Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (27)

Кота се залови с усърдие за работа с надеждата, че някъде из по-скъпите и престижни части на Рим ще открие за племенницата си достатъчно рентабилна сграда. Но за негово съжаление не се натъкна на подходяща. Колкото и да не му се искаше да си го признае, откри инсулата, която щеше да се окаже най-добрата инвестиция в самото сърце на Субура. Зданието не беше построено скоро (всъщност имаше вече тридесет години, откакто собственикът му го беше издигнал, и понеже той самият бе живял в по-големия от двата приземни апартамента, беше се погрижил постройката да е достатъчно здрава, за да не му се срути над главата), основите й представляваха здрави каменни стълбове, пет стъпки дебели и достигащи на петнадесет стъпки под земята; външните и носещите стени бяха дебели две стъпки и зидани по стария начин, тъй наречения опус инцертум, сиреч от две успоредни стени от тухли и хоросан и кухина по средата, запълнена със спойваща смес от цимент и ситни камъчета; всички прозорци имаха тухлена аркада, а стените бяха укрепени допълнително от здрави дървени греди, поне една стъпка дебели, а в някои части на сградата — до петдесет стъпки дълги; също толкова дебели греди подпираха подовете на долните етажи, докато горните разчитаха само на дървени дъски; вътрешният двор, откъдето влизаше светлина в голяма част от помещенията, също беше ограден от носещи стени или по-скоро от цяла верига от квадратни стълбове, две стъпки дебели, разположени всеки на пет стъпки от следващия, а на нивото на етажите се съединяваха с масивни дървени греди.

На височина инсулата не правеше особено впечатление — имаше само девет етажа, всеки от тях висок два метра и седемдесет, включително дебелият тридесет сантиметра под; от всички страни тя беше заобиколена от други инсули с по два до четири етажа повече. Предимството й обаче се състоеше в това, че представляваше един доста широк триъгълник с остър ъгъл към кръстовището на Субура Минор с Викус Патриции, бедрата му следваха двете оживени артерии, а отсрещната страна вървеше успоредно на уличка, свързващи ги една с друга — така инсулата напълно оправдаваше името си: „остров“ насред морето от градски улици.

Но докато стигнат до нея, Кота, Аврелия и младият Цезар трябваше да обиколят кажи-речи целия град, тътрейки се подир дребничкия, но затова пък словоохотлив търговец, у когото всичко подсказваше древно римско потекло — в агенцията за недвижими имоти на Торий Постумий нямаше място за гърци-освобожденци.

— Погледнете мазилката по стените и от вътрешната, и от външната им страна — напяваше търговският агент. — Както виждате, няма и една пукнатина… Основите толкова здраво са забити в земята, сякаш някой обедняващ сенатор се е хванал за последното си кюлче злато… Има осем дюкяна и всичките са дадени под наем за дълъг срок, никакви неприятности с наемателите, плащат си редовно… На приземния етаж има два апартамента, и на двата приемните им зали са високи два етажа… На горния етаж също са само два апартамента… До шестия етаж са по осем, на седмия и осмия — по дванайсет… Всеки от дюкяните е свързан с горни помещения, където търговците да живеят… Спалните помещения на приземния етаж имат фалшиви тавани, така че да се използват вместо долапи и килери.

И така нататък, и така нататък, нисичкият римлянин се прехласваше да хвали сградата. Най-накрая Аврелия трябваше да се отдалечи, за да поогледа сама помещенията и да размисли. Чичо й Марк и Гай Юлий щяха да й кажат, ако са научили от търговеца нещо интересно. Беше попаднала в свят, напълно непознат, но в който й предстоеше тепърва да се налага; затова й се струваше, че колкото по-радикално промени живота си още от самото начало, толкова по-успешно би се справяла по-нататък.

Разбира се, трябваше да си признае, че бъдещето й носеше своите тревоги, и тя не изгаряше от нетърпение да скъса отведнъж с познатите домашни удобства, за да се впусне в брак, където нищо нямаше да е съвсем същото и където я чакаше една огромна и чужда инсула като тази. И все пак Аврелия трудно щеше да се уплаши от подобна промяна. Благодарение на дългите години, прекарани в сигурност, бе възпитала у себе си свободолюбив и стремеж към самостоятелност, които трудно щяха да я напуснат. През цялото си детство нито за миг не си беше представяла, че другите хора могат да водят живот, различен от нейния, а това беше причина и никога да не се почувства лишавана или ограничавана от каквото и да било. Напротив, струваше й се, че знае всичко, че може всичко — най-малкото, защото прекарваше свободното си време в четене и самообразоване. Но сега, когато пред нея стоеше перспективата на един нов, съвместен с другиго живот, Аврелия все повече започваше да се чуди как биха изглеждали оставащите й дни, ако не успееше да ги запълни с многото деца, които бе имала Корнелия, майката на Гракхите. А знаеше се, че никой знатен римлянин не би искал повече от две деца в къщата си. По природа Аврелия беше човек на действието; но по рождение бе лишена, ако не от друго, то именно от възможността да разкрива това си качество. Сега й предстоеше да се превърне едновременно в нечия съпруга и в нечия хазяйка; второто можеше да се окаже просто шегичка, но първото й даваше шанс най-после да се прояви като работлива и инициативна жена. При това щеше да се занимава с дела, едновременно привлекателни и предизвикателни.

Затова тя се оглеждаше с интерес и жадно поглъщаше с поглед всичко около себе си. Беше се захванала с нещо като игра — да си представя как всеки новооткрит предмет ще се намести в бъдещия й живот.

Между двата апартамента на приземния етаж имаше известна разлика в размерите, защото някогашният собственик се беше постарал с просторното си жилище да докаже, че не е кой да е. В сравнение с голямата къща на Кота на Палатинския хълм подобно жилище беше тясно; в действителност по площ къщата на Кота беше по-широка от целия приземен етаж на инсулата, включително дюкяните, крайъгълната кръчма и двата апартамента.

