Патрик Зюскинд
Парфюмът (1)

(Историята на един убиец)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Parfum (Die Geschichte eines Mörders), (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 164 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (22 юни 2007 г.)

Издание:

Издателска къща „Кибеа“, 2000


По-долу е показана статията за Парфюмът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Парфюмът.
Историята на един убиец
Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders
Издание на романа „Парфюмът“, 1986 г.
Издание на романа „Парфюмът“, 1986 г.
Автор Патрик Зюскинд
Първо издание 1985 г.
Флаг на Германия Германия
Оригинален език немски
Жанр роман

Издателство в БГ Христо Г. Данов, 1988 г.
Преводач Юрия Симова
ISBN ISBN 978-954-330-077-8
Парфюмът.
Историята на един убиец
в Общомедия

„Парфюмът. Историята на един убиец“ (на немски: Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders) е роман от немския писател Патрик Зюскинд (р. 1949), публикуван през 1985 г. [1]

До 1985 г. Патрик Зюскинд е напълно непознато име в литературата. Днес той е един от най-споменаваните немски писатели, а книгата му „Парфюмът“ веднага след излизането ѝ е преведена на повече от двадесет езика. Сравняват я по въздействие и популярност с Името на розата на Умберто Еко. Но по-подходящо е сравнението с една по-стара „литературна сензация“ – през 1929 г. по подобен начин е приета от читателите и критиката по света друга немска книга: романът на Ерих Мария РемаркНа Западния фронт нищо ново“.

През 2006 година романът е филмиран от Том Тиквер под заглавието „Парфюмът: Историята на един убиец“.

Гласове

Приликата се подсилва и от сходната съдба на двете книги – и двата романа предизвикват крайно противоречиви оценки, простиращи се между пламенен възторг и също така пламенно отрицание. „Тъй изненадващ, тъй приказен и в същото време тъй ужасно страшен, пълен с фантазия и езиково изящество – това е вълнуващият първи роман на един високо надарен писател“ – може да се прочете в един немски критичен отзив за „Парфюмът“. А в Сан Франциско пишат: „Едно от най-смайващите открития през последните години. Пленително. Шедьовър!“ Френският Фигаро отбелязва: „По-различно от всичко четено досега. Феномен, който ще остане единствен в съвременната литература.“ А авторитетният Тайм пророкува: „Силен и увличащ роман. Въздействието му ще трае дълго.“

Наред с възхищенията обаче се появяват и гласове, които наричат романа мистификация, упрекват Зюскинд, че спекулира с ниските страсти на читателите, обвиняват го в епигонство, та дори в плагиатство, като се опитват да му отнемат авторството на основната идея.

Гениалното чудовище

А тя е наистина уникална: един човек, „едно от най-гениалните чудовища на осемнадесети век“, притежава необикновено силно обоняние и чудната способност да различава хиляди ухания. Единствената му амбиция в този живот е от „летливото царство на миризмите“, а именно: да композира парфюм, съставен от телесната миризма на множество красиви момичета, с който да се напръска и така да спечели обичта на хората. Защото – и това е ужасната цена за гениалността му – самият той е лишен от собствена миризма.

Чудовището Жан-Батист Грьонуй, роден под тезгяха на рибния пазар от проститутка и изоставен там, копнее за мириса на ония толкова рядко срещани люде, които вдъхват любов. И тъкмо те стават неговите жертви. Но стремежът му е да създаде парфюм с дъх не само на човек, а и на свръхчовек, на ангел – „така неописуемо хубав и живителен, че този, който го вдъхне, да се омагьоса и да възлюби от все сърце него – Грьонуй, носителя на този парфюм“.

Но – ето и поантата на романа – в мига на успеха онази магия, за която убиецът е копнял винаги – обичта на хората, – му става непоносима, защото самият той не ги обича, той ги мрази. И символично конципираният герой на Зюскинд – пак един диктатор и тиран – внезапно осъзнава, че удовлетворение би намерил не в обичта, а само в омразата, в чувството да мрази и да бъде мразен.

Културата на сетивата

Картина от Вато върху обложката на оригинала

Тази заострена фабула обаче е само външната обвивка на творбата. Същността ѝ е друга – иронично есе върху закърнялата култура на възприятията при човека, особено съвременния. Според Зюскинд парфюмите, които ни заобикалят, притежават такава убеждаваща сила, пред която бледнеят слово, поглед, чувство и воля. Покоряващата власт на уханието е неудържима, тя прониква в нас, както въздухът в дробовете ни, изпълва ни докрай и няма средство, което да я спре, защото не я осъзнаваме.

