Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (31)

Към края на ноември африканската армия, начело със своя славен пълководец, с развети знамена напусна пристанището на Утика по посока на Путеоли. Морето беше относително спокойно за това време на годината и нито северният вятър Септентрион, нито северозападният Кор се осмелиха да застанат на пътя на корабите. Всичко вървеше точно както го беше предвидил Марий: кариерата му продължаваше своя шеметен възход, а Фортуна се бе оставила на заповедите му, сякаш искаше да се запише в легионите. Освен това Марта Сирийката се бе погрижила да предскаже леко пътуване. Марий я беше качил при себе си на флагманския кораб, където всички моряци се удивляваха на съсухрената й фигура и на неприятния й старчески кикот, но водени от своите неизменни суеверия гледаха да я отбягват. Цар Гауда не се беше показал достатъчно любезен дори да я изпрати; затова и тя се беше изплюла на мраморния под пред трона му и беше заплашила да насочи Окото на злото към него и към целия му род. След което бързо беше изхвърлена от двореца му.

В Путеоли Марий и Сула трябваше да се запознаят с новоназначените квестори на хазната, които настояваха да видят пълния списък на плячката, но и не пропуснаха да изразят уважението си към новоизбрания консул. На Марий и на Сула им достави удоволствие да помогнат, с каквото могат на чиновниците, които се възхитиха от умело водените отчетни книги. Армията остана на лагер край Капуа, където Рутилий Руф вече се беше погрижил да пресуши гладиаторските школи от всичко по-кадърно. Време беше на центурионите от африканските легиони да се заемат с обучението на новобранците. Най-тъжното обаче бе, че ясно личеше колко малко на брой са тези новобранци, които нямаше и как да станат повече, освен ако времето не забързаше своя ход и в легионите не започнеха да влизат всички навършили седемнадесет години, които все още се смятаха за деца. Дори сред пролетариите ставаше трудно да се набират нови войници, поне сред римските граждани.

— Много се съмнявам, че Сенатът ще се съгласи да набирам войници и сред италийския пролетариат — отбеляза Марий.

— Нямат голям избор — възрази му Сула.

— Не и ако ги притисна. Но точно в този момент това не е в интерес нито на Рим, нито на мен самия.

До Нова година двамата щяха да останат разделени: докато на Сула никой не пречеше да се върне, когато пожелае, у дома си, Марий, все още натоварен с проконсулския си империум, нямаше право да прекрачва свещената граница на Рим, без да го изгуби на минутата. Така че Сула се прибра в Рим, а Марий се оттегли във вилата си в Кума.

 

 

Нос Мизенум представляваше най-северната точка от залива, наричан по онова време Кратер. Заливът беше хем просторен, хем закътан и представляваше почти идеалното място за няколкото пристанища по бреговете му — тези на Путеоли, Неапол, Херкулан, Стабия и Сурент. Според легендата, разказвана от незапомнени времена, някога заливът Кратер представлявал гигантски вулкан, който потънал при едно от своите изригвания и морските води го залели от край до край. Разбира се, и до ден-днешен имаше ясни следи от вулканична активност. Всяка нощ могъщи огнени езици излизаха над земната повърхност през огромни пукнатини, около тях цели езера от гореща кал бълбукаха зловещо, а навсякъде се виждаха ярките жълтеникави нишки сяра; оттук-оттам постоянно зейваха нови дупки в земята, които бълваха стълбове пара, а сетне или изчезваха за броени минути, или се разширяваха; и разбира се, не бива да забравяме Везувий — страховития планински конус, висок няколко хиляди стъпки, под чийто връх склоновете ставаха почти отвесни; за него се говореше, че в миналото бил действащ вулкан, но кога е било това, никой не можеше да каже, защото откакто съществуваше писаната история, Везувий не се бе разбудил нито веднъж от хилядолетния си сън.

От двете страни на тясната ивица, която представляваше нос Мизенум, се разполагаха две градчета, обградени като от гердан от няколко странни по форма езерца. Откъм страната на морето беше Кума, откъм страната на залива — Бая, а езерата бяха, общо взето, два вида: едните с кристалночиста и почти топла вода, в която се въдеха огромни количества стриди, а другите — врящи като огромни казани, от които се показват езичета серен дим. От всички римски крайморски курорти Кума се славеше като най-скъпият, докато Бая все още почти не се посещаваше. В действителност се очертаваше Бая в скоро време да се превърне в център на едни от най-преуспяващите развъдници на риба или по-скоро на стриди, защото вече се бяха събрали половин дузина ентусиасти с намерение да превърнат лова на стриди в същинска индустрия. Техен водач беше разореният патриций Луций Сергий, който се надяваше да възвърне поне част от пропилените семейни богатства чрез развъждането и търгуването със специални облагородени видове стриди. За свои бъдещи клиенти смяташе всички епикурейци и известни гастрономи в Рим.

Вилата на Марий в Кума се намираше на върха на голяма морска скала и гледаше към островите Енария, Пандатария и Понция, наредени един зад друг като три планински върха, показващи се над бледосинкава мъгла. И тъкмо в тази прекрасна вила сега Юлия чакаше своя съпруг.

Бяха минали две години и половина, откакто Марий и Юлия се бяха видели за последен път. Тя беше почти на двадесет и четири, а Марий — на петдесет и две. Той добре разбираше, че е очакван с нетърпение, защото по това време на годината времето в Кума, а и навсякъде другаде по морския бряг, беше студено и духаха постоянни силни ветрове, но Юлия специално беше напуснала уютния си дом в Рим и се бе завтекла да го посреща тъкмо тук. Римските обичаи забраняваха на жената да следва мъжа си по време на пътуване, още повече, ако той изпълнява официални обществени задължения; поради тази причина тя не бе имала никаква възможност да придружи Марий в Африка, нито по време на обиколките му из Италия; за целта той трябваше да й отправи специална покана, нещо, което се считаше за проява на простащина. През лятото, когато всяка по-богата римска съпруга отиваше на почивка на морето, мъжът й можеше да я навести, когато е свободен, но дори тогава нямаха право да пътуват заедно. Ако на мъжа му хрумнеше да отиде за няколко дни на село или до някоя от многобройните си вили край Рим, жена му пак повечето време си оставаше вкъщи.

Юлия нямаше навика да се тревожи излишно за своя съпруг; през цялото време, докато Марий отсъстваше, тя му бе писала редовно всяка седмица и бе получавала също тъй редовно отговорите му. Нито единият, нито другият обичаха клюките, затова и писмата им бяха кратки и по възможност запълнени единствено с въпроси от семейно естество, което не им пречеше да бъдат топли и нежни. Разбира се, на Юлия не й влизаше в работата да се интересува от това, има ли мъжът й връзки с други жени и дали се забавлява с тях; беше прекалено възпитана, за да си пъха носа в подобни неща; пък и не очакваше Марий да й дава сметка за поведението си. Подобни неща бяха част от живота на мъжете и съпругите им трябваше да стоят по възможност настрана. В това отношение, както Марция вече бе имала случай да каже на дъщеря си, истински късмет беше, че Марий е тридесет години по-възрастен от жена си; като петдесетгодишен мъж той нямаше да проявява същите сексуални апетити, каквито биха го преследвали на младини. Затова и удоволствието му да се види отново с жена си щеше да бъде по-голямо, отколкото ако и двамата бяха още млади.

