Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (16)

В крайна сметка, едва в средата на декември, с цената на дълги увещания, Сула най-сетне лично придружи Клитумна до Цирцеи. През цялото това време той се тревожеше да не би лека-полека настроението на мащехата му да се пооправи и плановете му да отидат на вятъра, но явно боговете наистина бяха на негова страна, защото тя не само не бе напусната от дълбоката си депресия, но и Марция я виждаше достатъчно често, за да съобщава за състоянието й на Цезар.

Подобно на повечето вили по кампанийския бряг и Клитумнината не беше кой знае колко голяма, но дори и да не можеше да се мери с някои други като нея, в сравнение с къщата на Палатина пак беше огромна. Римляните, които можеха да си осигурят почивка в провинцията, винаги гледаха около тях да бъде просторно. Беше построена на най-високата точка на един нос, образуван от застинала лава, и се радваше на самостоятелен плаж, както и на това, че е достатъчно далеч на юг от Цирцеи, за да не се нарушава спокойствието на обитателите й от любопитни съседи. Беше издигната три зими по-рано от предприемчив строител, каквито често можеха да се срещнат в Кампания — област, твърде щедра за спекулантите. Клитумна я беше купила веднага щом се убеди какъв гений по канализациите е въпросният строител, че освен с класическата вана беше сдобил банята и с душ.

Затова първата й работа след пристигането беше да използва нововъведението, след което да се навечеря и да си легне в самостоятелна спалня, отделно от Сула. Той щеше да остане в Цирцеи не повече от два дни, колкото да обкръжи с възможно най-голямо внимание мащехата си, която, макар и да го искаше при себе си, дори не намираше сили да му се усмихне.

— Имам една изненада за теб — съобщи й той, докато се разхождаха из имението рано сутринта преди заминаването му.

Но дори това не предизвика очаквания интерес.

— Така ли? — попита с неприкрито безразличие Клитумна.

— Ще си я получиш първата нощ, когато има пълнолуние — наблегна той на това пояснение, надявайки се, че поне то ще прозвучи примамливо.

— През нощта ли? — учуди се тя, изведнъж заинтригувана.

— През нощта, и то, когато има пълнолуние! Да се надяваме, че няма да бъде облачно и луната ще се вижда.

Бяха спрели срещу високата фасада на вилата. Както беше възприето, вилата беше построена на наклонен терен, така че лоджията да се издига над входа и собственикът да се наслаждава на гледката около имението си. Зад тънката стена на фасадата беше широкият перистил, а зад него самата вила с повечето стаи и други помещения. Конюшнята беше в ниското, на едно ниво с фасадата, до нея се издигаше постройката за конярите и прислугата, а точно зад нея беше самата лоджия.

Поляната пред вилата се спускаше под лек наклон към скалите над морето и сред избуялите треви тук-там се показваха цветовете на пълзящи рози. От всички страни имението беше оградено от дървета, които със зеленината си биха скрили интимния живот на обитателите на вилата, дори и ако с времето в околността се появяха нежелани съседи.

Сула се обърна наляво и посочи към горичката от пинии и кипариси.

— Това е тайна, Клитумна — продължи той с леко ръмжащия си глас, което обикновено означаваше, че предстои продължителен и изпълнен със сладости любовен акт.

— Кое е тайна? — попита тя, ставайки необичайно нетърпелива.

— Ако ти кажа, вече няма да е тайна — прошепна й и нежно я захапа за ухото.

На мащехата му хем й стана неудобно, хем — приятно.

— Тайната и изненадата, която ме чака по пълнолуние, едно и също ли са?

— Да, но ти самата трябва да пазиш всичко в най-дълбока тайна, включително и това, че въобще съм ти говорил за някакви изненади. Искам да ми дадеш думата си.

— Давам ти я.

— От теб се иска да излезеш от вилата три часа след падането на мрака. Трябва да слезеш тук съвсем сама и да се скриеш между онези дървета, ей там — погали я Сула по бедрото.

От тъгата на Клитумна не беше останала и следа.

— Аууу! Ама нали изненадата ще бъде приятна? — тъничкото й гласче наблегна на последната дума.

— Ще бъде най-голямата изненада в целия ти живот — увери я той, — и това не е само обещание. Но имам няколко условия.

Клитумна навири носле като момиченце и малко глуповато попита:

— Така ли? И какви са те?

— Първо, никой за нищо на света не трябва да разбере за това, дори малката Вити. Ако споделиш с някого за изненадата, тя ще се превърне в голямо разочарование за теб. А пък аз много, ама много ще се ядосам. Не искаш да се ядосвам, нали, Клитумна?

Тя чак потръпна при тези думи.

— Не, Луций Корнелий, не искам.

— Тогава ще си държиш устата затворена. Наградата ти ще бъде нещо толкова удивително и неочаквано, колкото не си и сънувала — отново зашепна Сула. — Да ти призная, ако продължиш през тези дни да изглеждаш също толкова съкрушена, колкото и досега, изненадата ще те зарадва още повече, имаш ми думата.

— Ще постъпя както ми казваш, Луций Корнелий тържествено се зарече жената.

На Сула не му беше трудно да прочете мислите на мащехата си, която несъмнено бе решила, че изненадата ще е някоя нова и възхитителна спътница в живота привлекателна, готова за секс, разбрана и което не беше за подценяване, достатъчно словоохотлива, за да може в нейната компания времето между две нощи, отдадени на страст, да минава по-бързо. От друга страна, Клитумна несъмнено си даваше сметка, че ако не спази условията, нищо чудно той изведнъж да си промени намеренията, да отведе момичето — което и да е то — и с парите, наследени от Никополис, го настани в самостоятелен апартамент, далеч от всякакви мащехи. Освен това случеше ли се Сула да заговори сериозно, рядко някой щеше да се осмели да му противоречи — една от причините, заради които и никой от прислугата в дома на мащехата му дори не помисли да разпространява клюки за това какви ги, вършат Клитумна, Никополис и Сула заедно всяка нощ. Е, случваше се някой да си поотвори устата тук и там, но страхът така го сковаваше, че думите му никога не звучаха достатъчно убедително, за да имат желания ефект.

— Има и друго условие — продължи той.

Клитумна се притисна към него.

— Да, Луций, миличък?

— Ако точно тази нощ се окаже облачна, изненадата няма да може да дойде. Така че ще трябва да уважиш капризите на времето и търпеливо да изчакаш до следващото пълнолуние с надеждата, че и тогава луната няма да ти изиграе някой номер.

— Разбирам, Луций Корнелий.

 

 

И така, Сула си нае двуколка и потегли обратно за Рим, а Клитумна остана във вилата да пази съкровената тайна, опитвайки се възможно най-убедително да играе ролята си на жена пред самоубийство. Дори Вити, която господарката й често викаше в леглото си, така и не се усъмни в искреността на чувствата й.

При пристигането му в Рим първата работа на Сула беше да повика при себе си иконома на къщата на Клитумна на Палатина. Той беше един от малкото роби, които не бяха последвали господарката си в Цирцеи, тъй като вилата си имаше отделен иконом, използващ дългите отсъствия на Клитумна, за да може в ролята си на пазител на напуснатото й имение да я мами, както си пожелае. В което начинание имаше конкуренция единствено в лицето на въпросния палатински колега.

— Колко души прислуга остави тук господарката ти, Ям? — попита Сула, разположил се царствено зад писалището в кабинета. Очевидно смяташе да си състави цял списък, защото бе приготвил парче пергамент.