Въпреки че трапезарията беше широка само колкото да побере три кушетки, а кабинетът съвсем не бе просторен, и двете стаи бяха с високи тавани и достатъчно проветриви. Всъщност стената, която ги разделяше, беше толкова тънка, че даваше вид повече на дъсчена преграда, а в горната си част не достигаше тавана: така в триклиния и в таблиния проникваха въздух и светлина от вътрешния двор. Приемната зала (нямаше как да бъде наречена атрий) имаше прекрасен под от теракота, а стените й бяха красиво изписани; двете колони в центъра й бяха от солидно дърво, боядисано така успешно, че да наподобява цветен мрамор. Светлина и въздух идваха направо от улицата, като за целта високо във външната стена беше изрязан отвор и монтирана тежка желязна решетка, която се падаше между входа на стълбището за горните етажи и единия от дюкяните, гледащи към улицата. От приемната зала се влизаше в три от спалните помещения, които, както беше типично за римския дом, нямаха никакви прозорци навън, а в други две, по-широки, се влизаше откъм кабинета. Имаше още една сравнително малка стаичка, която Аврелия можеше да използва за своя дневна, а в съседната, намираща се до стълбището, щеше да живее Кардикса. Най-голямото удобство, което предлагаше обаче апартаментът, бяха банята и клозетът — търговският агент естествено не бе пропуснал да спомене, че инсулата е построена точно над една от главните канализационни артерии в града и следователно без никакви пречки може да се черпи колкото вода е необходима.

— Точно отсреща, на Субура Минор, има обществен клозет, а до него са Субурските терми — продължаваше да обяснява търговецът. — Водата не е проблем. Тук сте на идеалната възможна височина, защото едновременно сте достатъчно ниско, за да черпите вода от резервоарите на Агера, и достатъчно високо, за да не се притеснявате от някоя лоша шега, която може да ви изиграе река Тибър: случва се понякога при наводнение в римските канали да се излее много по-голям обем, отколкото водоснабдителните компании поддържат по принцип, и всички онези новопостроени инсули, снабдени с мечтаната канализация, да пострадат. Разбира се, предишният собственик се беше постарал само той да се ползва от представилите му се удобства: наемателите също няма от какво да се оплакват, тъй като живеят на самото кръстовище и насреща са както клозетите, така и баните.

Аврелия се вслуша внимателно в тези обяснения, защото чувстваше, че я засягат пряко; беше чувала, че бъдещият й начин на живот ще я лиши, освен от друго и от лукса да се радва на течаща вода и на собствен клозет. Плашеше я именно мисълта, че трябва да се грижи за тоалета си и да ходи по нужда на обществено място. При това никоя от досега огледаните инсули, дори сред онези, които се намираха в по-представителните квартали, нямаше нито течаща вода, нито клозет, свързан с градската канализация. Това беше и причината сега Аврелия да си каже, че от тази инсула няма мърдане и в нея трябва да живеят занапред.

— Колко можем да очакваме от наемите? — попита младият Цезар.

— Десет таланта годишно — четвърт милион сестерции.

— Много добре! — кимна доволен Кота.

— Поддръжката на сградата не струва почти нищо, защото са я строили според най-високите стандарти — продължи да хвали къщата агентът. — Което пък от своя страна означава, че никога не остават празни жилища — нали знаете, напоследък толкова много инсули започнаха да се срутват или пък да изгарят като факли, че човек залага на сигурното. Тази е сигурна! Освен това от двете си страни сградата е оградена от широки улици, дори от третата е сравнително изолирана. При евентуален пожар в съседство има голям шанс да оцелее невредима. Мога да ви уверя, че това място е по-сигурно и по-безопасно от всеки кораб на Граний.

Тъй като беше безсмислено да обикалят на носилка из претъпканите улици на Субура, Кота и младият Цезар бяха решили, че те двамата и галите — пазачи са достатъчен ескорт за Аврелия, която трябваше да ги придружи пеша в търсенията им. Не че съществуваше кой знае какъв риск за нея — беше пладне и всички жители на квартала бяха прекалено заети със собствените си проблеми, за да обръщат внимание на минувачите, пък били те красавици като Аврелия.

— Какво мислиш — попита я Кота, след като тримата с годеника й излязоха по Фауцес Субуре на Аргилетум и се насочиха към Форум Романум.

— О, чичо, мисля, че това беше идеалната възможност! — отговори му тя и мигом се обърна към младия Цезар: — Съгласен ли си, Гай Юлий?

— Мисля, че точно такова нещо ни трябва — съгласи се той.

— Добре тогава, ще я купя още днес следобед. Искат ни деветдесет и пет таланта, според мен си ги заслужава. Дори се чудя дали не ни я дават направо без пари. Ще ви останат пет таланта да обзаведете жилището си.

— Не — твърдо отказа младият Цезар, — обзавеждането ще бъде моя грижа… в крайна сметка не съм бедняк! Земите в Бовила ми осигуряват прилични доходи.

— Знам, че е така, Гай Юлий — отстъпи Кота. — Вече си ми го казвал, не помниш ли?

Младият Цезар едва ли си спомняше тези незначителни подробности. Единственото, за което мислеше в последните дни, беше Аврелия.

 

 

Двамата се ожениха през април, един слънчев пролетен ден, когато сякаш всичко около тях им подсказваше щастливо бъдеще; дори Гай Юлий Цезар беше повъзвърнал донякъде силите си, за да присъства на празненството.

И Рутилия, и Марция плакаха ли плакаха: едната за това, че първото й дете се жени, втората за това, че последното й дете се жени. Юлия и Юлила също присъстваха, както и Клавдия, съпругата на Секст, но мъжете им не се появиха: Марий и Сула бяха все още в Африка, а Секст Цезар беше в наборните комисии, които обикаляха цяла Италия. Колкото и да му се искаше, не получи нужния отпуск от консула Гней Малий Максим.

Кота бе пожелал да наеме със свои пари някоя къща на Палатина за медения месец на младоженците.

— Първо свикнете с мисълта, че сте женени, пък после свиквайте с живота в Субура — философстваше той, явно загрижен повече за доведената си дъщеря, отколкото за зет си.

