Нора Робъртс
Търсачи на щастие (3)

Втора глава

Заобиколена от купчини книги, Лора седеше зад дългото дъбово писалище в адвокатска кантора „Макгрегър и Макгрегър“. Цяла сутрин бе работила в библиотеката с надеждата да открие юридически прецедент, който да й помогне да реши възложеното й съдебно дело.

Искаше да изпипа всичко до следващата седмица, когато се връщаха майка й и баща й. Майка й бе защитник по делото „Щат Масачузетс срещу Холоуей“ и Лора й помагаше с предварителното проучване на случая, но с времето се бе почувствала емоционално свързана с обвиняемата.

Ако се справеше с проучването, със събирането на документацията и тичането по библиотеките, може би щеше да си извоюва правото да застане до майка си на адвокатското място в съдебната зала. А и правото да разпита някой от свидетелите.

Мечтаеше си да попадне в съдебната зала, да присъства на напрегнатата драма, в която участваха и съдия, и съдебни заседатели. Разбираше колко важна бе предварителната подготовка на защитата, колко решаващо бе адвокатът да премисли всеки свой ход и евентуалния развой на съдебното заседание. Бе чела и учила, докато вече не можеше да гледа от умора, и бе готова на всичко, само и само да се изправи като равноправна адвокатка в съдебната зала. И да спечели делото.

Аманда Холоуей бе убила мъжа си. Никой не оспорваше, че бе извършила убийството. Ала вината, както я тълкуваше законът, бе друго нещо. През тези пет ужасни години Аманда бе рухнала емоционално и физически. Пет години на счупени кости и прекършен дух. Сега бе лесно да се каже: „Защо не се е махнала? Защо не е избягала, без да се обръща назад?“ Но Аманда Холоуей не се беше махнала, не бе избягала. И накрая не бе издържала.

Една задушна лятна нощ след поредния побой и изнасилване взела служебния пистолет на мъжа си и докато той спял, изпразнила пълнителя в него.

Лошото бе, че го беше направила цял час след изнасилването. Един час, който според закона означаваше предумишлено убийство. Фактът, че Джон Холоуей бе работил в полицията и непрекъснато бе получавал награди и похвали, също не облекчаваше положението на клетата жена.

Някои биха казали, че онази нощ бе възтържествувала справедливостта, ала законът не гледаше така емоционално на нещата. А Лора бе решена именно чрез закона да спаси Аманда Холоуей от затвора.

 

 

На Ройс наистина му бе приятно да я гледа. Сега тя изобщо не приличаше на жената, която бе пяла по бельо, с цяло гърло в кухнята, още по-малко на жената, която, облечена във всекидневен пуловер, бе обсъждала любезно, но хладно с него различните алармени системи. Бе укротила водопада от черна коса, която бе сплела на сложна плитка. Беше със златни обици във формата на капки и със златен ръчен часовник на тъничка верижка. Бе с бяла копринена шемизета, върху облегалката на стола бе закачено тъмносиньо сако. Кабинетът миришеше на кожа, на полирано дърво и жена.

Ройс си помисли, че в този миг Лора Макгрегър изглежда съвсем недостъпна със скъпите си дрехи и безупречен вид. Недостъпна, ако не си я виждал как си тананика и танцува по копринени шорти.

Той се облегна на рамката на вратата.

— Приличаш на адвокатка.

Лора вдигна рязко глава. Ройс й се възхити колко бързо се бе окопитила от изненадата, проблеснала само за миг в тъмните й шоколадови очи.

— Миналата година завърших право. И сега наистина съм адвокатка. Трябва ли ти?

— Засега не, ала ако опра до адвокат, ще те имам предвид.

Всъщност вече цяла седмица мислеше само за нея.

С разрошената си от вятъра коса, с интригуващия малък белег и нагли очи той бе от мъжете, които веднага привличат вниманието на жените. А тъй като на Лора не й се занимаваше с мъже, й се прииска Ройс да си тръгне.

— Всъщност кантората е затворена до края на месеца.

— Секретарката долу ми каза. Но не съм дошъл да наемам теб или родителите ти — поясни Ройс, после влезе в кабинета и се подпря с хълбок на бюрото.

Лора си помисли, че се движи като котка, готова за скок.