И все пак Марий беше липсвал страшно много на Юлия, и то не просто защото тя го обичаше, ами и защото й харесваше като характер. Бе влюбена в своя съпруг и това я караше да брои с нетърпение миговете на раздялата. Изпращайки го в Африка, тя изпращаше едновременно със съпруга и любовника и най-добрия си приятел.

Сега, когато той влезе в стаята й, без да си направи труда да се обади на прислугата, Юлия беше толкова изненадана, че опитвайки се да стане от стола, залитна и трябваше отново да се облегне назад, за да не падне. Колко висок бе Марий! Колко загорял, колко здрав и изпълнен с енергия! Не изглеждаше да е остарял с нито ден — всъщност дори й се стори подмладен! На лицето му сияеше широка усмивка, отправена само и единствено към нея. Белите му зъби лъщяха както преди, а изпод гъстите му вежди, които никой не можеше да забрави, проблясваха тъмните му очи. Марий протегна големите си, но добре оформени ръце към нея, ала тя не бе в състояние да се помръдне. Какво ли щеше да си помисли за нея?

Но, изглежда, той не видя нищо нередно в реакцията й, защото бързо отиде до стола й, хвана я за ръцете и нежно й помогна да се изправи. Дори не посегна да я прегърне, ами само я гледаше в очите и й се усмихваше също тъй щастливо, както в мига, когато прекрачи прага на стаята. След миг повдигна брадичката й, целуна я нежно по клепачите, по бузите, по устните. Ръцете й се провряха под неговите и го обгърнаха, тя отпусна глава на гърдите му и възкликна:

— О, Гай Марий, щастлива съм да те видя отново!

— Но не колкото мен — поправи я Марий и ръцете му се плъзнаха по гърба й. Тя усети колко силно треперят от вълнение и вдигна глава.

— Целуни ме, Гай Марий! Целуни ме силно!

И така, срещата им се оказа точно такава, за каквато бяха мечтали и двамата — изпълнена с любов и топлота, с нежност и страст. И не само това; имаха радостта от малкия Марий, както и споделената тъга за отишлото си рано от света негово братче.

За голяма изненада на баща си малкият Марий вече беше израснал в хубаво момче — високо, здраво, с бяла кожа и с големи сиви очи, които го изучаваха без капчица страх. Марий си каза, че отрочето му не е яло достатъчно бой, докато родителят му го е нямало, но това беше грешка, която лесно можеше да се поправи. Бащата беше човек, към когото всяко дете трябва да се отнася с уважение и страхопочитание — по същия начин, по който той, Гай Марий, беше се отнасял към своя баща.

Имаше да чуе обаче и други тъжни новини, освен тази за мъртвия си син; вече бе имал случай да разбере за смъртта на Юлииния баща, но сега му бе съдено да научи, че от този свят си е отишъл и старият Марий. Може да се каже, че смъртта го бе навестила тъкмо навреме, защото старецът бе имал щастието да ликува поради повторното избиране на сина си за консул — при това избиране при такива особени обстоятелства. Беше умрял бързо и без излишни страдания, докато оживено обсъждаше с приятели какво посрещане Арпинум трябва да устрои на сина му — най-достойният и най-известен гражданин, който се беше раждал в цялата област.

Марий склони глава на гърдите на Юлия и заплака, но сълзите скоро го утешиха и той си каза, че всъщност баща му е намерил тъкмо подходящия момент да си отиде. Майката на Марий, Фулциния, беше починала седем години по-рано и оттогава баща му бе живял съвсем сам; макар Фортуна да се бе показала немилостива да го лиши от възможността да се прости със сина си, все пак бе му позволила да научи за невероятната чест, която Рим му беше оказал.

— Така че вече няма смисъл да се ходи до Арпинум — щеше да каже по-нататък Марий на жена си. — Ще останем тук с теб, любов моя.

— Публий Рутилий ще намине скоро насам. Каза, че щял да изчака новоизбраните народни трибуни да влязат в новото си положение и незабавно щял да тръгне на път. Но мисля, че им няма особено доверие — някои от тях са наистина доста умни, за да бъдат пренебрегнати с лека ръка.

— Но докато Публий Рутилий пристигне, моя скъпа, сладка, красива и любима жено, нима трябва да се занимаваме с такива отчайващо скучни и досадни неща като политиката?

 

 

Завръщането на Сула у дома бе съвсем различно от това на Марий. Най-малкото, защото той самият никак не изпитваше същото нетърпение като началника си да се види с жена си. Не че можеше да си обясни на какво се дължи това, след като в продължение на повече от две години престой в Африка, подобно на Марий и той беше живял в пълно сексуално въздържание — въздържание, което нямаше нищо общо с любовта му към Юлила, ами по-скоро с личното му чувство за морал и достойнство. Току-що бе затворил една тъмна страница от живота си и искаше на новообърнатата никога да не се появи и най-малкото петънце; никой не трябваше да го обвини в нищо — нито в подкупи, нито в нелоялност към началника си, нито в интриги и властогонство, нито в проява, на каквито и да е слабости от морално естество, нито в това, че не защищава честта и дигнитас на генс Корнелия.

По душа актьор, Сула се беше впуснал с цялата си енергия да играе ролята, която му отреждаше избирането му за квестор на Гай Марий. До такава степен беше влязъл в кожата на този в началото по-скоро въображаем квестор, че лека-полека се срасна с мислите му, с действията, жестовете, думите му. И досега не беше отстъпил и крачка от модела, който бе решил да следва. Пък и ролята му предлагаше своите добри страни: животът му стана много по-интересен и разнообразен, на пътя му постоянно изникваха препятствия, които трябваше да се преодоляват, но и които го изпълваха с удовлетворение и задоволство. На Сула все повече му се искаше да си поръча восъчна маска, но нямаше как, преди да бъде избран на свой ред за консул или да си извоюва име и всеобщо уважение по някакъв друг, не по-малко достоен начин. Затова трябваше да се задоволи с една поръчка до Магий от Велабрум да му издяла хубава поставка за златния му венец, фалерите и торковете му и да мечтае как след години в атрия на дома му ще стои свитъкът, където са изброени всичките му подвизи. Защото за Сула годините, прекарани в Африка, бяха своего рода лично отмъщение срещу целия свят: можеше до края на живота си да язди само мулета, но вече си беше извоювал име на един от родените да бъдат войници, а трофеят, който Магий щеше да му изработи, за да го постави в атрия си, само щеше да доказва този неоспорим факт пред цял Рим.

