Франс Бенгтсон
Червеният змей (17)

Трета глава: ЗА ЖЕНИТБА, ПОКРЪСТВАНЕ И ЗА СРЕБРОТО НА КРАЛ ЕТЕЛРЕД

Крал Етелред Безгласния си седеше нещастен в Уестминстър, заобиколен от доста гласовити съветници, и чакаше да чуе резултата от преговорите със скандинавците. Бе събрал около себе си всичките си воини отчасти за да осигури защита за собствената си особа в тия опасни времена, отчасти за да държи под око лондончани, които бяха понадигнали глас след поражението при Молдън. При него беше и архиепископът, за да му помага и да го успокоява, но бе успял да постигне съвсем малко в това отношение. След заминаването на пратениците притеснението на краля бе нараснало толкова много, че изцяло се бе отказал от лова и бе загубил интерес към литургиите и жените. По-голямата част от времето си прекарваше в биене на мухи — занимание, в което беше невероятно сръчен.

Но щом чу, че пратениците са се върнали и са сключили мир с нашествениците, той излезе от меланхолията си; а когато му казаха, че вождовете и екипажите им са дошли заедно с тях, за да се покръстят, въодушевлението му нямаше граници. Незабавно заповяда да забият всички камбани в града и чужденците да бъдат забавлявани по царски.

Като разбра, че викингите наброяват два пълни корабни екипажа, отново се постресна — не можеше да реши дали да приеме този факт като чудесна вест или като бедствие. Упорито зачеса брадата си и поиска мнението на свещениците, придворните и дворцовите си сановници. Накрая решиха да позволят на викингите да лагеруват в околностите на града, но да не ги пускат вътре, а охраната на градските стени да се подсили. Във всички църкви щяха да обявят, че тълпите от езичници са се стекли в Лондон, защото търсят кръщение и напътствия за душата, та щом чуят това, жителите му да възхвалят бога и краля и да им благодарят, че са предизвикали подобно чудо. Кралят каза, че на следващата сутрин, след като е имал няколко часа да си почине и се отпусне от напрежението през последните две седмици, ще изслушат посланиците; те могат да доведат със себе си и вождовете, които искат да покръстят.

Скандинавците продължиха към мястото, отредено им за лагеруване, а дворцовите служители се разтичаха да им осигурят всичко, от което биха имали нужда — приеха ги като кралски гости. Скоро из въздуха се разнесе пращенето на огромни огньове н мученето на добитък, който са повели на заколение. Най-много се харчеха белият хляб, мазното сирене, медът, яйченият сладкиш, прясното свинско и хубавата бира, предназначена единствено за крале и епископи. Хората на Орм бяха по-шумни и по-капризни в изискванията си от екипажа на Гудмунд — смятаха, че щом ще ги покръстват, имат право на най-доброто.

Но мисълта на Орм бе насочена към нещо много по-важно от стомасите на моряците му; той жадуваше да посети друга част от града с брат Вилибалд, когото не изпускаше от очи. Беше се разболял от безпокойство да не би нещо лошо да се е случило на Юлва. Още не можеше да повярва, че ще я намери жива и здрава въпреки уверенията на свещеника. Беше сигурен, че е дала другиму дума или е избягала, че е била отвлечена, или пък че кралят, за който се говореше, че бил голям любител на жените, е забелязал красотата й и я е взел за наложница.

Безпрепятствено минаха през градските порти — пазачите не смееха да препречат пътя на един чужденец, придружен от свещеник. Брат Вилибалд го поведе към обширното абатство, където, като гост на абата, живееше епископ Попо. Той току-що се беше върнал от вечерна молитва. Изглеждаше по-стар и по-слаб, отколкото Орм си го спомняше от последната им среща в двореца на крал Харалд; но щом съзря брат Вилибалд, лицето му засия.

— Хвала на господа, че се завърна жив и здрав — рече той. — Нямаше те дълго време и бях започнал да се страхувам да не би да ти се е случило нещо лошо по пътя. За много неща имам да те питам. Но кой е този мъж, който си довел със себе си?

— Седяхме на една и съща маса в салона на крал Харалд вечерта, когато ти разказа историята за кралския син, когото обесили за косата — обясни Орм. — Но тогава там имаше толкова много хора и междувременно се случиха доста неща. Казвам се Орм Тостесон и пристигнах в тая страна със собствения си кораб заедно с флотата на Торкел Високия. А тази вечер дойдох тук, за да се покръстя и да прибера любимата си.

