Нора Робъртс
Търсачи на щастие (22)

Двадесет и първа глава

Джулия и този път не се съмняваше — всъщност тя рядко се двоумеше и колебаеше. Стената трябваше да се събори. Джулия отиде от тесния хол в още по-тясната библиотека до него. След като махнеха стената, на мястото на двете малки стаички щеше да се получи прелестно просторно помещение. Тя кимна решително, сетне продължи обиколката си, без да изпуска от поглед нищо.

Трябваше да се сменят и стъклата, да сложи прозорци с термоизолация, трябваше да се махне боята по черчеветата, за да грейне ореховото дърво отдолу. Човекът, който ги бе боядисал в синьо, заслужаваше да бъде обесен.

Джулия обясняваше всичко това на глас и го записваше на диктофона, който държеше в ръка. Това й беше станало навик. Тя не само имаше силни чувства, но и вярваше, че на всяка цена трябва да им даде воля.

Вече бе запълнила две касети с препоръки за ремонта на къщата на Бийкън Хил, където бе решила да се пренесе за постоянно. Искаше всичко до най-малките подробности да бъде изпипано и да носи нейния почерк.

Смяташе да не остави на мира ремонтната фирма, докато не изпълни и най-дребната й прищявка. Никога не се задоволяваше с по-малко.

Не се смяташе за глезена или капризна. Работеше здравата, докато получи каквото иска. Премисляше внимателно всичко и после го осъществяваше. Ако се наложеше, не се гнусеше да лепи тапети, да слага маджун и да сваля боя. Ала предпочиташе да наема специалисти и професионалисти, на които да плаща щедро.

Бе известна с това, че се вслушваше в съветите, особено ако те съвпадаха с нейното мнение. Заемеше ли се с нещо, никога не го зарязваше по средата.

Бе усвоила от родителите си колко важно е да премислиш от край до край задачата и после да я осъществиш. Алън Макгрегър беше бивш президент на Съединените щати, и то цели два мандата, а докато беше първа дама на страната, Шелби Кембъл-Макгрегър не се бе задоволявала с това да устройва увеселения и да посреща високопоставени гости и знаменитости.

Жените в рода на Макгрегърови никога не се бяха ограничавали с ролята на бледи сенки на мъжете си. Същото важеше и за Джулия, която с огненочервената си къдрава коса, шоколадовокафявите очи, страстните големи устни, нежната като роза кожа и прелестната фигура се славеше не само като голяма красавица, но и като напориста и делова жена.

Тя тръгна нагоре по широката вита стълба. Нищо не убягваше от зоркия й поглед. Джулия преливаше от енергия, която сякаш бе неизчерпаема.

Един от мъжете, с които бе излизала, я бе нарекъл „повелителка на амазонките“, ала не като комплимент. Въпреки това определението беше много точно. Тя бе упорита, оправна и сексапилна.

И безмилостна.

Като потупваше с пръст по брадичката си, се взря в спалнята, където спеше от близо месец. Прелестната камина трябваше да бъде почистена и отново пусната в действие. Бившите собственици я бяха запушили, което според Джулия бе поредната черна точка за тях.

Представяше си как някой ден ще се гуши върху прекрасното тиково дърво, сред нахвърляните по него възглавници, ще си пийва жасминов чай и ще чете някоя хубава книга. А в камината ще пука огън.

Все още беше краят на август, лятото държеше в потна прегръдка Бостън, но тази картина й подейства освежително. Тя реши до Деня на благодарността в края на ноември мечтата й вече да се е сбъднала.

По Коледа къщата щеше да блести, а Джулия щеше да устрои пищно новогодишно празненство по случай новоселието.

Точно в този миг на вратата се позвъни. Беше господин Мърдок, бе дошъл точно навреме. Вече близо шест години тя работеше с неговата фирма за строителство и ремонт на жилищни сгради. Това не бе първата къща, която Джулия купуваше, нито първата, която ремонтираше, или в която живееше. Недвижимите имоти бяха нейна стихия и страст. А нюхът й към сделките сякаш й се бе предал по наследство.

Дядо й се бе издигнал от бедняк до милионер именно благодарение на пъргавия си ум, на набитото око и на комарджийската си душа. От всички деца и внуци на Даниъл именно тя бе поела по неговите стъпки в пълния смисъл на думата.

Джулия забърза към долния етаж — не я свърташе да обсъди с опитния шотландец своите планове и цените. Преди доста години не друг, а именно дядо й Даниъл й бе препоръчал Майкъл Мърдок и неговата фирма и тя можеше само да му е благодарна. Според нея бе открила сродна душа у Майкъл с неговите блещукащи сини очи и кадърни работливи ръце.

