Нора Робъртс
Единствена моя любов (1)

ПЪРВА ГЛАВА

Тя беше жена, която имаше своя цел в живота. Не случайно се премести от Западна Вирджиния в Ню Йорк. Предварително бе набелязала и обмислила как да постигне три основни цели: да си намери идеалната квартира, да преуспее на професионалното поприще, което сама си бе избрала и да спечели мъжа, когото желаеше.

По възможност в този ред, но не задължително. Фредерика Кимбъл беше разумна и готова на компромиси — или поне се ласкаеше от мисълта, че е такава.

Беше ранна пролет. Тя вървеше в полуздрача по една от улиците на Ийст Сайд и си мислеше за дома. В нейните представи най-прекрасното място на света беше къщата в Шепърдстаун, Западна Вирджиния, където живееха нейните родители, брат й и сестра й. Просторна, весела къща, изпълнена с музика и гласове.

Никога нямаше да я напусне, ако не беше сигурна, че и тук ще я посрещнат с разтворени обятия. Наистина, често бе идвала в Ню Йорк — с този град я свързваха много неща, но вече усещаше колко й липсва нейната стая на втория етаж на голямата каменна къща, музиката на баща й, смехът на майка й.

Ала Фреди вече не бе дете. Беше на двайсет и четири години — достатъчно голяма, за да потърси своя път в живота.

Не биваше да забравя, че и тук си беше у дома. Нали беше прекарала първите години на живота си в Манхатън. А след това често бе идвала на гости — но винаги със семейството си, призна с въздишка тя.

Е, този път ще се справя сама, опита се да се успокои Фреди и решително изправи рамене. Имаше да свърши няколко важни неща. На първо място да убеди Никълъс Лебек, че има нужда от партньор, с когото да работи заедно.

През последните няколко години той бе постигнал големи успехи като композитор, но щеше да спечели още повече, ако тя напише стиховете към неговата музика. Достатъчно бе да затвори очи, за да си представи имената „Лебек-Кимбъл“, изписани едно до друго на бляскавата магистрала на успеха. Остави въображението да се развихри и в съзнанието й като пълноводна река потече музиката, която щяха да създадат заедно.

Само оставаше да убеди Ник да погледне нещата с нейните очи. Ако се наложи, бе готова да използва като аргумент честта на семейството. В края на краищата нали бяха почти братовчеди.

Силно казано „братовчеди“, помисли тя и в очите й просветна усмивка. Това бе нейната последна и най-важна цел в живота: Ник трябваше да се влюби в нея също толкова отчаяно и дълбоко, както тя го обичаше. При това отдавна.

Беше го чакала цели десет години, а според Фреди това бе достатъчно дълъг срок.

Вдигна яката на яркосиния си блейзър и си каза, че е крайно време Ник да се изправи лице в лице със съдбата си.

Ала когато застана пред вратата на бар „Спускай платната“, изведнъж цялата й самоувереност се изпари. Популярният в квартала бар беше собственост на брата на Ник, Зак Малдун. Формално погледнато те не бяха истински братя, но в семейството на Фреди повече се държеше на чувствата, отколкото на родствените названия. Откакто Зак се бе оженил за сестрата на Наташа — мащехата на Фреди, семействата Станисласки — Малдун — Кимбъл — Лебек се свързаха в сложна, но здрава верига.

Фреди от малка мечтаеше да прибави към нея още едно звено — звено, в което бяха обвързани тя и Ник.

Пое си дълбоко дъх, още веднъж подръпна сакото си и приглади с ръце червеникаво — златистите къдрици, които все не успяваше да прибере в спретната прическа. За кой ли път съжали, че не притежаваше поне частица от екзотичната красота на Станисласки. Престраши се и натисна дръжката на входната врата.

Непременно щеше да се постарае да постигне целта си, пък да става каквото ще.

 

 

Въздухът в „Спускай платната“ беше пропит със сладникава миризма на бира и силния аромат на подправките за сос „маринара“. Сигурно Рио, старият готвач на Зак, готвеше спагети. Гласът от музикалния автомат предупреждаваше приятелите си да се пазят от непостоянното сърце на вятърничавата Сю.

