Нора Робъртс
Търсачи на щастие (31)

Тридесета глава

Край! Всичко е свършено, реши Джулия. Беше допуснала грешка, беше се заблуждавала, че е влюбена в Калъм и че любовта означава тя да се съобразява с неговите прищевки и капризи.

Затова и последния половин месец бе прекарала в това, да му трепери като написано яйце и да събира готварски рецепти.

Беше смазващо!

Слава богу, че си бе възвърнала здравия разум. Беше независима жена, която сама взима решенията, живее както смята за добре и преследва целите си. Смяташе следващия път, когато разговаря с него, да му обясни спокойно и ясно, че връзката им вече не я задоволява и тя къса с него.

Никога през живота си не се бе чувствала толкова нещастна.

Опита се да е весела на семейния празник на Бъдни вечер и Коледа. От време на време фасадата се пропукваше, но Джулия имаше подръка какви ли не извинения. Че малко я боляла главата, че се е размечтала, че обмисляла нова сделка.

Не че успяваше да заблуди някого. Ала криво-ляво се бе справила и сега отново си беше у дома, сама в своята къща. Светлините по коледната елха й се струваха прекалено ярки и шарени, бодяха й очите. Но тя за нищо на света не искаше да ги угаси. Само това оставаше, да позволи на Калъм Мърдок да й съсипе празниците!

За да отклони вниманието си, се зае с последните подробности около празненството, което смяташе да направи. Веднага след като приключеше, щеше да потърси Калъм.

И това щеше да стане преди края на годината, за да започне на чисто през следващата.

Пак погледна телефонния апарат.

Защо ли той не й се обаждаше?

Вдигна неволно ръка и докосна старинната огърлица на врата си. Коледният подарък, който Калъм й беше поднесъл, представляваше прелестен наниз от ситни перлички, топази и гранати. Бе изумена, когато го видя — веднага си спомни, че го бе зървала и преди, в един от магазините, където редовно се отбиваше.

Ако не беше в настроение да купува коледни подаръци за другите, щеше, без изобщо да се замисля, да вземе огърлицата за себе си. Обаче тогава в магазина само й хвърли алчен поглед и си замина. Ала ето че Калъм бе забелязал реакцията й, беше запомнил магазина и й я беше купил.

При тази мисъл Джулия отново се разрида.

После обаче си рече, че няма да се остави на депресията, която заплашваше всеки момент да я връхлети, седна на старинното писалище с подвижен плот и се зае със списъка на гостите, които смяташе да покани на увеселението. Вече бе наела фирма, организираща празненства, и бе одобрила менюто. Беше избрала цветята и музиката.

Буквално не й оставаше нищо за правене. Тя усети как очите й отново се пълнят със сълзи. Вбесена от себе си, стана от писалището. Трябваше да се махне от тази къща. Да отиде някъде, където и да е!

 

 

Докато караше към къщата на Джулия, Калъм се опитваше да убеди сам себе си. Повтаряше си, че се държи като пале, което са набили, но което въпреки това се връща, за да бъде изритано отново. Мразеше се, че е толкова мекушав. Джулия можеше да му се обади, след като се бе прибрала в Бостън. Ето, беше й отпуснал цели два дни, а от нея — ни вест, ни кост.

Тя бе отсъствала от града, редно беше да го потърси първа.

Смяташе да й го каже с едносрични думи. После възнамеряваше да настоява за някои промени — да поиска най-категорично отношенията им пак да станат такива, каквито бяха преди месец, инак той ще се махне.

Когато спря пред къщата й и видя, че колата й я няма, му идеше да завие. Дори гневът, който едвам бе успял да укроти, не беше нищо в сравнение с оборилата го мъка.

Искаше само да види Джулия, да поговори с нея, да я докосне.

— Съвсем в неин стил! — изсумтя Калъм и се смръщи на веселите светещи гирлянди по елхата, сложена точно до прозореца, така че да се вижда. — В състояние е да ме накара да страдам дори когато не си е вкъщи.

Смазан от мъка, бръкна в джоба и извади старинния златен часовник, който тя му бе подарила за Коледа. Как, по дяволите, бе успяла да го опознае така добре, че да му поднесе съвършен подарък, а не се досещаше, че сега той се мъчи като грешен дявол?

Калъм не знаеше какво да прави.

