Франс Бенгтсон
Червеният змей (37)

Седма глава: КАКВО СЕ СЛУЧИ ПРИ БЕНТОВЕТЕ

Същата вечер слязоха да пренощуват на брега. Спряха близо до едно село, където успяха да си купят овце и медовина. След като се нахраниха, Орм, Токе и Олоф обсъдиха току-що чутите новини. Трябваше да решат как да действуват сега, когато са толкова близо до целта. Събраха се на празния кораб, за да не ги безпокоят или подслушват. Те седяха в нощната тишина, а по повърхността на реката прелитаха водни кончета и вълните кротко се плискаха около кораба.

Според Орм предстоеше да вземат много важни решения.

— Положението сега е такова — обясни той, — че трябва внимателно да планираме всичко, ако искаме да постигнем успех. Никой друг не знае за съкровището освен нас тримата и двете момчета, но те умеят да си държат езика зад зъбите. На другите съм казал само, че отиваме в Киев, за да приберем едно наследство; дори пред Споф не съм разкрил истинските ни планове. Скоро обаче трябва да им обясним, че ще плаваме по-нататък до бентовете и че наследството е скрито там. Но тогава сигурно целият Киев ще научи за това тутакси след като пристигнем в града — моряци, които слизат да пият в едно голямо пристанище, не могат да запазят такава тайна по-дълго от времето, за което ще изпият три чаши бира, дори ако са убедени, че това ще им струва главите. А стигне ли целта на нашето пътешествие до ушите на Великия принц и хората му, ще си навлечем големи неприятности — тогава мнозина ще поискат да поделят с нас среброто и златото, а може дори да ни убият, за да вземат всичко за себе си. Освен това трябва да мислим и за тия печенеги, които сигурно ще ни дебнат край бентовете.

Олоф и Токе се съгласиха, че има много неща, за които да си блъскат главите. Токе се чудеше какво ли може да е разстоянието от Киев до бентовете и дали ще успеят да се снабдят с храна, след като напуснат града.

— Мисля, че дотам има девет дни непрекъснато гребане — отговори Олоф, — макар че Споф, ще ви отговори по-точно от мен. Когато преди години пътувах по онези места, купувахме храна от говедарите и овчарите по бреговете, а взехме също и доста припаси от едно богато село на племето севери. Но сега, когато мирът по реката е нарушен, нещата сигурно стоят другояче.

— Глупаво ще бъде, ако не уведомим мъжете за намеренията си, преди да пристигнем в Киев — рече Токе. — В този град има много примамливи неща и навярно мнозина ще откажат да продължат под предлог, че сме ги заблудили.

— Има и по-страшна вероятност — Великият принц моментално да вземе на служба при себе си повечето от нас, ако не и всички ни — добави Олоф. — Служил съм на принц Владимир и зная как стоят нещата в Киев. Той винаги плаща добре, а ако сега наистина има грижи, ще предложи още по-голямо възнаграждение. Много държи да има в охраната си скандинавци — смята ни за изключително смели и лоялни, както си е всъщност, обича ни още от времето, когато беше млад и шведите му помогнаха да се изкачи на престола. Той самият има шведска кръв. Владее най-разнообразни начини да примамва северняците и да ги задържа в Киев дори когато златото не може да ги привлече.

Орм кимна. Седеше замислен и се взираше надолу в реката.

— Има много причини, поради които не е препоръчително да посещаваме принц Владимир — продума той, — макар че славата му е толкова голяма, а мъдростта му — взеизвестна. Наистина би било жалко да минем през града, без да го видим. Казват, че сега на стари години го почитали като светец, въпреки че му е коствало много време да стигне до това положение. Сигурно е толкова велик, че може да се мери дори с крал Харалд. Но първо най-важните неща! Дошли сме тук със специална задача — да приберем златото; после, след като го открием, целта ни ще бъде друга — да го занесем по най-бързия и безопасен начин в родината. Смятам, че всички сме на едно мнение — най-разумно е да продължим направо към бентовете.

— Така е — отвърна Токе, — но все пак мисля, че няма ла е зле да се посъветваме й със Споф по този въпрос. Той познава пътя най-добре, а може би също и печенегите.