Всичко си беше по старому: уютните ламперии на стените, морските мотиви по бронзовите звънци, навигационните прибори, дългият, издраскан бар, светещите от чистота чаши. Само дето нямаше и следа от Ник. Фреди се усмихна, приближи се до бара и се настани на първия стол.

— Ще ме почерпиш ли едно питие, моряче?

Зак, който съставяше менюто за вечерта, вдигна разсеян поглед от тетрадката. Учтивата му усмивка мигом се разтегна и лицето му изгря радостно.

— Фреди, здрасти! Очаквахме те едва в края на седмицата.

— Обичам изненадите.

— И аз — особено хубавите като тази. — Зак ловко плъзна по плота халба бира и тя спря точно пред клиента, който я бе поръчал. След това се наведе, сграбчи я с огромните си ръце и я разцелува. — Както винаги, прекрасна.

— Ти също.

И това бе самата истина. През последните десет години, откакто го познаваше, той наистина изглеждаше все по-добре, също както доброто уиски ставаше все по-добро с годините. Тъмната му коса бе все така гъста и чуплива, дълбоко разположените очи излъчваха добре познатия й магнетичен блясък. Лицето му също е прекрасно, помисли тя и въздъхна доволно. Загоряло, гладко, с няколко бръчки покрай устата и очите, които издаваха склонността на Зак да се смее често и само подсилваха чара му.

През целия си живот Фреди не можеше да се начуди как така винаги бе заобиколена от поразително красиви хора.

— Как е Рейчъл?

— Госпожа съдията се чувства великолепно, както винаги.

Устните на Фреди трепнаха в усмивка. Въпреки че шеговито използва титлата, с която се обръщаха към Рейчъл само в съда, в думите му прозвуча много обич. Жената на Зак — нейната леля — беше съдия по наказателни дела.

— Всички страшно са гордеем с нея. Видя ли играчката съдийско чукче, което мама й изпрати? Онова, което издава звук на счупено стъкло.

— Дали съм го виждал! — Зак се усмихна ехидно. — Редовно ме удря с него по главата. На иска да забравям, че съм женен за съдия. — Очите му просветнаха насмешливо. — Освен това изглежда страхотно в черната тога.

— Сигурно. А как са децата?

— Поразяващата тройка? И те са добре. Искаш ли нещо газирано?

Като се забавляваше искрено, Фреди наклони глава настрани.

— Защо. Да не искаш да ти покажа личната си карта, Зак? Сигурно си забравил, че вече съм на двайсет и четири.

Той замислено потърка брадичката си и изпитателно я погледна. Крехката фигурка и белоснежната кожа като на порцеланова кукличка наистина бяха подвеждащи. Ако не знаеше годините й също толкова добре, колкото години те на собствените си деца, като нищо щеше да й поиска документ за самоличност.

— Просто не мога да свикна. Малката Фреди вече е голяма.

— И след като се убеди, че е така — каза тя и кръстоса крак върху крак, — защо не ми налееш чаша бяло вино?

— Веднага. — Зак протегна ръка зад гърба си и бел да се обръща безпогрешно извали подходяща чаша. — Как са вашите?

— Всички са добре и ти изпращат поздрави. — Вдигна чашата с виното, която й подаде Зак. — За семейството.

В отговор той надигна тумбеста бутилка с минерална вода.

— Е, какви са плановете ти, скъпа?

— Ами, имам предвид някои неща. — Та се усмихна и отпи от виното. Интересно, как ли щеше да реагира Зак, ако му признае, че е дошла да омае по малкия му брат. — На първо време трябва да си намеря жилище.

— Знаеш, че у нас винаги си добре дошла.

— Да, знам. Както и че мога да отседна при баба и дядо, при Майкъл и Сидни или при Алекс и Бес. — Отново се усмихна. Толкова бе хубаво да си заобиколен от хора, които те обичат. Но… — Всъщност предпочитам да съм самостоятелна. — Облегна се на бара. — Крайно време е за малко приключения. — Той понечи да възрази, но Фреди се засмя и завъртя глава. — Нали няма да ми четеш конско, чичо Зак? Малко е смешно за човек, който навремето е избягал от къщи, за да стане моряк.

Ето, че го хванах на тясно, доволно помисли тя. За пръв път излязъл в открито море, когато е бил доста под двайсет и четири.

