Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (4)

— Всъщност защо толкова се страхуваме от тях? — питаше сега Югурта, връщайки се в настоящето, и отново зарея поглед в дъждеца, стелещ се като пелена над учебните площадки и пазарищата и закриващ напълно отсрещния бряг на Тибър.

В лоджията беше пълно с народ, но с изключение на един-единствен човек всички бяха просто охрана. Югурта не се доверяваше на тукашните гладиатори, които обикновено биваха наемани за целта, и си беше довел свои хора от Нумидия — всъщност това бяха същите онези, които преди седем години му бяха донесли главата на младия принц Хиемпсал, а пет години по-късно го бяха зарадвали и с тази на принц Адербал.

Този човек, към когото се обръщаше с въпроса си Югурта, представляваше едър, но не чак толкова, колкото него, мъж със семитски вид, който се беше разположил удобно на стол до своя цар. Ако се съдеше по поведението им, двамата трябваше да са кръвно обвързани — каквито всъщност и бяха, но Югурта често се правеше, че го забравя. Презряната майка на Югурта беше най-обикновено номадско момиче, произхождащо от някое забравено от боговете берберско племе, едно момиче, за което никой не би се сетил, ако не беше одрало кожата на Троянската Елена. Единствената компания на царя в този навъсен новогодишен ден беше природеният му брат, син на скромната му майка и на един от царедворците, за когото бащата на Югурта я беше омъжил от благоприличие. Името на този природен брат беше Бомилкар и той във всичко се беше показвал предан на своя повелител.

— Защо наистина толкова се страхуваме от тях? — отново попита Югурта, като този път в гласа му прозвуча нотка на отчаяние.

Бомилкар въздъхна:

— Според мен отговорът е твърде прост. Носи стоманен шлем, който повече прилича на обърнат леген, червеникавокафява туника и дълга до коленете плетена ризница, в ръката си държи къс меч, който да си признаем изглежда доста глупаво, закачил е на пояса си кама, дълга почти колкото меча, и е увесил на гърба си едно-две копия с малки остриета. Не е наемник. Не е и просяк. Казва се римски пехотинец.

Югурта изсумтя недоволно и поклати глава в знак на несъгласие:

— Това, уви, е само част от отговора. И римските войници умират както всички други.

— Умират, но много трудно — възрази му Бомилкар.

— Не, не, става въпрос за нещо съвсем различно. Което така и не мога да разбера! Човек може да ги купи толкова лесно, колкото и да си вземе хляб от фурната; следователно и те самите би трябвало да са меки като хляб. Но не са.

— Имаш предвид водачите им.

— Водачите им… Сиреч именитите Бащи на Сената. Та те са толкова корумпирани! Тогава защо толкова години не са се разложили? Би трябвало да са станали като восък, да са се стопили. Но не са. Вместо това са корави като камъни, студени като лед и в същото време хитри и лукави като партиянски сатрапи. И никога не се отказват. Ще се захванеш с някого от тях, ще го прикоткаш, ще си го опитомиш и изведнъж той изчезва и на негово място се появява друг, при когото нищо, ама нищо не е същото. Все едно си попаднал в друга вселена.

— И да не говорим, че точно онзи, който най-много ти трябва, точно него никога не би могъл да купиш. И не защото си няма цена, а защото, каквато и да е цената, ти не можеш да я заплатиш. Нямам предвид само парите — допълни Бомилкар.

— Ненавиждам ги, всички до един — процеди Югурта през зъби.

— Аз също. Но само с ненавист трудно ще се отървем от тях, не мислиш ли?

— Нумидия е моя! — възкликна царят. — Та те дори не я искат, даваш ли си сметка! Просто обичат да си пъхат носа навсякъде. Навсякъде!

Бомилкар безпомощно вдигна ръце.

— Нищо не ме питай повече, Югурта, защото нищо не знам. Знам само, че сега си в Рим и че бъдещето ни е единствено в ръцете на боговете.

„Така си е“ — каза си царят на Нумидия и отново потъна в размисъл.

 

 

Когато преди шест години младият Адербал беше избягал в Рим, Югурта много добре знаеше как трябва да постъпи и не се забави нито за миг. От негово име за Рим замина многобройна делегация, носеща злато, сребро, скъпоценни камъни, произведения на изкуството — изобщо всичко, което можеше да зарадва римската аристокрация. Интересно, че римляните никога не се поддаваха на изкушенията на плътта и беше невъзможно да ги подкупиш с жени или с момченца. Оставяха се да бъдат залъгвани единствено със стоки, които биха могли по-късно да препродадат. И като се имаха предвид тогавашните обстоятелства, делегацията си свърши добре работата.

Римляните бяха обсебени от идеята, че за всичко трябва да има я някой комитет, я някоя комисия и нищо не можеше да им достави по-голямо удоволствие от това да пратят групичка официални посланици, до която и да е далечна точка на света, която да разучава, назначава, поучава и което е винаги нейната крайна цел — да подобрява. Всеки друг на тяхно място би повел цяла армия със себе си, но римляните се появяваха облечени не в ризници, а в тоги, и следвани не от въоръжени до зъби пълчища, а само от своите ликтори, които едва ли биха могли да им гарантират нужната закрила, ако се наложеше; но това не им пречеше да дават заповеди и да изискват те да бъдат изпълнявани, сякаш наистина са дошли като завоеватели. И както обикновено се случваше, всички се подчиняваха.

Което върна Югурта отново на въпроса: „Защо се страхуваме от тях?“ „Ами, просто защото се страхуваме. Страхуваме се. Но по каква причина? Може би защото сред тях винаги ще се намери някой Марк Емилий Скавър.“

Когато Адербал беше отишъл в Рим да се жалва от чичо си, именно Скавър беше убедил Сената да не подкрепя каузата на Югурта. Един-единствен човек беше възразил на триста умни глави! И все пак този единствен глас беше надделял, беше им натяквал своите съображения, докато постепенно спечели по-голямата част от сенаторите. Именно заради Скавър се достигна до онзи фалшив компромис, който не удовлетворяваше нито Югурта, нито Адербал, а именно комитет от десетина римски сенатори, водени от Луций Опимий да бие път чак до Нумидия и там, след като се убеди на място какво е разположението на силите, да каже тежката си дума. И какво измъдри пустият му комитет? Раздели царството. Адербал получи източната половина със столица Цирта, половина, която беше по-гъсто населената и макар да отстъпваше по своите богатства на другата, развиваше далеч по-интензивни търговски връзки. За Югурта остана западната половина, притисната от една страна от Адербал, от другата — от царство Мавритания. Доволни от решението си, римляните си се бяха върнали у дома, а Югурта остана да дебне подходящия момент да се разправи веднъж завинаги с Адербал. И за да се подсигури откъм тила си, счете за най-подходящо да вземе за жена дъщерята на мавританския цар.

Така той търпеливо чака в продължение на четири години, след което нападна войските на Адербал някъде между Цирта и морското й пристанище Беатен. Адербал успя да се оттегли зад стените на столицата си, където организира отбраната си, подкрепян от големия брой римски и италийски търговци, които, представлявайки гръбнака на икономическия живот в цяла Нумидия, се радваха на голямо влияние. В римското присъствие в страната нямаше нищо необичайно: където и да отидеше човек по света, неизменно щеше да се сблъска с някоя римско — италийска търговска колония, която развива свободно своята дейност дори и по места, с които Рим официално не е влизал в почти никакви отношения и където още не са и помислили, че някой ден ще трябва да търсят закрилата му.

Разбира се, новината за избухналата война между Югурта и Адербал стигна съвсем скоро и до ушите на Сената. Сенатът от своя страна реагира светкавично, като изпрати нов комитет, този път само от трима, но затова пък чаровни млади сенатори (хем така щяха да придобият опит, хем и да се окажеха неспособни, Рим нямаше какво да изгуби), които трябваше да разплетат нумидийския възел. Югурта пръв се добра до тях, погрижи се те изобщо да не влязат в контакт с Адербал или с когото и да било жител на Цирта и ги изпрати обратно у дома, натоварени с прескъпи дарове.

Но Адербал все пак успя да изпроводи свой човек в Рим, който да поиска помощ за него. Този път начело на поредния комитет за Нумидия замина самият Марк Емилий Скавър, който още стоеше твърдо на негова страна. Но положението в цяла Африка се беше усложнило до такава степен, че римските представители не посмяха да напуснат пределите на римската африканска провинция и в крайна сметка се видяха принудени да се завърнат в Рим, без да са се срещнали с нито един от двамата претенденти за престола и следователно, без да са успели с нищо да променят хода на събитията. Междувременно Югурта успя да превземе Цирта и по разбираеми причини Адербал веднага беше обезглавен. Но по не чак толкова разбираеми причини Югурта попрекали с екзекуциите и не остави в цяла Цирта нито един жив римски или италийски търговец, с което си навлече гнева на римския сенат и народ, и то без никаква надежда някога да постигне дълготраен мир с тях.

Новините за клането, извършено над римските и италийски търговци в Цирта, се бяха разнесли в Рим преди петнайсет месеца, през есента. Един от народните трибуни, Гай Мемий, по този повод държа такава сърцераздирателна реч на Форума, че занапред каквито и подкупи да дадеше Югурта, катастрофата изглеждаше неизбежна. Вторият консул, Луций Калпурний Бестия, още при встъпването си в длъжност беше призован да тръгне на поход срещу Нумидия, за да покаже на Югурта, че не може току-така да посяга на живота на римските граждани.