Останалите кимнаха и Орм повика Споф от брега. Когато той се изкачи на борда, му разказа за златото.

— Не ти споменах нищо за това, когато те наех — завърши той, — защото още не бях сигурен в теб. Но сега зная, че си добър и честен човек.

— Пътуването ще се окаже по-дълго, отколкото съм си представял в началото — рече Споф, — И по-опасно. Възнаграждението, което поисках, ти се стори голямо, но трябва да ти кажа, че претенциите ми щяха да са още по-високи, ако знаех от самото начало, че отиваме чак до бентовете.

— Не се безпокой за това — отговори Орм. — За тази част от пътешествието можеш сам да назовеш сумата. Обещавам ти също Токе, Сина на Сивата чайка, и Олоф Стюрсон ще бъдат свидетели, че и ти ще получиш своя дял от съкровището, стига да го открием и да успеем да го занесем у дома. Ще ти изплатим целия дял, който се полага на един кормчия.

— Тогава съм съгласен да дойда — каза Споф. — Ние, готландците, се чувствуваме най-щастливи, когато сме сигурни, че услугите ни ще се заплатят добре.

След като поразмисли, Споф също реши, че е най-разумно да продължат направо към бентовете.

— Няма да е трудно да се снабдим с храна — увери ги той. — Надолу по реката тя е евтина и се намира лесно. Чувал съм от мои познати, че са получили пет добре угоени свине само срещу една голяма брадва и торба овес в добавка. Сега пред нас ще се заредят богати села — и преди, и отвъд Киев. Ще можем да вземем достатъчно храна не само за отиване, но и за връщане. Най-добре е да платиш за нея, както правеше досега, стига само да ти стигне среброто. Неразумно е да си набавяме необходимото, като използуваме сила, особено когато сме тръгнали надалеч и смятаме да се върнем по същия път.

Орм отговори, че в пояса му още подрънкват няколко сребърни монети, макар че повечето вече е похарчил.

— Най-големият ни проблем ще бъдат печенегите — продължи Споф. — Може би ще се наложи да откупим правото си да минем по реката. Но възможно е също да не ни пропуснат дори срещу заплащане. Хубаво ще е да знам откъм кой бряг и между кои бентове точно се намира съкровището.

— Край източния бряг е — отвърна Орм, — между втория и третия бент, ако ги броим от южна посока. Но самото скривалище ще запазя в тайна, докато стигнем там.

— Значи е доста далеч от мястото, където ще трябва да теглим кораба по суша — отбеляза Споф. — Най-добре е да отидем там нощем. Щеше да е чудесно, ако бяхме довели някой, който разбира езика на печенегите, в случай че те не желаят да водят мирни преговори с нас. Но сега вече нищо не можем да направим.

— Ще се справим с тази трудност — обади се Токе, — като вземем писаря на Фасте с нас. Може да си свърши работата в Киев на връщане. Никой не би се оплакал, че е закъснял, защото никой не знае кога е тръгнал. Ако се наложи да водим разговори с печенегите, не е възможно сред тях да няма някой, който да разбира неговия език, дори той да не знае техния.

С тона съветът приключи. На следващата сутрин, преди да продължат, Орм говори пред екипажа. Каза им, че отиват отвъд Киев до мястото, където е скрито наследството на брат му.

— Може да се случи да водим бой — добави той — н ако достойно защитите войнската си чест и успеем да се доберем до съкровището, освен възнаграждението, което ви обещах в началото, ще получите и дял от него.

Всички приеха съобщението без възражения освен синовете на Соне, които започнаха да мърморят помежду си, че сигурно двама от тях ще загинат там и ако трябва да се бият до смърт, то имат нужда от бира, а не от сладкото питие, дето тази земя единствено може да им предложи.

На няколко пъти по време на пътуването надолу по реката те слизаха на брега, за да посетят богатите села на поляните. Орм купи от тях храна и пиене, така че бя’ха не по-зле заредени, отколкото в началото на пътаществието. После късно една вечер минаха покрай Киев, но едва успяха да различат очертанията му в мъглата.

