Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Макгрегър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The MacGregor Brides, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 126 гласа)

Информация

Сканиране
Desi_Zh (2009)
Корекция
Xesiona (2009)
Допълнителна корекция
margc (2012)
Форматиране
smarfietka (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Търсачи на щастие

ИК „Коломбина Прес“, София, 1998

Американска. Първо издание

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-732-002-5

История

  1. — Добавяне

Първа част
Лора

Първа глава

Телефонът иззвъня цели шест пъти, докато Лора се отърси от съня. На осмия път успя да се пресегне и да удари с все сила будилника, върху чийто циферблат бе нарисуван ухиления Жабок Кърмит, и той тупна на пода. Това бе третият будилник, който Лора чупеше тази година.

Плъзна дълги пръсти без лак по ноктите по лъскавата повърхност на нощното шкафче от орехово дърво, най-после намери телефонната слушалка и се пъхна с нея под завивките.

— Ало!

— Вдигна чак след десетото позвъняване.

Както се бе завила презглава, Лора Макгрегър се свъси на обвинителния тон, после се прозина.

— Така ли?

— Да, чак след десетото. Вече мислех да се обаждам в полицията. Представях си как лежиш в локва кръв.

— Лежа си в кревата — промърмори младата жена и се намести на възглавницата. — Спя. Лека нощ.

— Каква лека нощ? Наближава осем.

— Кога?

— Сутринта. — Даниъл Макгрегър вече бе познал гласа и знаеше коя от внучките му се излежава до толкова късно. — Чудесна ясна септемврийска утрин. Радвай й се, вместо да я проспиваш.

— Защо?

— Ами защото животът си тече, Лора. Баба ти се притеснява за теб. Ето, и снощи ми се оплака как непрекъснато си мислела и се тревожела за най-голямата си внучка.

Ана не му бе казвала нищо такова, но Даниъл открай време се оправдаваше с жена си — когато искаше да накара някого от семейството да направи нещо. Макгрегърови държаха на традициите.

— Добре съм. Всичко е наред. А сега спя, дядо.

— Ставай, ставай! От няколко седмици не си идвала да видиш баба си. Това, че вече си зряла жена на двайсет и четири години, не означава, че трябва да забравяш милата си стара баба.

Даниъл се понавъси и стрелна с очи вратата да се увери, че е затворена. Ако го чуеше да я нарича „мила стара баба“, Ана щеше да му откъсне главата.

— Ела да ни погостуваш в събота и неделя — настоя той. — Доведи и братовчедките си.

— Работя по едно дело — отвърна Лора, която отново се унасяше. — Ала скоро ще намина.

— Не отлагай. Знаеш, че няма да живеем вечно.

— Ще живеете, и още как!

— Ха! Пратил съм ти един подарък. Ще го получиш тази сутрин. Затова ставай и се пооправи. Облечи рокля.

— На всяка цена. Благодаря ти, дядо. Дочуване.

Лора пусна телефонната слушалка на пода, зарови глава във възглавницата и пак заспа сладко-сладко.

 

 

След двадесет минути отново бе откъсната грубо, с ругатня от съня.

— Пак ли, Лора?

— Какво има? — седна тя рязко в леглото.

— Оставила си телефона отворен — тросна се Джулия Макгрегър. — Чаках да ми се обадят.

— Аз, такова… — заоправдава се сънено Лора, после прокара пръсти през разрошената си коса, сякаш за да подреди мислите си. — Май се обади дядо. Но не съм сигурна.

— Не съм чула телефона — сви рамене Джулия. — Вероятно съм била в банята. А Гуен отиде в болницата. Какво искаше дядо? — Ала Лора продължи да гледа унесено и братовчедка й се засмя и приседна на леглото. — Сигурно пак ти е опявал как баба се безпокояла.

— Да, нещо от този род. — Лора също се усмихна и се отпусна върху възглавниците. — Ако беше излязла по-бързо изпод душа, ти щеше да вдигнеш телефона. И тогава баба щеше да е разтревожена не за мен, а за теб.

— Не, за мен беше разтревожена миналата седмица — възкликна Джулия и погледна скъпия си ръчен часовник. — Трябва да вървя, ще ходя да оглеждам онзи имот в Бруклин.

— Пак ли? Нали преди месец купи още една къща? Вече им изгубих края.

— Не преди един, а преди два месеца, ремонтът вече приключва и скоро ще я обявя за продан. Крайно време е да се захвана с нещо ново — тръсна Джулия къдравата си огненочервена коса.

— А аз смятах да поспя до обед, после да работя по делото.

— Няколко часа къщата ще бъде на твое разположение. Гуен ще остане в болницата и втора смяна, а аз едва ли ще се прибера преди пет часа.