Затова и отвори усмихната. След миг обаче се свъси като буреносен облак.

Пред нея стоеше не Майкъл, а синът му, Калъм Мърдок. Според Джулия именно той бе единственото, което помрачаваше инак отличните й отношения със строителната фирма.

— Къде е баща ви? — попита тя припряно.

— Не се чувства добре — отвърна Калъм. Не си хабеше усмивките за жени, които го дразнеха. Хладните му зелени очи, пълните му, сякаш изваяни устни си останаха намусени. — Аз ще направя предварителния оглед.

— Да не е болен? — разтревожи се най-чистосърдечно Джулия и инстинктивно посегна към ръката на Калъм. — Какво му е? Ходи ли на лекар?

— Нищо сериозно, някаква лятна настинка — отвърна вече по-меко младежът. Виждаше, че тя съвсем искрено се безпокои за баща му, когото явно обичаше. — Ала ден-два трябва да полежи и да си почива.

Стояха от двете страни на вратата, под лъчите на утринното слънце. Джулия пусна ръката му и се замисли какво да прави. Никак не й се работеше с Калъм, но не й се искаше и да протака и да губи време.

Той сякаш прочете мислите й и вдигна тъмни вежди над развеселените си зелени очи.

— Аз ще го преживея, стига и вие, Макгрегър, да издържите.

Тя се намръщи и се взря изпитателно в него. Мъжете, които бяха толкова хубави, че всички се заглеждаха по тях, обикновено не я дразнеха. А Калъм бе точно от тези мъже — имаше дълго, сякаш изваяно лице, кестенява коса, подигравателна усмивка и снажно тяло, на което джинсите стояха като излети.

Въпреки това той направо й късаше нервите. Двамата непрекъснато се караха и си подвикваха — да си рече човек, че бяха две наточени саби по време на дуел.

Ала колкото и да я дразнеше, Калъм си разбираше от работата. Пък и сега ставаше въпрос само за предварителен оглед.

— Ами да започваме, Мърдок!

Той влезе в антрето с под, облицован с големи квадратни плочки на розови жилчици, огледа витата стълба и се взря в сложните гипсови орнаменти по сводестия таван.

— Основите как са?

— Здрави като скала.

— Ще ги проверя.

Виж го ти него, сега пък ще си придава важност, помисли Джулия и стисна зъби. Непрекъснато подлагаше на въпрос преценката й, оспорваше мненията й, подиграваше се на вкуса й. Тя си пое въздух.

— Записала съм някои неща — рече Джулия и извади касетите от джоба на официалния си панталон в морскосиньо.

— А, да, прословутите записи на Макгрегър — отбеляза подигравателно Калъм, пое касетите небрежно и ги пъхна в задния джоб на джинсите си.

— Така е по-лесно, отколкото да пиша, пък и се застраховам срещу опасността да бъда разбрана погрешно.

— Да, вие тук командвате парада.

— Къщата е моя — сопна се тя.

Той я погледна дръзко.

— Кой е твърдял, че не е ваша?

Мина покрай нея и влезе в тесния хол — веднага си помисли, че който е боядисвал дограмата, заслужава хубав пердах.

— Уютно!

— Тясно като в кутийка — поправи го Джулия. — Искам да бутнете стената вдясно. И в съседната стая няма къде да се завъртиш. Според мен и двете помещения са съсипани.

Решението й беше разумно, но тя бе толкова сигурна в правотата си, че сякаш нямаше нужда Калъм да я потвърждава, затова и му се прииска неудържимо да се заяде.

— Старите, изградени в традиционен стил, къщи не понасят структурни промени.

— Махнете стената!

Калъм отиде бавно, с широки крачки при стената и я огледа от пода до тавана.

— Не е изключено да повредим прекрасния чамов паркет.

— В такъв случай ще се наложи да го оправяте — отсече Джулия и прекоси с кънтящи стъпки празното помещение. — Свалете боята от черчеветата, чак до дървото. Налага се да пренаредите и камъните в камината, но полицата над нея е в отлично състояние, нея не пипайте. А там…

Тя отиде в съседната стая и изчака Калъм да я последва.

— Вратата към задния двор е твърде малка. Разширете рамката. Използвайте скосено стъкло, орехово дърво и месинг.

Калъм вече си представяше как ще изглежда вратата и одобряваше хрумването, ала въпреки това вдигна рамене.

— Трябва да дълбаем в зидарията.

— Знам, Мърдок.

— Ще ви излезе доста скъпичко.

