Франс Бенгтсон
Червеният змей (15)

Първа глава: ЗА БИТКАТА ПРИ МОЛДЪН И ПОСЛЕДВАЛИТЕ Я СЪБИТИЯ

Тази пролет по бреговете на северните страни се построиха много кораби, издигнаха се много килове, които отдавна стояха изсушени. Заливи и проливи бълваха флоти, които носеха на борда си разгневени крале. После дойде лятото и в моретата настъпи голямо оживление.

Стюрбьорн рано тръгна нагоре по Източно море с много кораби и воини от Йомсборг, Борнхолм и Сконе. Влезе в езерото Меларен и накрая пристигна в равнината пред Упсала, където се разрази битката между него и крал Ерик. Падна още в първите минути на боя и някои твърдяха, че умрял засмян. Когато видял как настъпва бойният ред на шведската войска, строена според древния обичай зад издигнати на прътове конски глави, и крал Ерик, настанен по средата в старинна колесница, теглена от волове, той тръснал глава и се смял до припадък. В този момент едно копие се забило във врата му, провряло се между брадата и горния край на щита Щом видели това, хората му се уплашили, мнозина побегнали още същата минута. Така крал Ерик спечелил голяма победа.

После крал Свен Раздвоената брада слезе с кораби от Фюн и Ютланд, покрай датските острови, за да разгроми крал Харалд, както си брои печалбите от данъка за херингата в Сканьор. Бе загубил търпение да чака баща му да умре доброволно. Но крал Харалд избяга в Борнхолм и там събра корабите си; водиха се няколко ожесточени битки, докато накрая крал Харалд. тежко ранен, се приюти в крепостта си в Йомсборг. Из датското кралство настъпи разединение. Едни смятаха, че правото е на страната на крал Харалд, други бяха за крал Свен, а някои предпочитаха да се погрижат за собственото си благополучие, докато земята се разстилаше в краката на воюващите крале без законен господар.

В разгара на знойното лято крал Ерик от Упсала дойде на юг по море с незапомнена по многочисленост армия, която водеше пред себе си останките от флотата на Стюрбьорн. Те нападаха шведските брегове и разграбваха селата, за да отмъстят за своя водач. Крал Ерик смяташе да накаже крал Харалд и крал Свен, защото бяха оказали помощ на Стюрбьорн. Мнозина смятаха, че няма да спечелят нищо, ако се опълчат срещу мъжа, разгромил Стюрбьорн, когото вече наричаха Победител. Той преследва крал Свен до островите му и нагоре до Ютланд, като остави ярловете си да управляват новозавоюваните земи. Скоро се пръсна мълва, че крал Харалд е умрял в Йомсборг от раните си, изгнаник без родина, изоставен от съдбата, която цял живот бе подпомагала всичките му начинания. Но другите двама продължаваха да воюват. Крал Ерик имаше надмощие, но крал Свен упорито се защитаваше. По думите на очевидци дворецът в Йелинге сменял господарите си всеки две-три седмици; ту единият, ту другият крал заемал старата спалня на крал Харалд, но, общо взето, се смяташе, че крал Свен е стигнал пръв до ковчежето на баща си.

В Сконе повечето водачи нямаха намерение да се намесват във войната между кралете, смятаха, че е най-добре да ги оставят сами да разрешат проблемите си, докато достойните мъже се занимават с по-доходоносни начинания. Така мислеше и Торкел Високия; не желаеше да служи на крал Свен, а още по-малко да отслаби властта си, като се подчини на крал Ерик. Затова изпрати известие до другите водачи в околността, че това лято възнамерява да потегли за Фризия и Англия при положение, че събере достатъчно храбри воини, които да го придружават. Мнозина сметнаха това за добра идея; хората се възхищаваха от Торкел и откакто се бе измъкнал жив от битката при Йорундфиорд, вярваха, че щастието го покровителствува. Някои войници от армията на Стюрбьорн, останали без водач и успели да се измъкнат от лапите на крал Ерик, също се присъединяха към Торкел. Скоро флотата му пристигна в Сунд, близо до остров Хвен. Наброяваше вече двадесет и два кораба, но той мислеше, че още не е достатъчно силен, за да отплава.

