Франс Бенгтсон
Червеният змей (9)

Седма глава: КАК ОРМ СЛУЖИ ПРИ АЛМАНСУР И КАК ОТПЛАВА С КАМБАНАТА НА СВЕТИ ЯКОВ

Орм започна службата си в императорската охрана в Кордова през осмата година от царуването па халифа Хишам или три години преди Бю Дебелия и Вагн Акесон да отплават с иомсвикингите срещу норвежците. Остана на това място в продължение на четири години.

В Кордова уважаваха много хората от императорската охрана. Те се обличаха по-изискано от обикновените граждани, ризниците им бяха тънки и леки, но по-устойчиви и по-изящно изработени от всички, които Орм и другарите му бяха виждали дотогава. Шлемовете им блестяха като сребърни, а понякога носеха над доспехите си червени наметала; по края на щитовете им, в полукръг, много фино беше гравиран някакъв надпис. Същите думи бяха избродирани и върху огромните знамена на Алмансур, които на военни походи винаги носеха начело на армията му. Те означаваха: „Само Аллах е победител.“

При първото си появяване пред Алмансур, когато началникът на охраната ги заведе, за да ги представи, Орм и хората му се изненадаха от вида му, — те си го представяха с размери на истински герой. Всъщност не правеше никакво впечатление, беше мършав и полуплешив, с жълтеникавозелен тен на лицето и надвиснали вежди. Седеше на широко легло сред куп възглавници и замислено подръпваше брадата си, като отправяше бързи нареждания към двамата секретари, седнали на пода пред него. Те записваха всяка негова дума. На една маса до леглото имаше медна кутия, а до нея — съд с плодове и голяма плетена клетка, в която си играеха и подскачаха на едно колело няколко мънички маймунки. Докато секретарите пишеха, той взимаше плодове от купата, пъхаше ги между решетките на клетката и наблюдаваше как маймуните се бият за подаръка и протягат изкривените си малки ръце за още; но вместо да се усмихне на лудориите им, той се взираше в тях с тъжни очи, мушкаше още плодове и продължаваше да диктува.

Скоро позволи на секретарите да починат и направи знак на началника на охраната да приближи с хората си. Извърна лице от клетката и се вторачи в Орм и другите викинги. Очите му бяха черни и изглеждаха помръкнали от скръб, но дълбоко в тях нещо гореше и проблясваше, затова не можеха да задържат погледа си на него повече от няколко секунди. Алмансур ги разгледа внимателно, един по един, и кимна с глава.

— Тези мъже имат вид на истински воини — каза той на началника. — Разбират ли нашия език?

Началникът посочи Орм и отвърна, че говорел арабски, но останалите знаели малко или съвсем нищо, и че него смятали за свой вожд.

Алмансур го запита:

— Как се казваш?

Орм му каза името си и добави, че на неговия език то означава змей.

После Алмансур попита:

— Кой е вашият крал?

— Харалд, син на Горм — отвърна Орм, — той е владетелят на цялото датско кралство.

— Не съм чувал за него — рече Алмансур.

— Бъди доволен за това, господарю — каза Орм, — защото накъдето и да се запътят корабите му, кралете пребледняват, щом чуят името му.

Известно време владетелят се взираше в Орм, а след това каза:

— Езикът ти е остър; заслужаваш си името. Твоят крал приятел ли е с франките? Орм се засмя и рече:

— Когато в собствената му страна има размирици, им е приятел, но когато всичко е наред, изгаря градовете им във франкските земи и в Саксония — а нашият крал е глезеник на съдбата.

— Сигурно е добър владетел — рече Алмансур. — Кой е богът ти?

— Това е труден въпрос, господарю. Моите богове са боговете на всички мои съотечественици. Смятаме, че са силни като нас самите. На брой са много, но някои са стари и освен поетите малко хора ги почитат. Най-силният се нарича Тор. Червенокос е като мен и го смятат за приятел на всички смъртни. А най-мъдрият е Один — той е богът на воините. Казват, че благодарение на него ние, северните мъже, сме най-добрите воини на света. Но не зная дали някой от тях ми е помогнал с нещо; аз самият със сигурност не съм направил много за тях. Струва ми се, в тези земи те нямат особено влияние.

— Сега, невернико, слушай внимателно — рече Алмансур. — Няма друг бог освен Аллах. Да не говорим за много, нито дори за три. За теб ще е добре, ако в деня на Страшния съд не ги споменаваш. Един е Аллах, Вечният, Великият, а Мохамед е неговият пророк. Ето, това е истината й в това ще вярваш. Когато водя войни срещу християните, правя го заради Аллах и Пророка и нека беда сполети всеки мъж от армията ми, който не ги почита. Ето защо отсега нататък ти и твоите хора ще вярвате само в истинския бог и в никой друг.

