Франс Бенгтсон
Червеният змей (32)

Втора глава: ЗА МЪЖА ОТ ИЗТОЧНИТЕ ЗЕМИ

Един ден Олоф Пъстрата птица заедно с десетина придружители пристигна в Грьонинг. Орм го посрещна сърдечно — бяха добри приятели. Олоф остана три дни. Целта на пътешествието му бе да отиде до Кивик, разположен на източния бряг, и да купи сол от готландските търговци, които често хвърляха котва там. Щом чу това, Орм реши да го придружи, защото и той искаше да си купи.

В последно време, дори и на много висока цена, сол се намираше трудно. Това се дължеше на крал Свен Раздвоената брада и отвратителния късмет, който го преследваше във всичко. Сега той кръстосваше моретата с нечувано голяма флота, нападаше и плячкосваше всеки кораб, който му се изпречи на пътя. Разграби Хедебю; говореше се, че освен това опустошил цялата фризка земя. На всички бе известно, че възнамерява да покори Англия и колкото може повече други страни. Търговията и стоките не го интересуваха изобщо — обичаше само дракарите и въоръжените мъже. Нещата стигнаха дотам, че напоследък от запад не идваха кораби със сол, защото не смееха да навлязат в северните морета. Затова човек не можеше да си достави този продукт от другаде освен от готландците. Те я носеха от земите на венедите, но хората от крайбрежието я изкупуваха толкова бързо, че навътре в сушата не достигаше почти нищо.

Орм и още осмина от неговите хора тръгнаха на коне към Кивик с Олоф Пъстрата птица. Чакаха няколко дни с надеждата, че ще пристигне кораб. Със същата цел там се бяха събрали много хора от най-различни области. Накрая се появиха два готландски кораба. Бяха тежко натоварени и пуснаха котва доста далеч от пристана. Солта сега се търсеше толкова много, че търговците бяха предпазливи; страхуваха се да не би някой настървен купувач да ги убие. Корабите бяха големи, с висок планшир и многоброен екипаж. Всички, които искаха да търгуват, трябваше да отидат до тях в малки лодки — на борда не беше разрешено да се качват повече от двама души.

Олоф Пъстрата птица и Орм наеха рибарска лодка и се отправиха към двата кораба. Бяха облечени в червени наметки и блестящи шлемове. Олоф се оплакваше, че лодката е много малка, щеше му се да се представи много по-достойно пред търговците. Когато редът им дойде, те се качиха на кораба, който бе украсен със знамената на готландския вожд, а гребците — единият от приближените на Орм и другият от тези на Олоф — извикаха силно имената им, за да могат чужденците веднага да разберат, че имат честта да посрещнат изтъкнати водачи.

— Олоф Стирсон Великолепния, водач на финведингите, наречен още Олоф Пъстрата птица — извика единият.

— Орм Тостесон Пътешественика, морски водач, наречен още Червения Орм — изкрещя другият.

Сред готландците се разнесе шепот. Някои пристъпиха напред, за да ги посрещнат. Неколцина от екипажа познаваха Олоф от източните земи, а други бяха участвували в похода на Торкел Високия в Англия и оттам помнеха Орм.

Един мъж седеше до планшира, недалеч от мястото, където те се изкачиха. Изведнъж той започна да стене възбудено и протегна ръка към тях. Беше едър мъж с рошава брада, която започваше да посивява. През очите му минаваше широка превръзка, а когато простря ръката си към Олоф и Орм, те видяха, че тя бе отсечена до китката.

— Вижте слепеца — рекоха готландците, — иска да каже нещо.

— Сякаш познава някого от вас — обади се капитанът на кораба. — Освен това, което сами виждате с очи, той има и още един недъг — езикът му е отрязан, не може да говори. Дори не знаем кой е. На борда го докара някакъв търговец от изток, когато бяхме спрели да търгуваме с курите в устието на река Двина. Той ни каза, че мъжът искал да отиде в Сконе. Имаше сребро, за да си плати, така че го приех. Схваща всичко, което му се говори, и след като му зададох най-различни въпроси, успях да разбера, че семейството му е от Сконе. Нямам повече сведения за него, дори името му не знам.

