Нора Робъртс
Търсачи на щастие (17)

Шестнадесета глава

Навън фъртуната издигаше стълбове бели снежинки. Те вървяха, без да продумват, покрай реката, а някъде в далечината се чуваше тътенът на уличното движение. Навсякъде светеха празнични коледни гирлянди. На кръстовището един Дядо Коледа звънеше монотонно с камбанка, а покрай него минаваха забързани пешеходци.

Гуен си помисли, че Коледата е време за детски смях, за семейни празненства, за тайни и радост. Но за съдбата — стига да вярваш в нея — дните, сезоните бяха еднакви.

— Човек не бива да таи мъката вътре в себе си — отбеляза накрая тя. Ръцете й бяха премръзнали и уморени. Пъхна ги бързо в джобовете на палтото си, не й се занимаваше с ръкавиците. — Не се ли отърсиш от нея, губиш представа за нещата, започваш да се съмняваш в себе си, в инстинктите и способностите си. И следващия път, със следващия пациент вече не си във форма. А аз не мога да го допусна. И го съзнавам прекрасно.

— Ала забравиш ли мъката, преставаш да си човек, губиш онова, което ти вдъхва сили да се бориш и следващия път, със следващия пациент.

— Никак не е лесно да вървиш неотклонно по този път — отвърна през шепот Гуен. — Колкото и да се опитваш да ходиш по права линия, в един момент неминуемо се отклоняваш в едната или в другата посока — допълни тя и се спря да погледа водата.

Обичаше това място, този град с неговото лудешко улично движение, с прелестните старинни сгради и морето. Обичаше Бостън заради неговата история и гордост. Сега обаче това не й носеше утеха. Градът беше част от един свят, който понякога бе студен и жесток към беззащитните.

— Не исках детето да умира. Още щом видях колко тежко е ранено, с разума си разбирах, че не можем да направим нищо. Но понякога стават и чудеса. — Гуен затвори очи, признателна на Брансън, че мълчи и й влиза в положението, разбира потребността й да си излее болката. — На другото ще издържа. На безкрайното работно време, на напрежението и стреса. Учила съм да правя точно това. Ще издържа и на безсмислената бюрокрация. На грубите пациенти, на наркоманите и хората, посегнали на живота си. Ще се примиря и с пропилените животи. Непрекъснато се натъкваш на тях и в един момент преставаш да ги забелязваш. И после най-неочаквано… — Гласът й се разтрепери и тя долепи пръсти до очите си. — Беше само на дванайсет години.

— Ти направи всичко по силите си — обади се най-накрая Брансън.

— Ала детето е мъртво и вече няма значение какво съм направила.

— Не си права. Не бива да се самообвиняваш — каза Брансън и я извърна с лице към себе си. Видя, че по страните й се стичат сълзи. — Колко живота спаси днес, тази седмица, тази година?

— Щом видя човек, който се мъчи, знам, че мога да му помогна… В повечето случаи.

— И го правиш — рече тихо Брансън. — Каквото и да ти струва.

— Точно това съм искала. Знам и че понякога, каквото и да правиш, колкото и всеотдайно да работи екипът, си обречен да загубиш. Това е напълно логично, не противоречи на здравия разум, но пак ми е трудно да го приема. Знам, че тази сутрин момченцето е станало от сън и е закусило. Отишло е на училище, мечтаело си е. И после животът му е бил прекършен само защото то се е озовало на неподходящо място в неподходящ момент. — Гуен се обърна и пак тръгна покрай реката. — Бях длъжна да опитам — продължи тя. — Детето беше мой пациент. Ала най-ужасното беше, когато излязох в коридора, за да съобщя на майка му и баща му, че е мъртво.

— Гуендолин, ти си смел човек. Онова, което правиш, е истинско чудо! — прошепна Брансън, после взе ръцете й и инстинктивно започна да ги разтърква, за да ги постопли.

Тя отпусна глава върху рамото му.

— Извинявай, че ти се разкрещях.

— Шшт! — сведе той устни към косата й.

Ето кое носи утеха в живота, помисли Гуен. Да имаш до себе си мъж, на чието рамо да се облегнеш.

Изпита нужда да го усети още по-силно и допря устни до неговите. Топлината им разсея болката и умората.