— Добре, няма да има конско. Но не обещавам, че няма да те държа под око.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб — обяви Фреди и няколко пъти се олюля на стола, преди да попита — както се надяваше, — напълно естествено и спокойно: — А как е Ник? Очаквах да го видя тук.

— Мотае се наоколо. Сигурно е в кухнята и нагъва от спагетите на Рио.

Тя подуши въздуха.

— М-м-м, мирише вкусно. Ще мина да му се обадя.

— Заминавай. И го предупреди, че очаквам да си плати вечерята като посвири малко.

— Непременно ще му предам.

Фреди взе чашата с виното, като едва се сдържа да не си оправи косата или сакото. Никак не бе очарована от външността си. В най-добрия случай можеше да мине за „сладка“ при този нисък ръст и крехка фигура. Отдавна бе престанала да се надява, че един ден ще разцъфне и ще се превърне в съблазнителна пищна красавица.

Към нежната фигурка трябваше да се прибави буйна грива от ситно къдрава червеникаво — руса коса, чипо носле със съзвездие от лунички, раздалечени сиви очи и трапчинки на бузите. Когато беше малка, мечтаеше да изглежда като примерна и изтънчена госпожица. Или напротив — дива, непокорна и лукава. За щастие колкото по-голяма ставаше, толкова повече се харесваше такава, каквато бе.

Но и сега искрено се обиждаше, когато я възприемаха като кукла в естествен ръст или като ренесансова статуетка.

Напомни си, че ако иска Ник да я възприема като жена, първо самата тя трябваше да свикне да се отнася сериозно към себе си.

С тази мисъл Фреди отвори вратата към кухнята. Сърцето й веднага се качи в гърлото.

Очакваше го. Винаги ставаше така, когато го види — от първия до последния път. Всичко, което искаше в този живот, всичко, за което копнееше, седеше на кухненската маса над чиния фетучини с морски деликатеси.

Никълъс Лебек, лошото момче, което на времето леля й Рейчъл бе защитавала със страст и всеотдайност в съдебната зала. Непокорният младеж, когото семейството й бе отвоювало от уличните банди с много любов, грижи и постоянство.

Сега той беше зрял мъж, но все още притежаваше нещо от бунтарския дух на дивата си младост.

Личи му по очите — помисли тя и сърцето й се разтуптя. Тези прекрасни, буреносни зелени очи. Дългата му коса бе прибрана в тъмноруса опашка. Имаше уста на поет, брадичка на боксьор и ръце на музикант.

Фреди беше прекарала не една нощ в мечти за тези ръце с дълги пръсти и широки длани. Откъсна поглед от прекрасното лице с едва загатнати скули и леко крив нос — счупен преди години, когато той безуспешно се бе опитал да спаси изпратената от нея топка, докато играеха бейзбол — и с удоволствие продължи нататък.

Ник имаше тяло на бегач — високо и слабо. Беше със стари сиви джинси, протрити на коленете. Ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. Липсваше едно копче.

Докато се хранеше, той не спираше да говори с огромния чернокож готвач, Рио, който почистваше мазнината от фритюрника.

— Никога не съм казвал, че прекаляваш с чесъна. Напротив, обичам го по-люто. — Ник уви на вилицата следващата порция спагети, за да подкрепи думите си с дела. — Колкото повече остаряваш, толкова по-темпераментен ставаш, приятел — допълни с пълна уста.

Рио добродушно изруга. В спокойния му глас се усещаше напевният акцент на Антилите.

— Не се подигравай с възрастта ми, момченце. Още съм способен да те просна на земята.

— Божичко, ще умра от страх. — Ник се ухили и отчупи парче чеснов хляб точно когато Фреди затвори вратата след себе си. В очите му светна радост. Веднага остави хляба и стана от масата. — Хей, Рио, я виж кой е дошъл. Как си, Фред?

Приближи се до нея и я прегърна братски. Ала когато усети женствените извивки на тялото, което се притисни към неговото, изпита неудобство и се намръщи.

— А — отрони се от устата му и се отдръпна. Продължаваше да се усмихва, но за всеки случай прибра ръце в джобовете си. — Нали щеше да пристигнеш в края на седмицата?