— Първо ми представете сметка и чак тогава ще я обсъждаме — отсече Джулия с присмехулни пламъчета в очите. — И така, да продължим. Трябва да смените тапетите и боята, а камината тук… — Тя понаведе глава, за да прецени разстоянието от камината до съседната стая. — Сменете полицата над камината, за да е в тон с онази в другата стая. Самата камина е запушена. Трябва да я възстановите. Термоизолационни стъкла за прозорците, разбира се.

— Разбира се.

Без да обръща внимание на подигравателния му тон, Джулия го подмина и продължи нататък. Ако сега тук беше баща му, тя щеше да обсъди с него различни варианти, да го попита за мнението му. Двамата щяха да се смеят, да коленичат на земята, за да огледат състоянието на пода.

Но виж, със сина нямаше намерение да прави такива неща.

Калъм си помисли, че тази жена не си поплюва. Искаше му се и да не ухае толкова хубаво. Тази миризма на войнствена богиня го разсейваше всеки път, когато той се приближеше на два-три метра до нея.

И Калъм внимаваше да не скъсява прекалено разстоянието между двамата.

Смяташе я за високомерна, студена, властна и нагла. Нямаше нищо общо с жените, които той предпочиташе. Повтаряше си, че само по рефлекс от време на време се пита дали ще му е приятно да бъде с нея.

Обходиха първия етаж стая по стая. Калъм не можеше да не признае, че къщата бе великолепна, ала всъщност не помнеше Джулия Макгрегър да бе купувала съборетини. Тя имаше набито око за сградите и той не можеше да не я уважава за това. Както и че купеше ли къща, младата жена правеше всичко възможно да я обнови до неузнаваемост.

Но въпреки това Джулия се държеше ужасно, все едно, че Калъм нямаше капка мозък в главата си, и му обясняваше най-подробно всичко.

Да сменели плочките в банята. Да, да. Да сложели нови кранове на мивката. Нима смяташе, че той е сляп и не вижда — старите са хванали ръжда и капят?

Близо час обикаляха кухнята. Джулия държеше всичко в нея да бъде обновено така, че да изпъкват старото кирпичено огнище, което тя държеше да бъде постегнато и отново да стане използваемо, и старинните шкафчета върху едната страна.

Калъм отхвърли злорадо някои от идеите й и й предложи своите виждания.

— Разполагате с предостатъчно пространство — натърти той, както стоеше насред кухнята, върху лъскавия линолеум. — Защо искате да го съсипете?

— Ама аз…

— Пълна глупост е да слагате печката и хладилника толкова далеч един от друг. Трябва да мислите и за удобството. За естетиката и удобството. Отдалеч си личи, че изобщо не готвите.

Джулия понаведе глава.

— Както гледам, във вашия малък свят жените всяка вечер запретват ръкави и готвят на уморените си мъже.

— В моя малък свят хората, които готвят, се хранят по-добре. Нека мивката си остане под двойния прозорец. А плотът ще бъде тук. Ще бъде извит, за да има обтекаема форма. — Движенията му бяха бързи и пестеливи, като на човек, който е свикнал да се разпорежда и да му се подчиняват. — Машината за миене на съдове — тук, печката — ей там, хладилникът — до нея. Оставете килера под задното стълбище. Отървете се от грозната му врата. А сега, ако бях на ваше място…

— Да де, ама не сте.

— Бих сложил още един плот ето тук. Където човек да може да се нахрани и да поприказва. Бих разчупил пространството, за да го използвам максимално. След това да вземем верандата — бих я превърнал в част от помещението. Бих се отървал от стената.

Тя вдигна вежда.

— Пък аз си мислех, че старите, построени в традиционен стил, къщи не понасят структурни промени.

Тази жена не иска уста на заем, каза си Калъм, ала само сви рамене.

— Е, вече е много късно за такъв подход. Щом ще бутате една стена, защо да не бутнете две? Махате решетките, слагате прозорци, използвате чупката за нещо като всекидневна. Лично аз бих сложил под прозорците пейка.

Джулия си го представи и остана възхитена.

— Миналата седмица видях на едно място прелестна старинна църковна пейка.

— Още по-добре! В сегашния й вид няма да използвате верандата за нищо друго, освен като склад за ненужни вещи. А така ще внесете градината вътре — всъщност и тя плаче за почистване. А ще и по-светло.

Младата жена веднага хареса идеята му.

— Добре, ще помисля.

— Освен това трябва да махнете този линолеум.

— Та той е съвсем нов!

— Готов съм да се обзаложа, че отдолу има чамово дюшеме.

— Никой не е толкова глупав да покрива чамов под с линолеум.

Калъм извади джобно ножче и го разтвори.

— Хайде на бас — каза той и зелените му очи проблеснаха предизвикателно.