Сред викингите, застанали под неговите знамена, бе и Орм Тостесон, известен като Червения Орм, от Възвишението в Сконе. Бе дошъл с голям и добре екипиран, кораб. Торкел го помнеше от коледното празненство в двореца на крал Харалд и с радост го прие.

Стана така, че Орм бързо се умори да си седи вкъщи и да се занимава с добитъка и полската работна ръка; трудно се разбираха с Аса, макар че тя правеше всичко възможно да му угоди. Все още го смятате за недорасло момче, непрекъснато се суетеше около него с майчински съвети, сякаш не му стигаше умът да се справя сам. Той се опита да й обясни, че от години вече е свикнал да взима решения не само за себе си, но и за другите мъже. Тази новина сякаш не я впечатли особено, а ентусиазираните й опити да го спечели за новата вяра и да му намери жена още по-малко спомагаха за доброто му настроение.

Новината за смъртта на крал Харалд донесе голямо облекчение и за двамата. Когато Аса научи истината за Токе и жена му, я обхвана ужас, беше убедена, че единственият изход е да продадат къщата и да бягат в гористите местности край границата със Смаланд, които бе наследила от баща си; там трудно можеше да ги стигне дори ръката на крал Харалд. Тези страхове отминаха, когато научи, че крал Харалд е умрял. Но Орм не можеше да откъсне мисълта си от Юлва, безпокоеше се за нейната безопасност повече, отколкото за своята. Често се чудеше какво е станало с нея след смъртта на баща й, дали крал Свен я е взел под крилото си като бъдеща жена на някой от неговите берсерки, или пък е попаднала в ръцете на шведите; тази вероятност го тормозеше не по-малко. И след като не бе в добри отношения с крал Свен, не виждаше как да я спечели за себе си, още повече, че сега из островите и около тях се водеше война.

Не беше казал на Аса за Юлва, не искаше да слуша безполезните й съвети, а знаеше, че веднага ще го обсипе с тях. Но с това не спечели много, тъй като тя познаваше няколко моми за женене в околността, които според нея щяха да му бъдат прилика. Майките им бяха на същото мнение и ги водеха в къщата, показваха ги току-що изкъпани, с червени копринени панделки, оплетени в косите. Девойките идваха на гости с удоволствие, седяха с високо вдигнати гърди, накичени с подрънкващи украшения, и го стрелкаха с големите си. очи. Но той не прояви интерес към никоя от тях, ни една не приличаше на Юлва, не притежаваше нейното остроумие и бърза мисъл. Накрая Аса се умори и стана доста нетърпелива; твърдеше, че Орм едва ли някога е бил по-придирчив.

Затова, когато пристигна вестта, че Торкел смята да тръгне на поход и да плячкосва, Орм, без да губи време, се снабди с добър кораб и нае хора от околността, които да го придружават, като не обръщаше внимание на сълзите и увещанията на Аса. Всички знаеха, че е пътувал много и се е върнал с доста злато, затова не му беше трудно да събере добър екипаж. Увери Аса, че този път не възнамерява да се бави толкова, колкото при предишното пътешестиве, обеща й, че щом се върне, ще уседне и мирно, кротко ще се захване със земеделие. Аса се разплака, протестираше, че няма да издържи от мъка и самота, но Орм я убеждаваше, че тя ще го надживее, ще помага да бият с пръчки децата, та дори и внуците му. Това само засили риданията й. Разделиха се и Орм отплава, за да се присъедини към Торкел.

Докато неговата флота чакаше благоприятни ветрове край Хвен, от юг се зададоха двадесет и осем кораба; по знамената и по формата на носа разбраха, че са шведски. Времето беше спокойно н подходящо за бой; и двете страни започнаха подготовка за военни действия. Но Торкел се провикна към непознатите, каза им кой е и пожела да говори с водача им. Властта деляха двама: единият се казваш:; Йостейн от Упланд, а другият беше източен гот на име Гудмунд. Казаха, че са дошли с крал Ерик да плячкосват в Дания, и попитаха какво друго би желал да научи.

