Нора Робъртс
Търсачи на щастие (8)

Седма глава

Лора не се прибра вкъщи. Върна се в центъра на града и отиде да вечеря сама, за да помисли на спокойствие. Имаше два избора. Можеше да се инати, да даде добър урок на дядо си, който непрекъснато си пъхаше носа, където не му беше работа, и никога вече да не види Ройс Камерън.

Но не изгаряше от желание да го прави.

Можеше просто да изживее тази връзка с Ройс, ако изобщо можеше да се говори за връзка, и да остави нещата да следват естествения си ход. Обаче не беше зле да поизчака и да премисли добре всичко, преди да се хвърли с главата напред.

Ала Макгрегърови бяха от хората, които първо се хвърляха и чак след това мислеха.

Точно по тази причина в един и петнайсет след полунощ Лора стоеше пред апартамента на Ройс и блъскаше с юмрук по вратата.

Вратата в другия край на площадката се открехна и тя видя през процепа две кървясали очи, вторачени с укор в нея. Лора се свъси и изсумтя. Вратата се затвори с трясък.

Младата жена отново почука и чу как Ройс ругае отвътре. Под вратата се появи тъничка ивица светлина. Лора понаведе глава и се усмихна лъчезарно, сигурна, че Ройс я гледа през шпионката. След миг изтрака и бравата.

— Какво е станало? — попита разтревожено младият мъж.

— Защо трябва да е станало нещо? — отвърна тя невъзмутимо и мина плавно покрай него. — Затвори, Ройс, че съседът отсреща ще си умре от любопитство.

Той затвори вратата, облегна се на нея и се опита да се разсъни. С добре скроения костюм на тънички райета и обувките на ниски токове Лора беше свежа и бодра, сякаш бе десет часът преди обяд и тя се намираше в кабинета си в адвокатската кантора. А Ройс имаше чувството, че с джинсите, които бе навлякъл в бързината, изглежда намачкан като мръсни чаршафи.

Прокара длани по лицето си, усети наболата четина и се опита да пооправи с пръсти косата си.

— Наистина ли е един след полунощ, или съм се успал?

Лора извърна китка и се взря съсредоточено в часовника си.

— За да бъдем по-точни, е един и седемнайсет след полунощ.

— Добре, нека бъдем по-точни. Какво правиш тук?

Лора тръгна да се разхожда из малката гарсониера.

— Никога не съм идвала в жилището ти.

Погледна издрасканите мебели, върху които се белееше прах, трупала се явно цяла седмица. На пода до изтърбушеното канапе бяха струпани вестници. На стената бе окачен малък, наистина великолепен акварел на Бостънския залив, килимът плачеше за прахосмукачка.

— Сега вече разбирам защо — изви тя вежди. — Ти си свиня.

— Не те очаквах…

— Намира ли ти се вино? С колата съм и реших да пийна, след като дойда при теб.

— Да, ако не ме лъже паметта… — отвърна Ройс и пак се опита да се отърси от унеса. В главата му беше мътилка. От години не му се бе налагало да се буди по спешност. — Нима си дошла колкото да пийнеш вино?

— Затруднявам ли те? — продължи да се усмихва Лора непринудено и ведро и след като реши, че кухнята сигурно се пада отляво, се запъти натам. — Ти ще пийнеш ли с мен?

— Не. — Ройс я изпроводи с поглед и отново прокара пръсти през разрошената си коса. — Но ти си налей.

— Това смятам и да направя.

Лора си каза, че Ройс очевидно гледа да влиза в кухнята възможно най-рядко. Там бе доста чисто, което идваше да покаже, че помещението не се използва. Ала тя все пак намери в хладилника бутилка отлежало шардоне, а в шкафчетата — чаша, която да не е нащърбена.

— Май нямаш нищо за ядене.

— Почти не се задържам тук — отвърна Ройс, после дойде в кухнята и я загледа как си налива от виното.

— Освен това виждам, че влагаш почти цялата печалба за разрастване на фирмата. А това е мъдро и далновидно. Мъдър и далновиден човек ли си, Ройс?

