Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Макгрегър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The MacGregor Brides, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 126 гласа)

Информация

Сканиране
Desi_Zh (2009)
Корекция
Xesiona (2009)
Допълнителна корекция
margc (2012)
Форматиране
smarfietka (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Търсачи на щастие

ИК „Коломбина Прес“, София, 1998

Американска. Първо издание

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-732-002-5

История

  1. — Добавяне

Деветнадесета глава

Гуен нахълта като хала в къщата. Беше пропуснала почивката за вечеря и бе останала в болницата цели три часа след края на смяната. Втълпяваше си, че е кисела заради това, а не защото Брансън не се бе вясвал цели два дни в спешното отделение.

Ако й се сърдеше, тя не можеше да направи нищо. Беше си го повторила поне десетина пъти от мига, когато в неделя си тръгна от хотела. Беше постъпила по единствения правилен начин — бе се отдръпнала, за да обмисли всичко на спокойствие.

Дори бе устояла на желанието да се обади на дядо си и да го нахока. А за това се искаше немалка воля.

Освен това щеше да кара Бъдни вечер в Хайанис Порт. Щеше да й достави още по-голямо удоволствие да му натрие носа пред всички.

Добре поне, че се бе прибрала на топло, помисли Гуен, докато сваляше ръкавиците, шала и вълнената шапка.

— Джулия! Джулс! Вкъщи ли си? — провикна се тя и въздъхна, когато не получи отговор.

Те с братовчедка й почти не се засичаха, толкова заети бяха и двете. Гуен се наведе да си изуе ботушите и волю-неволю си призна, че й се иска да си изплаче пред някого душата. Искаше й се някой да я изслуша, да я увери, че е права да се сърди, да е предпазлива и да държи да обмисли положението, в което бе изпаднала пряко волята си.

— Деветдесетгодишни старци се правят на сватовници — промърмори тя и се запъти към кухнята. — Трийсетгодишни мъже им играят по гайдата! Това е обидно! Унизително! Недопустимо! Някой трябва да ги накара да разберат, че животът не е игра.

С чувството на оправдано възмущение нахълта в кухнята и когато съгледа голямата кутия, опакована в пъстра хартия, сърцето й примря от вълнение.

— О, Брансън! — възкликна Гуен, но се окопити от стъписването още преди да се бе разнежила съвсем.

Нямаше да позволи да се размеква от някакви си смешни подаръци. Обърна гръб на кутията и се насочи към хладилника. Джулия й беше оставила бележка, написана с коледно червено.

„Сигурно се досещаш кой е пратил кутията. Мен ако питаш, работата става дебела. Едвам се сдържах да не отворя подаръка и да не надзърна вътре — огромен напредък от моя страна. Умирам си от любопитство, ала ще се прибера късно. Слава богу, че след ден-два ще се изнесем оттук и ще идем на онази дандания — семейното празнуване на Коледа.

П.П. Твоят Бран цена няма.“

След като прочете послеписа, тя пъхна ръце в джобовете си.

— Виж я ти нея, цена нямал. А би трябвало Джулия да е на моя страна. Аз пък няма да отворя подаръка. Не може да продължава така, всичко трябва да си дойде на мястото. След празниците и двамата ще мислим по-трезво. — Реши, че всъщност не й се яде, а й се пие вино и извади с рязко движение една чаша от шкафа. После пак се вторачи в кутията. — Няма да я отворя пък! — повтори Гуен. — Всъщност, ако смятам всичко да е разумно и смислено, не е зле да престана да си говоря сама — реши тя и прокара длан по лицето си. — Инак току-виж съм свършила в лудницата.

Извади виното и си наля една чаша. Бе готова да се закълне, че кутията зад нея напява името й. Отпи една глътка и си даде сметка, че изобщо не й се пие вино. Всъщност й се искаше да се качи горе и да се преоблече в удобни дрехи…

— Е, хайде, от мен да мине! Ще отворя подаръка! — завъртя се, закани се с пръст на кутията и дръпна рязко веселата червено-зелена панделка. — И с подарък, и без подарък, все тая — прошепна Гуен. — Няма да позволя да ме баламосват и да ми правят мили очи. — Тя махна капака. — Няма да… О!

Вътре, увити в претънка хартия, имаше музикални кутийки. Балерина, фигуристка, южняшка красавица, девойче, млада ирландка, жена в шотландска носия, циганка с дайре, прелестно облечена дама, застанала така, сякаш ще танцува менует, и сеньорита с огнени очи.