Но Бестия се бе оказал продажен човек и Югурта успя да го купи. Шест месеца по-късно, с негова помощ той съумя да сключи мир с Рим. Цената бяха тридесет бойни слона, които минаха на разположение на Бестия, заедно с малко пари за римската хазна… и доста по-значителна сума, озовала се тихомълком в личната съкровищница на самия Бестия. Рим изглеждаше доволен от решението, а Югурта най-после бе признат за едноличен владетел на цяла Нумидия.

Но Гай Мемий, който малко се интересуваше, че вече не е народен трибун, така и не замлъкна. Ден след ден продължаваше своята кампания за хвърляне цялостна светлина върху нумидийския въпрос. Ден след ден той подновяваше своите обвинения срещу Бестия, че е измъкнал пари от Югурта в замяна на мира и оставането му на престола. Най-сетне постигна целта си, защото наплашеният от словата му Сенат реши да провери тяхната правдивост. В Нумидия беше изпратен преторът Луций Касий Лонгин, който беше получил изричното нареждане да доведе лично цар Югурта в Рим, за да съобщи на Гай Мемий имената на всички онези, които е подкупвал. Ако царят трябваше да отговаря единствено пред Сената, то положението му далеч не би изглеждало толкова тревожно, но Югурта трябваше да се отчита пред народа.

Когато преторът Касий пристигна в Цирта и съобщи на царя желанието на Сената, Югурта нямаше как да откаже и го придружи обратно до Рим. Само че защо? Защо всички толкова се страхуваха? Какво толкова можеше да направи Рим? Да нахлуе с войски в Нумидия? Но в армията винаги щяха да се намерят повече продажници като Бестия, отколкото принципни хора като Гай Мемий! Защо въпреки това всички се страхуваха? Та не беше ли върхът на безочието от страна на Рим да пратят един-единствен човек, който да хване владетеля на една обширна и богата страна за врата и да го поведе след себе си като послушно животно?

И Югурта беше постъпил като послушно животно: стегна си безропотно багажа, покани някои от доверениците си да го придружат, избра петдесетте най-опитни бойци от царската си гвардия и се качи на един кораб с претора Касий. Това беше станало преди два месеца. Два месеца, през които не се случи нищо особено.

Вярно, че Гай Мемий беше удържал на думата си! Беше свикнал плебейското събрание в цирка на Фламиний, който се намираше извън свещените граници на града и следователно нищо не пречеше на Югурта да се яви лично пред народа. Целта на тази среща беше да се даде възможност на всеки римски гражданин, независимо от общественото му положение да чуе как царят на Нумидия ще отговори на въпросите на Гай Мемий, а именно кого и как е подкупил. Нямаше жител на града, който да не знае какви точно въпроси Гай Мемий смята да зададе и затова циркът беше препълнен с хора, които бяха залели цялата арена, оставяйки закъснелите да напрягат слух от трибуните, където не се чуваше кой знае колко.

Но и Югурта знаеше как най-добре да подготви защитата си. Кампанията в Испания, а и годините след това добре го бяха научили как да се справя с римляните. Най-лесно щеше да му бъде, ако подкупи някой и друг народен трибун.

На книга последните стояха сравнително ниско в служебната йерархия и дори сред сенаторите те отстъпваха по почести на много други. Народните трибуни не разполагаха с империум — ако тази дума изобщо може да се преведе на нумидийски. Империум! Да имаш империум означава такава власт, каквато би се полагала на един бог, ако слезе сред смъртните. Всъщност това беше и основната причина някакъв си претор да може да заповядва на един цар. Управителите на провинции имаха империум. Консулите имаха империум. Преторите имаха империум. Куриатните едили имаха империум. Но всеки империум означава нещо различно и има различна сила. Единственият видим признак, че даден магистрат е удостоен с империум, е правото му да се обгражда с ликтори. Ликторите професионалисти, чиято задача е да вървят пред носителя на империум, за да му разчистват път, и които носят на лявото си рамо тъй наречените фасции — сноп от пръчки, завързани с пурпурна връв.

Други магистрати, например цензорите, нямат империум. Нито плебейските едили. Нито квесторите. Нито — а това бяха именно служителите, на които Югурта най-много разчиташе — народните трибуни. Последните, представляваха изборни представители на плебса — сиреч на онази огромна маса римски граждани, които не могат да твърдят, че са патриции. Патрициите бяха древните аристократи, онези, чиито предци са записани сред Бащите на Рим. Преди четиристотин години, когато републиката беше още млада и едва стъпваше на краката си, само патрициите можеха да решават съдбата й. Но понеже с времето и сред плебеите се намериха такива, които притежаваха едновременно пари и власт и които също успяха да си пробият път до Сената и куриатния стол, те също пожелаха да станат аристократи. В резултат се появи съсловието на тъй наречените нобили, сиреч знатни люде. Така патрициите, от една страна, и нобилите, от друга, образуваха своеобразната двойствена римска аристокрация. За да бъдеше приет сред нобилите, достатъчно беше някой от рода ти да е бил консул, а вече нямаше нищо, което да спре един амбициозен плебей да се добере до консулския пост. Плебейското достойнство беше уважено. Плебсът разполагаше със свой орган на управление, в който не се допускаха патриции. Заради нарасналата сила на плебса обаче въпреки неучастието на патрициите в този сравнително нов орган плебейското събрание предлагаше и приемаше почти всички закони. Десетте народни трибуни бяха избирани да отразяват интересите на плебса. Всяка година те бяха сменяни. Това беше и най-ужасната страна на римското държавно управление: всички висши магистрати служеха в продължение само на една година, което означаваше, че никога не можеш да си купиш човек, който да управлява достатъчно дълго, за да имаш някаква полза от него. Всяка година трябваше да се подкупва нов. А обикновено дори повече от един.

Един народен трибун не притежаваше империум, нито се считаше за висш магистрат и на пръв поглед изглеждаше, че с него или без него е все същото. Но с времето трибуните бяха успели да се превърнат в действително най-значителните служители в държавата. В техните ръце беше истинската власт, защото само те имаха правото на вето. И тяхното вето се отнасяше до всички и до всичко; никой, освен диктатора, не можеше да убегне от силата му, а от почти сто години в Рим диктатор изобщо не беше избиран. Народният трибун можеше да използва своето право на вето и срещу цензора, и срещу консула, и срещу претора, и срещу Сената, и срещу другите девет народни трибуни, и срещу центуриатните, и срещу трибутните комиции; каквото и да му се предложеше, той можеше да му наложи вето — както и обикновено правеше. Освен това личността му се считаше за свещена и неприкосновена, което означаваше, че никой, под страх от смъртно наказание, не можеше да му пречи да изпълнява задълженията си. Народният трибун създаваше законите. Дори Сенатът нямаше това право; на него му беше позволено единствено да препоръча даден закон да бъде формулиран и приет.

Разбира се, всичко това беше измислено, за да се наложи в римското управление една добре балансирана система, която да не позволява на никоя своя съставна част да вземе превес над останалите. И ако римляните в своите нрави отговаряха на тази съвършена политическа уредба, то тя без съмнение би проработила както трябва. Но понеже те не се различаваха особено от другите хора по света, и системата им обикновено трябваше да бъде заобиколена, за да се постигне нещо. Всъщност от всички народи по света едва ли има равни на римляните в тяхната невероятна способност да заобикалят закона по законен начин. И така, цар Югурта си купи един народен трибун — един „никой“, ако можем да го наречем така, защото не принадлежеше към някоя знатна фамилия, нито можеше да се нарече богат. Но така или иначе Гай Баебий беше законно избран на своя пост, а това беше най-важното. Когато на масата пред него бяха изсипани купищата сребърни денарии, той загреба с шепи от тях и тихомълком ги прехвърли в дванадесетте си чувала, без много-много да се замисля, че по този начин се превръща в собственост на нумидийския цар.

Малко преди да си е отишла старата година, Гай Мемий свика дългоочакваното народно събрание в цирка на Фламиний, където пред множеството се изправи самият цар Югурта. И докато царят стоеше със склонена глава на трибуните, а тълпата се опитваше да не вдига шум, за да се чуят отговорите му, Гай Мемий зададе своя пръв въпрос:

— Подкупил ли си Луций Опимий?

Но преди още царят да си е отворил устата, сред събранието прогърмя гласът на Гай Баебий:

— Царю Югурта, забранявам ти да отговаряш на Гай Мемий!

Повече не му трябваше.

Току-що той беше наложил своето вето. След като веднъж това му е било забранено от народен трибун, ако сега Югурта отговореше, щеше да престъпи закона. Плебейското събрание беше свикано напразно; на разочарованото множество не му оставаше нищо друго, освен да потегли обратно към къщи, обсъждайки полугласно случилото се. Нищо чудно, че на Гай Мемий му беше причерняло пред очите и трябваше приятелите му да го хванат и да го отведат от цирка, преди да е извършил нещо непоправимо. Гай Баебий излъчваше такова достойнство, докато на свой ред се оттегляше, че току-виж някой беше повярвал в честността и неподкупността му.

