Нора Робъртс
Търсачи на щастие (12)

Единадесета глава

— Едно, две, три!

Гуен и екипът в спешното отделение вдигнаха деветдесеткилограмовия мъж от количката и го преместиха на масата. Имаха огромен опит, работеха в пълен синхрон и изпълняваха начаса нарежданията на Гуен.

— Включете го към системите, госпожице Клипър! — каза Гуен.

Знаеше, че студентката в четвърти курс медицина си обича работата и я върши вещо. Но въпреки това не изпускаше от очи ръцете й, докато главната сестра разрязваше просмуканите с кръв стари джинси на мъжа в безсъзнание.

— Мотоциклетисти! — пророни Гуен. — Самоубийци!

— Поне е бил с каска — отбеляза с въздишка Одри Клипър, докато пъхваше тръбичката в устата на ранения. — Готово!

— И броня нямаше да го спаси. Направете кръвна проба и го откарайте в токсикологията. Ако се съди по миризмата, добре се е почерпил — рече Гуен, надяна ръкавиците и се зае с крака на мъжа.

Не биваше да губи и миг, трябваше да бърза, ала въпреки това запазваше самообладание и работеше, без да се суети. Раната върху левия крак, от прасеца до коляното, бе много дълбока и се виждаше костта, която беше счупена. Задачата й бе да намести счупената кост и да прати ранения в хирургията.

От съседната зала се чуваше как някаква жена крещи и ридае, как вика отново и отново с писклив истеричен глас Джони.

— Това ли е Джони? — попита Гуен и хвърли поглед към стъклото, разделящо двете зали в спешното отделение.

— Да. Джон Петрески, двайсет и две годишен — поясни един от санитарите.

— Ще се погрижим да е в състояние да танцува на следващия си рожден ден. Лин, обади се в операционната и им кажи, че идваме, Файн, ела да държиш тук, а аз ще отскоча до съседната зала да видя какво става там — рече Гуен и се запъти към вратата, като мимоходом сваляше престилката и ръкавиците. — Какво е състоянието й? — попита на един дъх, докато надяваше нов чифт ръкавици.

— Охлузвания и рани. Чакаме снимките. Изместена раменна кост — отвърна лекарят колкото му глас държи, за да надвика истеричните крясъци на жената.

— Как се казва?

— Тина Бел.

— Тина! — рече Гуен и се надвеси над ранената. — Успокой се, Тина! Инак не можем да ти помогнем.

— Джони! Джони е мъртъв!

— Не, не е мъртъв! — опроверга я Гуен и дори не трепна, когато младата жена я стисна с все сила. — Ще го откараме в хирургията. Ще го вдигнем на крака.

— Но той е ранен, ранен е много тежко.

— Да, ранен е и ние го лекуваме. Ала ти, Тина, трябва да ми помогнеш. Колко алкохол е изпил?

— Само една-две бири — разплака се момичето. — Джони!

— Само една-две бири ли? Трябва да знаем колко точно е пил, за да можем да го лекуваме.

— Може би шест-седем. Не знам. Кой ще ти брои!

Гуен не си направи труда да въздиша.

— Наркотици? Хайде, говори, Тина!

— Изпушихме две цигари марихуана. Само две. Джони!

 

 

Брансън Магуайър наблюдаваше през стъклената стена всички движения, които наподобяваха балет. Жестове, съгласувана работа, престилки, светлини. Младият мъж имаше чувството, че най-силно свети слабичката блондинка в невероятно грозна граховозелена престилка.

Не виждаше очите й. Големите предпазни очила скриваха и тях, и по-голямата част от лицето й. Въпреки това Брансън знаеше как изглежда тя — доктор Гуендолин Блейд, издънка на легендарния комарджия, в чийто вени течеше и кръв на команчите, и на не по-малко легендарния род Макгрегърови.