Девет танцуващи жени, които чакаха само знака на Гуен. Тя не се сдържа, взе кутийките, една по една, за да ги разгледа и да им се порадва, сетне ги подреди в редичка върху масата. Не се стърпя — курдиса ги и ги загледа, грейнала в усмивка.

Деветте жени се въртяха ли, въртяха под звуците на валсове, на чарлстон и на шотландски народни песни.

Гуен усети, че плаче, чак когато вдигна длани към лицето си и видя, че то е мокро от сълзите.

— Това трябва да се прекрати! Как да мисля трезво, когато този Брансън непрекъснато ми мъти главата? — Музиката засвири по-бавно, после заглъхна и тя избърса страните си. — Не може повече така! — каза пак Гуен, този път по-твърдо, и излезе от кухнята.

 

 

Брансън си представи сцената, после я описа и тя изникна върху екрана на компютъра. Неустрашимият детектив Скъли щеше да стане жертва на сексуалните искри, прехвърчащи между него и доктор Миранда Кейтс. Поне временно щеше да престане да е обективен, доброто му име на професионалист щеше да бъде опетнено, а сърцето му — разбито.

Брансън реши, че това ще се отрази благотворно на неговия герой и ще го очовечи. В трите предишни книги детективът се владееше твърде много — приличаше на сухар. Този път му предстоеше да се влюби, и то до уши. Ала лошото бе, че не беше избрал подходящ обект за любовта си — бе хлътнал по хладнокръвна убийца.

Брансън реши, че Скъли ще страда много и това само ще го промени към добро.

Вдигна пръсти от клавиатурата и ги притисна до очите си, които смъдяха. Който е казал, че страданията облагородявали човека, трябва да бъде изведен на улицата и застрелян пред всички.

Лично Брансън не искаше да се облагородява. Искаше само едно. — Гуендолин.

Бе объркал всичко. Ако не друго, поне това беше безспорно. Той имаше нужда да се поразкърши — отмести стола и закрачи напред-назад из хотелския апартамент, който бе превърнал в свой дом. Сега вече съжаляваше, че не й бе казал какво бе намислил дядо й веднага след като бе разбрал. Щяха да се посмеят и да забравят за стареца.

Но тогава това не му се бе сторило важно или необходимо. А и защо да си криви душата, плановете на Даниъл му бяха само добре дошли. Не искаше да рискува — ами ако Гуен се заинатеше като магаре на мост и се вкопчеше в принципите си още преди Брансън да бе започнал да я ухажва?

После се беше влюбил безумно в нея и почти бе забравил как бе започнало всичко и как я бе срещнал.

Накрая обаче не се бе стърпял и й бе казал всичко от игла до конец. Какъв глупак! Хем знаеше, че тя не е готова да слуша обяснения в любов! Затова пък, дявол го взел, той беше готов! Това не го ли оправдаваше поне малко? Нима Гуен бе толкова упорита, толкова вироглава и за нищо на света не искаше да забрави дребничкия незначителен факт, че дядо й ги бе тласнал един към друг с надеждата да се влюбят? Нима това можеше да подкопае любовта й?

Брансън бръкна в джобовете на панталона си и отиде на прозореца. Всъщност за какво изобщо му беше такава жена?

Загледа се в града, в светлинките, проблясващи върху снега и по улиците, в тъмната вода на залива, мъждукаща в мрака. Бостън бе обгърнат от празнично настроение. Забравили за студа и вятъра, приятели и роднини се събираха и се веселяха.

А той бе сам, защото жената, която желаеше, вироглаво отказваше да признае, че тя също го желае.

Сега вече Брансън съжаляваше, че не бе купил трети билет и не бе заминал с родителите си на коледното пътешествие, което им бе подарил. Щеше да работи на кораба и да се радва на прелестните гръцки острови.

Щеше да предостави на Гуендолин времето и дистанцията, за които тя толкова настояваше.

На вратата се почука и той се смръщи. Още не бе поръчал вечерята, последната кана с кафе, която бе помолил да му донесат, още не бе празна. Хич не му се занимаваше с неканени посетители, ала въпреки това отиде при вратата. Погледна през шпионката, видя Гуен и стисна очи.

