Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (7)

Грания си беше вкъщи, разбира се. Че тя излизаше ли изобщо? Всеки ден още от деветия час сядаше да чака мъжът й да се прибере за вечеря, подлудявайки до смърт прескъпо купения си готвач, за да бъде принудена най-често сама да опитва от вкусните ястия, способни с аромата си да възкресят лакомника.

Но кулинарният шедьовър на майстора в кухнята така или иначе винаги отиваше залудо, независимо дали Марий се е върнал за вечеря или не, защото Грания беше хвърлила луди пари за готвача с мисълта, че услугите му ще задоволят апетита и на най-неотстъпчивия последовател на Епикур. Когато съпругът й останеше да вечеря у дома си, той биваше буквално задължен да се тъпче със съселчета, пълнени с гъши дроб, да се възхищава на изискано приготвените пилешки месца, да се оправя с мъка сред всевъзможните екзотични подправки и пикантни сосове, които, ако и да бяха по кесията му, трябваше да се консумират от истински чревоугодник, за да бъдат оценени по достойнство. Както повечето истински воини Марий изпитваше най-голяма наслада да седне на походната трапеза и да потопи залък в купичка грахова чорба. Ако се намереше и някоя мръвка, толкова по-добре, но дори и да се хранеше веднъж на ден, пак не се оплакваше. Защото той се хранеше, за да живее, а не живееше, за да се храни. А това, че след толкова години брак Грания не бе успяла да схване тази му философия, още веднъж доказваше колко несъвместими са двамата с Марий.

Колкото и да не беше привързан към съпругата си, той все пак се чувстваше неудобно при мисълта за постъпката си спрямо нея. Отношението му към Грания винаги се бе определяло до голяма степен от чувството му на вина, задето не е осъществил ни най-малко мечтите й за щастлив и спокоен съпружески живот, изпълнен с детски гласчета и подсладен със семейни вечери; живот, в който централно място щеше да заема естествено Арпинум, но чиято сцена често щеше да се пренася в Путеоли и може би за по една-две седмици годишно в Рим — по време на игрите, провеждащи се през септември.

Но още когато я видя за пръв път и по-късно, когато споделяше брачното ложе с нея, Марий трябваше да признае, че жена му му е толкова безразлична, че и с усилие на волята никога не би могъл да го скрие. Затова дори не си направи труда да я обгради с престорена учтивост и да погали женското й самочувствие с престорена страст. И това не беше, защото Грания му се беше сторила грозна. Напротив, овалното й лице беше доста привлекателно — дори някои можеха да го нарекат красиво — със своите големи очи и плътни, месести устни. Нито пък можеше да я нарече опърничава, след като непрекъснато се опитваше единствено да му угажда. Проблемът беше, че не можеше да му угоди, ако ще и испанска муха да му сипеше в чашата или да му затанцуваше гола на масата.

Чувството за вина у Марий се дължеше именно на това, че колкото и да се мъчеше, той никога не успяваше да открие конкретната причина жена му да не му харесва. Не веднъж и дваж се беше изправял той пред тази главоблъсканица, но така и не бе успял да я разреши, оставяйки Грания в едно още по-болезнено неведение.

В продължение на петнайсет години с похвални усилия тя се бе постарала да запази фигурата си, която между другото не беше никак лоша — пищен бюст, тънка талия, дълги бедра, и да придаде повече блясък на червеникавата си коса, решейки я дълго и продължително на слънцето всеки път, щом излезеше от банята. Прилежно очертаваше меките си, кафяви очи с тънки черни линии стибиум. Грижеше се за това никога да не се поти и да не мирише лошо по време на менструация.

Сега, в тази януарска вечер, когато Марий беше посрещнат от роба на вратата си, всичко у него се беше променило. Най-после беше открил жената, която харесва. С нетърпение чакаше да се ожени и да заживее с нея. Може би ако сравнеше Грания с Юлия, щеше да намери отговора, който му беше убягвал толкова години? И наистина, в един миг очите му сякаш се отвориха. Грания изведнъж се оказа твърде прозаична, твърде простовата, твърде задоволена, твърде еснафка в крайна сметка, за да му харесва. Тя беше идеалната съпруга, но за един провинциален латински земевладелец. Юлия беше аристократка, образована, културна, излъчваща достойнство и умееща да се държи според ситуацията; тя беше идеалната съпруга за един римски консул. Сгодявайки го за Грания, родителите му го бяха готвили да заеме своето място сред латинските земевладелци; това беше тяхната среда и те бяха избрали снаха си според нея. Но Гай Марий беше полетял твърде нависоко, оставяйки далеч зад себе си гнезденцето си в Арпинум. Амбициозен авантюрист, невероятно умен и съобразителен, притежаващ едновременно прагматичното мислене на войника и широкия поглед на стратега, той вече беше постигнал много, но искаше да постигне още повече, особено сега, когато щеше да стане част от семейството на Юлий Цезарите. Юлия беше жената, от която имаше нужда! И жената, която желаеше.