Бе виждал снимката на Гуен по вестниците и телевизията от времето, когато вуйчо й се бе кандидатирал за президент, а после и през осемте години, когато той бе живял в Белия дом. Беше я виждал и на снимката върху масивното писалище на дядо й. — Даниъл Макгрегър, съградил не една и две империи.

Макар че се смяташе за човек с набито око, Брансън не бе очаквал Гуен да е толкова дребничка и крехка. Имаше вид на жена, създадена да носи ефирни дрехи от тюл, а не оплескана с кръв престилка.

Стъпваше като балерина. Всяко нейно движение бе изпълнено с грация и лекота. Косата й, която на ярката светлина изглеждаше златисточервена, бе подстригана късо като на хлапе, а отпред беше на бухнал бретон. Дали за да изглежда по-стилна, или за да й е по-удобно?

На Брансън му беше интересно да разбере.

Стоеше с ръце в джобовете на тъмносивия си панталон и я гледаше, не изпускаше от поглед нищо. Умееше да наблюдава. И търпеливо чакаше да види какво още ще се случи.

Гуен забеляза лицето зад стъклената стена. Тъмноруса коса, спускаща се до тъмносиния пуловер. Студени сиви очи, които сякаш не мигаха, уста, която не се усмихваше.

Но бе толкова погълната от работата, че почти не му обърна внимание. Ала и след като приключи с двамата пациенти и ги прати в другите отделения, мъжът още стоеше зад стената. А когато Гуен понечи да го подмине, той й препречи пътя.

— Доктор Блейд! Гуендолин Блейд…

Сега мъжът се усмихваше едва забележимо. И тя видя, че се бе заблудила. Очите му не бяха студени, обратното, бяха топли като гласа му.

— Да, аз съм. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да, и точно затова съм тук. Казвам се Брансън Магуайър.

Гуен пое ръката му, която той й протегна по инерция. Забелязал, че името не й говори нищо, Брансън се усмихна чаровно.

— Засегнахте самолюбието ми. Вероятно не ви остава много време за четене.

Гуен бе капнала от умора и в момента не мислеше за нищо друго, освен как ще поседне и ще пийне чаша кафе.

— Извинявайте, господин Магуайър, но аз не… — В този миг обаче се сети кой стои пред нея. — О, да, детектив Мат Скъли от бостънската полиция. Чела съм книгите ви. Създали сте интересен герой.

— Скъли ми върши добра работа.

— Не се и съмнявам. Ала сега не ми е до това, да обсъждам криминалета. Ако нямате нищо против…

— Лавандулови са.

— Моля?

— Очите ви са лавандулови — поясни Брансън и продължи да я гледа вторачено. — Чудех се дали само ми се е сторило от светлината. Но очите ви наистина са лилави, а не сини.

Гуен се подразни.

— В шофьорската ми книжка пише, че са сини. А сега, както ви казах, трябва да вървя, нямам време за губене.

— Смяната ви не свършва ли в два часа? Вече наближава три.

— Откъде сте разбрали кога ми свършва смяната? — тросна се Гуен с леден тон, а Брансън си помисли възхитен, че когато се налага, тя показва и нокти.

— Виждам, не сте ме чакали.

— Защо да ви чакам? — попита тя и погледна количката, на която изкарваха Тина от спешното отделение.

— Докторке! Докторке! Искам да видя Джони. Трябва да видя Джони!

— Извинявайте — рече Гуен, после обърна гръб на Брансън и тръгна по коридора.

Брансън чу само как младата жена променя тона, как от леденостуден той става сърдечен и спокоен. Момичето върху количката се разплака сподавено и кимна.

— Знаете как да успокоите пациентите си, докторке — отбеляза той, когато Гуен се върна при него.

— Та защо според вас е трябвало да ви чакам тази нощ?

— Защото дядо ви обеща да го уреди.

— Да уреди ли? Какво да уреди? — Ала Гуен бе много уморена и още преди да бе дочакала отговора, затвори очи. — Имам нужда от кафе — прошепна тя. — Елате с мен.