— Езикът, очите и дясната ръка — рече Олоф Пъстрата птица замислено. — Не може да са други освен византийците.

Слепият нетърпеливо закима с глава.

— Аз съм Олоф Стирсон от Финведен и служих в охраната на император Василий в Миклагард. Познаваш ли ме?

Мъжът поклати глава в знак на отрицание.

— Тогава може би познаваш мен — каза Орм, — макар че не мога да се сетя кой си. Аз съм Орм, син на Тосте, синът на Торгрим, който живееше в Гримстад на Възвишението. Познаваш ли ме?

Слепецът кимна няколко пъти възбудено с глава и от гърлото му се изтръгнаха неразбираеми звуци.

— Пътувал си с нас, когато плавахме към Испания с Крок? Или за Англия с Торкел Високия?

Непознатият отговори отрицателно и на двата въпроса. Орм потъна в размисъл.

— Да не би самият ти да си от Възвишението? — попита той.

Мъжът кимна и се разтрепери.

— Отдавна съм напуснал тия места — рече Орм, — но щом ме познаваш, може би сме били съседи. От дълго време ли си в чужбина?

Слепецът бавно закима с глава и от гърдите му се изтръгна въздишка. Вдигна лявата си ръка, разтвори пръсти и после отново я сви в юмрук. Повтори това пет пъти и накрая показа още четири.

— Разговорът върви по-леко, отколкото би могло да се предполага — обади се Олоф Пъстрата птица. — Както разбирам, прекарал е в чужбина двадесет и девет години.

Слепецът кимна.

— Двадесет и девет години — замислено изрече Орм. — Бил съм на тринадесет години, когато си заминал. Би трябвало да си спомням хората, които са тръгнали на изток по това време.

Слепият мъж се бе изправил пред Орм. Устните му се движеха; жестикулираше с ръка, сякаш му се молеше по-бързо да се сети за него. Изведнъж Орм каза с променен глас:

— Да не си брат ми Аре?

През лицето на мъжа премина нещо като усмивка. Бавно кимна с глава, после се олюля и се свлече на банката. Тялото му трепереше.

Всички на кораба бяха изумени от тази среща, смятаха, че са били свидетели на нещо невероятно, което си струва да се разкаже. Орм замислено се взираше в слепеца.

— Ще излъжа, ако кажа, че съм те познал — рече той. — Беше много отдавна, когато те видях за последен път, а междувременно ти си се променил неузнаваемо. Но сега ще се върнеш с мен вкъщи. Там един човек ще те познае веднага, ако си този, за когото се представяш. Старата ни майка е още жива и често говори за теб. Несъмнено божията ръка те е направлявала и ти, независимо че си сляп, си открил пътя към дома.

После Олоф и Орм започнаха да се пазарят с готландците за солта. Бяха изненадани колко стиснати стават те, щом се отвори дума за сделки. Мнозина от екипажа имаха дял от кораба и товара му. Оказа се, че всички са от един дол дренки — весели и сърдечни, когато разговарят за други неща, но хитри и безскрупулни, когато въртят търговия.

— Никого не караме насила — рекоха те, — независимо дали се отнася за сол или за нещо друго. Но щом сте дошли да ни купувате стоката ще платите колкото ви искаме или ще си вървите с празни ръце. Вярно, по-богати сме от другите, но искаме да натрупаме още повече — готландците са по-умни от всички останали. Не крадем и не убиваме, както правят повечето, а увеличаваме богатството си с честна търговия. Знаем по-добре от вас каква е цената на солта сега. Да живее крал Свен, който ни даде възможност да качим цените!

— Не бих нарекъл умен онзи, който хвали крал Свен — горчиво отбеляза Орм. — По-лесно е да търсиш справедливост от пирати и убийци, отколкото от такива като вас.

— Често говорят така за нас — отвърнаха готландците, — но това не е честно. Погледни нещастния си брат. Той има сребро, и то не малко, но не сме му откраднали нищо — взехме си само това, което първоначално му бяхме поискали за път и храна. Други на наше място биха взели колана му, а него биха изхвърлили в морето. Но ние сме честни, макар и мнозина да мислят другояче. Е, ако носеше злато, нямаше да е в пълна безопасност. Малко хора могат да устоят на златото.

