Франс Бенгтсон
Червеният змей (18)

Четвърта глава: КАК БРАТ ВИЛИБАЛД НАУЧИ КРАЛ СВЕН НА ЕДИН ЦИТАТ ОТ БИБЛИЯТА

Орм помоли Гудмунд да предаде поздрави на Торкел и да му каже, че няма да се върне в армията му, защото иска да отплава за родината. Тази новина натъжи Гудмунд; той се опита да го убеди да промени решението си; но Орм отвърна, че напоследък има добър късмет, а това едва ли ще продължи още дълго.

— Нямам повече работа в тия земи — рече той. — Ако те придружаваше жена като Юлва, би ли я настанил сред войската от безделници, които зяпват с виснали езици, щом видят жена? Мечът ми нито за момент няма да остане в ножницата, а бих искал двамата да живеем в мир. Такова е и нейното желание.

Гудмунд призна, че Юлва е в състояние да съблазни всеки, който я зърне дори за миг, и да го накара да се отклони от правия път. Самият той, ако може, също с удоволствие би тръгнал незабавно за Бравик — чувствува се неспокоен, като носи у себе си толкова много сребро. Но това е невъзможно, трябва да се върне при останалите си воини в Молдън и да предаде на Торкел и Йостейн до какво споразумение са стигнали относно разпределението на откупа.

— Тук разни хитри жени обират хората ми — продължи той. — Като мухи се лепят по тях заради среброто им и щом успеят да ги понапият им го измъкват направо от кесиите и от панталоните. Затова мисля, че ще направя най-добре, ако тръгна с теб днес надолу по реката — стига само да успея да събера навреме екипажа.

Отбиха се при крал Етелред и архиепископа му да се сбогуват и видяха мечките, които изпълняваха невероятен танц на задните си крака. После наредиха да надуят корабните рогове и екипажите заеха местата си на греблата — отначало от умора или от препиване мнозина се движеха непохватно. Все пак се придвижваха бързо по течението на реката и този път наблюдателните кораби не застанаха на пътя им, макар че екипажите си размениха доста язвителни забележки. Нощта прекараха на котва в устието на реката. След това Гудмунд и Орм се разделиха и поеха всеки по своя път.

Юлва понасяше добре пътуването по море, но все пак се надяваше да не продължи дълго — на кораба беше много тясно. Орм я успокояваше, че обикновено в този сезон времето е хубаво и надали ще ги забави.

— Но ще трябва да се отклоним — добави той, — за да посетим един хълм край Йелинге.

Тя не беше убедена, че ще постъпят разумно, ако се опитат да вземат огърлицата сега — никой не знаеше какво е положението в Ютланд, нямаше представа дори кой седи на трона в двореца. Но Орм настояваше, че иска да уреди този въпрос, преди да се завърне в родината.

— Независимо кой владее Йелинге — продължи той, — крал Свен или крал Ерик, малко вероятно е да го заварим у дома по това време, когато всички владетели обичат да воюват. Ще се промъкнем на брега нощем и ако имаме късмет, жив човек няма да разбере, че сме там.

Брат Вилибалд с удоволствие плаваше по море, макар и да бе разочарован, че никой не се разболя. Най-много обичаше да седи до Рап, когато управляваше кормилното гребло, затрупваше го с въпроси за южните земи и за приключенията му там; и макар че викингът не бе особено разговорлив, двамата сякаш се сприятелиха.

Заобиколиха най-северния нос на Ютланд и се насочиха на юг. без да срещнат по пътя си кораби, но след това вятърът се обърна срещу тях и трябваше да гребат усилено; веднъж дори се наложи да се прислонят край брега, за да изчакат бурята да стихне. Пристигнаха при устието на реката, разположена южно от Йелинге, през нощта. Небето вече бе започнало да придобива зеленикавия оттенък на зазоряването, когато най-после Орм закотви кораба на брега недалеч от двореца. Той нареди на брат Вилибалд, Рап и двама добри воини от екипажа да го следват, но накара Юлва да остане. Тя не искаше да му се подчини, но Орм настоя.

— Такива неща ще решавам аз — рече той, — пък каквото ще да става. Брат Вилибалд познава мястото не по-зле от теб; ако срещнем някой и започнем бой, а това е много вероятно, защото вече се развиделява, ще е най-добре да си тук. Няма да се бавим.

От брега се заизкачваха нагоре към двореца, пресичайки полята от южната му страна. Брат Вилибалд тъкмо обясняваше, че почти са стигнали, когато изведнъж откъм моста вляво се чуха трополене и мъжки гласове — към тях идваше стадо добитък, водено от неколцина мъже.

— Най-сигурно ще е да ги убием — каза Рап и приготви копието си.