Завъртя се рязко, при което лекарската й престилка се изду, и забърза по коридора. Свърна наляво и влезе в помещението за персонала. Брансън не изпускаше нищо от поглед и се стараеше да запомни убитите тонове, евтините столове, олющените шкафчета, бучащия хладилник, миризмата на разплискано кафе, която не можеше да измести смрадта на болница.

— Много уютно, няма що!

— Искате ли кафе?

— Да, разбира се. Без захар и мляко.

Гуен взе един от кафениците върху котлона и напълни две пластмасови чашки. И понеже знаеше, че това само се нарича кафе, сложи огромна лъжица захар в своето. Брансън опита напитката в чашата и потрепери.

— Добре, че съм в болница. Вие тук нали промивате стомаси?

— Това е една от най-големите ми радости в живота. Искам да седна. — Настани се на един от столовете, кръстоса крака и се опита да размърда пръсти в ниските си удобни обувки. — Вижте сега, господин Магуайър.

— Викайте ми Бран.

— Та вижте сега — повтори тя. — Съжалявам, че сте били подведени. Дядо ми е… Това, което е.

— Той е най-невероятният човек, когото познавам.

— Да, невероятен е — съгласи се Гуен вече с по-мек тон. — Освен това е много упорит, когато си науми нещо. Сигурна съм, че сте много свестен човек, освен това, както вече ви казах, чета с удоволствие романите ви. Но не проявявам интерес.

— Така ли? — възкликна Брансън и се престраши да отпие още веднъж от кафето. — И към какво не проявявате интерес?

— Ами към това, някой друг да ми урежда нещата — уточни тя и прокара дълги тънички пръсти без лак по ноктите през косата си. — Според дядо съм била занемарила личния си живот, ала всъщност му отделям точно толкова внимание, колкото според мен заслужава. В момента не ми е до флиртове.

— Виж ти! — вдигна заинтригувано вежда Брансън и се намести в ъгъла на канапето с протрита тапицерия.

Сенките под очите й бяха почти в тон с прелестния цвят на ирисите й и й придаваха вид на крехка чуплива ваза.

— Защо така?

— Защо едва преди година съм се дипломирала като хирург и за мен е важно да се утвърдя в професията. Освен това — добави Гуен троснато — предпочитам да си нямам вземане-даване с мъже, които съм харесала не аз, а дядо ми. А и вие не ми приличате на мъж, който разчита един деветдесетгодишен старец да му избира жените.

— Това сигурно е комплимент — каза след малко Брансън. — Според мен е комплимент. Благодаря! — рече той и грейна в лъчезарна усмивка. — Нямах намерение да ви каня да идем някъде, но съм принуден да го направя. Колкото да успокоя себелюбието си.

— Не сте… — поде тя и си пое дъх, за да проясни мислите си. Даде си сметка, че мозъкът й вече не работи. Двете смени в болницата си казваха думата. — Какво правите тук?

— Правя проучване — поясни Брансън и отново я озари с чаровна усмивка. — Поне такива са намеренията ми. Започвам нова книга, необходими са ми някои данни за болницата, искам да почувствам атмосферата тук. Цветовете, думите, ритъма, неща от този род. Даниъл ми каза, че ще ми помогнете, обеща да ви помоли да ми отделите внимание и да отговорите на въпросите ми.

— Ясно — каза Гуен, сетне отпусна глава върху облегалката на канапето и затвори очи. — Това си е доста обременително.

— Според мен е направо невероятно. Е, какво ще кажете? Ще приемете ли поканата ми? Ще пийнем хубаво кафе, ще се любим, ще се оженим, ще си родим три дечица, ще си купим голяма къща и грозно куче.

Тя отвори очи и едвам се сдържа да не се усмихне.

— А, не, благодаря.

— Добре, не ви се пие кафе. Аз съм разбран човек. Ала държа на секса, преди да минем под венчилото. За това съм непреклонен.