— Само аз, две момчета, две момичета, освен това един от робите, отговарящи за пазаруването, и помощник-готвачът, това сме всички, Луций Корнелий — отговори му икономът.

— Е, значи ще трябва да наемем допълнителни хора, защото след четири дни, Ям, имам намерението да организирам празненство.

Той размаха списъка пред лицето на изумения иконом, който се намери в неудобното положение да се колебае струва ли си дали да напомни, че господарката Клитумна не му е давала нареждания за каквито и да било празненства в нейно отсъствие, или ще е по-добре просто да си гледа работата с надеждата, че когато дойде време за плащане на разходите, ще му се размине без бой. Но Сула побърза да го успокои.

— Празненството е в моя чест, така че аз си го плащам, а специално за теб ще има голямо възнаграждение, ако спазиш две условия: едното е да ми помогнеш с каквото можеш за добрата организация, а другото е да не споменаваш нито дума за него на господарката при завръщането й — когато и да е то. Ясен ли съм?

— Съвсем ясен, Луций Корнелий — поклони му се почти до земята Ям: да спечели щедростта на господарите, беше нещо също толкова елементарно за един роб, издигнал се до положението на домашен иконом, колкото и да преправи цифрите в книгата за разходите.

Сула отиде да си търси танцьори, музиканти, акробати, магьосници, смешници и всякакви други интересни личности, които да развличат гостите. Защото това щеше да е последното увеселение, което щеше да даде на приятелите си, празненството, с което веднъж завинаги да приключи с празненствата. А за него трябваше да се вдигне шум, какъвто подобава, из целия Палатин.

Последната му спирка се оказа домът на комика Сцилакс.

— Искам да наема Метробий за една вечер — каза той вместо поздрав, щом нахълта в таблиния, който Сцилакс беше предпочел да превърне от кабинет в нещо като всекидневна. Жилището на актьора издаваше ленивия и сладострастен живот, който той водеше: мебелите бяха до един от касиево дърво, стените бяха покрити с грозни гоблени, способни да съкратят живота на всекиго с поне мъничко вкус, а из стаите почти не можеше да се върви от всевъзможните легла, кушетки и табуретки, натъпкани с най-качествена вълна.

Сцилакс се надигна от любимата си кушетка, но преди още да е успял да изрази възмущението си, Сула на свой ред се изтегна сред възглавниците на отсрещната.

— Честно казано, Сцилакс, тук е толкова меко, че на човек чак му се струва как потъва като в яйчен крем — започна да обсъжда мебелировката той. — Да не си някой сирийски деспот, че да се излежаваш така неблагопристойно? Защо не вземеш да се обзаведеш с мебели, напълнени с конски косъм като всички хора? Или ти се иска постоянно да си мислиш как се гушкаш с някоя огромна курва? А!

— Да ти пикая на вкуса — беше единственият отговор, който актьорът сметна за уместно да му даде.

— Докато Метробий е все още при теб, можеш да пикаеш, на каквото поискаш.

— Какво намекваш, дивак такъв? — прокара пръсти Сцилакс през грижливо сресаните си, боядисани в златно къдрици. Дългите му, черни, изписани със стибия мигли потрепнаха и очите му заиграха между тях.

— Намеквам, че момчето е твое само доколкото го държиш насила при себе си — подритна Сула табуретката пред себе си с надеждата тя да се окаже по-поносимо мека.

— А пък аз ти казвам, че си е мое и тялом, и духом! Но откакто ти го отвлече, за да го влачиш със себе си из цяла Италия, вече не е същото, и отдавна чакам случай да ти го кажа, Луций Корнелий! Не знам какво си му направил, но определено му има нещо оттогава!

Гостът широко се усмихна.

— Ами може би просто съм го накарал да се почувства мъж, не мислиш ли? Като че ли му е омръзнало да го унижаваш, а? Пфу! — изсумтя Сула, обзет от отвращение, и като вдигна глава, извика: — Метробий!

Момчето веднага влетя в стаята и се хвърли право в прегръдките му, обсипвайки лицето му с целувки.

Сула отвори едното си око, погледна над чернокосия Метробий и като намигна с рижавата си вежда, се обърна към актьора:

— Предай се, Сцилакс, твоето момче просто харесва мен. — И за да докаже, че е прав, надигна поличката на Метробий и разкри възбудения му член. Домакинът не можа да се сдържи и избухна в сълзи, размазвайки черния туш по цялото си лице.

— Хайде, идвай, Метробий — подкани любимеца си Сула, като с мъка се изправи на крака. На вратата се обърна и подхвърли на хлипащия Сцилакс. — След четири дни в къщата на Клитумна ще има празненство. Ще бъде най-великолепното, на което някога си присъствал, така че си преглътни мъката и ела. Ако дойдеш, току-виж съм ти върнал и Метробий.

 

 

Бяха поканени всички, включително Херкулес Атлас, който се славеше като най-силният човек на земята, и продаваше мускулите си по празници и панаири от единия край на Италия до другия. Известен с това, че ходи неизменно облечен в проядената си от молци лъвска кожа и с огромната си тояга в ръка, Херкулес Атлас се беше превърнал в нещо като институция. Но това не му помагаше особено да си намери името сред списъците на поканените на домашните празненства в Рим, защото когато се напиеше — а за него се знаеше, че не прави особена разлика между вино и вода, — той ставаше заядлив и агресивен.

— Трябва да си полудял, за да поканиш този слон! — коментираше Метробий, докато си играеше с червените къдрици на Сула и се навеждаше над рамото му, за да види чие име още не е прочел в списъка на поканените. Всъщност същинската промяна, която беше настъпила у Метробий по време на странстванията му заедно със Сула, се изразяваше в това, че се беше научил да чете и да пише. Въпреки че наглед Сцилакс се беше постарал да го научи на всичко, на което сам беше способен, като се започне с актьорското майсторство и се свърши със содомията, на стария комик не му бяха стигнали силите, а и желанието да запознае ученика си с нещо далеч по-необходимо за живота сред общество, а именно с буквите.

— Херкулес Атлас ми е приятел — отговори Сула на момчето, докато целуваше един по един пръстите му нещо, което му доставяше далеч по-голямо удоволствие от това да се лигави с ръчичките на Клитумна.

— Но той буквално полудява, като се напие! — ужасяваше се Метробий. — Ще събори къщата и ще строши главите на поне двама-трима от гостите! Да го наемеш, разбирам, но да го поканиш като свой гост, е голяма грешка!

— Знаеш, че рядко греша. — По всичко изглеждаше, че той ни най-малко не се страхува. Протегна се назад, издърпа Метробий и го сложи на скута си. Момчето го прегърна през шията и повдигна лице към неговото. Сула целуна веждите му с цялата нежност, на която беше способен.

— Луций Корнелий, защо не ме задържиш при себе си? — попита Метробий, облягайки се върху ръката му и въздъхвайки от сдържано удоволствие.

Целувките секнаха. Сула се намръщи и рязко отвърна:

— Защото ти е много по-добре със Сцилакс.

Момчето разтвори широко черните си очи, в които почти се виждаше как плува лодката на любовта.

— Нищо подобно. Ама наистина! Нито подаръците, нито уроците му по актьорско майсторство, нито дори парите му означават нещо за мен, Луций Корнелий! Винаги бих предпочел да живея с теб, пък ако ще и да умираме от глад!