— Размислих. — Самочувствието на Фреди се повиши леко, щом усети реакцията му. — Здрасти, Рио. — Остави чашата, за да отвърне по подобаващ начин на мечешката прегръдка на готвача.

— Сладката ми кукличка. Ела да хапнеш нещо.

— С удоволствие. Да си призная, Рио, във влака през цялото време си мислех за приготвената от теб храна. — Настани се на масата и с усмивка протегна ръка на Ник. — Сядай, храната ще изстине.

— Права си. — Той взе ръката й, стисна я леко и я пусна, преди да седне до нея.

— Е, как са вашите? Брандън още ли е луд по бейзбола?

— Да, и е капитан на отбора на гимназията. — Фреди замълча и въздъхна щастливо, когато Рио сложи пред нея голяма чиния. — Кейти също се представи великолепно на последния балетен рецитал. Естествено, мама се разплака от радост. Нали разбрахте, че за нейния магазин за играчки писаха във „Уошингтън Поуст“? А татко току-що завърши новата си композиция. — Тя уви спагетите на вилицата си. — А при теб какво ново?

— Всичко е наред.

— Работиш ли върху нещо?

— Подготвям следващото парче за Бродуей. — Ник смутено сви рамене. Още му беше трудно да говори за важните неща в живота.

— Заслужаваше да ти дадат наградата „Тони“ за „Последната автобусна спирка“.

— Достатъчно беше, че ме номинираха.

Фреди поклати глава. Не беше достатъчно — и за него, и за нея.

— Мюзикълът беше прекрасен, Ник… И продължава да е прекрасен — поправи се тя, тъй като още не бе слязъл от сцената. — Ние всички страшно се гордеем с теб.

— Това е само начин да си изкарвам прехраната.

— Не го поощрявай, че съвсем ще се главозамае — обади се Рио от печката.

— Стига де, нали те хванах да си тананикаш „Това се случи толкова отдавна“ — доволно се засмя Ник.

Рио снизходително сви мощните си рамене.

— Е, имаше една-две приятни мелодийки. Хайде, яж, не се разсейвай.

— Имаш ли либретист? — попита Фреди. — Имам предвид за новия мюзикъл.

— Не. Още съм в съвсем начален етап. Сам не зная какво ще излезе.

Точно това искаше да чуе.

— Някъде прочетох, че Майкъл Лорей бил вече ангажиран. Ще трябва да си потърсиш друг.

— Аха. — Ник се намръщи и отново загреба от спагетите. — Жалко, защото ми харесваше да работя с него. Много либретисти изобщо не чуват музиката. Забелязват само собствените си стихове.

— Проблемът наистина е сериозен — съгласи се Фреди със съзнанието, че разчиства пътя пред себе си. — Имаш нужда от човек със солидно музикално образование, който усеща какво казва мелодията и може да го предаде с думи.

— Точно така. — Той надигна халбата с бира и отпи.

— Значи ти всъщност имаш нужда от мен — решително заяви тя.

Ник преглътна бързо и я изгледа така, сякаш внезапно бе проговорила на португалски.

— Хм?

— Откакто се помня, винаги съм се занимавала с музика. — Започваше сериозна битка, но се постара да го каже с най-обикновен тон. — Един от най-ранните ми детски спомени е как седя в скута на татко и той ми показва как да местя пръстите си по клавишите на пианото. За негово разочарование се оказа, че композирането не е най-голямата ми любов. Предпочитам думите пред звуците. Мога да напиша стиховете за твоя мюзикъл, Ник, и то по-добре от всеки друг. — Погледна го с ведрите си сиви очи. — Защото разбирам не само твоята музика, но и теб. Е, какво ще кажеш?

Той се размърда на стола и въздъхна.

— Не зная какво да ти отговоря, Фред. Все едно ме цапардоса с мокър парцал по главата.

— Не разбирам защо. Знаеш, че съм написала текстовете на някои от песните на татко. А и не само тях. — Отчупи парченце хляб и замислено го сдъвка. — На мен ми изглежда съвсем логично и удобно разрешение на въпроса. Аз си търся работа, ти — либретист.

— Аха. — Притесняваше се при мисълта да работи с нея. И ако трябваше да бъде честен, през последните години често се притесняваше от нея.