— Грания! — извика я той, докато хвърляше тежката си тога върху прекрасната мозайка на пода в атриума, стъпвайки с калните си обуща върху белия плат, преди робът да е успял да го измъкне изпод краката му.

— Да, скъпи? — излетя тя от стаята си, сипейки около себе си куп иглички и други джунджурийки, цялата покрита с трохи, защото с годините се беше научила да се спасява от убийствената самота, отдавайки се на бонбони, пасти и смокинено сладко.

— В таблинума, ако обичаш — подкани я той през рамо и с широки крачки забърза нататък.

Жена му заситни след него и го настигна на вратата.

— Затвори след себе си — нареди й той и заобиколи масивното писалище от полиран малахит с позлатени ръбове, за да се разположи удобно върху любимия си стол, оставяйки Грания да си избере място срещу него, сякаш беше най-обикновен клиент — просител.

— Да, скъпи? — попита тя, като се настани. В гласа й не се усещаше тревога, защото досега не се беше случвало той да се държи грубо с нея или пък да я тормози по друг начин, освен с пълното си безразличие.

Марий се намръщи и като грабна сметалото от слонова кост, започна нервно да го върти в ръцете си; ръце, които тя винаги беше харесвала, защото бяха едновременно силни и изящни, с широки длани и издължени пръсти, а и той винаги знаеше как да ги използва най-добре, за да постигне целите си. Наклонила глава, Грания нито за миг не изпускаше от поглед този непознат, за когото беше женена вече двадесет и пет години. И сега, за хиляден път може би, тя го оценяваше като хубав, представителен мъж. Но дали още го обичаше? Един Бог знаеше! След тези двадесет и пет години чувствата й бяха толкова сложни и объркани, че не би могла да се оправи в лабиринта от далечни спомени и премълчавания. Понякога завесата аха-аха да се повдигне и тя да прогледне какво се крие зад нея, но друг път всичко се превръщаше в непрогледна мъгла, която се разстилаше между обърканите й мисли, от една страна, и беглата представа, която имаше за самата себе си, от друга. Гняв, болка, смущение, негодувание, тъга, самосъжаление — о, колко много и тъй различни усещания! Някои бяха толкова отдавнашни, че почти не си спомняше за тях, други все още оставяха своя пресен отпечатък върху душата й — душа на четиридесет и пет годишна жена, чийто мензис идва само от време на време и чиято утроба, непознала плод, се свива под тежестта на наедрялата й плът. Ако все пак някое чувство надделееше над другите, това беше усещането за най-обикновено, потискащо със своята баналност разочарование. Тези дни Грания дори беше поднесла дарове олтара на Ведиовис, бога на разочарованията.

Марий отвори уста, за да говори. Устните му бяха пълни и чувствени, но още преди жена му да го срещне, той вече бе съумял да им придаде строгост. Грания се приведе леко, напрягайки едва ли не до болка всеки нерв по тялото си, за да не изпусне нито думичка от онова, което той имаше да й каже.

— Развеждам се с теб — отсече той и й подаде пергаментовия свитък, върху който още рано сутринта бе изготвил текста на документа за развод.

За известно време жената сякаш не разбра думите му: тя разстла дебелия и леко намирисващ свитък върху писалището, за да прочете написаното с далекогледите си очи, и чак когато прехвърли целия текст, намери сили да отговори:

— Не съм направила нищо, с което да го заслужавам.

— Не съм на същото мнение.

— Какво съм направила?

— Просто не си подходяща съпруга за мен.

— И ти трябваха двадесет и пет години, за да стигнеш до това заключение?

— Напротив, знаех го още от самото начало.

— Тогава защо не се разведе с мен още преди години?

— Не сметнах за необходимо.

Обидите му я пронизваха като нож право в сърцето. Пергаментът трепереше в ръцете й. Грания го захвърли встрани, сви малките си ръчички в юмрук и разгневено възкликна:

— Е, това вече е капак на всичко! Никога не съм означавала нещо за теб. И то до такава степен, че дори не си благоволявал да се разведеш с мен. Но как така ти хрумна точно сега?