— Започвам да изпитвам горещо желание отново да тръгна по море — каза Орм — дори само за това, че може би. ще срещна кораб като вашия.

Търговците се засмяха и казаха:

— Мнозина споделят това желание, но онези, които се опитат да го осъществят, или никога не се завръщат, или си отиват вкъщи тежко пострадали. Искам да ти кажа, че сме силни и добри бойци и не се страхуваме да го покажем, когато е необходимо. Единствено от Стюрбьорн се бояхме — от никой друг. Но хайде, стига! Кажете ще купувате ли, или не? Още мнозина чакат ред.

Олоф купи колкото торби му бяха нужни и плати, без да говори много, но Орм изрази гласно своето недоволство, когато изчисли какво ще му струва. Брат му го докосна с ръка и разтвори дланта си. В нея имаше малка купчинка сребърни монети. Постави ги в десницата на Орм.

— Виждаш ли — рекоха готландците, — истината ти казахме — има много сребро. Сега не можеш да се съмняваш, че ти е брат.

Орм погледна, колебливо среброто. После каза:

— Аре, от теб мога да приема тези пари, но не си мисли, че съм скъперник или бедняк. Имам достатъчно и за двама ни. Просто е унизително да плащаш на търговци, особено като на тези тук.

— Много повече са от нас — рече Олоф, — а солта ни е необходима, колкото и да е скъпа. Но без съмнение човек трябва да е доста богат, за да търгува с готландците.

Сбогуваха се сдържано с тях и загребаха обратно към брега, после тръгнаха за дома. Орм не знаеше дали да се радва, или да тъгува, че води вкъщи един брат, който е така ужасно обезобразен.

По пътя, когато спряха да нощуват, Орм и Олоф се опитаха да разберат от Аре какво му се е случило. Олоф Пъстрата птица не си спомняше да го е виждал в Миклагард. Накрая, след като го разпитаха обстойно, успяха да разберат, че е бил капитан на един от бойните кораби на императора. Не бил обезобразен за назидание, а когато попаднал в плен след една битка. Олоф бе познал, като предположи, че това е работа на византийците. Повече не успяха да научат, макар че задаваха въпросите си много умело. Аре бе в състояние да отговаря само със знаци, които показваха съгласие или несъгласие, и много се измъчваше, когато не можеха да се сетят и да му зададат необходимия въпрос — тормозеше се, че не успява да насочи мисълта им. Разбраха, че е участвувал в някакво странно приключение, свързано с предателство и с доста злато, и че той има сведения, които иска да им предаде. Но всичките им усилия да разберат за какво става дума бяха напразни.

— Нямаме друг изход, освен да сме търпеливи — рече Орм накрая. — Безсмислено е да продължаваме да те мъчим с нашите догадки — това няма да доведе доникъде. Когато стигнем вкъщи, ще помолим свещеника да ни помогне; Тогава може, би ще се доберем до тайната ти, макар че не съм наясно как ще стане това..

А Олоф Пъстрата птица добави:

— Каквото и да ни каже, надали нещо би могло да ме изуми повече от факта, че е успял да стигне до дома и е прекосил толкова мили земя и море в безпомощното състояние, в което се намира. Сигурно има някакви изгледи да разкрием тайната му, щом е възможно да се случи нещо толкова невероятно. В едно съм убеден — няма да напусна Грьонинг, преди да съм научил нещо повече.

Аре въздъхна и избърса потта от челото си. Седеше изправен и съвсем неподвижен.

Щом Грьонинг се очерта в далечината, Орм излезе начело и препусна напред, за да съобщи новината на Аса — страхуваше се, че без предупреждение радостта, примесена със скръб, която ще изпита при срещата с Аре, може да я разтърси силно. В началото, когато й разказа, тя се обърка и заплака горчиво, но после падна на колене и започна да удря главата си в скамейката и да благодари на бога, че й е върнал сина, който отдавна смяташе за загубен.