Орм отвърна:

— Ние, скандинавците, не се кланяме на боговете, без да е необходимо, мислим, че е глупаво да им досаждаме с празнословия. Откакто сме тук, не сме изрекли ни една молитва, за последен път поднесохме дарове на морския бог, за да ни закриля на път за вкъщи, но това явно не ни помогна, защото малко по-късно се появиха твоите кораби и всички, дето ни виждаш, бяхме пленени. Сигурно нашите богове тук нямат власт; така че, господарю, аз самият с удоволствие ще се подчиня на заповедта ти и докато ти служа, ще се кланям на твоя бог. Ако желаеш, ще попитам другарите си какво мислят по въпроса.

Алмансур кимна и Орм преведе на останалите:

— Казва, че трябва да вярваме в неговия бог. Той е един-единствен, нарича се Аллах и не зачита останалите богове. Изглежда, е силен в тази страна, а нашите са слаби на такова разстояние от дома. Ако спазваме техните обичаи в това отношение, ще се отнасят с нас по-добре. Мисля, че ще е глупаво да се противопоставяме на желанията на Алмансур.

Мъжете се съгласиха, че нямат избор и ще е лудост от тяхна страна да предизвикват гнева на такъв могъщ владетел. Накрая Орм го осведоми, че всички ще почитат Аллах и обещават да не се кланят на никой друг освен на него.

Тогава владетелят повика двама свещеници и един магистрат. Накараха Орм и другарите му да повтарят пред тях свещеното верую на последователите на Мохамед, диктувано дума по дума от Алмансур: че нямало друг бог освен Аллах, че Мохамед бил неговият пророк. За всички освен за Орм бе трудно да произнасят думите, въпреки че им ги изговаряха отчетливо.

Когато тази церемония завърши, Алмансур изглеждаше доволен. Сподели със свещениците усещането си, че е служил добре на Аллах, и те се съгласиха. После бръкна в медната кутия, поставена на масата, и извади шепа златни монети; даде на всеки по петнадесет, а на Орм тридесет. Благодариха му и началникът ги заведе обратно в квартирата им.

Токе се обади:

— Ето че се сбогувахме с боговете си. Може би така е редно в чужда страна, където властвуват други божества, но ако някога пак се върна вкъщи, те ще са ми по присърце, отколкото техният Аллах. Изглежда, наистина е най-силният в тези земи и ето, вече ни помогна да се сдобием със злато. Ако успее да ни намери и по някоя жена, още повече ще ми се издигне в очите.

Скоро след това Алмансур обяви война на християните и се запъти на север, придружен от охраната си и голяма армия. Три месеца разграбваше Навара и Арагон. Междувременно Орм и хората му се сдобиха със злато и жени, затова бяха доволни, че служат на такъв господар. Всяка пролет и есен те бяха на бойното поле под знамената на Алмансур, а през най-горещите месеци на лятото и в сезона, който хората на юг наричат зима, почиваха в Кордова. Полагаха всички усилия да се приспособят към обичаите в страната и нямаха основания да се оплакват от службата си — за да му бъдат верни, Алмансур често им правеше скъпи подаръци, а всичко, което спечелеха с бой или грабеж, им позволяваше да задържат за себе си — на него даваха само една пета част.

Но понякога не им беше особено приятно да са последователи на Аллах и слуги на Пророка. Забраняваха им да си угаждат с вино и свинско месо, което при походите си често намираха в домовете на християните; а те бленуваха за тези удоволствия. Рядко се престрашаваха да пренебрегнат забраната, макар че тя им се струваше по-странна от всичко. Алмансур строго наказваше за всяко неподчинение. Освен това непрекъснато трябваше да се молят на Аллах и да падат на колене пред Пророка, което не им се харесваше много. Всяка сутрин и вечер, когато Алмансур воюваше, цялата му армия коленичеше с лице, обърнато в посоката, където се намираше градът на Пророка, и всички трябваше да се поклонят по няколко пъти, като докосват с чело земята. Това им се струваше унизително и смешно, но знаеха, че нямат друг избор, освен да следват този обичай, доколкото могат, и да правят като всички останали.

В битките се проявиха много и станаха известни в охраната. Смятаха се за най-добрите воини там и никой не оспорваше правото им на избор, когато дойдеше време да разпределят плячката. На брой бяха осмина: Орм и Токе, Хале и Огмунд, Туме, който преди гребеше с Токе, Гуне, който гребеше с Крок, Едноокия Рап и Улв, най-старият от всички. Преди много години на едно коледно празненство му бяха разцепили устата и оттогава му викаха Гринулв, защото тя зееше накриво и бе по-широка от нормалното. Съдбата бе толкова благосклонна към тях през тези четири години служба при Алмансур, че загубиха само един от другарите си.