Страхотно, няма що! Направо чудно! Не се беше бръснал от два дена, приличаше на мечок, събудил се от дълъг зимен сън. Докторката знаеше кога да дойде, не можеше да й се отрече! Брансън се опита да си възвърне самообладанието, прокара пръсти през косата си в плах опит да я пооправи й отвори.

— Прегледи по домовете ли? — попита той и дори успя да се усмихне.

— Нещо такова. Както гледам, имаш нужда от един преглед. Изглеждаш ужасно. Да не те будя? Или може би съм дошла в неподходящ момент?

— Не, не ме будиш — отвърна Брансън и забелязал, че тя се колебае, отстъпи крачка назад и понаведе глава. — Ще влезеш ли?

— Да — рече Гуен.

Очите й се разшириха, когато тя видя колко разхвърляно бе в изискано обзаведения хол на хотелския апартамент. Накъдето и да погледнеше, бяха наслагани чаши с най-различна големина и форма и бутилки. Масата в трапезарията беше отрупана с книги, вестници, пак с чаши.

— Отпратих за ден-два камериерката — поясни той, една сега забелязал колко бе разхвърляно. — Май няма да е зле да я повикам. Имам кафе, ще измием някоя чаша.

— Не, не искам нищо — отвърна разтревожено Гуен, забравила защо всъщност бе дошла. — Изглеждаш много съсипан. Съвсем си го ударил през просото.

— Това не ме оставя да спя — посочи Брансън към компютъра. — А и всичко останало.

— Доколкото виждам, не се храниш, не се движиш, не излизаш на чист въздух — вметна Гуен, лекарката в нея все пак бе надделяла. — Ще се поболееш, Брансън. Не ми е приятно, ако книгата не върви, но…

— Книгата не върви, ами направо тича. Затова и бързам, докато не ме е напуснало вдъхновението.

— А, ето какво се получавало, когато ти спори в писането!

— Ако не ми спореше, щях да си кажа, че наистина трябва да се поразходя, да се подстрижа, да се заема да уча японски. Сигурна ли си, че не искаш кафе? — попита пак той и се запъти към каничката.

— Да, сигурна съм. А ти си поръчай нещо за ядене. Супа.

— На всяка цена, докторке — обеща Брансън, ала после си каза, че и без това вече се бе натровил с това кафе, от още една чаша нямаше да му стане нищо. — И ти ми се виждаш малко уморена.

— Днес следобед докараха при нас в болницата повечето пострадали от катастрофата с автобуса.

— Каква катастрофа?

Тя го погледна невярващо.

— На моста Лонгфелоу. Заледени пътища, трийсет и петима ранени. Цял ден го повтарят по новините.

— Днес новините не са част от моя малък свят. — Той се взря в нея, както държеше чашата. Стори му се бледа, но както винаги се владееше. И още беше с палтото. — Защо не седнеш? Ще поръчам нещо.

— Не, благодаря. За мен не поръчвай нищо. Няма да стоя дълго. Утре ще работя две смени, за да наваксам за трите почивни дни.

— Колко съзнателна ни е доктор Блейд! Мисли за всичко.

Забелязала усмивката му, Гуен се отпусна.

— Исках да ти благодаря за музикалните кутийки. Прелестни са. Не ги очаквах. Мислех, че ми се сърдиш.

— Виж ти!

— Знам, че ми се сърдеше. Ама както гледам, вече ти е минало. Сега вече, след като не ми се сърдиш, мисля, че можем и да поговорим. След празниците, когато животът се поуспокои.

— Искаме да сме спокойни! Искаме да сме разумни!

— Да — потвърди тя, после отиде бавно при него и го хвана за ръката. — Връщам се на двайсет и седми. Ако си свободен…

— О, да, свободен съм. Утре ще кача майка си и баща си на самолета за Атина.

— Няма ли да бъдат тук по празниците?

— Открай време си мечтаят да видят Гърция, пращам ги на екскурзия.

— Чудесно! Ала не бива да стоиш сам на Коледа. Знаеш, че си добре дошъл в Хайанис Порт. Баба и дядо ще се зарадват, ако дойдеш.

Брансън я гледа вторачено толкова дълго, та й се стори, че сърцето й ще изскочи от гърдите.

— Май наистина не съзнаваш какво правиш — прошепна той. — Смяташ, че вече всичко си върви постарому.

— Не, но си казах, че щом вече не си ми ядосан…

— Ядосан съм ти, и още как!