Затвори очи и отпусна глава върху облегалката. Не можеше да живее без Джулия. Беше си мислил, че все ще я прежали някак, дни наред си бе втълпявал, че може да продължи нататък и без нея, ала сега, когато дойде тук и видя къщата, която двамата бяха създали, разбра, че това е невъзможно.

Животът му щеше да е пуст без Джулия.

 

 

— Е, какво ще кажеш? Всичко е прекрасно, нали? — попита Джулия, докато си слагаше червило, без да дава на баба си и най-малката възможност да отговори. — Много се радвам, че дойдохте с дядо по-рано. Не че има нещо за вършене, но наистина се притеснявам, представяш ли си! Това е първото увеселение, което правя в новата къща.

— Джулия…

— И искам да съм безупречна. Как изглеждам? Добре ли?

Ана огледа спокойно внучка си. Джулия беше облечена в къса рокля от масленозелено кадифе с дълбоко деколте и дълги тесни ръкави. Косата й бе вдигната на свободен кок, тук-там нарочно висеше някоя и друга къдрица. А очите й, както се стори на Ана, блестяха твърде съмнително.

— Изглеждаш прекрасно, миличкото ми. Хайде да поседнем!

— Не мога. Трябва да проверя дали фирмата, която съм наела, е подготвила всичко. Всеки момент хората ще започнат да идват и…

— Джулия! — каза баба й меко и ведро и я хвана за ръката. — Ела да седнеш и ми кажи какво те мъчи.

— И аз не знам — въздъхна младата жена. — И аз не знам какво да правя, какво да чувствам. Стана голяма каша, всичко се обърка. Влюбена съм в Калъм Мърдок, не ми минава, и туйто.

— А защо искаш да ти мине? — попита Ана и я заведе при канапето в спалнята.

— Той не ме обича. Дори вече не ме харесва. Опропастих всичко, нямам представа как. Опитах се… Престанах да се заяждам с него дори когато Калъм не беше прав, готвех му, после всичко стана някак странно и се скарахме. Той си тръгна. Аз си тръгнах. Не знам. Откакто съм се прибрала, дори не се е обаждал.

— А ти обади ли му се?

— Не. Защо да му се обаждам, след като Калъм не ме търси! Не аз, а той закъсня и дойде намусен. Ох, и аз съм една, развалих си грима! — изруга тя и избърса с пръсти туша, размазал се под очите й.

— Ще го оправиш. Та значи сте се скарали с Калъм и още не сте се сдобрили…

— Не съвсем — подсмръкна Джулия. — Ние непрекъснато се караме, харесва ни — почувства се пълна глупачка и въздъхна тежко. — После разбрах, че го обичам. Не исках да се влюбвам, стана пряко волята ми, та си рекох, че ако бъда… Ако бъда не такава, каквато съм… Ако стана по-сговорчива и мила, ако му готвя, той ще се влюби, ще ми се обясни в любов и тогава вече аз също ще му се обясня. Звучи толкова нелепо, та направо не ми се вярва, че излиза от моята уста.

— На мен също. Ала любовта често убива част от мозъчните клетки. Виж, сгрешила си, като си решила да не бъдеш такава, каквато си.

— А, сигурно. Но го исках ужасно, исках Калъм да ме обикне. Смятах, че веднъж това да стане, и ще изгладим и другото. Да, ама Калъм не ме обича. Вече не искам да ме обича. Той е нагъл и властен, непрекъснато се заяжда.

Ана извади търпеливо от официалната си чанта хартиена кърпичка и попи сълзите на Джулия, които вече се стичаха на вадички по страните й.

— Такъв е, разбира се. Ако не е такъв, ще му се качиш на главата, а самата ти ще презираш мъж, който се е оставил да го разиграваш. Искаш мъж, който да ти е равностоен и да не ти отстъпва по нищо.

— Мислех си, че ще го накарам да ме обикне. Ала човек не може да накара някой друг да го обича. Чувствата или ги има, или ги няма.

— Значи си си извлякла добра поука. А ти ще кажеш ли на Калъм какви са твоите чувства към него?

— За да ми се изсмее в лицето ли?

— Нима наистина смяташ, че ще го направи?