Пътуваха надлъж и нашир; колкото повече посребряваше брадата на Алмансур, толкова по-яростно нападаше той християните, прекарваше все по-малко време на спокойствие у дома в двореца си в Кордова. Те го придружаваха, когато предприе поход далеч на север до Памплона, в Наварското кралство; на два пъти безуспешно се опитваха да превземат града; но на третия успяха и започнаха да секат с мечове наляво и надясно. Тук един изхвърлен от катапулта камък уби Туме, който гребеше заедно с Токе в галерата. Веднъж управителят на Майорка прояви непокорство и те отплаваха с кораба на самия Алмансур до острова и стояха на пост, когато обезглавяваха управителя и още тридесет негови родственици. Сред прахоляк и жеги се биха в тежкото сражение при Енарес, където армията на кастилскня граф здравата ги бе притиснала, но накрая те я обградиха и избиха войните й до крак. Вечерта след битката натрупаха телата на убитите християни и направиха камара от трупове, от чиито връх един от свещениците на Алмансур призова слугите на Пророка към молитва. Друг път участвуваха в огромен поход в кралство Леон, където така разгромиха крал Санчо Дебелия, че накрая собствените му хора решиха, че е безполезен (беше толкова дебел, че вече не можеше да се държи на коня), и го свалиха, като след това поднесоха дарове на Алмансур.

По време на всички тези походи Орм и другарите му не престанаха да се удивляват на Алмансур, на неговата сила и прозорливост, на неизменното щастие, което съпътствуваше всичките му начинания; но най-много ги изумяваше невероятното му страхопочитание пред Аллах, разнообразието от средства, които измисляше, за да умилостиви своя бог. Всяка вечер след битка слугите внимателно изстъргваха цялата мръсотия и кал, останала по обувките и дрехите му, и я събираха в копринена торба; а когато походът свършеше, я носеха в Кордова. Владетелят бе заповядал тази пръст от войните с християните да се погребе заедно с него при смъртта му, защото Пророкът бил казал: „Благословени са тези, конто са минали по прашни пътища, за да се бият срещу неверниците.“

Но въпреки калта страхът на Алмансур от Аллах не се уталожи. Накрая реши да предприеме едно грандиозно, ненадминато до този момент начинание — да унищожи свещения град на християните в Астурия, където бе погребан великият чудотворец апостол Яков. През есента на дванадесетата година от владичеството на халифа Хишам, която бе четвъртата от службата на Орм и другарите му при Алмансур, владетелят събра армия, невиждана по големина дотогава в Испания, и се отправи на северозапад, като прекоси Пустата земя, която от години бе разделителна граница между андалуските и астурийските християни.

Стигнаха до техните поселища отвъд тази земя, където, откакто се помнеха хората, андалусец не бе прониквал. Християните се прикриваха хитро из планините и клисурите и не минаваше ден, без да се водят жестоки битки. Една вечер, когато войниците бяха построили вече лагера си и Алмансур почиваше след вечерна молитва в огромната си шатра, враговете ги нападнаха изненадващо. Отначало те сякаш надделяха — един техен взвод проникна в лагера и създаде паника; във въздуха ехтяха диви бойни викове и писъци за помощ. Щом ги чу, Алмансур бързо изскочи от шатрата, за да види какво става. Носеше шлем на главата, в ръката си държеше меч, но не бе облякъл бойните си доспехи. Същата вечер на пост пред входа стояха Орм и двама негови другари, Хале и Едноокия Рап. Щом Алмансур се появи, към него се стрелнаха в галоп няколко вражески конници. Познаха го по зелената лицева част на шлема (той единствен в цялата армия носеше този цвят) и с тържествуващи викове насочиха копията си към него. Нощта бе тъмна, а владетелят бе вече стар и не би могъл да ги избегне; но Орм, който бе най-близо, внезапно се хвърли на гърба му и го събори по лице; две от копията се пречупиха в щита му, а трето се заби в рамото му. Четвъртото закачи Алмансур отстрани, както бе проснат на земята, и го рани леко. Хале и Рап се втурнаха да посрещнат враговете, метнаха копията си и повалиха единия конник, после от всички посоки им се притекоха и други воини на помощ. Много от християните бяха убити или принудени да избягат.

Орм изтегли острието от рамото си и помогна на Алмансур да стане, като се чудеше как ли ще реагира господарят на това, че го бе съборил по лице на земята. Но Алмансур изглеждаше изключително доволен, че е ранен. Бе първата му рана и смяташе, че е имал невероятен късмет да може да пролее кръвта си за Аллах, като същевременно не страда особено от това. Заповяда да доведат трима от командуващите кавалерията и публично ги порица пред събраните офицери, че не са защитили добре лагера. Те се проснаха в краката му и признаха небрежността си, при което Алмансур им позволи да си кажат молитвата и да си завържат брадите, преди да ги екзекутират, както правеше, когато бе в добро настроение.