— Наистина примамливо предложение, на което не бих устоял, ако имах намерение да оставам беден. — Сула продължаваше да държи момчето върху скута си, сякаш то беше детенце. — Но аз няма да остана беден. Вече имам зад гърба си наследството на Никополис и смятам добре да се възползвам от него. Някой ден ще имам достатъчно, за да се кандидатирам за Сената.

Метробий чак подскочи от изненада.

— В Сената! — И като се изви назад, за да погледне Сула по-добре, допълни: — Но ти нямаш право, Луций Корнелий! Дедите ти са били роби като мен!

— Не, не са били роби — отвърна му той. — Аз съм от патрициите Корнелии. И мястото ми е именно в Сената.

— Не мога да го повярвам!

— Това е самата истина — увери го Сула с най-сериозен тон. — Затова и не мога да се възползвам от предложението ти, колкото и примамливо да ми звучи. За да кандидатствам за сенатор, ще трябва да се представя като самото олицетворение на непорочността и благоприличието. Около мен вече няма да има нито актьори, нито мимове, нито каквито и да било хубави момченца! — Плесна той Метробий по гърба и го притисна до себе си. — А сега да се върнем на нашия списък, момче — и стига си мърдал! Пречиш ми да се съсредоточа. Та бяхме стигнали до Херкулес Атлас, който ще дойде в качеството си едновременно на артист и на мой гост, и това е окончателно и не търпи възражения.

В действителност Херкулес Атлас се оказа сред най-първите гости. Разбира се, из квартала вече бяха научили за предстоящия гуляй и съседите се бяха приготвили психически да прекарат една безсънна нощ, изпълнена с виковете, крясъците и музиката, които неизменно съпровождаха веселбите у Клитумна, да не говорим за непредвидимите трясъци, които положително щяха да се разнесат след нечия пиянска глупост. Както обикновено и сега гостите идваха костюмирани. Самият Сула се беше преоблякъл като отсъстващата Клитумна, без да забравя да се накачули с куп шалчета, да си надене по един-два пръстена на всеки пръст, да си боядиса перуката с цвета на косата й и грижливо да я навие на къдрици, напомнящи с характерната си форма прясно сварени наденички. Но това не беше всичко — Сула твърде успешно имитираше не само жестовете на мащехата си, но и присъщите й хихикания, кикотения, както и плътния й, цвилещ смях. И понеже всички гости познаваха много добре Клитумна, изпълнението на доведения й син беше посрещнато с очаквания успех.

Метробий отново си беше окачил крилца на раменете, само че този път играеше ролята не толкова на Купидон, колкото на Икар, и за целта нарочно беше опърлил краищата на перата, така че да се сгърчат и да напомнят за злощастната съдба на Дедаловия син. Сцилакс се беше превъплътил в Минерва и естествено беше оприличил на стара и долнопробна проститутка иначе известната като непорочна девица богиня, която всеки би си представил с каменно лице и смразяващ поглед. Когато видя как Метробий нито за миг не се отделя от Сула, той потърси утеха в пиенето и след като глътката му се отвори, изведнъж се оказа, че му е трудно да се оправя с огромното си снаряжение, състоящо се от щит, хурка, препарирана сова и не на последно място от огромно копие — те се изхлузиха в краката му, а скоро и той се плъзна до една от стените и потъна в дълбок сън.

И така, Сцилакс изпусна запомнящото се представление, което дадоха поканените актьори и певци, започнали вечерта с въодушевяващи химни и прекрасни вокални изпълнения, за да я завършат с дрезгавите си пиянски гласове и мръсни песнички от типа на:

Сестрицата ми, дебеланата,

с мелничаря Гъз бе хваната,

дупенцето и — цялото разпрано,

под воденичния му камък смляно.

Достатъчно — сгълча я татко,

прекарали са те, накратко.

До утре искам те със съпруг,

че инак чака те юмрук.

Естествено въпросните песнички бяха много познати на гостите и затова можеха да се подемат в хор от всички присъстващи.

В програмата участваха танцьорки, които с присъщата си артистичност разголваха най-интимните си части — по които между другото не можеше да се открие нито един косъм. Имаше майстор — дресьор, чиито кученца можеха да танцуват не по-зле от момичетата, с тази разлика, че нямаха какво да събличат. Един от гвоздеите на вечерта представляваше прословутият антиохийски номер човек и животно да се слеят, тъй да се каже, в едно, в случая изпълнен от апетитно момиченце и надарено магаре. Изпълнението предизвика бурни възгласи сред публиката, но като се имаха предвид размерите на члена на магарето, никой от мъжете, присъстващи на увеселението, не се осмели да прояви по-подчертан интерес към партньорката му.

Херкулес Атлас изпълни последен номера си, точно преди веселящите се да се разделят на две партии: онези, които са прекалено пияни, за да проявяват какъвто и да било интерес към секса, и онези, които са достатъчно пияни, за да не проявяват интерес към нищо друго. За да удостоят юначагата с вниманието си, зрителите се насъбраха около колонадата на перистила, наобикаляйки дървената площадка, издигната специално за Херкулес Атлас. След като се разгря с няколко огънати стоманени пръчки и още толкова натрошени на трески дебели дървени греди, исполинът награби половин дузина пищящи момичета, качи някои от тях на раменете си, други на главата си, а останалите прибра под мишница, и така въоръжен, хвана по една наковалня във всяка ръка и зарева свирепо като същински атласки лъв. Всъщност Херкулес Атлас си прекарваше вечерта чудесно — виното, което беше изпил, сякаш стомахът му бе бездънен кладенец, щеше да е достатъчно да му спечели всеобщото възхищение, дори и да не бяха момичетата и наковалните. Но той неуморно подхвърляше все повече и повече тежести, докато красавиците, окичили го като гердан, започнаха да пищят повече от ужас, отколкото от удоволствие.

Сула излезе насред градината и любезно го потупа по коляното.

— Хей, стари друже, би ли пуснал момичетата? Ще ги смачкаш с тия железа.

Херкулес Атлас моментално се подчини, но обладан от присъщия си зъл нрав, сграбчи самия Сула вместо тях.

— Ти нема да ме учиш как да си играа номера! — изрева той и развъртя домакина над главата си, както жреците на Изида въртят пръчките си, докато от бедния Сула се разхвърчаха перуки и шалчета.

Някои от веселящите бяха обзети от паника; други решиха, че ще е редно да помогнат на злощастния домакин, и предпазливо наобиколиха гиганта с надеждата, че с блага дума ще го склонят да пусне жертвата си. Но Херкулес Атлас скоро разреши дилемата, пред която бяха поставени всички присъстващи, като прибра Сула под мишница и подобно на човек, помъкнал със себе си торбата с покупки, напусна победоносно празненството. Нямаше как да го спрат. Доста смелчаци му застанаха на пътя, но той преминаваше през телата им, сякаш бяха безплътни. Най-много си изпати робът на вратата, който получи такова здраво кроше в лицето, че чак изхвърча на няколко метра, а в това време Херкулес Атлас излезе през широко отворената порта и без да изпуска Сула, скоро се изгуби по улицата.

 

 

В началото на Весталските стълби юначагата спря.

— Всичко наред ли е? Пропуснах ли нещо, Луций Корнелий? — попита той, като го остави внимателно на земята.

— Справи се чудесно — похвали го Сула, на когото му трябваше известно време да се свести. — Хайде, ще те изпратя до дома ти.

