Франс Бенгтсон
Червеният змей (20)

Втора глава: КАК ПЛАНИРАХА КРЪЩЕЛНАТА ГОЩАВКА НА ВНУКА НА КРАЛ ХАРАЛД

Орм беше в по-добро настроение от всякога — до каквото се докоснеше, процъфтяваше. Нивите му дадоха богата реколта, добитъкът се угои добре, хамбарите и складовете му бяха пълни, роди му се син (и се надяваше, че няма да е последен), Юлва и децата се радваха на чудесно здраве. Той имаше задължението да следи никой от хората му да не остане без работа след пукването на зората. Аса зорко надзираваше прислужничките независимо дали се трудеха в мандрата, или седяха на тъкачните столчета. Рап се оказа сръчен в дърводелството и ковачеството, както и при поставянето на капани за птици и животни; а отец Вилибялд всяка вечер молеше Господ да благослови всички в къщата. Орм съжаляваше единствено, че домът му е толкова далеч от морето. Казваше, че понякога му липсва, дето не чува друг звук в ушите си освен шепота на горите, които ги обграждат, че не може да долови плисъка на лятното море и да усети солта му по устните си.

Но от време на време сънуваше ужасни сънища и ставаше толкова буен, че Юлва го будеше и питаше дали не го е яхнала нощната Мара^[1] или пък нещо го безпокояло. След като се разсънеше и се подкрепеше за кураж със силна бира, той най-често й разказваше, че в съня си отново се намирал на мавританската галера и гребял до припадък под камшичените удари, плъзгащи се като змии по раменете: чувал стенанията на другарите си и разранените им гърбове се превивали от болка пред очите му.

На сутринта след такава нощ обичаше да седи в дърводелницата до Рап, който никога не сънуваше, и да си спомнят заедно за онези далечни дни.

Но още по-страшни бяха двата кошмара за крал Свен. Мавританската галера бе само спомен от миналото, а когато сънуваше крал Свен и отмъщението му, не можеше да е сигурен, че това не е предзнаменование за някакво нещастие. Затова в такива случаи ставаше най-неспокоен. Описваше на Аса и отец Вилибалд всичко с пълни подробности, за да му помогнат да разтълкува съня си. Веднъж крал Свен му се яви, застанал на носа на боен кораб, който бавно приближаваше, а Орм, само с няколко гребци, отчаяно и безуспешно се мъчеше да избяга. Друг път лежеше в тъмното, без да може да помръдне, и слушаше как Юлва жално вика за помощ, докато някакви мъже я отнасят. После изведнъж видя крал Свен — осветен от пламъци, той настъпваше към него със Синия език в ръка; в този момент се бе събудил.

Аса и отец Вилибалд също мислеха, че тия сънища сигурно означават нещо; а когато разказа на майка си за второто видение, тя избухна в плач. После обмисли всичко по-сериозно и се разведри.

— Може да си наследил от мен дарбата да сънуваш бъдещето — рече тя, — макар че не бих пожелала на никого да я притежава. Досега самата аз не съм спечелила от това — донесла ми е само притеснения и мъка, които бих си спестила без нея. Но едно нещо ме успокоява — до този момент не съм сънувала нещо, което може да се изтълкува като зла поличба. А всички неприятности, които те сполетят, еднакво дълбоко биха засегнали и мен. Затова, ако нещо застрашаваше теб или дома ти, аз също щях да получа някакво предупреждение в съня си.

— Аз пък смятам — обади се отец Вилибалд, — че крал Свен си има достатъчно други грижи и няма толкова свободно време да тръгне да ви търси из тия диви гори. Освен това не забравяйте, че гневът му е насочен предимно срещу мен. Аз хвърлих онзи камък, дето го повали, така както Давид, божият слуга, порази езичника Голиат; а не съм сънувал никакви кошмари. Но все пак не можем да отречем, че пътищата на злото са дълги и объркани и че винаги е добре да сме готови за най-лошото.

Орм беше съгласен с думите му; нареди да подсилят и да изпитат оградата върху защитните стени и заздрави огромната порта с яки кръстосани греди, за да спи по-добре нощем. Скоро споменът за тези кошмари поизбледня, той започна.да мисли по-малко за тях и повече за голямото кръщелно празненство, което възнамеряваше да вдигне в чест на сина си.

Не си губи времето да се мъчи да измисля име за детето, беше категоричен, че ще се казва Харалд.