— Не бих казал. Просто не си падам по лукса.

— Аз пък си умирам за екстрите — добави Лора и вдигна чашата. — А и съм прахосница, дай ми да харча.

Младата жена се взря над ръба на чашата в Ройс. Очите му бяха натежали за сън. И бяха много секси. Устните му бяха издадени напред, сякаш той се сърдеше за нещо, джинсите му не бяха закопчани и се бяха смъкнали на тесните му хълбоци. Добре оформените му гърди бяха голи, а под лявото рамо се белееше малък белег.

— Това от работата ли ти е?

— Кое?

— Белегът.

Ройс се погледна и вдигна рамене.

— Да. Казвай защо си дошла, хубавице.

— Искам да те питам нещо. Можеш да ми отговориш само с „да“ или „не“. — Лора се постара да задържи поглед върху него. Имаше опасност при вида на стегнатото му, сякаш изваяно тяло да загуби нишката на мисълта си. — Знаеше ли, че дядо ми те е наел, за да продължиш рода на Макгрегърови?

— Моля?

— Отговаряй само с „да“ или с „не“, Ройс, въпросът не е особено труден. Когато си приел поръчката да сложиш алармена система в къщата, знаел ли си, че дядо ми е избрал теб, защото си отговарял на условията му като потенциален кандидат за мой другар в живота?

— Другар в живота ли? Какъв другар? — ахна Ройс. Мислите му бяха започнали да се проясняват. — Какви ги дрънкаш, сигурно се шегуваш!

— Според мен ти вече отговори на въпроса — отбеляза Лора и понечи да излезе от кухнята, но Ройс се пресегна и я хвана за ръката.

— Нима искаш да кажеш, че дядо ти ме е купил за теб?

— По най-елегантния начин.

— Говориш глупости!

— Говоря ти истината. И някои мъже щяха да бъдат поласкани от нея — потупа го Лора по ръката.

— Как ли не! — присви той очи, в които проблеснаха гневни пламъчета.

Лора му влизаше в положението — и тя на негово място щеше да се възмути от дън душа, и отново го потупа състрадателно по ръката.

— Ама наистина ли не знаеше какво е намислил? Дядо ми не може да се похвали с голяма деликатност. Въобразява си, че е най-хитрият на този свят, ала понякога по-скоро прилича на слон в стъкларски магазин.

Ройс отпусна ръце и отстъпи крачка назад.

— В началото ми се стори, че гласи нещо от този род, и помислих, че си някоя грозотия.

Лора не се сдържа и избухна във весел смях.

— Хиляди благодарности!

— Не бързай толкова, де! — примоли се той и разтърка очи, за да се увери, че не сънува. Но дори и да сънуваше, трябваше да замаже някак положението. — Непрекъснато говореше за теб, за внучка си Лора. Колко умна, неотразима, красива била. Не пестеше похвалите, правеше доста недвусмислени намеци и аз останах с впечатлението, че си някое несретно девойче, което си няма никого на този свят. Ала щом те видях, разбрах, че нещо съм се объркал.

Лора отметна глава.

— Този път сигурно аз трябва да се почувствам поласкана.

— И какво излиза, дядо ти е нагласил всичко това, за да…

— Мечтае да ме види омъжена. И майка на прелестни дечица. Явно е решил, че ставаш за баща.

— И че… — Ройс млъкна насред изречението, вдигна ръка и отстъпи още малко назад. — Да не съм някакъв жребец за разплод! Не се продавам… И през ум не ми е минавало да се женя.

— На мен също. Ето, мненията ни съвпадат!

— Ах, само да ми падне този стар интригант!

— Интригант и половина! Но си мери думите, чу ли! Ние си го наричаме как ли не, ама не ни е много приятно, когато го правят и хора извън семейството. — Лора остави чашата. — Е, изяснихме нещата. Лека нощ!

— Чакай малко. — Бе достатъчно да направи една-единствена крачка, за да й препречи пътя. — Не може да нахълтваш тук посред нощ, да предизвикваш фурор и да си тръгнеш, ни лук яла, ни лук мирисала. Няма да стане!