Писарят на Фасте се обезпокои, когато разбра, че нямат намерение да го свалят на брега.

— Както знаете, нося важно съобщение на Великия принц — рече той.

— Решихме да ни придружиш до бентовете — отвърна Орм. — Знаеш езици и можеш да разговаряш с всякакви хора, сигурно ще ни бъдеш полезен там. Ще те свалим на брега на връщане.

Писарят се притесни много, но след като накара Орм да се закълне пред Светата троица и свети Кирил, че няма да го кара да гребе и няма да го продаде на печенегите, той се успокои и заяви, че принцът ще трябва да почака.

Скоро селата по брега се разредиха н накрая съвсем изчезнаха. На тяхно място се ширнаха безкрайни поляни — това бяха владенията на печенегите. От кораба понякога се виждаха стада овце или коне, които ездачи с кожени калпаци и дълги копия в ръце водеха на водопой. Споф отбеляза, че е добре, щом срещат тези стада единствено на левия бряг. Това означава, че има прилив, който не позволява на печенегите да ги прекарат отсреща, защото, ако се опитат да сторят това, биха загубили много животни. Така, макар да не преставаха да са нащрек нощем, за тях беше безопасно да изтеглят кораба на десния бряг.

Станаха още по-внимателни и гребяха само през нощта, когато до бентовете останаха три дни път. През деня криеха кораба в тръстиките край някоя рекичка от дясната страна. Последния ден пуснаха котва толкова близо до мястото, че гласовете им можеха да се чуят там. Щом се стъмни, приближиха към левия бряг, където от рекичката тръгваха коловози, образувани в началото на прехода по суша.

Споразумяха се на борда да останат двадесет души, хвърлиха ези-тура, за да определят кои ще бъдат те. Токе се оказа сред тях. Те щяха да изкарат кораба в средата на реката и да чакат закотвени там през нощта, докато ги повикат от брега. Токе беше недоволен, че ще седи без работа на кораба, но трябваше да се подчини, щом съдбата бе против него. На Орм му се щеше да остави и Чернокос там, но не успя да го склони.

След това Орм и Олоф Пъстрата птица тръгнаха заедно с останалата част от групата по коловозите, а Споф им служеше за водач. Всички бяха въоръжени с мечове и лъкове. Споф бе минавал оттук няколко пъти преди това. Обясни им, че мястото, което търсят, се намира отвъд седмия бент, ако ги броят от север. Това означавало три часа бързо ходене; така че ако се сметне и времето, което ще е необходимо, за да открият н измъкнат съкровището, ще им бъде много трудно да се върнат преди разсъмване. Бяха взели талигата, която използуваха при големия преход, за да натоварят на нея съкровището, а също и писаря, макар той да не беше много доволен, че трябва да ги придружава. Когато тръгнаха, беше тъмно като в рог, но знаеха, че луната скоро ще изгрее. Това щеше още повече да ги изложи на опасност, но все пак Орм беше доволен, защото се безпокоеше, че иначе няма да успее да открие мястото, където е скрито съкровището.

Още щом изгря, луната им създаде неприятности — първото нещо, върху което паднаха лъчите й, беше някакъв конник с островърха шапка и дълга наметка, който стоеше неподвижен на един хълм пред тях. Щом го видяха, те моментално се заковаха на място, без да издадат звук. В падината, където се намираха, беше още тъмно, но им се струваше, че той се взира в тяхната посока, сякаш доловил шума на талигата или пък стъпките им.

Един от синовете на Соне докосна Орм по рамото с лъка си.

— Доста е далеч — прошепна той, — пък и на лунна светлина се стреля трудно, тя често мами; все пак мисля, че само да поискаш, можем да се прицелим така, че да си остане там, където е.

Орм се поколеба за момент; после прошепна, че той няма да започне пръв враждебни действия.

Ездачът на хълма изсвири, имитирайки калугерица, и до него изникна още един конник. Първият протегна ръка и каза нещо. Двамата постояха известно време неподвижни, после изведнъж обърнаха конете, подкараха ги и изчезнаха.

— Тия май бяха печенеги — продума Орм. — Сега ни очакват неприятности — сигурно са ни видели.

