Франс Бенгтсон
Червеният змей (40)

Десета глава: КАК СИ РАЗЧИСТИХА СМЕТКИТЕ С ПОБЪРКАНИЯ УЧИТЕЛ

Веднага щом новината за нападението над Грьонинг и за завръщането на Орм се разчу, тълпи от съседи с въоръжени войници на коне се стекоха в дома му — всички горяха от желание да му помогнат да си отмъсти както се полага. В днешно време, заоплакваха се те, все по-рядко се появява подобна възможност и с нетърпение очакват резултата от всичко това. Християните пък твърдяха, че са длъжни да участвуват в отмъщението заради това, което разбойниците са сторили на свещеника и на църквата им. Орм прие всички с „добре дошли“ и каза, че чака само завръщането на Токе и останалите, за да потеглят.

Токе си дойде на третия ден привечер. Тръгнали по следите на разбойниците и те ги отвели далеч на север и изток. Най-доброто от всичко бе, че водеха Торгун, вдовицата на Рап, която открили в пустошта полумъртва и изнемощяла от глад. Успяла да избяга от разбойниците, ходила, тичала, докато я държали краката. Хората на Токе я носели на смени и трима вече й предложили женитба. С това те доста повдигнали духа й, но, както сами признаваха с тъга, тя не смята ни един от тях за достоен заместник на бившия си мъж.

Разказа им важни неща. Отец Вилибалд бил прав — този, който те наричали учителя, бил водачът на бандата. Познал я и поговорил с нея, докато пътували за селото им. Казал й, че се отрекъл от Бога и сега можел да прави каквото си иска. Изгорил църквата, за да прогони Бог от тяхната област. Сега, след като я разрушил, нямало друга наоколо.

Хората му, продължи Торгун, били предимно от изгнаници, престъпници и най-различни непрокопсаници. Някои от тях идвали чак от Западен Гутеланд или от Нюдунг, намерили при него убежище и сега живеели от грабежи. Били много и не се страхували от никого, а учителят имал пълна власт над тях..

Много малко можела да му каже за Людмила — единствено, че духът й бил несломим и че заплашвала учителя и останалите с възмездие. Още докато пътували към селото на похитителите, огромните хрътки ги настигнали. Неколцина били доста изпохапани, а един дори умрял. Кучетата откъснали голяма част от добитъка и с това силно раздразнили крадците. Тя и Людмила се опитали да избягат, докато траело объркването, но ги хванали.

Накрая пристигнали в селото на бандитите. То било разположено в най-северната точка на голямо езеро и към края на пътуването им се падало отдясно. Наричало се Престбю. Там дали Торгун за жена на някой си Саксулв — едър, недодялан грубиян с отвратителен характер. Той я завързал и я тикнал в къщата си върху купчина кожи. Вечерта дошъл при нея пиян. Отвързал й ръцете и краката, но не й донесъл нито месо, нито нещо за пиене. Вече била осъзнала, че е вдовица; все пак й било неприятно да легне с мъж, който се държал така грубо. Затова, след като той заспал, се измъкнала изпод кожите и се огледала за някакво оръжие. Намерила точилка и подкрепена от Бога, от своята омраза и от желанието да отмъсти за Рап, ударила Саксулв по главата. Той не гъкнал, само приритал с крака. Торгун се промъкнала навън под прикритието на нощта и избягала от селото, без някой да я види. В продължение на един ден, дори повече, тя се.движела колкото може по-бързо по пътя, по който минали на отиване. Изпитвала ужас да не би някой да я преследва. Нямала нищо за ядене освен червените боровинки, които беряла от храстите. Накрая, изтощена до крайност, се свлякла на земята — не можела повече да се движи. Очаквала, че ще умре от глад и преумора или че някое диво животно ще я изяде. Тогава Чернокос и хората му я намерили и й дали храна. Трябвало да я носят на рамене. Но сега започвала да идва на себе си след тези ужасни преживелици.

Такава беше историята на Торгун. Тя им разкри това, което ги интересуваше най-много — къде се намира скривалището на разбойниците. Тези, които ги бяха преследвали и познаваха околността, твърдяха, че езерото, за което говори, се нарича Аснен, а двама от хората на Олоф заявиха, че познават тези диви места и пътя, който води дотам. Наеха се да заведат Орм и останалите в селото. Обясниха, че трябва да вървят един ден и след това да завият на запад, ако искат да изненадат бандитите от тази страна. Орм и другарите му се съгласиха, че това е разумно. По този начин щяха да ги поставят в капан, защото езерото им се падаше в гръб.