Но младата двойка категорично отказа и булката беше приветствана — или поне така й изглеждаше — от цяла Субура. Младият Цезар беше безкрайно щастлив, че сватбеният воал крие лицето на съпругата му, но сам не престана да се усмихва й покланя на стълпилите се около тях зяпачи, нищо, че през цялото време му подмятаха къде шеговити, къде направо неприлични забележки.

— Това са нашите бъдещи съседи — обясняваше той на жена си, — така че ще е най-добре отсега да привикваме на подобно отношение. Ако ти е неприятно, просто си запуши ушите.

— Защо не се опиташ да ги прогониш — пошушна Кота на Цезар, разтревожен едновременно от блъсканицата, от това, което цял живот бе чувал за престъпността в тези части на града, и не на последно място от нивото на латинския, който се носеше покрай ушите му. Ако зависеше от него, щеше да наеме гладиатори да придружат младоженците.

Докато малката група стигне до инсулата на Аврелия, зад тях се беше насъбрала дълга колона „сватбари“, които искрено се надяваха, че след като се женят толкова богати и знатни люде, ще падне и пиячка за бедните. За глътка вино тези безделници като нищо щяха да нахълтат в самия дом на младоженците. Все пак, когато младият Цезар отключи вратата на дома си и пренесе жена си през прага, Кота, Луций Кота и двамата гали успяха да преградят пътя на тълпата и да оставят време на зетя да влезе, да се обърне и да залости здраво вратата зад себе си. Разочарована, тълпата започна да сипе хули и обиди по адрес на тъста, но той, без да им обръща внимание, с гордо вдигната глава се запъти обратно по Викус Патриции.

В апартамента завариха само Кардикса; Аврелия бе решила да използва остатъка от зестрата си за закупуването на домашна прислуга, но беше отложила това си задължение за след сватбата, за да не й се налага да слуша съветите на майка си и тъща си. Младият Цезар също трябваше да купува роби за себе си — иконом, виночерпец, секретар, писар и поне още един, който да изпълнява всякакви негови поръчки, но Аврелиината задача беше по-трудна: на нея й трябваха две робини — чистачки, перачка, готвач, помощник-готвач, две момчета за всичко и поне един здрав и силен мъж. Това, разбира се, не беше много, но щеше да им бъде достатъчно, поне на първо време.

Навън вече се смрачаваше, но още преди да се стъмни съвсем, в апартамента настъпи пълен мрак. Понеже бяха огледали сградата по обяд, младоженците нямаше как да знаят, че по принцип в жилището няма достатъчно светлина. Кардикса беше запалила лампите, но те се оказаха твърде недостатъчни, за да осветят всички ъгли в апартамента. Самата робиня отдавна се беше прибрала в стаята си, за да остави влюбените насаме.

Това, което смайваше обаче Аврелия, беше шумът. Идваше отвсякъде: откъм улицата, откъм стълбището, откъм вътрешния двор; понякога й се струваше, че дори земята под краката й боботи. Чуваха се викове, плачове, ругатни, звън от счупено, провиквания от прозорците, гневни псувни и смразяващи клетви, ревящи бебета, циврещи дечица, семейни кавги, отнякъде се носеха и звуците на квартален оркестър от тъпани и чинели, както и откъслеци от неразбираеми песни; освен всички тези „човешки“ звуци, обаждаха се и какви ли не животни: крави, овце, мулета, магарета, по калдъръма тропаха каруци, а каруцарите постоянно избухваха в гръмогласен смях.

— Ама ние дори няма да се чуваме какво си говорим! — оплака се Аврелия и в очите й внезапно проблеснаха сълзи. — Гай Юлий, толкова съжалявам! Не ми мина през ума колко ще е шумно!

Младият Цезар беше достатъчно мъдър и разсъдлив, за да разбере, че подобен необичаен за жена му изблик на сълзи едва ли се дължи на някаква си квартална шумотевица, ами по-вероятно ще е следствие от тези няколко последни дни, в които и двамата изхабиха много нерви в бързината да подготвят всичко за сватбата. Той самият чувстваше същото, та какво ли й остава на младата му булка?

Затова нямаше какво друго да прави, освен да се опита да се засмее, сякаш проблемът му се струваше по-скоро комичен, и да я успокои:

— Ще свикнем бързо, няма защо да се тревожиш. Имаш думата ми, че само след месец дори няма да забелязваме какво става около нас. Освен това в спалнята ни сигурно е по-тихо.

При тези си думи той я хвана за ръка и усети треперенето й.

И наистина, господарската спалня, до която можеше да се стигне само през таблиния, беше по-изолирана и следователно по-тиха. Но затова пък вътре беше тъмно като в рог, а и заради двойния таван, който запушваше отвора над вътрешната стена, едва се дишаше, та младоженците се видяха принудени да оставят вратата към кабинета отворена, за да влиза въздух.

Цезар остави за малко Аврелия в кабинета и се върна в приемната, за да вземе лампа. Ръка за ръка двамата влязоха в спалнята и се стъписаха от изненада. Кардикса буквално беше засипала малкото помещение с цветя: брачното ложе се губеше под хиляди ухаещи цветчета, а покрай стената бяха наредени поне няколко десетки вази с различна големина, пълни с рози, шибои и теменуги; на масичката стоеше стъклена гарафа с вино, до нея — друга с вода, две златни чаши и голям поднос със сладки.

Никой от младоженците не се оказа срамежлив. Като всички римляни и те бяха достатъчно просветени в тайните на другия пол, за да знаят какво да искат и да очакват от партньора си. По принцип всеки римлянин гледа да задоволява природните си нужди на закрито, особено ако трябва да се съблича, но няма ли тази възможност, свиква и не му прави впечатление дали е гол. Разбира се, младият Цезар вече бе имал някое и друго любовно приключенийце, но за красавец като него подвизите му бяха повече от скромни. Макар и щедро надарен от природата, той беше свит човек, комуто липсваше енергията, присъща на нападателните и амбициозни личности; винаги щеше да си остане мъж, на когото може да се разчита, но и който е повече склонен да помага на другите за общественото им издигане, отколкото да мисли за себе си.