— Искам да се оженя за друга — отговори й спокойно Марий.

Тя зяпна, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Ти?

— Да. Предложиха ми да сключа брак с момиче от стара патрицианска фамилия.

— О, хайде, Марий! Да не би онзи, който презираше всички и всичко, изведнъж да е решил да става сноб?

— Не, не мисля така — еднакво успешно прикриваше той както неудобството си, така й чувството си за вина. — Просто за мен този брак означава, че най-после ще стана консул.

Подобна логика не можеше да не успокои донякъде бушуващата в нея ярост. Как можеше да се възрази на такъв довод? Как можеше да се държи сметка на някого, воден от подобни цели? Как би могъл човек да се съпротивлява на неизбежното? Въпреки че съпругът й никога не беше обсъждал с нея политическите си неудачи, нито се беше оплаквал от това, че на него не гледат достатъчно сериозно, Грания много добре знаеше в какво положение се намира Марий. Беше плакала за него, беше се молила на боговете да му помогнат да заличи по някакъв начин греха, че не е роден римски патриций. Но в крайна сметка с какво можеше да му помогне тя, Грания от Путеоли? Беше богата, достойна за уважение, като съпруга никой в нищо не можеше да я упрекне. Но бе от съвсем различна среда, без никакви връзки сред онези, способни да поправят злините, с които мъжът й се беше сблъскал. Ако той беше латински земевладелец, то тя и това не беше — просто дъщеря на търговец от Кампания, едно нищожество в очите на римската аристокрация. Доскоро в семейството й дори не се радваха на римско гражданство.

— Разбирам — промълви тя, безсилна да се противопостави на съдбата си.

Марий се показа достатъчно милостив да се спре дотук, спестявайки й вълнението, което го обземаше при мисълта за любовта, разпалила се само преди няколко часа в заспалото му сърце. Нека си мисли, че става въпрос единствено за някаква политическа сделка.

— Съжалявам, Грания — любезно й каза той.

— И аз, и аз — изведнъж се разтрепери като лист Грания. Мисълта за годините на самота, които я очакваха занапред, и се струваше твърде непоносима, за да се окаже наистина вярна. Да живее без Гай Марий? Не можеше дори да си го представи.

— Ако това те утешава, предложението не дойде от мен, а от другата страна.

— Коя е избраницата?

— Голямата дъщеря на Гай Юлий Цезар.

— Юлия! Браво! Няма как, сигурно ще станеш консул, Гай Марий.

— Да, и аз мисля така. — Марий въртеше в ръце любимата си тръстикова писалка. Сетне извади порфирното шишенце с пробита златна запушалка, в което държеше пясъка за попиване, и мастилницата от полиран аметист. — Разбира се, ще получиш обратно зестрата си, която е достатъчна да посрещне нуждите ти. С годините съм влагал парите в далеч по-печеливши предприятия от тези, на които залагаше баща ти, и след като досега никога не си прибягвала до тях, в момента притежаваш завидно състояние — покашля се той. — Предполагам, че ще ти е приятно да заживееш по-близо до семейството си, но се чудя дали… на твоята възраст… няма да е подходящо да се настаниш в самостоятелна къща, особено след като баща ти не е вече между живите и глава на семейството е брат ти.

— Ти никога не си лягал достатъчно често с мен, за да ми направиш дете — проплака печално Грания, която все по-болезнено усещаше да витае над нея призракът на самотата. — О, как само бих желала да имам поне дете!

— Е, аз пък се радвам, че се случи така! Защото синът ти би бил мой наследник и тогава бракът ми с Юлия не би имал никакъв смисъл — изведнъж Марий се усети, че прекалява, и побърза да добави: — Та помисли малко, Грания! И да имахме деца, досега те щяха да са пораснали достатъчно, за да заживеят отделно от родителите си. Едва ли точно те биха ти послужили за утеха.

— Но поне щях да се радвам на внуци. — Повече не можеше да сдържи сълзите си тя. — И нямаше да съм толкова самотна.

— От години те убеждавам да си вземеш кученце! — Това беше по-скоро приятелски съвет, но като че ли не прозвуча достатъчно любезно. — Всъщност най-добре ще е да се омъжиш отново.

— За нищо на света! — заяви Грания.

Марий вдигна рамене.

— Твоя работа. Но да се върнем на въпроса за бъдещото ти жилище. Бих искал да ти купя вила на морския бряг и да ти я обзаведа със собствени средства. Какво ще кажеш за Куме? Достатъчно близо е до Путеоли, за да можеш да пътуваш дотам на носилка — хем ще можеш да се отбиваш у близките си за ден-два, хем ще имаш спокойствие.