Орм преброи хората си — бяха сто и дванадесет. Обяви, че на следващия, ден потеглят. Страхуваше се за българското злато, затова късно същата вечер, когато всички останали вече спяха, той взе Токе, Олоф и Чернокос и остави сандъчетата в едно тайно скривалище в гората, отдалечено от пътища и пътеки — кътче, където не стъпваше човешки крак. За огромната купчина сребро не се безпокоеше, не смяташе за нужно да го крие; то остана в ковчежетата на Юлва, макар че само неколцина мъже щяха да пазят къщата в негово отсъствие.

Мъжете бяха будни и готови за път още преди разсъмване на другата сутрин. Позабавиха се малко, защото Орм искаше да вземат и хрътките, а те трябваше първо да свикнат с миризмата на непознатите -мъже от групата, за да няма неприятни случки и ухапани по погрешка. За повечето участници бяха нужни само по няколко мига, кучетата просто трябваше да ги подушат Два или три пъти. Но към неколцина те се показаха подозрителни, яростно ръмжаха срещу тях, сякаш не искаха да ги приемат и ги смятаха за хора, които заслужават моментално да бъдат убити. Това доста развесели останалите, но заподозрените от хрътките се обидиха, твърдяха, че миришат не по-зле от кой да е друг, та на тази тема се размениха доста приказки.

Най-накрая всичко бе готово и цялата група потегли. Водачи на кучетата бяха хора, които те познаваха добре.

Тръгнаха по коловозите, които крадците бяха следвали, и така вървяха целия ден, докато стигнаха близо до мястото, където бяха открили Торгун. Там стануваха през нощта. На следващата сутрин завиха наляво, а двамината, които познаваха пътя, ги водеха. През следващите три дни прекосиха една труднопроходима местност, минаха през блата и гъсти гори, които тук-таме се редуваха със стръмни склонове, без да видят къща или да срещнат човек. Хрътките знаеха по чия диря са тръгнали и изобщо не обръщаха внимание, когато подушваха дивеч. Имаха чудесното качество, че никога не издаваха звук, преди да ги освободят от каишките.

На четвъртия ден следобед стигнаха до мястото, където две пътеки се пресичаха. Спряха. Двамата водачи съобщиха, че езерото е точно пред тях и че селото на разбойниците е между него и мястото, на което се намираха. Походът ги беше уморил много, но както Орм, така и Олоф искаха да нападнат веднага. Храната им започваше да намалява, а и нямаха търпение да свършат делото, за което бяха дошли. Неколцина младежи се изкачиха на едно дърво на близкия хълм и разгледаха разположението на селото. Орм раздели хората си на три групи. Токе водеше първата, Олоф — втората, и той — последната. С него останаха и кучетата, за да не би да ги развържат прибързано. Токе трябваше да нападне от север, а Олоф Пъстрата птица — от юг. Чернокос тръгна с Токе; синовете на Соне го придружаваха, те вече започваха да се чувствуват негови привърженици. Орм им забрани да подпалват къщите и да се отнасят зле с жените, възможно бе някои от тях да са отвлечени от законните им съпрузи. Щом Токе надуе рога си, и двете групи трябваше да нападнат незабавно, без да надават бойни викове.

Токе, Олоф и хората им се запромъкваха тихичко всеки в своята посока, а Орм и неговата група предпазливо запълзяха напред през шубраците, докато стигнаха до края на гората, разположена в околностите на селото. Мъжете седнаха на земята и задъвкаха малкото останала храна, очаквайки знака на Токе.

Орм взе Споф и двамата припълзяха към един храсталак от бъз. Излегнаха се вътре и заоглеждаха селото. Стори им се голямо; много от къщите в него бяха нови. Виждаха се хора, които работеха между постройките — както мъже, така и жени. Споф изчисли, че такова селище би побрало към сто и петдесет души. По средата на разстоянието до селото в една падинка имаше малък вир, който явно им служеше за кладенец. До него приближи стара жена с кобилица на рамо. Тя изтегли вода в двете кофи и се затътри обратно към селото. После се появиха двама мъже и доведоха на водопой четири коня. След като пиха, конете изведнъж станаха неспокойни и започнаха да се вдигат на задните си крака. Орм помисли, че сигурно са усетили кучетата. Но хрътките стояха като вкаменени зад него, душеха въздуха и потрепваха, без да издават звук.