— Ако влезем в бой — извика Торкел, — победителите няма да спечелят почти нищо, и двете страни само ще дадат много жертви. Казвам това, въпреки че имам повече шансове да надделея.

— Имаме пет кораба повече от вас — изкрещяха чужденците.

— Дори и да е така — отвърна Торкел, — моите хора са все избрани и току-що са закусили, докато вие сте уморени от гребане, а такъв човек си служи трудно с копието и меча. Имам по-разумно предложение, което ще донесе на всички ни печалба — ще ви посоча много по-примамливо място за грабежи от Дания.

— Дойдохме да помогнем на крал Ерик — извика мъжът от Упланд.

— Не се съмнявам — отговори Торкел. — Ако аз воювам с вас, пък ще направя добра услуга на крал Свен. Но ако вместо да се бием едни срещу други, се обединим и отплаваме към богати за плячкосване земи, тогава ще сме служили на кралете си не по-зле, отколкото ако водим битки тук. И в двата случая никой от нас няма да вземе повече участие във войната; единствената разлика ще бъде, че ако приемете предложението ми, ще останем живи и ще спечелим много плячка, която само чака да отидем и да си я вземем.

— Добре си служиш с думите — рече Гудмунд. — Това, което казваш, е мъдро. Смятам, че можем да продължим този разговор от по-близко разстояние.

— Чувал съм, че и двамата сте благородни вождове и достойни мъже — добави Торкел, — затова не се опасявам, че имате коварни намерения, като предлагате да се срещнем и да обсъдим въпроса.

— Познавам брат ти Сигвалде — обади се Йостейн, — но често съм чувал, че ти, Торкел, си замесен от по-жилаво тесто.

Споразумяха се да се срещнат на острова и да разговарят на плажа в подножието на една скала, откъдето се виждаха корабите. Йостеин и Гудмунд щяха да имат по трима придружители, а Торкел — петима, въоръжени с мечове, но без да носят копия или подобен вид оръжие. След като тези условия бяха изпълнени, хората от корабите наблюдаваха как отначало водачите им се държаха на разстояние един от друг, а охраната им стоеше плътно зад тях. После Торкел заповяда да предложат на шведите бира, свинско и хляб; скоро ги видяха да сядат в кръг на земята и да си приказват като приятели.

Колкото повече Йостейн и Гудмунд обмисляха предложението на Торкел, толкова по-добро им се виждаше то; не след дълго Гудмунд го възприе с ентусиазъм. В началото Йостейн беше против, твърдеше, че крал Ерик имал слонска памет, когато ставало дума за излъгано доверие: но Торкел ги затрупа с примамливи подробности за невероятните богатства, които ги очакват по западните острови, и Гудмунд реши, че ще се безпокоят за крал Ерик и неговата злопаметност, когато му дойде времето. Уговориха се как да си поделят властта, докато трае походът, как да разпределят заграбената плячка, за да не изникнат спорове впоследствие. После Гудмунд отбеляза, че от толкова месо и разговори човек ожаднява и похвали чудесната бира на Торкел. А той поклати глава и отвърна, че това наистина е най-доброто, което може да им предложи в момента, но че тя не струва нищо в сравнение с английската бира — там отглеждат най-добрия хмел в света. Дори Йостейн се съгласи, че идеята за пътуването до такава страна звучи много примамливо. Стиснаха си ръцете и се заклеха, че ще си бъдат верни и ще държат на дадената дума. После се върнаха на корабите си, заклаха три овце на кораба на всеки водач и ги принесоха в дар на морските хора за хубаво време и добър път. Всички екипажи бяха доволни от решението на водачите си; а славата на Торкел. който вече се ползуваше с пълно уважение сред своите хора, се затвърди заради мъдрото уреждане на въпроса.

Към Торкел се присъединиха още няколко кораба от Сконе и Халанд. Накрая излезе попътен вятър и флотата отплава — петдесет и пет кораба, които плячкосваха във Фризия цяла есен и останаха да зимуват там.