— Нема защо — увери го Херкулес Атлас и като запретна ръба на лъвската си кожа, заслиза надолу по стълбите. — Живеа на две крачки оттук, а ако не виждаш, да ти кажа, че луната е пълна и нема опасност да се изгуба.

— Аз пък настоявам да те изпратя — настигна го Сула.

— Е, щом така си решил — вдигна рамене мъжагата.

— Все пак не мислиш ли, че ако тръгна да ти плащам насред Форума, ще се намерят достатъчно любопитни погледи да ни забележат? — напомни му Сула.

— Верно бе! — плесна се по дебелата глава Херкулес Атлас. — Съвсем забравих, че още не си ми платил. Ами айде, идвай тогава.

Юнакът заемаше четири стаи на третия етаж в една инсула надолу по Кливус Орбиус, в самите околности на Субура, но все пак при условия далеч по-хигиенични от тамошните. Първото нещо, което направи впечатление на Сула, след като влезе в апартамента, беше, че робите ги няма. Навярно бяха решили, че господарят им или изобщо няма да се върне за нощта, или ще е достатъчно пиян, за да обърне внимание на своеволието им да си издействат малко свобода. По всичко изглеждаше, че в къщата не е шетала жена от доста време, но за всеки случай Сула реши да провери:

— Жена ти не е ли тук? — попита той.

— Жени! — изфуча Херкулес Атлас. — Мразим ги.

Двамата се разположиха около маса, на която предвидливо бяха оставени кана с вино и няколко глинени чаши. Сула бръкна в пазвата си, развърза лененото въженце, което тайно беше опасал около гърдите си, и извади натъпканата си кесия. Докато Херкулес Атлас наливаше две от чашите до ръба, Сула дръпна връвчицата на кесията и ловко измъкна отвътре някаква нагъната книжчица, която явно не влизаше в дължимата сума. После обърна кесията и изсипа цялото й съдържание върху масата. Блестящите сребърни монети издрънчаха весело върху дървото, а три-четири се претърколиха от ръба и коварно паднаха на пода.

— Е, къде бе? — извика подире им Херкулес Атлас и залази на четири крака, за да ги гони по земята.

Докато той се ровеше под масата, гостът разгъна книжката, която беше скрил в дланта си, и изсипа цялото й съдържание в по-далечната от двете чаши; понеже нямаше с какво друго, трябваше набързо да разбърка белия прашец с пръст, преди Херкулес Атлас да се надигне от пода и да заеме мястото си срещу него.

— Наздраве — надигна Сула по-близката до себе си чаша и приятелски се усмихна на юначагата.

— Наздраве и благодаря за чудесното прекарване тази вечер — отвърна му Херкулес Атлас, килна глава назад и наведнъж изля цялото съдържание на чашата в гърлото си. После, без дори да си поеме дъх, си наля втора и отново я изпи наведнъж.

Сула стана от стола си, пъхна собствената си чаша в ръката на домакина си и най-невъзмутимо прибра другата под туниката си.

— Малък спомен за тази велика вечер — обясни той постъпката си и спокойно излезе през вратата. — Лека нощ.

Всички обитатели на инсулата спяха дълбоко. Каменната тераса, отворена към просторния вътрешен двор, предвидливо беше закрита с тежки платнища, за да не може слънчевата светлина да безпокои спящите до късно, и по това време на денонощието беше съвършено пуста. Без да издаде звук, мъжът се забърза надолу по стълбите и без никой да го забележи, изхвръкна на улицата. Чашата, която беше взел от приятеля си, беше захвърлена между решетките на най-близката шахта на канализацията. За всеки случай Сула се ослуша дали ще чуе плясък във водата, после промуши в дупката и хартийката и си замина. Спря се при Кладенеца на Ютурна в подножието на Весталските стълби и потопи до лакти ръцете си във водата. Започна трескаво да ги търка една о друга, докато най-сетне не реши, че е измил добре белия прашец, полепил се по пръстите му, докато разгъваше книжката и разбъркваше виното, което впоследствие Херкулес Атлас толкова жадно погълна.

Но не се върна на празненството у дома си. Заобиколи отдалеч Палатинския хълм и по Вия Нова се запъти към Капенската порта. Щом излезе от града, първата му работа беше да навести една от многото конюшни наоколо, в които човек можеше да си наеме както кон, така и цяла колесница. Това беше доходоносна дейност, защото римляните рядко държаха у дома си коне, мулета или каквито и да било превозни средства и наложеше ли им се да напуснат града, неизменно се обръщаха към въпросните конюшни. Така пътуването им излизаше едновременно по-лесно и по-евтино.

Конюшнята, която Сула предпочете, беше голяма и реномирана, но като че ли собственикът й не беше обърнал достатъчно внимание на охраната й. Единственият коняр на работа по това време на денонощието се беше сгушил в купа сено и юнашки хъркаше. За всеки случай Сула му нанесе един добре премерен удар точно зад ухото и като си осигури мълчанието му, започна да обикаля просторното помещение и да си избира муле, което хем да изглежда здраво и издръжливо, хем дружелюбно и разбрано. Понеже никога през живота не му се беше случвало сам да оседлава животно, отне му известно време да разбере какво точно трябва да направи. Все пак беше чувал, че животните имат навика да си издишат целия въздух, докато им затягат каишите, затова, понеже не му се искаше мулето да умре под него, изчака то да си поеме дъх и чак тогава върза седлото около корема му. После го яхна, подритна го възможно най-любезно в хълбока и потегли.

Сула бе новак в ездата, но това не беше причина да се страхува от коне и от мулета, още по-малко да не вярва в късмета си, че ще успее да се задържи благополучно върху гърба на животното. Четирите рога, щръкнали по краищата на седлото, ограничаваха до максимум възможността да се изхлузи на някоя страна, а мулетата, които бяха далеч по-спокойни и разбрани животни от конете, нямаха навика като тях да се борят с ездачите си и да се опитват да ги хвърлят на земята. Мулето му беше позволило да му сложи най-обикновена юзда, състояща се само от две железца, които обаче явно удовлетворяваха напълно животното.

Дъвчейки ги доволно, то затропа с копитца надолу по Апиевия път, а ездачът му започна убедено да си повтаря, че до сутринта ще бъде вече далеч от Рим. Беше около полунощ.

Пътуването се оказа доста уморително за неопитен ездач като него. Едно беше да яздиш величествено до носилката на Клитумна, съвсем друго — да бързаш да стигнеш навреме толкова далеч. Само след няколко километра краката го заболяха непоносимо, а задникът му едва издържаше на постоянното напрежение да не се плъзне от седлото; да не говорим какво му беше на оная работа. Както и да е, важното беше, че мулето за миг не забавяше крачка и преди още да се е зазорило, Сула беше стигнал Трипонциум.

Оттам той се отби от Апиевия път и продължи през полето право към морския бряг. Знаеше няколко преки пътища, пресичащи Помптинските блата, които бяха доста по-подходящи, отколкото Апиевия път, достигащ чак до Тарацина, преди да се обърне отново на север към Цирцеи. Петнайсетина километра навътре в пустошта Сула спря в една малка горичка и слезе от мулето. Земята беше суха и твърда, наоколо очевидно нямаше комари, затова той върза животното с въжето, което не беше пропуснал да задигне от конюшнята, свали му седлото и като го подложи под главата си вместо възглавница, потъна в дълбок сън под сянката на един бор.

