Нора Робъртс
Търсачи на щастие (13)

Дванадесета глава

Вече бе минало десет часът сутринта, когато Гуен отключи входната врата на къщата в Бак Бей. Валеше ситен леден дъждец и тя бързаше час по-скоро да се прибере на топло.

Не си направи труда да вика братовчедка си Джулия. Знаеше, че тя е излязла, за да сключи поредната си сделка с недвижими имоти. А другата й братовчедка. — Лора Макгрегър, се бе изнесла преди няколко месеца, след като се омъжи за Ройс Камерън.

На Гуен още й беше мъчно за нея. Трите братовчедки бяха живели заедно години наред, а преди това бяха израсли заедно. Бяха неразделни още от студентските общежития, после в апартаментите и къщите, които Джулия бе започнала да купува.

Гуен не искаше нищо друго, освен да знае, че Лора е неописуемо щастлива, но и досега понякога поглеждаше неволно към витата стълба в антрето с надеждата да зърне братовчедка си, която слиза като фурия от горния етаж.

Окачи палтото си на закачалката. Разполагаше с целия следобед и можеше да свърши доста неща, включително и да си вземе топла вана. Ала най-напред смяташе да похапне.

Насочи се към кухнята, като пътем разтриваше врата си, схванат след четирите часа сън на канапето в служебното помещение в болницата. Май се налагаше да помоли преди следващата смяна някой от физиотерапевтите да й направи хубав масаж.

Усети уханието на розите още преди да ги бе видяла. Сигурно бяха три дузини, бяха снежнобели, с дълги дръжки, натопени във великолепна кристална ваза. Реши, че ги е пратил някой от обожателите на Джулия, и се наведе да ги помирише. Романтичното й сърце имаше слабост към розите и към неразумно щедрите жестове.

Отиде при хладилника, без да храни особени надежди. Откакто Лора се бе изнесла, той почти винаги беше празен. Който познаваше трите млади жени, често казваше, че Джулия не яде изобщо, Лора яде непрекъснато, а Гуен хапва само когато храната й е поднесена на тепсия.

Гуен извади без особен възторг опаковка кисело мляко и провери на дъното дали срокът на годност не е изтекъл. Реши, че една седмица не е кой знае какво за кисело мляко, и го отвори. Прекоси помещението и взе бележката, оставена на плота, за да я прочете, докато яде.

„Гуен, розите са страхотни. Какви ли още тайни криеш от мен? Ще те поразпитам по-късно. На телефонния секретар има съобщения за теб. Дядо. Не ме питай какво е казал. Търсил те е и някакъв тип със сексапилен глас, представил се като Бран. Да не е ухажорът с цветята? Хм! Ей, умната! Ще се върна към шест. Може би.

Джулс.“

Свъсена, Гуен прочете бележката още веднъж и пак погледна цветята. Забеляза между дръжките мъничък плик. Взе го и почука замислено с него по дланта си. После го отвори рязко.

„Помислих си, че розите са точно в твоя стил. Благодаря предварително за помощта.

Бран“

— О! — възкликна младата жена и едвам надмогна тръпката на вълнение, обзела я, когато погледна за пореден път розите. — За мен са! — прошепна тя и се наведе да ги помирише.

После отстъпи стъписана назад. Трийсетина бели рози с дълги дръжки насред ноември наистина си бе доста разточителен и недвусмислен знак. Страхотен, но въпреки това…

Трябваше да бъде по-пряма и да отреже квитанциите на този Брансън Магуайър. Ох, дядо, дядо, помисли Гуен. Какво си намислил пак! Каква каша си забъркал!