— Естествено, има опасност да го сполети злочеста съдба — рече той, — щом носи името на някой крал. Но малко са тия, които са имали късмета на крал Харалд или пък са си извоювали такова велико име. От всички владетели, които познавам, само един, Алмансур от Андалусия, беше мъдър като него. Затова мисля, че ще лиша сина си от много възможности, ако не го удостоя с името, което дядо му така достойно носеше.

— Само едно ме притеснява — намеси се Юлва. — То може да го направи нанаситен на жени, какъвто бе баща ми. Те все му се струваха недостатъчно. За един крал такава склонност може да е положителна черта, но мисля, не. е препоръчителна за другите мъже.

— Ще израсне як и силен — каза Аса. — Това се познава отсега, И ако е жизнерадостен и весел, няма да е нужно да носи кралско име, за да хваща жените лесно в примките си. Синът ми Аре бе такъв, макар че това му донесе нещастие. Жените не можеха да му устоят, когато им намигаше и ги дърпаше за плитките. Чувах да го признават сами. Очите му се смееха и винаги беше в безоблачно настроение; беше най-добрият ми син след Орм. Моля Господ да не разреши, Юлва, да изпиташ такава мъка, каквато изживях аз, когато го сполетя беда заради умението му да се хареса на жените и тръгна за Миклагард, но не се завърна.

— Това е и моето желание — рече Юлва, — макар че сега, като си мисля, май бих предпочела синът ми да знае как да се оправя с жените, а не да стои пред тях с вързан език и да не смее да ги покани на танц и да си опита късмета.

— Не е нужно да се безпокоиш за това — обади се Орм. — Няма на кого да прилича, та да е толкова срамежлив.

Започнаха големи.приготовления за празненството по случай кръщението на сина им, на което щяха да поканят много гости — решиха да изпратят съобщение до всички добри люде в околността. Орм държеше да не се стискат за нищо, било то печено, варено или заклано; искаше да предостави възможност на тия горски заселници да видят какво става, когато един вожд отвори вратите си за цели три дни. Щяха да ядат и да пият в църквата, тъй като там имаше най-много място; накрая, на третия ден, когато гостите вече щяха да са развеселени и заситени, отец Вилибалд щеше да им прочете една проповед, а след това — Орм не се съмняваше — мнозина щяха да пожелаят да се покръстят.

Отначало отец Вилибалд категорично забрани празненството да се състои в църквата — такива събития обикновено бяха придружени от шумотевица и светотатства, още повече, че току-що бе довършил олтара си и бе издялал хубав кръст на него. Но накрая мисълта, че по този начин може да спечели много души за правата вяра, надделя и той склони. Две неща измъчваха Юлва: първо, държеше бирата да не е прекалено силна, защото повечето от гостите им бяха луди глави, а на масите редом с мъжете щяха да присъствуват и жени; и второ, не можеше да реши дали да си сложа златната верига, или щеше да е по-разумно тя да остане скрита.

— Последния път, когато бе показана на едно празненство — рече тя, — заради нея се извадиха доста мечове; а хората тук са по-ненаситни за злато, отколкото в Йелинге.

— Моето мнение е да сложиш огърлицата — рече Орм. — Искам всички да видят, че стоиш по-високо от останалите жени, а и няма да ти доставя никакво удоволствие, ако все я държиш заключена.

Всички членове на домакинството вече се включиха в приготовленията за гощавката. По цял ден варяха бира и печаха разни ястия, а Орм все попипваше месото на определените за клане животни и продължаваше да ги угоява.

Един ден от юг през гората се зададе някакъв мъж с два товарни коня и се запъти към къщата. Посрещнаха го топло и го поканиха да влезе. Казваше се Оле; беше стар и години наред бе скитал от къща на къща из гористата област; продаваше кожи и сол и затова му викаха Соления Оле. Навсякъде го познаваха добре. Никой никъде не му беше сторил зло, макар че винаги пътуваше сам — беше слабоумен, затова го смятаха за по-различен от другите; но разбираше много от кожи и човек трудно можеше да го излъже; заради солта беше добре дошъл във всички домове, които можеха да си позволят такова скъпо удоволствие. Когато наближи къщата на Орм, огромните хрътки започнаха да вият; но нито той, нито конете му им обърнаха внимание. Не пожела да прекрачи прага, остана на вратата, докато най-после успяха да го убедят, че свещеника го няма — изпитваше ужас от него.

