Нора Робъртс
Търсачи на щастие (19)

Осемнадесета глава

Събуди се щастлива, с чувството, че се плъзга през пластове и пластове нагъната коприна. Въздъхна самодоволно, размърда се и протегна ръка, но видя, че е сама в леглото.

Искаше й се Брансън да е до нея, само на педя, и тя да го милва по стегнатото топло тяло.

Не отвори очи. Беше й неописуемо приятно да лежи отпусната и да си мечтае. Да усеща как тялото й малко по малко се връща в реалността.

Не бе и подозирала, че тялото може да върши такива чудеса. Уж бе учила толкова много, уж бе усвоила какви ли не знания по време на следването и в болницата, а нямаше представа колко невероятно реагира човешкото тяло на сетивната възбуда. Нищо не я бе подготвило за онова, на което бе способна, стига да имаше… Дразнител.

Прокара ръка по чаршафа и усети, че е студен. Запита се откога ли го няма Брансън. И кога ще се върне.

Беше й обещал закуска в леглото. И Гуен бе решена да си я получи. Колкото и да не й се искаше, отвори очи и се вторачи сънено в часовника. Е, май беше късничко за закуска. Ала защо да не обядват в кревата?

Стана, намери върху закачалката на вратата в банята хотелски хавлиен халат, заметна се с него и тръгна да търси Брансън.

Той работеше на компютъра в хола. Бе сбърчил ядосано чело, очите му бяха зачервени. На Гуен това й се стори странно — винаги си бе представяла, че Брансън пише без всякакво усилие и думите сами се леят. С каквото и да се заемеше той, всичко му идеше отръки. Сега обаче приличаше на човек, който се бори с нещо и не бе особено доволен от резултата.

Тя приглади с длан косата си. По тялото й премина тръпка. Действаше й възбуждащо да гледа как Брансън работи и мисли, да знае, че изобщо не я бе забелязал. Беше само по тъмни гащета. Гуен се стъписа при мисълта колко лесно би могла да ги смъкне.

Най-неочаквано той вдигна глава. Погледна я, но някак невиждащо. После сивите му очи се проясниха и Брансън й се усмихна сърдечно.

— Добро утро! Не исках да те будя.

— Сигурно ти преча да работиш.

— И бездруго не ми спори — отвърна той и й протегна ръка, а тя прекоси стаята и сплете пръсти с неговите. — Станах рано — обясни Брансън и целуна пръстите й един по един. — Реших, че няма да ти дойде зле да си починеш още малко.

— Не помня някога да ми е било по-ведро и хубаво — засмя се Гуен, защото той я грабна и я сложи върху коленете си, после поднесе устни за целувка.

— Не те оставих да си отспиш.

— За което съм ти признателна.

Брансън откри нежното местенце на свивката на врата й и долепи устни до него.

— Хайде да се върнем в леглото и да си поръчаме закуска!

— Хм! Няма да откажа — потрепери тя, когато той плъзна длан под халата и я замилва. — А сега е още по-добре.

Вече наближаваше обяд, когато Гуен си възвърна способността да мисли. Бяха се излегнали на пода в хола и тя бе отпуснала глава върху гърдите на Бран. Той се засмя, усетил пръстите й върху китката си.

— Пулсът ли ми мериш, докторке?

Гуен се усмихна и дръпна ръка.

— Сигурно. Ускорен ти е, ама не много.

Брансън също притисна пръсти до врата й.

— И твоят е ускорен — рече той, после стана от пода и я дръпна да се изправи. — Ако не те нахраня, няма да допълзиш до леглото.

— Хубаво ми е и на пода — възрази тя, взе халата, който бе запокитила до себе си, и се взря в Брансън, който вече стоеше до нея. — Като лекарка мога да кажа, че си в отлична форма. А като жена — добави Гуен и също се изправи — ще отбележа, че имаш страхотен задник.

— Мерси! И за двата комплимента.

— След като се събудих, дойдох и без да ме усетиш, те погледах как работиш. Изглеждаше много сериозен и ядосан.

— Някои части от романа направо ми късат нервите.

— Мога ли да ги видя? — попита тя и без да дочака отговора, се взря в екрана на компютъра.

— А, не! — отсече Бран, сетне натисна някакво копче и екранът угасна.

— Виж го ти, какъв грубиян бил! — намръщи се Гуен.

— Да, груб съм. А на теб ще ти бъде ли приятно, ако следващия път, когато махаш някой жлъчен мехур, ти вися над рамото и ти давам съвети?

— Кой е казал, че ще ти давам съвети? — нацупи се тя.

— Нямаше да се стърпиш. На малцина, скъпа, ще им хрумне да се опитват да правят мозъчна операция, затова пък всички си въобразяват, че могат да пишат. — Той я целуна лекичко. — Не позволявам на никого, освен на редактора, да чете книгите ми, докато не излязат. Така не си развалям отношенията с приятелите.

— Добре де, щом си толкова чувствителен на тази тема…

— Да, чувствителен съм. Какво искаш за закуска?

Гуен вдигна рамо.