Вътрешният глас на Публий Рутилий Руф ни най-малко не бе го излъгал. Младият Цезар и Аврелия напълно си подхождаха. Младоженецът беше нежен, умерен, държеше се с почит и уважение към партньорката си, по-скоро я даряваше с топлина, отколкото я изпълваше със страст и жар; може би, ако той самият беше по-страстен и настойчив, Аврелия би изпитала жажда за по-силни усещания, но това щеше да си остане завинаги тайна. Любенето им протичаше дълго и блажено, докосванията им бяха леки, целувките — нежни. Това удовлетворяваше и двамата, дори може да се каже, че ги вдъхновяваше. Аврелия спокойно можеше да заяви пред себе си, че Корнелия, майката на Гракхите, би одобрила поведението й в брачното легло, защото — не щеше и съмнение — на нейно място и тя самата така би изпълнявала своите задължения. Удоволствието, което щеше да изпитва всяка вечер, и насладата, която получаваше от съпруга си, никога нямаше да означават за нея толкова, че да променят поведението й извън леглото… И в същото време любовната игра щеше да си остане достатъчно привлекателно занимание, за да не я пропъдят завинаги от това легло.

 

 

През същата онази зима, която Квинт Сервилий Цепион прекара в Нарбон, оплаквайки изгубеното си злато, той получи следното писмо от преуспяващия млад адвокат Марк Ливий Друз, един от най-пламенните и най-разочаровани почитатели на Аврелия:

„Когато баща ми, цензорът, почина, бях едва на деветнадесет години, ала трябваше да наследя не само цялата му собственост, но и ролята му на патерфамилиас. Може би трябва да се считам щастлив, задето единствената отговорност, която падна на плещите ми, бе тринадесетгодишната ми сестра, уви, лишена от родители. Тогава майка ми Корнелия пожела да вземе сестра ми при себе си в новия си дом, но, разбира се, отказах. Въпреки че между двамата ми родители никога официално не е бил обявяван развод, добре знаеше за хладните отношения, настъпили между тях, които се развалиха напълно, щом баща ми се съгласи да даде по-малкия ми брат за осиновяване. Майка ми винаги е била далеч по-привързана към него, отколкото към мен, затова, когато брат ми се прекръсти на Мамерк Емилий Лепид Ливиан, тя се позова на крехката му възраст и под претекст, че ще се грижи за него, напусна дома ни и се пресели с него у осиновителя му. Не може да се отрече, че в новата среда, в която попадна, тя разполагаше с много повече възможности за свободен и безотговорен живот, отколкото би и позволил човек като баща ми. Напомням ти тези неща, за да знаеш, че и до ден-днешен моето достойнство продължава да се накърнява от неприличното и егоистично поведение на майка ми.

И така, мога с ръка на сърцето да кажа, че не друг, а аз самият успях да отгледам сестра си Ливия Друза, и то по начин, който да приляга на девойка в нейното положение. Сега тя е на осемнадесет години и е готова за женитба. Тъй както, Квинт Сервилий, съм готов и аз, вече двадесет и три годишен. Знам, че сред римляните е възприето мъжете да дочакат двадесет и петата си година, преди да се впуснат в брачния живот, мнозина дори предпочитат първо да влязат в Сената. Но аз не мога да си позволя подобен лукс. Защото представлявам патерфамилиас в малкото ни семейство, а и съм последният представител на мъжкия пол, носещ името на Ливий Друзите. Брат ми Мамерк Емилий Лепид Ливиан повече не би могъл да има претенции към родовото ни име, както и към бащиното наследство. Затова мое задължение остава да се оженя и да създам потомство. Без да забравям, че на смъртното ложе на баща ми съм се зарекъл да изчакам сестра ми да порасне достатъчно, за да може и тя да се задоми.“

Тонът на писмото беше скован и наглед напълно формален, но това не можеше да заблуди Квинт Сервилий Цепион, който познаваше от дълги години младежа; двамата с баща му бяха стари другари, а и синовете им се смятаха от детинство за първи приятели. Той продължи да чете.

„Ето защо, Квинт Сервилий, бих искал като глава на моето семейство да ти предложа бранен съюз с твоето, чиято глава си ти самият. Умишлено си спестих усилието да поискам мнението на чичо си Публий Рутилий Руф по въпроса. Въпреки че нямам нищо против брака му с леля ми Ливия, нито го смятам за недостоен баща на нейните деца, смятам, че той не притежава нужното положение, нито онези черти на характера, които биха направили съветите му ценни за човек като мен. Ето, дори напоследък той се прояви по твърде необясним начин: от достоверен източник научих, че не друг, а именно чичо ми Публий е убедил Марк Аврелий Кота да позволи на доведената си дъщеря Аврелия сама да избере своя съпруг. Можеш ли да си представиш друга постъпка, толкова несъобразена с римските порядки? И, разбира се, че момиче на нейната възраст ще се хвърли на врата на красиво момче като Юлий Цезар, един нищо и никакъв обеднял потомък на славната фамилия, който едва ли някога ще постигне каквото и да било.“

Марк Ливий Друз очевидно трябваше да излее обидата върху някого, задето така жестоко бяха наранили както чувствата му, така и наследената от славния му родител дигнитас. Какво пречеше за виновник да бъде набеден Публий Рутилий Руф?

„Когато реших, преди да създам семейство, да изчакам сестра си да стане мома за женене, мислех с това да спестя на евентуалната си съпруга задължението да се грижи за своята зълва; от друга страна, така аз и само аз щях да бъда отговорен за нейното поведение. Не виждам нищо похвално в това да прехвърлиш другиму собствените си отговорности, особено когато този друг далеч няма да се води от същата загриженост и съчувствие.

Това, което сега ти предлагам, Квинт Сервилий, е да ми позволиш да взема за жена твоята дъщеря Сервилия Цепионида, както и да позволиш на сина си Квинт Сервилий Младши да се ожени за сестра ми Ливия Друза. Това е идеалното решение и за двама ни. Брачните връзки между нашите две фамилии датират от много поколения. Понеже зестрите и на сестра ми, и на дъщеря ти са равни по размер, дори няма да се наложи да прехвърляме пари от едното семейство в другото, голямо предимство в тези времена на липса на платежни средства.