Десет часа по-късно, след като двамата с мулето утолиха жаждата си в течащия наблизо поток, той отново яхна добичето и продължи по пътя си. От страх някой случаен пътник да не го разпознае, гледаше да не показва главата си изпод тежката качулка на наметалото, което също беше взел от конюшнята. Този път ездата му спореше повече от миналата нощ, и то въпреки острите болки в гърба, задника и слабините. Не беше хапнал нито залък, но не се чувстваше гладен. Мулето от своя страна си беше намерило свежа тревица и не даваше вид да се оплаква, дори изглеждаше учудващо бодро. По здрач Сула вече беше стигнал носа, на който се издигаше Клитумнината вила, и с огромно облекчение скочи на земята и разседла животното си. Добичето отново беше вързано за едно дърво и оставено да си пасе на воля или да си почива — както намери за добре, но този път беше изоставено от ездача си.

Сула имаше късмет. Нощта беше ясна, спокойна и небето беше обсипано със звезди. Никъде по мастиленочерния небосвод не се забелязваше най-малкото облаче. А някъде към края на втория час на нощта луната се показа иззад хълмовете далеч на изток и лека-полека започна да огрява земята наоколо с необичайната си светлина, разкриваща предметите, но самата тя оставаща невидима за окото.

Сула се заизпълва с чувството за собствената си неуязвимост. Беше му достатъчен само миг, за да забрави болката и умората, хладната кръв из жилите му да ускори своя пулс, а съзнанието му да изпадне в дълбините на неочаквано за подобен момент спокойствие и дори радост от живота. Той беше истински Феликс, усещаше се галеник на боговете. Всичко за него вървеше гладко и щеше да продължи така до самия край. Не му оставаше нищо друго, освен да се остави на вълните да го носят, да се изгуби сред мъглата на благополучието, да се радва на самия себе си. Когато тъй неочаквано шансът го беше отървал от Никополис, Сула дори не беше намерил време да се зарадва. В мига, в който гъркинята посегна към отровните гъби, той вече трескаво пресмяташе следващата си стъпка, за която единствено трябваше да изчака подходящия час. Преди година, по време на онова пътуване с Метробий, той вече се беше натъкнал веднъж на Унищожителя, но Никополис сама се беше постарала да се хвърли в прегръдките на смъртта; той просто не си мръдна пръста да я спре. Не Сула, късметът, неговият късмет я беше отвел при гъбите. Но тази нощ грижливо бе планирал всичко и знаеше, че отново късметът няма да му изневери. Дори не се страхуваше — че имаше ли от какво?

Клитумна вече беше дошла на уречената среща и чакаше в сянката на пиниите. Още не беше изгубила търпение, но се готвеше да го изгуби, ако изненадата закъснееше твърде много. Сула обаче не издаде веднага, че е тук. Трябваше му първо да се увери, че мащехата му е спазила условията и наистина не е довела никого със себе си. Да, беше дошла сама. Дори неизползваната от много време конюшня и помещенията под лоджията бяха пусти, сякаш нечия невидима ръка държеше всички възможни свидетели надалеч.

След като пообиколи наоколо, Сула вдигна достатъчно шум със стъпките си, за да предизвести отдалеч Клитумна за пристигането си. Затова когато се показа от тъмното, тя вече се беше обърнала към него и протягаше ръце да го прегърне.

— О, всичко става, както ми го беше обещал! — изкикоти се тя щастливо в шията му. — Изненадата ми! Къде ми е изненадата?

— Няма ли да получа първо целувка? — попита той и за пръв път в живота му зъбите му заблестяха по-бели от кожата на лицето му — толкова необикновена беше лунната светлина тази нощ, толкова силна беше магията, която го обграждаше.

Почти забравила допира с тялото му, Клитумна жадно протегна устни напред и ги впи в неговите. Така и си остана, стъпила на пръсти, с уста, притисната до неговата, когато Сула й строши врата. Всичко се оказа толкова лесно. Просто едно изпукване. Навярно мащехата дори не разбра какво стана — поне погледът й не издаде с нищо да е проумяла защо доведеният й син я сграбчва за гърба, после с другата си ръка натиска главата й назад, а тя увисва безпомощно надолу. Всичко беше толкова лесно, просто едно изпукване. Звукът от счупването беше толкова отчетлив, че сякаш остана да витае из въздуха и упорито отказваше да замре. Сула пусна жертвата си, очаквайки, че тя ще се строполи безжизнена на земята, но агонизиращата Клитумна дори се надигна още по-високо на пръсти и с разперени ръце „затанцува“ пред очите му. Главата й гротескно увисна, тялото й заподскача наляво, после надясно, мърдаше се на пресекулки, натежаваше на едната страна, после се изпружваше и се завърташе на другата и така, докато най-сетне умиращата се сгърчи за последен път и се свлече на земята, превърнала се в невъобразима и отблъскваща с вида си купчина от преплетени ръце и крака. Разширените от възбуда ноздри на Сула изведнъж се подразниха от острата миризма на топла урина, а веднага след това и от далеч по-неприятната воня на съдържанието на Клитумнините черва.

През цялото време той не промълви, дори не помръдна встрани. Неочакваното представление му се понрави; танцът на мащехата му го изпълни едва ли не със страхопочитание, но гротескният финал провали всичко.

— Е, Клитумна — заключи той, — не умря тъй, както подобава на една истинска дама.

Работата беше там, че трябваше да я вдигне и да я носи на ръце; а това от своя страна означаваше, че ще се изцапа от глава до пети с изпражненията й. Ако започнеше да влачи трупа, в меката, влажна от нощната роса трева щяха да останат дълбоки следи. Затова и толкова държеше убийството да бъде извършено на лунна светлина — така имаше по-малка вероятност да се препъне по пътя си. Затова не му остана друго, освен да помъкне покойната си мащеха, тъй както си беше наклепана в изпражненията си, и да я пренесе на ръце до върха на скалата, внимавайки през цялото време някое лайно да не изпадне из внимателно загънатите й дрехи — следи от подобен род също можеха да го издадат.

Беше си набелязал откъде да я хвърли още при първото си идване в Цирцеи и за всеки случай си беше означил мястото със светъл камък, да не го търси дълго в нощта. Мускулите му бяха изтръпнали и от време навреме нервно се присвиваха и издуваха. В един миг пъстрите дрехи на Клитумна се развяха от вятъра, тя полетя като огромно птиче перо надолу по скалите и Сула се сбогува с нея. Остави я, безнадеждно просната върху камъните, достатъчно далеч от вълните, за да не я отнесат навътре в морето. Защото беше жизненоважно за целите му трупът й да бъде намерен; не му се искаше да изгуби цялото наследство на мащехата си само защото не би могъл да докаже, че наистина е мъртва.

Както призори, така и сега отведе мулето до течаща вода, където двамата да си утолят жаждата, но най-напред трябваше целият да се потопи с женските си дрехи в ледената вода и да заличи и последните следи от мащехата. След което му оставаше да свърши само още едно нещо. Излезе от водата и извади от канийката й малката си кама. С наострения й връх разряза кожата на лявото си слепоочие около два пръста под косата. Както при всеки прорез върху главата, кръвта потече веднага, но това не беше достатъчно. Раната нямаше да изглежда естествена, ако я беше оставил така чиста и плитка. Бръкна с пръстите на двете си ръце в нея и задърпа краищата й, докато усети как плътта му се разкъсва и раната се разширява. Кръвта му рукна като порой по бузата му и на едри капки се стече по мръсната му, мокра празнична дреха. Скоро се образуваха цели ручейчета, които боядисваха всичко в червено и му придаваха твърде злокобен вид. Така беше добре! Той отново бръкна в колана си и извади специално предвидения за целта ленен парцал, покри раната на челото си с него и се превърза. Кръвта беше влязла в едното му око и затова през цялото време, докато се омотаваше с ленения бинт, трябваше да я бърше и да мига. Най-накрая свърши с всички тези операции и отиде да търси мулето.