— Да, но тази вечер не е мой ред да готвя.

— Ще купя нещо на връщане.

— Пица — рече веднага Лора. — С повечко кашкавал и с черни маслини.

— Само за ядене мислиш. — Джулия стана и оправи тревистозеленото си сако и карираните панталони. — До довечера! — извика тя, вече след като се запъти към вратата. — И внимавай да не оставяш телефона отворен.

Лора се взря в тавана, полюбува се на слънчевата светлина и си помисли, че би могла да поспи още час-два. Беше голяма поспалана.

Ала при мисълта за пицата бе огладняла. На Лора й беше най-трудно, когато трябваше да избира дали да си поспи, или да хапне. Този път гладът все пак надделя и тя отметна завивките. Беше по бяла тенис фланелка и копринени шорти в електриковосиньо.

Живееше с двете си братовчедки още от студентка, а след като се дипломира преди две години, се пренесе с тях в тази къща в Бак Бей в Бостън. Обзавеждането на хубавата малка градска къща — една от последните придобивки на Джулия, представляваше еклектична смесица от вкусовете на трите млади жени — любовта на Гуен към антиките съжителстваше със страстта на Джулия към съвременното изобразително изкуство и предпочитанията на Лора, която определено си падаше по кича.

Тя слезе тичешком на долния етаж, като плъзгаше пръсти по гладкия като атлаз дъбов парапет, хвърли един поглед през стъклото на входната врата, за да се увери, че есенният ден наистина е ясен и слънчев, и се запъти към кухнята.

Макар и трите жени да преуспяваха на професионалното поприще, което си бяха избрали, никоя от тях не можеше да се похвали с кулинарна дарба. И въпреки това се бяха постарали кухнята да е уютна със стените си, боядисани в светлорозово, с плотовете в наситеносиньо и шкафовете със стъклени врати.

Лора благодареше на съдбата, че се разбираше толкова добре с братовчедките си. Гуен и Джулия бяха най-добрите й приятелки. Всъщност целият многоброен род на Макгрегърови, предвождан от дядо им Даниъл и баба им Ана, бе много сплотен и задружен.

Тя погледна сапфиреносиния часовник върху стената — беше с формата на котка, чиято опашка се поклащаше ритмично и отмерваше секундите. Спомни си за майка си и баща си — караха отпуската си на Антилските острови. Дали се чувстваха добре? Всъщност Кейн и Даяна Макгрегър навсякъде се чувстваха добре, стига да бяха заедно. Преуспяваха във всичко — и като семейство, и като родители, и като съдружници в адвокатската кантора. Имаха зад гърба си двайсет и пет години щастлив семеен живот, бяха отгледали две деца, славеха се като едни от най-добрите адвокати в Бостън, а си бяха все така предани един на друг.

Лора не проумяваше какви ли усилия са необходими, за да съчетаваш толкова много неща. Лично тя предпочиташе да се съсредоточи само върху едно — засега върху правото. Всъщност не, поправка, помисли си с усмивка младата жена и отвори хладилника. „Върху закуската!“

Грабна от плота уокмена и си надяна слушалките. Малко музика със сутрешното ядене щеше да й дойде добре.

 

 

Ройс Камерън спря джипа зад лъскавия малък кабриолет, боядисан в огненочервено. Поклати глава — такива автомобили сякаш крещяха: „Хайде, глобете ме за превишена скорост!“ — и премести поглед към къщата. Беше много хубава. Както и бе очаквал Ройс — все пак Бак Бей беше един от най-скъпите квартали, а собственичките на дома бяха от най-прочутия род в Бостън.

Но докато разглеждаше къщата, младият мъж не мислеше за пари и класа. Взря се с леденосини очи в прозорците и вратите. Прекалено много стъкло, отсъди той, докато хладният есенен вятър рошеше гарвановочерната му коса. А многото стъкло означаваше, че вътре се прониква лесно. Ройс тръгна по застланата с плочник пътека, сетне свърна по полегатата, старателно поддържана морава, за да огледа остъклените врати, водещи към вътрешното дворче.

Натисна бравата — беше заключено. Ала бе достатъчно да изрита стъклото, да подложи рамо и щеше да е вътре. Погледът му бе все така студен, устните му бяха застинали в недоволна гримаса. Навремето една негова приятелка, за която насмалко да се ожени, му бе казала, че има лице на престъпник. Ройс не я бе попитал какво има предвид, защото връзката им се разпадаше, а и не го интересуваше.