И след като тъй и тъй всякаква надежда си беше отишла, тя можеше само да му благодари.

— О, няма защо! — Надигна се той от стола си и като заобиколи писалището, подхвана по-скоро от любезност бившата си жена под ръка, за да й помогне да се изправи. — Най-добре е още сега да уведомиш иконома и да помислиш кои роби ще вземеш със себе си. Още утре ще наема някой от агентите си да ти намери подходяща вила в Куме. Разбира се, ще я запиша на свое име, но ти ще бъдеш добре осигурена до старини или поне докато си намериш нов съпруг… Добре, добре! Чух, че не искаш да се омъжиш повторно, но само след седмица около теб ще се навъртят толкова предприемчиви кандидати, че ще се чудиш как да им откажеш. В крайна сметка ти си богата.

Двамата стигнаха вратата на стаята, в която Грания обичаше да си прекарва времето, и тук Марий се раздели с нея.

— Ще ти бъда признателен, ако си заминеш до вдругиден. По възможност още сутринта. Предполагам, че Юлия ще иска да направим известни промени в къщата, преди да се е нанесла, а сме насрочили сватбата си за след осем седмици; така че няма да ми остане почти никакво време. Значи се разбрахме: вдругиден сутринта. Не мога да я поканя, преди да си напуснала, не би било редно.

Грания се опита да го попита нещо — не беше важно какво, искаше й се да го задържи поне за миг край себе си. Уви, с бързи крачки Марий вече се беше насочил към изхода на къщата.

— Не ме чакай за вечеря — сбогува се той с нея, докато прекосяваше атриума. — Ще отида у Публий Рутилий и се съмнявам, че ще се прибера, преди да си си легнала.

Е, какво да се прави? Нямаше да умре от скръб, задето напуска този огромен хамбар, където никога не се беше чувствала достатъчно уютно. Грания всъщност открай време мразеше дома си, както мразеше и целия Рим с неговата врява и неразбории. Така и не можеше да си обясни защо мъжът й беше избрал да построи къщата си точно на северния склон на Аркс, където не само нямаше слънце, но и беше непоносимо влажно. Навярно Марий го беше сторил единствено от суета — все пак твърде малко бях онези, които можеха да се похвалят, че живеят под самите капитолийски стени. Но затова пък малцина се осмеляваха да изкачат всичките стъпала догоре, а и останалите жители на квартала не бяха препоръчителна компания за един амбициозен политик: все новозабогатели търговци, за които държавните дела не значеха кажи-речи нищо.

Грания кимна на роба, който чакаше пред вратата на стаята й.

— Моля те, изпрати ми веднага иконома.

Икономът не закъсня да се появи — величествен грък, родом от Коринт, който първо се беше погрижил да придобие солидно образование, а после се беше продал в робство с надеждата да натрупа състояние и по възможност да получи римско гражданство.

— Строфант, господарят ти ще се развежда с мен — невъзмутимо му съобщи тя. В края на краищата в това нямаше нищо срамно. — До вдругиден сутринта трябва да съм заминала оттук. Моля те, погрижи се за багажа ми.

Икономът се поклони, по-скоро за да скрие недоумението си. Допреди миг той още беше считал господарите си за един от редките напоследък примери как мъж и жена могат да си останат съпрузи до гроб. Според него отношенията им бяха толкова закостенели, че трудно щяха да доведат някого от двамата до мисълта за окончателна развръзка.

— Смяташ ли да вземеш със себе си някого от прислугата, господарке? — покорно я попита гъркът, уверен, че самият той ще остане в къщата, след като беше купен не от Грания, а от Гай Марий.

— Готвачът обезателно. А с него и всички други роби в кухнята, защото иначе ще му стане мъчно, нали така? Освен тях и слугите в триклиниума, шивачката, фризьорката, робините от банята и двамата ми малки прислужници — изброяваше тя, чудейки се кой друг от робите е незаменим или пък към кого се е привързала повече.

— Както желаеш, господарке. — Икономът излетя като стрела, за да разнесе колкото се може по-бързо сензационната новина сред прислугата и най-вече за да съобщи лично на надутия майстор готвач трагичната вест за напускането му на шумния Рим и скорошното му пренасяне в затънтеното Путеоли.

Грания започна да обикаля за последен път просторната стая, в която прекарваше дните си вече двадесет и пет години. Всичко в помещението излъчваше уют: и принадлежностите й за рисуване и шев, и незавършеното й ръкоделие, и обкованият сандък, в който беше събрала купища ненужни бебешки и детски дрешки.