— Преди е бил последовател на Мохамед — нетърпеливо се намеси брат Вилибалд, — но сега желае да се откаже от съюза си с дявола. Това е човекът, когото излекувах след миналогодишното коледно празненство при крал Харалд — когато се биха в салона пред пияните крале. Той и другарят му бяха заплашили брат Матиас с Копие, защото се опитал да им проповядва християнското учение. Но сега иска да се покръсти.

— В името на Отца, Сина и Светия дух! — възкликна разтревожен епископът. — Наистина ли е служил на Мохамед?

— Лондонският епископ го пречисти и поръси със светена вода — успокои го малкият свещеник. — Той е сигурен, че злите духове са го напуснали.

— Дошъл съм да взема Юлва, дъщерята на крал Харалд — нетърпеливо се обади Орм. — И кралят, пък и самата тя ми бяха дали обещание за женитба.

— А владетелят умря и остави езичниците в Дания да воюват помежду си — рече малкият свещеник.

— Свети отче — промълви Орм, — много бих искал да я видя веднага.

— Този въпрос не може да се уреди така лесно — каза епископът и ги покани да седнат.

— Заради нея е дошъл в Лондон да се покръсти заедно с целия си екипаж — обясни брат Вилибалд.

— И е служил на Мохамед — възкликна епископът. — Това наистина е чудо невероятно. Господ още ми доставя радостни моменти, макар че е решил да ме остави да прекарам последните си дни в изгнание и да видя как пропада всичко, което съм постигнал през живота си.

Накара прислугата си да донесе бира и заразпитва пришълците за последните новини от Дания и за събитията в Молдън.

Брат Вилибалд подхвана да разказва надълго и нашироко, а Орм въпреки нетърпението си го допълваше с всяка подробност, която можеше да се сети. Епископът беше почтен и благ човек и не му даваше сърце да го лиши от сведенията, които очакваше с нетърпение.

След като му разказаха всичко, което знаеха, той се обърна към Орм и каза:

— И така, сега си дошъл да ми отнемеш Юлва, моята кръщелница? Не е малка дързост да се домогваш до ръката на една кралска дъщеря. Но вече съм се уверил какви са чувствата й по този въпрос; а господ ми е свидетел, че тя знае какво иска.

Поклати глава и се усмихна безмълвно.

— Може да накара един стар човек, какъвто съм аз, поел грижата за нея, да побърза да се скрие в гроба — продължи той. — И ако ти си в състояние да я овладееш, сигурно си по-мъдър от мен или пък от крал Харалд. Но неведоми са пътищата на бога, нашия повелител; затова, след като се покръстиш, няма да ти преча. Наистина голямо бреме ще падне от плещите ми, когато се ожени.

— Прекалено дълго бяхме разделени, тя и аз — рече Орм. — Недей повече да я държиш далеч от мен.

Епископът колебливо потри носа си и отбеляза, че подобно нетърпение у един млад мъж е напълно обяснимо, но вече е късно и сигурно ще направят по-добре, ако отложат срещата за след покръстването, Но накрая се остави да го убедят, повика един от дяконите си, накара го да събуди четирима негови служители и заедно с тях да отиде при лейди Ерментруд, да я поздрави от негово име и да я помоли въпреки късния час да им позволи да заведат дъщерята на крал Харалд при него.

— Направих всичко възможно да я държа далеч от мъжките погледи — добави той, след като дяконът излезе. — Налагаше се, за момиче с нейната хубост, което се намира на такова място — сега кралят, целият му двор и войниците му се установиха тук. Настанил съм я при монахините на светата кралица Берта, съвсем наблизо до нашето абатство. Оказа се гост, който създава доста неприятности, въпреки че монахините я приеха много топло. На два пъти се опита да избяга, защото, както твърдеше, този живот я отегчавал; а веднъж, неотдавна, разпали страстите на двама млади мъже от добри семейства, които я зърнали в градината на монахините и някак си успели да разменят няколко думи с нея през стената. Така силно им въздействувала, че рано една сутрин те се покатерили по стената и влезли в двора на абатството, придружени от прислужници и верни хора, и се били с мечове посред цветните лехи на монахините, за да решат кой от тях има право да я ухажва. Сражавали се толкова ожесточено, че накрая трябвало и двамата да ги изнесат на ръце, облени в кръв; а тя си седяла на прозореца, смеела се и се забавлявала. Подобно държание в един манастир е неприлично — може да зарази набожните сестри и много да им навреди. Макар че според мен поведението й да се дължи не на лоши намерения, а просто на безразсъдство.

— И двамата ли умряха? — запита Орм.