И все пак Сенатът не даде позволението си Югурта да се прибере в родината си и сега, на Нова година, той киснеше в лоджията на прескъпо наетата си вила и прекарваше времето си в ругаене на Рим и римляните. Никой от двамата новоизбрани консули все още не беше дал признаци, че едно частно дарение би го заинтересувало; не си струваше никой от новоизбраните претори да получава подобни предложения, а и новите народни трибуни не вдъхваха доверие.

Най-големият проблем с даването на подкупи беше, че човек не можеше просто ей тъй да ги хвърли като въдица във водата; трябваше да се изчака първо рибата да се появи на повърхността, да покаже, че й се иска да лапне златната кукичка. Но ако останеше на дълбокото, където всичко й беше толкова добре познато, то на рибаря не му оставаше нищо друго, освен да остави плавката си да се носи по вълните и да чака, проявявайки всичкото търпение, на което е способен.

Но пък и как би могъл сега да стои със скръстени ръце и да чака, когато царството му вече се беше превърнало в прицел на не един алчен поглед? И Гауда, законният син на Мастанабал, и Масива, синът на Гулуса, имаха основателни претенции към престола. Но най-лошото бе, че не бяха единствените, на които им се щеше да си го присвоят. За Югурта беше наложително да се прибере в родината си. А вместо това трябваше да чака, безпомощен да промени каквото и да било. Да замине, без да е получил разрешение от Сената, можеше да се счете като обявяване на война. Доколкото познаваше общественото мнение, никой в Рим не желаеше тази война, но пък и никой от агентите му не можеше да гарантира накъде ще се наклонят везните в Сената. Неговите членове, ако и да бяха с вързани ръце относно законодателството, все пак единствени имаха право на глас относно външните дела на Рим; само от тях зависеше дали ще се започне война и как ще се управляват римските провинции. Агентите на Югурта вече му бяха донесли, че Марк Емилий Скавър е побеснял след ветото на Гай Баебий. А думата на Скавър в Сената тежеше повече от тази на всеки друг и той беше способен сам да насочи цялостната държавна политика. Той вече неведнъж бе изразявал мнението си, че Югурта не мисли доброто на Рим.

Доведеният му брат Бомилкар седеше безмълвен и чакаше гневът на Югурта да се уталожи. Имаше да му съобщи новини, но от опит знаеше, че докато царят му не се успокои, по-добре да не ги споменава. В неговите очи Югурта беше наистина забележителна личност. Притежаваше такава вътрешна енергия и способност да се справя с всичко. А колко препятствия му се бе налагало да преодолява, и то само заради ниското положение на майка си. Защо за всички потеклото имаше такова значение? Та дори ако нумидийската аристокрация искаше да се отличава от народа със своята финикийска кръв, нима тя не течеше и в жилите на Югурта и не бе оставила своя отпечатък в чертите му? Вярно, че наполовина беше берберин. Но и двата народа бяха семитски, а берберите бяха населявали Северна Африка много преди финикийците да се заселят по бреговете й.

В Югурта обаче се бяха съчетали най-хубавите страни и на двете народности. От майка си, берберката, беше наследил светлосивите очи, правилния нос, издълженото си, изпито лице, както и високия си ръст. Но от Мастанабал, финикиеца, бяха останали черните, навити на масури къдрици, гъстото окосмяване по всички части на тялото му, мургавият тен и кокалестата фигура. Може би и затова правеше такова силно впечатление: светлите му очи изненадваха всеки, дори много хора се плашеха от тях. След като в продължение на столетия беше живяла в непрекъснат контакт с гърците, нумидийската аристокрация съвсем се беше елинизирала и се обличаше по гръцки образец. Обаче гръцките дрехи като че ли не подхождаха на Югурта, който изглеждаше далеч по-добре яхнал буен кон, с меч, висящ на хълбока, с шлем, броня и набедреници. Според Бомилкар беше твърде жалко, че жителите на Рим нямаха възможността да се възхитят на господаря му; чак го обземаше трепет, като си представеше гледката. Но това беше изкушение, за което по-добре беше да не мисли! По-добре още на другия ден да извърши жертвоприношение в чест на Фортуна, отколкото някога римляните да видят Югурта облечен за бой.

Царят постепенно се успокои и напрегнатото му изражение изчезна. Не беше никак приятно да разваля душевния покой, който така и така напоследък твърде рядко навестяваше брат му, за да му съобщи още тревожни новини. Но по-добре щеше да бъде, ако той чуеше всичко още сега от своя най-предан служител, отколкото по-късно от устата на някой от глупавите си агенти, които не биха го пожалили за нищо на света.

— Царю? — наруши мълчанието Бомилкар.

Сивите очи се обърнаха към него въпросително:

— Какво?

— Снощи, докато бях у Квинт Цецилий Метел, на масата подочух нещо.

Това, разбира се, нямаше как да не засегне честолюбието на Югурта: Бомилкар можеше да се разхожда съвсем свободно из Рим, защото не беше цар. И все така се случваше, че именно него, а не Югурта, канеха на вечеря.

— И какъв е този слух? — рязко попита царят.

— Че Масива се е появил в Рим. И което е по-лошо, успял е да заинтересува със случая си консула Спурий Постумий Албин, който ще представи от негово име петиция пред Сената.

Царят подскочи като ужилен и извъртя стола си към Бомилкар, за да го гледа в лицето.

— Тъкмо се чудех къде се е скрил този жалък червей — просъска той. — Е, вече знам. Но защо той ще отиде при консула, а не аз? Та Албин много добре знае, че от мен може да изкопчи много повече, отколкото от Масива.

— Не и според сведенията, до които успях да се добера — отговори брат му. — Мисля, че са сключили сделка, изгодна и за двама им, за чието изпълнение трябва само на Албин да бъде поверено управлението на римска Африка. Докато ти стоиш тук с вързани ръце, Албин потегля с една нищожна армийка за Африка, удря един бърз марш — маньовър до Цирта и „Да живее Масива, цар на Нумидия!“ Предполагам, че когато всичко това стане, цар Масива ще има с какво да се отблагодари както подобава на Албин.

— Трябва незабавно да се върна у дома! — извика царят.

— Знам! Но как?

— Не мислиш, че все пак ще успея да спечеля Албин на своя страна? Все още разполагам с достатъчно пари в наличност, а ако трябва, винаги ще намеря и още!

Бомилкар поклати глава:

— Новият консул не те обича. Пропусна да му пратиш подарък за рождения ден преди месец. А Масива не забрави. Всъщност той прати на два пъти подаръци на Албин: веднъж, когато го избраха за консул, и веднъж за рождения му ден.

— За всичко са виновни проклетите ми агенти! — изскърца със зъби Югурта. — Вече са си казали, че съм губещата партия, и дори не си правят труда да ме осведомяват.

Той прехапа устни.

— А според теб ще загубя ли?

Бомилкар се усмихна:

— Да загубиш? Ти? Никога!

— Не знам… Масива! Не знам дали ти минава през ума, но аз вече съвсем бях забравил за него. Мислех, че е в Киренайка при Птолемей Апион — вдигна рамене Югурта, който явно вече се беше овладял. — Може да се окаже фалшива тревога. Кой ти каза?

— Самият Метел. Той всичко знае. Слухти навсякъде и има защо, след като смята догодина да се кандидатира за консул. Това не означава, че самият той одобрява сделката на Албин. Напротив, ако беше с него, нямаше да го издаде пред мен. Но ти го знаеш какъв е Метел — от онези римляни от старото поколение, които не биха се оставили да бъдат подкупени за нищо на света. Никак не му е приятно да гледа как всички царе по земята идват да просят пред портите на Рим.

— Метел може да си позволи лукса да бъде страж на непорочността! — изрече хапливо Югурта. — Та кой Цецилий Метел не е богат като Крез? Цяла Испания и Азия са разделили помежду си. Но ако си мислят, че ще си поделят и Нумидия, грешно си правят сметката! Както и Спурий Постумий Албин! Името ми да не е Югурта, ако не му дам да се разбере.

Царят се изправи на стола си.

— Сигурно ли е, че Масива е тук?

— Според Метел, да.

— Първо трябва да научим имената на двамата консули, които ще управляват Африка и Македония.

Бомилкар едва не му се изсмя в лицето:

— Само не ми казвай, че вярваш в безпристрастния жребий!

— Вече не знам на какво да вярвам с тези римляни мрачно отбеляза Югурта. — Хем си мисля, че всичко е решено предварително, хем си казвам, че току-виж пустите му хитреци решат отново да се подиграят с целия свят и наистина да дадат думата на късмета. Така че ще чакам, Бомилкар. Когато науча какъв е бил жребият, тогава ще реша как да постъпя.

При тези думи той обърна стола си и отново зарея поглед в дъжда.

