Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Макгрегър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The MacGregor Brides, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 125 гласа)

Информация

Сканиране
Desi_Zh (2009)
Корекция
Xesiona (2009)
Допълнителна корекция
margc (2012)
Форматиране
smarfietka (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Търсачи на щастие

ИК „Коломбина Прес“, София, 1998

Американска. Първо издание

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-732-002-5

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

— Кога най-после ще го видя?

Гуен дори не вдигна глава — режеше с хирургическа точност хартията, с която щеше да опакова подаръците.

— Кого?

Джулия взе една сребриста панделка от купчинката, която братовчедка й бе струпала върху масата в трапезарията.

— Мъжът, който е достоен за теб.

Замисли се дали и тя да не донесе някои от своите подаръци, за да ги опакова. Но я мързеше, пък и току-що бе минал Денят на благодарността, до Коледа имаше близо цял месец.

— Който бил достоен за мен! — възкликна Гуен, после сложи кутията с ризата върху хартията, която подгъна старателно, така че от двете страни да останат точно по три сантиметра.

— Онзи с цветята — поясни Джулия и след като се прозина, отпи от кафето.

— Брансън ли? — попита Гуен и прихвана пакета с панделка. — Искаш да го видиш ли?

— Ами да. Излизаш с него вече цели три седмици, а аз не съм му зървала очите.

— Не излизам с него — поправи я Гуен и обърна пакета, за да пристегне панделката и от другата страна. — Само му помагам.

Джулия се облегна на стола. Обожаваше братовчедка си за нейната подреденост и организираност, за щедрото й сърце, ведро чувство за хумор и безпрекословна преданост, а също и за това, че тя изобщо не бе наясно със себе си.

— Много е хубав.

— Да.

— Виждала съм снимката му върху корицата на неговите книги, гледала съм го и един-два пъти по телевизията. Наистина е страхотен.

— Нямам намерение да те опровергавам — отвърна Гуен и след като се подвоуми, реши да сложи червената панделка и се зае да отмерва нужната дължина.

— Значи не проявяваш към него интерес като жена, така ли?

— Не съм мислила за това.

— Гуен!

Тя въздъхна нетърпеливо и остави панделката.

— Не проявявам интерес към това да проявявам интерес. А ти вече ми приличаш на дядо — и той опява само затова.

Джулия се усмихна и в тъмните й очи се мярнаха дяволити пламъчета.

— Това комплимент ли е, или обида?

— Знаеш, че това за дядо е болната тема — все повтаря, че е време да се омъжим и да имаме деца. Щях да се спукам от смях, когато на Деня на благодарността започна да подпитва коя с кое момче излизала. С кое момче, моля ви се! — завъртя Гуен очи и прихна. — Непоправим е.

— И слава богу! Ала този път бе взел на мушка теб. „О, Гуени, миличка, какво става с моя млад приятел, писателя? Много свястно момче е този Брансън, има ум в главата си. Освен това ирландците ценят семейството.“

Гуен поклати глава и пристегна красиво панделката върху пакета.

— Брансън очевидно му е симпатичен.

— Наумил си е да го ожени за теб.

— А, не. И аз мислех така в началото, но после видях, че съм бъркала. Брансън е безобиден.

— Щом предпочиташ да е така! — отсъди философски Джулия и едвам се сдържа да не избухне в смях. — Мен ако питаш, дядо щеше да те притисне до стената и да ти извади душата, ако Лора и Ройс не бяха съобщили, че чакат бебе. После старият Даниъл бе прекалено зает да си бърше сълзите, да вдига наздравици, да потупва Ройс по гърба и да се подсмихва под мустак, че кроежите му са се увенчали с успех.

Гуен взе голяма червена панделка и въздъхна.

— Ще ставаме лели. Лора изглеждаше на седмото небе от щастие, нали?

— Да — потвърди Джулия и разнежена подсмръкна. — А само преди година разправяше, че нямала никакво намерение да се обвързва с мъж. Точно както и ти сега.