Орм разпита Торкел и някои негови другари дали знаят какво е станало със семейството на крал Харалд. Едни бяха чули, че Йелинг е изгорен, други — че епископ Попо успокоил морето с псалми и успял да избяга с един кораб, макар че крал Свен направил всичко възможно да го залови. Но никой не знаеше съдбата на жените му.

В Англия нещата бяха тръгнали постарому, както по времето на синовете на Рагнар Рунтавите гащи; сега на трона се бе възкачил крал Етелред^[1]. Не беше минало много време, откак бе навършил пълнолетие и бе поел управлението в свои ръце, и започнаха да му викат Нерешителния или Безгласния; а мъжествените мореплаватели от севера започнаха радостно да се тълпят по бреговете на Англия, за да му дадат възможност да оправдае своята слава.

В началото идваха на малки групи и ги отблъскваха лесно. По крайбрежието палеха сигнални огньове, за да предупредят за пристигането им. Яки воини, въоръжени с големи щитове, начаса се втурваха да ги посрещнат и да ги изтласкат обратно в морето. А крал Етелред се прозяваше на масата, редеше молитви срещу скандинавците и щастливо се любеше с жените на своите водачи. Крещеше от яд, когато му съобщяха в спалнята, че въпреки молитвите драконите пак са се върнали; слушаше уморено доста съвети и се оплакваше жално, че му създават такива главоболия, но иначе не предприемаше нищо. После нашествениците заприиждаха все по-често и на много по-силни отряди, докато накрая свиканите кралски войници не бяха в състояние да се справят с тях. Някои от по-големите банди понякога навлизаха далеч навътре в сушата и се връщаха на корабите, прегьнати на две под тежестта на заграбената плячка. В близките страни плъзна мълва и мнозина вярваха, че няма кралство, което да се сравнява по богатство и изобилие с това на крал Етелред, особено ако храбрите моряци го посещават на достатъчно силни групи. От доста години вече Англия не бе истински плячкосвана, с изключение на крайбрежните райони.

Но до този момент там не бе идвала голяма флота и никой водач не беше научил още изкуството да иска откуп в сребърни монети, сечени в хазната на крал Етелред.

Но през лето господне 991 тези два пропуска бяха поправени; и оттам нататък не липсваха желаещи да се упражняват в това изкуство, докато кралят бе готов да плаща в сребро на всеки, който дойдеше да си поиска.

Малко след Великден същата година, петата от пълнолетието на крал Етелред, сигналните огньове лумнаха по бреговете на Кент. Мъжете се взираха с бледни лица в утринната мъгла и се втурнаха обратно да скрият каквото могат и да подкарат добитъка в гората, пък и те самите да се притаят с него. С бързината на галопиращ кон пратиха известие до краля и ърловете му, че в крайбрежието е пристигнала флота невиждана по размери от години насам и че езичниците вече газят към брега.

Събраха войската, но тя не постигна нищо. Нашествениците се групираха в големи банди и разграбваха околността, като събираха цялата плячка на едно място. Англичаните изпаднаха в паника да не би да навлязат навътре в страната; а кентърберийският архиепископ отиде лично при краля, за да измоли помощ за своя град. Но след като се позабавляваха известно време и отнесоха на корабите си всичко, което имаше някаква стойност, те се върнаха обратно на борда и отплаваха по брега. После спряха в земите на източните сакси и повториха процедурата.

Крал Етелред и архиепископът му, чието име бе Сигерик, незабавно прочетоха двойно по-дълги молитви; а когато чуха, че езичниците разграбили няколко села и отплавали в морето, раздадоха богати подаръци на свещениците, които се бяха молили най-усърдно. Вярваха, че най-после са се отървали от тези нежелани гости. Веднага след това викингите пристигнаха в град Молдън, разположен на мястото, където река Панта се влива в морето. Издигнаха лагер на някакъв остров в средата на устието и се приготвиха да нападнат града.