— Вече стигнахме до петия бент — рече Олоф. — Жалко ще бъде да се върнем, след като сме дошли чак дотук.

— Не е много приятно да се биеш с конници — добави Орм, — особено ако са доста повече на брой.

— Може би ще изчакат, за да ни нападнат по светло — обади се Споф. — Надали лунната светлина им допада повече, отколкото на нас.

— Да продължаваме — каза Орм.

Закрачиха колкото могат по-бързо. Когато стигнаха до седмия бент, Орм се огледа.

— Сега тези, които имат най-остро зрение, трябва да ми помогнат, — промълви той. — Някъде тук във водата би трябвало да има скала с три розови храста отгоре, макар че в този сезон те няма да цъфтят.

— Има една скала с храсти — рече Чернокос, — но не мога да видя дали са рози.

Припълзяха до самия край на брега и различиха още три скали; всички те изглеждаха голи. После Орм намери пукнатината, образувана в неравното скалисто дъно, където водата сякаш вреше и се пенеше така, както бе описал Аре.

— Ако близо до брега успеем да открием и костната могила на печенегите — каза той, — сигурно не сме далеч от мястото, което търсим.

Не им отне дълго време да го намерят. Споф почти веднага посочи едно възвишение недалеч от брега.

— Там е погребан някакъв техен вожд — обясни той. — Спомням си, че веднъж ми разказаха за това. Имат обичай, ако се води бой при бентовете, да набучват на колове главите на враговете си около могилата.

— Тогава да побързаме — рече Орм, — да не сложат и нашите там. Той тръгна по ръба на пукнатината, докато накрая стигна до мястото, което се намираше точно между скалата с розите и костната могила.

— Тук трябва да е. Сега ще разберем дали не сме предприели напразно това дълго пътешествие.

Всички бяха много възбудени. Премериха с копие дълбочината на водата под пукнатината.

— Трябват ни високи мъже, за да хванат тези рибки — продума Орм. — В краката си чувствувам купчина камъни и точно така трябва да бъде.

Сред придружителите на Олоф братята Дългия Стаф и Скуле, родом от Халанд, бяха най-високите в групата. Те изявиха желание да влязат във водата и да се опитат да разберат дали там има нещо. Когато стъпиха на дъното, водата стигаше до врата им. Орм ги накара да потопят главите си и да подават един тю един големите камъни, натрупани пред скалата. Разплисквайки доста вода, те започнаха да ги вадят. Това отне дълго време. Работата беше уморителна и трябваше да почиват, за да възстановят дишането си, после продължаваха пак. Изведнъж Скуле се обади, че е напипал нещо, което не е камък, но не може да го освободи.

— Внимателно — рече Орм, — първо изчистете всички камъни.

— И това тук не е камък — каза Дългия Стаф, като извади някакъв предмет от водата.

Беше торба и съдържанието й явно бе тежко, защото се наложи да я подхване здраво. Обърнат с лице към Орм, той бе успял да я повдигне на половината разстояние до скалата, когато тя се скъса по средата. Кожата, от която беше направена, бе изгнила, и във водата с плисък се изсипа река от сребърни монети. Щом видяха това, мъжете на брега нададоха страшен вик — от страх и от разочарование. Дългия Стаф се опита да спре потока с ръце, а другите се хвърлиха един през друг да повдигнат торбата и да спасят каквото могат. Въпреки усилията им голяма част от съдържанието и потъна във водата.

— Добре започваме — с горчивина отбеляза Орм. — Така ли се вади сребро? Какво ще остане за мен, ако продължаваме по този начин? Няма значение — добави той с по-спокоен глас, — сега поне знаем, че сме дошли където трябва и че никой не е бил тук преди нас. Но внимавай с останалото, холандецо. Трябва да има още четири торби.

Всички гледаха с яд и подигравка Дългия Стаф. Той започна да се цупи и се кълнеше, че няма да остане и минутка повече във водата. Не била негова вината, че торбата е прогнила; ако трябвало той да крие такова количество сребро, щял да си даде труд да го сложи в по-здрава опаковка. Подканяше други да заемат мястото му и да се опитат да свършат работата по-добре.