На Хале и на Рап даде по шепа злато. После, докато всички офицери от армията бяха все още там, накара Орм да излезе крачка напред. Втренчи се в него и каза:

— Червенобради боецо, ти вдигна ръка срещу господаря си, а никой войник не може да направи това. Какво ще отговориш на обвинението ми?

Орм отвърна:

— Въздухът гъмжеше от копия и друго не можех да сторя. Но вярвам, господарю, че ти си толкова велик, та случилото се не би могло да нарани твоето достойнство. Освен това ти падна с лице срещу врага и никой не може да те обвини, че си отстъпил.

Алмансур мълчаливо заопипва брадата си. После кимна и рече:

— Това е хубав отговор. Но ти ми спаси живота, аз имам още неща да върша на този свят.

Накара да донесат от ковчежето му един златен синджир и се обърна към Орм:

— Видях, че копие е разкъсало рамото ти. Сигурно боли. Ето ти лек за болката.

И с тези думи го окачи на врата му. Това бе невероятно голяма чест за него. След това премеждие Орм и хората му спечелиха още повече благоволението на Алмансур. Токе разгледа верижката и се зарадва, че Орм е получил такъв скъп подарък.

— Без съмнение — каза той — този Алмансур е най-добрият господар, за когото можем да си мечтаем. Все пак мисля, че както ти, така и всички ние имахме късмет, като го бутна да падне по лице, а не по гръб.

На следващия ден армията продължи похода си; накрая пристигнаха в свещения град на християните, където бе погребан апостол Яков. Над гроба му се издигаше величествена църква. Тук боевете бяха много тежки, християните вярваха, че апостолът ще им се притече на помощ, и се сражаваха до последен дъх; но накрая Алмансур ги победи и градът бе превзет и изгорен. Християни от всички краища на страната бяха донесли за съхранение в града ценностите си, тъй като никога досега враг не го бе заплашвал. Затова спечелиха невероятно голяма плячка и много пленници. Съкровеното желание на Алмансур бе да унищожи красивата църква над гроба на апостола, но тя бе от камък и не можеше да гори. Той изпрати пленниците и войници от собствената си армия да я сринат. В камбанарията й имаше дванадесет камбани, всяка от които носеше името на някой, апостол. Те имаха чудно мелодичен звук и християните ги ценяха много, особено иай-голямата, наречена Яков.

Алмансур нареди да закарат камбаните в Кордова и да ги поставят обърнати нагоре в голямата джамия, където, напълнени с благовонни масла, да горят като светилници за прослава на Аллах и Пророка. Бяха неимоверно тежки; построиха за тях огромни носилки; във всяка поставиха по една камбана и шестдесет пленници я носеха на смени. Но камбаната Яков бе толкова тежка, че не можеха да направят достатъчно здрава носилка, а знаеха, че е невъзможно да я прекарат с волски каруци през планинските проходи. Но на Алмансур никак не му се щеше да я остави, защото я смяташе за най-ценния трофей, който някога е печелил.

Затова заповяда да изградят за нея платформа, която ще могат да изтеглят върху дървени трупи до най-близката река, а оттам с кораб да я превозят заедно с камбаната до Кордова. Щом я направиха и сложиха под нея трупите, промушиха през куките на камбаната железни пръти и се опитаха да я повдигнат; но на мъжете от юг сякаш им липсваше сила или пък ентусиазъм за тази работа. А когато прикачиха по-дълги пръти, за да могат да включат повече хора, желязото се пречупи, но камбаната не помръдна от земята. Орм и хората му, които бяха дошли да гледат, се разсмяха. Токе рече:

— Шестима здрави мъже би трябвало да я повдигнат без особени усилия. А Орм се намеси:

— И четирима могат да се справят.

Той, Токе, Огмунд и Едноокия Рап се приближиха, промушиха един къс прът през куките и я повдигнаха върху платформата.

Алмансур, който минаваше на кон край тях, се спря да ги наблюдава. Повика Орм и му каза:

— Аллах е надарил теб и приятелите ти с невероятна сила, хвала на името му. Изглежда, на вас е отредено да се погрижите камбаната да стигне невредима до кораба, а оттам в Кордова. Не познавам други, които могат да се справят с това.

Орм се поклони и отвърна, че задачата не му се вижда трудна.

Алмансур подбра измежду пленниците група силни роби и им нареди да изтеглят камбаната долу до реката на мястото, където става плавателна. След това те щяха да служат за гребци на един пленен от астурийците кораб, който ги чакаше там. Изпрати двама свои служители като надзиратели по време на пътешествието.