— Не — отговори епископът. — Оправиха се, въпреки че раните им бяха много тежки. Аз самият също се молих за тях. По това време бях болен и изтощен, отговорността за нея беше бреме за мен. Отправих й най-строго предупреждение и я помолих да приеме ръката на единия от тях — бяха се били заради нея и имаха благородно потекло. Уверих я, че ще умра с чиста съвест, ако преди това я видя омъжена. Но щом чу това, тя изпадна в бяс и заяви, че след като ни един от тях не бил убит, дуелът явно не бил много сериозен и че не иска да ги споменавам повече. Каза, че предпочита мъж, чиито врагове няма да имат нужда нито от молитви, нито от превръзки след подобен бой. Тогава за пръв път чух да споменава името ти.

Епископът се усмихна благосклонно на Орм и го подкани да не забравя бирата си.

— Имах и други грижи покрай тая история — продължи той. — Абатисата, благочестивата лейди Ерментруд, бе решила да я наложи с пръчки на голо, защото бе предизвикала тези мъже на дуел; но тъй като бедната ми кръщелница е само гостенка на метоха и освен това с кралска дъщеря, успях да я разубедя да не взема такива крайни мерки. Не беше лесно. По принцип абатисите не обичат да се вслушват в ничии съвети и нямат доверие на мъжкия ум, дори когато става дума за епископи. Но накрая смекчи наказанието си до три дни пост и молитви и слава богу, че го стори. Вярно е, благочестивата лейди Ерментруд е жена с желязна воля и притежава не по-слабо тяло — необичайно широка е в бедрата, но само бог може със сигурност да каже чия кожа щеше повече да пари, ако се беше опитала да наложи с камшика дъщерята на крал Харалд. Много вероятно е бедната ми кръщелница да бе надделяла и тогава щеше още повече да изпадне в немилост.

— Още при първата ни среща ми стана ясно, че никога не са я били — рече Орм, — макар че не се съмнявам, често си го е заслужавала. Но колкото повече я виждах, толкова по-малко ме вълнуваше този въпрос; мисля, че ще мога да се справям с нея дори понякога да проявява упорство.

— Мъдрият крал Соломон е казал — обади се епископът, — че красивата жена, на която й липсва покорство, е като свиня със златен пръстен в зурлата. Нищо чудно да е вярно, крал Соломон е разбирал от жени; и понякога, когато Юлва ми е създавала безпокойства с държанието си, с тъга съм си спомнял тези негови думи. От друга страна, често съм се улавял, че ми е трудно да й се сърдя. Най-удобно ми е да смятам, че поведението й е просто проява на младежка буйност и необузданост. Да се надяваме, че, както твърдиш, ще съумееш да я озаптиш дори когато ти стане жена, без да прибягваш до телесно наказание.

— Има още нещо, за което трябва да помислим — обади се брат Вилибалд. — Забелязал съм, че жените стават по-сговорчиви, след като родят три-четири деца. Чувал съм женени мъже да твърдят, че ако господ не бил наредил така нещата, бракът щял наистина да е непоносим.

Орм и епископът също се съгласиха с това наблюдение. После чуха отвън приближаващи стъпки и в стаята влезе Юлва. Беше тъмно, още не бяха запалили лампите; но тя веднага позна Орм и с вик се хвърли към него. Епископът скочи с необичайна за годините си пъргавина и застана помежду им с широко разперени ръце.

— Не така, не така — настойчиво извика той. — За бога, успокой се, мило дете. Недей да се прегръщаш с него тъй неприлично пред очите на божи служители и зад свещените стени на абатството. Освен това той още не е покръстен. Забрави ли това?

Юлва се опита да избута епископа настрани, но той смело й устояваше, а брат Вилибалд му се притече на помощ и я сграбчи за ръката. Тя престана да се съпротивява и щастливо се усмихна на Орм през рамото на епископа.

— Орм — рече тя, — видях как корабите пристигат по реката и разбрах, че на борда им има мъже от Дания. После до кормчията на един от тях зърнах червена брада и се разплаках — приличаше на теб, но знаех, че е невъзможно да си ти. А старата не ме пусна да дойда и да видя.

Отпусна глава на рамото на епископа, разтърсвана от ридания.

Орм се приближи и погали косата й; но не знаеше какво да каже, не разбираше нищо от женски сълзи.

— Ако искаш, ще я наложа тая старица — промълви той, — само ми обещай да не си тъжна.

Епископът се опитваше да го отблъсне и да убеди Юлва да седне, като й говореше успокоително:

— Мило дете, не плачи! Прекара доста време в чужда земя сред непознати хора, но господ се смили над теб. Сега седни на тази пейка, ще пийнеш малко греяно вино с мед. Брат Вилибалд веднага ще отиде да го приготви, ще му сложи много мед; ще запалим още ярка светлина. Ще опиташ и едни странни ядки от южните земи, наречени бадеми, които ми подари моят добър събрат, абатът. Яж от тях колкото желаеш.