Но лицето му наистина можеше да излъчва студ точно както сега, докато младият мъж обмисляше как да проникне в хубавата къща, несъмнено пълна с какви ли не антики и бижута, по каквито си падат богатите жени с положение в обществото. Макар че сега бяха студени, светлосините му очи понякога грейваха най-неочаквано, озарени от сърдечност. Устата му, която сега приличаше на резка, можеше да се озари от лъчезарна усмивка. Върху волевата му брадичка имаше малък белег, останал му от пръстена с диамант, с който веднъж го бяха халосали. Ройс бе висок близо метър и осемдесет и имаше телосложението на боксьор.

Сега, докато освежителният ветрец рошеше косата му, стигаща до раменете, той реши, че за нищо време и с почти никакви усилия може да проникне в къщата.

Дори и да нямаше ключ от входната врата.

Заобиколи постройката, позвъни няколко пъти и надзърна през красивото матово стъкло на входната врата. Натисна звънеца още веднъж, сетне извади от джоба си ключа, пъхна го в ключалката и влезе.

Вътре миришеше на жена. Това бе първата мисъл, която му хрумна, след като пристъпи в антрето с лъснат паркет. Във въздуха се носеше едва доловимото ухание на цитрусови плодове, на цветя и на прелъстителен парфюм. Вдясно имаше широко стълбище към горния етаж, отляво бе просторният уютен хол. Бе обзаведен точно както си бе представял Ройс. Красиви старинни мебели, меки тонове. Той извади от задния джоб на панталона си мъничък портативен касетофон и както вървеше, започна да диктува.

Погледът му беше привлечен от огромната картина, окачена над камината. С ярките си дръзки багри, с острите си форми тя би трябвало да го подразни в тази инак спокойна стая, ала Ройс откри в нея нещо неустоимо, сякаш платното бе тържество на страстта и живота.

Забеляза подписа в ъгъла. — Д. С. Макгрегър, и тъкмо реши, че картината е рисувана от някой от безбройните братовчеди и братовчедки в рода на Макгрегърови, когато чу пеенето.

Всъщност, честно казано, човек трудно би могъл да го нарече пеене, помисли Ройс и след като изключи касетофона и го пъхна обратно в джоба си, се върна в антрето. Наподобяваше по-скоро пищене, крещене, виене, с които някой извършваше звуково покушение срещу един от химните в прослава на любовта, изпълнявани от Уитни Хюстън.

Но това означаваше, че Ройс не бе сам в къщата. Той тръгна по коридора към мястото, откъдето се раздаваха звуците, влезе в окъпаната в слънце кухня и върху лицето му грейна усмивка на мъжко задоволство.

Момичето бе високо, с дълги-предълги крака. Бедрата й с гладка златиста кожа компенсираха напълно липсата на певческа дарба. Младата жена се бе навела, бе пъхнала глава в хладилника и поклащаше прелъстително ханш, гледка, при която никой нормален мъж не би седнал да се оплаква, че тя пее фалшиво.

Косата й бе черна като нощта и права като дъжд и се спускаше чак до кръстчето й, сякаш създадено да бъде прегръщано.

Жената бе облечена в най-сексапилното бельо, който Ройс бе виждал някога. Ако бе така хубава и в лице, той наистина можеше да се похвали, че утринта е чудесна.

— Прощавайте — поде младият мъж и се свъси. Противно на очакванията, дори на надеждите му, вместо да подскочи или да изпищи, младата жена продължи да рови в хладилника и да си тананика. — Не че не ми харесва как пеете, ала сигурно няма да е зле да обърнете малко внимание и на публиката.

Момичето завъртя бързо и ентусиазирано хълбоци, изкрещя толкова високо, че би се счупил и кристал, и се обърна, хванало в едната ръка пилешка кълка, а в другата кутийка с безалкохолна напитка.

Не подскочи, но все пак изпищя. Ройс вдигна длан и започна да обяснява.

Все така оглушена от музиката, кънтяща в слушалките, Лора видя пред себе си някакъв непознат с разрошена от вятъра коса, избелели джинси и лице, върху което личеше лукавство, предостатъчно и за цяла дузина дяволи.

Прицели се в главата му и метна кутията с газираната вода. Ройс я хвана с една ръка тъкмо преди тя да го фрасне между веждите. Ала младата жена вече се бе извърнала към кухненския плот. Когато погледна отново Ройс, държеше остър нож, а от изражението й личеше, че няма да мисли много-много и ще го наръга, без да й мигне окото.

— По-кротко! — каза спокойно Ройс и вдигна ръце.

— Не мърдай! Няма дори да дишаш! — заповяда му тя с цяло гърло и тръгна предпазливо покрай плота към телефонния апарат. — А си направил и крачка, а съм ти прерязала гърлото!