— Защо тогава си дошъл?

— Имах работа наблизо и се отбих да ти кажа, че в събота сутринта ще дойдем да сложим алармената система.

— Ще ви чакам. Дядо ще остане много доволен.

— Прав е да се грижи за хората, които обича. Гордее се с теб и с братовчедките ти. Изписано му е на лицето, когато говори за вас.

Очите на Лора поомекнаха и тя вече не седеше на стола така сковано, сякаш се готви да се брани.

— Дядо е най-прекрасният човек на тази земя. Обаче ме дразни ужасно. Ако зависеше от него, щеше да ни събере всички горе в своя замък в Хайанис.

— Бостън е опасен град, особено за хубави млади жени — отбеляза Ройс, имитирайки Даниъл Макгрегър, и Лора се усмихна.

— Справяш се добре. Ако опиташ гласът да е малко по-гърлен, мога да си помисля, че слушам дядо.

— Всъщност той е прав. Вие сте три млади жени, които живеете в голяма къща, пълна с какви ли не скъпи предмети. Едната е дъщеря на бивш американски президент, внучки сте на един от най-богатите мъже в страната. Можете да се превърнете в лесна плячка.

— Не сме чак толкова загубени, господин Камерън.

— Викай ми Ройс.

— Та, както отбелязах, не сме толкова загубени — повтори Лора. — Не се разхождаме по тъмни улички, не отваряме на непознати, не си подбираме гаджетата по кафенетата.

— Браво на вас.

Тя отново седеше сковано.

— Дядо ми драматизира, ала ако алармената система, последна дума на техниката, ще му вдъхне спокойствие, нямам нищо против.

— Значи според теб предпазните мерки са излишни.

— Според мен ние с братовчедките ми сме в пълна безопасност.

— Според теб напълно безопасно ли е в кухнята да влезе непознат, докато ти танцуваш по бельо?

— Но ти имаше ключ… А и аз не бях по бельо.

— Щях да вляза за нула време и без ключ. А това на теб какво беше, щом не е било бельо?

— Пижама — тросна се младата жена.

— Разликата е голяма, няма що! — ухили се Ройс, зарадван да види по очите й, че бе ядосана.

— Слушай, нямам нищо против тази твоя алармената инсталация, елате да я сложите. Ала сега трябва да… — Лора изправи гръб, забелязала, че Ройс се навежда към нея. — Какво правиш?

Той си пое дълбоко въздух.

— Наслаждавам ти се. Парфюмът ти е хубав — поясни развеселен Ройс. — Защо седиш като на тръни?

— Защото не обичам да ми висят на главата.

— Добре де, ще се махна — рече младият мъж и се дръпна. — Докога ще се занимаваш с това? — попита той и махна към купчината юридически справочници.

— Докато приключа.

— Дали да не мина пак към седем? Ще отидем да вечеряме някъде.

— А, не — отсече Лора и след като се намести на стола, впери поглед в отворената книга.

— Заета ли си?

— Според мен е очевидно, че съм заета.

— Нямах предвид справочниците. Питах те дали си имаш приятел.

— Не е твоя работа.

— Би могло и да е моя. Харесваш ми, харесва ми миризмата ти. Походката, начинът, по който разговаряш. Интересно дали ще ми хареса и как… мислиш — побърза да завърши Ройс, защото Лора вдигна глава и го прониза с поглед.

— Искаш ли да знаеш какво си мисля в момента?

Той се усмихна до уши и прихна.

— Не, благодаря. Ако промениш решението си за вечерята, имаш телефонния ми номер.

— О, да, имам го!

Ройс отново се усмихна и понечи да стане от бюрото, ала видя надписа върху папката, пъхната под купчината книги.

— Холоуей — прошепна той и пак погледна Лора. — Който беше убит.

— Да.

— Навремето познавах един Джон Холоуей.

— Така ли? — Тя бе очарована от смеха му дотолкова, че дори й мина през ума да приеме поканата за вечеря. Но сега и гласът, и очите й станаха ледени. — Много ли от приятелите ти бият жените си?

— Не съм казвал, че сме били приятели, казах само, че съм го познавал. Беше полицай. Аз също.