Обърна се към телефонния секретар, натисна копчето и заслуша с усмивка мощния глас на Даниъл:

„Мразя ги тези дивотии! Вече никой не разговаря с никого, всички си приказваме чрез машинки. Вие, момичета, прибирате ли се някога вкъщи? Гуен, имам един млад приятел, който се нуждае от малко помощ. Писател е, пише прилични романи. Освен това е ирландец, би могло да се очаква, че е сладкодумен. Няма равен в убийствата и да спипва превъртелите убийци. Нали ще му помогнеш, моето момиче? Направи тази услуга на стария си дядо. Момчето е свястно. Майка му е следвала с твоята майка, човекът не е някой непознат от улицата. Говорих с баща ти, Джулия. Каза ми, че пак купуваш къща. Браво на теб, много си ми оправна. И слушайте, нищо няма да ви стане, ако от време на време се отбивате да видите баба си. Безпокои се, клетата.“

Гуен прихна и прокара пръсти през косата си. Съобщението бе съвсем в стила на Даниъл Макгрегър. Ала молбата му да помогне на неговия познат й се стори съвсем безобидна. Значи бе син на колежка на майка й от университета. В такъв случай тя сигурно бе прекалено мнителна и този път, за разлика от обикновено, дядо й не плетеше интриги и наистина я молеше за услуга, която изобщо нямаше да я затрудни.

Доволна, младата жена взе отново млякото и натисна бутона за съобщението, оставено от Брансън.

„Гуендолин!“

Тя застина, както държеше лъжицата до устните си. Имаше нещо по-особено в тона, с който той изричаше името й. Наричаше я с цялото й име, което бе по-романтично, а не просто с галеното Гуен.

„Аз съм Брансън Магуайър. Надявам се, че си поспала. А също, че обичаш бели рози. Ако разполагаш с един час, бих искал да се видим днес, в удобно за теб време. Бих те поканил на обяд или вечеря, но не ми се ще да ми отказваш повторно. Иска ми се да уточня едно-две неща с теб — за сюжета на новия ми роман. Ако имаш възможност, обади ми се. Смятам цял ден да съм вкъщи. Ако не можеш, ще се видим довечера.“

Тя гребна замислено от млякото. Молбата на Брансън й се видя разумна. В съдържанието на съобщението и в тона му нямаше и намек за флирт. Гуен се подсмихна и пак си гребна от млякото. Обвини се, че е седнала да се взира във всеки нюанс и да го анализира. Именно заради това се бе притеснила толкова предната нощ. Човекът си вършеше работата, беше професионалист, тя също. Защо да не му отдели един час! Ако не за друго, то поне за да се извини негласно и на него, и на дядо си, че е била толкова мнителна.

Вдигна слушалката и набра телефонния номер, който новият й познат бе оставил в съобщението. Той вдигна след третото позвъняване.

— Ало!

— Обажда се Гуен Блейд. Благодаря за розите, прекрасни са.

— Това да се чува! Свършиха ли работа?

— Работа ли?

— Размекнаха ли те достатъчно, за да ми отделиш един час?

— Не. Затова пък се размекнах от телефонното съобщение, което е оставил дядо. Не знаех, че майките ни са следвали заедно.

— Доколкото знам, само един-два семестъра. Моята се е прехвърлила във вътрешно обзавеждане, а твоята май се е занимавала с какво ли не. Според майка ми Серина Макгрегър се е интересувала от всичко на този свят.

— Още си е такава. Хайде да се срещнем в два. Ако може, в центъра на града. Тъкмо имам да пазарувам.

Значи в два, помисли Брансън. След обяда, преди вечерята. Умна жена!

— Добре. Защо да не се видим в хотел „Бостънски залив“? Чаят там е страхотен.

— Да, знам — каза Гуен и след като погледна киселото мляко пред себе си, се размечта за вкусни сочни пасти. Пренебрегваният й стомах се разбунтува. — Разбрахме се, в два, в централното фоайе.

 

 

Гуен беше там точно навреме, навик, който според братовчедка й Джулия бил вбесяващ. Беше стояла дълго в топлата вана, за която си бе мечтала и която направи чудеса за схванатия й врат. И бе прегледала набързо евтиното издание на „Да умираш красиво“ от Брансън Магуайър. Беше чела романа и преди, ала искаше да си припомни стила на автора.

По същия начин би се запознала с медицинския картон на някой пациент, преди да се заеме с лечението му, би се поинтересувала и какви са предпочитанията на някой неин познат, преди да му купи подарък. Просто си беше такава — прилежна и старателна, бе завършила медицина. Доста години преди нормалното и сега беше най-младата жена хирург в болница „Мемориъл“ в Бостън.