— Може и да не го направи, но при всички положения ще ме съжалява. Което е още по-лошо. — Джулия поклати глава и стана от канапето. — Ще се оправя, ще видиш. Сигурно ми беше нужно да си изплача мъката. Извинявай, че те занимавам с глупостите си.

— Скъпа, не помня някога през живота си да си вършила глупости.

— Нямам намерение да започвам тепърва — преизпълнена с решимост, младата жена отиде при огледалото да оправи грима си. — Искам празникът да е по-особен. Започвам нов живот — в нов дом, през новата година.

— Къде са моите момичета? — провикна се с цяло гърло Даниъл и влезе в стаята с поднос с три чаши пенливо шампанско. — Ето ги къде били! И са по-хубави, отколкото е прилично. Да пием за тях!

Остави подноса, съгледа разплаканото лице на Джулия и лъчезарната му усмивка помръкна.

— Какво има, момичето ми? Какво става тук?

— Нищо. Малко се натъжих — обясни тя и старателно избърса лицето си. — Мъже! Защо всички не са като тебе, дядо?

— Какво е направило момчето? — ахна старецът. — Ако е сторило нещо, заради което сега плачеш, да му мисли, аз ще се разправям с него!

Джулия понечи да се засмее, ала после най-неочаквано й хрумна една мисъл, която започна да я гложди.

— Кое момче?

— Как кое, момчето на Мърдок, разбира се — поясни Даниъл. Женските сълзи открай време го хвърляха в ужас. Той закрачи из стаята, ръкомахайки. — Дума да няма, свястно момче е, но няма да допусна да те прави нещастна, пък било то и за миг. Ти не бери грижа, и да те е обидил, аз ще уредя нещата.

Джулия се обърна бавно и го погледна.

— А да си уреждал нещо дотук?

— И таз добра, да разплаква малкото ми момиченце, когато то би трябвало да е на седмото небе от щастие! Ще поговоря аз с този Калъм Мърдок, така да знаеш. А щом приключа… — Ала старецът не се доизказа. Най-сетне забеляза дяволитите пламъчета в очите на внучка си. — Та какво ме попита?

— Откъде знаеш, че плача заради Калъм?

— Как откъде, ти ми каза! Нали, Ана! — потърси той подкрепа от жена си, защото се сконфузи, но се натъкна на ледения й поглед. — Дайте да не говорим повече за това! — побърза да предложи старецът. — Хайде да вдигнем наздравица.

— Как ли, интересно, си нагласил всичко? — запита се на глас Джулия. — Не си бил тук… Не си уредил да купя къщата, не си пратил Калъм да се заеме с ремонта.

— Не, не съм — потвърди Даниъл, който се хвана за думите й като удавник за сламка, после вдигна една от чашите и й я поднесе. Сините му очи гледаха съвсем невинно. — Да пием за новата ти къща! Браво на момчето, добра работа е свършило!

— Всъщност с ремонта трябваше да се заеме господин Мърдок — прошепна Джулия. — А ти, дядо, си много близък с Майкъл Мърдок, нали?

— Знаем се от години. Добро семейство, свестни родители.

Джулия си пое дълбоко въздух, готова да се разфучи. Ала макар че бе прехвърлил деветдесетте, Даниъл тутакси надуши, че се задава буря, и побърза да бие отбой. Добре, че точно в този момент се почука на входната врата.

— Идват гости. Вие си стойте тук, аз ще ги посрещна. Ана, помогни на момичето да си пооправи лицето. А аз ще се погрижа за останалото.

Сетне напусна полесражението докато не го бяха обезглавили.

— Не проумявам как го е направил, но фактът си е факт — подхвана Джулия.

— Съгласна съм с теб — рече Ана и едвам се пребори с усмивката, която, аха, да грейне на устните й. — Ала него не можеш да го спреш.

 

 

Е, чудо голямо, че дядо се бърка където не му е работа, каза си Джулия. И без това не се получи нищо. Те с Калъм се бяха погрижили. Къщата беше готова, с връзката им беше свършено, какво толкова!

Всички стаи кънтяха от музика, от смях и гласове. Точно както го бе намислила Джулия, роднините и гостите се разхождаха из цялата къща. В камините пукаше огън, всичко бе окъпано в светлина.

— Хубав дом си направила — похвали Шелби дъщеря си и я прегърна през раменете. — За теб е идеален.