— Брансън! — пророни тя и се опита да се усмихне, когато той започна да бърше с палци сълзите й. — Ако още ме желаеш, ще дойда с теб.

Брансън почувства как на гърлото му засяда буца. Ръката му върху бузата й застина.

— Разбира се, че те желая — рече той и я помилва по рамото. — Сега обаче и дума не може да става да те моля да идваш с мен.

— Но… — поде Гуен, сетне затвори очи и млъкна насред думата, усетила, че Брансън я целува по челото.

— Вдъхновяваш ме да се придържам към някои правила. Сега си разстроена и уязвима. Няма да е трудно да си внуша, че те успокоявам и отклонявам вниманието ти от болката.

— А няма ли да е така?

— Да, ала в същото време и ще се възползвам от случая. А аз не искам да го правя.

— Не те разбирам. Мислех, че предпочиташ да се възползваш, както се изрази, от случая.

— Не по този начин. Ще бъдем за пръв път заедно не защото си нещастна, не и защото си ми благодарна, че съм те изслушал. Когато те докосна, когато ми позволиш да го направя, ще бъде само заради нас двамата. За нищо друго.

— Ако си внимателен само защото никога досега не съм била с мъж…

— Внимателен съм, защото става дума за теб, Гуендолин. Държа на теб, знай го! — натърти Брансън и пак я целуна лекичко по устните. — И то много. Затова ще се погрижа да вечеряш, после ще те изпратя до вас и ако се налага, лично ще те сложа в леглото и ще се уверя, че си заспала.

Гуен най-после се усмихна.

— Излишно е да ми трепериш като на малко дете.

— Знам. И точно заради това ми е така приятно да го правя. Днес нямаш думата по този въпрос. Премръзнала си — добави той, прегърна я през раменете и я поведе назад към болницата.

— Признателна съм ти за вниманието, но вече дойдох на себе си. Колата ми е тук, така че…

— Трябва да хапнеш.

— Не ми се яде.

— Ще ядеш! — отсече простичко Брансън и съгледа на една пресечка от болницата малко ресторантче. — Хайде, ела да хапнеш ей там!

— Не, обслужването е безобразно, а и храната не е от най-изисканите.

— Тъкмо ще се позабавляваме — засмя се той и когато я поведе към входа на заведението, тя забеляза, че на светлината косата му блести като златна. — Е, доктор Блейд, както е тръгнало, тази вечер ще бъде и първата ни любовна среща.

Гуен загледа как Брансън отваря тежката врата с тъмно стъкло. Лъхнаха я миризми и горещина. По тавана бяха накачени грозни украшения за елха, които я развеселиха.

— Защо пък не! — каза тя.

Вътре нямаше къде игла да падне. Бе топло като в баня и много шумно. Гуен не чу какво бе казал Брансън на келнерката, затова пък видя сгънатата банкнота, която й подаде. Жената веднага ги настани в едно от ъгловите сепарета.

— Това не е от заведенията, където се налага да даваш рушвет на оберкелнерката — забеляза Гуен, докато се наместваше на стола, тапициран с изтъркана кожа.

— Ама уредих нещата, нали? — засмя се Брансън и на брадичката му се появи трапчинка. — Имаш нужда да поседнеш и да си починеш, и то възможно най-далеч от онова гъмжило при барплота…

— Ресторантът е свърталище за хора, които търсят силни преживявания — поясни, Гуен и отпусна глава върху високата облегалка. — Доста от колегите идват тук да пофлиртуват и да си намерят някого за вечерта — усмихна се тя, забелязала, че Брансън бе сбърчил чело. — Не ме гледай така, лично аз почти не стъпвам тук, рядко имам енергия да флиртувам.

— Чувствата ми няма да бъдат засегнати, ако тази вечер все пак опиташ — усмихна се той и я хвана за ръката. — Искаме да поръчаме нещо за хапване и пиене — обърна се към сервитьорката, която минаваше покрай масата, после даде поръчката. — Гледайте да не изгорите пържолите. Донесете ни и бутилка минерална вода. Как се казвате?

— Кристъл — отвърна свъсена жената и продължи да записва поръчката.

— Ще ви бъдем благодарни, Кристъл, ако ни донесете с виното и няколко питки. Денят бе много тежък за дамата, тя е капнала от умора. Сама знаете какво е да си капнал от умора…

После я озари с такава сияйна усмивка, че жената престана да се муси.