Понеже в Рим не беше прието жената да избира или купува мебелите за дома си, всичко в стаята принадлежеше по право на Гай Марий, който едва ли щеше да й го отстъпи. Грания се поуспокои за миг и зачервилото се от сълзите й лице изведнъж светна. Имаше само един ден на разположение, преди да напусне Рим, но там, където отиваше, едва ли щеше да се сблъска с кой знае какъв набор при търговците. Знаеше какво ще направи сутринта: ще си потърси мебели, с които да обзаведе вилата си в Куме. За пръв път щеше сама да избира! А денят щеше да бъде запълнен и тя нямаше постоянно да се сеща за случилото се. Болката от изживяния шок започна лека-полека да се изпарява; през нощта тя нямаше да премисля за сетен път нерадостната си съдба, ами щеше да си мечтае какви прекрасни мебели й предстои да си купи.

— Берениция! — извика Грания и робинята й се показа начаса. — Кажи в кухнята, че искам да вечерям веднага.

Направи подробен списък какво точно й трябва за къщата и го остави до себе си на масата, така че да се заеме с работа веднага след вечеря. Нещо й се въртеше в главата — ами да, Марий й беше казал да си вземе кученце. Още на другия ден щеше да го послуша; кученцето ще е първото нещо, което ще си купи.

Но еуфорията й трая само по време на обилната вечеря. После въодушевлението на свой ред отстъпи място на мъката и като се хвана с две ръце за косите, тя започна да се скубе като умопомрачена; устата й провисна, разнесоха се жалните й хленчове, а сълзите рукнаха като потоци от очите й. Робите деликатно се оттеглиха, оставяйки я да се отдава на мъката си върху кушетката със златистопурпурна тапицерия.

— Чуйте я само! — Цъкаше с език готвачът, заел се с тежката задача да опакова всевъзможните си тенджери, котлета и готварски прибори, с които за нищо на света не би се разделил. До ушите му ясно достигаха мъчителните излияния на господарката му, независимо че кухнята се намираше чак в другия край на перистила. — Какво толкова има да циври? Та не съм ли аз истинският изгнаник — тя си е живяла открай време на село… кравата му с крава!

 

 

На нова година беше теглен жребият за разпределението на провинциите и Спурий Постумий Албин получи Римска Африка; по-малко от денонощие след това той развя знамена пред Сената и това бяха знамената на нумидийския принц Масива.

Спурий Албин имаше брат, Авъл, десет години по-млад от него, който като нов член на Сената изгаряше от желание да си създаде име. И така, докато консулът, без сам да се разкрива, се отдаваше на каузата на новия си клиент принц Масива, плетейки задкулисните си интриги, малкият Авъл получи поръчението да придружава принца при посещението му на всички по-известни обществени места в Рим, където да го запознае с по-видните личности и да подшушне на агентите му какъв подарък би бил най-подходящ за всекиго от тях. Като повечето членове на нумидийската царска династия и Масива представляваше добре сложен и приятен на вид семит, при това с достатъчно ум в главата, способен да използва чара си, щом трябва, и да прибягва до щедростта, когато само с чар не успяваше. Неговият най-голям коз беше не толкова в законността на претенциите му към нумидийския престол, колкото в простия факт, че римляните обичаха да стоят на различни позиции, така че в Сената, вместо да се гласува единодушно по всички въпроси, да съществуват достатъчно противоречия, а животът на самите сенатори да бъде по-забавен и интригуващ.

Една седмица след Нова година Авъл Албин официално представи случая на принц Масива пред Сената и лично апелира римският народ да помогне на законния наследник на нумидийския престол да си възвърне отнетата власт. Това беше прощъпалникът на Авъл Албин като оратор и той се справи завидно добре. Освен това се радваше на нескрития интерес на Цецилий Метелите, които, щом той свърши с речта си, не пропуснаха да го аплодират, и на един Марк Емилий Скавър, който, имайки честта да говори веднага след него, подкрепи всичките му искания. Според Скавър това би бил най-подходящият отговор на въпроса за бъдещата съдба на Нумидия — страната ще си върне един законен владетел, който ще знае какво е добро и какво зло за нея и няма да допусне отново размириците, убийствата и нечестните сделки, плод на жаждата за власт у някакъв си самозванец, чийто произход най-малкото не му даваше никакво право да се разпорежда с цял един народ. Преди Спурий Албин да разпусне събранието, Сенатът вече даваше знак със своите възгласи, че е готов да гласува за свалянето на сегашния нумидийски цар и заменянето му с Масива.