Ърлът на източните сакси се казваше Бюрхтнот. Беше много известен и невиждано едър мъж, горд и безстрашен. Той събра мощна армия и тръгна срещу викингите. Искаше да провери дали ударите няма да се окажат по-ефикасни от молитвите. Стигна до Молдън, но отмина града и се насочи към лагера на викингите; накрая само един ръкав на реката разделяше двете армии. Сега за всички бе еднакво трудно да атакуват. Дойде приливът и изпълни реката до нивото на брега. Не беше по-широка от един хвърлей на копие, та можеха да се обстрелват, но не и да се приближат за ръкопашен бой. Така стояха едни срещу други в свежия пролетен ден.

Един от глашатаите в армията на Торкел Високия, добър оратор, излезе напред до брега, вдигна щита си и извика:

— Моряците на севера, които не се боят от никого, ме помолиха да ви предам следното: дайте ни злато и сребро, а ние ще ви дадем мир. Вие сте по-богати от нас, за вас ще бъде по-добре да си платите за спокойствието, вместо да се биете с копие и меч срещу такива юначни воини като нас. Разполагате с достатъчно, няма да е нужно да се убиваме взаимно. Щом купите свобода за себе си, за семействата си, за къщите и за всичкото си имущество, ще ви бъдем приятели и ще се върнем на корабите, ще отплаваме и ще удържим на думата си.

Тогава излезе самият Бюрхтнот, размаха копието си и изкрещя:

— Пирате, чуй добре нашия отговор! Ето какъв откуп ще получите: подострено копие и наточени мечове! Не прилича на ърл, какъвто съм аз, Бюрхтнот, син на Бюрхтхелм, който има неопетнено име, да не защити графството си и земите на своя крал. Ще уредим този въпрос с оръжие и много народ ще трябва да посечете, преди да откриете нещо друго тук.

Стояха лице в лице, докато настъпи отливът и водата се отдръпна към морето. Глашатаят на викингите се провикна:

— Достатъчно бездействувахме. Елате при нас и ще ви предоставим бойно поле или, ако предпочитате, изберете място на вашия бряг и ние ще дойдем.

Ърл Бюрхтнот нямаше желание да гази в реката; времето беше студено и се страхуваше да не би краката на хората му да се вкочанят или дрехите им да натежат. Но същевременно бързаше да започне битката, преди войниците да се уморят н огладнеят. Затова отговори:

— Ще ви предоставя терен тук, не се бавете, елате да се биете с нас и само господ знае кой ще победи.

Ето какво разказва поетът на Бюрхтнот, който бе участвувал в битката и бе успял да се спаси:

От прилива не се уплаши армията северни моряци. Нагазиха вън Панта вълци-кръвопиици, направо през водата бързотечна и кристално чиста дойдоха на брега със щитове от липово дърво.

Хората на Бюрхтнот ги чакаха, образували стена от щитове. Той бе дал заповед първо да метнат копията си, а след това да нападнат езичниците с мечове и да ги изтласкат обратно в реката. Но викингите излизаха на брега в боен ред, като екипажът на всеки кораб образуваше отделна група. Веднага нададоха бойните си викове и атакуваха. Капитаните предвождаха хората си. Към тях полетя дъжд от копия и мнозина бяха повалени; но те продължаваха неудържими, докато не се сблъскаха щит в щит с англичаните. Настана жестока сеч и невъобразима глъчка; дясното и лявото им крило бяха задържани и притиснати, но Торкел Високия и най-близкостоящите капитани — единият бе Орм, а другият — Фаре-Виде Свенсон, известен водач от Сяланд, изпаднал в немилост пред крал Харалд заради битката при Фирис, пред Успала, настъпиха срещу фалангата на самия Бюрхтнот и я разбиха. Торкел викна на хората си да посекат високия мъж със сребърния шлем, тогава победата за този ден щяла да бъде тяхна. Моментално боят там стана най-ожесточен, бяха толкова нагъсто, че по-дребните нямаха място да се обърнат. Фаре-Виде, който с меч си пробиваше път напред, повали знаменосеца на Бюрхтнот, дори замахна към самия водач и го рани; но в същия момент падна с пронизано гърло. Бяха убити много водачи и от двата лагера. Орм се подхлъзна на един облят в кръв щит и се просна върху тялото на мъжа, който току-що бе убил. Падайки, получи по врата удар с тояга, но в този момент воините наоколо хвърлиха щитовете си отгоре му, за да прикрият незащитения му гръб.