На Джулия много й се искаше да е прав, същевременно обаче щеше да й стане ужасно неприятно, ако тя грешеше.

— Добре, отрежете ъгълчето. Но ако не сте прав, ще смъкнете пет процента от сметката.

— Ако обаче съм прав, ще направите кухнята, както ви казвам аз.

— Споразумяхме се — кимна Джулия.

Калъм отиде при ъгъла, който беше най-близо до задната врата, и застана на колене. Отне му по-малко от две минути.

— Трябва да сте много щастлива!

— Какво има отдолу, цимент ли? — попита тя самодоволно и след като отиде при него, надзърна през рамото му. — О! — възкликна Джулия и също коленичи, възхитена, че отдолу се бяха показали чамови дъски. — Какви кретени! Я отрежете още малко!

— Дюшемето сигурно е издраскано и мръсно — предположи Калъм и махна още едно парче от линолеума. — Затова и са решили да не си усложняват живота и са го покрили с линолеум.

Все едно бяха открили заровено съкровище. Джулия едвам се сдържа да не махне линолеума с голи ръце.

Бяха коленичили един до друг, делеше ги някаква си педя. Бухналият облак на косата й гъделичкаше Калъм по бузата. Привлечен от уханието й, без много-много да му мисли, той се обърна и я помириса.

Тя усети дъха му и на гърлото й заседна буца. Изправи се толкова бързо, че насмалко да му разбие носа с главата си.

— Какво правите?

— Нищо — отвърна Калъм.

Недоумяваше какво го бе прихванало, питаше се дали не бе полудял.

— Душехте ме!

— Само ви се е сторило. Просто дишах. Правя го, за да доживея до вечерта.

Това, че пулсът й сякаш танцуваше жига, я вбеси. Устата й беше пресъхнала, кожата й пламтеше.

— Добре, ала занапред не го правете, когато сте близо до мен — процеди Джулия и побърза да се изправи. — Да огледаме втория етаж и да приключваме.

— Чудесно — съгласи се той. Прибра острието и пъхна ножчето в джоба си, защото се изкушаваше да се прониже в сърцето като наказание, че се бе поддал на моментната съблазън. — И не се безпокойте, Макгрегър. Ще се постарая да не дишам.

— Кретен! — промърмори тя едва чуто и продължи да обикаля от стая в стая.

Но не беше сигурна на кого бе ядосана повече — на Калъм или на себе си.

 

 

Даниъл Макгрегър си представяше, че пуши пура. Беше се отпуснал в огромното кожено кресло в огромния си кабинет в огромната къща и правеше въображаеми кръгчета от дим, които запращаше към тавана, докато слушаше добрия си приятел Майкъл Мърдок, с когото разговаряше по телефона.

— Значи момчето се е хванало.

— Ами да — увери го Майкъл. — Е, наложи се да се вживея в ролята си, докато говорих с него по телефона, през цялото време си стисках носа. Рекох му: „Няма как, налага се днес ти да идеш при Джулия, нали чуваш, носът ми е запушен. Не съм добре.“ Е, не се зарадва особено, ама инак е добро момче и се гордее с фирмата.

— Свястно ти е момчето — ухили се Даниъл на тавана и премести слушалката на другото си ухо.

Познаваше Майкъл Мърдок от петнайсет години, уважаваше го като професионалист, харесваше го като човек.

Беше му много мъчно за него. Когато преди десетина години бе овдовял. И още от онова време кроеше планове заедно с него.

— Този ремонт не е шега работа — продължи Даниъл. — Ще трае няколко месеца и те двамата ще се виждат непрекъснато.

— Аз ще се постарая да съм болен седмица-две, тъкмо ще си наваксам с четенето. После пък още седмица-две ще се чувствам отмалял. Дотогава Калъм ще е напреднал с ремонта. И аз ще се постарая да го убедя да не зарязва работата по средата. Той и бездруго надали ще се съгласи.

— Направо не проумявам как още не се е опитал да се сближи с момичето. Познават се от години. Двама силни, здрави, красиви младежи — поклати той тъжно глава и поглади меката си бяла брада. — Такива са си днешните деца, не ги ли водиш за ръчичка, ще оплескат всичко, така да знаеш, Майкъл.

— Между тях прескачат искри, Даниъл. А ние с теб само ще ги пораздухаме. Време е моят Калъм да се задоми, и той да си намери щастието.

— Дума да няма — натърти Даниъл и за по-убедително стовари пестник върху страничната облегалка. — Същото важи и за Джулия. Така де, вече подкара двайсет и шестата си година. Какво още чака? — После старецът се усмихна под мустак и отново се облегна. — Ще ни дарят с чудни дечица, Майкъл, слушай какво ти казвам!