— Загазихме здравата — донесе Бомилкар на Югурта. — Изведнъж престанаха да ме канят, където и да било, а агентите ни не могат да открият хора, готови да слушат увещанията им.

— Кога ще гласува Сенатът? — спокойно попита царят, който не беше изгубил присъствие на духа.

— Следващото заседание е насрочено за две седмици преди февруарските календи, точно след седем дни.

Царят изпъчи гърди.

— И всички ще гласуват против мен, нали?

— Да, царю — кимна му Бомилкар.

— В такъв случай няма никакъв смисъл да продължавам да се правя на римлянин. — Югурта като че ли растеше пред очите на брат си, изпълвайки се с величие, което от пристигането на Луций Касий в Нумидия сякаш беше забравено. — Отсега нататък ще действам по своя начин, по нумидийски.

Дъждът беше спрял и навън грееше студеното зимно слънце. Югурта копнееше за топлите ветрове в родината си, за приятелската и спокойна атмосфера в харема, за простите нумидийски нрави с тяхната желязна логика, с която всичко се решаваше от само себе си. Време беше да си върви у дома! Време беше да започне набирането на войска, която също така трябваше и да се обучава, защото римляните никога нямаше да го оставят на мира.

Той закрачи напред-назад под колонадата, опасваща огромния перистил, сетне даде знак на Бомилкар да го последва до центъра на градината, където шумно се плискаха струите на фонтана.

— Оттук и птичка не може да ни чуе — обясни Югурта.

Брат му замръзна на едно място, нетърпелив да разбере какво е намислил.

— Масива трябва да изчезне.

— Тук? В Рим?

— Да, и то в близките седем дни. Ако при следващото заседание на Сената той е все още сред живите, то тогава не ще и съмнение, че ще бъде решено възкачването му на престола и задачата ни ще стане далеч по-трудна. А така ще спечелим време.

— Ще го убия със собствените си ръце — тържествено заяви Бомилкар.

Но Югурта енергично поклати глава.

— Не! Не! Убиецът трябва да е римлянин. Твоята работа е да намериш нужния човек, който ще убие Масива заради нас.

Брат му го зяпна удивен.

— Но, царю, забравяш, че все пак не сме у дома си! Но знаем кого да наемем за целта, нито къде и как да го открием.

— Попитай някого от агентите. Все един ще ни е останал предан — замисли се той.

Това беше все пак нещо, за което човек можеше да се хване. Бомилкар също се замисли за минута-две, захапал със здравите си зъби няколко косъма от брадата си.

— Агеласт — най-сетне реши той. — Марк Сервилий Агеласт, онзи, който никога не се смее. Баща му е римлянин, той самият е отраснал тук, но съм сигурен, че в сърцето си все още милее за майчината си родина Нумидия.

— Оставям всичко в твои ръце. Направи необходимото — заяви царят и бавно се отдалечи.

 

 

Агеласт смаяно го изгледа.

— Тук? В Рим?

— Не само тук, но и в близките седем дни — допълни Бомилкар. — Гласува ли Сенатът за Масива, а това положително ще стане, в Нумидия ще избухне гражданска война. Югурта никога няма да се оттегли без бой, знаеш го много добре. Но дори и да е склонен към мир, гетулите никога не биха му го позволили.

— Но аз си нямам представа откъде ще намеря убиец!

— Ами тогава свърши работата сам.

— Не мога! — проплака той.

— Масива трябва да бъде премахнат! В град като този ще се намерят мнозина, готови дори на убийство за пари — настояваше Бомилкар.

— Разбира се! Половината пролетариат, ако ме питаш. Но никога не съм имал вземане-даване с тия среди. Та аз не познавам и един пролетарий! Не мога да хвана първия срещнат несретник, да му пъхна кесията в джоба и да го накарам да убие един нумидийски принц! — кършеше ръце Агеласт.

— И защо не? — попита Бомилкар.

— Може да ме издаде пред градския претор, ето защо.

— Ти първо ще му покажеш златото и ти гарантирам, че няма дори да помисли за подобно нещо. Всеки си има цената в този град.

— Може и така да е — съгласи се мъжът, — но нямам намерение да проверявам правилна ли ти е теорията.

И нищо не можа да го накара да си промени решението.