— За Бога…

— Вратата — скочи Джулия, грейнала в усмивка. Докато прекосяваше къщата, се питаше какво става тук.

Братовчедка й можеше от сутрин до вечер да оперира хора и да шие рани, можеше да подреди по азбучен ред всички костици в човешкото тяло, да сложи диагноза на какви ли не болести, състояния и травми, а не можеше да проумее, че е влюбена…

Джулия отвори вратата и видя пред себе си обекта на тази любов, който държеше огромна лъскава бяла кутия за сладкиши.

— Понички или пасти? — попита тя.

— И понички, и пасти.

— В такъв случай влизайте! Пускам ви!

Брансън пристъпи в антрето, като оглеждаше заинтригувано стройната жена с буйна червена коса, тъмнокафяви като шоколад очи и кожа, нежна и бяла като мляко. Бе облечена в дебела хавлиена роба на ярки райета и пухкави пантофи.

— Приятно ми е да се запознаем! Вие сте Брансън Магуайър — усмихна се Джулия и му протегна ръка, върху която проблясваха пръстени. — Познах ви.

— А вие сте Джулия Макгрегър, драго ми е — рече Брансън и пое дългата й, тъничка длан. — И аз ви познах.

— Вече ви харесвам, странно, нали? Всеки мъж, който в единайсет часа в неделя се появява на вратата с пасти и сладкиши, начаса ми става приятел.

— Ще хапнете ли един баварски крем?

— Ама вие сте най-добрият ми приятел — грабна тя кутията от ръцете му. — Сваляйте палтото, чувствайте се като у дома си. Мисля, че ще намеря малко кафе към пастите.

— Така го бях замислил. Дали доктор Лакомникова… — поде младият мъж и се сепна. — О, прощавайте, не се изразих много любезно.

— Доктор Лакомникова ли? — ахна Джулия и очите й блеснаха щастливо. — Хубаво сте го измислили. И тъй като сте ми донесли един-два милиона калории, няма да ви издавам.

— Признателен съм ви — рече Брансън и закачи палтото си на закачалката. — Тя тук ли е, или ще излапаме сами всички тези вкуснотии?

— Оперира в трапезарията. Насам!

— Страхотна къща — отбеляза Брансън, докато вървеше по коридора.

— Тази ми е любимата. Затова и живеем в нея.

— Доколкото знам, обичате да купувате къщи.

— Да, да купувам, да продавам, да ги ремонтирам и обзавеждам. А вие обичате да разказвате истории.

Прекосиха стая с удобни канапета и малка, зидана от камък камина. Вниманието на Брансън бе привлечено от голяма купа в ярки сини и зелени тонове, той спря и се загледа в нея.

— Правила я е майка ми.

— Страхотна е. Майка ви ще заеме достойно място в историята и като блестяща художничка, и като дейна първа дама на държавата.

— Ама наистина сте голям симпатяга.

— В гимназията съм писал доклад за баща ви — озари я Брансън с усмивка. — Обрах лаврите.

— Бившият президент Алън Макгрегър винаги е отделял голямо внимание на образованието. Ще бъде много поласкан.

Поласкана бе и самата Джулия, затова хвана госта за ръка и го поведе към трапезарията.

— Виж кой ни е донесъл подаръци! — оповести тя.

Гуен вдигна глава. Ножиците в ръцете й изтракаха.

— О! — Беше изненадана, че най-неочаквано я бе присвило под лъжичката и й се бе приискало да оправи с ръка косата си. — Здравей, Брансън.

— Носи ни пасти и затова реших, че съм влюбена в него. Ще донеса кафе и ще сложа сладките в чиния. Не го пускай да си ходи, Гуен, току-виж ми се приискало да го задържа за себе си — намигна Джулия на Брансън и понесе кутията към кухнята.

— Май и аз се влюбвам в братовчедка ти — засмя се младежът и без да чака покана, придърпа един стол и се настани до Гуен.