Сравняват образа на Жан-Батист Грьонуй с един или друг герой от съвременната литература, най-вече с прочутия урод на Гюнтер Грас от романа Тенекиеният барабан. Но всички тези „чудовища“ идат от романтичната традиция. Героят на Зюскинд – той е и физически безобразен – е по-сроден с Квазимодо на Виктор Юго и особено с персонажите от приказния свят на Е.Т.А. Хофман. А оттам пътят води назад към немската народна приказка, към ужасните разкази за изверги и фантастични зверства, събрани някога от Братя Грим. Дори стилът на „Парфюмът“ е издържан в духа на немското романтично повествование с характерната ирония и „изпадане от рамката“ на фабулата. Затова и романът добива особена идейна многозначност, която бързо го отделя от образците на „тривиалната литература“.

Бележки

  1. Зюскинд, Патрик „Парфюмът. Историята на един убиец“. Превод от немски Юрия Симова, изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988 г.

Източници

Тази статия се основава на материал, използван с разрешение.

ПЪРВА ЧАСТ

1

През осемнадесети век във Франция живееше един човек, комуто с право отредиха място сред най-гениалните изроди на тази не съвсем бедна откъм гениални изроди епоха. Нека ви разкажа неговата история. Наричаше се Жан-Батист Грьонуй[1] и ако за разлика от имената на други гениални чудовища като маркиз Дьо Сад, Сен-Жюст, Фуше, Бонапарт и прочие името му днес тъне в забрава, то не е защото Грьонуй отстъпваше на тези тъмни люде по самомнителност, презрение към човешкия род, безнравственост, накратко казано — по безбожие, а защото неговият гений и единствената му амбиция се ограничаваха в област, която не оставя дири в историята — в летливото царство на миризмите.

По времето на нашия разказ в градовете цареше смрад, невъобразима за нас, съвременните хора. Смърдяха на тор улиците, смърдяха на урина задните дворове, смърдяха на гнилоч и мишчина, стълбищата, кухните — на скапано зеле и овча лой, душните всекидневни — на мухъл и прахоляк, спалните — на мазни чаршафи, спарени пухени завивки и препълнени нощни гърнета. Комините бълваха смрад на сяра, кожарските работилници бълваха смрад на разяждащи луги, кланиците бълваха смрад от съсирена кръв. Хората воняха на пот и непрани дрехи, устите им воняха на загнили зъби, стомасите им се оригваха на лук, а телесата — ако не бяха съвсем млади — смърдяха на престояло сирене, вкиснато мляко и тумори. Смърдяха реките, смърдяха площадите, смърдяха църквите, смърдеше под мостовете и в дворците. Селякът смърдеше като кюрето, калфата — като мадам майсторшата, смърдеше цялата аристокрация, смърдеше дори кралят — като хищно животно смърдеше той, а кралицата — като стара коза зиме, както и лете. Защото през осемнадесети век все още не бе възпряна разложителната дейност на микробите, така че нямаше човешко поприще — съзидателно или разрушително, нямаше нито едно проявление на покълващ или отмиращ живот, което да не се съпровожда от зловоние.

Естествено, смрадта бе най-голяма в Париж, защото Париж бе най-големият град на Франция. А там, между улиците „Фер“ и „Феронри“ се гушеше едно кътче, където зловонието достигаше своя апогей: Гробището на невинните. Цели осемстотин години тук бяха заравяли умрелите от болницата „Божи дом“ и околните енории, цели осемстотин години, ден подир ден, бяха извозвали с тарги трупове, за да ги изтърсват в дългите ровове, цели осемстотин години в гробници и костници се бяха пластили кокал върху кокал. Едва по-късно, в навечерието на Френската революция, когато някои гробове застрашително пропаднаха и смрадта от преливащото гробище подтикна жителите не към безобиден ропот, а към истински бунт, то най-сетне бе затворено и изоставено. Милионите кости бяха изринати в катакомбите на Монмартр и на освободеното място уредиха пазарен площад.