През цялата нощ язди безспирно и риташе безмилостно изтощеното животно всеки път, щом то се спреше да си почине. Все пак, ако не друго, то животното поне разбираше, че се връща у дома, и че колкото по-бързо върви, толкова по-рано ще види любимата си ясла. Мулетата винаги са имали по-голямо сърце и по-издръжливи мускули от конете, но най-важното беше, че това тук си падаше по Сула. Предпочиташе двете железца в устата си пред неудобните мундщуци, с които обикновено го мъчеха, харесваше мълчанието и простотата в движенията на този човек и най-вече спокойния му нрав. Затова когато можеше, потегляше в тръс, а щом се измореше, забавяше ход, но гледаше никога да не спира на едно място. Изчакваше да насъбере отново сили и да дръпне напред, оставяйки далеч зад себе си облаците пара, които се носеха от козината му. Но в крайна сметка какво знаеше това муле за жената със счупения врат, която беше блъсната, вече мъртва, върху морските скали, какво знаеше то за голямата й бяла вила и доведения й син, който щеше да я наследи заедно с всичко останало. За него Сула си беше такъв, какъвто му се показваше, а именно изключително благ и разбиращ.

 

 

Като стигна на километър-два от римските предградия, Сула слезе от мулето, разседла го, хвърли всичко в храстите край пътя, шляпна добичето по задницата и го подгони напред, убеден, че ще може само да си намери пътя към конюшнята. Но когато се отправи към Капенската порта, мулето продължи упорито да го следва, докато накрая любимият му човек взе да го замерва с камъни, за да го вразуми. Някъде по средата на пътя животното разбра какво се иска от него, подви си тъжно тънката опашка и си тръгна към дома.

Загърнат в плаща с качулка, Сула влезе в Рим едновременно с появата на първите червеникави сияния на хоризонта на изток; само за девет часа беше успял да прекоси цялото разстояние между Цирцеи и Рим — безспорно завидно постижение за едно муле и за човек, който допреди ден-два почти не е знаел да язди.

Каковите стълби, които тръгваха от Големия цирк и излизаха на Палатинския Гермал, минаваха през парчето земя, считано за най-свято в цял Рим — там, където се знаеше, че живее духът на основания от Ромул град, и където във всеки случай и досега се виждаше поточето и малката пещера до него, в която вълчицата беше откърмила изоставените на произвола на съдбата Ромул и Рем. За Сула мястото изглеждаше твърде удобно да изостави част от облеклото си, така че откраднатото наметало и окървавената превръзка бяха натъпкани в една хралупа точно зад паметника на Гения Лоци. Раната започна отново да кърви, но течеше най-вече лимфа; което не попречи на комшиите на Клитумна, имащи навика да излизат рано от домовете си, да изгледат с любопитство как изгубилият се преди два дни и облечен в женски дрехи техен съсед се тътри едва-едва по улицата, целият в кръв и мръсотия.

Цялата прислуга у Клитумна беше на крак и никой в къщата не беше мигнал от мига, в който Херкулес Атлас напусна победоносно празненството на Сула тридесет и два часа по-рано. Когато вратарят му отвори, едва не припадна от ужас при вида му и в същия миг от всички страни се завтекоха роби да помагат на господаря си. Той беше сложен да си легне, бе измит, превързан, а след няколко минути при него дотича и повиканият спешно Атенодор Сицилийски, за да прегледа раната на главата му. Самият Гай Юлий Цезар дойде да провери какво се е случило със съседа му, когото цял Палатин беше търсил напразно тези ден и половина.

— Ще ми разкажеш какво ти се случило, стига да си в състояние, разбира се — надвеси се Цезар над ранения.

Явно Сула си беше придал достатъчно отчаян вид, щом сенаторът нито за миг не се усъмни в истинността на белега върху челото му. Устните му бяха посинели от болка и изтощение, по принцип млечнобялата му кожа беше пребледняла като на мъртвец — впечатление, което само се допълваше от изцъклените му, зачервени очи под окървавените клепачи.

— Глупава работа — отговори той на съседа си, предъвквайки мъчително думите. — Защо ли ми трябваше изобщо да се занимавам с този Херкулес Атлас? Но какво да се прави, винаги съм се чувствал достатъчно силен, за да се страхувам от когото и да било. Никога не съм предполагам, че ще се сблъскам с такава канара — мислех си, че просто изпълнява номера си. Беше пиян-залян и… и просто ме грабна и ме отнесе! Нищо не можех да направя, за да го спра. Дори не знам къде ме е оставил. През цялото време се опитвах да се освободя от хватката му и най-накрая ще трябва да ме е ударил. Така и не съм сигурен кога, къде и защо. Но се свестих насред някаква уличка в Субура. Сигурно съм лежал върху паветата цял ден. Но ти знаеш какво е в Субура — на никого няма дори да му мине през ума да провери жив ли съм. Когато успях да се изправя на крака, първата ми работа беше да се върна у дома. Това е всичко, Гай Юлий.

— Ти наистина си късметлия — присви устни Цезар. Да те беше занесъл Херкулес Атлас у дома си и току-виж можеше да споделиш съдбата му.

— Съдбата му?

— Икономът ти идва вчера сутринта у нас да ми каже, че цяла нощ не си се прибрал, и да ме пита какво да прави. След като разбрах каква е работата, наех няколко гладиатори и с тях отидох право у дома на гиганта. Намерихме жилището му напълно опустошено. Защо го е сторил, не знам, но факт е, че Херкулес Атлас беше направил на трески всяка мебел в къщата си, а с юмруците си беше издълбал дупки в стените. Останалите обитатели на инсулата му са били до такава степен изплашени от неистовите му крясъци, че никой не е посмял дори да доближи апартамента му. Намерихме го насред всекидневната мъртъв. Лично аз мисля, че му се е спукал някой кръвоносен съд в мозъка и в агонията си е побеснял от болка. Или е това, или просто някой негов враг го е отровил. — По лицето на Цезар се изписа гримаса на дълбоко отвращение. — При смъртта си е обърнал всичко с главата надолу. Предполагам, че робите му са го намерили първи, но когато отидохме, от тях вече нямаше и следа. Не открихме никакви пари, така че най-вероятно е те да са отмъкнали всичко, което им е било по силите да носят, и да са изчезнали вдън земя. Ти самият плащал ли си му да играе на празненството ти? Ако е така, каквото и да си му дал, нямаше го у дома му.

Сула затвори очи. Дори не му трябваше да се прави на уморен.

— Платих му предварително, Гай Юлий, така че не знам дали е имало пари в къщата или не.

Цезар стана от стола си.