И въпреки всичко… не можеше да забрави напълно предишния си живот. За годините отсъствие от Рим не бе престанал да копнее по Метробий, все така харесваше всичко извратено: джуджета, травестити, разпуснати стари курви, изобщо всякакви скандални личности. Сула още не можеше да се отърси от омразата си към жените, опитващи се насила да влязат в живота му, само и само да наложат своето превъзходство. Той все още притежаваше способността в името на собственото си оцеляване да затрие чуждия живот, не можеше да търпи около себе си глупаци и не се бе отърсил от разяждащата го, преследващата го навсякъде амбиция… Африканската пиеса беше свършила, но антрактът нямаше да продължи дълго; бъдещето криеше още много роли. И все пак… Рим бе първата сцена, на която беше играл; Рим беше един спомен, в който той сякаш се връщаше, за да извади отново на бял свят болката, лишенията, но и откритията, които беше направил за сравнително краткия си живот. Затова Сула бе обзет от противоречиви чувства — Рим щеше да го посрещне едновременно като някой непознат, но заслужаващ уважение герой и като един от своите блудни синове. В момента не знаеше каква роля да играе — усещаше дълбоките промени в себе си и същевременно осъзнаваше, че нищо друго не се е променило.

Юлила също очакваше своя съпруг в далеч по-различно настроение от онова, с което Юлия посрещна Марий. Тя беше убедена, че обича много повече Сула, отколкото сестра й своя дърт проконсул. Юлила тълкуваше всяка проява на самодисциплина и всяко придържане към общоприетите порядки като знак, че нечии чувства са по-слаби от нейните; истинската любов не трябваше да се срамува, тя трябваше да срути всички стени, притискащи духа, да пропъди всякаква рационална мисъл от главата на влюбения, да извика победоносно пред целия свят и да стъпче под тежките си крака и последния жалък предразсъдък, който можеше да й се изпречи на пътя. Юлила чакаше, в плен на истинска треска, неспособна да стои за две минути на едно и също място, освен в компанията на каната вино; по няколко пъти на ден сменяше тоалета си, разпускаше или връзваше косата си, обръщаше я наляво или надясно, побърквайки всички роби в къщата.

И с всичко това тя обгърна Сула като с плащеница, изтъкана от най-фината и прилепваща паяжина. Още щом той се появи на вратата на атрия, Юлила се завтече към него с широко разтворени обятия и разкривено от вълнение лице. Преди дори той да е могъл да я погледне, тя вече се беше хвърлила на врата му и бе впила устни в неговите. Целувката й беше разкъсваща, изпепеляваща, унищожителна… Без да губят време, ръцете се спуснаха надолу, напипвайки гениталиите му, а от гърлото й се изтръгнаха звуци на животинска похот. В следващия миг обви съпруга си с краката си, без дори да се замисли къде се намират и че са обект на наблюдение за дузина роби, повечето от които Сула виждаше за пръв път в живота си.

Той не успя да се сдържи, отблъсна я от себе си, отметна глава и прекъсна целувката.

— Овладейте се, госпожо! Не сме сами!

Тя го зяпна, сякаш току-що й се беше изплюл в лицето, но все пак се окопити и подходи по-предпазливо: с несръчен жест пъхна ръка под неговата и го поведе към перистила, а сетне към дневната си — сиреч в някогашната стая на Никополис.

— Тук струва ли ти се достатъчно интимна обстановката? — попита го леко язвително.

Но още преди тази безвкусна забележка, отдавна беше развалила настроението на любимия си, защото Сула ни най-малко не искаше жена му да го целува, нито да го опипва, където не трябва, без да я е грижа за чувствата, бушуващи в сърцето му.

— Има време! — рече той вместо отговор и седна на най-близкия стол.

Юлила замръзна на мястото си и в погледа й се прочете такава уплаха и неразбиране, сякаш й бяха казали, че иде свършекът на света. Беше по-красива от всякога, макар и изтъняла още повече от последния път, когато Сула я беше видял — ако можеше да се съди по тънките й ръчички, подаващи се изпод дрехата. За набитото му око беше лесно да открие, че жена му е облечена според последна мода — човек от потекло, какъвто си оставаше той, не можеше да изостава от вкусовете на времето си, но най-голямо впечатление му направиха двете й огромни, ококорени като на луда очи, които бяха хлътнали в орбитите си, а под тях имаше тъмни сенки.

— Аз… не разбирам! — извика Юлила, без да посмее да мръдне от мястото си. Очите й не се откъсваха от неговите, но вече не го поглъщаха така лакомо, като преди малко, ами по-скоро го гледаха, както мишката гледа котката; сякаш се пита дали е приятел или враг.

— Юлила — опита се да я успокои Сула, събирайки цялото търпение, на което беше способен. — Уморен съм. Още не съм имал време да си отпочина от дългия път, а забелязвам, че не познавам почти никого в къщата си. И като напълно трезвен човек имам известни резерви, когато жена ми тръгне да ме разсъблича пред очите на околните.

— Но аз те обичам! — запя старата си песен тя.

— Надявам се, защото и аз изпитвам същото към теб. Но колкото и да се обичаме, има известни норми, които трябва да спазваме — смъмри я той, защото не му се нравеше никак, че заради малоумието на жена му можеше да се помрачи обликът му на представителен и благопристоен римски патриций. Сула нямаше право на грешки дори в собствения си дом, ако се надяваше да постигне някаква кариера.

През двете години, когато беше далеч от Юлила, той нито веднъж не бе размишлявал какъв човек е тя. Сещаше се само колко е красива и колко възбуждащо преживяване е да бъдеш с нея в леглото. Всъщност сега си даваше сметка, че през цялото си отсъствие е мислил за Юлила не като за съпруга, а като за една от многобройните си любовници. Такава каквато му се представяше сега, наистина много по-лесно би изпълнявала ролята на жадната за секс любовница, отколкото на грижещата се за дома и семейството съпруга. Юлила не беше жената, с която човек в положението на Сула би желал да споделя цялото си време, нито която да представя пред приятели и съдружници като своя любяща съпруга.

„Защо ми трябваше да се женя за нея? — мислеше си в този миг той. — Бяха отнесен от някакво видение за бъдещето си, видяно през нейните очи… Това беше всичко, което тя направи за мен — послужи на Фортуна да се добере по-лесно до своя избраник. Дори не се замислих, че може би има десетки млади благородни девойки, които биха ми подхождали много повече от това глупаво създание, което едва не се умори от глад само заради любовта си към мен. Самият факт вече говори много. Не че упреквам онези, които прекаляват… Просто би ми се искало да не съм причината за подобни налудничави постъпки. Защо цял живот трябва да търпя около себе си жени, които се опитват да ме задушат?“

Лицето на Юлила скоро се изкриви от неприкрито разочарование. Погледът й се отклони от безмилостните му очи, които я изследваха по-скоро с клинично любопитството, отколкото с любов. Без дори да се замисля какво ще си каже мъжът й за нея, тя отиде до масичката и си наля пълна чаша неразредено вино, за да я изпие на един дъх; едва тогава си спомни, че не е сама, и се обърна да предложи и на Сула.