 

 

Бяха три деца в старата, измазана в бяло ферма близо до Арпинум: Гай Марий беше най-големият, след него идваше сестра му Мария, а най-накрая по-малкият му брат Марк Марий. Естествено родителите им тайно ги гласяха да заемат подобаващото им се място сред големците в града и областта, но никой не смееше дори да мечтае, че ще постигнат нещо повече. Родителите на Марий се имаха за хора с благороден произход, но до края щяха да си останат старомодни и чистосърдечни провинциалисти, които не смеят да си покажат носа извън неголямото си имение в Арпинум, където единствено можеха да се чувстват господари. Римският сенат беше нещо далечно и непостижимо. Вярно, че цензорът Катон беше раздвижил доста духовете на провинциалната аристокрация със своето неочаквано издигане, но и той беше родом от Тускулум, сиреч бе израснал на не повече от двайсетина километра от Сервиевите стени. Арпинум се намираше доста по-далеч и никой от областта не би могъл да си представи, че някой ден синът му ще се издигне до сенаторския сан.

Тук не ставаше дума за пари — пари имаше предостатъчно. Мариите никога не се бяха оплаквали от нищо. Арпинум беше богат край с много плодородна земя, която беше разделена между три фамилии: Мариите, Гратидиите и Тулий Цицероните. Когато някой Марий, Гратидий или Тулий Цицерон тръгнеше да се жени, той си търсеше жена не в Рим, а в Путеоли, където живееше фамилията на Граниите — могъщ клан от преуспяващи търговци, които някога бяха започнали от Арпинум, но сега търгуваха малко или много с цял свят.

Още като дете Гай Марий беше сгоден за една от представителките на този род на богаташи, която, понеже беше по-малка и от годеника си, търпеливо чакаше в бащиния си дом в Путеоли да порасне достатъчно, за да му стане жена. Но на Гай Марий не беше съдено да обикне жена. Нито мъж. Той се влюби, и то веднъж завинаги, в армията — страстта му беше толкова естествена и спонтанна, „изгората“ му го даряваше с толкова радост и щастие, че той се зарече да й остане верен до гроб. Беше се записал като кадет във войската на седемнадесетия си рожден ден, жалвайки се, че по онова време не се водеше нито една сериозна война. Все пак устоя на скуката, съпътстваща живота на всеки младши офицер от консулските легиони, и дочака деня, когато, вече двадесет и три годишен, беше зачислен към личния щаб на Сципион Емилиян по време на обсадата на Нуманция в Испания.

Скоро Марий се сприятели с Публий Рутилий Руф и с нумидийския принц Югурта, негови връстници. Тримата си спечелиха уважението на Сципион Емилиян, който ласкаво ги кръсти Ужасяващото трио. Никой сред тях не можеше да се похвали, че принадлежи към висшите обществени кръгове в Рим. Югурта си оставаше просто един чужденец, родът на Публий Рутилий Руф беше намерил място в Сената сравнително отскоро — стотина години, не повече, и досега никой от предците на младежа не се беше добрал до консулския пост, а Гай Марий беше наследник на провинциални земевладелци. Разбира се, по онова време никой от тримата не се вълнуваше от политика; войнишкият живот им стигаше.

Все пак Гай Марий беше малко по-особен случай. Той беше роден за войник, но и за нещо повече — беше създаден да командва армии.

— Той винаги знае какво и как трябва да се направи говореше за него Сципион Емилиян, без да забрави да въздъхне, може би от завист. Не че самият Сципион Емилиян не можеше да прецени какво и как трябва да се направи, но за него това се беше превърнало по-скоро в навик. От малък беше вечерял в компанията на не един и двама велики пълководци и беше слушал разговорите им. Беше откърмен с военното дело, но повечето от хитростите, с които искаше да срази врага, ги беше чул от други. Сам той бе постигнал твърде малко. Сципион Емилиян дължеше много повече на военното си образование, отколкото на дългогодишната си служба. Той искрено вярваше, че успехът на една кампания може да се осигури още върху картата, преди първият доброволец да се е записал в легионите.

Докато на Гай Марий всичко му идваше отръки. На седемнайсет той все още беше едно дребничко и слабо момче, което по всичко изглеждаше, че ще се запомни като злоядо и проклето дете, като галеника на мама, който в очите на баща си представлява срам за семейството. Но ето, че един ден момчето обу войнишките ботуши, нахлузи тежката бронзова броня върху дебелата си дреха и пое по пътя на истинското си израстване, за да се окаже след някоя и друга година, че и телом, и духом превъзхожда всеки в рода си. Защото младшият офицер Марий щеше да възпита у себе си не само смелост и сила, но най-вече воля за самостоятелност и независимост. С което неочаквано спечели симпатиите на строгия си баща и лека-полека започна да отблъсква майка си.

За Гай Марий не съществуваше друга алтернатива, освен да заеме своето място някъде в огромния механизъм на най-могъщата военна машина на всички времена римския легион. Нямаше поход, който да му се стори уморителен, нямаше учение, което да му бъде досадно или неприятно. Така и не беше дадена онази заповед, по-унизителна от всяка друга, която би могла да убие пламенния му ентусиазъм да служи на своя командир. Каквото и да се искаше от него, той го изпълняваше с вътрешното удовлетворение, че следва своя войнски дълг.

В Нуманция Марий се сблъска с един седемнадесетгодишен кадет, който по лична заповед на Сципион Емилиян току-що беше пристигнал от Рим, за да се присъедини към щаба му. Това бе младият тогава Квинт Цецилий Метел, брат на онзи същия Цецилий Метел, който след една успешна кампания срещу варварите из Далматинските планини в Илирия си прикачи към името когномена Далматик, а след това успя да се добере до сана на върховен понтифекс — най-високия религиозен пост сред римляните. Младият Метел беше типичен представител на фамилията си: упорит до смърт, без никакъв усет за работата, която се е заел да върши, но затова пък решен на всяка цена да я докара до успешен край и което беше най-важното, бе убеден, че се справя по-добре от всеки друг. Самият Сципион Емилиян беше твърде възпитан, за да му каже в лицето какво точно мисли за него, но явно седемнадесетгодишният всезнайко още с пристигането си в Нуманция успя да му се качи на главата, защото скоро беше прехвърлен на грижите на Ужасяващото трио, сиреч на Югурта, Рутилий Руф и Марий. Те от своя страна бяха твърде млади, за да изпитват милост и съчувствие към самонадеяния новобранец, и понеже тъй и тъй не се бяха зарадвали особено на умопомрачителната му компания, направиха всичко по силите си да го вкарат овреме в правия път. Не че прекаляваха — просто младият Метел трябваше да си знае мястото.

Докато Нуманция се държеше и Сципион Емилиян имаше да се занимава с по-важни въпроси, момчето безропотно се примиряваше със съдбата си. Но един ден крепостта най-сетне падна, след което беше и порядъчно оплячкосана. Всички в легиона — от военачалника до последния легионер — получиха правото да се изпонатряскат на воля и Ужасяващото трио се възползва от случая да докаже на какво е способно. По някаква случайност в същия ден Квинт Цецилий Метел имаше и свой повод да празнува — навършваше осемнайсет, а това беше добра причина и той да пие с другарите си. Ужасяващото трио обаче не можеше да подмине току-така рождения му ден и реши, че ще бъде най-подходящо, ако му го честити, хвърляйки го с дружни усилия при прасетата в една кочина.

Метел се надигна от калта напълно изтрезнял и усети, че повече не може да сдържи спотайваната толкова дълго време омраза:

— Вие… вие, жалки нищожества! За какви се мислите, бе? Не, не, по-добре аз да ви кажа кои сте! Ти, Югурта, мръсен чужденец такъв, та ти не заслужаваш дори да ни лижеш подметките на нас, римляните! А ти, Рутилий, си просто един подмазвач и нищо повече! За разлика от Гай Марий, който и това не е — прост италийски селянин, който и думичка не може да каже на гръцки! Как смеете! Как смеете! Та не си ли давате сметка кой съм аз? Не си ли давате сметка кой е родът ми? Не вие, а аз съм Цецилий Метел. Не вие, а ние сме били царе в Етрурия още преди Рим да се е пръкнал! Месеци наред търпя обидите ви, но всичко свърши! Да се отнасят с мен като с някакъв подчинен, сякаш са ми командири! Как смеете! Как смеете!

При тези думи нито Югурта, нито другите благоволиха да му отвърнат, ами продължиха да се облягат върху оградата на кочината и да мигат като бухали, сякаш изобщо не разбираха какво им се говори. Най-сетне Публий Рутилий Руф, у когото практичното мислене на военния се съчетаваше с рядко висока образованост, прехвърли единия си крак от другата страна на оградата, за да я яхне като кон, и усмихнат до уши, си изказа мнението по въпроса:

— Аз наистина оценявам по достойнство всичко онова, което ти току-що каза, Квинт Цецилий — започна подигравателно той, — но там е работата, о, царю на Етрурия, че доколкото мога да видя оттук, на главата си носиш не корона, ами някаква свинска фъшкия. — Тук другите двама не пропуснаха да се засмеят. — Може би ще е по-добре първо да се изкъпеш, а после да ни разправяш приказките си. Току-виж тогава не сме ти се смели толкова.

На Метел обаче толкова му беше причерняло пред очите, че никак не му се слушаха дълбокомислени съвети. С рязко движение той почисти главата си и високомерно просъска:

— Рутилий! Че какво име е това, дето напоследък се мъдри и по сенаторските списъци? Оскански нещастници, това сте вие! Селяни!

— О, я недей така! — уж приятелски го прекъсна Рутилий Руф. — То и аз поназнайвам етруски и ако приятелите ми се интересуват, бих могъл да им преведа на латински какво значи „метел“. — Както си седеше на оградата, той се извърна към Югурта и Марий. — С тази дума са се наричали наемниците, освободени от служба — обясни им той, сякаш бяха в училище.