Ще се радвам, ако получа отговора ти възможно най-скоро.“

Нямаше място за колебание. За подобна връзка Квинт Сервилий Цепион мечтаеше отдавна, защото богатствата на Ливий Друзите можеха да се нарекат големи, а със своето потекло те се нареждаха сред най-знатните римски фамилии. Затова наместникът веднага надраска няколко реда:

„Скъпи ми Марк Ливий, твоето предложение много ме радва. Имаш позволението ми да го приложиш в действие, за което, надявам се, ще се погрижиш в най-скоро време.“

И така, Друз трябваше да засегне темата и пред приятеля си Цепион Младши, за да го подготви, преди той самият да е получил писмо от баща си по въпроса. Така щеше да бъде по-добре, отколкото Цепион Младши да приеме предложението като бащина повеля.

— Бих искал да се оженя за сестра ти — рече той на Сервилий Цепион Младши толкова ни в клин ни в ръкав, че чак се уплаши да не е прекалил.

Цепион Младши го зяпна учудено, примигна веднъж-дваж, ала не каза нищо.

— Но бих искал също така ти да се ожениш за моята — продължи Друз.

Този път приятелят му примигна няколко пъти, но пак не отговори.

— Е, ти какво ще кажеш? — настоя да чуе мнението му Друз.

Най-накрая Цепион Младши успя да си възвърне дар слово (за разлика от богатствата и обществения му престиж вследствие благородната фамилия, от която произлизаше, способността на младежа да се изразява далеч не предизвикваше завист у околните) и да отговори кратко:

— Трябва първо да питам баща си.

— Вече го направих вместо теб — успокои го Друз. — Той е твърде доволен от подобна перспектива.

— О, така ли! Ами тогава, предполагам, всичко е наред — отбеляза младежът, явно облекчен.

— Квинт Сервилий, Квинт Сервилий, искам да знам ти какво мислиш! — вдигна отчаяно ръце Друз.

— Ами тя, сестра ми, те харесва, така че дотук добре… Пък и аз харесвам сестра ти, само дето… — не довърши изречението си той.

— Само дето какво? — попита Друз.

— Не мисля, че сестра ти харесва мен.

Сега пък Друз се облещи недоумяващо.

— Глупости! Как може да не те харесва? Та ти си най-добрият ми приятел! Разбира се, че те харесва! Това е най-доброто решение. Ожениш ли се за нея, пак ще останем заедно.

— Аз самият много бих се радвал — кимна в съгласие Цепион Младши.

— Добре! — сложи точка Друз. — Когато писах на баща ти, не пропуснах нито един по-важен въпрос: писах му и за зестрите, и за всичко. Няма за какво да се тревожим.

— Добре — промълви младежът.

Двамата бяха седнали на пейка под величествен дъб край Курциевото езеро в долния край на Форум Романум. Току-що бяха привършили с обяда си, състоящ се от комат хляб, напълнен с вкусна смес от леща и кълцано свинско.

Друз се изправи на крака и подаде широката си кърпа на прислужника, който го придружаваше. После търпеливо изчака робът да избърше всички трохи от снежнобялата му тога.

— Къде си се разбързал толкова? — изненада се Цепион Младши.

— Отивам вкъщи да съобщя вестта на сестра си — обясни му Друз и недоумяващо вдигна вежди. — Ти няма ли да кажеш на своята?

— Ами да — колебливо произнесе приятелят му. — Защо по-добре не й кажеш ти самият? Нали знаеш, много те харесва.

— Не, ти трябва да й съобщиш, глупако! В момента си ин локо парентис, така че това е твое задължение… също както е мое да говоря с Ливия Друза.

С което разговорът им приключи. Друз прекоси набързо Форума и се заизкачва по Весталските стълби.

 

 

Сестра му си беше вкъщи — че къде другаде би могла да бъде? След като Друз беше станал глава на семейството, а на майка й Корнелия беше забранено да прекрачва прага на дома им, Ливия Друза нямаше право да напуска къщата без изричното позволение на брат си. Освен това трудно би посмяла да се измъкне без знанието му, защото рискуваше сериозно наказание: в очите на брат си девойката беше склонна да поеме по срамния път на слабохарактерната си майка и затова към нея не биваше да се оказва ни най-малко снизхождение. Щом откриеше, че я няма, Марк Ливий Друз веднага би си помислил най-лошото за нея, макар да не притежаваше доказателства за вината й.

— Моля те, извикай сестра ми в кабинета — нареди той на иконома, щом се прибра у дома.

Къщата на Друзите се славеше като най-хубавата в цял Рим и беше завършена точно преди смъртта на цензора Друз. Гледката от лоджията беше прекрасна, защото къщата беше построена на най-високата точка от Палатинските скали, надвиснали над Форум Романум. Точно до нея се намираше тъй наречената ареа Флакиана — празното място, където навремето се издигаше домът на Марк Фулвий Флак, — а от отсрещната страна на поляната живееше Квинт Лутаций Катул Цезар.

В типичен римски стил къщата нямаше външни прозорци дори към свободното петно на някогашната Флакова къща, защото беше ясно, че осмелеше ли се най-сетне някой да си издигне дом на харесаното от всички римляни място, стените щяха да се долепят до тези на Друзови. От страната на Кливус Викторие се издигаше висока каменна ограда със здрава дървена врата, а до нея — двукрила порта, но всъщност това беше гърбът на къщата. Предната й част гледаше тъкмо към Форума, като под лоджията имаше още два етажа. Цялата конструкция се държеше на солидни колони, забити дълбоко в скалата. Най-горният етаж — онзи, от който се излизаше на Кливус Викторие, приютяваше господарите. Под него се намираха складовите помещения, кухните, жилищата на робите, но заради острия наклон площта на всеки по-долен етаж беше по-малка от тази на горния.