Щом заведоха Аре вкъщи, тя се втурна разридана да го прегърне и дълго го държа така. После започна да сипе укори към Орм, че се е съмнявал в самоличността му. След като се поуспокои, каза, че ще му направи по-добра превръзка, за очите, а когато чу, че е гладен, настроението й се повиши и се запъти към кухнята, за да приготви лично любимите му гозби. През следващите няколко дни тя се движеше сякаш насън, мислеше само за Аре и за това как да го утеши. Когато се хранеше с апетит, тя го гледаше, изпълнена със щастие, а веднъж, когато в знак на благодарност той постави дланта си върху нейната, избухна в сълзи от радост. Но понякога му досаждаше с непрекъснатото си бърборене. Тогава той запушваше уши и започваше да стене, а тя млъкваше и оставаше мълчалива в продължение на цяла минута, преди да подхване отново.

Всички от домакинството изпитваха състрадание към Аре и му помагаха кой доколкото може. Отначало децата се плашеха, но после бързо се сприятелиха с него. Особено му харесваше, когато го водеха сутрин долу при реката. Той сядаше на брега да лови риба, а някой му помагаше да закачи стръвта и да метне въдицата. Най-добре се чувствуваше с Чернокос или с Рап, когато той имаше време да му прави компания. Предпочиташе тях може би защото те единствени от цялото домочадие също като него обичаха да седят и да мълчат.

Всички искаха да научат нещо повече за злочестата съдба, която го бе сполетяла. Орм им разказа всичко, което бе успял да научи на връщане от Кивик. Олоф Пъстрата птица изпрати солта по хората си вкъщи и задържа със себе си в Грьонинг само двама от тях. Бе помолил Юлва да остане, ако е възможно, докато успеят да разберат нещо повече за тайната на Аре — имаше чувството, че тя съдържа нещо много важно. Юлва с удоволствие го прие, беше й симпатичен и винаги се радваше на посещенията му. Освен това забеляза, че често поглежда към Людмила, която на петнадесет години се бе превърнала в истинска жена и с всеки изминал ден се разхубавяваше.

— Доволен съм, че искаш да останеш — рече Орм, — не бихме разгадали думите на Аре без твоя помощ. Ти единствен тук познаваш Миклагард и хората, които го поселяват.

Но независимо от всичките си опити и усилията на свещеника и на жените, те не успяха да разгадаят историята на Аре. Само още едно нещо установиха със сигурност — че обезобразяването му е станало край река Днепър, в земите на печенегите близо до големите бентове, където се наложило да пренасят корабите си. Повече не успяха да разберат. Олоф пък се чудеше какво може да са правили византийците там.

Орм се сети за нещо, което би могло да им помогне, Аре владееше руническото писмо, затова той накара Рап да приготви бяла и гладка дъска от липово дърво, за да може брат му със здравата си ръка да пише на нея с въглен. Аре се отдаде въодушевено на това занимание и се труди дълго, но пишеше неумело с лява ръка и нали беше сляп, застъпваше буквите една върху друга, така че никой не можа да разбере нищо. Накрая той се разгневи и захвърли дъската и парчето въглен; повече не пожела да опита.

Най-после, когато един ден седяха и се почесваха по главите, размишлявайки върху този проблем, Рап и свещеникът измислиха по-добър начин. Рап издялка къса греда, изглади я и я полира, след което изразя съвсем отчетливо върху й шестнадесетте рунически букви — направи ги много големи, с дълбок разделителен улей между тях. Поставиха дървото в ръцете на Аре и го накараха да прокара пръсти отгоре. Лицето му видимо се проясни, когато схвана замисъла им. Сега докосваше буква след буква и образуваше думите, които искаше да им каже, а отец Вилибалд стоеше до него с перо и овча кожа и веднага ги записваше. Отначало всичко вървеше много бавно и трудно, но постепенно Аре научи мястото на отделните букви и всички седяха и изпълнени с радостно очакване, наблюдаваха как върху кожата се заредиха смислени изречения. Всяка вечер свещеникът им прочиташе това, което бе записал през деня. Те слушаха ненаситно; след три седмици беше записана цялата история.

Но първата част, в която се описваше къде е скрито съкровището, той прочете единствено на Орм.