— Надявам се да помислиш върху предложението ми. — Фреди отново се усмихна. Като член на голямо семейство, тя добре познаваше стратегическото значение на привидното отстъпление. — А ако идеята ти хареса, можеш да я обсъдиш с продуцентите си.

— Добре — бавно каза Ник, — определено си заслужава да помисля.

— Чудесно. От време на време ще се отбивам в бара, а и ти можеш да ми се обадиш в „Уолдорф“.

— В „Уолдорф“? Защо си отседнала в хотел?

— Само временно, докато си намеря квартира. Знаеш ли нещо подходящо наблизо? Харесвам този квартал.

— Не, аз… Не знаех, че се местиш за постоянно. — Веждите му отново притеснено се сключиха. — Исках да кажа, окончателно.

— Да, така реших. Само не започвай да ми опяваш, че трябва да отседна при семейството. Искам да бъда самостоятелна. Ти още ли живееш на горния етаж? В старата квартира на Зак?

— Да.

— Тогава нали ще ми кажеш, ако чуеш да дават нещо подходящо под наем?

Ник се изненада, че дори за миг се бе уплашил от промяната, която нейното преместване в Ню Йорк щеше да предизвика в живота му. Естествено, че нищо нямаше да се промени.

— Представях си, че повече би ти подхождал апартамент на Парк Авеню.

— Живяла съм там — призна тя, докато довършваше спагетите, — но сега търся нещо различно. — И си помисли, колко щеше да е удобно да живее близо до него. Отметна коса от лицето си и доволно се облегна назад. — Рио, всичко беше великолепно. Ако се преместя да живея наблизо, всяка вечер ще идвам да си похапвам от вкусотиите ти.

— Искаш ли да изхвърлим Ник, а ти да се нанесеш на неговия таван? — Готвачът й намигна игриво. — Предпочитам да виждам тебе вместо отвратителната му муцуна.

— О, между другото, Ник — Фреди стана и целуна Рио по набръчканата буза, — Зак каза като се нахраниш да отидеш отпред и да посвириш на пианото.

— След малко.

— Ще му предам. Смятам да остана да те послушам. Чао, Рио.

— Чао, кукличке. — Рио засвири с уста някаква мелодия и се върна при печката. — Малката Фреди е пораснала И е станала хубава като картинка.

— Да, не изглежда зле. — Ник се подразни от факта, че още усещаше тръпчивия аромат на парфюма й. — Ама още хвърчи в облаците. Няма представа какво може да й се случи в този град, а да не говорим за артистичните среди.

— Значи трябва да я наглеждаш — изтъкна Рио и размаха дървената лъжица с огромната си лапа, — иначе ще се разправяш с мене.

— Дрън-дрън. — Ник грабна нова бутилка бира и излезе от кухнята с ленива походка.

 

 

Едно от нещата, които Фреди най-много обичаше в Ню Йорк бе, че накъдето и да тръгнеш, непременно ще попаднеш на нещо ново. На някоя рокля в бутик, на интересно лице в тълпата, на джебчия, който си набелязва поредната жертва. Знаеше, че е малко наивна — като всяка жена, отраснала в малко градче, заобиколена с много обич и грижи. И макар да не притежаваше опита на Ник, придобит на улицата, тя притежаваше доста здрав разум. И точно на него бе разчитала, когато бе планирала какво да прави през първия си ден в града.

Фреди отхапа от кроасана, който си бе поръчала за закуска, и се загледа навън от прозореца на хотела. Имаше да върши много неща. С едно посещение в картинната галерия на чичо си Майкъл щеше да удари едновременно два заека. Първо, да се посъветва с жена му Сидни за подходяща квартира под наем, тъй като тя имаше връзки в агенциите за недвижими имоти.

Освен това не беше излишно да им подшушне — както и на останалите от семейството, че има намерение да работи заедно с Ник върху следващата му продукция.

Не е много почтено, каза си Фреди и си наля втора чаша кафе, — но в любовта всичко е позволено. Никога не би си позволила да действа по този начин, ако не беше убедена в таланта си. Беше напълно уверена в себе си, когато ставаше въпрос за музика или писане на текст към музика. Само не беше толкова сигурна дали беше честно да използва способностите си, за да спечели Ник.