— Мислех, че ще искаш да знаеш и че ходих при дядо, за да изясним нещата.

— Прекрасно! Обаче това са си ваши семейни работи — каза Ройс и се подпря на рамката на вратата, така че Лора да не може да мине. — И не е зле да знаеш, че не давам и пет пари какво си е наумил дядо ти — допълни той и обви косата й около другата си длан. — Няма го тук, няма ги и баща ти, брат ти, братовчедките ти.

Сърцето й заби лудешки.

— Да, няма никой. Сами сме.

— Защо да не се възползваме от случая! Хайде, кажи какво изпитваш ти!

Делеше ги само една крачка, която Лора направи.

— Искам да спиш с мен. Да ме любиш до сутринта. Достатъчно ясна ли бях?

— Пределно ясна.

Ройс я прегърна през коленете и я вдигна, а тя притаи дъх. Още преди да бе обвила ръце около врата му, той допря устни до нейните и я зацелува ненаситно. Лора простена от наслада и изхлузи обувки, докато Ройс я носеше към леглото.

Стаята бе изпълнена със сенки, чаршафите бяха намачкани, матракът изскърца под тежестта им. Лора притегли Ройс по-близо до себе си и се остави във властта на целувката, която я възпламени.

Той смъкна сакото й и го метна напосоки, като не преставаше да я хапе по вратлето. Беше тъничка като вейка, откликваше на всеки негов допир и милувка, стенеше едва чуто. Искаше му се да я гали, да я усети цялата, ала страстното желание да я обладае надделя и Ройс го отприщи като пълноводна река, сякаш го бе потискал с години.

Продължи да я опознава сантиметър по сантиметър с устни и длани, да доставя наслада и на двамата, а тя стенеше с разтуптяно сърце и понеже вече не издържаше, разкопча блузата си. Той долепи устни до гърдите й над сутиена, които приличаха на нежен трепкащ атлаз.

Още малко, и Лора да извика, толкова сладостни бяха милувките му, но те не й бяха достатъчни, тя искаше още и още, искаше всичко и, забила нокти в гърба му, се изви на дъга, за да го подкани да побърза.

Не бе и подозирала, че можеше да е толкова ненаситна, че можеше да иска нещо толкова непреодолимо. А когато Ройс отново долепи устни до нейните, усещането я прониза тъй остро, че й идеше да изкрещи.

Затъркаля се заедно с него, а тялото й бе станало леко като перце, беше заредено с неописуема енергия. Едвам си поемаше дъх, докато смъкваше полата.

Кожата й бе гладка, топла, невероятно възбуждаща. Косата й, наподобяваща черна надиплена коприна, се гънеше около тях, докато те се бореха на леглото, за да се освободят и от последните задръжки. Ройс усещаше как Лора го изпълва от край до край. Беше толкова замаян, та не съзнаваше, че никога досега не се бе нуждаел толкова много от някого или от нещо.

Облада я и тя изстена задъхано. Той видя в мъждивата светлина как Лора отваря за миг очи, премрежени от страст. Младата жена зашепна припряно името му и впи пръсти в косата му. И съвсем подивя.

Не забеляза кога се бяха свлекли на пода, повличайки след себе си и чаршафите. Въздухът бе тежък и дъхав и тя не можеше да си поеме дъх. Рязко отметна ръка, сякаш за да запази равновесие. Нещо изпращя и се счупи. Не чуваше нищо друго, освен лудешкото препускане на сърцето си, не усещаше нищо, освен неизразимата наслада, която тялото на Ройс вливаше във вените й, не виждаше нищо, освен лицето и сините му като езера очи, вперени в нея.

Ройс едвам намери сили да се претърколи и да легне на студения под, а Лора се сгуши до топлото му тяло. Той си каза, че ще умре щастлив, ако следващите двайсетина години лежи така и се отдава докрай на блаженството.

— На пода ли сме? — измърка тихичко тя, сякаш бе изпила цялата бутилка вино, а не само една чаша.