Юлва седна, закри лицето си с ръка и избухна в звънлив и жизнерадостен смях.

— И той е глупав като теб, Орм, макар че е най-добрият божи служител, когото съм срещала. Мисли, че съм нещастна и може да ме успокои с ядки. Дори в неговото царство небесно няма да се намери толкова щастлив човек, колкото съм аз в момента.

Донесоха ярко искрящи восъчни свещи, а след това влезе брат Вилибалд с греяното вино.

Наля го в чаша от зелено стъкло и обяви, че трябва да се пие незабавно, за да могат напълно да се усетят силата н аромата му; никой не посмя да му противоречи.

Ярък блясък притежават свещите запалени,

римското стъкло, доброто, без корист

направено от божи хора,

но са с блясък по-сияен на

девойката очите, когато ридае.

— Това е първият стих — добави той, — който излиза от устата ми от доста време насам.

— Ако бях поетеса — рече Юлва, — с удоволствие бих съчинила някакъв стих, за да обезсмъртя този момент. Но, уви, не умея. Знам със сигурност, защото се опитвах да измислям остри рими за старата абатиса през цялото време, докато бях наказана с пост и молитви. Не успях, въпреки че баща ми няколко пъти се опитва да ме научи на това изкуство, когато бе в приветливо настроение. Самият той не можеше да съчинява стихове, но знаеше как трябва да се прави това. По-тежко наказание за мен беше, че не успях да измисля дори един стих, с който да отмъстя на старата вещица, задето ме затвори там. Но вече е все едно, няма да ми заповядват разни старици.

— В никакъв случай! — потвърди Орм.

Искаше още много неща да научи от нея; заедно с епископа тя му разказа всичко, което се беше случило до последния им ден в Дания, за това как бяха избягали от крал Свен.

— Но трябва да ти призная нещо — добави Юлва. — Малко преди крал Свен да ни превземе, когато не бях сигурна дали ще успея да се измъкна, скрих огърлицата — не исках да попадне в неговите ръце. И нямах време да отида да си я взема, преди да се качим на кораба. Знам, че тази вест ще те натъжи, Орм, но не можах да измисля какво друго мога да направя.

— Предпочитам да имам теб, отколкото огърлицата — отвърна той. — Но тя е украшение, достойно за крале, и боя се, че ти повече от мен ще почувствуваш липсата й. Къде я скри?

— Това поне мога да ти кажа. Не мисля, че някой от присъствуващите ще издаде тайната. Мястото е близо до големия портал на двореца. От дясната страна на пътечката под моста има малко възвишение, обрасло с пирен и хвойна. Там в шубраците се крият три големи камъка. Двата са доста масивни, потънали дълбоко в земята, и почти не се виждат, а третият е легнал върху тях. Не е толкова тежък, та успях някак си да го повдигна. Завих огърлицата първо в парче плат, после в една кожа и я пъхнах под камъка. Беше ми много мъчно, че трябва да я оставя там — бе единственият ми спомен от теб. Но надявам се, още си стои непокътната, на по-сигурно място е, отколкото ако я бях взела със себе си в тая чужда земя. Никой не приближава до това кътче, дори и добитъкът.

— Знам ги тия камъни — обади се брат Вилибалд. — Там събирах дива мащерка и бял смин, с който се лекуват стомашни киселини.

— Може би сме имали късмет, че си я скрила извън крепостните стени — рече Орм, — но се боя, че ще е много трудно да си я вземем — прекалено близо е до леговището на вълка.

На Юлва й олекна, като освободи съзнанието си от мисълта, която я измъчваше. Обгърна с ръка шията на епископа, пъхна няколко бадема в устата му и го замоли веднага да ги благослови и да ги венчае. Но той така се ужаси от това предложение, че се задави с един бадем и уплашено замаха с ръце.

— И аз мисля като нея — обади се Орм. Сам господ ни помогна да се срещнем отново, нямаме никакво намерение пак да се разделим.

— Не знаете какво говорите — запротестира епископът. — Такива мисли са изкушения на дявола.

— Няма да се върна при оная старица — отсече Юлва, — а тук не мога да остана. При всички случаи ще тръгна с Орм и ще е по-добре, ако първо ни венчаеш.

— Но той още не е покръстен! — отчаяно извика епископът. — Мило дете, как мога да те венчая за езичник? Скандално е да гледаш младо момиче, което не може да овладее страстта си. Никога ли не са те учили па благоприличие?

— Не — отвърна Юлва без колебание. — Баща ми ме научи на много неща, но малко знаеше за благоприличието. Не разбирам какво лошо има в това, че искам да се омъжа.