Естествено, когато започнат да работят рамо до рамо, той щеше да престане да гледа на нея като на малката братовчедка от Западна Вирджиния. Фреди знаеше, че не може да се състезава с разкошните жени, които на тълпи тичаха след него. Затова бе решила да действа хитро и да си проправи път към сърцето му като използва общата им любов към музиката.

В края на краищата правеше го за негово добро. Никъде нямаше да намери по-подходяща жена от нея. Само оставаше да го проумее.

И тъй като нямаше време за губене, Фреди стана от масата и отиде да се облече.

След час таксито я остави пред галерия в Сохо. Надяваше се да намери чичо си там. Но той можеше също така да е заминал за Кънектикът, където двамата със Сидни имаха къща, за да работи над поредната си скулптура или да си поиграе с децата. Нищо чудно и да е отишъл да помага на баща си за някоя дърводелска поръчка.

Фреди реши да не гадае, сви рамене и отвори стъклената врата. Ако не намери Майкъл, щеше да се отбие в офиса на Сидни или да потърси Рейчъл в съда. Ако и тях ги няма, щеше да се обади на Бес в телевизията или в полицейския участък на Алекс. Усмихна се при мисълта, че накъдето и да тръгне, все щеше да попадне на някой от семейство Станисласки.

Първото, което забеляза в малката слънчева галерия, беше една от скулптурите на Майкъл. Макар че я виждаше за пръв път, веднага позна неговия стил, както и модела. Беше направил портрет на жена си от тъмен махагон. В позата на мадона. Сидни държеше бебе на ръце. Фреди се досети, че това беше най-малкият им син — Лоръл. До краката на фигурата се бяха разположили още три деца на различна възраст. Фреди веднага позна братовчедите си Гриф, Мойра и Адам. Не устоя на изкушението и нежно докосна бузата на бебето.

Един ден и тя така щеше да държи своето дете. Своето и на Ник.

— Няма да чакам никакъв факс! — изрева Майкъл и излезе от офиса. — Ти можеш да чакаш колкото си искаш! Аз съм зает човек и не желая да губя време за глупости.

— Но, Мик — чу се отвътре умоляващ глас, — от Вашингтон казаха, че…

— Да съм те питал какво са казали от Вашингтон? Не помня такова нещо. Изобщо не ме интересува. Предай им, че могат да вземат три броя, не повече.

— Но…

— Не повече — решително заяви той и затръшна вратата след себе си. Докато вървеше през галерията, не спираше да мърмори нещо на украински.

Все изрази, които не би трябвало да разбирам — отбеляза наум Фреди и иронично повдигна вежди.

— Колко изразителен художествен език използваш, чичо Мик.

Той замълча по средата на поредната сочна ругатня.

— Фреди! — Засмя се и я повдигна от пода с лекота, като, че не беше по-тежка от любимата й парцалена кукла. — Същото фъстъче, както преди — обяви Майкъл. Разцелува я по двете бузи и чак тогава я пусна на земята. — Как си, сладка моя?

— Щастлива съм, че те намерих.

Необуздан и екзотичен — също като речника си — Майкъл имаше златисти очи и гарваночерни коси като всички представители на семейство Станисласки. Понякога Фреди си мислеше, че ако реши да нарисува украинските си роднини, спокойно щеше да се справи само с тези два цвята.

— Тъкмо се възхищавах на творбата ти — призна тя. — Прекрасна е.

— Не е трудно да направиш хубава скулптура, когато оригиналът е прекрасен. — Обърна се да погледне портрета и в очите му засия обич. Обич към дървото, помисли Фреди, а още повече към семейството му, — И така, пристигна в големия град да си търсиш късмета.

— Точно така. — Тя запърха с мигли, хвана го под ръка и започна да обикаля галерията, като от време на време се спираше, за да разгледа отблизо някоя от изложените творби. — Реших да започна да работя с Ник върху новия му мюзикъл.

— Охо! — Майкъл вдигна вежди. Като опитен мъж, той добре познаваше женските номера и жените, и високо ценеше усета им към стратегията. — Искаш да напишеш думите към неговата музика, така ли?

— Да. От нас двамата може да се получи добър екип.