От двойната порта се влизаше направо в перистила, който беше толкова просторен, че бяха посадени шест големи лотосови дървета, донесени деветдесет години по-рано като фиданки от Африка, от самия Сципион Африкански, притежавал мястото по онова време. Всяко лято дърветата се покриваха от горе до долу с цвят — две от тях се обагряха в червено, две — в оранжево и две — в жълто, и в продължение на повече от месец из цялата къща се носеха екзотични аромати; по-късно се изгубваха сред бледозеленикави листа, големи и разчленени, подобно на папратовите; а най-сетне, през зимата, се оголваха, което позволяваше на всеки оскъден слънчев лъч да проникне в обширната градина. В перистила имаше място и за един дълъг, но тесен и плитък басейн, облицован със снежнобял мрамор, с четири бронзови фонтана в четирите краища, изваяни от самия Мирон, и заобиколени от множество бронзови статуи в човешки ръст, пак дело на Мирон или на Лизип — цяло стълпотворение от сатири и нимфи, които сякаш се канеха да се потопят във водите на фонтаните. Сред тях личаха и фигурите на Артемида и Актеон, на Дионис и Орфей. Всички тези бронзови скулптури бяха оцветени така умело, че създаваха впечатление за живи хора, и в определено състояние човек можеше да се уплаши да не е попаднал наистина сред властелините на гората.

От всички страни, дори откъм портата и улицата, перистилът беше ограден с колонада в дорийски стил: самите колони бяха боядисани в жълто, а базисите и капителите — в различни ярки цветове. Алеята зад тях беше застлана с лъскава теракота, стените в дъното бяха оцветени в зелено, синьо и жълто, а тук-там, между два глиненочервени пиластра погледът се сблъскваше с една от най-изящните фрески в цял свят: дете с чепка грозде в ръка от Зевксис, „Умопомрачението на Аякс“ от Паразий, няколко голи мъжки фигури от Тимантес, един от портретите на Александър Велики от Апелес, както и на негов кон, който изглеждаше толкова реален, че гледаше ли го от отсрещния край на колонадата, човек започваше да се пита дали животното просто не е било завързано от господаря си там.

От едната страна на голямата, бронзова, двукрила врата, водеща към вътрешността на жилището, се влизаше направо в триклиния, от другата — в таблиния. Зад тях се намираше величественият атрий, който можеше да побере цялата къща на Цезар и се осветяваше от правоъгълния отвор в покрива, подпиращ се, освен на няколкото колони в залата и на осемте, заобиколили водоскока по средата. Стените бяха изрисувани така, сякаш са заобиколени с колони, под колоните имаше фалшив цокъл, над тях — антеблемент, а някъде между въображаемите колони бяха изобразени черно-бели кубове, толкова изпипани, че сякаш бяха триизмерни, губещи се сред гъст бръшлян и пъстри цветя. Цветовете навсякъде бяха ярки, най-вече червено, но също синьо, зелено и жълто.

Разбира се, фамилните шкафове с восъчните маски на предците на Ливий Друзите, също стояха на видно място; до тях се намираха и няколко боядисани в телесен цвят бюста на славни предци, богове или пък гръцки философи — тъй наречените херми, отличаващи се с това, че се поставят върху пиедестали, от които стърчат големи, еректирали пениси. Имаше и статуи в пълен ръст, също боядисани, за да създават впечатлението на живи хора, някои от които обграждаха имплувия, а други заемаха всяко свободно място покрай стените. Част от статуите стояха върху красиви мраморни постаменти, други бяха сложени направо на земята. От релефния гипсов таван, който се издигаше едва ли не до небесата, висяха няколко златни и сребърни полилея (самият таван беше боядисан да наподобява обсипано със звезди небе в рамка от позлатени, релефни цветя); още няколко големи свещника, високи седем-осем стъпки стояха поставени на пода. Самият под представляваше цветна мозайка, на която с подробности беше изобразена вакханска сцена с главно действащо лице самият Бакх, който, заедно със спътничките си, танцуваше, пиеше, хранеше дивите сърни и учеше лъвовете да лочат вино.

Сега Друз почти не обръщаше внимание на всички тези прелести, защото с времето вече им се беше нагледал и не му правеха впечатление; в действителност не той, а баща му и дядо му бяха хората в семейството, които можеха да се похвалят с естетически усет.

Икономът намери сестрата на Друз в лоджията, на която се излизаше откъм атрия. Ливия Друза беше вечно сама, при това отдалеч й личеше, че се чувства самотна. Къщата беше толкова просторна, че тя дори нямаше как да се оправдае, че й се разхожда. Случеше ли й се да бъде обхваната от страст за пазаруване, вместо да я пусне да обиколи сергиите, брат й просто извикваше у дома няколко от най-реномираните търговци в града, оставяше я да избира каквото си иска, а икономът го плащаше с господарските пари, без дори да се пазари. Навремето никой не забраняваше на двете Юлии да обикалят по-представителните части на Рим, придружени къде от майка си, къде само от прислужниците си; една Аврелия пък съвсем спокойно посещаваше роднини и приятелки, да не говорим за жени като Никополис и Клитумна, които живееха напълно самостоятелно и никой не можеше да им забрани абсолютно нищо — дори да се хранят легнали. Ливия Друза водеше напълно отшелнически живот, жертва както на богатствата на рода си, които и другаде биха лишили жената от всякаква стойност като човек, така и на майка си, която в името на свободата си беше обрекла дъщеря си на постоянен затвор.

Когато Корнелия Сципионида напусна дома на съпруга си Ливий Друз, за да започне своя свободен и независим живот, дъщеря й Ливия Друза беше десетгодишно момиченце; момичето попадна изцяло под грижите на баща си, който обаче проявяваше пълно безразличие към него, а вместо това прекарваше свободното си време да обикаля колонадата в двора на старата си къща и да се възхищава на шедьоврите, които беше наредил там. Според него на дъщеря му й стигаше, дето я обграждаха цяла армия от вечно сменящи се прислужнички и възпитатели, които твърде много се страхуваха от господаря си, за да завързват приятелство с децата му. По онова време Ливия почти не виждаше големия си брат, тогава петнадесетгодишен. Три години, след като майка й беше заминала заедно с по-малкия й брат Мамерк Емилий Лепид Ливиан, както вече трябваше всички да го наричат, цялото семейство напусна родния й дом, за да се нанесе в този огромен мавзолей, и Ливия сякаш се изгуби в просторните стаи — подобно на невидим атом, безцелно носещ се из пространството. Бяха я лишили от възможността дори да разговаря с други, да не говорим да търси обичта, приятелството и уважението на околните. Когато баща й се спомина скоро след нанасянето им в новия дом, нищо не се промени.