Това вече беше прекалено. Младият Метел сграбчи Рутилий Руф за крака и рязко го дръпна до себе си в благоуханната кал, където двамата се счепкаха и започнаха да си раздават удари, където падне, с което обаче спорът им едва ли би се разрешил, ако Югурта и Марий не бяха сметнали за нужно и те да се присъединят към забавата. Заливайки се от смях, двамата на свой ред скочиха насред кочината, за да бъдат наобиколени от прасетата, които, каквито си бяха невъзпитани, надали щяха да пропуснат случая да си наврат носа там, където не им е работа. Най-накрая Ужасяващото трио реши, че на Метел му стига да го газят в калта, и го пусна да се изправи. Той само това и чакаше, за да си плюе на петите, но не и преди да им се закани през зъби:

— Ще ми платите за това!

— Да, да, няма да забравим! — изпрати го с щастлива усмивка Югурта, който наистина беше в добро настроение.

„Но колелото — размишляваше Гай Марий, докато се бършеше с кърпата, — направи своя пълен кръг, независимо от всичко, което опитахме, за да го спрем.“ Преди години насреща си имаха просто едно недорасло момче, което не можеше да се похвали с друго, освен със славното си потекло. Но думите му, изказани, за да ги засегнат, си оставаха самата истина. Та в края на краищата кои бяха те, Ужасяващото трио от Нуманция? Един мръсен чужденец, един подмазвач и един прост италийски селянин, който не знае думичка гръцки. Това и нищо повече. Рим им беше дал да се разберат.

Още преди години Югурта можеше да бъде признат за цар на Нумидия, да бъде превърнат в един от многобройните владетели — клиенти, чиято задача е да слушат бащинските съвети на римските си покровители и да не им създават проблеми. Вместо това обаче той трябваше да се сблъска с безмилостната съпротива на всемогъщия клан на Цецилий Метелите и сега, притиснат до стената, се питаше как Рим смята да разреши династическите му спорове с многобройните му нумидийски братовчеди, опитвайки се да купи с пари онова, което със способностите си вече беше доказал — че заслужава повече от всеки друг.

Вятърничавият Публий Рутилий Руф — любимият ученик на философа Панеций, от чиято дарба на писател и войник, на ловък и съобразителен политик се възхищаваше цялото обкръжение на Сципион — от своя страна така и не получи консулския пост, който му беше обещан в същата онази година, когато Марий едва-едва се беше добрал до преторската длъжност. И това се дължеше не толкова на скромния му произход, колкото на омразата, която си бе спечелил от същите онези всемогъщи Цецилий Метели, което пък, както беше и в случая с Югурта, автоматично го правеше враг на Марк Емилий Скавър, човек, стоящ твърде близо до тях, за да бъде безразличен към каузата им.

Колкото до него, Гай Марий, то дори онзи Прасчо, Квинт Цецилий Метел, трябваше да му признае, че за един прост италиец, който не знае думичка гръцки, беше успял да постигне наистина завидни успехи. Но защо изобщо се беше захванал да гони политическа кариера в Рим? Много просто. Защото Сципион Емилиян (който подобно на повечето истински патриции нямаше нужда да се държи като сноб) мислеше, че така трябва. Сципион Емилиян винаги беше считал, че Марий е прекалено ценен за Рим, за да си остане просто някакъв провинциален големец без бъдеще. И което беше по-важно, ако той не получеше поне преторска длъжност, никога не би могъл да командва армия.

И така Марий се кандидатира за военен трибун, беше избран без никакви усложнения, сетне се кандидатира и за квестор и получи одобрението на цензорите, за да се превърне в първия прост италиец, незнаещ думичка гръцки, намерил място сред римските сенатори. Не беше ли удивително! Семейството му в Арпинум не можеше да повярва. Мандатът на Марий привърши, но той продължи да се изкачва по обществената стълба. Колкото и странно да изглежда, но именно съдействието на Цецилий Метелите му помогна да си осигури избирането за народен трибун в онези години, когато след самоубийството на Гай Гракх в Рим цареше най-жесток терор. Този път обаче Марий трябваше да почака цяла година. Избирането му за народен трибун не се оказа тъй лесно, както заемането на предишните му длъжности. За да сполучи, му трябваше да опита повторно, използвайки заблуждението у Цецилий Метелите, че са го спечелили окончателно на своя страна. Марий скоро ги убеди, че са се излъгали, защото ревностно защищаваше свободата на плебейското събрание, което след смъртта на Гай Гракх живееше под постоянната заплаха да попадне под пряка зависимост от Сената. Луций Цецилий Метел Далматик се опита да прокара закон, силно ограничаващ законодателните права на плебейското събрание, но Гай Марий му наложи вето. И никакви увещания или заплахи не помогнаха той да се отметне от думата си.

Но ветото му струваше скъпо. След като едногодишният му мандат като народен трибун изтече, Марий се опита да получи мястото на един от двамата плебейски едили, но лобито на Цецилий Метелите този път не му даде никакъв шанс. Затова той хвърли всички сили в борбата за преторското кресло, където отново срещна опозицията на Цецилий Метелите. Начело с Метел Далматик те започнаха яростна кампания срещу Гай Марий, обявявайки го едновременно за импотентен и за изпитващ слабост към малките момченца, и за какво ли още не. По негов адрес се говореше, че се хранел с човешки екскременти, че принадлежал към тайни бакхански или орфически общества, че приемал подкупи под всякаква форма, че бил спал със сестра си и майка си и т.н. Беше открита и друга, много проста, но затова пък твърде ефективна формула: просто всеки трябваше да разбере, че Гай Марий не е римлянин, че Гай Марий е никой, израснал в глухата италийска провинция, че Рим още не е изгубил дотам способността си да отглежда синове, достойни за управлението, за да избира за претор някакъв си Гай Марий. За мнозина това беше достатъчно.

Сред всички тези обвинения и клевети имаше едно твърдение, което на пръв поглед изглеждаше безобидно, но затова пък със своята лъжовност вбесяваше Гай Марий: а именно старата приказка, че не знаел гръцки и затова не би му подхождало да заема висши постове. Работата беше там, че той говореше, и то твърде добре, гръцки. С тази разлика, че учителите му бяха азиатски гърци педагогът му произхождаше от Лампсак на Хелеспонта, а граматикът му — от Амизос в Понт, — заради което и двамата имаха твърде подчертан акцент. Така че Гай Марий се беше научил да говори гръцки по начин, който го представяше пред околните като нискообразован човек и следователно неспособен да поеме голяма отговорност. Нямаше как, Марий трябваше да се признае за победен; излизаше, че да говориш гръцки с азиатски акцент е също толкова голям недостатък, колкото и да не го говориш изобщо. Затова и се беше зарекъл повече да не изрече и думичка на гръцки, напук на всички римски предразсъдъци, че именно неговото познаване или непознаване е най-красноречивото доказателство, дали човек е културен и образован.

Както и да е. Успя да бъде избран сред прегорите, макар и последен по ранг. При това се измъкна чист след набързо скалъпеното обвинение в опит за подкуп, с което го посрещнаха на новия пост. Подкуп! Та той дори не можеше да помисли за подобно нещо! В онези години Марий просто не разполагаше със средства, за да подкупва, когото и да било. За щастие сред хората, които го бяха издигнали за претор, се намериха и такива, които от собствен опит или от чутото от други се бяха запознали със способностите му на военен командир. Римляните винаги са изпитвали слабост към превъзходните войници и това го спаси.

Сенатът го назначи за управител на Далечна Испания с мисълта, че така ще го държи настрана от политическия живот и че може би най-после ще успее да го направи свой човек. Но понеже Гай Марий беше преди всичко военен, от това си назначаване той можеше само да спечели.

 

 

Иберийците — особено полудивите племена на запад в Лузитания и на северозапад в Кантабрия — владееха до съвършенство една военна тактика, която оставаше неразбираема за повечето римски офицери и носеше големи успехи срещу римските легиони. Те никога не даваха генерално сражение, както беше прието у повечето народи по света — една доста рискована стратегия, при която всичко се залага на една карта и която, ако имаш за противник римските легиони, обикновено води до катастрофално поражение. Не, иберийците си бяха дали добре сметка с кого си имат работа и отдавна се бяха решили да се бият до последен дъх, ако ще и войната да продължи с години. Защото за тях тази война значеше много — тя единствена можеше да запази етническата им самоличност; келтиберийските племена се бореха не за друго, а за собствената си социална и културна независимост.

Но понеже не им стигаха средствата да поддържат толкова време една добре обучена армия, местните бяха захванали жестока и безкомпромисна война срещу нашественика, в която малко или много участваше цялото население. Те никога не влизаха в открито сражение, вместо това устройваха засади на противниковите отряди, извършваха наказателни набези над римските лагери и селища, прибягваха до убийства, до грабежи, до опустошаване на цели стопанства, които вече са минали във вражи ръце, сиреч са се превърнали в римска собственост. Появяваха се там, където най-малко ги очакваха, не спазваха никакъв строй, никакъв ред, никога не носеха униформи, по които да се отличават. Тактиката им беше да удрят изневиделица и да изчезват като фантоми из дебрите на планините си, където бяха недосегаеми. Случваше се някой легион да влезе в градче, за което е имало сигурни сведения, че местният римски гарнизон е бил изклан до крак, но вместо на нож, населението ги посрещаше с такова безразличие, сякаш всички току-що са се разбудили от следобедната си дрямка и не могат да разберат за какво точно става дума. Римляните никъде не можеха да се чувстват в свои води.