— Да, така е. Следващата седмица ще го обявя за продан.

— Моля?

— Не искам да живея сама в тази къща — отсече Джулия и огледа просторната всекидневна, прелестните детайли, лъскавото дърво. — Накъдето и да погледна, все виждам Калъм.

— Не постъпвай прибързано, скъпа.

— Не е прибързано. Принудена съм да го направя. Но ти не се безпокой, всичко ще е наред — каза Джулия и оброни глава върху рамото на майка си. — Знаеш, че винаги се оправям. Не е изключено да дойда за малко и във Вашингтон. Или да се преместя там за постоянно.

— Знаеш, че ние с баща ти само ще се радваме да си наблизо, но…

— Не се тревожи де. Ще помисля добре, преди да предприема каквото и да било. А коя е тази жена, дето се е лепнала на брат ми?

— Запознал се е с нея в Мейн. Поетеса. Цитира за щяло и нещяло Елизабет Барет Браунинг. Преди да срещна приятелката на брат ти, обичах много стиховете на Браунинг.

— Толкова ли е досадна? — засмя се Джулия и отпи от шампанското.

— О, много повече — натърти Шелби. — Честна дума! Ако смятах, че брат ти гледа сериозно на нея, щях да… — Ала Шелби не се доизказа, съгледа един човек и изпита огромно облекчение. — Дошъл ти е още един гост, Джулия!

— Така ли? Кой?

Тя се обърна и видя Калъм, който влизаше в стаята.

Беше в костюм, а проклетата вратовръзка направо го душеше. Ала той бе решил, че не може да се появи на такова изискано новогодишно увеселение по фланела и джинси.

Не се и съмняваше, че Джулия ще се погрижи да има всичко — елегантни дами, облечени в коприна и кадифе, лъскави бижута, изтънчена храна и отлежали вина, поднесени в кристални чаши. И той на нейно място би постъпил така.

Джулия си лепна на лицето престорена усмивка, вживя се в ролята на гостоприемната домакиня и отиде да го посрещне.

— Много се радвам, че успя да дойдеш. Какво да ти поднеса?

Чуйте я, моля ви се! Говореше му, все едно не й е любовник, а някакъв случаен познат.

— Бира намира ли ти се?

— Разбира се — отвърна тя и даде знак на един от сервитьорите. — Донесете бира на господин Мърдок. Сигурно познаваш всички, но въпреки това ще те представя.

— Мога и сам да се представя.

— Не се и съмнявам. Как изкара Коледа?

— Добре. А ти?

— Чудесно. На Бъдни вечер се бихме със снежни топки.

— А при нас валеше суграшица.

— Аха.

Калъм взе бирата, която сервитьорът му донесе, благодари му и отпи. Забеляза, че Джулия бе с огърлицата, която й бе подарил и която изпъкваше на фона на млечнобялата кожа под дълбокото деколте.

— Стои ти добре.

— Моля? А, да! — Идеше й да се прокълне, задето се бе поддала на чувствата и си бе сложила огърлицата, подарък от него. — Отива на тази рокля. Хубава е, Калъм. Благодаря ти, че си се сетил да ми подариш точно нея. Дано и ти си харесваш часовника!

Дори в този момент Калъм усещаше как той му тежи в джоба.

— Точен е. Благодаря.

— За нищо. На всяка цена да опиташ студения бюфет. А сега извинявай.

Калъм я стисна с все сила за китката.

— Ти какво, така ли ще ми приказваш?

— Не те разбирам.

— Я не ми дръж такъв тон, Макгрегър, не ти приляга!

— Пусни ме, Мърдок!

— Няма да те пусна. Трябва да ми отговориш на някои въпроси. Чаках сама да го направиш, ама понеже ти не се сещаш, дойдох да ти ги задам лично.

— Да съм отговорела, моля ви се, на някои въпроси! — повтори ядно младата жена. Вече й бе притъмняло пред очите. — Той, видите ли, чакал да съм отговорела. Ще ти дам аз на теб един отговор!

Джулия отскубна ръка и плисна бирата от чашата върху сакото му.

Веднага съжали. Беше дребнаво и глупаво. И го беше направила пред всички. Хората наоколо млъкнаха. Тя разбра от погледа на Калъм, че този път нямаше да й се размине току-така.

