Нора Робъртс
Търсачи на щастие (9)

Осма глава

Снегът затрупа Източното крайбрежие, децата танцуваха от радост. От Канада задуха севернякът, който донесе хапещ студ. Пукаха се тръби, колите засядаха, улиците се превърнаха в ледена пързалка.

По-храбрите и решителните се тълпяха по магазините и търговските центрове, за да купят подаръците за Коледа и да изберат хартия и панделки, с които да ги опаковат. Хората вече получаваха честитки за празника, кухните ухаеха на току-що опечени сладкиши.

Бостън потрепери, когато от небето се изсипаха още двайсетина сантиметра сняг, и се запретна да разчиства улици и тротоари.

Облечена с няколко ката дрехи, за да не премръзне, Лора също се въоръжи с гребло и се зае да разчиства алеята пред къщата. Слънцето се отразяваше от застланата с бяла пелена земя и я заслепяваше, затова тя бръкна в джоба си и извади слънчевите очила. Студът я хапеше по бузите. Беше неописуемо щастлива.

Под червената скиорска шапка бе сложила слушалките на уокмена. В ушите й звучеше музика. Коледна музика — бодра, жизнерадостна, весела като настроението й. Докато разгребваше преспите, си мислеше, че всичко в живота й върви по вода.

Предната седмица бе спечелила първото си дело. Е, не беше кой знае какво, бе за нанесени имуществени вреди. Но Лора беше застанала пред съдията и бе изложила доводите си. И бе спечелила. След това я бяха потърсили още двама клиенти, които искаха да й възложат да състави завещанията им.

А това бе само началото.

Наближаваше Коледа и тя не помнеше някога да бе очаквала по-нетърпеливо празника. Беше й приятно да гледа пъстрите светещи гирлянди пред къщите, празнично украсените витрини с окичени елхи и смешни Дядо Коледовци, които летяха с еленчетата си над моравите.

Лора очакваше с нетърпение дори деня, когато щеше да се слее с превъзбудената навалица по магазините, за да купи подаръци за близките си. Пет пари не даваше, че когато най-неочаквано запяваше или се вторачваше умислено през прозореца, Джулия и Гуен въртяха очи и се споглеждаха. Взимаше на подбив подмятанията им, че била влюбена.

Изобщо не беше влюбена, просто се радваше на вълнуващата си връзка с един интересен мъж. А това бе съвсем различно. Ако беше влюбена, щеше да се притеснява. Щеше да чака телефонът да иззвъни и Ройс да я потърси, щеше да си гризе ноктите и да кърши ръце. Щеше да мисли непрекъснато за него, да изгуби апетит, да се мята нощем в леглото и да страда от тежки мисли и кисело настроение.

А при нея не се наблюдаваше нищо такова, отсъди младата жена и пак се зае да изгребва снега. Е, дума да няма, мислеше си често за Ройс. Всъщност почти през цялото време. Ала не седеше до телефона и не изпадаше в мрачни настроения, обратното, чувстваше се окрилена.

Ето, изобщо не се намуси, когато той й отказа да празнува с нея Деня на благодарността в Хайанис Порт! Е, не й беше много приятно, предпочиташе двамата да са заедно, но не седна да го убеждава и да го моли, не му вдигна скандал.

Тоест, не беше влюбена, повтори си пак тя и метна снега върху греблото зад рамото си.

Точно в този миг някой я хвана през кръста и Лора запокити като попарена греблото. Изпищя приглушено и усети, че човекът зад нея я завърта, и видя пред себе си ядосани сини очи. Забеляза, че Ройс бе целият в сняг и мърдаше устни.

— Какво?

Той поклати глава, пое си дълбоко въздух и смъкна едната слушалка.

— Питах те какво, по дяволите, правиш тук.

— Разчиствам алеята.

Ройс прокара пръсти през косата си, за да махне снега.

— Забелязах.

— Сигурно съм те ударила. Извинявай — рече Лора и за да не прихне в смях, се престори, че кашля, после присви очи. — Не знаех, че си зад мен. — Ннакрая не издържа, засмя се и се хвана за корема. — Какво да правя, като се промъкваш толкова тихо!

— Ако не бе надула музиката, щеше да чуваш какво става по света. И нямаш ли си друга работа, ами изгребваш снега?