Но той я гледаше навъсен.

— Веднага да махнеш това от очите ми! Всеки ден ли се наливаш по този начин?

— Пиеше ми се мъничко — опита да се оправдае Юлила. — Ти се държиш толкова студено, че ми стана много мъчно.

Сула въздъхна.

— Навярно наистина не съм се проявил като любящ съпруг. Както и да е, Юлила, ще гледам скоро да се оправя. Пък може би… защо не? Налей ми и на мен.

Той буквално грабна чашата от ръцете й и отпи на големи глътки.

— Когато чух за последен път какво става с теб… Между другото, ти май не си много по писмата, а?

По лицето й започнаха да се стичат сълзи, но тя все пак успя да се въздържи да не заридае.

— Мразя да пиша писма!

— Чак пък толкова, че да не ми драснеш два реда… — отсече сухо Сула.

— Все едно, какво искаше да кажеш? — попита на свой ред Юлила и си наля втора чаша вино, която отиде в гърлото й също толкова бързо, колкото първата.

— Ами бях започнал да ти казвам, че когато за последен път научих какво става с теб, мисля, че ни се бяха родили две деца. Момиче и момче, нали така? Не че ти изобщо си направи труда да ми пишеш за момчето; трябваше да го науча от баща ти.

— Бях болна — продължаваше да плаче жена му.

— Та няма ли да видя децата си?

— О, ами да, ей там са! — Тя разсеяно махна към задната част на перистила.

Сула излезе от стаята, а Юлила остана да бърше сълзите си и да пълни чашата си с още неразредено вино.

Малките бяха в детската стая и Сула можа да им се полюбува през прозореца, преди да са го видели. Нечий женски глас се дочуваше отвътре, но откъде точно, не се разбираше. Пък и това, което единствено интересуваше бащата, бяха двете малки човечета, които беше създал. Момиченце — трябваше да е вече на две годинки и половина, и момченце — на годинка й половина!

Момиченцето беше като малка, изящна кукличка — по-хубава Сула никога не беше виждал. Главата й се губеше под златисточервени къдрици, кожата й беше тук бяла като мляко, там — алена като розов цвят, на розовите й бузки се очертаваха две големи трапчинки, а изпод меките й, златисточервени вежди надничаха ококорени сини очи, от които струеше щастие и обич към малкото й братче.

Но момченцето, което Сула виждаше за пръв път, представляваше още по-привлекателна гледка. Вече се бе научило да ходи — това беше добре — и сега се разхождаше чисто голичко, заради което и сестричката му му триеше сол на главата, значи малкият го е правил и друг път. При това се опитваше и да говори — отвръщайки на хоканията на сестра си по най-блестящ начин, палавникът му с палавник. Тъкмо в този миг се смееше. Изглеждаше като миниатюрно копие на покойния Цезар: имаше същото издължено, привлекателно лице, същите гъсти, златисти коси и същите живи, сини очи като дядо си.

Досега Луций Корнелий Сула никога не бе изпитвал подобен прилив на нежност и обич, както в този миг. Но ето, че изведнъж сърцето му затуптя с все сила, сякаш искаше да изскочи от гърдите му, подобно на Атина, която изскача от главата на Зевс въоръжена до зъби. Изпълнен с чувства, допреди малко непознати, той отвори вратата на детската стая и навеждайки се почти до земята, протегна ръце към двете създанийца пред себе си, сетне рече на изненаданите малчугани:

— Тата е тук. Тата се е върнал у дома.

Те не само че не се отдръпнаха при вида на този непознат човек, ами без всякакво колебание се втурнаха да го посрещат, хващайки се за силните му ръце и обсипвайки лицето му с целувки.

 

 

Оказа се, че не Публий Рутилий Руф се е сетил пръв сред римските магистрати да направи посещение на Марий във вилата му в Кума. Завърналият се от война герой едва бе имал време да привикне към домашното ежедневие, когато една сутрин при него дойде икономът и му съобщи, че го търси нобилът Луций Марций Филип. Любопитен да узнае какво ще иска този Филип, защото двамата никога не се бяха запознавали и домакинът знаеше за фамилията на гостенина си само най-общи неща, Марий покани непознатия в кабинета си.

Филип дори не благоволи да започне разговора с празни приказки от рода на какво е времето навън или как се чувства Марий мина направо по същество. Марий си помисли, че гостът е слабохарактерен човек — което се подчертаваше от дебелата му гуша и тлъстините по корема, — но явно не му липсваше нищо от арогантната самоувереност, присъща на целия клан на Марциите, убедени, че произлизат по пряка линия от самия Анк Марций, четвъртия римски цар, известен с това, че е построил Дървения мост.

— Не ме познаваш, Гай Марий — започна гостенинът му без ни най-малка следа от неудобство, докато очите му нито за миг не изпускаха тези на домакина му, — та затуй си рекох дали няма да е добре, ако не се опитам да оправя тази грешка колкото се може по-скоро — все пак трябва да имаме предвид, че ти вече си избран за първи консул догодина, а пък съм един от наскоро встъпилите в длъжност народни трибуни.

— Колко мило от твоя страна — усмихна се Марий без никаква ирония.

— Да, предполагам, че изглежда любезно — отвърна Филип, без да му мигне окото. Беше се облегнал назад и беше кръстосал крака в престорена непринуденост, с която нищо не можеше да постигне — Марий винаги бе смятал подобен жест за недостоен за един мъж.

— С какво мога да съм ти полезен, Луций Марций?

— Ами в интерес на истината, с много неща — приведе се гостът и в миг благодушието изчезна от лицето му, за да го замести изражение на дълбока покруса. — Напоследък изпаднах в големи финансови затруднения, Гай Марий, и реших, че е най-подходящо, ако просто ти предложа услугите си като народен трибун. Чудех се дали например няма да ти се прииска да прокараш от друго име някой закон? Или може би ще ти е достатъчно да знаеш, че сред народните трибуни в Рим ще имаш поне един верен поддръжник, който да ти пази гърба, докато браниш стадото от германския вълк? Глупави германи! Още не ли са разбрали, че ние, римляните също сме деца на вълчица? Е, сигурен съм, скоро ще имат случай да го научат. Ако има човек, способен да разкрие напълно вълчия нрав на римляните, то това си точно ти, Гай Марий.

През цялото време, докато гостенинът му дърдореше тези мъдрости, Марий обмисляше предложението му. И той се беше облегнал назад, но никога нямаше да си кръстоса краката.