— Той не е вълк или пък мечка — укорително рече Аса, като сама му поднесе ядене. — Все едно, няма да го видиш, днес отидоха с Рап на риба. Такъв мъдър мъж като теб не трябва да се страхува от божите служители. Но добре си дошъл, седни и яж, старче. Точно навреме идваш със солта, защото запасите ни са почти на привършване, а ще ни трябва немалко количество за кръщелната гощавка, ако искаме да бъде каквато Орм си я представя. Настоява да поставим пред всеки гост по три щипки бяла сол, за да си топял храната; и не само за месото и наденицата, но също и за овесената каша. Мнозина биха казали, че отиваме твърде далеч, въпреки че сме хора с положение, и че маслото и медът са достатъчно добра подправка за кашата, дори при най-тържествени случаи.

Старецът се наливаше с кисело мляко, чупеше парчета хляб, топеше в него и клатеше глава, докато тя приказваше.

— Нищо не може да се сравни със солта — рече той. — Човек трябва да яде колкото може повече от нея. Полезна е за здравето, дава сила и дълголетие. Пречиства тялото от всички вредни неща и подновява кръвта. Всички обичат сол. Гледай сега!

Близначките стояха, хванати за ръце, и се взираха сериозно в стареца, докато ядеше и говореше. Той извади от колана си две зрънца сол и ги поднесе към тях, като весело издаваше звуци с езика си. Те приближиха колебливо; накрая се решиха, взеха кристалчетата и веднага ги засмукаха.

— Виждаш ли! — извика старецът, силно развеселен. — Никой не може да устои на солта.

Но когато привърши с храната и си изпи бирата, а Юлва го заразпитва за новини, готова да се пазари за цената на стоката, се оказа, че в торбите му всъщност не е останала сол; нямаше от бялата, наречена императорска, която Орм искаше за тържеството, само съвсем малко от кафявата.

Аса го заплаши с юмрук.

— Трябваше да ни кажеш това от самото начало — рече тя — и щях да те посрещна по друг начин. Но както винаги съм твърдяла, възрастните хора, тролове и старите волове си приличат — не чакай отплата, като ги тъпчеш с храна.

Но Оле, вече заситен и доволен, отговори, че във всяко разочарование е заложена и някаква утеха.

— Насам са тръгнали и други търговци — продължи той. — Срещнах ги вчера, докато си почиваха в Гьоклиден — единадесет мъже, четиринадесет коня и едно момче. В торбите им имаше пирони, платове и сол. Казаха, че са минали през Дългите дънери и отиват в Смаланд. Не съм ги виждал преди, макар че понякога си мисля, че познавам всички. Вече остарявам, а все нови хора се раждат. Но съм сигурен, че ще ви посетят, водачът им разпитваше за теб, Орм.

Орм се беше оттеглил за следобедна почивка в стаята си, но сега се присъедини към останалите, за да чуе клюките на стареца.

— За мен ли? — учуди се той. — Как се казва?

— Йостен от Йоре, от областта Финвединг е, но никога не бил идвал тук преди. Каза, че години е плавал по море и е вложил цялата си печалба в стоката, която продава, за да се върне вкъщи още по-богат.

— Защо питаше за мен? — поинтересува се Орм.

— Чул да говорят, че си богат и известен, а търговците обичат да посещават такива хора. Имал сребърни украшения за продан, а също хубави стрели и животински сухожилия за лъкове.

— Пита ли за някой друг? — рече Орм.

— Разпитваше и за разни знатни мъже в района, които биха купили стоката му, без да се пазарят и да се оплакват от цената, но от теб се интересуваше най-много.

Известно време Орм седя умълчан; изглеждаше замислен.

— Единадесет души? — повтори той.

— И едно момче — отвърна старецът. — Малко. Такива скъпи стоки, каквито носи той, искат добра охрана. А малчуганът наглежда конете.

— Без съмнение — рече Орм. — Все пак добре е човек да е предупреден, когато към къщата му идва толкова голяма група непознати.

— Не ми се стори да имат лоши намерения — отговори Оле. — Но явно е смелчага — като му казах, че у вас има свещеник, не се уплаши.

Всички се разсмяха.

— Защо се боиш от него? — попита Орм.

Но старецът не желаеше да отговори на този въпрос; само поклати глава и ги изгледа хитро, мърморейки под носа си, че не е толкова глупав и знае, че такива хора са по-страшни и от тролове. После се надигна и без да се мотае повече, напусна къщата.

— Празненството ще се състои след седем седмици — каза му Орм на тръгване. — Ако си наблизо, заповядай. Нищо чудно днес да си ми направил голяма услуга.