Ройс можеше да я обезоръжи за нула време, но някой от двамата — най-вероятно той, щеше да пострада.

— Не мърдам. Слушайте, почуках, ама вие не ми обърнахте внимание. Тук съм, за да… — в този миг забеляза слушалките. — Това обяснява всичко. — Почука много бавно с пръст по ухото си. — Махнете слушалките.

Едва сега младата жена долови през бумтежа на сърцето си и музиката думите му и махна слушалките.

— Казах, не мърдай. Ще повикам полиция.

— Ваша работа — опита да се усмихне Ройс. — Ала ще станете за смях, защото съм тук по работа. Аз съм от „Алармени системи Камерън“. Почуках, но не отговорихте. Предполагам, че Уитни е пеела твърде високо — добави той, без да сваля очи от нея. — Ще ви покажа документ за самоличност.

— С два пръста — заповяда му тя. — И без резки движения!

Ройс смяташе да направи точно това — да се движи бавно и предпазливо. В огромните й тъмни очи се четяха по-скоро яд и гняв, отколкото страх. Той нямаше намерение да предизвиква жена, която сам-сама, при това най-хладнокръвно се бе изправила с кухненски нож в ръка срещу мъж, когото виждаше за пръв път.

— В девет часа имах среща тук, за да огледам къщата и да обсъдя със собствениците охранителните системи.

Жената погледна мимоходом картата за самоличност, която Ройс бе извадил.

— Среща с кого?

— С Лора Макгрегър.

Тя стисна със свободната си ръка телефонната слушалка.

— Аз съм Лора Макгрегър, ала не съм ви определяла среща.

— Уговорих я с господин Макгрегър.

Тя се поколеба.

— С кой господин Макгрегър?

— Как с кой! С Даниъл Макгрегър, разбира се — усмихна се отново Ройс. — В девет часа трябваше да се срещна с неговата внучка Лора, а после да измайсторя и да монтирам най-добрата охранителна система на света, та момичетата му да са в безопасност. Баба ви се тревожела — озари я той с поредната усмивка.

Лора махна ръка от телефонната слушалка, но не остави ножа. Беше съвсем в стила на дядо й, той би се изразил точно така.

— Кога ви е възложил поръчката?

— Миналата седмица. Наложи се да се кача в неговата крепост в Хайанис Порт, за да ме одобрял лично. Божичко, каква къща! И какъв чешит! След като сключихме сделката, я поляхме с уиски, изпушихме и по една пура.

— Виж ти! — вдигна вежда младата жена. — А какво каза баба ми?

— За кое, за сделката ли?

— Не, за пурите.

— Нея я нямаше. Обаче дядо ви заключи вратата на кабинета, преди да свали от лавицата кухия екземпляр на „Война и мир“ и да извади от него пурите — оттам се досетих, че баба ви гледа с лошо око на пурите.

Лора въздъхна тежко и остави ножа върху дъската за рязане.

— Издържахте проверката, господин Камерън.

— Дядо ви каза, че ще ме чакате. Доколкото виждам, не ви е до мен.

— Не знаех, че ще идвате. Наистина дядо се обади сутринта и спомена нещо за някакъв подарък, който ми пращал. — Лора сви рамене и тръсна коса. — Как влязохте?

— Господин Макгрегър ми даде ключ. — Ройс бръкна в джоба си, извади ключа и го подаде на младата жена. — Освен това и позвъних. Няколко пъти.

— Аха.

Ройс погледна кутийката с газирана вода.

— Добър мерник имате, госпожице Макгрегър — отбеляза той и отново вдигна поглед към лицето й с високи прелестни скули, с устни, сякаш създадени за дива любов, и очи с цвят на греховен черен шоколад. — И най-невероятното лице, което съм виждал.

Лора се смути от погледа му — нагъл, груб и изнервящ.

— А вие, господин Камерън, имате добри рефлекси. Инак сега щяхте да лежите с мозъчно сътресение на пода.

— Сигурно си го заслужавах — отвърна Ройс и се постара да се усмихне чаровно, после й подаде кутийката с газираната вода.

— Ще ида да се облека, а след това ще обсъдим вашите алармени системи.

— Не е нужно да се преобличате заради мен.

Лора понаведе глава и се вторачи изпитателно в него.

— Не, ще се преоблека. Защото ако продължите да ме гледате така още десетина секунди, мозъчното сътресение не ви мърда. Няма да се бавя.

Тя мина с плавна стъпка покрай него. Ройс се обърна, за да се полюбува на дългите й изваяни крака. Бе толкова възхитен, че чак подсвирна и въздъхна. Лора Макгрегър наистина бе невероятна жена.