— Ако трябва да бъда съвсем искрен, Луций Марций, наистина има едно законче, което бих се радвал плебейското събрание да приеме, при това, без да се вдига излишен шум. Би ми доставило истинско удоволствие да те спася от финансовите ти затруднения, а пък по този начин ще ми спестиш много излишна енергия да се надприказвам с колегите ти и с останалите умни глави в Сената.

— Колкото по-щедро бъде твоето дарение в полза на моята кауза, Гай Марий, толкова по-малко ще ти се налага да се надприказваш с когото и да било — увери го Филип, който не можа да се въздържи да не се усмихне от щастие.

— Чудесно! А сега ще ми кажеш ли цената си? — подкани го Марий.

— Богове! Колко откровени могат да бъдат хората!

— Цената! — повтори Марий.

— Половин милион — престраши се Филип.

— Половин милион сестерции? — уточни Марий.

— Половин милион денарии — престраши се за втори път неканеният гост.

— О-хо, за половин милион денарии ще поискам много повече от някакво си законче — предупреди го Марий.

— За половин милион денарии, Гай Марий, ще получиш много повече. Ще можеш да разчиташ на моите услуги не само по време на мандата ми като народен трибун, но и до края на живота ми. Имаш думата ми.

— Тогава да смятаме сделката за сключена.

— Бре, колко лесно стана! — въздъхна видимо облекчен Филип. — А сега кажи какво очакваш от мен?

— Искам да прокараш една аграрна реформа — изненада го неприятно домакинът.

— Виж, това никак няма да е лесно! — изгледа го смаян Филип. — За какво ти е потрябвала тази аграрна реформа? Наистина ми трябват пари, Гай Марий, но не виждам никакъв смисъл да ми ги даваш, ако ме пребият до смърт още на другия ден. Мога да те уверя, че това далеч не влиза в личните ми амбиции. Не забравяй, че все пак не се наричам Тиберий Гракх!

— Законът, който искам, наистина се отнася до земята, но в никакъв случай не е от такова естество, че да си загубиш главата покрай него — опита се да го успокои Марий. — И ти трябва да знаеш, че и аз не съм реформатор или революционер. Имам съвсем други планове за бъдещето на бедните, вместо да посегна на агер публикус! Ще наема пролетариите в легионите и ще ги накарам с оръжието и кръвта си да извоюват всичката земя, която после ще им дам. Хората не бива да получават нищо даром, тъй като това ги отличава от животните.

— Но каква друга земя можеш да дадеш, ако не агер публикус? — не разбираше Филип. — Или мислиш държавата да увеличи още повече поземления си фонд? Това означава много пари! Откъде ще ги вземем?

— Не се безпокой за това. Земята, за която говоря, вече е под властта на Рим. При това, ако запазя своя проконсулски империум в Африка, единствено от мен ще зависи каква ще е съдбата на всички територии, отнети от врага. Ако искам, ще давам земите под аренда на клиентите си, ако искам, ще ги продам на онзи, който даде най-много за тях, ако искам, ще ги подаря на някой чужд владетел да прави с тях каквото пожелае. Това, което ми е нужно обаче, е Сенатът да потвърди всички мои решения по въпроса.

Той се размърда на стола си и се приведе, сетне продължи обясненията:

— Но нямам никакво намерение да се подлагам на ударите на нещастници като Метел Нумидик, затова и ще подходя, както съм правил винаги досега — ще се придържам стриктно или към закона, или към всеобщата практика и съществуващите прецеденти. Ето защо още на Нова година ще предам своя проконсулски империум в Африка и така ще остана напълно неуязвим за Метел Нумидик и компания.

Всички онези разпоредби, които досега съм давал от името на римския Сенат и народ по отношение новозавзетите земи, са получили нужната санкция от страна на Сената. Но има една работа, която нямам никакво намерение да започвам сам. В действителност става дума за деликатен проблем, който смятам да разреша на два етапа. Единият ще трябва да бъде изпълнен идната година, другият — следващата.

Твоята работа, Луций Марций, ще бъде да изпълниш първия етап от моя план. Накратко: вярвам, че и в бъдеще Рим ще може да сформира силни, добре въоръжени армии, но крайно време е легионите да се превърнат в привлекателно поприще за пролетариите, не просто да играят ролята на алтернатива, дали да си губят времето из кръчмите на Субура, или да се бият в името на родината. Ако мислим, че те ще се задоволят само с това, което им предлагаме в момента, а именно със скромната заплата и още по-скромния дял от завзетата плячка, много се лъжем. Но ако им се осигури обработваема земя, където след напускането на армията могат да се настанят, да си издигнат дом и в крайна сметка да разчитат за бъдещето си, всеки римски бедняк ще има реален интерес да се запише войник. За целта обаче не можем да им предложим земи в Италия. Нито пък виждам причина защо трябва да са тъкмо там.

— Мисля, че започвам да разбирам плановете, Гай Марий — дъвчеше устната си Филип. — Интересно.

— И аз така мисля. Определил съм островите в Малкия Сиртов залив край Африка като мястото, където да настаня своите ветерани пролетарии, щом им хрумне да напуснат армията — засега благодарение на германската опасност този момент няма да наближи. Междувременно ще се постарая да издействам одобрението на народа тези войници да получат земи на островите Менинкс и Керкина. Но уви, имам многобройни врагове, които ще се опитат на всяка цена да ме спрат, ако не за друго, то защото мнозина от тях дължат успехите си на това, че винаги са били против мен.

При тези думи на Марий Филип намери за уместно да кимне като някой стар мъдрец, който разбира нещата от живота.

— Вярно е, че имаш много врагове.

Тъй като не бе сигурен дали под тази забележка не се крие някакъв сарказъм, Марий изгледа недоверчиво събеседника си, но продължи нататък:

— Твоята задача, Луций Марций, ще бъде да предложиш пред плебейското събрание проектозакон, според който поземленият фонд на островите Меникс и Керкина ще бъде включен в агер публикус, но при известни условия, а именно, че няма да се дава никому под аренда, няма да подлежи на разпродажба и няма да се поделя между когото и да било без изричен плебисцит, който трябва да бъде приет по-нататък. Няма да споменаваш никакви войници, никакви пролетарии. Единственото, което трябва да направиш по най-тихия възможен начин, е да се увериш, че въпросните острови ще останат недосегаеми за лакомите ръце на известни наши съграждани. Жизненоважно е обаче никой от моите врагове да не заподозре, че зад закона стоя аз.

— О, мисля, че ще се справя добре — рече Филип, който явно разбираше от този вид дейност.

— Добре. В деня, в който този закон влезе в сила, моите банкери ще прехвърлят депозит от половин милион денарии на твое име по такъв начин, че никой да не установи кой точно е твоят благодетел.

Филип се надигна от стола и подаде ръка на домакина.

— Току-що ти си купи един народен трибун, Гай Марий. Но което е по-важно, занапред през цялата ми политическа кариера ще можеш да разчиташ на мен.

— Радвам се да го чуя — пое ръката му Марий и силно я раздруса. Щом обаче Филип се сбогува с него, той веднага нареди да му донесат топла вода, за да си измие ръцете.

