Нора Робъртс
Търсачи на щастие (24)

Двадесет и трета глава

Денят на Джулия бе започнал с речта, която тя държа на закуската, организирана от Бостънската асоциация на деловите жени. В един часа чете лекция като гостенка на форум по политология, организиран от Харвард. Вечерта пък й предстоеше да се изкаже на съвещание на брокерите на недвижими имоти.

Нямаше нищо против да държи речи. В края на краищата, не бе кой знае каква философия — говориш си и изказваш своето мнение. А Джулия открай време смяташе, че я бива и за двете. Осемте години като дъщеря на президента на Съединените щати я бяха научили как да се държи пред много хора, пред тълпите, пред журналистите.

По няколко пъти в годината приемаше да участва в такива мероприятия, като се стараеше да ги вмести в един-два дена.

Програмата й беше напрегната, но надвечер намери малко време, за да пообиколи антиквариатите с надеждата да намери ръкохватки за вратите.

В обикновените железарии не откриваше онова, което й харесваше. Бе решила на всяка врата в къщата да сложи различна брава, така че тя да изглежда неповторима.

В антиквариатите намери какви ли не ръкохватки — овални, месингови, от дялано стъкло, от полирано дърво, от лъскав емайл. Бяха с най-различни форми и повърхности.

Когато приключи обиколката, разполагаше с цели три дузини различни брави, на някои дори бе сложила бележки за коя врата са.

На път за вкъщи се отби във фирмата на Мърдок. Знаеше, че на Майкъл Мърдок му е втръснало да стои по цял ден в затвореното помещение. Искаше й се да му разнообрази малко сивото ежедневие, да се убеди с очите си, че вече е по-добре, и да му остави бравите и ръкохватките.

Мина с колата през промишления център — тук сред ниските постройки и огромните камиони, се чувстваше в свои води не по-малко, отколкото в изискания скъп квартал Бийкън Хил. Току натискаше клаксона и махаше дружелюбно с ръка — непрекъснато срещаше познати. Спря пред фирмата на Мърдок, доволна, че очуканият му пикап бе на тесния паркинг.

Вдигна кашона с бравите и макар да беше доста тежък, го понесе. Все още бе с официалния костюм за светски сбирки и всички мъже наоколо подсвирнаха. Тя отвърна като им се усмихна нехайно и им махна. Познаваше почти всички по име, беше работила с мнозина от тях.

Предният кабинет беше тесен като кутийка и доста уютен, макар и разхвърлян. Зад допотопното метално писалище седеше жена, забучила три молива в косата си — беше в тенис фланелка, върху която бе написано името на фирмата „Мърдок и синове“ и се усмихваше някак измъчено.

— Добре дошла, Джулия! Божичко, колко свежа и слънчева изглеждаш!

— Здравей Мег. Много работа ли имаш?

Мег завъртя очи и вдигна телефона, който се късаше да звъни.

— „Мърдок и синове“, изчакайте, ако обичате. — Тя въздъхна и натисна един от бутоните върху апарата. — Затънали сме до гуша в работа, вече дори сънувам как звънят телефони. С какво мога да ти помогна?

— Донесла съм едни неща, искам да ги покажа на шефа — обясни Джулия и стовари кашона върху бюрото. — Свободен ли е?

— За теб винаги! Влизай!

— Благодаря ти. Той как е?

— Още не е напълно здрав, ама постепенно влиза в релсите. Щом те види, и всичко ще му мине. Ще звънна да му кажа, че отиваш при него.

— Добре. Няма да го уморявам — обеща Джулия, отново грабна кашона и тръгна по късия коридор към кабинетите на шефовете.

Бе изненадана, че вратата на Майкъл бе заключена. Отворените врати бяха част от стила му. Тя се притесни, освободи едната си ръка и почука. Притеснението вече прерастваше в тревога, когато вратата се отвори.

Майкъл беше почервенял като рак и беше доста припрян. След като Мег му бе звъннала, се бе разтичал като фурия. Пъхна в кантонерката огромния сандвич, който си бе взел за вечеря, пак там сложи и еднолитровата бутилка бира. При тях се озоваха и електронната игра, която бе взел от внучка си, и шоколадовия сладкиш.