— Знам, и още как! Разбира се, че ще ви обслужа бързо.

Гуен изчака келнерката да се отдалечи и си пое въздух.

— Какви ги вършиш, Брансън! Как така поръчваш, без да ме питаш какво искам?

— Обещавам да не ми става навик — отвърна той засмян. — Мозъкът ти е преуморен, защо да го товарим още и да го караме да взима решения! Имаш нужда да се отпуснеш, да хапнеш месо и да презаредиш батериите си. И аз ти осигурявам всичко това. И за да ти покажа, че го правя най-добронамерено, следващия път ще предоставя на теб да поръчаш и за мен.

— Наистина ли? — грейна тя. — Какво ще кажеш за едни дробчета?

Брансън се намръщи.

— Смятам да умра, без да съм опитвал карантия.

— Спомни си за това другия път, когато решиш да поръчваш и за мен.

— Разбрахме се. Кога имаш почивен ден?

— Ще почивам в събота следобед и в неделя.

— Ще излезеш ли с мен в събота вечер? Ти ще кажеш кога, аз пък ще определя къде.

Гуен изви вежда.

— В Консерваторията има представление на „Сватбата на Фигаро“. Обичаш ли опера?

— Имам много ласкаво отношение към операта.

Тя премигна два пъти.

— Наистина ли?

— Приятно е от време на време да те изненадвам — рече той и се усмихна на келнерката. — Благодаря ви, Кристъл. — Взе от панерчето една питка, разчупи я на две, намаза я с масло и даде половината на Гуен. — А Моцарт е сред любимите ми композитори. Ще дойда да те взема в седем часа. И стига да не възразяваш, ще вечеряме след представлението.

— Чудесно.

— Тогава вече бих искал да останеш при мен и да те любя. После да спиш с мен, а в неделя да закусим в леглото. Стига да не възразяваш.

Гуен преглътна хляба и отпи от газираната минерална вода, която Брансън бе налял в чашата й.

— Не, не възразявам — успя да изрече тя.

 

 

— Я да видя — настоя Джулия още щом Гуен влезе в къщата. — Ужасно съжалявам, че не успях да те придружа по магазините. Лора, Гуен се прибра от пазар с цяла камара пакети.

— Лора тук ли е?

— Предприела е набег срещу хладилника. — Джулия грабна един от пакетите и се завтече към хола. — Сутринта Ройс я завел едва ли не насила да купуват бебешки нещица и сега била капнала от умора.

— Какво са купили?

— Засега нищо. Явно само са оглеждали. Жалко, че не съм видяла как Ройс умува кое точно бебешко кошче да вземе.

— Колебаехме се между три модела — поясни Лора, след като дойде при тях с купа спагети. — Но се изпокарахме заради разногласия относно стила.

Гуен се отпусна на канапето срещу окичената коледна елха и подви под себе си нозе.

— Изобщо не ми изглеждаш капнала — рече укорно тя. Братовчедка й излъчваше жизненост и здраве. Тъмните й очи блестяха, златистите й страни се руменееха.

— Наистина не се чувствам уморена, ала Ройс толкова се увлече, че тръгна да избира електронни игри, и предпочетох да се измета.

— Виж, аз наистина се уморих — отбеляза Гуен и разтърка ходилата си. Пое си дълбоко въздух и усети мириса на бор, на канела и пукащо ябълково дърво. На уютен дом. — Но сама съм си виновна. Бива ли да чакам последната минута, за да избирам нова рокля! Всъщност не ми и трябва.

— Как така да не ти трябва! — възрази Джулия и бръкна в първия плик. — Една важна любовна среща заслужава и хубава рокля.

— Сбърка пакета!

— А в този какво има? Я да видим! — Издула буза, Джулия извади тъничка опаковъчна хартия, от която изпаднаха обшити с дантелки розови жартиери. — Не бих казала, че съм сбъркала пакета. Зависи от гледната точка.

— Вечно си късам чорапогащника — започна да се оправдава Гуен. — Реших, че ще е по-практично, ако… — После се засмя и сви рамене. — Добре, де, исках да го смая!

— Клетият човечец, направо ще го хвърлиш в тъч, щом те види с това тук! — Джулия извади и сутиен в същия цвят, украсен отпред с мъничка розичка. — Божичко, с твоя Брансън е свършено!