Но Орм и Олоф се съгласиха, че Дългия Стаф не е отговорен за това. Насърчиха го и го успокоиха, така че той продължи търсенето.

— А тук има нещо друго — рече Скуле и издърпа това, което беше хванал. — По-тежко е от камък.

Беше малко медно сандъче, силно позеленяло и невероятно тежко, многократно свързано с тънки червени въженца, запечатани с олово.

 

 

— О, да, сандъчетата — каза Орм. — Бях ги забравил. Трябва да има общо четири такива. Вътре има разни женски дрънкулки, но всичкото сребро е в торбата.

С останалите торби имаха повече късмет, успяха да ги качат на скалата, без да разсипят нещо от съдържанието им. С всяка новооткрита торба радостта им се увеличаваше, вече не мислеха за печенегите или за това, че времето тече. Наложи се да търсят доста, докато намерят последните две сандъчета — бяха потънали в пясъчното речно дъно. Накрая намериха и тях и натовариха цялото съкровище на талигата.

По-голямата част от нощта беше преминала и още щом поеха обратно, старият им страх от печенегите се върна.

— Ще пристигнат веднага щом се разсъмне — рече Споф.

— Орм е роден под щастлива звезда — обади се Олоф Пъстрата птица, — аз също! Може да стане така, че да избегнем срещата с тези печенеги. Мина вече доста време, откакто двамата конници ни видяха, а не се появи жива душа. Според мен е така, защото сега печенегите ни чакат при последния бент, там, където свършва преходът по суша. Те не знаят, че възнамеряваме да изминем само половината път и след това да се върнем обратно. Ще тръгнат да ни преследват чак след като осъзнаят грешката си; ако всичко върви добре, ние ще сме пристигнали на кораба невредими.

Но пророчеството му се оказа погрешно, макар че думите му почти се сбъднаха. Малко след разсъмване, когато бяха вече съвсем близо до кораба, чуха зад себе си тропот от копита. Обърнаха се и видяха печенегите — те ги преследваха в галоп, сякаш бяха бурите на Один.

Орм накара хората си да спрат и да заемат позиция с опънати лъкове пред талигата. Мъжете бяха в чудесно настроение, готови да се бият за среброто си, ако ще и с всички печенеги на източните земи.

— Докато от нас останат поне четирима или петима живи, които да защитават талигата, никой няма да се докосне до нея — рекоха те твърдо.

Но печенегите бяха хитри, човек трудно се прицелваше в тях. Вместо да яздят право срещу викингите, те пришпорваха конете си в пълен галоп, минаваха край тях на такова разстояние, че стрелите им да стигнат целта си, и стреляха в движение, профучавайки като светкавица. После се прегрупираха и след кратка почивка отново повториха тази маневра в противоположна посока. Повечето от хората на Орм бяха добри ловци и си служеха безпогрешно с лъка, така че се представяха достойно и всеки път. когато някой противник се катурваше от коня, те надаваха оглушителни победоносни викове. Но понякога и стрелите на печенегите попадаха в целта; след време Орм и Олоф решиха, че ако продължава така, няма да успеят да удържат още дълго положението.

Между две атаки Орм извика при себе си Чернокос и Веселия Улф. И двамата бяха ожулени от стрели, но духът им беше бодър — всеки с гордост отбелязва, че е убил своя противник. За техен късмет на това място скалите се спускаха почти отвесно надолу към реката, така че бяха неуязвими откъм тази посока. Орм накара момчетата да се промъкнат пълзешком по скалите и да изтичат по брега до мястото, където ги чакаше корабът. Щом стигнат там, те трябваше да повикат Токе и да му кажат веднага да им дойде на помощ с всички моряци от кораба.

— От вас зависи как ще завърши това приключение — рече той. — Скоро стрелите ни ще свършат.

Горди, че им поверяват толкова важна задача, момчетата се подчиниха и се спуснаха бързо по скалите. Скоро печенегите ги нападнаха отново; сега Олоф Пъстрата птица падна, пронизан от стрела в гърдите. Беше проникнала през ризницата и достигнала до тялото му.