— Не си губите времето!

Дали Брансън бе доловил в гласа й едва загатнато раздразнение, или само така му се бе сторило? Надяваше се все пак тя да се бе почувствала засегната.

— Не вярваш ли, докторке, в любовта от пръв поглед?

— Не — излъга тя. Вярваше в какви ли не небивалици, когато ставаше въпрос за сърдечните работи. — По какъв повод ни носиш пасти?

— Ти ще си умреш от глад, ако някой не ти донесе нещо за хапване — отвърна Брансън, после взе една синя панделка и започна да я разглежда. — А и искам да ти благодаря за времето, което ми отделяш.

— Много мило от твоя страна. — Когато той остави панделката при купчината сърмени джувки, Гуен я взе и я сложи на място. — Ала нямаше нужда.

Брансън се подсмихна под мустак. Вече съвсем преднамерено, за да я подразни, взе една червена панделка.

— При всички положения ми помагаш много — допълни той и сложи червената панделка върху зелената хартия.

— Романът върви ли? — вдигна тя вежда.

— Не мога да се оплача — усмихна се гостът точно когато Джулия се върна с поднос, върху който бяха наредени кафениче, чаши и огромна чиния с пасти. Направи й знак с вежди и премести сребърната панделка върху червената купчинка. — Изглежда страхотно.

Гуен се зае да пренарежда панделките, а Джулия изду бузи, за да не прихне в смях.

— Дано нямате нищо против — поде тя, — но си отделих малко от пастите, ще ги занеса горе. Трябва да се обадя по телефона. Винаги сте добре дошъл, Бран. Следващия път да донесете шоколад.

Тя вдигна зад гърба на Гуен палци, за да му покаже, че го поздравява, и се понесе нагоре по стълбището.

— Дай да ти помогна — предложи Брансън.

— Не, имам си система.

— Сериозно ти говоря. — Той сам наля от кафето и й сложи върху чинийката паста с лъскава глазура. — Хапни си сладко.

— На всяка цена. След малко — отвърна Гуен, като подгъваше старателно краищата на хартията.

— Как изкара Деня на благодарността?

— Беше шумно и уморително. Преядохме. Прекарахме си чудесно. А ти?

— Аз също. — Брансън загледа как младата жена прокарва палец по хартията и я заглажда като с бръснач. Стори му се прелестна в своята съсредоточеност. — Извинявай, Гуендолин, ала няма как, налага се да го направя.

Обхвана с длан главата й и допря устни до нейните. Тя не се помръдна, само се изопна като струна, но той долови изненадата й. Реши да се възползва от това и я замилва по бузата и късата мека златиста коса. Ухаеше на свежо, на първия топъл полъх на пролетния ветрец. Брансън недоумяваше защо бе чакал цели три седмици, за да я докосне, как бе издържал толкова дълго. Гуен бе направо съвършена. Разтвори с език устните й и въздъхна одобрително. Ала тя си каза, че час по-скоро, незабавно трябваше да сложи край на всичко това. Беше й горещо, чувстваше се замаяна и безпомощна. Кръвното й налягане, сигурно бе скочило… Пулсът й също… После Брансън захапа лекичко със зъби горната й устна и Гуен престана да мисли.

— Колко си сладка, Гуендолин! — прошепна той зашеметен. — Сладка и неотразима! — плъзна пръсти и я замилва по тила, а тя потрепери. — Я да видим какво имаме тук!

— Чакай! — спря го Гуен, като сложи длан върху гърдите му, и се изненада, че и неговото сърце бумти също тъй лудешки, както и нейното, макар че на пръв поглед той се владееше много повече. — Чакай малко.

— Не искам да чакам.

Брансън я целуна още по-страстно, макар че и двамата не бяха подготвени за това. Искаше му се да я притегли върху коленете си, да прокара език надолу по вратлето й, оттам по рамото и така чак до пръстите на краката.