Испания беше изключително богата страна, поради което всеки искаше да я завладее. Още преди цяло хилядолетие местното иберийско население се беше сблъскало с келтските племена, прехвърлили Пиренеите, за да се настанят в земите на юг от тях и в крайна сметка да се смесят с местното население. От юг пък периодично нахлуваха маври и бербери, които прехвърляха тесните проливи, разделящи Испания от Африка, и с културата си допълваха самобитността на полуострова.

Пак преди около хилядолетие по испанските брегове се бяха настанили финикийски колонисти, дошли от далечните Тир, Сидон и Берит в Сирия, а няколко века след тях бяха пристигнали и гърците. Преди двеста години в Испания на свой ред стъпиха картагенците, наследници на сирийските финикийци, основали могъща империя по северния африкански бряг, и ето, че Испания престана да бъде просто един затънтен край на Средиземноморието. Защото картагенците бяха дошли заради богатствата й: заради нейното злато, сребро, олово, цинк, мед, желязо. Испанските планини бяха богати на всякакви метали, а тяхното търсене по света непрестанно нарастваше. Цялото картагенско могъщество зависеше от испанските рудни находища. Дори пътят на калая минаваше през Испания, въпреки че там нямаше калаени находища. Мините се намираха на приказните Каситериди, тъй наречените Острови на калая, някъде накрай света, металът се пренасяше по море до малките кантабрийски пристанища, откъдето по търговските пътища на Испания достигаше до бреговете на Средиземноморието.

Картагенците бяха отлични мореплаватели, владееха Сицилия, Сардиния и Корсика, а това означаваше, че рано или късно техните интереси ще се сблъскат с римските. Конфликтът беше избухнал преди сто и петдесет години.

Необходими бяха три войни в продължение на повече от век, за да бъде разгромен Картаген. Градът беше изравнен със земята, а всички негови отвъдморски владения, включително мините в Испания, станаха владения на Рим.

Практичните римляни скоро установиха, че би било най-добре Испания да бъде управлявана от две места едновременно, затова разделиха полуострова на две провинции: Близка Испания (Хиспания Цитериор) и Далечна Испания (Хиспания Ултериор). Управителят на Далечна Испания имаше под свой контрол цялата южна и западна част на страната, чийто център се намираше в мощната стара финикийска крепост Гадес по течението на реката Бетис. На управителя на Близка Испания се полагаше другата половина на полуострова — северната и източната му част, където политическият и военен център се преместваше според нуждите из цялата крайбрежна долина, гледаща към Балеарските острови. Най-западната и най-северозападната части на Испания — Лузитания и Кантабрия — все още оставаха недостъпни за Рим.

Въпреки урока, получен от Сципион Емилиян при Нуманция, племената, населяващи Испания, продължаваха да се съпротивляват на римската окупация, използвайки всички онези средства, изброени по-горе. Но когато Гай Марий пристигна в Далечна Испания, за да поеме управлението й, той си каза, че в крайна сметка нищо не му пречи да прибегне до същите оръжия, които използваха враговете му. Неусетно и римляните започнаха да приготвят засади, да извършват наказателни набези, да грабят и да избиват мирното население. Това им донесе големи успехи. Границите на Римска Испания се разшириха далеч навътре в Лузитания и по билото на величествената планинска верига, от която извираха реките Бетис, Анас и Тагус.

Няма да бъде преувеличено, ако се каже, че заедно с разширяването на римските граници, растеше и богатството на онези римски граждани, които взимаха най-дейно участие в завоеванията — техни ставаха богатите залежи на метали, особено златните, сребърните, медните и железните рудници. И съвсем естествено лъвският пай от всичко придобито отиваше в ръцете на управителя — онзи, който по закон изпълняваше дълга си към римския сенат и народ, но който се ползваше повече от всеки друг от благата на новозавзетите земи. Вярно, че римската съкровищница получаваше своя дял, но собствеността върху рудниците преминаваше в ръцете на частни лица, които със своя търговски нюх и безскрупулност можеха далеч по-сполучливо да реализират истинската им стойност.

Гай Марий забогатя. И щеше да забогатява все повече и повече. Всяка нова мина ставаше изцяло или поне отчасти негова. Това от своя страна му помогна да участва в едрите сдружения, извършващи всевъзможни търговски дейности — от закупуване, пренос и разпродажба на зърно до лихварство и обществено благоустройство — не само в Рим, но и в целия римски свят.

Преди да напусне Испания, той беше обявен от войниците си за император, което му даваше правото да поиска от Сената да му бъде отсъден триумф. Като се имаше предвид огромната печалба, която държавната хазна бе получила от новозавоюваните територии под формата на данъци, налози и десятъци, Сенатът нямаше как да не изпълни желанието на войниците. Така Марий се качи на старата като света колесница на триумфа, за да измине подобно на много други достойни римляни преди него определения от традицията път на славата, заедно с живото свидетелство за своите победи — тълпите пленници, облечени в обичайните си носии, които да покажат на римския народ какви врагове е имал насреща си, и да мечтае, че след две години ще получи консулския пост. Той, Гай Марий от Арпинум, презреният италийски простак, незнаещ думичка гръцки, щеше да стане консул в най-великия град на света. Щеше да се завърне в Испания, за да довърши започнатото, щеше да превърне завоюваната земя в мирна и цветуща провинция, която никой повече няма да оспорва на Рим. Но вече минаваше пета година, откакто той се беше завърнал в Рим. Пет години! Цецилий Метелите бяха спечелили — той никога нямаше да бъде консул.

 

 

— Ще си сложа кианската тога — обърна се Марий към роба, който чакаше заповедите му. Много хора на негово място биха се отпуснали блажено във ваната и биха се оставили на робите си да ги търкат, жулят и масажират вместо тях, но Гай Марий винаги предпочиташе сам да си върши черната работа, дори и у дома. На четиридесет и седем години той още притежаваше стегнато тяло. Относно физиката си нямаше от какво да се срамува! Колкото и да беше бездеен животът му в последно време, той продължаваше да се поддържа с упражнения: вдигаше редовно гири, а разполагаше ли с повече време, отиваше да плува във водите на Тибър (имаше една отсечка, наречена Тригариум, в която беше придобил навика да преплува на няколко пъти реката от единия бряг до другия), след което се прибираше тичешком от далечния край на Марсово поле до дома си в подножието на Капитолийския хълм. Косата му вече оредяваше на темето, но все още му бяха останали достатъчно буйни къдрици, с които да прикрие този малък недостатък. Повече не можеше и да стори. Марий никога не бе могъл да се нарече красавец. Чертите на лицето му бяха класически и дори привличаха погледа, но то не можеше да се сравнява с това на Гай Юлий Цезар!

Интересно защо днес обръщаше такова внимание на прическата и облеклото си, когато в крайна сметка го очакваха не другаде, а на тихо домашно събиране у един скромен сенатор? Сенатор, който през целия си живот не е бил избран дори за едил, камо ли за претор. Както и да е. Вече беше решил да облече кианската тога, а и нямаше кой да го разубеди. Купил си я беше преди няколко години с мисълта, че ще я носи на тържествените вечери, които го чакаха като консул, а по-късно и като консуларен сенатор, чието присъствие се цени навсякъде.

За да се покажеш на частно празненство, не беше необходимо да спазваш кой знае какъв етикет; позволено беше да забравиш тържествените облекла и да се поиздокараш. Затова Марий сметна случая за подходящ да навлече пъстра туника и да се загърне с пищната си златопурпурна тога, с която да подскаже на какво охолство се радва. За щастие по онова време още не бяха измислени закони, които да забраняват на човек да се облича колкото си ще разточително. Съществуваше само Lex Licinia, ограничаващ количеството скъпи кулинарни деликатеси, които един домакин може да предложи на гостите си, но и него никой не спазваше. Пък и Гай Марий дълбоко се съмняваше, че точно у Цезар ще му се случи да преяде със стриди и змиорки.

Гай Марий дори не помисли да се обади на жена си, преди да излезе. Отдавна беше забравил за съществуването й — ако изобщо може да се каже, че я е забравил, след като и в младостта си рядко се бе сещал за нея. Сватбата им беше уредена много преди двамата с нея да достигнат половата си зрелост и с годините бракът им се беше превърнал в принудително съжителство между двама души, което не само не се обичат, но и са си съвършено безинтересни. И така двадесет и пет години, в които съвсем естествено не се бяха сдобили с дете. Войнствените натури, към които принадлежеше и Гай Марий, търсеха сексуална близост с жена само когато в динамичния си живот се срещнеха с партньорка, способна да ги предизвика, а той не можеше да се похвали с много подобни изживявания. Случвало му се беше от време на време да се позабавлява с някоя красавица, попаднала в полезрението му (стига и той да попаднеше в нейното), или пък с някоя по-надарена робиня или военнопленничка.