Знаеше прекрасно, че тези неща не се връзват с образа му на поболял се старец.

— Джулия! — ахна той. Не се наложи да преправя гласа си, и бездруго си звучеше задъхано и отмаляло. — Колко мило, че си наминала да ме видиш!

— Господин Мърдок! — завайка се разтревожено тя, после стовари кашона върху писалището и пое ръцете му. Той имаше вид на човек, който се тресе от висока температура. — Защо не се приберете вкъщи? Трябва да лежите!

— О, нищо ми няма. Добре съм си — отвърна Мърдок и за по-убедително се закашля. — Гледам да не се преуморявам, миличка. А навремето настинките никога не са ме изваждали от строя.

— Защо не седнете? — предложи Джулия и го хвана за ръцете, за да го отведе при стола.

Долови миризмата на кромид лук, ала после реши, че само така й се е сторило.

Майкъл въздъхна тежко.

— Кажи сега, синът ми справя ли се?

Идеше й да се оплаче, че Калъм непрекъснато оспорва желанията й и й прави напук, но реши да не отваря дума за това и само се усмихна.

— Всичко върви като повода. Е, предпочитам да работя с вас, ала какво да се прави!

Мърдок се засмя и й стисна ръката. Човек можеше само да мечтае за такава снаха.

— Заеме ли се с нещо, Калъм го върши като хората. Няма равен.

— Защото го е обучавал най-добрият.

Майкъл грейна от щастие.

— Недей, че ще вирна нос! Я сега да видим какво ми носиш в този кашон!

— Съкровища! Сега пък ми е влязла тази муха в главата — тръгнах да търся по антиквариатите старинни брави и ръкохватки.

Очите му светнаха.

— Я да видя!

Цели двайсет минути си играха като малки деца с новите придобивки на Джулия, обсъждаха епохата, когато са изработени бравите, спореха коя брава на коя врата ще върви най-много. Тя на драго сърце сменяше надписите, които бе наслагала, и добавяше нови.

— Калъм каза ли ви, че тези селяндури, предишните собственици, са постлали линолеум върху чамовия под в кухнята? — попита Джулия, ядосана само при мисълта за съсипаното дюшеме. — Беше в ужасно състояние, но сега грее като огледало. Ще стане страхотно — махна тя с ръка. — Как мислите, кръглата стъклена ръкохватка ще пасва ли на вратата в спалнята?

— Идеално.

Джулия грейна в усмивка.

— Много обичам да работя с човек, който мисли като мен. Божичко, съвсем окъснях. Трябва да отскоча до вкъщи и да се преоблека!

— Да нямаш среща довечера? — подпита Майкъл, колкото да поразузнае. — Сигурно си имаш нов приятел.

— Не, в седем и половина ще ходя на вечеря.

— Защо не оставиш кашона тук? Аз ще го предам на Калъм да го отнесе у вас.

— Ще ви бъда много признателна. Умирам от нетърпение да видя новите брави сложени — отбеляза тя и след като се наведе, го целуна по бузата. — Пазете се, господин Мърдок. Искам да танцувате на Празненството, което ще организирам в чест на новоселието.

— На всяка цена ще дойда.

След като Джулия си тръгна, Майкъл се облегна на стола и се подсмихна самодоволно. В главата вече му зрееше безобиден план. Той се изправи бавно и затвори вратата. Отиде с танцова стъпка да си вземе от кантонерката сандвича. Смяташе да похапне, докато разговаря с Даниъл Макгрегър и уточняват тънкостите от последния план.

 

 

— Ама че досадна жена, все бърза, ще ти скъса нервите — мърмореше Калъм, докато слагаше на вратата стъклената ръкохватка.

Добре, че беше отишла да моли баща му, а не него. Защото щеше да удари на камък. И какво я бе прихванало да вдига празненство в къща, която все още прилича на строителна площадка? Сигурно си въобразяваше, че ще направи голям фурор, ако покани приятелите си тузари да хапнат и пийнат върху найлоните, с които бяха застлани подовете, и да разгледат недоизмазаните тавани.

За капак се бе разпоредила ръкохватките на вратите да се сложат веднага.