— Получи си отговора, можеш да си тръгваш — сопна се Джулия.

Смяташе да се обърне, да си тръгне гордо и да се посмее на воля на случилото се. По-късно щеше да се спотаи в бърлогата си и да лиже своите рани, ала сега бе длъжна да запази достойнство.

Изпищя, защото Калъм я грабна и я метна на рамо. Обсипа го с ругатни, когато я понесе към горния етаж.

Даниъл прегърна разнежен Майкъл Мърдок през раменете. Въздъхна и премигна, за да не се просълзи.

— О, Майкъл, ще ни родят внучета за чудо и приказ!

— Хайде да го полеем!

Даниъл изпроводи с поглед внучка си и огласи всичко наоколо с гръмогласен смях.

— Аз черпя!

Калъм отиде право в стаята на Джулия, без да обръща внимание, че тя го риташе и го удряше с юмруци, без да забелязва мокрото сако и гадната миризма на разлята бира. Влезе вътре, затвори вратата с крак, обърна се да заключи и метна най-безцеремонно Джулия върху леглото.

Докато той сваляше подгизналото сако, тя продължи да ругае и кълне. Калъм я познаваше от доста години, непрекъснато се караше с нея, но въпреки това бе направо смаян колко изобретателна бе в подбора на думите. А когато Джулия се опита да стане, той само сложи ръка върху главата й и я върна на леглото.

— Мирувай!

— Нима след онази грозна отвратителна сцена си въобразяваш, че можеш да ми се разпореждаш тук?

— Ти започна. — Сега поне той си имаше повод да махне проклетата вратовръзка. — Недоумявам какво ти става. Ту се кикотиш като малоумна, ту се цупиш, сякаш са ти потънали гемиите. Ту се претрепваш да ми угодиш, ту разговаряш с мен, все едно не ме познаваш. Цяла седмица не си направи труда дори да ми се обадиш.

— Аз ли не съм си направила труда? Аз? Да не си си изпотрошил пръстите, та не можеш да набереш един телефонен номер?

После за негов ужас и за унижение на Джулия тя зарови лице в дланите си и се разрида.

— Стига! Сериозно ти говоря, веднага престани да плачеш! — Калъм съвсем се видя в чудо. — Добре де, извинявай. Чу ли, извинявай!

— За какво извинявай? — попита Джулия през ридания.

— За каквото искаш, само спри да плачеш.

— Ето на, ти дори не знаеш за какво. Махай се! Не искам да ми висиш на главата, когато се държа като пълна глупачка.

— И преди съм те виждал да се държиш като глупачка. Обикновено нямам нищо против. Хайде, Джулс, не плачи! — Той се наведе с намерението да я потупа по главата или рамото. Ала не щеш ли, започна да я целува. Още преди да се бе усетил какво прави, я държеше върху коленете си и я притискаше до себе си. — Божичко, колко мъчно ми беше за теб! Само да знаеш колко мъчно ми беше!

Тя обхвана с длани главата му.

— Наистина ли?

— Да — потвърди Калъм и допря чело до нейното. — Успокои ли се?

— Почти. Разплаках се, може би, защото ме хвана яд, че съм плиснала бирата.

Той се запита какво ли имаше между тях двамата, та дори в такъв момент го напушваше смях.

— Така значи, може би!

— Ти ме вбеси. И ти имаш не по-малка вина — каза Джулия и също му се усмихна през сълзи. — Но ще занеса костюма ти на химическо чистене.

— Искаш ли да сваля още сега панталона? — изненадан, Калъм забеляза, че устните й пак треперят, а очите й се пълнят със сълзи. — Само се шегувах.

— Знам. Няма ми нищо. И аз не знам какво ме прихваща. — Тя прокара пръсти под очите си и слезе от леглото, за да се погледне в огледалото. — Не се бяхме разбирали да има публични скандали и сълзи — каза уж бодро Джулия и за кой ли път се зае да оправя размазания грим. — Между нас има приемлива и за двамата физическа връзка и нещо като приятелство. Защо да ги опропастяваме с разни сълзливости?

Калъм бръкна в джобовете на панталона си и загледа как тя нанася руж по страните си.

— Какво разбираш под „сълзливости“?

— Ами че съм прекалено емоционална. Сигурно е от празниците. Напоследък плача с повод и без повод.