— Това беше умен ход — рече той. — Оттук нататък ще трябва да се биете без мен.

И още докато говореше, коленете му се огънаха. Успя да се задържи прав, покатери се върху талигата и се просна там, подпрял глава на една от торбите със сребро. Сред тях и сандъчетата със съкровището вече се бяха изпружили и други ранени.

При следващата атака на печенегите хората на Орм изстреляха последните си стрели. В същия момент чуха зад себе си радостен вик.

— Пророчеството на стареца се сбъдна! — извикаха няколко гласа. — Фин Сонесон падна убит! Стрела го улучи в гърлото! Брат му Колбьорн загина само преди секунда. Вече четирима умряха — ние, останалите, ще се върнем живи!

Точно така и стана. Веднага след като те замлъкнаха, откъм кораба се разнесоха бойни викове. Това означаваше, че хората на Токе са слезли на брега. Щом ги видяха, печенегите сякаш загубиха желание за бой. Притичвайки да търсят паднали стрели, бойците на Орм чуха как тропотът от копита заглъхва, вместо да се засилва, и след малко съвсем се загуби в далечината. Орм заповяда да не убиват никого от ранените, които лежаха на земята.

— Нека си стоят тук — рече той, — докато близките им дойдат да ги приберат.

А техните ранени, които не можеха да ходят, вече лежаха в талигата. Седмина от другарите им останаха мъртви на земята. Моряците ги вдигнаха и ги отнесоха, за да могат при първа възможност да ги погребат с почести. Но междувременно побързаха да се качат на кораба, преди печенегите да са се върнали.

Писарят на Фасте беше изчезнал, но по-късно го намериха заспал под талигата, когато отидоха да я изтеглят. Побутнаха го с дръжката на едно копие, за да го разбудят, и дълго му се присмиваха. Той отвърна, че тази битка не го засяга, той е длъжностно лице, чието задължение е да събира данъци. Не искал да се пречка на никого, а освен това бил уморен от нощния поход. Мъжете смятаха, че притежава изключително спокоен дух, след като е бил в състояние да проспи цялата битка.

Малко след това се срещнаха с Токе; всички се зарадваха много. Токе се бе отървал съвсем лесно от противника — печенегите се бяха разбягали още щом хората му приближиха, и ги обсипаха със стрели и бойни викове. Те също се страхуваха, че може да са изразходвали всичките си боеприпаси.

След като се качиха на кораба, Орм се огледа и попита Токе:

— Къде са момчетата?

— Момчетата? — отвърна Токе. — Нали бяха с теб?

— Изпратих ги по брега, за да те извикат на помощ — каза Орм с променен глас.

— Какво може да им се е случило? — зачуди се Токе и си почеса брадата, — Чух конски тропот и бойни викове. Видях, че печенегите препускат към вас. Веднага загребахме към брега, за да ти дойдем на помощ. Но никакви момчета не съм срещал.

Един от хората на Токе се обади, че точно преди корабът да стигне до брега; видял как трима печенеги се появяват иззад скалите и влачат нещо към конете си. Помислил, ч6 са трупове или пленници, но повече не се сетил за това, тъй като в този момент корабът докоснал брега и той започнал да мисли за предстоящата битка.

Орм стоеше безмълвен. Свали шлема си и го пусна .на земята; после седна върху един камък на брега и се загледа в реката. Седеше и не помръдваше, никой не посмя да му заговори.

Мъжете го гледаха втренчено и шепнеха нещо помежду си. Дори Токе не знаеше какво да му каже. Споф и писарят на Фасте пренесоха ранените на борда.

Накрая Орм се изправи. Отиде при Токе и откачи Синия език от колана си. Всички зяпнаха от ужас, като видяха какво прави.

— Отивам при печенегите — рече той. — Чакайте на кораба три дни. Ако Чернокос се върне, предай му моя меч. Ако нито единия от нас не дойде, занеси го вкъщи на Харалд.

Токе взе меча.

— Лошо — промълви той.

— Раздели съкровището справедливо — добави Орм, — така както аз бих го разделил. Малко щастие донесе то на нас, потомците на Тосте.