— Казах ти, чакай! — настоя тя, отскубна се бързо и се опита да си поеме дъх, да си възвърне самообладанието и здравия разум. — Разбрали сме се нещо.

— Имаш ли си някого?

— Не, нямам, но това няма нищо общо.

Той само вдигна вежди.

— Тогава сигурно имаш нещо против авторите на криминални романи с ирландско потекло.

Гуен прокара пръсти през косата си и тя щръкна като слънчоглед.

— Не ме разсмивай.

— Може би тогава смяташ целуването за вреден навик.

Гуен го погледна под вежди.

— Ти ми се подиграваш.

— Може би. И тъй като тълкувам думите ти като отрицателен отговор, искам да знаеш, че целуването с теб е на път да ми стане навик — каза Брансън и без да сваля спокойните си сиви очи от лицето й, прокара пръст по устните й. — Започвам да изпитвам нещо към теб.

— Нещо ли?

— Още не съм му дал определение. Ала работя по въпроса. Дали да не го нарека „състояние“? — добави младият мъж и я помилва по брадичката. — Защо не ми помогнеш да разбера за какво става въпрос? — Той я погледна в очите. — Нервна си — най-неочаквано установи Брансън, изненадан и зарадван. — А след триседмичното наблюдение бях готов да се закълна, че си непоклатима като скала и изобщо нямаш нерви. Никога не се колебаеш, никога не падаш духом, никога не трепваш. Сега обаче си нервна, и то защото те докосвам. И това, Гуендолин, е невероятно възбуждащо.

— Вече прекали — прекъсна го тя, после избута стола и скочи като ужилена. — Престани. Изобщо не съм нервна. Не желая да продължаваме всичко това.

— А сега ме лъжеш — засмя се Брансън, забелязал, че очите й притъмняват от гняв. — Наистина нервите ти не издържаха. Но не те виня. Когато една жена се разтапя като теб в обятията ми и твърди, че е безразлична към мен, имам всички основания да не й вярвам.

— Не съм твърдяла, че съм безразлична — каза студено Гуен и той се засмя.

— Точно така, не си твърдяла. Грешката е моя — рече Брансън и пак я хвана за ръката, без да обръща внимание на това, че тя се дърпа, за да се отскубне от него. Устата, прелъстила я само преди миг, сега се хилеше най-нагло. — Не се безпокой, няма да те целувам отново, докато… Ами докогато…

— Заета съм, Брансън.

— Аз пък съм упорит, Гуендолин. И те желая. Едва ли го чуваш за пръв път.

Ала тя наистина за пръв път чуваше тези думи, изречени толкова самоуверено и нагло. Стана й неприятно, че това я възбужда.

— Ако искаш и занапред да ти помагам, трябва да разбереш и да приемеш ограниченията.

— И дума да не става! Мразя ограниченията и…

— Ах, ти, нагъл и непоносим…

— Добре де, виновен съм! Страх те е, че ще тръгна да те прелъстявам — заяви Брансън. — Защото вече и двамата сме наясно, че мога да го направя. Но засега ще отложим тази част от отношенията ни.

Ако преди гласа й бе студен, сега прозвуча направо смразяващо.

— Дълбоко се лъжеш, ако смяташ, че съм лесна и мекушава.

— И през ум не ми е минавало такова нещо. Обратното, смятам, че си невероятно силна, че си мъжко момиче. Всеки ден ми поднасяш нови и нови изненади. Подценяваш се, ако мислиш, че те желая само защото имаш красиви очи и прекрасно тяло.

— Аз… — вдигна Гуен ръце и пак ги отпусна безпомощно. — Съвсем ме обърка.

— Това е само началото. Ще те оставя да помислиш, и бездруго ще го направиш. Хайде, ще се видим в болницата.

Тя кимна, почувствала огромно облекчение.

— Добре.

Брансън обхвана с длани лицето й и я целуна бързо по устните.

— Надявам се дотогава да ми държи влага — рече той и си тръгна.