Ами Грания, истинската му съпруга? Тя вече беше забравена, дори и по времето, когато спеше на не повече от две стъпки от него, опитвайки се да му напомни, че за да зачене дете, ще й е нужно повече съдействие от негова страна. Половото сношение с Грания му напомняше за поход през непрогледна мъгла. Както предметите в мъглата, така и чувствата му бяха лишени от конкретна форма, оставаха неразбираеми, неопределени; от време на време му се струваше, сякаш температурата се променя и без друго усойната атмосфера се изпълва с повече влага от обикновено. Но винаги, когато нещата трябваше да придобият известни очертания, всичко, за което той намираше сили, беше да се прозее от досада.

Марий дори не изпитваше съжаление към Грания. Нито някога се беше опитал да я разбере. За него тя беше просто съпругата му — домашната му кокошчица, която дори и в младостта си не бе могла да привлече погледа му. Как си прекарваше времето тя, той нито можеше да каже, нито изобщо си правеше труд да се осведоми. Не можеше да си представи Грания да води двойствен живот и да се отдава на плътски страсти. Ако му намекнеха нещо подобно, Марий навярно би се поболял от смях. И с пълно право.

Тя беше също толкова непорочна, колкото и скучна. Никакви сравнения с Цедилия Метела (онова разпуснато женище, което се падаше сестра на Далматик и Метел — Прасето и съпруга на Луций Лициний Лукул) по адрес на Грания от Путеоли!

Сребърните рудници на Марий му бяха позволили да купи луксозната къща в полите на Аркс, срещу Марсово поле, под самите Сервиеви стени — в цял Рим нямаше по-скъп имот от неговия; медните му рудници бяха заплатили цветния мрамор, с който бяха облицовани подовете и колоните; железните му рудници му помогнаха да убеди най-изкусния майстор — живописец в Рим да изрисува измазаните стени с ловни сцени, цветни градини и пейзажи, способни да заблудят окото с правдивостта си; дяловото му участие в търговските сдружения му донесе статуите, приказните масички от цитрусово дърво с крака, инкрустирани със злато и слонова кост, позлатените кушетки и столове, бродираните пердета, обкованите с бронз врати; самият Химет му беше засадил огромната градина, подреждайки различните цветя не само според аромата, но и според багрите им; великият Долих беше направил големия басейн в центъра на къщата с неговите фонтани, декоративни рибки, водни лилии и лотусови цветове, както и с прекрасните скулптури на тритони, нимфи, нереиди, делфини и водни чудовища.

Но за да бъдем верни на истината, трябва да отбележим, че Гай Марий не даваше пукната пара за всичко това. Просто се чувстваше задължен да похарчи главозамайващите суми, с което да покаже на околните истинската си цена. Самият той си беше избрал най-малката стая в къщата, където, освен походното легло нямаше други мебели и където спеше с меча си от едната си страна и със старото, миризливо войнишко наметало от другата. За украса на спалнята му служеше единствено окаляният и прокъсан вексилиум — знамето, което любимият му легион му беше подарил, щом испанската му кампания завърши. Това беше истински живот за мъж като него! И преторството, и консулството означаваха за Гай Марий само едно: че ще може да командва армии. Но консулът струваше много повече от претора! А вече му ставаше ясно, че никога няма да стане консул. Защото, когато човек се е родил никой, и всичкото богатство на света не може да му купи гласовете на избирателите.

 

 

Времето беше същото като предния ден — ръмеше ситен, леден дъжд и всичко сякаш се разлагаше в непоносима влага. Марий отново беше забравил, че е богат, и на излизане беше хвърлил върху изящната си тога старото войнишко наметало, пропито с тежка, остра миризма, предназначено не за римските улици, а за пронизващия вятър в Алпите или продължаващите с дни проливни дъждове в Епир. Това беше дрехата — мечта на всеки войник. Напластилата се с години воня на пот и мръсотия те поглъщаше целия и както ароматът на пресен хляб привлича гладния към пекарната, така и лигите на Марий потичаха, щом усетеше „прегръдката“ на своя боен другар.

— Влизай, влизай! — Гай Юлий Цезар го посрещна на вратата, протягайки изящните си ръце, за да поеме ужасяващото наметало. Гостът му очакваше, че миризмата му няма никак да се хареса на благородния домакин, който веднага ще го връчи на стоящия до него роб, преди сам да се е умирисал, но за негова изненада Цезар внимателно прокара ръка по плата и по лицето му се изписа едва ли не благоговение.

— Бих казал, че е видяло доста битки — промълви той и неволно примигна при вида на златопурпурната тога, която издаваше у Гай Марий далеч по-дебелашки чувства, отколкото се очакваше.

— Това е единственото наметало, което съм носил — обясни му Гай Марий, без да усеща, че е облякъл наопаки тогата си.

— Лигурийско, нали?

— Разбира се. Когато баща ми ми го подари, още не беше обличано. Това беше подаръкът му за седемнадесетия ми рожден ден, когато се записах в армията като кадет. Но откровено казано — продължи Гай Марий, който почти не обръщаше внимание на факта, че Гай Юлий Цезар живее в твърде скромен за обществения си ранг дом, и почти механично следваше домакина си към триклиниума, — когато ми дойде ред и на мен да се погрижа за снаряжението на войниците си, направих всичко възможно и те да се облекат така — как иначе ще искаме от хората си да бъдат здрави, ако ги оставяме да мръзнат мокри до кости. — За миг се замисли и бързо добави: — Разбира се, всеки си плати обикновеното войнишко снаряжение! Един командир, който претендира да си е заслужил заплатата, трябва да покрива допълнителните разходи с част от своя дял от плячката.

— А ти си си заслужил заплатата, доколкото знам — съгласи се Цезар, като се излегна върху лявата половина на ложето в средата, посочвайки с жест на госта си да се разположи върху дясната, място, което винаги се е смятало за най-почетно.

Робите им свалиха ботушите и след като Гай Марий предпочете да не се пали мангал, защото според думите му би го задушавал с дима, им предложиха чорапи. И двамата приеха, след което всеки за себе си се зае да нагласи облегалката за лявата си ръка по такъв начин, че да му е най-удобно да се храни. В стаята влязоха други двама роби — единият носеше виното, а другият трябваше да го налива.

— Синовете ми ще се появят след малко, а дамите ще дойдат за вечерята — каза Цезар и в същото време направи знак на роба с виното да не бърза. — Надявам се, Гай Марий, да не ме сметнеш за стиснат, но любезно ще те помоля да си пиеш виното така, както ще го пия и аз — разредено. Имам си причини да настоявам за това, но ще ми е трудно да ти ги обясня веднага. Засега мога само да ти кажа, че ще е по-добре, ако и двамата останем с бистри глави. Освен това на дамите им става неудобно да гледат как мъжете се наливат с неразредено вино.

— Пиенето не ми е слабост — успокои го Гай Марий, който, за да потвърди думите си, остави виночерпеца да напълни чашата му само с един пръст вино и показа, че иска да му бъде долята вода до ръба. — Всеки, който е удостоил с присъствието си своя домакин, за да му изрази по този начин уважението си, трябва да внимава как използва езика си.

— Право го каза! — засия от удоволствие Цезар.

— И все пак трябва да призная, че думите ти много ме озадачават!

— Когато му дойде времето, ще разбереш всичко.

Настъпи мълчание. Двамата мъже отпиха от оцветената в червено вода, чудейки се какво да кажат. Досега не бяха имали възможност да се опознаят добре: срещнеха ли се на улицата, си разменяха поздрави, колкото да си напомнят, че са членове на Сената. Да се установят приятелски връзки между тях така изведнъж, щеше да е трудно и естествено и двамата се чувстваха неудобно. Особено след изричното желание на домакина да не прекаляват с виното, което, ако не друго, то поне би им развързало езика.

Цезар се покашля и остави чашата си върху дългата масичка досами кушетката.

— Предполагам, Гай Марий, че тазгодишната „реколта“ сред магистратите не те е въодушевила кой знае колко — захвана той най-злободневната тема.

— Богове! Никак даже. Сигурен съм, че и ти мислиш като мен.

— Наистина сред избраните никой не струва. Понякога се чудя дали всички ние не бъркаме, като държим на това управниците ни да стоят на своя пост само една година и нито ден повече. Може би ще е по-добре видим ли някого да се справя добре със задълженията си, да го оставим за по-дълго време на служба, така че да се свърши повече работа.

— В това има известна логика и без съмнение, ако хората не бяха такива, каквито са, подобна промяна би се отразила изключително благотворно — съгласи се Марий. — Но има една пречка.

— Каква пречка?

— Кой ще определи дали един магистрат си струва или не? Той самият? Сенатът? Народното събрание? Конниците? Избирателите? Можем ли да твърдим, че съществува поне една институция, която не се поддава на корупция и съответно заслужава подобно доверие?

Цезар се засмя.

— Е, аз например смятах, че Гай Гракх е добър магистрат. Когато се кандидатира за втори път за народен трибун, имаше безрезервната ми подкрепа, когато се кандидатира за трети — също. Не че гласът ми би имал голямо значение, след като тъй и тъй съм патриций.