Той нямаше нищо против да поработи извънредно. Но никак не обичаше да го притискат. Този път обаче баща му, който изглеждаше толкова отслабнал и отмалял, го помоли да изпълни молбата на една от най-добрите им клиентки и Калъм нямаше друг избор, освен да вземе кашона и да се захване с ръкохватките.

Ако си зает, Калъм, и аз мога да свърша тази работа, му бе казал Майкъл. Ала синът му за нищо на света нямаше да допусне той да бъхти по нощите, при положение че още не се бе възстановил от настинката.

Вече наближаваше единайсет през нощта и Калъм привършваше. Докато се местеше от врата на врата, съвсем се ядоса на Джулия. Не че не харесваше хрумването й всяка врата да е с различна старинна брава, но го вбесяваше начинът, по който тя се разпореждаше с хората.

Той си повтори за кой ли път, че Джулия бе нахална глезла, която си бе въобразила, че може да разиграва всички.

Съжали, че е бил на път да промени мнението си за нея, докато я бе гледал как държи невръстното момченце на братовчедка си, как се смее с работниците или им носи цели пликове понички и литри кафе. Беше научила имената им, подробности от личния им живот и винаги намираше време да си побъбри с тях и да ги похвали за добре свършената работа.

Сега Калъм реши, че на всичкото отгоре е и двуличница. Чу, че входната врата се отваря, и се усмихна кисело. Купонджийката се прибираше. Дано да е прекарала добре, защото сега ще й се стъжни, рече си той. Ще й кажа право в очите какво мисля за нея.

Вече бе отишъл при стълбището, когато чу долу, в антрето, гласове — на Джулия и на някакъв мъж. Явно си бе довела някой от онези хубостници, своите приятели. Ала Калъм не се смути ни най-малко и продължи спокойно нататък до място, откъдето ги виждаше.

— Наистина съм уморена, Тод. Днес имах много работа.

— Нима ще ме отпратиш, без да си ме почерпила едно питие?

Тя въздъхна и се опита да сподави раздразнението си. Беше излизала няколко пъти с Тод, но между тях нямаше нищо сериозно. Колкото и да я беше срам, трябваше да си признае, че единственото, което я бе привлякло у този Тод, бе, че той бе от мъжете, които изглеждат страхотно във фрак и се оправят чудесно и на най-скучната светска сбирка.

Ако не за друго, то поне за това му дължеше едно питие.

— Добре тогава! — каза Джулия и свали от раменете си пелерината, под която се показа впита черна официална рокля. — Какво искаш?

— Всъщност искам… — поде той, после се приближи, плъзна ръка около кръста й и се наведе да я целуне.

Джулия не възрази, ала и не откликна особено ентусиазирано. За свое учудване бе установила, че и да целуваше Тод, пулсът й си оставаше все така спокоен. Беше й приятно, но не повече, отколкото да чете увлекателна книга.

— Уморена съм, Тод.

— Тъкмо ще те разсъня — рече той и плъзна длани нагоре по гърба й, към тъничките презрамки на роклята. — Само да знаеш откога те желая…

— Извинявай, но… — поде тя вече без да крие раздразнението и възмущението си.

Тод я притисна още по-силно и я целуна още веднъж. Джулия вдигна ръце, за да го отблъсне.

— Не!

— Джулия — подзе Тод все така ухилен и започна да си играе с презрамката на роклята й. — Хайде да не се вдетиняваме.

— Коя част от „не“-то не си разбрал? — процеди тя през зъби.

Усмивката му помръкна.

— Слушай, разиграваш ме от няколко месеца. Проявих търпение, ала вече ми писна да чакам.

Джулия присви очи, в които блеснаха гневни пламъчета.

— Така ли? Ами тогава да легна по гръб, пък ти прави каквото знаеш. Бива ли да съм толкова глупава и да си въобразявам, че за секса са нужни двама души, които проявяват интерес един към друг!

— Знаеш прекрасно, че съм ти интересен. Само не ми разправяй, че си облякла тази рокля, за да омаеш неколцина грохнали старци.

Това вече я вбеси. Тя се обърна, отиде при вратата и я отвори.

— Облякла съм я, защото си я харесвам. И доколкото знам, жените са свободни да се обличат както си искат. А сега ти препоръчвам да си тръгнеш сам, докато не съм те изритала оттук!