Прикрепиха към платформата въжета и Орм и другарите му тръгнаха с камбаната и робите. Някои от тях я теглеха, други поставяха пред нея трупи. Пътуването бе неприятно, в по-голямата си част пътеката бе стръмна, понякога камбаната се хлъзваше надолу от собствената си инерция и в началото премаза неколцина от робите, които сменяха колелата. Но Орм ги накара да привържат към задната част на платформата въже, така че да могат да я контролират, когато стръмнината стана по-голяма. Оттам нататък се придвижваха по-лесно и накрая се спуснаха до реката, където ги чакаше закотвеният кораб.

Беше неголям търговски кораб, но построен здраво, с добра палуба и десет чифта гребла, мачта и ветрило. Орм и останалите качиха камбаната на борда и я закрепиха с клинове и въжета; после наредиха робите при греблата и отплаваха надолу по реката. Тя течеше на запад, коритото й бе по на север от онази, по която с Крок бяха стигнали до крепостта на маркграфа. Скандинавците се радваха, че отново управляват кораб.

Редуваха се да надзирават гребците, които според тях бяха доста тромави и непокорни. С разочарование откриха, че на кораба няма окови, защото така някой трябваше да стои на пост през нощта; и въпреки това няколко пленници, наказани с камшик, успяха да избягат. Хората на Орм бяха единодушни, че не са виждали по-нескопосано гребане и че ако продължава така, никога няма да стигнат до Кордова.

Щом доближиха устието, видяха много от гигантските бойни кораби на Алмансур, които поради размерите си не можеха да навлязат в реката, въпреки че повечето войници бяха слезли на брега и се бяха присъединили към плячкосването.

Когато ги видяха, викингите се зарадваха и веднага изпратиха двамата служители да заемат от капитаните им колкото е възможно повече вериги. Така се снабдиха с необходимото и оковаха робите по местата им. Орм се възползува да се запаси с храна, защото пътят до Кордова бе дълъг. После останаха на котва редом с бойните кораби в един тих залив, за да чакат време, подходящо за отплаване.

Вечерта Орм слезе на брега с Токе и Гуне и остави другарите си да пазят кораба. Тръгнаха по посока на няколко малки склада, в които търговци се пазаряха за спечелената плячка и продаваха някои вещи, необходими за кораба. Почти бяха стигнали първия склад, когато в него влязоха шестима моряци от един боен кораб; Гуне се закова на място.

— Имаме сметки за уреждане с тези тук — рече той. — Забелязахте ли първите двама?

Нито Орм, нито Токе бяха видели лицата им. Гуне продължи:

— Това бяха убийците на Крок.

Орм пребледня, тръпка премина по тялото му.

— Ако са те — промълви той, — няма още дълго да живеят.

Изтеглиха мечовете си. Бяха същите, които им даде господарката Зубайда. Токе все още не бе успял да измисли толкова подходящо име за своя като Синия език.

— Дългът ни към Крок стои над задълженията ни към Алмансур — каза Орм. — Всички желаем да си отмъстим. Но аз трябва да съм пръв, като вожд съм негов наследник. Вие двамата тичайте зад склада, да им пресечете пътя за бягство.

Сградата имаше врати откъм двете си къси страни. Орм влезе през по-близката и откри вътре шестимата, които разговаряха с търговеца. А той самият, щом го видя да влиза с изваден меч в ръка, се сниши зад някакви торби. Шестимата от кораба извадиха оръжието си и пискливо му заподвикваха разни въпроси. Въпреки че вътре бе сбутано и тъмно, Орм веднага позна мъжа, който бе убил Крок.

— Каза ли си вечерната молитва? — извика той и с такава сила му посече врата, че главата му буквално изхвръкна от раменете.

Двама други моментално нападнаха Орм и той едва смогваше да се защитава. През това време останалите трима хукнаха към задната врата, но Токе и Гуне вече ги чакаха. Токе повали единия на място, като изкрещя името на Крок и замахна с все сила към следващия, но пространството не позволяваше да се развихрят — складът бе малък и отрупан със стока, да не говорим за биещите се вътре мъже. Един скочи на някаква скамейка и се опита да удари Орм, но мечът му закачи някаква греда и Орм го удари с щита си в лицето. Шипът се заби в окото му, той падна по лице и остана неподвижен. Битката не продължи дълго. Вторият убиец на Крок бе повален от Гуне; Орм бе убил двама, а Токе трима. Те пуснаха търговеца, който, скрит в ъгъла, почти не се виждаше, да избяга невредим, тъй като нямаше нищо общо със случилото се.

На излизане от склада забелязаха, че привлечени от шума, към тях вече приближават хора, но щом ги съзряха с кървавите мечове в ръце, те хукнаха обратно. Токе изправи своя меч пред лицето си; по острието му се стичаше кръв, която капеше от дръжката на едри капки.