Но брат Вилибалд сграбчи ръката му и категорично забрани да използува сила срещу хора, които не са му сторили зло. Орм се съгласи и отбеляза, че. няма да стане нужда да проливат кръв, ако побързат.

Хукнаха към възвишението. Краварите се спряха и ги загледаха изненадани.

— Чии хора сте? — викнаха те.

— На крал Харалд — отвърна Орм.

— Малкият свещеник — изкрещя един. — Това е малкият свещеник, дето се грижеше за крал Харалд! Тия хора,са врагове! Тичайте и събудете двореца!

Рап и останалите двама моментално скочиха и се впуснаха след тях, но добитъкът им препречи пътя и краварите взеха голяма преднина. В това време Орм се затича към хълмчето с брат Вилибалд, който веднага му показа мястото при трите камъка, Орм отмести най-горния и под него намериха огърлицата, точно както Юлва я беше оставила.

— Сега трябва да си плюем на петите — рече той и я пъхна в ризата си.

От двореца вече се чуваха глъчка и викове. Когато двамата се върнаха при Рап и хората му, завариха викинга да се тюхка, че не е успял да спре краварите и да предотврати тревогата. В гнева си бе хвърлил копието по един от придружителите си, който сега лежеше пред голямата порта.

— И това не помогна — рече той. — Само загубих едно добро копие.

Бягаха с всички сили към кораба, но скоро чуха зад себе си крясъци и конски тропот. Орм и Рап се обръщаха през рамо, тичайки. Рап имаше много остро зрение, макар да беше само с едно око.

— Каква чест — промърмори Орм. — Самият крал Свен е тръгнал с тях.

— И явно е бързал — добави Рап, — защото не е успял да си сплете брадата.

Брат Вилибалд не бе млад като другите; въпреки това пъргаво тичаше с тях, повдигнал расото си над коленете.

— Сега е моментът — извика Орм. — Прицелете се добре с копията.

И като рече това, спря на място, обърна се и метна копието си към мъжа, който бе начело на преследвачите. Яхнал едър кон, той галопираше точно пред Свен. Като видя летящото копие, дръпна юздите на коня и го изправи на задните му крака, а острието се заби дълбоко в гърдите на животното; то падна и се претърколи напред, смазвайки ездача под себе си. Рап и хората му хвърлиха копията си по крал Свен, но не улучиха; той вече ги настигаше и те нямаха нищо, с което да се защитят.

Брат Вилибалд се наведе, грабна един голям камък и го хвърли с всичка сила.

— Обичай ближния си — промърмори той. Със силен звук камъкът цапардоса крал Свен право в устата. Той се повали върху врата на коня си н със сърцераздирателен вик се свлече на земята.

— Ето какво наричам добър свещеник — каза Рап. Останалите преследвачи се струпаха около мястото, където лежеше кралят, а Орм и хората му стигнаха до кораба живи и здрави, макар и останали без дъх. Още докато газеха навътре в морето, Орм викна на екипажа незабавно да започне да гребе. Изтеглиха ги на борда и вече се бяха отдалечили доста от брега, когато там се показа първият конник. В сивата мрачина на изгрева вятърът отново бе задухал в тяхна посока и използувайки ветрила и гребла, те бързо успяха да излязат в открито море.

Орм даде веригата на Юлва и й разказа какво се бе случило; дори Рап беше по-словоохотлив от обичайно и хвалеше чудесното попадение на малкия свещеник.

— Надявам се, че ударът е бил достатъчно силен — рече Юлва.

— От устата му течеше кръв, когато падна — отговори Рап. — Съвсем ясно я видях.

— Свещенико — възкликна Юлва, — възнамерявам да те целуна заради този удар. Орм се разсмя.

— Ей от това се страхувах най-много — каза той, — че от прекалена благочестивост ще се влюбиш в някой свещеник.

Брат Вилибалд енергично запротестира, че няма никакво желание да го целуват; при все че не изглеждаше съвсем безразличен към похвалите, с които го обсипваха.

— Но крал Свен няма да забрави скоро целувката, която получи — обади се Орм, — и не е от тези, дето оставят такива неща без отмъщение. Щом пристигнем благополучно вкъщи, ще трябва да накарам майка ми да стегне набързо багажа; мисля, че ще е най-безопасно да се оттеглим в горите, където крале не стъпват. И там ще построя църквата си.

Тук ще разкажем и за по-нататъшните приключения на Орм в гористата област, далеч на север до границата; за страстната му вяра в християнството и за големите постижения на брат Вилибалд в покръстването; за пререканията им със смаландците и кръвните вражди между тях; и за това как туровете се завърнаха в страната.