И тъкмо тук, на най-зловонното място в цялото кралство, на 17 юли 1738 година се роди Жан-Батист Грьонуй. Бе един от най-жежките дни на годината. Като оловна плоча зноят затискаше гробището и изцеждаше в съседните улички разложителните изпарения с миризма на гнил пъпеш и изгорял рог. Когато започнаха родилните болки, майката на Грьонуй стоеше до бараката за риба на улица „Фер“ и остъргваше току-що изкормените шарани. Рибата, уловена във водите на Сена уж призори, вече вонеше тъй убийствено, че надмогваше зловонието на труповете. Жената обаче не усещаше ни миризмата на риба, ни миризмата на леш, защото нейният нос до голяма степен бе притъпял към всякакви миризми, а освен това болката раздираше утробата и смазваше възприемчивостта й към външните дразнения. Искаше само едно: да свършат мъките, да свърши час по-скоро проклетото раждане. Бе петото поред. И петте се случиха тук, до бараката, и петте отрочета се родиха мъртви или полумъртви. Но тъй като пръкналият се къс месо почти не личеше сред търкалящите се навред рибешки вътрешности, а и скоропостижно предаваше Богу дух, вечерта всичко се загребваше наедно, мяташе се на ръчната количка и се изхвърляше или отвъд в гробището, или долу в реката. И днес щеше да стане същото, а майката на Грьонуй, която все още бе млада, някъде към двадесет и петте, която все още минаваше за хубава, защото в устата си имаше почти всички зъби, а по главата — оцеляла косица и освен подагра, сифилис и лека охтика не страдаше от по-сериозна болест; която все още се надяваше да поживее било още пет, било още десет години, а след време дори да се омъжи за някой овдовял занаятчия и като уважавана съпруга да се сдобие със законни деца или… та майката на Грьонуй желаеше всичко вече да е приключило. Когато болките зачестиха, тя се сви под касапския тезгях и роди там — както четири пъти преди това, а с ножа за риба отряза пъпната връв. Сетне обаче поради жегата и вонята, които тя не възприемаше като нещо действително, а само като нещо непоносимо, упоително — като поле с кремове или стайче, претъпкано с нарциси, — жената изпадна в несвяст, климна встрани и се изтърколи на улицата, където остана да лежи с ножа в ръка.

Врява, топуркане, тълпа зяпачи се струпва около й. Притичва стражата. Жената все още лежи на улицата с нож в ръка и бавно идва на себе си.

Какво й е?

— Нищо.

Какво е правила с ножа?

— Нищо.

Откъде тази кръв по полите й?

— От рибата.

Тя се надига, хвърля ножа и тръгва да се мие. И тогава, против всякакви очаквания, новороденото под тезгяха изплаква. Хората проверяват, съглеждат детето и го измъкват изпод рояк мухи, изкормени вътрешности и отрязани рибешки глави. По закон го дават на дойка, а майката арестуват. Тъй като тя си признава и без да усуква, заявява, че пак е щяла да остави това изчадие да пукне, както впрочем е сторила вече с предишните четири, я изправят пред съд, осъждат я за многократно детеубийство и няколко седмици по-късно отсичат главата й на площад „Грев“.

До този момент сукалчето бе сменило дойката си за трети път. Никоя не го задържаше повече от ден-два. Било много лакомо, разправяха те, бозаело за двоица, лишавало останалите от кърма, а дойките си — от препитание: нямало сметка само от едно хранениче. На кварталния пристав, някой си Ла Фос, всичко това дойде до гуша и реши да отнесе кърмачето в сборището за подхвърлени деца и сираци на улица „Сент Антоан“ в покрайнините на града, откъдето ежедневно потегляше транспорт за главния приют в Руан. Но тъй като този транспорт се извършваше от хамали с плетени кошове на гръб, където за икономия пъхаха по четири нещастничета наведнъж; тъй като смъртността из пътя бе извънредно висока; тъй като на хамалите бяха наредили да пренасят единствено кръстените и снабдените с редовен документ за транспорт, който пък се подпечатваше в Руан; а тъй като детето Грьонуй нито бе кръстено, нито имаше някакво име, за да бъде вписано в този документ, но, от друга страна пък, бе недопустимо полицията да подхвърля деца пред портите на приюта, само и само да си спести всички тези формалности… та значи по ред технически затруднения от бюрократичен и учрежденски характер, а и понеже времето напредваше, приставът Ла Фос се отказа от първоначалните си намерения и срещу разписка нареди да предадат момченцето на някоя църковна институция, където да го кръстят и да се разпореждат с по-нататъшната му съдба. Оставиха го в манастира „Сен Мери“ на улица „Сен Мартен“. Там то получи светото кръщение и името Жан-Батист. А тъй като него ден абатът бе в добро разположение на духа и запасите му от милосърдие още не бяха изчерпани, той не разреши да експедират детето за Руан, а го остави хранениче на манастира. За тази цел кърмачето бе поверено на дойката Жана Бюси, която до второ нареждане щеше да получава за положените грижи по три франка седмично.

Бележки

[1] Grenoille — жаба (фр.). — Б. пр.