— Ето, давам ти име, о, сестрице на Синия език! — рече той. — Отсега нататък ще те наричам Алената шия. А Орм гледаше бягащите в далечината моряци.

— И ние трябва да побързаме — промълви той. — Тук сме вече извън закона, но си струваше заради отмъщението.

Бързо се прибраха на кораба и разказаха на останалите за случилото се. Веднага вдигнаха котва и отплаваха, въпреки че вече се беше стъмнило. Мисълта, че са отмъстили за Крок, ги радваше, но същевременно съзнаваха, че трябва да избягат от страната и крайбрежните й води, без да губят време. С бой накараха робите да гребат възможно най-бързо, а Орм сам застана на кормилното гребло. Секретарите на Алмансур не разбраха какво се е случило и го обсипваха с въпроси, но той рядко им отговаряше. Най-сетне корабът излезе от залива в открито море; от юг задуха вятър и те издигнаха ветрилото. До зазоряване поддържаха курс на север, отдалечавайки се от брега; не забелязаха някой да ги преследва.

Зърнаха група острови откъм носа на бакборта и Орм се отправи към един от тях. Там свали двамата секретари и ги помоли да предадат поздрави на Алмансур.

— Невъзпитано ще бъде, ако напуснем службата си при такъв господар — рече той, — без да се сбогуваме с него. Затова предайте му от наше име, че съдбата ни е отредила да убием шестима негови подчинени, за да отмъстим за Крок, предишния ни вожд, независимо че животът на шест човеци съвсем не е достатъчна отплата за неговата смърт. Корабът и робите му взимаме с нас — Не смятаме, че ще е голяма загуба за него. Камбаната също ще ни придружава, защото балансира товара; чака ни опасен път по море. Всички сме на мнение, че Алмансур бе добър господар и ако не бяхме убили тези мъже, с удоволствие щяхме да останем на служба при него; но събитията се развиха така, че нямаме друг избор, ако искаме да си спасим кожите.

Секретарите, се съгласиха да предадат посланието дума по дума. После Орм добави:

— Освен това ще ни направите услуга, ако, щом се върнете в Кордова, предадете поздрави на заможния евреин Соломон, поет и, златар. Благодарете.му от наше име за безрезервните приятелски чувства, ние повече няма да го видим.

— И кажете на господарката Зубайда — прибави Токе, — че двама мъже от север, които познава, й пращат своите поздрави и благодарности. Предайте й, че мечовете, които ни подари, ни служат добре, и независимо че често ги използуваме, остриетата им още не са ощърбени. Само не говорете, когато Алмансур е наоколо, иначе може да ви се случи нещо лошо.

Секретарите носеха със себе си всичките си принадлежности за писане и отбелязаха казаното дотук. После хората на Крок ги оставиха на острова и им дадоха достатъчно храна, за да издържат, докато ги открие някой кораб или пък докато стигнат до сушата сами.

Щом видяха, че корабът се отправя към открито море, робите на греблата се разкрещяха недоволно — очевидно предпочитаха да ги свалят на острова заедно със секретарите. Наложи се хората на Орм да развъртят пръчки и въжета, за да ги укротят и да ги заставят да гребат; вятърът бе стихнал и те бързаха да напуснат опасните крайбрежни води.

— Добре, че са оковани — каза Гуне, — иначе досега повечето да са наскачали във водата, въпреки че имаме мечове. Жалко, че заедно с веригите не взехме и истински бич. Пръчките и въжетата не вършат работа за такива безчувствени животни като тях.

— Колкото и да е странно — рече Токе, — прав си; едва ли преди, когато седяхме на банките в галерата, би ни дошло наум, че един ден камшикът ще ни липсва.

— Е, казват, че на чужд гръб и сто камшика са малко — отвърна Гуне. — Но се опасявам, че ако искаме да избягаме, тези гърбове тук ще трябва по-силничко да ги засърби. — Токе се съгласи с него; обиколиха отново банките и здраво наложиха робите, за да ги накарат да увеличат скоростта. И все пак се придвижваха бавно — гребците не можеха да синхронизират удара си. Орм забеляза това и промълви:

— Само с въжета не можем да ги научим да гребат, щом не са свикнали на това. Хайде да опитаме с камбаната.

При тези думи той вдигна една секира и удари с дръжката й по камбаната точно в момента, когато греблата влизаха във водата. Проехтя силен звън и в отговор робите напрегнаха мишци. Скоро викингите разбраха, че се получава много по-мелодичен звук, ако я бият с дървен прът, обвит в кожа, и това откритие ги зарадва.

Не след дълго излезе вятър и вече не беше необходимо да гребат. Той постепенно се засили; духаше на тласъци с голяма скорост, докато накрая почти се разрасна в буря. Положението изглеждаше критично. Гринулв отбеляза, че точно това трябва да очакват, след като не са принесли жертва, за да омилостивят морските брегове.