Сега вече Гуен се усмихна и въздъхна уморено.

— Какво се опитвате да постигнете — да ме разсмеете или да ме направите за смях?

— И двете — отвърна Брансън и остави кафето. Не си струваше заради малко кофеин да си разваля стомаха. — Вие, Гуендолин, сте красива. Казвам ви го, за да знаете, че ако започна да ви свалям, ще го направя заради самата вас, а не за да печеля точки пред стареца.

Гуен продължи да се усмихва, но усмивката й стана остра като скалпел.

— Мъжете, които се опитват да ме свалят, накрая често се нуждаят от лечение. Казвам ви го, в случай че не сте си внесли здравноосигурителните вноски.

Той изду бузи.

— А ще ми помогнете ли все пак с проучването? Няколко седмици ще идвам в спешното отделение, ще наблюдавам какво правите, ще ви задавам въпроси в удобно за вас и за другите време. Разчитам на вас, така че романът да звучи правдоподобно.

Гуен умираше за сън — мечтаеше си за възглавница, одеяло и тиха тъмна стая.

— Никой не ви пречи да наблюдавате. Дори и да възразя, можете да го направите през главата ми, както всъщност и сте постъпили тази вечер. Баба и дядо имат голямо влияние върху ръководството на болницата.

— Ако не искате да ми помогнете, ще ида в друга болница. Болници в Бостън — дал Господ.

— Бях груба. Просто съм много уморена — извини се тя и разтърка слепоочията си, за да разсее мрачното си настроение. Не беше виновна, че Брансън й се бе изтърсил в края на този изключително тежък ден. — Нямам нищо против да ви помогна в проучването, стига, разбира се, да не пречите на мен и на другите, които работят в спешното отделение. Ще отговоря на въпросите ви, когато разполагам с време, и ще помоля колегите в моята смяна да ви съдействат, стига да не са заети.

— Признателен съм ви. А когато приключим, ще ми се нахвърлите ли, ако в знак на благодарност ви поканя на вечеря или ви поднеса малък хубав подарък?

— Ще се постарая да не ви наранявам. Следващите три седмици съм нощна смяна.

— Няма проблем. Аз съм нощна птица. Капнали сте от умора — прошепна той, изненадан, че му се иска да я прегърне и да я остави да подремне, отпуснала глава върху коленете му. — Хайде да ви закарам до вас.

— Дошла съм с колата.

Брансън наведе глава.

— Сигурно често шиете хора, заспали нощем зад волана.

— Прав сте. Ще поспя в кабинета.

— Както искате — рече младият мъж и стана от канапето. Гуен умираше за сън, очите й се затваряха. Сенките под тях сякаш бяха станали още по-наситени. — Гледайте да поспите поне осем часа, докторке! Утре ще дойда пак. — Тръгна към вратата, ала преди да излезе в коридора, отново се обърна към нея. — И още нещо. Внесъл съм си всички здравни осигуровки.

Докато вървеше към изхода, му направи впечатление, че най-после, в три часа след полунощ, в спешното отделение бе спокойно. Преди да излезе, огледа хубаво регистратурата, компютрите, облицования с теракота под, за да ги запомни.

Навън го посрещна шибащият студен ноемврийски вятър, който разроши косата му, докато той търсеше в джоба си ключовете от колата. Помисли си, че човек трябва да е идиот, за да не ухажва Гуендолин. А синът на Мег Магуайър не бе идиот.

Качи се на кабриолета, последен модел, и изпружи крака. Завъртя ключа и дочул тътена на двигателя, се усмихна. Обичаше двигателите, които работят добре.

А въпреки крехката си външност Гуендолин Блейд приличаше именно на двигател, който работи безупречно.

Брансън включи касетофона и започна да припява на Верди. Докато караше към къщи, започна да крои планове, с които би се гордял дори Даниъл Макгрегър.