Орм извади от колана си шест марки злато, остатък от неголямото богатство, натрупано в Андалусия, и ги постави на масата пред духовника.

— Ще платя на един епископ, за да ме покръсти — каза той, — и не съм толкова беден, че да не мога да си позволя да платя на друг, за да ме венчае. Ако се застъпиш за мен пред Бога и купиш с тези пари свещи за църквата му, не мисля, че ще има нещо против първо да се оженя, а след това да се покръстя.

— Във вените му тече кръвта на Широката прегръдка — гордо рече Юлва. — Но щом имаш някакви угризения да венчаеш непокръстен мъж, защо сам не направиш това сега на място? Накарай слугите си да донесат вода и го напръскай, както правеше с болните в Дания. Какво значение има, ако после се покръсти пак с останалите пред краля? При всички положения два пъти ще бъде по-добре от веднъж.

— Не трябва да се злоупотребява със светото причастие — укорително рече епископът, — а не съм убеден, че той е готов да го получи.

— Готов е — намеси се брат Вилибалд. — А можеш и да му дадеш само временно покръстване, макар че напоследък тази церемония се изпълнява рядко. В реда на нещата е една християнка да се омъжи за човек, който е покръстен само временно.

Орм и Юлва погледнаха с възхищение към брат Вилибалд, а епископът сключи длани и лицето му сякаш се проясни.

— Старостта е отслабила паметта ми — рече той. — Или пък е от хубавото вино, макар че по принцип ми оказва положително въздействие. В древността много често се е случвало временно да се покръстват хора, които все още не желаят да се посветят на християнството, но почитат неговия бог. Какъв късмет, че брат Вилибалд е с нас, за да ни напомни за тези неща.

— От известно време насам доста съм се привързал към него, а сега той още повече спечели обичта ми. Щастието ми се усмихна от момента, в който го срещнах след двубоя.

Епископът веднага изпрати човек да извика абата и двамата негови каноници. Те с удоволствие дойдоха да му помогнат при церемонията, а също и да видят чуждоземния вожд. Епископът облече одеждите си, потопи ръка в светената вода и прекръсти Орм, докосвайки челото, гърдите и дланите му, като в същото време произнасяше благословията си.

— Сигурно свиквам — рече Орм, след като епископът свърши. — Сега това ме плаши много по-малко, отколкото когато твоят събрат ме поръси с клончето.

Всички духовници бяха на мнение, че един неверник не може да се венчае в параклиса на абатството, но че церемонията може да се извърши в стаята на епископа. Накараха Орм и Юлва да коленичат пред него върху двете раса, които им донесоха.

— Не мисля, че тази поза е привична за теб — отбеляза Юлва.

— Прекарал съм повече време на колене от кой да е друг — отговори Орм. — Това беше н периода, когато служех на Мохамед. Добре поне, че сега не е нужно да удрям чело в пода!

Двамата кимнаха в знак на съгласие, когато епископът стигна до тази част от службата, в която ги призоваваше да се множат и да живеят в мир до края на живота си. Но когато нареди на Юлва да се подчинява във всичко на съпруга си, размениха пълни със съмнение погледи.

— Ще се постарая — рече Юлва..

— В началото ще й бъде трудно — обясни Орм. — Не е свикнала на подчинение. Ще й напомням тези твои думи, ако в някои моменти ги забрави.

Когато церемонията приключи и всички божи служители им пожелаха щастие и много деца. епископът се притесни къде да прекарат първата си брачна нощ. В абатството нямаше свободна стая, нито пък в прикрепените към него постройки; не можеше да се сети и за такова място в града, където да намерят подслон.

— Ще ида с Орм — доволно рече Юлва. — Каквото е добро за него, е добро и за мен.

— Не можеш да легнеш с него край лагерните огньове заедно с останалите мъже — разтревожено възкликна епископът.

Но Орм се обади:

Този наследник на морета

и пътешественик тъй смел,

десетки пъти преоравал водата

— нива без предел, сега избра

за брачно ложе на булка

с кралско потекло

едно и от диван със слама

по-привлекателно легло.

Брат Вилибалд ги придружи до градските порти, за да се увери, че пазачите ще ги пуснат през задната врата на крепостта. Там се разделиха, те му благодариха горещо и се отправиха към пристана, където се намираха корабите. Рап бе оставил на борда двама моряци, които да го пазят от крадци. Видели се без надзор, те се бяха напили и хъркането им се чуваше отдалеч. Орм ги разтърси, събуди ги и ги накара да му помогнат да изтегли кораба в средната, дълбока част на реката. Въпреки че бяха още зашеметени от алкохола, накрая успяха да сторят това. После пуснаха котва и корабът остана там, полюшван от течението.