Беше хвърлила много труд и знаеше, че си бе заслужила успеха. Дума да няма, бе израсла в привилегирована среда. Семейството й я обичаше, помагаше й, беше щедро с нея. Винаги я беше подкрепяло във всяко нейно решение. Гуен съзнаваше и че с богатството, което притежаваха Макгрегърови, безспорно й бе по-лесно да преодолява много от трудностите по пътя.

Но съдбата й беше предопределена най-вече от нейната любов към медицината като тайнство, като изкуство и наука.

Младата жена прекоси фоайето на хотела, възхитена от величието и изискаността на високия гипсов таван, от огромните саксии с прелестни екзотични цветя, от мрамора и позлатата.

Брансън слезе от асансьора, видя я и си помисли, че тя прилича на студентка, дъщеря на богаташ, дошла в центъра на града. Беше облечена в сиво сако и панталон, бе преметнала черното палто върху ръката си. Направи му впечатление, че бе със съвсем малко бижута, все с изчистени линии. Скъпа брошка върху ревера, малки златни обички с формата на халки, часовниче с черна кожена каишка.

Изглеждаше свежа и не толкова уязвима, както снощи.

— Идваш точно навреме — отбеляза той, след като отиде при нея.

— Да, доста неприятен навик.

— Обичам точните жени — хвана я за ръката и я поведе към асансьора. — Нека не пилеем време, можем да го оползотворим по-приятно. — Брансън натисна бутона за един от етажите и се извърна към Гуен. — Изглеждаш страхотно. Дано си си починала.

Беше облечен в тъмни джинси и тъмносиня блуза, чиито ръкави бе запретнал до лактите. Мокасините му бяха доста износени.

— Да, благодаря ти. Къде отиваме?

— В моя апартамент.

Тя сведе припряно очи.

— Така ли?

Той се засмя.

— Не бива да си толкова наивна и доверчива, Гуендолин. Някой може да се възползва. Отпусни си душата — добави бодро, преди Гуен да бе успяла да възрази. — Поръчал съм чай. Ще седнем в хола. Така ще мога да си записвам и келнерите няма да ни прекъсват. Нямам никакви задни мисли.

— Добре, нямам нищо против, още повече че умирам от глад. Мислех, че живееш в Бостън.

— А тук не е ли Бостън! — възкликна младият мъж и отново я хвана за ръката, за да я изведе от асансьора. — Живея тук. Според журналистите се правя на богаташ, щом си позволявам да наемам хотелски апартамент. А хотелът всъщност прилича на скъп жилищен блок, само дето има камериерки и обслужване по стаите и обитателите се сменят често. Имаш страхотна усмивка. С какво най-сетне я заслужих?

— И родителите ми са живели на хотел, докато не се е родил най-големият ми брат. — Мак. И сега понякога го правят. Двамата ми братя също живеят на хотел, и сестра ми Амилия би го направила, ако й беше по джоба. Според мен няма нищо странно и позьорско в това, че живееш в хотел.

— О, бях забравил! Казина. Лас Вегас, Атлантик Сити, Ню Орлийнс, Европа. Поохарчих се заради твоето семейство, косвено, разбира се.

— Най-много обичаме някой да се охарчва заради нас — отбеляза тя и зачака Брансън да отключи широката двойна врата, после влезе в просторния, елегантно обзаведен хол.

В единия край на дългата маса от орехово дърво в трапезарията забеляза преносим компютър с включен към него голям монитор. Навсякъде се виждаха купчини книги, листове за писане, чаши за кафе.

— Според мен тук е спокойно и подходящо за работа.

— Засега не мога да се оплача. Понякога ми се приисква да си купя къща, да си кося моравата, да боядисвам капаците на прозорците. Обикновено ми минава, ала някой ден и това може да стане.

— Ако решиш да купуваш къща, обади се на братовчедка ми Джулия. Занимава се с покупко-продажби на недвижими имоти.

— А, Първата Джул.

Гуен наклони глава.

— Да, журналистите й лепнаха този прякор, когато чичо Алън беше президент. На нея й се струваше забавно. Още седемгодишна Джулия имаше тънко чувство за хумор.