— Да. Почти сигурен съм.

— Как сме се озовали тук?

— Нямам представа — отвърна Ройс и се смръщи, усетил лека болка. Когато намери сили да вдигне ръка и да прокара длан по гърба си, видя върху пръстите си кръв. — Някъде тук има натрошено стъкло.

— Аха.

— Вече го има и по гърба ми.

— Така ли! — възкликна Лора и се сгуши до гърдите му, после отметна рязко глава. — Да не се е счупило нещо? Голи сме. Ще се нарежем целите.

— Дори и да е така, винаги ще повтарям, че си е заслужавало — отбеляза Ройс, след това я хвана през кръста и я вдигна, за да я премести върху леглото. Изумена от силата му, тя замига. — Стой там, докато изчистя.

— Според мен… Ох, че неприятно! — Лора стисна очи, за да не я заслепи лампата, която той бе запалил. — Стъкло ли е? Внимавай да не стъпиш на него.

— Вече съм стъпил — изруга Ройс и младата жена се засмя звънко.

После отвори очи и ахна.

— Тече ти кръв!

— На едно-две места. Но няма страшно, счупила се е чашата. Налага се да донеса метлата…

— А аз ще се погрижа за раните ти — поясни тя с усмивка, която, щом младежът се запъти към вратата, стана замечтана. — Господи, какво тяло!

Той спря и я погледна през рамо. — Лора седеше на леглото, снежна, тъничка, с разрошена коса.

— Същото важи и за теб, хубавице — прошепна Ройс и излезе от стаята.

Тя вече бе изтръскала от леглото стъклата по чаршафа, когато той се върна с метлата и лопатата.

— Трябва да го изпереш. Може би са останали стъкла.

— Метни го в ъгъла. Ще стигна и до него.

Младата жена вдигна вежда и огледа стаята — в нея имаше легло, шкаф, стол. Най-малкото приличаше на стол под купчината дрехи. Имаше напукано огледало и бюро с компютър и принтер.

— Много уютно, няма що.

— Нали ти казах, почти не се свъртам тук — отвърна Ройс и изсипа стъклата в кошчето за боклук, после подпря метлата и лопатата на стената.

— Ти переш ли някога? — попита Лора.

— Само когато нямам друг избор.

Младата жена се усмихна и потупа с длан леглото до себе си.

— Ела тук. Дай да видя къде си се порязал. — Когато той се настани до нея, тя изцъка с език и допря устни до рамото му. — Нищо ти няма, само малко си се одраскал.

— Получавал съм и по-тежки рани.

— Като тази ли? — поинтересува се Лора и прокара пръст по белега върху рамото му.

— Втурнах се да действам сам, не изчаках подкреплението. И сбърках. Оттогава не съм повтарял грешката.

— Ами това? — попита тя и докосна малкия белег върху брадичката му.

— Сбих се в една кръчма. Бях много пиян и изобщо не ме заболя и много глупав, за да се набутам между шамарите. Вече не правя и тази грешка.

— Значи си нов човек, Ройс! — възкликна Лора и се понаведе, за да го целуне по брадичката.

— В общи линии, да.

— Харесват ми тези общи линии. — Насърчена от страстта, замъглила погледа му, тя коленичи и обви ръце около врата му. — Щеше да ми е неприятно, ако беше някакъв достопочтен примерен гражданин.

— А ти не си ли достопочтена примерна гражданка?

— В общи линии съм — засмя се Лора и захапа долната му устна.

— Все пак ти си представителка на бостънския клон на прочутия род Макгрегърови — поясни Ройс и плъзна длан по гърдата й. — Какво търсиш в леглото ми?

— Би могло да се каже, че ми се е приискало да бъда точно в твоето легло. Имам навика да постигам желанията си. Семейна черта! — възкликна Лора и плъзна устни надолу по бузата му. — Исках теб. Искам те и сега. Хайде, Ройс! — прикани го тя и впила устни в неговите, не му остави никаква надежда той да мисли трезво.