— Все едно какво. И бездруго ми каза за какво е романът — напомни му тя.

— Не, казах ти само каква в общи линии ще е героинята — възрази Брансън и се опита да не се засмее, ала не се сдържа и прихна. — Сега ще се сърдиш ли? Всъщност нацупена си много сладка.

— Не съм нацупена — тросна се мрачно Гуен. — Никога не се цупя.

— Как така никой не ме е предупредил? — прошепна той. — Гуендолин не обича да й отказват. Цупи се.

— Не се цупя. Ще поръчаш ли закуска, или да го направя аз?

— На драго сърце. — Беше му леко на душата и поръча два пъти повече храна, отколкото можеха да изядат. — Ще ти просветне, когато си пийнеш кафе.

— И сега съм си добре — процеди през зъби тя.

— Май имам още нещо, с което да те успокоя. Я каква си настръхнала!

— Не съм настръхнала и няма нужда да ме успокояваш — възрази хладно Гуен.

— Въпреки това! — знаеше си своето Брансън и излезе от стаята и след малко се върна с огромна кутия, опакована в златиста хартия и прихваната с червена панделка.

Гуен въздъхна тежко.

— Аз, Брансън, не съм малко дете, че да ме умилостивяваш с подаръци. Ако наистина ти бях сърдита, каквито и подаръци да ми правиш, пак няма да ми мине.

— Първо го виж и тогава говори — озари я той с чаровна усмивка.

Зачовърка я любопитство и тя не се сдържа, взе кутията. Беше по-тежка, отколкото бе очаквала, затова я сложи върху масата и се зае да развързва панделката.

В пакета имаше прелестна купа, която отвътре бе яркосиня, а отвън бе украсена с рисунка на осем млекарки, които дояха крави на весели петна. Не бе нужно Гуен да гледа подписа, за да разбере кой я бе правил.

— Леля Шелби! — прошепна тя. — Как успя да я убедиш да ти я даде?

— Ударих го на молби. Отидох при Джулия и тя се възползва от влиянието, което има върху майка си. Както разбрах, тя се е забавлявала много, след като е чула молбата ми.

— То оставаше да не се забавлява. Купата е страхотна! — каза тихо Гуен с преизпълнено от радост сърце. Недоумяваше защо ли Брансън й действа така. Как успяваше за такова кратко време да пробуди у нея толкова различни чувства. — Според мен това е върхът!

— А, не бързай толкова. Крия още един-два коза.

— До Коледа остава цяла седмица! — извика тя и се хвърли в обятията му. — И аз не знам какво ме прихваща. Всичко се развива толкова шеметно, че не мога да го осмисля.

— Дръж се за мен и няма страшно.

— Трябва да си възвърна равновесието. Когато съм с теб ми се мае главата — промълви Гуен и се вкопчи в него. — Имам чувството, че знаеш какво си мисля и усещам. Още преди да съм си го помислила и да съм го усетила. Това ми действа на нервите — въздъхна тя и отпусна глава върху рамото му.

Нямаше представа защо точно в този миг се бе сетила за думите му отпреди малко — те прокънтяха предупредително в съзнанието й.

— Какво имаше предвид, когато каза, че никой не те е предупредил? — попита Гуен и отвори очи, които дотогава бе стискала.

— Хм…

Тя се отдалечи от него и се взря изпитателно в лицето му.

— С кого си ме одумвал?

— Нямам представа за какво намекваш. Ето, носят ни закуската — вметна бързо Брансън и доволен, че има повод да насочи вниманието си другаде, стана да отвори.

Гуен запази спокойствие, докато сервитьорът редеше масата. Но мисълта й работеше трескаво и не след дълго тя стигна до някои заключения.

— Ти ме гледаш под лупа, нали, Брансън? — попита го, когато отново останаха сами. — Както веднъж отбеляза, аз съм ти нещо като прототип.

— Разбира се, че те гледам под лупа — потвърди той и наля от кафето, като внимаваше да не го разплиска. — На професионално равнище. Още от самото начало се споразумяхме за това.

— Да де, ала тук не сме на професионално равнище.

— Едното няма нищо общо с другото. Абсолютно нищо — поясни Брансън. От погледа му личеше, че едвам сдържа гнева си. — Нима смяташ, че използвам това, което се случи между нас, за да напиша книгата си? В това ли ме обвиняваш?

— Не те обвинявам в нищо. Само питам.

— В такъв случай отговорът е „не“ — процеди той с присвити очи. — Но както виждам, не ми вярваш особено.

— Струва ми се странно, че ме познаваш толкова добре, сякаш си ме описал в някоя от книгите.

— Описал съм професията ти, онова, което работиш. Дори съм включил в романа Одри, русата студентка по медицина, нейните амбиции и желание да се утвърди, описал съм и главната сестра в спешното отделение. Ето какво съм направил. Ала когато Даниъл и Ана ми разказаха за теб, изобщо не съм си водел бележки за проклетата книга.

Гуен вече се срамуваше, че бе подхванала такъв разговор, но при тези думи от срама й не остана и следа.

— Какво са ти разказали за мен?