— Вече нямам нужда от вас — каза им Орм.

— Как да стигнем до брега? — попитаха те.

— Един смелчага няма да се затрудни да преплува това разстояние — отвърна той.

Двамата се оплакаха, че са пияни и водата е студена,

— Не съм в настроение да чакам — каза Орм, сграбчи единия за врата и за колана и го хвърли в реката с главата надолу. Другият моментално го последва, без да вдига много шум. Ехото повтаряше в тъмнината кихането и кашлянето им, докато с плисък се придвижваха към брега.

— Надявам се, че сега никой няма да ни безпокои — каза Орм.

— Не бих се оплакала от такова брачно ложе — рече Юлва.

Не затвориха очи до късно тази нощ; накрая заспаха дълбоко.

Крал Етелред беше в чудесно настроение, когато на следващия ден пратениците му се представиха с Гудмунд и Орм. Първо той ги приветствува топло с добре дошли, след това похвали водачите за ентусиазма им да се покръстят и ги попита дали са доволни от престоя си в Уестминстър. Гудмунд беше прекарал нощта в пиянство и последиците от него все още затрудняваха говора му; затова той и Орм честно можеха да отговорят, че са доволни.

Епископът започна да разказва за резултатите от мисията си и да обяснява подробно споразумението, което бяха постигнали с викингите, а присъствуващите го слушаха внимателно. Кралят седеше на трона си под един балдахин, с корона на главата и скиптър в ръка. Орм си помисли, че е съвсем различен от Алмансур и крал Харалд. Беше висок, с величествен вид, загърнат в кадифено наметало; лицето му беше бледо, с големи очи и редки кафяви вежди.

Когато епископите споменаха какво количество сребро са обещали на викингите, крал Етелред удари силно със скиптъра по облегалката на трона, а присъствуващите в залата скочиха на крака.

— Виж — възкликна той и се обърна към архиепископа, който седеше до него на един нисък стол. — Четири мухи с един замах. А с такъв удар бих могъл и повече.

Архиепископът отбеляза, че не вярва в света да има много крале, способни на такова нещо, че това е свидетелство за неговата сръчност и невероятния му късмет.

Кралят закима с удоволствие; след това пратениците продължиха да разказват и всички отново насочиха вниманието си към тях.

Когато най-после свършиха, кралят им благодари, похвали мъдростта и старанието им. Попита архиепископа каква ли ще бъде реакцията на народа, когато чуе споразумението. Той отговори, че споменатата от епископите сума наистина ще бъде тежко бреме за страната, но безспорно това е най-добрият изход от затрудненото положение; при което кралят се съгласи, кимайки с глава.

— Освен това е хубаво — продължи архиепископът, — радостно за всички християни и голямо удоволствие за Господ-бог, нашия господар, че благочестивите ни пратеници са успели да спечелят тези големи военни предводители и много, от техните последователи за армията на Христа. Да не забравяме и да се радваме на това.

— Разбира се — рече кралят.

Епископът на Лондон прошепна на Гудмунд, че сега е негов ред да говори, и той с ентусиазъм пристъпи напред. Благодари на краля за проявените гостоприемство и щедрост и му съобщи, че отсега нататък неговата слава ще стигне чак до най-отдалечените селца на Източен Гутеланд, ако не и по-далеч. Но, продължи той, има нещо, което с нетърпение чака да узнае — по-точно кога ще държи среброто в своите ръце.

Кралят го разгледа внимателно, докато говореше, и след като свърши, го попита какъв е този белег на лицето му.

Гудмунд отвърна, че е от рана, получена веднъж, когато доста безразсъдно нападнал една мечка и я оставил да счупи забитото в гърдите й копие; след което тя започнала да го тъпче с лапите си. Накрая все пак успял да я убие с брадвата.

Лицето на крал Етелред се сви от съчувствие, когато слушаше разказа за този нещастен инцидент.

— По нашите земи няма мечки — каза той. — Но брат ми, франкският крал Хуго, наскоро ми изпрати две; те могат да танцуват и ни доставят голямо удоволствие. Бих искал да ти ги покажа, но бедата е, че най-добрият ми укротител тръгна с Бюрхтнот и беше убит в битката с вас. Много ми липсва — когато някой друг ги кара да танцуват, те се движат съвсем тромаво или пък изобщо не помръдват.

Гудмунд се съгласи, че това е голямо нещастие.

— Но всеки си има свои грижи — добави той, — а нашата е: кога ще си вземем среброто.

Крал Етелред се почеса по брадата и погледна към архиепископа.