— Студена фригидна мърла — изсъска Тод, докато вървеше към вратата.

Джулия я затръшна, после затвори очи и въздъхна тежко.

— Ама че негодник!

— Пък на мен ми се стори много симпатичен.

Тя подскочи като ужилена, отвори очи и смутена видя Калъм, който слизаше по стълбата.

— Какво търсиш в къщата ми?

— Върша си работата — отвърна младежът и чак сега забеляза, че още стиска юмрук — беше се приготвил, ако се наложи, да удари Тод по сладникавата физиономия.

Но Джулия се бе справила прекрасно и сама и Калъм не можеше да не й се възхищава, макар и да виждаше, че тя бе потресена.

— Роклята ти наистина е трепач — каза й с надеждата да я поуспокои.

Джулия веднага изправи гръб.

— Разкарай се!

— Я чакай — спря я той с ръка, когато Джулия се опита да го подмине като хала. От притеснение очите му бяха притъмнели, а гласът му прозвуча някак по-гърлено. — Поседни малко, Джулс. Трепериш.

— Ядосана съм.

— И аз на твое място щях да се ядосам. Онзи тип се държа много просташки, ала ти бързо го постави на място.

Унижението се бореше с гнева й.

— Така значи, шпионираш, а, Мърдок?

— Извинявай, задето ти бях публика на малкото представленийце, но сама си си виновна.

— Виж ти! — Никак не й беше трудно да пренасочи яда си от Тод към Калъм. Забучи с все сила пръст в гърдите му, той дори се олюля на токове. — И какво излиза, всяка жена, която се стреми да изглежда привлекателна, сама си го проси, така ли? Ако си сложи и капчица парфюм, всъщност казва: „Обладай ме, дивако!“

— Говоря ти не за роклята, а за тези проклети брави.

— Брави ли? — Зяпна го недоумяващо и прокара пръсти през косата си. — Кой от двамата е превъртял, ти или аз?

— Не аз, а ти си наредила бравите да бъдат сложени още тази вечер. — Сега вече и неговите очи блеснаха гневно. — Ти си ходила да хленчиш на баща ми, че ще правиш купон. Нима смяташ, че си умирам от удоволствие да бъхтя до среднощ?

Джулия притисна пръсти към слепоочията си — нищо чудно, че главата я болеше нетърпимо, сетне протегна ръце.

— Я чакай. Наистина се отбих при баща ти. Исках да видя как е. Бях ходила по антикварните магазини. Занесох му да разгледа бравите и ръкохватките и заедно да решим коя къде да сложим.

— И да му врънкаш, че ще правиш купон, затова да сме ускорели ремонта.

— Какъв купон? — вдигна тя ръце. — Няма да правя никакъв купон. Как ще правя купон, при положение че къщата прилича на строителна площадка? Не знам какво… — Ала не се доизказа, само стисна очи. — Ето, пак се почва. Слушай, трябва да взема аспирин.

Без да чака, за да види дали Калъм ще я последва, Джулия се запъти към кухнята, предоставяйки му доста разсейващата гледка на голия си гръб и тесните бедра. Роклята наистина си беше убиец, помисли Калъм, и сега го погубваше.

Тя намери в едно от шкафчетата опаковка аспирин, наля си вода и глътна три хапчета.

— Добре де, станало е недоразумение. Наистина занесох на баща ти бравите и му споменах, че изгарям от нетърпение да видя как ще стоят на вратите. Но не съм казала, че искам да ги сложите веднага. Споменах и че ще има тържество. Смятам да направя купон по случай новоселието. Ала това ще бъде чак по Нова година. Не съм уточнявала деня, само му казах, че го искам здрав, за да танцува на моя празник. Баща ти явно е объркал всичко.

Не беше в стила на Майкъл да се обърква така като пиле в кълчища. Но Калъм не можеше да отрече, че от близо месец баща му не беше на себе си.

— Добре де, разбрах. Явно е станало недоразумение.

— Извинявай, че е трябвало да стоиш тук до никое време.

— Е, карай, не е станало кой знае какво. Сложих някои от бравите и ръкохватките. Ще им хвърлиш ли едно око?