— Как така плачеш? — пророни Калъм и присви очи.

— Защо питаш?

— Слушай, утре е Нова година. Не искам да я започвам с караници.

— Защо не? Караме се толкова добре!

— А ти защо спря напоследък? Последните няколко седмици, ако не се брои денят, когато замина за Хайанис, ми късаше нервите с това хрисимо поведение. Ни в клин, ни в ръкав започна да се съгласяваш с всичко, което кажа, да ми готвиш за вечеря, само дето не ми носеше лулата и пантофите.

— Нима имаш нещо против? — завъртя се Джулия и се нацупи. — Правех какво ли не, само и само да му угодя, а той, видите ли, пак е недоволен. Е, не се безпокой, занапред нямам намерение да ти угаждам.

— Слава богу!

— Пък и няма да съм ти подръка — отсече тя в заключение, — защото ще продам къщата и ще се преместя във Вашингтон.

— Друг път! Никъде няма да ходиш.

— Не можеш да ме спреш. Не искам да живея тук. И аз не проумявам защо те послушах и направих толкова много промени, за които настояваше ти. Не проумявам защо изобщо допускам да става каквото кажеш.

— Защото казвам правилните неща и ти искаше така, и изобщо няма да продаваш къщата.

— Купи я, щом значи толкова много за теб.

— А, така ли! Казвай цената. Ала ако си въобразяваш, че ще се изнесеш оттук…

— Няма да остана пък! Не мога.

— Няма да ходиш никъде!

Сега стояха само на педя един от друг, уплашени и бесни. Вече крещяха и говореха в един глас, така че почти не се чуваха…

— Обичам те, няма пък да стоя тук и да съм нещастна.

— Обичам те и ти няма да ходиш никъде без мен.

Джулия премигна. Калъм отстъпи крачка назад.

— Какво каза? — попита той.

— Не съм казвала нищо. А ти какво каза?

— Ти каза, че ме обичаш.

Тя се опита да преглътне, но на гърлото й бе заседнала буца.

— Стори ми се, че и ти каза това. Наистина ли ме обичаш?

— Дори и да е истина, какво от това? — завъртя се Калъм и закрачи напред-назад из стаята. — Тази проклета жена не спира да дърдори, понечиш ли да й отвърнеш, не знаеш какво говориш! И какво, ако те обичам? — изкрещя отчаяно той. — Какво ще направиш ти?

Джулия си помисли, че Калъм бе безупречен. Че за нея нямаше по-добър мъж.

— Ще те помоля да се ожениш за мен.

Той спря и я зяпна невярващо. На пръв поглед изглеждаше съвсем спокойна и овладяна. Ала Калъм я познаваше и знаеше къде да се взре — в очите й, които бяха насълзени и мрачни.

— Моля?

— Чу ме, Мърдок. Искаш или не искаш?

Той отиде при нея и след миг и двамата прихнаха.

— В джоба си нося пръстен.

— Друг път носиш!

— Хващаш ли се на бас?

Тя понаведе глава.

— Я да го видя.

— Бил е на майка ми. — Калъм извади кутийката и отвори капачето. — Не е диамант, но ти и бездруго харесваш повече цветните камъни.

— О, Калъм! — ахна Джулия и вдигна поглед към него. — Ти наистина ме обичаш.

— Казах ти го вече. Ако ти го беше казала първа още преди няколко седмици, както исках да направиш, щяхме да спестим много време.

— Ти трябваше да го кажеш пръв. Защо според теб се скъсах да ти готвя?

— Повярвай ми, Джулс, ако човек не е лудо влюбен в теб, нямаше да хапне и залък от онези твои гозби.

Тя се опита да се разсърди, ала накрая избухна в смях.

— Ако ми направиш предложение за женитба, никога вече няма да ти готвя задушено.

— Ти вече ми направи такова предложение, но при тези обстоятелства можем и да се споразумеем.

Калъм бръкна в джоба си и извади часовника, а Джулия запристъпва нервно.

— Какво вършиш? Не можеш ли поне това да го направиш като хората?

— Правя го като хората. Сега е дванайсет без петнайсет. До полунощ остават петнайсет минути. Ще имам грижата всичко да е точно.

Той завъртя стрелката за минутите, докато тя се сля с другата, така че часовникът да показва полунощ, и хвана Джулия за ръката.