— Сигурно никак не й е било лесно да расте в Белия дом. Но както гледам, всички в семейството се справяте добре. Ето, брат й е художник. Братовчедите ви са адвокати. Ако не ме лъже паметта, миналата пролет една ваша братовчедка се омъжи. Каква бляскава сватба!

— Да. Ала какво сме се срещнали да обсъждаме, моите роднини или твоя роман?

— Това го казвам между другото — отвърна той и си помисли, че момичето бе и умно. Веднага скача да защитава роднините си. — Даниъл обича да се хвали. Непрекъснато ми говори за децата и внуците си и вече имам чувството, че ги познавам лично. Много се гордее с вас.

— Знам — поомекна отново тя. — Склонна съм да браня роднините си. Друг навик.

— И той е похвален. Ето, носят ни храната и напитките — отбеляза Брансън, когато на вратата се позвъни. — Чувствай се като у дома си.

Гуен реши, че е най-добре да седне на масата в трапезарията, срещу компютъра. Усмихна се на сервитьора, донесъл поръчката, чу как Брансън се шегува с него и го подкача добродушно за някаква среща по американски футбол, видя как му пъхва дискретно в ръкава сгъната банкнота.

— Не проумявам как това приятелче може да живее в прекрасния ни град и да е запалянко на такъв мижав отбор като „Далас каубойс“ — отбеляза Брансън и извади от кофичката с лед една бутилка. — Шампанско?

— Не.

— Поръчах го за всеки случай. Знае ли човек! — възкликна младият мъж и пак пъхна бутилката в кофичката. — Ще я оставим за друг път. Заповядай, вземи си! — посочи той с широко движение чиниите със сандвичи, ръжени питки и пасти — каза, че си гладна.

— А ти каза, че искаш да обсъдиш с мен своята книга — напомни Гуен, после наля и на двамата от чая.

— Точно така. Та ето с какво разполагам дотук — поясни Брансън, също седна и си сложи в чинията от всички видове сандвичи и пасти. — С лекарка психопатка.

— Чудно, няма що!

— Ще ми се да се заема отново с темата за доктор Джекил и мистър Хайд — рече домакинът и отхапа от сандвича. — Наистина си прелестна.

— Така ли?

— Съвсем сериозно говоря. Хубава си, освен това създаваш впечатлението, че си крехка и безпомощна. Всъщност обаче си умна и оправна. Мислех да обрисувам героинята като висока, стройна и убийствена — продължи Брансън, вперил в нея присвитите си сиви очи. — Сега обаче си давам сметка, че контрастът е за предпочитане. Не мога и да мечтая за по-добър прототип.

Гуен реши, че е по-добре да се забавлява, отколкото да се сърди.

— Прототип на психопатката ли?

— Да — усмихна се той и очите му грейнаха сърдечно. — Нали нямаш нищо против?

— Колкото и да е странно, бих казала, че съм поласкана. Значи твоята злодейка е лекарка, жена, която с едната ръка лекува, а с другата убива.

— Точно така. Бързо схващаш! — похвали я Брансън и забарабани с пръсти по чинията. — Владее се безупречно, знае много точно какво прави. Силата да лекува, тръпката да унищожава й доставят удоволствие. Тя, разбира се, е ненормална, но на друго равнище. Ако я направя хирург, какъв ще е животът й? Ще бъде по-възрастна от теб. Не искам да усложнявам нещата, като на всичкото отгоре я описвам и гениална.

— Аз не съм гениална. Просто бях добра студентка.

— Гуендолин, завършила си медицина в Харвард на възраст, когато в повечето щати на младежите не им е разрешено да употребяват алкохол. За мен си гениална. Свикни с тази мисъл — отсече той и се пресегна да си вземе още един сандвич, а Гуен само примига учудено. — Ала да се върнем на героинята. Много напрегнато ли е да си жена хирург? Това все още е запазена територия на мъжете, нали? Освен това моята героиня я мъчи мания за величие, тя си е втълпила, че е Бог — все пак бърника в телата на хората и се разпорежда с живота им. Не може да се оплаче от липса на наглост и самолюбие.

— Наглост и самолюбие ли?