— Разбира се — усмихна се Джулия.

— Какво ще кажеш например за тази? — Показа с палец Калъм вратата на кухнята и също се засмя, защото тя ахна доволно.

— О, станало е чудесно. Знаех си аз, че тази врата направо плаче за емайлирана ръкохватка. — Джулия отиде бързо при вратата и огледа възхитена нежния див зюмбюл, нарисуван върху бялата глеч. — Падам си по такива малки подробности. Така си личи отдалеч какъв е стилът на собственика.

— Да, не мога да го отрека — отбеляза Калъм и се наведе над рамото й да огледа ръкохватката.

Когато тя се изправи, най-неочаквано се озоваха лице в лице, очи в очи. Съвсем близо, само на сантиметри един от друг и Джулия видя прелестното златно кръгче около яркозелените ириси.

— Много съм ти признателна… Че си ги сложил.

Мирисът й го удари в главата.

— Няма нужда да ми благодариш… Вече ти казах, не съм направил кой знае какво.

Идеше му да впие устни в устата й, а и не само това. Ала си спомни колко отвратен беше от онзи нахалник Тод. Въпреки всичко устните на Джулия изглеждаха толкова нежни и щедри. Толкова изкусителни…

— Е, аз ще тръгвам.

— Добре.

Гърлото й беше пресъхнало и топло от страст. Какво ли й ставаше? Те с Калъм стояха един до друг, без да се докосват, а тя едвам си поемаше дъх.

— Ще те изпратя.

— Няма нужда.

— Както кажеш…

Те внезапно се раздвижиха и кой знае как, устните им се срещнаха. Езиците им се докоснаха, зъбите им се допряха и по вените им като горски пожар се плъзна топлина. Стегнатото му снажно тяло се притисна до прелъстителните извивки на Джулия.

Калъм плъзна длани по бедрата й, сетне по гърдите, докато всичко в тях закопня да се слеят изцяло. Тя впи жадни пръсти в дългата му кестенява коса, която отгоре изглеждаше златиста.

— Това е лудост — рече задъхано Джулия.

— Да, ние сме полудели — каза Калъм и впи устни във вратлето й, тласкан от отчаяната нужда да усети отново миризмата й — миризмата на парлив зовящ грях.

— Не можем да го направим, Калъм.

— Знам.

Тя заби пръсти в косата му и придърпа главата му, за да го целуне още веднъж. Накрая, останали без въздух, раздалечиха глави.

— Все едно не се е случило — каза Джулия и се облегна на вратата, за да не се свлече на пода. — Нищо няма да излезе.

— Наистина, няма да излезе нищо — съгласи се Калъм, макар че умираше от желание да плъзне длан под копринената й рокля.

— Поддадохме се на моментното настроение.

— Точно така. — Той се видя принуден да отстъпи крачка назад, но не намери сили да откъсне очи от нея. — Наистина те желая, Джулс.

— По дяволите — изруга тя и допря ръка до сърцето си, което аха, да изскочи от гръдния й кош. — Дай да мислим за нещо друго. За всичко, само не и за това — защо ли не можеше да си поеме дъх? — Слушай, Калъм, та ние дори не се харесваме.

— По принцип е така, ала сега не ми се мисли дали се харесваме.

Лицето й беше пламнало, очите й бяха премрежени, а той усети стъписан, че нозете му се подкосяват.

— Ако направим онова, за което сега си мислим и двамата, на сутринта ще мразим и себе си, и един друг. Е, все пак се чувствам длъжен да отбележа, че до сутринта има много време.

Джулия бе благодарна, че още имаше сили да се усмихне.

— По-добре да не го правим. Нека го отдадем на напрежението, на хормоните, на каквото и да било — каза тя, все така впила очи в лицето му, и се махна от вратата, за да му стори път. — Сигурно ще ни мине.

— Дано — съгласи се Калъм и понечи да отвори вратата. Искаше му се час по-скоро да излезе на чист въздух, под открито небе. — Ами ако не ни мине, Джулия?

— И аз не знам какво ще правим тогава.

Той я гледа още известно време — дали и тя бе смаяна и възбудена като него?

— Аз също не знам — пророни накрая Калъм и побърза да си тръгне.