— Но виждаш ли, Гай Юлий, ти засегна точно най-болния въпрос — отбеляза тъжно гостът. — Всеки път, когато Рим открие в нечие лице своя спасител, крилете му биват подрязвани. И защо? Защото го е грижа повече за Рим, отколкото за фамилии, фракции и финанси.

— Не мисля, че това важи единствено за римляните — свъси вежди Цезар и челото му леко се сбърчи. — Хората навсякъде си приличат. Аз лично не виждам някаква особена разлика между римляните, гърците, картагенците, сирийците или които и да било други народи по света поне що се отнася до завистта и алчността. Единствената реална възможност определен човек да властва достатъчно дълго, за да изпълни това, на което е способен, е да стане цар. Цар на дела, не на книга.

— Но Рим никога няма да допусне отново да бъде управляван от царе — напомни му Марий.

— Ако се съди по последните петстотин години. Вече напълно сме забравили какво е това цар. Не е ли странно? Повечето страни по света са се опрели на абсолютната власт, но не и ние. Нито гърците, между другото.

Марий се усмихна:

— Така е, защото и Рим, и Гърция са пълни с хора, които си въобразяват, че самите те са царе, наред с всички други. А дори да е прогонил царете си, Рим определено не е установил същинската демокрация.

— Разбира се! Същинската демокрация е плод на фантазията на гръцките философи. И като погледнеш каква неразбория цари при гърците, как би могло благоразумни хора като римляните да направят същото? При Рим всичко е просто: мнозинството се управлява от малцинството. От знатните фамилии… — Цезар се спря насред изречението си.

— И тук-там от някой нов човек — помогна му да излезе от затрудненото положение Гай Марий, очевидно имайки предвид себе си.

— И от някой нов човек — съгласи се той.

В този миг се появиха двамата му синове. Не можеше да им се отрече, че се държат точно както им повелява положението в семейството, от една страна, и в обществото, от друга: със самочувствие и в същото време с почитание към по-възрастните, въздържано, но в никакъв случай срамежливо.

По-големият се казваше Секст Юлий Цезар и гонеше двадесет и петата си година. Беше висок, със светлокестенява коса и сиви очи. С опита си на човек, който е общувал с много негови връстници, Гай Марий от пръв поглед установи, че нещо у младежа не е съвсем наред: под очите му се виждаха бледи сенки, които издаваха преумора, а устните му изглеждаха болезнено тънки, но като че ли не по рождение.

Гай Юлий Цезар щеше да стане тази година на двадесет и две. На вид изглеждаше доста по-здрав и енергичен от брат си, пък и на ръст го надминаваше. Имаше златисторуси коси и яркосини очи. За Марий не можеше да остане скрита високата му интелигентност, силата на духа му и младежката му упоритост.

Двамата заедно представляваха красива гледка със своите типично римски черти и всеки римски сенатор би желал да има синове като тях. Защото те бяха сенаторите на бъдещето.

— Имал си късмет със синовете си, Гай Юлий — похвали го Марий, докато младежите се разполагаха в краката на баща си на ложето, което стоеше под прав ъгъл с това на възрастните. Ако наистина не се очакваха други гости (а това не се окажеше един от онези прогресивни до скандалност римски домове, в които и жените се хранеха лежешком), третото ложе щеше да остане незаето.

— Да, и аз мисля, че съм късметлия — усмихна се Цезар на синовете си с уважение и любов. Сетне се обърна към Гай Марий и с едва прикрито любопитство запита: — Ти самият имаш ли синове?

— Нямам — отвърна той и по тона му пролича, че не съжалява много за това.

— Но си женен?

— Май има нещо такова! — засмя се гостът. — Но ние, децата на войната, си приличаме всички. За нас единствената истинска жена си остава армията.

— Сигурно си прав — отговори му Цезар и смени темата.

Марий забеляза, че по-нататък разговорът преди вечерята засягаше предимно безобидни теми и домакините му, които явно бяха добронамерени към него, се стараеха да го развличат с познанията си в най-различни области от живота, без да важничат и без да се обсъждат един друг.

Явно в този дом никой не изпитваше желание да трови живота на близките си и в тона, с който всички говореха, не се усещаше никакво заяждане или дори несъгласие с думите на другия. На гостенина му ставаше все по-любопитно какво ли представляват дъщерите и особено майката. В крайна сметка синовете не можеха да дължат всичко единствено на баща си. Макар да беше женен за най-обикновена домошарка от Путеоли, Марий добре разбираше, че в средите на римската аристокрация майката играе важна роля и обикновено децата наследяват много от нейните черти. Независимо дали води безпътен или благопристоен живот, дали е глупачка или интелигентна жена, човек винаги трябваше да се съобразява с нея.

Най-сетне жените се появиха. Марция и двете Юлии. Възхитителни! Наистина възхитителни, включително майката. Робите им донесоха столове и те се настаниха в средата на помещението между трите ложета, образуващи буквата П. Марция седна срещу мъжа си, Юлия — срещу Гай Марий, а Юлила срещу двамата си братя. Тя реши от самото начало да поразвесели госта и като използва мига, в който родителите й гледаха на другата страна, но той самият я наблюдаваше, игриво се изплези на братята си.

Въпреки че на масата не бяха поднесени риби и стриди, а в чашите продължаваше да има повече вода, отколкото вино, вечерята премина много добре. Робите, които обслужваха сътрапезниците, си знаеха работата и се пречкаха възможно най-малко. Никой от тях не безпокоеше дамите с безкрайните си шетания между кухнята и масите, никой не се правеше, че не забелязва, когато някой се нуждае от нещо. Това Марий изтълкува като знак, че всички роби са доволни от господарите си. Храната беше скромна, но затова пък прекрасно приготвена. Явно в семейството нямаха възможност да предложат на гостите си рибни деликатеси от типа на гарум или странни смески от екзотични подправки, но затова пък месата, зеленчуците и плодовете запазваха естествения си вкус, а тъкмо това най-много се услаждаше на привикналия с войнишката кухня Марий.

Менюто бе следното: печени патици с плънка от най-обикновено тесто, лук и градински подправки, крехки тестени рулца, два вида маслини, топчета, омесени от фино брашно с яйца и сирене, превъзходни наденички, каквито гостенинът си спомняше, че е ял в родния си град — печени на мангал и полети със сос от чесън и разреден мед, чудесно приготвени салати от маруля, краставици, лук и целина (всяка подправена с олио и оцет), и великолепно задушено ястие, в което имаше едновременно броколи, тиквички и карфиол, обилно напоени със зехтин и посипани с настъргани кестени. Зехтинът беше сладък и съвсем пресен, солта — суха, а пиперът, също превъзходен, беше поднесен на зърна и всеки на масата сам избираше кога да извика момчето да го стрие пред него в хаванчето. За десерт бяха поднесени малки плодови сладкиши, сусамки, изпечени с мед от мащерка, пасти с пълнеж от стафиди, напоени със сироп от смокини, и два вида фантастично сирене.

— Това е от Арпинум! — възкликна Марий, докато поднасяше към устата си парче от второто, и сякаш за миг лицето му се подмлади. — Да, да, това сирене ми е добре познато! Баща ми го прави. Млякото трябва да е от двегодишни овце, които се доят чак след една седмица по пасбищата край реката, където расте най-подходящата за целта трева.

— Прекрасно! — усмихна му се Марция, която не би сметнала думите на гостенина си за смешни. — Винаги съм харесвала този вид сирене, но отсега нататък ще обръщам повече внимание какво ми продават на пазара. Значи това е сиренето, направено от Гай Марий — нали и баща ти се казва Гай Марий — от Арпинум.

Щом и последното ястие привърши, жените станаха от масата и оставиха мъжете сами. На вечерята никоя от тях не беше докоснала виното, но затова пък всички добре си бяха хапнали от прекрасните гозби, прокарвайки ги с чиста вода.

Преди да излезе, Юлия се усмихна за последен път на Марий и той беше убеден, че в случая не става дума единствено за вежливост и уважение — навярно й беше харесал. През цялото време, докато вечеряха, девойката беше отговаряла любезно на въпросите му, но нито веднъж не се опита да се намесва в разговора между него и баща й. И въпреки това с нищо не даваше вид да е отегчена, напротив, слушаше с явен интерес какво си приказват Цезар и Марий и по всичко личеше, че темите, които двамата обсъждат, й бяха добре познати. Наистина прекрасно момиче, тихо и кротко, което едва ли щеше да се превърне в нечия домашна кокошчица.

В сравнение със сестра си малката Юлила беше същинска хаймана — радост за родителите си, но навярно в същото време трудно дете, глезено и упорито, знаещо как най-добре да се възползва от слабостите на близките си, за да постигне целите си. В нея обаче Марий откриваше нещо обезпокоително, дори тревожно: освен че можеше да преценява добре младежите, той често разгадаваше какво се крие в душата на девойките и Юлила го изненадваше с вътрешна потайност, твърде рядко срещана у други; дълбоко в нея нещо се беше изкривило. Марий не можеше да я нарече глупава, макар и да се виждаше, че е доста по-слабо начетена от братята и сестра си, без това да я притеснява ни най-малко; не можеше да я нарече и суетна, макар и да си личеше, че се е научила да цени и използва красотата си. Не, в нея имаше нещо друго… но в крайна сметка, какво го засягаше това; нито Юлила, нито сестра й му бяха някакви, за да се занимава със съдбата им.