Брансън съжали ужасно, че себе изтървал — знаеше, че изпусне ли си нервите, губи самообладание и започна да върши глупости.

— Ами нищо особено. Яденето ще изстине.

— Значи си подпитвал за мен.

— Какво лошо има в това? — учуди се той. Ала ледените нотки в гласа й му подсказаха, че тя го бе притиснала до стената. — Интересувах се от теб. Исках да науча нещо повече.

— Кога?

— Малко след като се запознахме. За бога, старците не са издали никаква държавна тайна — рече Брансън припряно. — И ти си могла със същия успех да ги питаш за мен. Даниъл на драго сърце е щял да ти разкаже всичко до най-малките подробности. Мисля, че знае за мен всичко, инак нямаше да допусне и да припаря до теб.

Гуен вдигна ръка и си пое въздух.

— Той е уредил всичко, нали? А ти си знаел.

— Не, не знаех, докато не се запознахме. Осъзнах обаче за какво точно става дума едва след като отидохме да поприказваме. Но не е ли все едно?

— Не обичам да бъда манипулирана и мамена.

— Не съм те мамил, Гуендолин.

— Затова пък ме манипулираш — кимна тя бавно.

— Няма такова нещо — започна да се оправдава с помръкнали очи Брансън. — Привличаш ме още от мига, в който те видях. Нима е трябвало да се откажа само защото Даниъл Макгрегър е решил, че няма да е зле да ухажвам внучка му?

Вътре в нея се бореха унижението и гневът.

— Дядо ми няма право да се меси в личния ми живот, а ти е трябвало да ми кажеш, когато си разбрал, че си пъха носа, където не му е работа.

— Какво толкова е направил човекът? Просто е уредил да се запознаем. Ако между нас нямаше нищо, щях да събера материалите, необходими ми за романа, щях да ти изкажа благодарност в началото на книгата и всичко щеше да приключи.

Гуен поклати глава и отиде да вземе кафето от масата. Реши, че трябва да обмисли внимателно всичко. Когато е по-спокойна.

— Чудя ти се, че на всичкото отгоре го защитаваш. А той направлява и теб, и мен, сякаш сме кукли на конци.

— Дори съм му признателен. Ако не бе уредил да се запознаем, така и нямаше да те срещна. И нямаше да се влюбя в теб.

Тя не помръдна, само го погледна, когато той дойде при нея и отпусна длани върху раменете й.

— Обичам те, Гуендолин. При каквито и обстоятелства да съм се влюбил в теб, това не променя нещата. Ти си жената, която, без дори да го съзнавам, съм чакал цял живот.

— Увличаш се — прекъсна го Гуен и усетила че я присвива под лъжичката, се дръпна от него. — Стигнали сме дотук не по своя воля и не сме имали време да помислим добре.

— Знам какво изпитвам към теб.

— А аз не знам — промълви тя едва ли не отчаяно. — Наистина. Току-що разбрах какво се е разигравало зад кулисите. Имам нужда от малко време, за да помисля.

— Ти не ми вярваш — помръкна Брансън. Заболя го неописуемо от неверието, което бе видял в очите й. — Знаеш ли колко обидно е да стоиш тук и да подлагаш на съмнение чувствата ми? Да ми ги връщаш, все едно са поредният подарък, който съм ти поднесъл, завързан с панделка.

— Няма такова нещо — рече Гуен и ужасена, разтърка с ръка сърцето си. — Само ти казвам, че имаме нужда от малко време, за да премислим нещата.

— Колкото и време да мине, пак ще те обичам. И тъй като и бездруго си стъписана, ще се възползвам от случая и ще ти кажа, че искам да се оженя за теб. Искам да имам деца от теб.

Уж й се обясняваше в любов, а тонът му беше леден. Ала тя пребледня не заради гнева в гласа му, а заради самите думи.

— Да се оженим ли, Брансън! Божичко, но това е невъзможно…

— Защото в дъното на запознанството ни е дядо ти ли?

— Разбира се, че не. Защото почти не сме имали време да…

— Защо тогава спа с мен?

— Ами аз… — поде Гуен, ала млъкна насред изречението. Главата й бучеше. — Защото се желаехме.

— Само заради това ли? Само заради желанието, заради секса?

— Знаеш, че не само заради това.

— Откъде да знам? Ти не ми казваш нищо.

Тя отстъпи крачка назад, за да се поуспокои.

— Ти, Брансън, боравиш с думите по-добре от мен. Знаеш как да ги използваш. И сега ме притискаш с тях, макар и да ти обясних, че искам да помисля.

Той нямаше как да го отрече и само кимна.

— Добре, но е невъзможно да си взема назад вече изречените думи, не мога да променя и чувствата си. След един час, след една година, след един живот пак ще те обичам. Свикни да го чуваш.

Гуен не бе сигурна, че някога ще успее наистина да свикне — при тези думи сърцето й започваше да бумти като обезумяло.

Изведнъж настроението на Брансън се промени и той се засмя.

— Разбирам, по-назад си от мен. Гледай да наваксаш и да ме настигнеш — рече й накрая с нежна целувка.