Този път, когато Ройс понечи да се изправи, Лора отпусна длан върху неговата. Бе вперила умислено очи в лицето му.

— Колега ли ти е бил?

— За кратко. Работехме в един и същи участък, ала после ме преместиха. Беше добър полицай.

— Да, беше — затвори тя очи. — Пак старата песен — в полицейския участък е бил безупречен, а вкъщи години наред е скъсвал от бой жена си. Но вие, полицаите, сте прословути с това, че винаги се браните. Гарван гарвану око не вади…

— Вече не съм полицай — отбеляза меко Ройс. — Освен това почти не съм общувал с Холоуей извън службата. Не съм проявявал интерес към личния му живот.

— Виж, аз проявявам голям интерес — вметна Лора. Докато Ройс бе говорил, го бе наблюдавала изпитателно и въпреки че той не се бе издал почти с нищо бе доловила, че Холоуей не му е бил симпатичен. — Не ти е бил симпатичен.

— Не.

— Защо?

— Въпрос на вкус. Видех ли го, в съзнанието ми всеки път изникваше зареден пистолет със счупен предпазител. Рано или късно гръмва.

— Сигурно още имаш познати в полицията. Хора, които са работили с него. Ченгетата не обичат да разговарят с адвокатите, но…

— Как да обичат! Тъкмо полицаите разчистят боклуците от улиците, и адвокатите пак ги връщат там.

Лора си пое въздух, за да си възвърне самообладанието.

— Аманда Холоуей не е боклук. Просто е имала неблагоразумието да се омъжи за този боклук.

— Дори и да е така, не мога да ти помогна. — Ройс се изправи и отстъпи назад. — В събота ще дойда някъде между осем и половина и девет. — Той отново се усмихна едва забележимо. — Колкото и да ми се иска да видя още веднъж онази пижама, не ти препоръчвам да се явяваш с нея. Само ще разсейваш майсторите.

 

 

— Е, как изглежда?

Лора, която се гримираше в банята, погледна в огледалото над мивката братовчедка си.

— Кой?

— Бившето ченге, което сега се занимава с алармени системи и което дядо е наел, за да ни предпази от гнусните криминални елементи в Бостън — отвърна Гуен и се наведе над рамото на Лора, така че главите им се доближиха.

Никой не би познал, че са братовчедки, и то по двете линии — бяха свързани по линия и на Макгрегърови, и на Блейдови. Гуен бе с лъскава червеникаво златна коса, подстригана по момчешки, която бе в рязък контраст с гарвановочерната, дълга до кръста коса на Лора. Гуен бе наследила от майка си и млечнобялата кожа и сините очи, които понякога бяха с теменужени оттенъци. Беше дребничка и слаба, съчетание, създаващо погрешното впечатление, че е крехка и безпомощна. Когато се налагаше, тя работеше в болницата по две смени, после спортуваше цял час в гимнастическия салон и пак преливаше от енергия.

Беше хубава, умна и властна.

— Само не ми казвай, че не помниш как изглежда — рече припряно Гуен.

— Моля? А, да. Помня, разбира се. Но си мислех за друго. Доста привлекателен е.

— Подробности, Лора! Истината е в подробностите! — вдигна вежда братовчедка й. — Казва се Камерън, нали? Хубаво шотландско име.

— Съвсем по вкуса на дядо.

— Определено — изцъка Гуен. — Женен ли е?

— Според мен, не — отвърна Лора и продължи да нанася грима върху миглите си. — Когато ме ухажваше, беше без халка.

— На колко години е? Сигурно на трийсетина?

— Да, някъде там. Да не си решила да го сваляш?

— Не, само събирам данни. Значи е неженен, привлекателен, има собствена фирма, на трийсет години е и се казва Камерън. Мен ако питаш, дядо го е избрал за теб.

— Това вече го знаем — усмихна се Лора, после остави спиралата за мигли и взе червилото. — Дядо го е наел да сложи алармена система, което той ще направи днес.

Гуен въздъхна и чукна лекичко с кокалчетата на пръстите си Лора по главата.

— Ей! Обикновено си по-досетлива. Имах предвид, че ти го е харесал за съпруг.

— Съпруг ли… И дума да не става! — каза през смях Лора и остави червилото.