— Е, аз направих каквото можах — изгледа той строго неподвижния Сула, но от това нямаше особен смисъл, след като раненият лежеше със затворени очи. — Дълбоко ти съчувствам, Луций Корнелий — допълни той, — но така или иначе, знаеш, че подобно поведение от твоя страна няма да те отведе доникъде. Дъщеря ми едва не умря от глад заради необмисленото си привързване към теб и все още не е успяла да се възстанови напълно. Което, уви, те превръща в доста нежелан съсед за мен, дори и да признавам, че не си сторил нищо, за да подтикнеш или дори окуражиш момичето, и не само това, ами напротив — тя самата ти е причинила доста неприятности. Но това единствено доказва, че и за теб самия ще е по-добре, ако се пренесеш да живееш другаде. Вече писах на мащехата ти в Цирцеи, за да я уведомя какво се е случило в нейно отсъствие, но също така и да й съобщя, че отсега нататък може да се смята за нежелана от всички обитатели на улицата. Най-добре би било за нея да си потърси нов дом в Карине или на Целийския хълм. Всички съседи сме кротки люде, които, колкото и да ми е неприятно да ти го кажа, по-скоро биха се обърнали с жалба до градския претор, отколкото да позволят и занапред да ги лишават от правото на спокойствие и заслужена почивка. Повтарям, Луций Корнелий, би ми било много неприятно, но още едно увеселение като онзиденшното и лично ще внеса жалба до градския претор. И на мен като на всички мои съседи ми е дошло до гуша от вас.

Сула нито удостои с някакъв жест посетителя си, нито дори благоволи да си отвори очите. Цезар вече се чудеше дали изобщо нещо от тирадата, която току-що му беше произнесъл, е стигнала до ушите му, когато събеседникът му юнашки захърка. Разговорът като че ли трябваше да се отложи за друг път.

 

 

Но не Гай Юлий Цезар получи пръв писмо от Цирцеи, а Сула. Още на другия ден дотича пратеник, който му донесе съобщение от иконома на Клитумнината вила, че господарката му е била намерена мъртва върху морските скали, граничещи с имението й. При падането й се бил строшил вратът, но нямало следи от предумишлено убийство. Както Сула добре знаел, в последно време господарката била изпаднала в дълбоко униние и по всичко изглеждало, че сама е сложила край на живота си.

Той се надигна и спусна нозе на пода, после нареди на един от робите:

— Приготви ми банята и извади от раклата тогата ми.

Раната на слепоочието му беше започнала да заздравява, но все още кожата около нея беше насинена и подута. Като се изключи това, видът му с нищо не подсказваше за премеждията му отпреди два дни.

— Ще отидеш при Гай Юлий Цезар и ще го помолиш да дойде — заповяда Сула на иконома Ям, след като излезе от банята и се облече.

Той твърде добре разбираше, че от тази среща зависи цялото му бъдеще. За щастие след празненството Сцилакс беше отвел Метробий със себе си, въпреки че момчето настояваше да изчака любимия си Сула, за да разбере какво му се е случило. Това, заедно с неочакваната поява на Цезар още рано сутринта, бяха единствените усложнения, които Сула не беше предвидил в плана си. Но пак му се беше разминало. Не щеше и съмнение, че късметът не би му изневерил! Чак му настръхваше косата при мисълта как Ям отива да вика на помощ Цезар, а той от своя страна намира насред къщата на Клитумна не друг, а Метробий. Сенаторът неведнъж беше давал да се разбере, че не ще и да слуша за предполагаемите нощни подвизи на Сула, но само да се беше сблъскал с малкия хомосексуалист и мнението му за и без това съмнителния му съсед щеше да се промени, и то коренно. А на Метробий дори не би му минало през ума да се скрие. „Като нищо щях да се насадя на пачи яйца“ — каза си Сула. Трябваше да спре, преди да е изпуснал напълно контрола върху положението. Първо Стих, после Никополис, а сега и Клитумна… Е, ако не друго, то поне вече нищо не можеше да му попречи да заживее поновому.

Когато Цезар пристигна, насреща му стоеше типичният представител на римската аристокрация, какъвто Сула никога преди не бе имал случай да се покаже — облечен в чисто бяла тога, с една-единствена тънка ивица от пурпур върху дясното рамо, която да докаже получения отскоро коннически сан, с коса, подстригана и сресана така, че да придаде възможно най-представителен и мъжествен вид на лъчистото му лице, без да прикрива с нищо младостта му.

— Съжалявам, че отново те принуждавам да идваш тук, Гай Юлий — вместо всякакво друго обяснение той подаде на Цезар малък свитък, — но писмото току-що пристигна от Цирцеи и помислих, че ще е редно и ти да се запознаеш със съдържанието му.

Цезар прочете писмото бавно и внимателно, без дори за миг изражението му да се промени. Устните му повтаряха беззвучно всяка дума, за да я откъснат от безконечната верига букви върху пергамента и да й преценят истинския смисъл и стойност. Най-сетне стигна до края и остави свитъка върху масата.

— Това е третата смърт — отбеляза той, като че ли фактът по-скоро го радваше. — Уви, твърде скоропостижно те напуснаха всички твои близки, Луций Корнелий. Бих искал да приемеш искрените ми съболезнования.

— Предположих, че Клитумна се е обърнала към теб да изготвиш завещанието й — рече му Сула, без дори да седне. — Иначе за нищо на света не бих те безпокоил.

— Така е, писал съм й поне няколко различни завещания, последното, от които скоро след смъртта на Никополис — отговори уклончиво Цезар, чието красиво лице и сини очи не подсказваха как гледа самият той на нещата. — Бих искал да те попитам, Луций Корнелий, какви точно чувства изпитваше към своята мащеха?

Думите му безспорно засегнаха най-болното място на Сула. Трябваше изключително много да внимава с отговора си. За миг дори си представи, че е изпаднал в положението на котка, качила се на последния етаж на някоя сграда и застанала върху перваз, посипан с натрошени стъкла. Не можеше да стои на едно място и същевременно трябваше да премерва всяка своя стъпка, за да не се нарани.

— Доколкото си спомням, Гай Юлий — започна той, вече имах възможност да споделя с теб част от това, което ми е на сърцето, но понеже такъв е случаят, ще се възползвам от него и ще ти кажа всичко така, както винаги съм го разбирал за себе си. Моята мащеха беше една доста глупава и проста жена, но това не беше причина да не се чувствам привързан към нея. Баща ми — тук лицето на Сула се изкриви в неволна гримаса, беше непоправим пияница. Това, което си спомням от живота си с него и със сестра ми, преди да се омъжи и да избяга в провинцията, е само един безкраен кошмар. Ние не бяхме просто обеднели аристократи, Гай Юлий, ние, сиреч баща ми, водехме живот, напълно противоречащ на самата ни същност като патриции. Толкова бяхме бедни, че не можехме да си позволим да притежаваме и един-единствен роб. Ако не беше неочакваната щедрост на един скромен учител, водещ занятията си на открито, аз, патрицият Корнелий дори нямаше да се науча да чета и да пиша. Никога не съм имал възможност да отида на Марсово поле и да добия поне елементарните умения, от които се нуждае един войник. Никога не съм яздил кон, никога не съм слушал лекциите на адвокат от обществените съдилища. Затова и до ден-днешен не разбирам капчица от военно дело, от политика, от риторика. Такъв ме направи баща ми. И затова, разбираш, няма как да не съм привързан към мащехата си. Тя се омъжи за баща ми, въпреки че той не притежаваше абсолютно нищо, и ме прибра под майчиното си крило. Ако не беше тя, кой знае какво щеше да ни се случи. Може би ако двамата с баща ми бяхме останали да живеем в Субура, един ден щях да обезумея до крайност и да му тегля ножа… с което да си навлека за вечни времена гнева на боговете. Но последните години от живота си старецът прекара при втората си съпруга, а аз можах да си отдъхна от тежкото бреме, което той представляваше за мен. Да, аз винаги съм бил и задължен, и привързан към мащехата си.