Лора остави купата и приседна до Гуен, на страничната облегалка на канапето.

— Това ли е мъжът на твоя живот?

— Иска ми се да е той.

— Той е, разбира се, иначе защо ще ти праща седем кристални лебеда! — рече Лора.

— Ще дойде след около два часа — поясни Джулия. — Ако останеш, ще го видиш и ще му се полюбуваш.

— На драго сърце, ала имам среща с любимия си съпруг. Хайде, Гуен, покажи ни роклята!

— Добре, но не забравяйте, че съм обикаляла да я търся цели четири часа. Проявете милост! — Извади от плика плоска кутия и стана от канапето, за да покаже тясната рокля от тъмнорозово кадифе в целия й блясък.

— Красива е — прошепна Джулия.

— Не ти ли се струва прекалено претенциозна с тези лъскави мъниста по бието и маншетите?

— Няма такова нещо! Направо е създадена за теб — възрази Лора и прокара пръсти по гладкото кадифе. — Класическа, елегантна.

— Не е кой знае колко секси. Опитах се да намеря нещо, което да е малко по-… И аз не знам какво търсех, ала се върнах с това!

— Мен ако питаш, роклята си е много секси! — не се съгласи Джулия. — Висока яка, дълги тесни ръкави. Брансън ще има да се чуди какво ли ще открие под нея. А когато те види… Е, ти си лекарка, знаеш да правиш изкуствено дишане, може би той ще оживее.

— Притесняваш ли се? — поинтересува се Лора.

— Не — усмихна се Гуен, после сгъна старателно роклята и я прибра в хартията. — Ще бъда с мъжа, когото харесвам. Всичко е прекрасно. А сега смятам да се кача горе, да се поизлежавам в топлата вана и да посветяла гримирането и обличането два пъти повече време, отколкото обикновено.

Тя събра пликовете и излезе от стаята.

— Сигурна ли си в човека? — обърна се Лора към Джулия, след като Гуен се скри по стълбите.

— Нали ти казах, направо си е изгубил ума по нея. А освен това е и първият мъж по който тя се прехласва като гимназистка.

— Да, приятно ми е, че я виждам такава замечтана. — Протегна се доволно и лениво Лора. — Откъде го е докопал дядо?

— Познава родителите му. Но според Гуен дядо няма нищо общо.

Лора се изсмя и пак вдигна купата със спагетите.

— Глупачето ми! Дядо винаги дърпа негласно конците — отметна тя глава. — И знаеш ли, Джулс, ако тя се хване сериозно с мъжа, който й е избрал дядо, той ще насочи цялото си внимание към теб.

— Това и чакам! Само да ми падне в ръчичките! — усмихна се самодоволно Джулия и колкото да се позабавлява, вдигна една играчка Дядо Коледа, която се курдисваше и която удивително приличаше на Даниъл Макгрегър. С чевръсто движение на китката нави механизма и пусна играчката да се клатушка. — Отсега те предупреждавам, старче — закани му се тя с пръст. — Почнеш ли да ми правиш номера, здрава ти гърбина!

Лора се засмя при вида на доволната многозначителна усмивка върху розовобузестото лице на брадатия Дядо Коледа, после озари с усмивка и братовчедка си.

— Дано си вярваш!

 

 

Гуен слезе на долния етаж точно в седем часа. Чувстваше се спокойна, самоуверена, щастлива. Върху ушите й блещукаха диамантите, подарък от майка й и баща й по случай дипломирането. Със сексапилното бельо под изисканата рокля със строг силует тя се чувстваше женствена и загадъчна.

На вратата се позвъни и докато отваряше, Гуен усети как сърцето й прескача. Съгледа пред себе си Брансън, който беше облечен в смокинг и носеше огромен букет бели рози.

— Божичко, колко са красиви!

— Чакай малко! — без да се помръдва, той я огледа от глава до пети. — Ти си самото съвършенство. Направо ме зашемети, Гуендолин.

— Тогава няма да ти казвам колко усилия хвърлих, за да го постигна — усмихна се тя и пое розите. — Нека ги натопя. Нали ще ме почакаш?

— Да, ще те почакам — отвърна Брансън и й целуна ръка.