— Нямам избор, налага се да разчистя преспите, за да изкарам колата и да ида в кантората.

Ройс махна слънчевите й очила и ги пъхна в джоба на палтото й.

— Да си рече човек, че в квартала няма нито едно хлапе, което срещу десет долара да изчисти снега по алеята.

— Мога да го направя и сама — отвърна тя и, обзета от съмнения, сложи ръце на хълбоците си. — Ако смяташ да ми казваш нещо обидно в смисъл, че съм се захванала с мъжка работа, ще се наложи да взема греблото и да те фрасна по главата, за да ти дойде умът.

Ройс обхвана с длан брадичката й, приближи лицето й до своето и й се усмихна предизвикателно.

— Това е мъжка работа.

Лора изсъска и се завъртя. Ала той я изпревари и грабна пръв греблото.

— Влизай вътре на топло — нареди й строго. — Аз ще довърша.

— Не, аз — заинати се тя и се вкопчи в дръжката на греблото. — Това тук си е моята кола, моята алея!

— Само това оставаше, да стоя като пън и да те гледам как гребеш снега!

— Какво очакваш от мен, да се шмугна в кухнята, за да ти правя топъл шоколад ли?

— Няма да е зле — каза й присмехулно Ройс и дори не трепна, когато Лора го замери по главата със снежна топка. — Нека първо свърша и ще поиграем.

— Няма да ти правя никакъв топъл шоколад!

— Ами тогава направи кафе.

— Нямаш ли си друга работа, ами си дошъл да ми пречиш?

— Сега е само седем и половина. Има време.

Просто му се бе приискало да я види. Беше си казал, че ще иде по-рано на работа. Но накрая все пак отпраши с колата към къщата на Лора. Изключи двигателя и я загледа как гребе снега — с дългото червено палто и червената шапка, нахлупена чак до очите, приличаше на огнен стълб.

Следващата снежна топка го удари по гърба. Ала той се направи, че не я е забелязал, и продължи да гребе.

 

 

Притиснали носове до стъклото, Джулия и Гуен наблюдаваха сценката от прозореца на втория етаж.

— Кога ли ще я сграбчи и ще я повали върху снега? — попита Гуен.

— След още три топки.

— Точно така. Значи след десетина секунди.

— А после ще я целуне като обезумял.

— Най-много пет секунди — отсъди Джулия. — Този хубостник не си поплюва. Виж го само колко бързо гребе.

— А колко ли време ще мине, докато Лора осъзнае, че е влюбена в него?

— Браво, Лора! Добър мерник имаш! Уцели го право във врата. Какво ли му е на клетия човечец, сигурно е премръзнал от студ. Мен ако питаш, братовчедка ни ще си затваря очите за истината най-много до Коледа и нито ден повече.

— Мен пък ако питаш, вече е наясно — усмихна се тъжно Гуен. — Но нали си е своенравна, не иска да си го признае.

— А той?

— О, той е хлътнал до уши. Видя ли само как я гледаше? Направо я изпиваше с очи. Виж, виж, почва се!

Двете грейнаха, когато Ройс най-неочаквано се обърна, а Лора отстъпи крачка назад.

— А сега ще последва страхотна целувка — предрече Джулия.

 

 

Лора спря като закована и отсече:

— Дай си ми греблото!

— Греблото ли? Това ли гребло? — метна го Ройс, така че тя се загледа в него и отклони вниманието си.

Сетне я повали върху покритата с преспи морава.

— Кретен! — тросна се Лора и загреба с шепа от снега.

Ала преди да бе натрила с него лицето му, той й напъха във врата огромна снежна топка — ледена и мокра. После впи устни в нейните и така я лиши от възможността да го обсипе с обиди.

От нежната му страстна целувка младата жена забрави за снега и се усети неописуемо лека и безтегловна. Колкото да не бе без хич, опита все пак да възрази, но се отказа и обви длани около врата му.

Струваше й се невероятно, че снегът под тях не се бе разтопил, а заледеното езеро не бе засъскало като гейзер.

— Ако си въобразяваш, че така ще ме умилостивиш — подхвана тя, когато накрая успя да си поеме въздух.

— Точно това си въобразих — засмя се Ройс и я целуна лекичко. — Носът ти е почервенял.