Други му възразиха, като му припомниха как при последния случай, в който извършиха жертвоприношение, моментално се натъкнаха на корабите на Алмансур. Гуне боязливо се обади, че може би за по-сигурно е трябвало да поднесат дарове и на Аллах, и някои подкрепиха това мнение; но Токе отбеляза, че според него Аллах нямал особено влияние при морските дела. Орм пък рече:

— Мисля, че никой не може да знае колко е могъщ този или онзи бог или с какво може да ни помогне. Глупаво е да пренебрегваме някои от тях, за да не оскверним други. Знаем само, че в това премеждие едно божество ни служеше добре, имам предвид свети Яков; единствено неговата камбана предпази кораба от преобръщане и помогна на робите да гребат едновременно. Нека не го забравяме!

Всички се съгласиха с мъдрите слова на Орм и принесоха месо и пиене на Агир, Аллах и свети Яков — това поободри духовете.

Вече нямаха точна представа къде се намират, знаеха само, че са далеч от Астурия и държат курс на север, в посоката, накъдето ги тласкаше бурята; че ако не се отклонят прекалено на запад, в един момент със сигурност ще се натъкнат на земя — Ирландия, Англия или пък Бретан. Ето защо събраха смелост и продължиха да се борят със стихията. Един-два пъти успяха да разпознаят някои звезди; надяваха се, че ще намерят пътя.

Най-много се безпокояха за робите. Въпреки че бездействуваха на греблата, те бяха прималели от страх, чувствуваха се зле от морската болест, лицата им бяха позеленели от влагата и студа, а зъбите им тракаха; някои от тях умряха. На кораба имаше малко топли дрехи, а вече беше късна есен и всеки ден ставаше по-студено н ветровито. На Орм и другарите му им беше жал за нещастните роби, грижеха се за тях колкото могат и на малкото, които смееха да приемат храна, даваха от най-хубавото. Знаеха, че ако успеят да ги свалят в добро състояние на сушата, ще бъдат много ценна плячка.

Най-накрая бурята утихна и през целия ден времето бе хубаво, а вятърът поддържаше курса им на североизток; робите се посъживиха, окуражели от слънцето, Но същата вечер настана пълно безветрие, спусна се мъгла, която бързо се сгъстяваше. Беше студено и влажно, всички, и най-вече робите, трепереха от студ; не чувствуваха ни полъх, а корабът се поклащаше безжизнено в мъртвото вълнение. Орм се обади:

— Ето че загазихме. Ако стоим и чакаме да излезе вятър, робите ще измрат от студ; но и да ги заставим да гребат, както са изнемощели, пак няма да издържат. Освен това, докато не се виждат ни слънце, ни звезди, няма кой знае какъв смисъл да гребем.

— Смятам, че трябва да им наредим да работят — каза Рап, — за да се сгреят малко. Можем да плаваме по мъртвото вълнение, защото бурята дойде от юг, а докато трае тази мъгла, нямаме по какво друго да се ориентираме.

Всички решиха, че Рап е дал мъдър съвет. Накараха робите да хванат граблата и те, мърморейки, се подчиниха; наистина бяха останали без сили. Скандинавците отново започнаха на смени да отмерват ритъма с камбаната. Струваше им се, че сега звукът й е още по-приятен, всеки удар отекваше продължително и това ги успокояваше в мъглата. Понякога оставяха робите да починат и да дремнат, но, общо взето, гребаха цялата нощ и направляваха кораба по мъртвото вълнение, а мъглата продължаваше плътно да ги обгръща.

Сутринта на руля бе Огмунд, а Рап биеше камбаната; останалите спяха. Изведнъж двамата се ослушаха, спогледаха се и отново напрегнаха слух. Някъде много отдалеч се носеше едва доловим звън. Изумени, те събудиха другарите си и всички наостриха уши. Звукът се повтори няколко пъти и сякаш идваше отпред.

— Изглежда, не сме единствените моряци с камбана на борда — обади се Токе.

— Да се движим внимателно — рече Гринулв. — Може да са Ран и дъщерите й, които прелъстяват мъжете в морето с музика и заклинания.

— По-скоро са джуджета, които чукат по наковалня — възрази Хале, — и хич няма да се радвам, ако ги срещнем. Сигурно сме близо до някой остров на тролове.

А звънът все още отекваше леко в далечината. Сега всички ги изби студена пот; чакаха да чуят какво ще каже Орм. Робите също слушаха и започнаха да бъбрят възбудено помежду си; но езиците, които използуваха, бяха непонятни за Орм и останалите.

— Никой не би могъл д.а каже какво е това — промълви Орм, — но нека не се плашим от такоаа незначително нещо. Хайде да гребем, както досега, и да си отваряме очите на четири. Аз лично никога не съм чувал за магия, която се прави сутрин на светло.

