! Та това си е просто забавно! Пък и сме си го заслужили напълно!

И изпадна в нов пристъп на смях. Метел Нумидик измяучи като настъпена котка и си тръгна още по-възмутен.

Бележки

[1] Има се предвид третото име на Антистий — Регин, от „регина“, царица. — Б.пр.