— Но защо? Вече цяла година дядо опява как никоя от внучките му не проявявала здрав разум и чувство за отговорност и не се задомява.

— А баба все натяква, че не сме раждали деца, които тя да дундурка — довърши хладно вместо нея Лора. — Ала според мен е изключено дядо да е избрал Ройс Камерън за зет. Той не е от мъжете, които един прекалено грижовен дядо ще хареса.

Гуен приседна на дългия розов плот.

— Защо мислиш така?

— В него има нещо опасно. Личи му по очите. Нещо диво и необуздано.

— Хм. Става все по-интересно.

— За любовник го бива. Сигурно е неотразим в леглото — подсмихна се Лора и отметна коса. — Но господин Макгрегър старши едва ли е имал предвид това.

Гуен взе червилото и започна да върти нехайно червеникавата тубичка.

— Обратното, според мен е имал предвид точно това. Казал си е — това момче не си поплюва — продължи тя с плътен глас, имитирайки дядо си. — Кръвта му пламти. Ще създаде силни дъщери и синове.

— Я не ставай за смях! — скастри я Лора, ала усети как я залива топлата вълна на възбудата. — Дядо за нищо на света не може да…

— Може, може, и още как! — възрази начаса Гуен. — И дотук планът му върви по вода.

— За какво намекваш?

— Намеквам, че е събота сутрин — поясни Гуен и отметна китка да види колко е часът. — Осем часа в събота сутрин, когато не ти се налага да ходиш никъде. А ти не само си станала, ами си се и облякла. Гримирала си се, което изобщо не ти е нужно, сложила си си червило и… — Тя се наведе и подуши братовчедка си. — И най-хубавия парфюм.

— Аз само…

— А горе върху леглото е приготвила нова шемизета — добави Джулия, която бе дошла при тях в банята и се бе облегнала на рамката на вратата. — От червена коприна.

— Да, де, шемизета от червена коприна за събота сутрин, която ще прекара вкъщи — засмя се Гуен, сетне стана от плота и потупа Лора по рамото. — Диагнозата ми, драга, е тежък случай на физическо привличане.

— Той изобщо не ме привлича. Аз само… Мислех да изляза на пазар, и толкоз. Да купя подаръците за Коледа. Затова съм станала и съм се облякла.

— Никога не ходиш на пазар в събота — натърти безмилостно Джулия. — Мразиш да обикаляш по магазините, което според мен е много тъжно. И купуваш коледните подаръци чак в средата на декември.

— Този път правя изключение — тросна се подразнено Лора и след като подмина гневно братовчедките си, се запъти с тежка крачка към своята стая.

Шемизетата се червенееше върху леглото като ярко предупреждение. Лора й се озъби. После, след като затръшна вратата, все пак реши да я облече. Обичаше ярките цветове. Обичаше коприна. Така де, защо да не си сложи тъкмо тази блуза?

Докато я закопчаваше, промърмори, че Ройс Камерън изобщо не я привлича. Не е нейният тип. Че е нагъл, груб и страда от прекомерно самочувствие. А и тя бе станала за смях пред него.

На четвърто място, напомни си младата жена, докато обличаше тъмносивия панталон, сега не й беше до любовни връзки. Не че мъж като Ройс щеше да прояви интерес към нещо толкова цивилизовано като постоянна връзка. Пък и тя смяташе още няколко години да се порадва на свободата.

Мъжете можеха и да почакат. А за брак не можеше да става и дума.

Чу, че на входната врата се звъни, и изсумтя. Без изобщо да бърза, си обу обувките. После, за да си докаже, че тази сутрин й е все едно как изглежда и дали Ройс или който и да било друг мъж ще я хареса, изобщо не се погледна в огледалото и тръгна по стълбата към долния етаж.

Той беше във входното антре. Износено кожено яке, избелели джинси, тъмна несресана коса. Разговаряше с Джулия и Гуен, Джулия каза нещо и Ройс се засмя. Лора бе стигнала до средата на стълбището, когато той извърна глава и впи в нея напрегнати сини очи, обточени с тъмни мигли. Върху устните му се мярна опасна усмивка.

Сърцето й се разтуптя и я предупреди, че наистина е загазила.

— Добро утро, красавице — рече Ройс и кимна бавно. — Имаш хубава блуза.