 

 

Общоизвестно бе, че Субура е клоаката на Рим, и затова именно натам се отправи Бомилкар, облечен в най-прости дрехи и без нито един роб със себе си. Като на всеки друг, дошъл отскоро в Рим, и на него му беше казвано никога да не слиза на североизток от Форум Романум, а сега му ставаше ясно защо е било това предупреждение. Не че улиците на Субура бяха по-тесни от тези на Палатинския хълм, нито че жилищните сгради бяха по-високи и по-нагъсто една до друга от тези на Виминал или по високите части на Есквилин.

Това, което изненадваше от пръв поглед новодошлия в Субура, бяха тълпите. Подобно стълпотворение той не се сещаше да е виждал някъде другаде през живота си. Над него зееха отворени хиляди прозорци и от всеки от тях се показваше нечия глава; по улиците човек не можеше да си проправи път без помощта на лактите си, но дори и снажният Бомилкар беше принуден да се остави на множеството да го влачи като гигантски охлюв върху гърба си. Наоколо се раздаваха ритници, разнасяха се попържни, плюеше се, пикаеше се насред улицата; всеки изхвърляше нечистотиите си, където му паднеше, без да обръща внимание на околните, освен, за да налети да бие някого, който му се е сторило, че го гледа накриво.

Второто нещо, което неизменно правеше впечатление на странника, беше убийствената смрад, разнасяща се из целия квартал. Още там, където цивилизованият Аргилетум преминаваше в тъй наречените Фауцес Субуре началната отсечка на най-широката артерия в квартала, Бомилкар изпита странното усещане, че всеки миг ще припадне от нетърпимата воня, блъснала го в носа. Върху изкъртената мазилка на къщите буквално се стичаха потоци мръсотия, сякаш тухлите бяха зидани вместо с хоросан с човешки или животински изпражнения. „Защо при последния голям пожар — мислеше си той — просто не са оставили целият квартал да изгори напълно, вместо да хвърлят толкова сили да го спасяват? Нито хората, нито къщите си заслужават труда!“ Но колкото повече навлизаше в Субура — а между другото Бомилкар повече от всичко внимаваше да не се отклони от главната улица, защото попаднеше ли веднъж из мрачните и тесни пресечки встрани от нея, можеше да е сигурен, че никога няма да се измъкне без чужда помощ, толкова повече отвращението му се заменяше с удивление и с чувството за собствената му нищожност. Защото повече не можеше да убегне от погледа му колко здрави, колко твърди и издръжливи са жителите на тази смайваща с размерите си кочина и неусетно душата му започна да се изпълва с възхищение, но в същото време с непознато дотогава желание за живот.

Около него тълпата говореше на някаква странна смесица от латински и гръцки, допълнена с откъслечни думи на арамейски^[1] — диалект, който не само че не се срещаше никъде другаде по света, но и беше разбираем единствено за жителите на Субура — в това Бомилкар беше сигурен, след като досега не го беше чувал дори в Рим.

Навсякъде се въртеше търговия: във вонящите заведенийца, където явно добре се пийваше и похапваше — из цялата немотия наоколо все щеше да се намери кой да напълни гушата на съдържателя, във фурните, месарниците, винарските изби и всевъзможните малки магазинчета, които даваха вид (поне доколкото можеше да види през мръсните витрини) да продават всичко: от грънци и винени амфори до свещи и маслени лампи. Но така или иначе най-печеливша се оказваше търговията с храни; поне две трети от всички магазинчета предлагаха нещо за ядене. Занаятчиите също не липсваха: дочуваше се думкането на пресите, скърцането на точилките и тракането на тъкачните станове, като всички тези шумове се носеха из тесните портали към скритите дворчета или из страничните улички и се смесваха в хорската врява, която нито за миг не преставаше да кънти из многоетажните постройки. Как ли се издържа на такъв живот?

Дори площадчетата на всяко по-важно кръстовище бяха претъпкани с народ; начинът, по който грижовните домакини използваха водите на фонтаните, за да си накиснат прането или за да налеят тежките си делви, с които щяха да си тръгнат обратно за дома, смая Бомилкар. Колкото и да се гордееше като нумидиец с Цирта, длъжен бе да признае, че в сравнение с Рим тя беше само едно голямо село. Дори и Александрия не можеше да стъпи на малкия пръст на този вулкан от човешка енергия, Субура.