— Поискахте доста голяма сума — рече духовникът. — Дори крал Етелред няма в хазната си толкова сребро. Ще трябва да изпратим хора по цялата страна, за да съберат остатъка. Това може да отнеме два, а може би три месеца.

Гудмунд поклати глава.

— Сега трябва да ми помогнеш, скониецо — обърна се той към Орм. — Не можем да чакаме толкова дълго; но от приказки гърлото ми пресъхна.

Орм излезе напред и каза, че е млад и неопитен, за да говори пред такъв монарх и мъдрата му свита, но ще обясни нещата колкото може по-добре.

— Не е много лесно — продължи той — да накараш войниците и техните водачи да чакат толкова дълго нещо, което им е обещано. Те са мъже, които лесно сменят настроението си и не са склонни към смирение. Понякога се случва да се отегчат от чакане, особено когато са още сгорещени от победата и знаят, че накъдето и да се обърнат, са заобиколени от богата плячка, която само чака да я приберат. Ето, Гудмунд, когото виждате тук, е благ и весел човек, ако е доволен и нещата вървят добре, но когато се разсърди, и най-смелите водачи от Източно море треперят, щом ги приближи; ни мъж, ни мечка може да устои на яростта му. А сред хората му има и берсерки, които са не по-малко страшни от него.

Присъствуващите погледнаха към Гудмунд, а той се изчерви и си прочисти гърлото. Орм продължи:

— Торкел и Иостейн съвсем не са по-различни, а привържениците им не внушават по-малко страх от хората на Гудмунд. Затова предлагам да ни изплатите веднага половината сума. Така ще можем да чакаме по-търпеливо, докато съберете остатъка.

Кралят кимна, погледна към архиепископа и кимна отново.

— И тъй като Господ-бог и ти, крал Етелред — продължи Орм, — толкова се радвате, че мнозина от нас са дошли в Уестминстър да приемат християнството, ще постъпите най-добре, ако дадете на всички новопокръстени дела им тук, на място. Така техните другари може да поразмислят дали няма да е от полза за душите им, ако и те станат християни.

Гудмунд гръмко обяви, че тези думи изразяват съвсем точно и собственото му мнение по въпроса.

— Ако постъпите така — добави той, — ви обещавам, че всички мои привърженици, настанени на лагер в покрайнините на града, ще се покръстят заедно с мен.

Архиепископът отбеляза, че това е важна новина и веднага ще изпрати опитни наставници, които да ги подготвят за новата вяра. Споразумяха се, че всички викинги, пристигнали в Лондон, ще получат своя дял сребро веднага след церемонията, а на армията в Молдън незабавно ще изпратят една трета, като остатъкът й се изплати след шест седмици.

Гудмунд горещо благодари на Орм за помощта, след като съветът приключи и всички напуснаха залата.

— Не съм чувал по-мъдри думи от устата на толкова млад мъж — рече той. — Очевидно си роден за вожд. За мен е много важно да взема среброто си сега, защото имам чувството, че тези, които трябва да чакат, ще се натъкнат на доста трудности, докато си получат остатъка. Няма да останеш невъзнаграден за услугата; щом получа дела си, ще има пет марки и за теб.

— Забелязал съм — отвърна Орм, — че независимо от мъдростта си в някои отношения си невероятно скромен човек. Ако беше просто обикновен, незначителен вожд, с пет-шест кораба и съвсем неизвестно име, сумата пет марки би могла да се сметне като подходящо възнаграждение за извършената услуга. Но славата ти се носи далеч зад границите на Швеция, не ти подхожда да ми предлагаш такава мизерна отплата, а и не би ми подхождало да я приема. Доброто ти име ще пострада, ако това се разчуе.

— Възможно е да си прав — колебливо отвърна Гудмунд. — Колко би дал, ако беше на мое място?

— Познавам хора, които биха предложили петнадесет марки за подобно нещо — отговори Орм. — Стюрбьорн не би дал по-малко; Торкел би дал дванадесет. От друга страна, има хора, които не биха отделили нищо. Но не желая да влияя върху решението ти; каквото и да отсъдиш, ще си останем добри приятели.

— Човек трудно може да прецени точно доколко е прочут — разтревожено каза Гудмунд и си тръгна, потънал в изчисления.

Следващата неделя покръстиха всички в голямата църква. Повечето свещеници държаха церемонията да се състои в реката, както е бил обичаят в миналото, при покръстването на езичниците в Лондон; но Гудмунд и Орм категорично заявиха, че те няма да позволят да ги потопят в реката. Двамата водачи вървяха начело на процесията, гологлави, в дълги бели наметки, на които отпред бе зашит червен кръст. Хората им ги следваха и повечето от тях, за които одеждите бяха стигнали, бяха докарани по същия начин.