Когато се свести и с помощта на Рап успя да се изправи, битката се водеше в друга част на бойното поле и викингите бяха спечелили надмощие. Бюрхтнот бе убит и много от войниците му бяха побягнали, но останалите се събраха плътно в кръг и се отбраняваха храбро. Гласът на Торкел се извиси над глъчката. Каза, че ще им пощади живота, ако хвърлят оръжието. Но те извикаха в отговор:

— Колкото по-малко оставаме, толкова по-настървено ще се бием, целта ще бъде по-ясна, а смелостта ни — по-ожесточена.

Биха се, докато всички, заедно с много от неприятелите, паднаха убити край тялото на Бюрхтнот. Викингите се удивиха от безстрашието на тези англичани и възхвалиха падналите в боя. Но независимо от това битката при Молдън, състояла се три седмици преди празника на Светата Троица през 991 година, бе сериозен неуспех за крал Етелред и истинско бедствие за страната, тъй като сега, надлъж и нашир около тях земята лежеше беззащитна пред настървените нападатели от север.

Викингите погребаха мъртвите си и пиха за тях и за победата. Предадоха тялото на Бюрхтнот на потъналите в скръб пратеници, които дойдоха да молят за него, за да го погребат по християнски. Изпратиха призив до Молдън и околните градове, с който искаха от жителите им да платят незабавно данък за пожар и искания откуп, за да не последва по-тежко наказание. Радваха се при мисълта, че ги чакат такива богатства, смятаха ги вече за свои; но от ден на ден гневът им растеше, защото нито един англичанин не дойде да се предаде и не донесе злато. Загребаха нагоре към Молдън и подпалиха оградата от колове на речния бряг, нападнаха града и го разграбиха безпощадно. После се разкайваха — бяха изгорили почти всичко и за тях остана малко плячка. Заклеха се, че в бъдеще ще бъдат по-пестеливи с огъня — богатство беше целта им, а не опустошение; то поглъщаше среброто, както и всичко останало. Захванаха се да събират коне от цялата околност, за да могат по-бързо да нападнат тези райони, които смятаха, че до тях гневът на нашествениците не може да стигне. Скоро във всички посоки се пръснаха банди. Те се връщаха в лагера, натоварени с плячка. Из цялата страна вече бе настанала такава ужасна паника, че никой вожд не смееше да последва примера на Бюрхтнот и да ги призове на бой. От пленените разбраха, че крал Етелред си стои в двореца напълно безучастен и с побледняло лице шепне молитви редом с духовниците.

Неколцина англичани все още се държаха, затворени в каменната църква на Молдън. Бяха се скрили в кулата при превземането на града; сред тях имаше свещеници и жени. За да не попречат на бягството им, те бяха изтеглили стълбата след себе си. Викингите подозираха, че са взели там доста ценности, положиха всички усилия да ги убедят да слязат и да предадат богатствата си. Но не помогнаха нито огънят, нито силата на оръжието; а бегълците бяха запасени с много храна и вода, пееха псалми и гласовете им звучаха доста бодро. Щом викингите приближиха, за да ги предумват да бъдат по-разумни и да предадат имуществото си, те започнаха да сипят камъни, хули и мръсотия по главите им и ревяха победоносно, когато попадението бе точно. Всички единодушно решиха, че църквите от камък и техните кули са едно от най-досадните препятствия, с което човек може да се сблъска.

Йостейн, корав мъж, вече на възраст и много алчен за злато, каза, че според него има само един начин да пречупят упорството на тези хора — да докарат пленниците близо до църквата, така че да ги виждат оттам и да ги убиват един по един, докато тези в кулата не издържат и се предадат. Доста от войниците се съгласиха с това, Йостейн се ползуваше с репутацията на мъдър човек; но Гудмунд и Торкел сметнаха, че този план е недостоен за воини като тях, и не желаеха да участвуват в него. Торкел твърдеше, че би било по-добре да ги измъкнат с хитрост, и добави, че е запознат със слабостите на свещениците, знае как най-добре да ги обработи, та да направят това, което се иска от тях.