Все пак виждаха се и местенца, където човек можеше да седне, да се срещне с познати и да си прекара деня в безгрижно пиене. Такива заведения се откриваха като че ли само по кръстовищата; но Бомилкар беше сигурен, защото нямаше как да види какво се крие зад къщите. Струваше му се, че всичко наоколо се движи с шеметна скорост, че картините се сменят пред очите му за секунди и след миг ще попадне на съвсем непознато място, което ще го изненада: например с някой мъж, който си налага магарето, или с някоя жена, която бие отрочето си. Но сред цялата суматоха наоколо мрачните крайпътни кръчми — не знаеше как другояче да ги нарече — представляваха сякаш истински оазиси на спокойствие. Бомилкар беше едър мъжага в разцвета на силите си и затова реши, че няма нищо страшно и той да влезе в някое заведение. В крайна сметка беше дошъл в Субура, за да намери убиец — римлянин, което пък означаваше, че ще е най-добре да се пообсъди въпросът с някой местен.

Свърна вляво по Викус Патриции, широка улица, която водеше до Виминала, и на едно триъгълно площадче, образувано при пресечката със Субура Минор, откри тъкмо каквато кръчма си търсеше; в съседство имаше олтар и размерите му, както и тези на фонтанчето до него красноречиво показваха, че кръстовището минава за важно. Бомилкар трябваше да се наведе, за да мине, и докато се провираше през вратата, любопитен какво ли се крие зад нея, срещна погледите на петдесетина души, не по-малко озадачени от неочакваната му поява. Разговорът в кръчмата замря на секундата.

— Прося извинение. — Той се престори, че подобно посрещане не му прави впечатление, и в същото време се мъчеше да отгатне кой от всички си заслужава да бъде наречен душа на компанията. А, да! Онзи в далечния ъгъл! Щом като другите се успокоиха при вида на непознатия, всички един по един насочиха погледи към своя тъй да се рече „главатар“. Човекът приличаше повече на римлянин, отколкото на грък, нисък на ръст, може би на около тридесет и пет. Бомилкар се обърна направо към него, преди да продължи с обясненията си. Искаше му се латинският му да беше по-добър, но тъй или иначе беше принуден да говори на гръцки.

— Прося извинение — повтори той. — Като гледам, май съм извършил цяло престъпление. Търсех си кръчма, където да мога да поседна и да му ударя някоя чашка вино. Шляенето по улицата кара човек да ожаднява.

— Това, приятел, е частно заведение — отвърна му „шефът“ на ужасен, но все пак разбираем гръцки.

— А няма ли обществени? — попита Бомилкар.

— Не и в Субура, приятел. Не ти е мястото тука. По-добре иди да се разхождаш по Вия Нова.

— Да, знам я аз Вия Нова, но нали разбираш, тук съм чужденец, а пък от опит знам, че да опознаеш истински един град, трябва да пообиколиш оная му част, където кипи най-много живот — опитваше се да играе ролята на наивния странник, който не е запознат с местните нрави.

Другият го изгледа от главата до петите, явно искайки да го прецени колко струва.

— Ама като те гледам, сигурно яката ти се пийва, а, приятел?

Бомилкар се хвана за думите му и реши да му се отблагодари както подобава.

— Толкова ми се пийва, че чак ми се ще да черпя всеки по едно.

„Главатарят“ накара този до себе си да мръдне от стола и с ръка подкани новодошлия да се приближи.

— Е, ако уважаемите ми колеги се съгласят, не виждам нищо да не те направим почетен член. Я ела седни, приятел, стига си стоял като статуя — рече той и огледа компанията. — Всеки, който мисли, че господинът заслужава да стане почетен член, нека гласува!

— Да бъде! — хорово му отговориха в цялата кръчма. Бомилкар напразно се озърна няма ли да види някъде тезгях или поне нещо като съдържател. Понеже не откри нито едното, нито другото, въздъхна дълбоко, извади кесията от пазвата си и изръси два сребърни денария на масата; каза си, че това може и да му струва главата, но пък как иначе да докаже, че заслужава почетното си членство?

— Може ли? — обърна се той към „главатаря“.

— Бромид, я донеси за господина и за останалите членове една голяма кана вино — обърна се на свой ред той към момчето, което трябваше да отстъпи мястото си на Бомилкар.

— Купуваме си виното от дюкянчето до нас — обясни на гостенина.

От кесията се изсипаха още няколко сребърни монети.

— Толкова стига ли?

— О, за една почерпка, приятел, е достатъчно.

Но на масата продължиха да звънтят пари.

— Ами защо да не му ударим повече почерпки?

Наоколо се разнесоха сподавени въздишки, сетне по лицата на присъстващите се изписаха блажени усмивки. Бромид прибра в шепа сребърниците и изтича навън, последван от още трима, които явно много държаха да му помогнат. Бомилкар подаде ръка на „главатаря“.