— Ама така не е честно — грейна тя. — Обичам те, Калъм.

— Ти си жената, за която, без дори да го съзнавам, винаги съм мечтал — рече той и оправи една от къдриците, отскубнали се от кока й. — Създадохме заедно тази къща.

— А, не — възрази Джулия и отпусна длан върху неговата. — Създадохме заедно този дом. Не бих могла да живея в него без теб.

— Искам да изпратя старата година и да посрещна новата тук с теб — промълви Калъм и вдигна пръстите й към устните си. — Ще бъдем страхотен отбор, така да знаеш!

— На това и разчитам.

— Омъжи се за мен, Джулия.

— Вече си мислех, че никога няма да го кажеш — отвърна тя и го целуна.

 

 

Из личните спомени на Даниъл Дънкан Макгрегър

Бива си ме за предприемач, владея до съвършенство изкуството на сделките. Животът ми беше интересен. Скъсвах се от работа, рискувах. Печелех и губех. За мен бизнесът, правенето на пари, си е наслада.

Но семейството е Божия благодат.

И последната пара да ми вземете, оставите ли ми семейството, пак ще си умра богат човек.

Когато започнах да пиша тези спомени, имах надежди и планове за моето семейство.

Е, постигнах, каквото си бях наумил. Лора е щастливо омъжена, стана и прелестна майка. Те двамата с Ройс създадоха хубав дом за себе си и за невръстния си син, който носи моето име. — Даниъл Макгрегър-Камерън. Даниъл е момченце за чудо и приказ, умничко, яко. Така де, издънка е на добро семейство. На силна кръв.

Нищо не ме радва така, както да виждам, че Ройс направо трепери на момчето или че Кейн е на седмото небе от щастие, задето е станал дядо. Знаех си аз, че те двамата с Ройс ще станат първи приятели — сближи ги любовта към Лора.

Ала и за миг не съм се съмнявал, че ще се спогодят.

Гуен и нейният Брансън очакват всеки момент дете. Знам, тя се притеснява, че известно време ще се наложи да отсъства от болницата. Но не друг, а моята Ана първа ще й каже, че може успешно да съвместява и работата като хирург, и семейството.

Брансън не дава и косъм да падне от главата й. Свястно момче е този Брансън. И добър писател, от мен да го знаете! Романът му се граби като топъл хляб. Да ви призная, и аз стоях до среднощ, за да прочета какво ще стане с неговата лекарка убийца и с онзи наперен детектив, дето се влюби до уши в нея. Кой да знае, че накрая тя ще посегне на своя живот, вместо да убие единствения мъж в живота й, докоснал се до нейното объркано тъмно сърце.

Всъщност си е точно така, в крайна сметка най-важна е любовта.

Сега Джулия и нейният Калъм живеят в къщата на Бийкън Хил, която построиха заедно. Пак се карат като куче и котка, ала бих се притеснил, ако всичко при тях беше мирно и кротко. Божичко, каква страст има между двамата — лика-прилика са си. Очаквам скоро да ми съобщят, че и те ще си имат детенце.

Не го ли сторят, ще поискам да обяснят причината.

Джулия беше ненагледна булка — висока, снажна, изискана. Имаше един момент, когато застана до Калъм, хвана го за ръка и очите им се срещнаха. Озариха се с усмивки — сияйни и щастливи, само дето не прихнаха в смях. Та в този миг сърцето ми се изпълни с радост — а и с гордост, че съм в дъното на всичко това.

Сега булото на Макгрегърови е опаковано и прибрано. Но не смятам да стои дълго в кутията.

Крайно време е и внуците ми да изпълнят дълга си. Дадох им време да съзреят. Мъжът трябва да понатрупа опит, преди да се ожени и да създаде семейство.

Ала нека погледнем истината в очите, и аз няма да живея вечно. Досега не съм притискал Мак, най-големия от момчетата. Дали той долавя намеците ми? Ха! Дори и да не ги е доловил, ще ускорим нещата.

С трите момичета се справих добре, обаче не съм от хората, които ще лежат на стари лаври. Преди да си тръгна от този свят, ще се погрижа и другите внуци да се оженят.

Обещавам ви, а обещае ли нещо Даниъл Макгрегър, думата му на две не става!