Всички носеха оръжие; Орм и Гудмунд бяха обяснили, че викингите не обичат да се разделят с мечовете, си, още повече, че сега се намираха в чужда земя. Сам кралят пееше в хора и църквата беше препълнена. Сред присъствуващите бе и Юлва. На Орм не му се щеше тя да се показва на публично място, сега му се виждаше по-красива от всякога и се страхуваше да не би някой да я открадне. Но тя настоя да дойде в църквата, защото, както сама каза, била любопитна да види дали Орм ще запази благоприличие, когато студената вода започне да се стича по врата му. Седеше до брат Вилибалд, който не я изпускаше от очи; той я спря, когато бе готова да се изсмее на белите наметки. Епископ Попо също беше там и помагаше при обреда, въпреки че се чувствуваше съвсем отпаднал. Той лично покръсти Орм, а лондонският епископ — Гудмунд; после церемонията поеха шестима свещеници и възможно най-експедитивно покръстиха останалите викинги.

След като всичко приключи, кралят прие Гудмунд и Орм насаме. Даде на всеки по един златен пръстен и им пожела Господ да благославя всичките им бъдещи начинания. Каза също, че се надява някой ден да го посетят и да видят мечките му, които вече отбелязвали забележим напредък в танците.

На следващия ден кралските писари и ковчежници изплатиха в сребро дела на всички покръстени и това им достави голяма радост. Хората на Орм сякаш бяха по-въздържани, защото всеки трябваше да даде по пени на водача си; но никой не избра по-евтиния начин — да го предизвика на двубой.

— С пожертвованията ще построя църква в Сконе — рече Орм, прибирайки парите на безопасно място в ковчежето си.

После отдели петнадесет марки в една кесия и я занесе на лондонския епископ, а в замяна той произнесе за него специална благословия. По-късно този следобед Гудмунд се качи на кораба си със същата кесия в ръка, много пиян, но във великолепно настроение, Каза, че целият му дял е вече отброен и прибран и че, общо взето, този ден са свършили чудесна работа.

— Размислих върху думите ти от миналия ден — продължи той — и дойдох до заключението, че си прав, като твърдиш, че пет марки награда за услугата, която ми направи, са нищожна сума за човек с моята репутация. Ето, вземи петнадесет. Сега, след като Стюрбьорн умря, не мисля, че падам по-долу от него.

Орм отговори, че не е очаквал подобна щедрост; но ще приеме подаръка, защото идва от ръката на такъв велик мъж. Даде на Гудмунд в замяна андалуския си щит, същия, с който се беше бил със Сигтриг в салона на крал Харалд.

Юлва изрази радостта си, че Орм го бива да събира сребро, тъй като самата тя не блести с подобни способности, а смята, че през следващите години сигурно ще хранят доста гърла.

Вечерта Орм и Юлва посетиха епископ Попо и се сбогуваха с него; бяха нетърпеливи да отплават за дома. Юлва се разплака, беше й трудно да се раздели с епископа, когото наричаше втори баща; неговите очи също се напълниха със сълзи.

— Ако не бях толкова отпаднал — каза той, — бих дошъл с вас. Мисля, че дори и сега бих могъл да свърша нещо полезно в Сконе, колкото и да съм стар. Но бедните ми кокали не могат вече да издържат на трудностите.

— В лицето на Вилибалд имаш чудесен помощник — рече Орм. — И двамата с Юлва ценим компанията му. Може той да дойде с нас, щом ти не си в състояние, за да подкрепя вярата ни и да убеждава другите да направят същото, макар да се боя, че не е особено привързан към нас, скандинавците.

Епископът потвърди, че брат Вилибалд е много мъдър и невероятно ревностен свещеник.

— Не познавам друг, който така успешно да покръства езичниците — продължи той, — макар понякога във фанатичния си ентусиазъм да не е склонен да проявява милосърдие към греховете и слабостите на другите. Според мен е най-добре да. го попитаме какво самият той мисли по въпроса; не бих искал да изпратя някого с вас против волята му.

Повикаха брат Вилибалд и епископът му съобщи за намеренията си. С тъжен глас Вилибалд попита кога възнамеряват да отплават. Орм отвърна, че искат това да стане на следващата сутрин, ако вятърът се задържи попътен.

Брат Вилибалд мрачно поклати глава. — Не е много любезно да ми оставите толкова малко време да се приготвя — промълви той, — Трябва да взема със себе си много балсами и лекарства, щом заминавам за бреговете на тъмнината и насилието. Но с помощта на добрия Господ-бог и ако побързам, ще съм готов навреме; не бих искал да се разделя с вас, млади хора.