Цял живот Ливия Друза като че ли не бе имала случай да се засмее на каквото и да било; затова, случеше ли се откъм стаите на прислугата да се дочуе смях, тя искрено се чудеше какво ли толкова се е случило, че робите й вдигат такъв шум. Оставаше й само да се потопи в света на книгите, единствените, които й позволяваха да ги обича и да търси приятелството им. Понеже литературата беше едно от малкото занимания, които брат й не се бе сетил да й забрани, Ливия Друза прекарваше голяма част от времето си в четене, или в писане. Отчуждена от света около себе си, тя се вълнуваше само при представата за разгневения Ахил, който повежда гърците срещу Троя, можеше да съчувства или да мрази само героите, чудовищата и боговете от приказките, да плаче за смъртните девойки, които бяха съкровеното желание на всички тях. А когато премина през първите проявления на пубертета — ужасяващи, защото така и не се беше намерил кой да й обясни какво се случва с тялото й, тя неусетно откри и неземните богатства на любовната поезия. Понеже гръцкият й не отстъпваше по нищо на латинския й, можеше с лекота да чете Алкмен — онзи същият, който пръв започнал да пише любовни стихове (или поне така се знаеше), а след него и копненията на Пиндар, на Сафо и Асклепиад. Старият Созий от Аргилетум, който периодично събираше каквото му попадне и го пращаше с цели кошове в дома на Друз, така и не разбра с какъв читател си има работа; за него беше най-лесно да си мисли, че поръчките са от самия Друз. Скоро след като Ливия Друза навърши седемнадесет, издателят започна да й праща произведенията на модерния поет Мелеагър, който по онова време беше жив и здрав и пишеше както за чувствата, така и за чувствеността. Вместо да се шокира от откровеността му, девойката бе привлечена от еротиката в стиховете му и може да се каже, че само благодарение на Мелеагър тя израсна сексуално.

Не че това й бе от полза; тя не ходеше никъде, не се виждаше с никого. В дом като нейния би било нечувано светотатство да се доближиш повече от благоприличното до някой роб — да не говорим робът да се доближи до теб. Случваше се Ливия Друза да се срещне с приятелите на брат си Друз, когато те му гостуваха, но в близък контакт не можеше да влезе с никого от тях. Освен, разбира се, с най-добрия му приятел Цепион Младши. А въпросният Цепион Младши с неговите къси крака, пъпчиво лице и изобщо грозноват вид в нейните очи се идентифицираше с шутовете от пиесите на Менандър или с гърбавия Терсит, когото Ахил убил с един-единствен удар с юмрук, след като бил обвинен от него, че е блудствал с трупа на амазонската царица Пентезилея.

Не че Цепион Младши някога се беше проявявал като шут или пък като Терсит; просто във въображението си Ливия Друза беше дала и на единия, и на другия неговото лице. Любимецът й сред античните герои беше цар Одисей (тя винаги си мислеше за него на гръцки), защото се възхищаваше от способността му със силата на разума и словото да разрешава всички проблеми, а скръбта на жена му по дългото му отсъствие и двадесетгодишният словесен двубой, който тя обявила на кандидатите за ръката й, очаквайки все някога съпругът й Одисей да се върне у дома, й се струваха най-романтичната и вълнуваща любовна история в целия Омиров епос. Затова Одисей живееше в мислите й с лицето на младежа, когото бе имала случай да срещне един-два пъти в лоджията на съседната къща. Това беше домът на Гней Домиций Ахенобарб, който имаше двама синове; но младежът от лоджията не беше един от тях — това Ливия Друза знаеше, защото често беше срещала и двамата, когато идваха да посетят брат й.

Одисей имаше червени коси и беше левак (ако си беше направила труда да чете по-внимателно Омировите стихове, Ливия Друза щеше да научи, че в действителност Одисей е бил с несъразмерно къси крака — физически недостатък, който най-много презираше у мъжете; това навярно би охладило страстта й към митичния цар), както и младежът, появяващ се на лоджията у Домиций Ахенобарб. Беше много висок, с широки рамене, а начинът, по който тогата му стоеше, предполагаше, че тялото му е здраво и стройно. На слънчевата светлина червената му коса заблестяваше, а гордо вдигнатата му глава напомняше царствената глава на Одисей. Дори от разстояние — все пак Ливия Друза го беше виждала само отдалеч — се открояваше закривеният му нос: единствената черта на лицето, която й беше съдено да различи; но дори и без да ги е виждала, беше убедена, че очите на непознатия са широки, сивкави, но блестящи, защото такива трябваше да бъдат и очите на Одисей.

И така, когато девойката четеше за сетен път поемите на Мелеагър, тя се опитваше да влезе в кожата на момичето (или момчето), което поетът визираше в своите стихове, а самият поет неизменно се въплъщаваше в непознатия младеж от балкона на Ахенобарбови. Случеше ли й се изобщо да се сети за Цепион Младши, Ливия Друза мислеше за него с неприязън и отвращение.

 

 

— Ливия Друза, Марк Ливий иска да те види незабавно, в кабинета си — прекъсна сладките й мечти икономът.

От известно време младата господарка напразно бе стояла на лоджията с надеждата отсреща да се появи мечтаният непознат. Но, разбира се, подобно настоятелно повикване от страна брат й струваше много повече от напразните й илюзии. Ливия Друза се обърна към вратата и последва роба.

Друза седеше зад писалището си и изучаваше някакъв документ. Щом сестра му влезе в таблиния, той вдигна глава; в погледа му се четеше спокойствие и доброжелателност, но в същото време съвсем слаб интерес към нея самата.

— Седни — рече той и посочи стола, който обикновено заемаха клиентите му, когато идваха да го посетят.

Сестра му седна и го изгледа със същото спокойствие и неприкрита липса на интерес; не се сещаше да е чула Друз да се смее, редки бяха случаите да го види усмихнат. Същото можеше и той да каже за нея.