Съгласиха се с това и продължиха да гребат; междувременно звънът се чуваше все по-близо и по-ясно. По косите им заигра лек полъх на вятър и мъглата се разпръсна; после изведнъж всички се развикаха, че виждат земя. Беше скалистият бряг на някакъв остров или нос. Нямаше съмнение, че звукът е идвал оттам, въпреки че сега бе заглъхнал. Съзряха зелена поляна, на която пасяха кози; също две-три колиби, а край тях хора, загледани в морето.

— Тези не ми приличат на тролове — каза Орм, — нито пък на дъщерите на Ран. Хайде да слезем на брега и да разберем къде сме.

Така и направиха; мъжете от острова не проявиха страх, когато въоръжените моряци слязоха на сушата, а радостно се втурнаха към тях да ги посрещнат. Бяха шестима, всичките стари, с бели бради и дълги кафяви наметала; никой не разбираше езика им.

— В коя земя сме? — попита Орм. — И кои сте вие? Един старец разбра въпроса му и извика на останалите:

— Лохланах! Лохланах!^[1]

А после отговори на Орм на скандинавски:

— Това е Ирландия, а ние сме монаси от Ордена на свети Финиан.

Щом чуха тези думи, Орм и хората му много се зарадваха; смятаха, че са почти вкъщи. Сега разбраха, че са спрели на малък остров, а зад него се очертаваше ирландският бряг. Тук живееха само старците и техните кози.

Островитяните възбудено разговаряха помежду си; изглеждаха изумени. Този, който знаеше скандинавски, се обърна към Орм:

— Говориш езика на северните мъже; аз го разбирам, защото като млад, още преди да дойда тук, познавах много скандинавци. Но никога не съм виждал хора от Лохлан^[2], облечени като теб и другарите ти. Откъде идвате? Какви сте: бели или черни лохланци? И защо пристигате със звън на камбана? Днес е празникът на свети Брандан и ние бихме нашата, за да почетем паметта му; после чухме как в отговор откъм морето се разнесе звън и решихме, че ни отвръща самият светия, който бил голям моряк. Но, за бога, всичките ли, дето плавате с този божествен звук, сте покръстени?

— Как дрънка тоя старец! — обади се Токе. — Отговорът ти ще трябва да бъде дълъг, Орм. Орм отвърна:

— От черните лохланци сме, от земите на крал Харалд; но не знаем дали е още жив, защото много дълго не сме си били у дома. Дрехите и наметалата ни са испански, тъй като идваме от Андалусия, там служихме на великия господар Алмансур. Камбаната ни се нарича Яков и е от някаква църква в Астурия, където е погребан същият апостол. Бе най-голямата от всички в нея; а това как и защо пътува с нас, е дълга история. Чували сме за вашия Христос, но там, откъдето пристигаме, не го почитат и затова не сме покръстени. Щом сте християни, сигурно ще ви е приятно да чуете, че гребците ни са от вашата вяра. Те са роби и са оттам, откъдето е камбаната. Само че пътуването беше много тежко за тях и сега са изнемощели. Няма да е зле да ги свалим на брега да починат малко, преди да продължим за родината. Не се страхувайте от нас; изглеждате добри хора, а ние не използуваме насилие, когато не се опитват да ни противоречат. Няколко от вашите кози ще ни свършат добра работа, но с нищо друго няма да ви ощетим — не смятаме да стоим дълго.

Старецът предаде тези думи на останалите; те заклатиха глави и си зашепнаха. Преводачът обясни, че тук често посрещат моряци и никой досега не им е сторил зло.

— Защото и ние не вредим на никого — продължи той — и не притежаваме нищо освен тези кози, лодките и колибите си; а самият остров е на свети Финиан, той е много могъщ в очите на бога и ни е взел под крилото си. Тази година е благословил козите, та имаме доста, няма да ви липсва храна. Така че добре сте дошли на скромната ни трапеза; а за нас, старците, които от години седим самотни тук, ще е удоволствие да чуем историята на вашето пътешествие.

Свалиха робите на брега и изтеглиха кораба. Орм н другарите му останаха на острова на свети Финиан и заживяха с монасите в мир и разбирателство. Ловяха риба с тях и уловът бе добър, хранеха робите, за да оправят изнемощелия им вид; разправяха на монасите за всичките си приключения. Въпреки че трудно следяха речта им, старците с трепет слушаха разказите за далечни земи. Но най-много се възхищаваха на камбаната — толкова голяма не бяха виждали в Ирландия. Смятаха, че се е случило чудо — че свети Яков и свети Финиан са разговаряли от разстояние с камбаните си; а понякога биеха Свети Яков вместо своята и на висок глас изразяваха радостта си, когато мощният й звън ехтеше навътре в морето.