— Това, че давам някому подкуп, не означава задължително, че го харесвам като човек — обясняваше Гай Марий на Публий Рутилий Руф, щом приятелят му пристигна в Кума пет дни по-късно.

Рутилий Руф направи гримаса на примирение, сетне изрече:

— Е, поне не може да му се отрече, че добре си свърши работата. Прокара мъничкия ти аграрен закон, сякаш го беше измислил сам, при това го защити с такава блестяща логика, че и да се беше намерил някой да спори, доникъде нямаше да стигне. Умен човек е този Филип, макар и посвоему. Обра всички лаври на ревностния патриот, като заяви пред плебейското събрание, че не виждал защо една малка, незначителна част от огромните новозавладени африкански територии да не се запази като своеобразно „спестяване за черни дни“, както сам се изрази, за римския народ. Толкова ловко се измъкна, че дори неколцина от личните ти врагове решиха, че законопроектът е бил предложен именно да ти направи напук. В цял Рим не се намери човек, който да се обяви, против която и да е точка от закона.

— Много добре! — въздъхна с облекчение Марий. — Сега поне за известно време мога да съм сигурен, че островите ме чакат непокътнати. Трябва ми още година-две да докажа истинската стойност на легионерите — пролетарии, преди да започна да ги дарявам със земи. Сега разбираш ли за какво става дума? Римският войник, такъв какъвто го знаем от преди години, нямаше нужда да бъде примамван с обещания за земя, така че всеки ще си кажа: „А защо тъкмо сега ще раздаваме подаръци на легионерите?“ Както и да е — вдигна рамене той. — Какво друго интересно в Рим?

— Самият аз прокарах закон, според който всеки консул има правото лично да назначава допълнителен брой военни трибуни, когато държавата е изправена пред външна опасност, без да се подлагат имената им на гласуване от народа.

— Отсега предвиждаш какво може да ни се случи в бъдеще! И сигурно си се възползвал веднага от закона си да назначиш нови военни трибуни?

— Точно така. Двадесет и един на брой. Колкото загинаха при Араузио.

— И кои си включил?

— Младия Гай Юлий Цезар.

— А, ето това се казва добра новина! Обикновено да взимаш роднини на служба, се оказва голяма грешка. Спомняш ли си Гай Лузий! Зет ми, мъжът на сестра ми Гратидия?

— Имам някакви бегли спомени. Имаше нещо свързано с Нуманция?

— Същият. Пълна напаст! Но затова пък богат, та се не знае. Както и да е, с Гратидия си родиха едно синче, което им е и единствен наследник и вече е навършило двадесет и пет. Помолиха ме да го взема със себе си да се бием с германите. През целия си живот не съм виждал това момче, но нямаше как, трябваше да се съглася, иначе не знам какво щеше да дойде на главата на брат ми Марк.

— Като седнахме да говорим за безбройните ти роднини, навярно ще ти стане приятно да научиш, че младият Квинт Серторий е у дома си в Нерсия при майка си. Смята, че ще се оправи достатъчно бързо, за да те придружи в Галия.

— Великолепно! Истински късмет, че Кота отиде навреме в Галия, а?

Рутилий Руф изрази съгласието си по не дотам възпитан начин.

— Питаш ли ме, Гай Марий! Един бивш претор и петима педарии да отидат да се разправят с тикви като Цепион? Но аз самият отлично познавам Кота, за разлика от Скавър, Далматик и Прасчо, които тепърва има да разбират. Не се и съмнявам, че каквото е имало за спасяване, Кота го е спасил.

— А какво става с Цепион, след завръщането му в Рим?

— О, главата му все още е над водата, но трябва здраво да се потруди, за да не потъне. Ако така се развиват нещата, някой ден ще се наложи да се бори за всяка глътчица въздух. Почти цялото обществено мнение е насочено срещу него, така че вече дори приятелчетата му от първия ред в Сената не могат да му помогнат.

— Прекрасно! Мен ако питаш, трябва да го затворят в Тулианума и да го оставят да умре от глад — мрачно заяви Марий.

— Но не и преди сам да е насякъл дървата за осемдесет хиляди погребални клади — ухили се Рутилий Руф.

— Ами какво става с марсите? Успокоиха ли се?

— Имаш предвид претенциите им за обезщетения? Естествено Сенатът прехвърли исканията им на съдилищата, но с това определено не спечели приятели на Рим. Началникът на марсийския легион — името му е Квинт Попедий Силон — лично дойде в Рим, за да свидетелства, а познай кой друг се готви да свидетелства заедно с него?

Марий се усмихна.

— Много си прав, че не мога да позная. Кой?

— Не друг, ами собственият ми племенник, младият Марк Ливий Друз! Изглежда, двамата със Силон се срещнали след битката, легионите им се сражавали един до друг. За Цепион беше истински шок да разбере, че тъкмо племенникът му, който му се пада зет, е сложил името си в свидетелските списъци. Представяш ли си, в дело, което е пряко насочено срещу него?

— Остри са му зъбките на момчето — припомни си Марий поведението на адвоката Друз пред съда.

— Много се е променил от Араузио насам — обясни Рутилий Руф. — Бих казал, че е израснал.

— Тогава Рим може само да се надява, че в бъдеще ще има още един способен човек, на когото да разчита.

— Нищо чудно да излезеш прав. Но уви, аз самият откривам видима промяна у кажи-речи всеки оцелял от клането при Араузио — добави с тъга Рутилий Руф. — Още не сме успели да съберем всички онези, които са се спасили с плуване. Съмнявам се някога да успеем.

 

— Ще ги намеря и ще ги върна — закани се мрачно Марий. — Всички те са пролетарии, което означава, че аз отговарям за тях.

— Това, разбира се, е в полза единствено на Цепион — продължи Рутилий Руф. — Опитва се да прехвърли вината на Гней Малий Максим и на неговата пролетарска измет, както обича да нарича армията му. Нещо, което не се нрави никак на марсите. И са прави — сред тях нямаше нито един пролетарий, нито пък сред самнитите. Пък и племенникът ми Марк Ливий Друз тържествено даде клетва пред народа, че никой за нищо не може да вини войниците. Голям оратор е и знае как да се държи пред публика.

— Как може да критикува Цепион, като му е зет? — полюбопитства Марий. — Мисля, че дори и най-големите му врагове ще се ужасят при подобна нелоялност към членовете на собственото семейство.

— Той не критикува Цепион или поне не го прави директно. Може да се каже, че е доста ловък. В крайна сметка, изобщо не споменава неговото! Просто отхвърля твърдението на Цепион, че сражението било изгубено заради войниците на Гней Малий Максим. Но напоследък ми прави впечатление, че Цепион Младши очевидно избягва някогашния си пръв приятел. То и не бих се разтревожил заради това, ако същият този Цепион не се беше оженил за сестрата на Друз, сиреч за моята племенничка — вайкаше се Рутилий Руф.