— Вярно е, но той не мисли така, познах ли? — Усмихна се, когато тя недоволно подви устни. — Нашият Ник е инат като магаре. Ако искаш, бих могъл леко да го ударя по дебелата глава.

Фреди отново подви устни, но не издържа и се засмя.

— Дано не се наложи да стигаме дотам, но ще го имам предвид като резервен вариант. — Очите й станаха сериозни и той изведнъж осъзна, че тя вече не беше дете. — Аз съм добра в работата си, чичо Мик. Музиката е в кръвта ми, също както изкуството е в твоята.

— А когато разбереш какво искаш…

— Намирам начин да го постигна. — Наистина прозвуча доста дръзко, но какво от това. Дързостта също беше в кръвта й, — Искам да работя с Ник. Искам да му помогна. И ще го направя.

— А от мен очакваш да…

— Да ми осигуриш подкрепата на семейството, ако се наложи. Все пак се надявам, че и така ще успея да го убедя. — Отметна косата си с жест, в който Майкъл разпозна влиянието на сестра си. — Всъщност това, от което действително имам нужда, е да си намеря жилище. Надявам се, че леля Сидни ще ми помогне да потърся нещо подходящо близо до „Спускай платната“.

— Сигурно, но у нас има достатъчно място. Знаеш, колко ще ти се радват децата, да не говорим за Сидни… — Забеляза погледа й и въздъхна виновно. — Обещах на майка ти да опитам да те разубедя. Знаеш я Наташа — винаги се тревожи.

— А не е необходимо. Нали двамата с татко винаги са ми повтаряли колко се гордеят, че са ме възпитали като самостоятелна личност. Някое съвсем малко апартаментче, чичо Мик — бързо продължи тя. — Помоли леля Сидни да ми се обади в „Уолдорф“. Ако има време, можем да обядваме заедно.

— За теб тя винаги ще намери време. Както и всички ние.

— Да, зная. И този път съм решила здравата да ви досаждам. Само колкото може по-скоро да си намеря квартира. — В очите й се появи лукав блясък. — Преди баба да започне да крои планове как да ме подмами при тях в Бруклин. Трябва да тръгвам. — Бързо го целуна по бузата и обясни: — Искам да се отбия на още няколко места. — Тръгна решително към вратата, но спря. — О, и когато мама се обади, спокойно можеш да й кажеш, че много си се постарал да ме убедиш.

Махна му за довиждане и изскочи на улицата, където отново спря такси.

След като бе изпълнила точка втора от плана си за деня помоли шофьора да спре пред „Спускай платната“ и да я изчака. Мина откъм задния вход и натисна звънеца. След секунда съненият и много ядосан Ник изрева по домофона:

— Кой е?

— Още ли си в леглото? — весело попита тя. — Остаряваш, Никълъс. Вече не ставаш за нощен живот.

— Фреди? Да му се не види, знаеш ли колко е часът?

— Десет, но няма значение. Нали ще ми отвориш? Искам да ти покажа нещо. Просто ще го оставя долу на масата.

Той се препъна в нещо и изруга.

— Слизам.

— Не, не се разкарвай. — Не вярваше, че ще оцелее, ако го види току-що станал от леглото. — Няма да се бавя. Само натисни звънеца, за да мога да вляза. Обади се после да ми кажеш какво мислиш.

— Какво е това? — попита той, докато натискаше копчето на автомата.

Вместо отговор Фреди влезе бързо, остави нотната тетрадка на масата на Рио и отново изскочи навън.

— Извинявай, че те събудих, Ник — извика в домофона. — Ако си свободен довечера, можем да вечеряме заедно. До скоро.

— Чакай, мътните……

Но тя вече бе изтичала отпред, където я чакаше таксито. Облегна се на седалката, затвори очи и въздъхна дълбоко. Ако той не я искаше — или по-точно таланта и, поправи се тя, — след като прегледа тетрадката, значи отново беше на нулева позиция.

Мисли позитивно! — заръча си Фреди. Изправи се и скръсти ръце.

— Закарайте ме в „Сакс“ — нареди на шофьора.

Когато една жена имаше — евентуално — среща с мъжа, за когото смяташе да се омъжи, заслужаваше да си купи нова рокля.