Накара хората си да му донесат големия кръст, който стоеше над олтара в църквата. После, придружен от двамина, които носеха разпятието, тръгна към кулата. Спря в подножието й и извика, че има спешна нужда от свещениците — трябва да се погрижат за ранените, а също и по друга особено наложителна причина — иска лично да го запознаят с християнското учение. Обясни, че напоследък се чувствувал силно привлечен към новата вяра и че ще се отнесе с тях така, сякаш вече е християнин — ще пусне,всички да си вървят, без косъм да падне от главите им.

В този момент от речта му от кулата полетя камък и го удари по ръката, с която държеше щита; попадна близо до рамото и го повали на земята. Ръката беше счупена. Двамата мъже пуснаха кръста и му помогнаха да се отдалечи на безопасно разстояние, а отгоре хората ликуваха победоносно. Йостейн, който наблюдаваше сцената, сви устни и отбеляза, че хитростта във военно време не е толкова проста работа, колкото неопитните младежи често си представят.

Всички последователи на Торкел пламнаха от яд, щом видяха как раняват водача им; към прозорчетата на кулата полетяха цели ята от стрели, но напразно. Проблемът изглеждаше неразрешим. Орм каза, че на юг понякога е виждал как хората на Алмансур гонят с дим християните от църковните кули. Веднага се захванаха да опитат и този начин. Натрупаха дървета и мокра слама във вътрешността на църквата и в основата на кулата и ги запалиха. Но тя бе висока и вятърът разпръсна пушека, преди да успее да се издигне нагоре. Накрая викингите загубиха търпение и решиха да ги оставят на мира, докато изгладнеят.

След провала на стратегията му Торкел се омърлуши; боеше се, че това ще даде повод на хората да му се присмиват. Тежеше му и мисълта, че ще трябва да бездействува в Молдън и да пази лагера — очевидно скоро нямаше да е в състояние да участвува в плячкосването; искаше да го прегледа някой, посветен в медицината. Орм дойде и му изказа съчувствието си, а той седеше пред огъня и пиеше подгрята бира със счупена и безжизнено отпусната ръка. Мнозина я бяха опипали с пръсти, но никой не знаеше как да я намести и да я, сложи в шини.

— Ето че това, което изрекох под кулата, се сбъдна — рече той. — Имам голяма нужда от свещеник — те разбират от тия работи.

Орм кимна в знак на съгласие. Каза, че свещениците са много вещи в медицината. Един от тях бе излекувал раната му след празненството по Юл в двореца на крал Харалд; макар да беше доста по-тежка от неговата. Допълни, че би приветствувал появата на някой свещеник не по-малко от Торкел, тъй като ударът, който е получил по главата, нанесен с металния наконечник на тояга, му причинява такова постоянно главоболие, че се чуди дали нещо там вътре не се е скъсало.

Когато останаха сами, Торкел му каза:

— Смятам те за най-мъдрня от всичките ми капитани, а също и за най-добрия воин след смъртта на Фаре-Виде. Но очевидно, когато страдаш от някое физическо неразположение, макар и незначително, лесно губиш присъствие на духа.

Орм отговори:

— Аз съм човек, отритнат от съдбата. Преди имах добър късмет — минах невредим през повече опасности, отколкото другите изживяват през целия си живот, дори спечелих от тях. Но откакто се върнах на север, всичко ми тръгна наопаки. Разделих се със златната си верига, с любимата си и с мъжа, чието приятелство ценях най-много. А още по-зле стоят нещата, когато вляза в бой — щом извадя меча си, и ми се случва някакво нещастие. Нищо не излезе дори когато те посъветвах да прогониш с дим тия англичани от кулата.

