Франс Бенгтсон
Червеният змей (41)

Единадесета глава: КАК ОГРОМНИТЕ КУЧЕТА ТРЪГНАХА НА ЛОВ

Някои от последователите на лудия учител избягаха с лодки, но техният брой не бе голям, тъй като кучета и хора ги преследваха по брега. Победителите умъртвиха ранените неверници и злодеи. Двадесет и четирима от хората на Орм бяха убити и мнозина ранени. Всички бяха на мнение, че е паднал хубав бой, за който след това ще се говори години наред.

В селото намериха голямо количество бира и заколиха много свине; после погребаха мъртвите си в общ гроб, направиха могила и пиха за щастливото им пътуване към отвъдния свят. Както и очакваха, откриха доста откраднати жени. На всяка дадоха по една крава и ги пуснаха да вървят, където щат. Позволиха им да вземат със себе си толкова плячка, колкото могат да носят. Сред тях бяха и двете прислужници на Юлва. Те бяха млади жени и много се зарадваха на освобождението си. Разказаха, че ги подложили на големи унижения; държали ги затворени в къщите и ги охранявали строго, откак Торгун успяла да избяга. Сега искали да се омъжат за свестни мъже.

Кучетата получиха много похвали заради участието си в битката. Само две от тях бяха убити. След като оградиха всичкия добитък, Орм ги увери, че могат спокойно да поверят на хрътките задачата да го прекарат до Грьонинг — те са свикнали с това. Намериха коне за ранените. После, след като те се почувствуваха достатъчно добре, за да яздят, Орм напусна селото на разбойниците и тръгна към дома по най-краткия път — той водеше на юг, покрай брега на езерото.

Людмила яздеше с останалите, а Олоф се придържаше плътно до нея. Беше помолил Орм и Токе да не споменават за двете жени, дето го бяха топлили в селото на дреговичите, за да не би тя да си помисли нещо лошо. Двамата се бяха изсмели и бяха отвърнали, че сигурно нещо в главата му не е наред, от раните или пък от любов, щом си мисли, че могат да направят такова нещо. Но изпълнен със съмнения, Олоф бе поклатил глава и бе казал, че е доста по-стар от нея и повече предпазливост не би била излишна.

Яздеха бавно заради ранените. Пред тях кучетата, без да бързат, караха добитъка. Между него и пазачите не възникваха никакви пререкания, макар че, щом някоя крава кривнеше или пък се опиташе да избяга, те начаса поправяха грешката й.

Рано вечерта построиха стана си и се погрижиха за ранените. На другата сутрин продължиха край езерото към едно място, което старите хора наричаха Поляните на Тюр. В миналото там живеели хора и върху тях се развихряли страшни боеве, оттук останало и името им. Говореше се, че по тези поляни се проляла невероятно много кръв, затова тревата там растяла по-буйно, отколкото навсякъде другаде. Но сега по тези места не се виждаше ни човек, ни къща.

Щом наближиха ливадите, хрътките станаха неспокойни. Мъжете се зачудиха дали не са подушили някоя мечка, или пък са усетили мириса на отдавна пролятата кръв. Те изоставиха стадото и се втурнаха в гората, щураха се насам-натам, докато изведнъж две-три започнаха да вият. Останалите ги последваха, скоро цялата глутница ръмжеше свирепо. Навлизаха все по-навътре в гората, сякаш отново ги бяха развързали за бой. Орм не се досещаше каква е причината за това държание — нито един от бандитите не бе избягал в тази посока. Заедно с другите той се упъти към близкото обрасло в пирен хълмче, за да види какво става.

Отвъд гората в далечината отдясно се простираха обширни поляни. Хрътките бягаха по тревата, подгонили огромно стадо добитък, но животни като тях никой не бе виждал преди.

Изведнъж един от хората на Токе се развика:

— Туровете! Подкарали са туровете!

Кучетата сякаш си бяха внушили, че те принадлежат към тяхното стадо и трябва да бъдат закарани вкъщи заедно с останалите. Не жалеха силите си, не позволяваха на никое да избяга. От хълма мъжете виждаха как те се борят с по-упоритите, за да ги върнат обратно в стадото. Това явно не се харесваше на дивите волове и мученето им се чуваше дори по-силно от воя на хрътките. Накрая повечето престанаха да се съпротивяват; стадото изчезна в гористите хълмове на юг, водено от кучетата, които подскачаха около него.