Мъжете при кладенеца обуздаха конете и ги поведоха обратно към селото. Мина малко време и до вирчето приближиха три жени, носеха по кофа във всяка ръка. Придружаваха ги двама мъже, които, изглежда, им бяха пазачи. Орм затаи дъх — най-високата беше Людмила. Прошепна това в ухото на Споф, а той от своя страна промърмори, че са на една стрела разстояние от тях. Но рогът на Токе не се чуваше още, а Орм не желаеше да издадат присъствието си преждевременно. Той само направи знак на двамата мъже, които се бяха свили наблизо. Те участвуваха в боя при бентовете и бяха известни като точни стрелци. Смятаха, че ще могат да улучат мъжете при кладенеца. Изправиха се, всеки прикрит зад едно дърво, и поставиха стрели в тетивите. Но Орм им поръча да изчакат още малко.

Жените вече бяха напълнили кофите и се, обърнаха, за да тръгнат обратно. Но в тези момент Орм сви устни и извика. Наподобяваше крясъка на мишелов; после повтори звука — подражаваше му много успешно, — всичките му деца го познаваха добре. Людмила замръзна, щом го чу. Бавно направи няколко стъпки след останалите, после се препъна и разля водата. Каза нещо на мъжете и се върна да напълни кофите пак. Извърши това колкото се може по-бавно, след което седна на земята и се хвана за стъпалото. Двамата пазачи казаха нещо със строг глас и приближиха, за да я вдигнат насила, но в момента, в който протегнаха ръце към нея, тя се тръшна по гръб и започна да пищи.

От Токе нямаше ни звук, но хрътките започнаха да вият, щом чуха писъците на Людмила, и Орм знаеше, че присъствието им вече е разкрито.

Той прошепна нещо на двамата стрелци и лъковете им звъннаха като един. Мерникът им беше точен и стрелите попаднаха в целта, но разбойниците носеха дебели кожени шуби и те не успяха да ги повалят. Мъжете изскубнаха стрелите и се развикаха за помощ. Людмила скочи, удари единия с кофата по главата и с всичка сила побягна към гората. Двамата хукнаха след нея и бързо започнаха да я настигат, а междувременно от къщите наизлязоха хора, за да видят каква е тая суматоха.

— Отвържете кучетата — рече Орм и изскочи от храстите. В същия миг прозвуча рогът на Токе, последван от оглушителни бойни викове.

Но и рогът, и бойните викове на мъжете бяха заглушени от огромните хрътки, които, най-после пуснати на свобода, ръмжаха страховито. Щом ги видяха, пазачите на Людмила замръзнаха от ужас. Единият направи кръгом и побягна с рев, но най-бързгото куче го настигна, скочи на врата му и го събори на земята, а другият, предпазвайки главата си, изтича във вира и там се защитаваше с изваден меч. Три хрътки го нападнаха едновременно, едната той прониза с меча, но другите две го повалиха и той изчезна под водата; после на повърхността излязоха само кучетата.

Людмила позна Орм и започна да танцува от щастие. Веднага го засипа с въпроси за Олоф и за златото и той й обясни всичко. Тя пък му разказа, че са се отнесли с нея наистина като с дъщеря на водач и не са я принудили да легне с кой да е, само с лудия свещеник, който се държал с нея съвсем нелошо — можела да пострада много повече.

Орм изпрати да повикат Споф и го помоли заедно с двама от по-старите мъже да заведат Людмила навътре в гората и да останат там, докато спре боят в селото. другите жени се приближиха плахо; казаха, че са съпругите на свещеника. Още щом се появиха кучетата, те се проснаха по лице на земята и лежаха там, без да помръднат, тъй че хрътките не ги докоснаха.