— Ето какво се случва, когато всички вие, загубени патриции и нобили, толкова държите да сключвате бракове помежду си и да не допускате страничен човек в рода си — вдигна презрително рамене Марий. — Но стига сме говорили за това! Други новини има ли?

— Само от страна на марсите, или по-скоро от италийските съюзници. Настроенията отново се обръщат срещу нас, Гай Марий. Както знаеш, вече от месеци се опитвам да набера войници. Но италийците напълно отказват да сътрудничат. Когато искам от тях да ни предложат пролетарии, след като твърдят, че вече не им били останали мъже — собственици на необходимата възраст, отговарят ми, че и пролетарии нямали!

— Е, те са все селски хора, нищо чудно — възрази Марий.

— Глупости! Има ги, колкото щеш: изполичари, овчари, сезонни работници, наемни работници — кога една селска община не е била пълна с такива? Но италийците държат да се знае, че сред тях пролетарии няма! „Защо?“ — питам ги аз в писма. „Защото — казват те — онези италийци, които можело да минат за пролетарии, от години вече били просто роби на Рим, допаднали под хомота най-вече за неизплатени дългове.“ О, това вече е прекалено, а най-лошото е, че е истина! — угрижено поклати глава Рутилий Руф. — Вече няма народ в цяла Италия, който да не е написал петиция до Сената, и съдържанието на всичките е едно и също: протестира се не толкова срещу официалната политика на Рим, колкото срещу злоупотребите, извършвани от множество частни римски лица, притежаващи необходимата власт. Марсите, пелигните, пиценците, умбрите, самнитите, апулийците, луканите, етруските, маруцините, вестините… мисля, че списъкът е пълен, Гай Марий!

— Е, поне не може да се каже, че подобно раздвижване ни изненадва — каза Марий. — Надеждата ми е все пак заплахата от страна на германите да спои разединена Италия.

— Не мисля, че ще успее. Всички народи в Италия са единодушни, че Рим умишлено държи дребните и средните им стопани дълго време далеч от дома, така че земите им да останат без надзор, фермите им да се разорят и да им бъдат отнети. Всички онези, които са имали големия късмет да останат живи след няколкото години военна служба в полза на Рим, се връщали у дома си задлъжнели към римските земевладелци или към местни лихвари с римско гражданство. Така според тях Рим бил практически собственик на целия им пролетариат и като роби разорените италийци били пръснати от единия край на Вътрешно море до другия! Според писмата, които чета, Рим проявявал най-голям интерес към робите със знания и способности на земеделци, които се разпращали я в Африка, я в Сардиния, я в Сицилия.

Марий започваше да се чувства на свой ред неловко.

— Нямах представа, че нещата са стигнали чак дотам. Притежавам доста земя в Етрурия, включително много дребни стопанства, конфискувани заради дългове. Но какво мога да направя? Ако аз не ги бяха купил, щяха да ги глътнат Прасчо и брат му Далматик! Наследил съм значителни владения в Етрурия от майка си Фулциния, ето защо и съм съсредоточил поземлената си собственост главно в Етрурия. Тъй или иначе обаче, ето ме и мен един от големите римски земевладелци.

— Обзалагам се, че ако те питам, дори няма да знаеш как са постъпили агентите ти с всички онези хора, чиито земи си отнел — подметна Рутилий Руф.

— Прав си, нямам най-малка представа — изгледа го смутено Марий. — Никога досега не ми е минавало през ума колко много италийци попадат в дългово робство. Все едно заробваме римляни!

— Е, нима не го правим и с римляни, когато не могат да си платят дълговете?

— Но все по-рядко, Публий Рутилий!

— Вярно е.

— Още щом встъпя в длъжност, ще се погрижа да прегледам всички оплаквания от страна на италийците — зарече се Гай Марий, решен да действа.

 

 

Цял декември в Италия цареше духът на недоволството, като най-изявено оставаше то сред войнолюбивите племена от централните части на Апенините нагоре по поречията на Тибър и Лирис. Начело на всички стояха марсите и самнитите. Но и в самия Рим назряваше недоволство, макар и насочено към друго — към привилегиите на римските патриции — и предизвикано от други римски нобили.

Новите народни трибуни наистина бяха много активни. Особено се отличаваше Луций Касий Лонгин, който трябваше да измие от името си позора на баща си — един от онези некадърни пълководци, навлекли си гнева на обществото. Именно с цел да докаже, че е различен от него, младият Касий предложи един неочакван законопроект, който трябваше да бъде разискван предварително от плебейското събрание на тъй нареченото концио. Касаеше се за това всички висши римски магистрати, на които плебейското събрание е отнело империума, да бъдат автоматично изключвани от състава на римските сенатори. Това беше истинска война, която младият трибун обявяваше на Цепион, и своего рода възмездие. Защото никой не си правеше илюзии, че бъде ли изправен пред съда по обвинение в държавна измяна, при съществуващите процедури Цепион никога нямаше да бъде осъден. Благодарение на богатствата и личното си влияние той държеше в ръцете си твърде много конници от първата и втората класа, за да не може да разчита на тях, че ще го оправдаят. Но според новия закон това нямаше да попречи на плебейското събрание да му отнеме сенатското място. Колкото и да се съпротивляваха срещу него Метел Нумидик и привържениците му, той беше приет и Луций Касий повече нямаше да се срамува заради баща си.

И тогава изведнъж се разрази нова буря, този път на религиозна основа. Понеже въпросът имаше своята комична страна, просто нямаше как новоизникналият проблем да не прикове цялото обществено внимание върху себе си. Когато Гней Домиций Ахенобарб се спомина на рострата в желанието си да попречи на вписването името на Гай Марий в кандидатските списъци ин абсенция, мястото му в колегията на понтифексите остана свободно. По онова време върховен понтифекс беше застаряващият Луций Цецилий Метел Далматик, а сред останалите жреци в колегията личаха имената на Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, на Публий Лициний Крас, на Сципион Назика.

Нови жреци биваха допускани в колегията само при съгласието на действащите й членове, като беше прието на мястото на плебей да бъде избран друг плебей, на мястото на патриций — друг патриций; гледаше се колегиите на понтифексите и на авгурите да наброяват по равно плебеи и патриции. Според традицията новоизбраният понтифекс трябваше да принадлежи към същата фамилия, към която е принадлежал и покойният, позволяващо всички длъжности на понтифексите и авгурите да се предават от баща на син или от чичо на племенник, или в краен случай — от братовчед на братовчед. Целта беше фамилията да запази своята дигнитас. И естествено се очакваше, че не друг, а Гней Домиций Ахенобарб Младши, който бе най-възрастният мъжки представител на рода си, ще заеме мястото на баща си като понтифекс.