Но сега Ливия Друза трябваше да си даде сметка, че брат й я изучава доста по-настойчиво от обикновено, което нямаше как да не я разтревожи. Но пък и тя нямаше как да знае, че любопитството, с което Друз тъй неочаквано я обграждаше, всъщност беше продиктувано от интереса на Цепион Младши. Брат й се питаше дали нещата са наистина такива, каквито ги смяташе приятелят му.

„Да, тя си е една малка хубавица — мислеше си той. — Може и да е дребничка, но поне не мога да я нарека късокрака — нещо, което, уви, важи за целия й род.“ В тяло Ливия Друза беше радост за окото — с високи гърди, с тънка талия, с плавно очертаващи се ханшове; ръцете и краката й бяха тънки и изящни — нещо, присъщо на красивите жени, при това тя поддържаше ноктите си, вместо да ги гризе постоянно както много други. Брадичката й беше издадена, челото й — широко, носът й — порядъчно, но не прекалено дълъг, при това леко закривен, както е типично за римляните. Устата и очите на Ливия Друза въплъщава самата идея за женска красота, защото очите й бяха широки и вечно ококорени, а устата й — мъничка и прелъстително розова. Гъста и добре накъдрена, косата й беше черна като очите, миглите и веждите й.

Да, наистина, Ливия Друза беше хубава. Но не и колкото една Аврелия. Марк Ливий Друз усети как нещо го жегва отвътре при тази мисъл; случваше се всеки път, когато се сетеше за Аврелия. Колко скоро беше писал на Квинт Сервилий… Веднага щом бе научил за предстоящата сватба на Аврелия! Пък и не беше ли това за добро? Вярно, Аврелиите бяха хора, които никой в нищо не можеше да упрекне, но все пак и по богатства, и по обществено положение те стояха доста по-ниско от Сервилиите. Освен това Марк Ливий трябваше да си признае, че Сервилия Цепионида винаги му е харесвала, така че мисълта да се ожени за нея не го отблъскваше.

— Скъпа моя, намерил съм ти съпруг — рече Друз без излишни заобикалки. По всичко личеше, че находката му се нравеше много.

Явно, че сестра му ни най-малко не очакваше подобна вест, защото колкото и да се мъчеше да не издаде чувствата си, видя се, че е едва ли не шокирана. Тя навлажни устните си и колебливо попита:

— И кой е той, Марк Ливий?

Брат й отговори възторжено:

— Най-добрият възможен мъж, когото можеш да си представиш! При това моят най-близък приятел, Квинт Сервилий Младши.

Сестра му се вкамени. По лицето й се изписа дълбок потрес; пресъхналата й уста се отвори да каже нещо, но не й достигнаха сили.

— Какво има? — зачуди се Друз.

— Но аз не мога да се омъжа за него — промълви едва-едва Ливия Друза.

— И защо?

— Защото е отвратителен… гнусен!

— Не ставай смешна!

Но девойката поклати глава и повтори с непреодолима злоба:

— Няма да се омъжа за него, няма!

Изведнъж в съзнанието на Марк Ливий Друз проблесна ужасяваща мисъл. Пред очите му отново изникна майка му. Друза стана от стола си, заобиколи писалището и се надвеси над сестра си.

— Ти да не си се срещала с някого?

Ливия Друза застина отново, погледът й се впи в този на брат й и в очите й се прочете най-дълбоко възмущение.

— Аз? Аз да съм се срещала с някого? Как бих могла да се срещам с когото и да било, след като по цял ден стоя затворена като птица в кафез в тази проклета къща? Единствените мъже, които ми е било съдено да видя, са приятелите ти, но ти дори не ми позволяваш да разговарям с тях! Даже да ги поканиш на вечеря, пак не благоволяваш да ме допуснеш пред тях… Виждам се с чужди хора само когато на гости ти е онзи дръвник Квинт Сервилий Младши!

— Как смееш! — просъска Друз, явно изведнъж излязъл от кожата си. До този момент дори не бе помислял, че сестра му може да има лошо мнение за приятеля му.

— Няма да се омъжа за него — изкрещя за сетен път тя. — По-скоро бих умряла!

— Върви си в стаята — бързо се окопити брат й и я прониза с ледения си поглед.

Ливия Друза скочи веднага на крака и се насочи към вратата, водеща към колонадата.

— Не в дневната, Ливия Друза. В спалнята! И няма да излизаш оттам, преди да ти е дошъл умът в главата.

Единственият й отговор беше убийственият поглед, с който го удостои. Все пак се обърна и послушно излезе през вратата за атрия.

Друз остана за миг до стола, на който допреди малко беше седяла сестра му, и се опита да заглуши гнева си. Това беше нелепо! Как смееше тя да му възразява!

След няколко минути му попремина. Ще я сграбчи за опашката тази съскаща котка, макар че точно какво ще я прави след това, нямаше и представа. През целия му живот досега не му се беше случвало някой да го предизвиква така открито; никой не бе успял да го поставил положение, от което да не знае как да се измъкне. Сега обаче, когато собствената му сестра тъй дръзко бе отказала да му се подчини — на него, когото всички слушаха или обграждаха с почит и уважение, — Марк Ливий Друз не знаеше как да постъпи. Ако беше познавал сестра си по-добре… Защото трябваше да си признае, че наистина не я познава… Ако баща му беше жив… Ако майка му… О, каква бъркотия! И в крайна сметка нали сам трябваше да решава?

Отговорът му изглеждаше прост: трябваше да я смачка, за да омекне. Друз веднага извика иконома и накратко му обясни, без да издава обидата си:

— Господарката Ливия Друза току-що жестоко ме обиди. Заповядах й да се прибере в спалнята си. Ще сложите резе на вратата й, а дотогава ще пратиш някого да стои постоянно да пази пред стаята й. Ще пратиш и някоя жена — робиня, която господарката не познава, да се грижи за нуждите й. Не трябва да я пускате от стаята под никакъв претекст. Ясно ли е?

— Да, Марк Ливий — кимна робът с каменно изражение.