Когато Орм и хората му стигнаха до селото, там вече се водеше жесток бой. Бойците на Олоф се сражаваха с група бандити, които бяха примамили в уличката между две къщи. Над глъчката се извисяваше гласът му, той крещеше да оставят мъжа с черната брада за него. Орм нападна враговете в гръб. Загуби няколко човека от стрели, които бяха изстреляни от съседните къщи. Накрая разбойниците бяха обградени и победени, макар че се защитаваха храбро. След това Орм поведе войниците си по къщите — там все още имаше хора. Зърна две кучета, пронизани от копия, но никое от тях не бе изпуснало противника си; останалите все още свирепо ръмжаха някъде край езерото.

Орм видя Олоф Пъстрата птица. По лицето му имаше кръв, а щитът му бе силно набразден от ударите.

— Людмила е в безопасност — извика той. — Поставил съм я под охрана.

— Благодаря ти. Господи — въздъхна Олоф. — но къде е Черната брада? Той е мой!

Хората на Токе бяха срещнали най-силна съпротива, тъй като още при първия боен вик повечето разбойници се бяха втурнали да ги посрещнат. Орм и Олоф събраха бойците си и ги поведоха към Токе, за да му помогнат и да нападнат врага откъм гърба. Тук битката стана изключително ожесточена — и двете страни изгубиха много.хора, разбойниците се биеха като обезумели. Орм хукна след едного, който бе успял да се измъкне. Заобиколи близката къща, но минавайки покрай вратата, бе нападнат от някакъв мъж с ризница и друг, плешив, въоръжен с брадва. Те скочиха върху него. Орм замахна към първия с такава сила, че той се търколи на земята, а междувременно отскочи настрани, за да избегне брадвата на втория; но кракът му се подхлъзна на една купчина животински изпражнения и той падна на врата си В същия миг видя как плешивият отново надигна брадвата и както разказа по-късно, мислите му се върнаха години назад към битката при Молдън, когато другарите му го покриха с щитове. Мисълта, че следващото му нощно станунане ще бъде в пределите на небесното царство, не му достави никаква радост. Но тогава плешивият ококори очи и зяпна с уста, изпусна секирата и се свлече на четири крака; остана така на колене, с безжизнено вперен поглед. Орм се изправи, чу, че някой го вика по име откъм по-горната къща, и видя синовете на Соне, възседнали покрива.. Те му махаха с лъковете си, горди с точния си мерник.

Орм се почувствува странно отпаднал след това преживяване, остана няколко мига неподвижен и се огледа. Селото представляваше невероятна гледка — в него цареше пълна бъркотия. Жени пищяха, мъже се гонеха из къщите, крави и прасета се щураха ужасени по улиците. а по-голямата част от оцелелите до момента разбойници си бяха плюли на петите и тичаха към езерото. От една врата се подадоха Токе и Чернокос, от меча на Токе се стичаха кървави капки. Той подвикна на Орм, че от младежките си години не се е забавлявал така добре, но нямаше време да каже нещо повече и настървено се втурна подир бегълците, крещейки на хората си да го следват. Чернокос, обаче, остана при Орм и повика войниците си от покрива.

После се разнесе страхотен рев; един мъж с черна брада тичаше към тях, стиснал брадва в ръка, а Олоф Пъстрата птица го следваше по петите. Щом видя Орм, мъжът смени посоката, прескочи една нисичка стена и продължи. Но Чернокос се обърна, изтича подире му и го удари по главата. Мъжът падна.

— Остави го на мен! Остави го на мен! — извика Олоф задъхано.

Човекът се гърчеше на земята. Олоф приближи, стисна с две ръце меча и го разсече, пробивайки ризницата, като забоде тялото му здраво в земята.

— Боже! Боже! — изпищя прикованият с глас, изпълнен с болка и ужас. После замлъкна.

— Удържах на клетвата си — рече Олоф.

— Това той ли е? — попита Орм. — Трудно бих го познал с тая брада.

— Неразумно е да се носят крадени вещи по време на бой. Някой може да ги познае — продума Олоф и се наведе над мъртвото тяло. — Погледни!

На врата, над горния ръб на ризницата, проблясваше злато. Олоф бръкна вътре и извади нещо — беше веригата на Алмансур.

— Той е — каза Орм. — И сега, като размисля, се сещам за още едно доказателство. Кой друг освен него в това затънтено място би призовал Бога? Чудно, за какво ли го е викал?