Възникна обаче един проблем и този път проблемът се наричаше Скавър. Когато колегията на понтифексите се събра на заседание да определи кой да бъде новият й член, Скавър обяви на всеослушание, че не е привърженик на идеята покойният Ахенобарб да бъде наследен от сина си. Една от причините да мисли така, която обаче той намери за благоразумно да не обявява, беше, че Гней Домиций Ахенобарб е бил прост, избухлив, невъздържан и най-общо казано неприятен за околните човек, който при това си е създал син лика-прилика. Разбира се, останалите тринадесет понтифекси много добре разбраха каква е истинската причина Скавър да е против младежа и щяха да намерят оправдание да го подкрепят. По принцип трудно щеше да се намери римски патриций или нобил, който да се оплаква от характера на събратята си; точно обратното — винаги би се старал да ги защити пред околните. Но жреческата колегия се отличаваше с това, че членовете й бяха все хора, близки един на друг, пък и им се налагаше да провеждат събранията си в крайно ограниченото пространство на Регията, малката служебна сграда на върховния понтифекс. А младият Ахенобарб беше само на тридесет и три години. За хора като Скавър, задължени да търпят баща му в продължение на десетилетия, самата мисъл, че на негово място ще застане недораслият му син, беше направо противна. Скавър цитира в полза на анти-Ахенобарбовата си кауза два особено силни аргумента.

Първият беше, че след като цензорът Марк Ливий Друз се беше споминал тъй неочаквано, неговото място на понтифекс не бе наследено от сина му, който по онова време беше само на деветнайсет. Тогава бяха решили, че все пак младежът е твърде млад, за да бъде включен в състава на жреческата колегия. Втората причина беше от психологическо естество. След завръщането си от Араузио младият Марк Ливий Друз внезапно изяви склонност да изостави едва ли не вродения си консерватизъм. Скавър бил на мнение, че ако му се даде жреческо място, което тъй и тъй трябвало да наследи от баща си, това щяло да му позволи да се върне към традициите на предците си. Баща му се славеше като един от най-заклетите врагове на Гай Гракх, а изведнъж се оказваше, че синът държи речи на Форум Романум съвсем в духа на реформатора Гракх! Вярно, че за Скавър съществуваха „смекчаващи вината обстоятелства“ и сред тях на първо място споменът от Араузио, но в такъв случай какъв по-удобен начин младият Друз да бъде спечелен обратно за бащината си кауза от този да му се предложи място на понтифекс.

Тринадесетината останали понтифекси, включително Далматик Понтифекс Максимус, решиха, че предложението на Скавър е идеалният начин проблемът с Ахенобарбите да бъде разрешен веднъж завинаги, особено след като малко преди смъртта си старият Ахенобарб вече бе осигурил на по-малкия си син Луций място сред авгурите. Следователно семейството му не можеше да се оплаква, че им е била напълно отнета свещенослужителската власт.

Но когато Гней Домиций Ахенобарб Младши научи, че очакваното му избиране за понтифекс се проваля заради Марк Ливий Друз, той не остана доволен. Напротив, почувства се смъртно обиден. Още на следващото заседание на Сената обяви, че възнамерява да даде Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус под съд по обвинение в светотатство. Повод за това беше неправомерното осиновяване на патрицианско дете от плебей, което по принцип беше сложна работа и за което се изискваше съгласието както на колегията на понтифексите, така и на ликторите на тридесетте курии. Младият Ахенобарб твърдеше, че Скавър не е изпълнил всички необходими условия. Понеже добре се знаеше каква е истинската причина Ахенобарб да проявява тъй неочаквано своя религиозен пуризъм, никой в Сената не обърна сериозно внимание на заканите му. Още по-малко Скавър, който стана от мястото си, изгледа презрително червендалестия Ахенобарб и заяви:

— Ти ли точно, Гней Домиций, дето дори не си понтифекс, ще обвиняваш мен, Марк Емилий, понтифекс и принцепс сенатус в светотатство? — прозвуча леденият му глас. — Я иди да се забавляваш с новите играчки пред плебейското събрание, пък като пораснеш, върни се!

И с това наглед цялата дандания приключи. Ахенобарб изхвърча от сградата на Сената, съпроводен от смехове и подигравки. „Не се е научил да губи!“ — мълвяха сенаторите.

Но Ахенобарб не се призна за победен. Скавър го бе посъветвал да се забавлява с новите играчки пред плебейското събрание и той тъкмо това стори. Само след два дни представи свой проектозакон, който беше обсъден, гласуван и приет още преди края на годината. Според лекс Домиция де сацердоциис в бъдеще новите членове на колегиите на понтифексите и авгурите нямало да се избират от останалите членове, ами на специално насрочено заседание на трибутните комиции, пред които всеки би имал право да се кандидатира.

— Глупаво — беше всичко, което Метел Далматик Понтифекс Максимус намери да каже на Скавър по въпроса. — Получи се много глупаво!

Но Скавър гледаше на въпроса откъм веселата му страна.

— Е, Луций Цецилий, трябва да признаеш, че момчето добре подреди нас, дъртите понтифекси! — бършеше той с ръка сълзи от смях. — Признавам, че ми се издигна в очите.

— Но само някой от нас да се помине и ето ти го Ахенобарб кандидат за понтифекс — мрачно предрече Далматик Понтифекс Максимус.

— Че защо не? В крайна сметка, заслужил си го е! — възкликна Скавър.

— Ами ако взема, че умра най-напред аз? Той върховен понтифекс ли ще стане?

— Ще бъде заслужено наказание за нас — сякаш ни най-малко не се разкайваше за думите си Скавър.

— Чувам, че сега се е захванал да съди Марк Юний Силан — подметна Метел Нумидик.

— Точно така. За незаконно започване на военни действия срещу германите на територията на Трансалпийска Галия — обясни Далматик Понтифекс Максимус.

— Навярно за да го изправи на съд пред плебейското събрание. Реши ли да го обвини в държавна измяна, ще си има работа с центуриатните комиции — подсвирна Скавър. — Бива си го момчето! Започвам да се питам не сбъркахме ли, дето просто не го избрахме на мястото на баща му.

— О, я стига глупости! — нервно му възрази Метел Нумидик. — Имам чувството, че се радваш на позорния ни провал.

— Че защо не? — престори се на изненадан Скавър. — Това е Рим, назначени отци! Рим, такъв какъвто трябва да бъде! Всички знатни римляни са се впуснали в състезанието за властта!

— Глупости, пълни глупости! — побеснял извика Метел Нумидик, който още не можеше да се примири с мисълта, че Гай Марий ще бъде за втори път консул. — Рим, такъв какъвто го знаехме, загива! Избират се хора за консули за втори пореден път, без дори да благоволят да се явят в Рим… Пролетарии пълнят легионите… Понтифекси и авгури се избират от народа… Решенията на Сената кой какво ще управлява се отхвърлят от плебейското събрание… Държавата ще плаща баснословни суми за поддържането на армията… Разни нови хора и провинциалисти ще се разпореждат като господари… Пфу!