— Да, и ти си нахакана и имаш високо мнение за себе си. Долових го вчера, докато те гледах как работиш с онези деца в спешното отделение. Заповядваш нещо и всички ти се подчиняват на мига. Сновеш от зала на зала, всички моментално насочват вниманието си към теб. Не го забелязваш, защото си свикнала. Очакваш го. Искам и моята героиня да очаква пълно уважение и подчинение, да е много самонадеяна. От друга страна обаче, тя не си намира място от яд, озлобление и отчаяние. Как е при теб Гуендолин, и ти ли си ядосана, озлобена и отчаяна?

— Сега или по принцип? — попита тя — едвам догонваше мисълта на Брансън.

Той я озари с усмивка.

— Какъв хубав глас имаш! Издава класа, леден и възбуждащ е. Но както и да е, интересува ме какво жертва една жена, за да се утвърди на лекарското поприще. Как се справяш с едва загатнатите и съвсем открити подмятания, със сексуалния тормоз, който неизменно съпътства издигането в службата? Нали разбираш, според мен моята героиня си мечтае да обезобразява мъже, защото ги смята за нищожества, дразнещи и гнусни, които само й мътят водата.

Гуен отново се засмя — наистина се забавляваше.

— Твоята героиня започва да ми става симпатична.

— Точно това искам. Искам да я хареса и читателят, колкото и отвратен да е от нея. — Брансън наслага още сандвичи и пасти в чинията й и продължи нататък: — Тя е умна, амбициозна, безпардонна, не се спира пред нищо. Едно-две от момчетата, с които излиза в началото, са мухльовци и тя ги съжалява. После обаче нещо в нея се прекършва — заради високите изисквания, заради напрежението и постоянния танц между живота и смъртта, когато трябва да взима съдбоносни решения. И губи човешкия си облик.

Гуен си повтори, че не бива да му се ядосва, че просто трябва да се забавлява. Взе си от сандвичите, които й бе сложил в чинията, и поясни:

— Напрежението наистина е непоносимо. Неколцина добри лекари напуснаха болницата просто защото не издържаха да не мигват по цяла нощ. Спешни случаи, оскъдни средства, които държавата непрекъснато орязва, съсипан личен живот. Твоята героиня няма да разполага с време за забавления, освен ако не е много оправна. Доколкото разбирам, ще работи в някоя голяма бостънска болница.

— Точно така — потвърди Брансън, после извади бележник и си записа нещо в него. — По колко часа на седмица да пиша, че работи?

— О, зависи, от четирийсет до един милион.

Той й се усмихна и на мястото на сандвича сложи в чинията еклер с лъскава шоколадова глазура.

— Продължавай.

Единият час се бе превърнал в деветдесет минути, когато Гуен се сети да си погледне часовника.

— Закъснявам. Трябва да вървя, ако искам да напазарувам за Коледа, преди да е започнала смяната в болницата.

— Къде си се разбързала? Още е ноември.

— Гледам да не отлагам днешната работа за утре — поясни младата жена, стана от стола и си взе палтото.

— Слушай, ще дойда с теб.

— Къде, да пазаруваш ли?

Брансън вече й държеше палтото. Възползва се от случая и помириса косата й. Бе толкова възхитен, че завъртя очи, ала тя не го видя, защото той стоеше зад нея.

— Имам страхотен вкус за подаръците. И междувременно ще те поразпитам още. Мога да дойда и в болницата.

— Май и ти не отлагаш днешната работа за утре.

— Права си. Обичам си работата — рече Брансън, също грабна палтото си и отново хвана Гуен за ръката. — Знаеш ли, мисля героинята да се влюби в детектив Скъли. Ще се любят като обезумели, ще си усложнят неописуемо живота, взаимно ще си разбият сърцата. — Младежът спря и се взря в лицето й, за да му се полюбува. — Как мислиш, той нейният тип ли е?

Гуен понаведе глава. Разбираше от намеци, колкото й тънки да бяха те.

— Онзи циничен тарикат, който си пада по поезията ли? Може би твоята героиня ще го хареса… При всички положения с голямо удоволствие ще се опита да му види сметката.

— Така си и знаех — плъзна Брансън ръка към нейната и я изведе в коридора.