— Колко мило, че ми съобщаваш! — отбеляза Лора и този път все пак успя да натърка лицето му със сняг. Той изруга, а тя прихна и се опита да се отскубне. — А на тебе пък ти е червено цялото лице. Много си хубав, няма що!

Ройс се заборичка с нея и натика лицето й в преспата. Лора се съпротивляваше с всички сили и след три минути въргаляне и двамата бяха от глава до пети в сняг и едвам си поемаха дъх.

— Пусни ме да стана, грубиян такъв — засмя се тя и пак го бутна.

— Първо ме нарича кретен, сега пък грубиян — каза уж сърдито той и загреба с шепа от снега.

Лора плъзна очи към голямата снежна топка, после пак го погледна в лицето.

— Само да си посмял. Ще ми платиш!

Ройс подметна топката във въздуха и я улови.

— Леле, разтреперих се от страх — подвикна той и плъзна закачливо топката нагоре по бузата й.

Тя лежеше, без да се помръдва, присвила очи и наклонила глава, сякаш очакваше най-лошото. Усмивката на Ройс помръкна и той вдигна очи към лицето й.

— Ройс!

— Постой малко така! — помоли я той разсеяно и прокара пръст нагоре по покритите й със скреж скули.

Наведе се и я целуна по тях. Лора сякаш бе изгубила дар слово — не можеше да пророни и дума, дори и от това да зависеше животът й.

Ройс искаше да се увери, че не сънува. — Лора бе приказно хубава, лицето й бе екзотично и неповторимо, тялото й снажно и възбуждащо. Той знаеше какво е страст, ненаситност. Ала онова, което изпитваше, не се покриваше с тях, бе по-голямо. Беше всичко…

Допря леко устни до нейните, сякаш за да опита някакъв нов вкус, а после ги впи в нея.

Никога не я беше целувал по този начин. Никой не я бе целувал така. Лора вече бе свикнала с потребността да бъде с Ройс, да го усеща до себе си. Но тази бездънна нежност бе нова и направо я смазваше.

Отпусна безпомощно ръце на земята. Бе готова да даде, да посвети на Ройс и на онова, което бяха създали заедно, всичко, каквото представляваше и притежаваше.

Ройс усети, че тя трепери, и се отдръпна. Разтревожен, се зае да маха снега от косата й.

— Премръзнала си — каза отривисто. — То оставаше да не премръзнеш!

— Ройс…

— Хайде, влизай вътре на топло — подкани я той още веднъж — стори му се, че Лора се разболява. Изправи се бързо и я дръпна да стане. — Имаш цял километър коса, която е вир-вода. Аз ще довърша със снега.

Присвиваше я стомахът, виеше й се свят. Искаше й се час по-скоро да се прибере вътре, да седне и да усети нозете под себе си.

— Добре, ще направя шоколада.

— Няма да се бавя — обеща Ройс и мина покрай нея, за да вземе греблото. — Алеята е почти разчистена, а и имам работа във фирмата.

Лора си даде сметка, че той нямаше намерение да говори за случилото се — и слава богу! Самата тя не знаеше какво точно й бе станало.

— Добре! — рече младата жена, преди да тръгне към къщата. — После ела вътре да се постоплиш.

— Не ми е студено. Ще се видим по-късно.

— Както искаш.

Бе останала без дъх, когато се прибра и смъкна палтото си, а сетне махна шала от врата си, шапката и слушалките на уокмена.

Беше й горещо и съблече и сакото, което си бе сложила над кашмиреното поло. Седна на стълбищната площадка, за да изуе и ботушите, после махна и горния от двата чифта чорапи.

Пак й беше много горещо. Явно се бе прегряла с толкова много дрехи. Тресеше я. Дали не се разболяваше? Пак върлуваше грип. Този грип сякаш върлуваше непрекъснато. Сигурно бе пипнала някоя зараза. И затова й се виеше свят и мускулите я присвиваха.

Реши да вземе някакво лекарство.

Вдигна ръка и докосна с пръсти устните си, които още туптяха, зажаднели за милувките на Ройс, още пазеха миризмата му.

Лора затвори очи, оброни глава върху коленете си и неволно си призна най-страшното.

Беше безнадеждно влюбена в Ройс.