Мъжете разбраха, че не могат да направят нищо, за да ги спрат, затова продължиха пътя си и подкараха сами добитъка. Хората на Токе, които познаваха навиците на туровете, обясниха, че понякога, в началото на зимата, те слизат от Западен Гутеланд, за да попасат из поляните на Тюр. Старите хора смятали, че докато се намират там, земя, където господствува Богът на войната, те са под негово покровителство, затова никога не ги закачат. Казваха още, че в древни времена по тия места имало доста турове, но сега човек можел да ги види единствено по Поляните на Тюр, и то много рядко.

Откриха следи от тяхното бягство на изток от Камъка на Върлината, но в гъстите гори по на юг стана ясно, че кучетата не са успели да се справят — по следите на стадото личеше, че то все повече намалява с изминатото разстояние. Въпреки това бяха успели да задържат няколко животни. Когато Орм се върна вкъщи, научи, че хрътките пристигнали с два бика, пет крави и няколко телета. Мъжете положили всички усилия да ги спрат, но не успели. А когато кучетата видели как добитъкът подминава тяхната къща и продължава през полята, те сякаш почувствували, че са направили достатъчно, за да защитят честта си, и се върнали при хранилките изтощени до крайност и с изпожулени крака.

Оттогава хората срещаха турове на доста места из гористата област — надали имаше събитие от години насам, което да предизвика по-голямо изумление от повторното им появяване. Казваха, че всичко може да се случи сега, след като със собствените си очи са видели в своите земи този рядък дивеч. Мъдрите старци клатеха глави и предупреждаваха съседите си да се приготвят за най-лошото и да държат подръка лъковете и копията си. Някои последователи на Христа смятаха, че Бог ще дойде в Гьоинге с огромна каруца, теглена от турове, но малцина вярваха на тези предсказания. Повечето го приемаха като поличба, че крал Свен ще тръгне срещу тях; затова когато дойде вест, че той е умрял в Англия, разярен от твърдостта на местното население и с потъмняло от гняв лице, хората в Гьоинге се развеселиха много и изпиха всичката си бира. Затуй после мъжете седяха по масите прегракнали от жажда и нямаха с какво друго, освен с мляко, да напълнят чашите си.

Но тия, които живяха достатъчно дълго, видяха как предсказанията се сбъдват, когато Кнут Свенсон Велики, крал на Дания и Англия, отплава към устието с огромна флота, каквато никой дотогава не бе виждал, и се би с шведския и норвежки крал в Свещената река.

Това е краят на историята за Орм Тостесон и неговата съдба. Той не тръгна повече на поход или на пътешествие и оттогава насетне живя охолно и дочака щастливи старини. Единственото, от което се оплакваше, беше болката в гърба, която понякога го безпокоеше и с която дори отец Вилибалд не можеше да се справи.

Олоф Пъстрата птица се ожени за Людмила. Живяха щастливо, макар хората да шушукаха, че думата му вкъщи не тежи толкова, колкото би трябвало да се предполага. Споф много пъти поиска ръката на Торгун. В началото тя отказваше, смяташе, че крайниците му са прекалено къси, а брадата — много посивяла; но когато накрая той остави настрана предпазливостта и й показа какво има в колана си, тя не можа повече да устои на молбите му. Отплаваха за Готланд с кораба, който бяха прислонили в устието. С тях на дълго пътешествие тръгнаха също Чернокос, Веселия Улф и седемте синове на Соне. Взеха и две кучета, както бяха обещали на Фелимид. Отсъствуваха от дома седем години.

Когато се върнаха. Веселия Улф се ожени за Одню. До този момент тя упорито бе отказвала да погледне друг мъж. А Чернокос отплава за Англия и беше в кораба на самия Кнут в битката при Свещената река.

Токе, Сина на Сивата чайка, се радваше много на богатството си и накичи жена си и дъщерите си с толкова украшения, че когато носеха празничните си премени, те подрънкваха и звъняха, предупреждавайки за преминаването им. Продаде къщата си във Веренд и си построи друга, по-голяма, близо до Грьонинг. Така двамата с Орм прекарваха чудесно времето си заедно, както Юлва и Мира, макар че нито съпругът, нито съпругата някога се съгласиха да се покръстят. След време най-малката дъщеря на Орм се ожени.за най-големия син на Токе — бащите им много отдавна бяха решили, че си подхождат.

И Орм, и Токе живяха пълноценно до дълбоки старини и никога, до последния си час, не се умориха да разказват за времето, когато бяха гребци в кораба на халифа и служеха на господаря Алмансур.