Брансън не повиши тон, не започна да мята предмети, не я заплаши, че ще я набие. И от това Гуен само се обърка още повече. Беше израсла в семейство, където всички даваха воля на чувствата си и не ги таяха в себе си.

— Ти искаш всичко да се назовава с думи, нали? Ако ти се бях разкрещял, ако бях изпочупил чашите и бях преобърнал масата, щеше да отсъдиш по пътя на логиката, че съм ядосан. Е, аз не съм такъв. Постъпките и чувствата ми невинаги са прости, а също и логични.

— Така да бъде — каза тя. Бе уплашена и стъписана от хладното му самообладание, предпочиташе той да бе отприщил гнева си. — Още си ми сърдит, значи трябва да поприказваме.

— Ти ме обиди.

От тези думи, изречени най-спокойно, очите й се напълниха със сълзи, а сърцето я присви.

— Извинявай, Брансън! Не исках да…

— Ето на, почва се — затвори той очи, бесен, че си бе позволил да го признае. — Сега пък ме съжаляваш. Не ми е притрябвало състраданието ти, не искам и да страдаш от угризения на съвестта. — Брансън се извърна. Гневът в очите му бе още по-очевиден на фона на спокойния му овладян глас. — Искам да ми кажеш, че ме обичаш, защото ти наистина ме обичаш. Ако не го знаех, ако не го виждах изписано върху лицето ти, ако не го чувствах, когато те докосвам, щях да се махна. Нима смяташ, че ми е много приятно да се подлагам на такова унижение?

— Не, не смятам. Моля те, нека седнем и поприказваме.

— Не ти ли казах всичко? Обичам те. Искам да се омъжиш за мен, да създадем семейство. Какво толкова не разбираш?

— Да разбирам и да приемам са две различни неща — пророни Гуен. Толкова ли не проумяваше той, че й бе нужно време, за да премисли всичко и да вземе трезво решение, да разбере какво бе разумно и необходимо и на двамата? — Може би само си въобразяваш, че ме обичаш. Може би аз… — Тя поклати глава. — Тази вечер съм дошла да ти кажа, че няма да допусна да ме убеждаваш и да ме притискаш.

Брансън дойде на мига при нея и след като я притисна в обятията си, започна да я целува като обезумял. Сърцето й се разтопи и трезвите премислени думи, които тя току-що бе изрекла, й се видяха глупави и кухи.

— Кажи ми какво изпитваш сега — подкани той, без да я пуска от прегръдката си. — Сега, в този момент!

— Прекалено много чувства. Ала не съм в състояние да мисля. Моля те, недей да го правиш!

Брансън знаеше, че сега би могъл да я обладае, че Гуен нямаше да се възпротиви. Но после щеше да се чувства празен. Пусна я и се отдръпна.

— Хайде, върви си. Не съм на себе си.

Тя кимна и макар че нозете й се подкосяваха, отиде някак при вратата. И вече там, докато държеше ръкохватката, се засрами, че не бе искрена и даваше на Брансън по-малко от онова, за което той я бе помолил.

— Когато съм с теб, не се владея — пророни едва чуто. — Трябва да реша какво да предприема. И какво означава всичко това за мен.

Отвори вратата, ала пак се обърна и го погледна в очите.

— Трябва да реша какво да правя, защото те обичам.

После изхвърча като попарена навън. Брансън хукна да я догони, но спря насред стаята. Знаеше, че сега Гуен няма да го послуша, и се опита да се поуспокои. Опиташе ли да се възползва от предимството, което тя току-що му бе дала, щеше да усложни още повече нещата.

Бе направил достатъчно погрешни стъпки, не биваше да допуска да греши и занапред.

Разтърка бавно с длан сърцето си. Болката, едва доловима и досадна, вече я нямаше. Лекарката го беше излекувала. Той се усмихна лукаво — не биваше да губи и миг, ако искаше да й се отплати както подобава.

Реши да си поръча вечеря — от богата по-богата, да си организира едва ли не пир. Умираше от глад. После щеше да си вземе душ, да се обръсне и дълго да се разхожда.

А сетне смяташе да запретне ръкави. До Коледа оставаха броени дни.

— Гуен ме обича! — каза Брансън и се засмя гръмогласно.

„Така значи, докторке, твърдиш, че не се владееш в мое присъствие. Но още нищо не знаеш!“