— И тя също е била привързана към теб, Луций Корнелий — съгласи се Цезар. — Завещанието й е кратко и ясно. Всичко, което притежава, го оставя на теб.

Спокойно, спокойно! Да не се радваме, но и да не преиграваме със скръбните физиономии! Човекът срещу Сула беше изключително интелигентен и без никакво съмнение умееше да чете мислите на хората.

— Дали ми е оставила достатъчно, за да стана сенатор? — попита Сула, без за миг да сваля погледа си от очите на Цезар.

— Повече от достатъчно.

Краката му се подкосиха.

— Не мога… да го повярвам! Сигурен ли си? Знам, че както тази къща, така и вилата в Цирцеи й принадлежат изцяло, но никога не съм мислил, че притежава нещо повече.

— Напротив, беше изключително богата жена. Старателно е влагала всичките си спестявания както в стоки и заеми, така и в дялове в различни търговски съдружия. Дори е съсобственик на около дузина кораби. Лично аз те съветвам възможно най-бързо да продадеш дяловете си в корабите и търговските съдружия и да вложиш всичките си пари в поземлена собственост. За да спечелиш благоволението на цензорите, ще трябва делата ти да бъдат в пълна изрядност.

— Сигурно сънувам! — продължаваше да си повтаря Сула.

— Разбирам, че има защо да се учудваш, Луций Корнелий, но мога да те уверя, че нещата стоят точно така — говореше спокойно Цезар, който нито можеше да усети фалша в реакциите на Сула, нито можеше да се усъмни в подправените чувства към мащехата му, за които всеки друг с трезв поглед би разбрал, че човек като Луций Корнелий Сула просто не би бил способен да изпитва към жена като Клитумна, пък ако ще и десет бащи да беше издържала.

— Беше достатъчно здрава, за да живее още дълги години — не спираше да разсъждава на глас той. — Но в крайна сметка, Гай Юлий, аз самият няма от какво да се оплаквам, нали? Звучи жестоко, но е истина. Клитумна ще ми липсва, разбира се, но се надявам идните години да докажат, че най-голямото добро, което мащехата ми е направила на света, е било именно да умре и да направи свой наследник мен и никого друг. Защото възнамерявам да се превърна в гордост както за патрицианското съсловие, към което винаги съм принадлежал, така и за целия римски Сенат.

Последното дали прозвуча както трябва? Дали Цезар разбра думите му така, както Сула искаше да бъдат разбрани?

— Напълно съм съгласен, Луций Корнелий, че мащехата ти би била щастлива, ако можеше да научи, че си използвал спестяванията й, както би прилягало на човек от твоята класа — явно, че на Цезар не му беше трудно проумее смисъла в думите му, — и искрено се надявам занапред да се простиш с дивашките увеселения, които имаш навика да организираш. Както и със съмнителните си приятели.

— Когато човек има възможност да започне тъкмо онзи живот, на който го е обрекъл както произходът, така и късметът му, Гай Юлий, той наистина няма повече нужда от дивашки увеселения и съмнителни приятелства — въздъхна Сула. — За мен те не представляваха нищо повече от убиване на времето, което така или иначе не бих могъл да използвам за друго. Може да ти прозвучи необяснимо, ала е точно така. Но животът, който съм водил през всичките тези тридесет години, винаги ми е тежал като камък на сърцето и сега съм щастлив, че ще се освободя завинаги от него.

— Разбира се — кимна Цезар.

Изведнъж на Сула му мина ужасяваща мисъл.

— Но в момента няма цензори! Какво да направя?

— Ами по закон няма някаква причина, заради която в идните четири години задължително да трябва да се изберат нови — успокои го Цезар. — Но едно от условията, които Марк Скавър постави, за да се откаже доброволно от поста си, каквото всъщност направи, независимо как може да се погледне на постъпката му, беше още следващия април да се проведат нови избори за цензори. Дотогава ще трябва просто да чакаш.

За сетен път през този ден Сула стегна корем и пое дълбоко въздух.

— Гай Юлий, имам още една много голяма молба към теб.

В сините очи на Цезар се изписа такова недвусмислено изражение, че Сула чак се стъписа как така събеседникът му е могъл да отгатне какво се мъти в съзнанието му, след като решението за тази молба бе изникнало току-що, съвсем ненадейно. Но пък и решението си струваше — това беше всъщност най-щастливото му хрумване може би през целия му живот. Защото съгласието на Цезар би означавало много повече от състоянието, което Сула беше придобил, повече дори от благородния му произход и би променило коренно отношението към него не само на всички цензори, но и на цял Рим, защото завинаги щеше да изтрие петното, лепнало се върху него и върху името му.

— Каква е тази молба, Луций Корнелий?

— Да ме приемеш за съпруг на дъщеря ти Юлила.

— Дори и след всички обиди, които ти нанесе?

— Аз… аз я обичам — отвърна му той и дори сам повярва на думите си.

— Точно в момента здравословното й състояние е такова, че и дума не може да става за женитба — заизмъква се Цезар, — но бъди сигурен, Луций Корнелий, че молбата ти няма да бъде подмината с лека ръка. — Той дори се усмихна. — Пък и кой знае, след толкова много главоболия и терзания, може би се заслужавате един друг.

— Тя ми даде веднъж венец от трева — каза му Сула. — И знаеш ли, Гай Юлий, тъкмо от този момент късметът ми като че ли се обърна…

— Вярвам ти — приготви се да си тръгва Цезар. — Все пак бих те помолил на първо време да не споменаваш пред никого за брак с Юлила. И особено държа на това занапред да стоиш далеч от нея. Каквито и да са чувствата ти към дъщеря ми, поставили сме я в положение сама да търси изход за себе си от капана, в който попадна, и не искам този изход да й се види толкова лесен.

Сула го придружи до входната врата и му подаде ръка, усмихвайки се със стиснати устни, защото много добре знаеше какво въздействие имаха дългите му и остри кучешки зъби, а съседът му не заслужаваше смразяващите гримаси, с които той беше плашил толкова време двете си любовници. Не, Цезар заслужаваше да бъде ухажван. Без да подозира за предложението, което преди време самият Цезар беше отправил към Гай Марий, сега Сула беше стигнал до същата мисъл. Какъв по-добър начин да си спечели благоволението на цензорите — и на електората като цяло — от този да вземе за жена една Юлия? Особено когато сама му се бе предложила и едва не беше умряла заради него.

— Ям! — извика той на иконома, след като затвори вратата зад гостенина си.

— Да, Луций Корнелий?

— Не приготвяйте вечеря. Нека цялата къща уважи господарката Клитумна с траур, а ти лично ще се погрижиш робите й да се върнат възможно най-скоро от Цирцеи. Отивам да уредя погребението й.

„И — помисли си Сула, докато набързо си стягаше багажа, — да взема малкия Метробий със себе си, та да се сбогуваме. Сбогом на всичко, което е било досега, сбогом и на Клитумна. Няма да ми липсват нито тя, нито годините, прекарани с нея. Ще страдам единствено за Метробий. И то много, ужасно много!“