Торкел възрази, че е виждал хора и с по-лош късмет от неговия, но Орм тъжно поклати глава. Изпрати воините си начело с Рап да плячкосват, а самият той остана в града с Торкел, прекарвайки времето в самота и скръбни размишления.

Една сутрин наскоро след това църковните камбани забиха силно и продължително, а хората, в кулата пламенно запяха псалми. Викингите ги заразпитваха на висок глас защо вдигат толкова шум. Те нямаха вече камъни за хвърляне; развикаха се, че е празникът на Света Троица и че в този ден те се радват.

Това изуми езичниците; някои запитаха на какво толкова се радват и дали имат още месо и бира. Отговориха им, че в това отношение нещата са такива, каквито са си, но че въпреки всичко ще продължат да се радват, защото Христос е на небето и без съмнение ще им помогне.

Хората на Торкел започнаха да пекат охранени овце и насочваха ароматните ухания нагоре към кулата, където всички бяха гладни. Подвикнаха им да бъдат разумни, да слязат и да опитат печеното, но те не обърнаха внимание на поканата и скоро пак подеха пенията си.

Торкел и Орм. седяха един до друг и дъвчеха заслушани.

— Звучат по-прегракнало от обикновено — рече Торкел. — Гърлата им започват да пресъхват. Ако са свършили водата, няма да мине дълго, и ще са принудени да слязат.

— Състоянието им е много по-тежко от моето и все пак пеят — зачуди се Орм, като съзерцаваше тъжно и замислено едно чудесно парче овче месо, преди да го пъхне в устата си.

— Май няма да те бива за певец, ако попаднеш в някоя църковна кула — обади се Торкел. Същия ден по време на вечеря Гудмунд се върна от грабителско нападение във вътрешността на страната. Беше едър веселяк с лице, което още носеше белезите от стари рани — беше ги получил, когато се борил с някаква мечка. Влезе в лагера пиян и бъбрив, загърнат в скъпа алена наметка, с два тежки сребърни колана около кръста и широка усмивка посред русолявата брада.

Тази земя, викна той още щом съзря Торкел, му е по сърце, защото е по-богата, отколкото човек може да си мечтае; докато е жив, ще му е благодарен, че го е привлякъл да дойде тук. Разграбил е девет села и един пазар и е загубил само четирима души. Конете му едва пазеха равновесие под тежката плячка, въпреки че бяха взели само най-ценното, а след тях идваха волски каруци, натоварени със силна бира и разни деликатеси Скоро трябва, добави той, да се снабдят с още няколко кораба с голяма вместимост, за да могат да занесат в родината плячката, която ще съберат от тази чудесна страна без особени усилия.

— Освен това — завърши той — по пътя видях цяла процесия — двама епископи със свитите си. Казаха, че са пратеници на крал Етелред, затова ги почерпих с бира и ги накарах да ме последват. Епископите са стари и яздят бавно, но би трябвало скоро да пристигнат. С каква ли мисия са натоварени? Твърдят, че идват от името на краля, за да ни предложат мир; но не той, а ние ще решим кога да стане това. Подозирам, че искат също да ни проповядват християнството; едва ли ще имаме време да ги слушаме, след като навсякъде около нас има такава богата плячка.

Щом чу новината, Торкел се раздвижи; отбеляза, че свещениците са точно това, от което има най-голяма нужда в момента — бързо да му наместят ръката. Орм също се радваше, че ще може да се посъветва с тях за главоболието си.

— Но няма да се изненадам — рече Торкел, — ако са дошли да откупят пленниците и хората от кулата.

Малко след това епископите влязоха в града. Имаха доста представителен вид, с жезли в ръце и качулки на главите. Съпровождаше ги тълпа от ездачи, свещеници, камериери, прислужници и музиканти; благославяха с „мир вам“ всеки, който срещнеха по пътя си.

Хората на Торкел, които бяха в града, се стекоха да ги посрещнат, но мнозина се криеха, когато епископите вдигнеха ръце. Бегълците в кулата възторжено приветствуваха пристигането им и отново забиха камбаните си.

Торкел и Гудмунд се показаха много гостоприемни. След като си починаха и благодариха на бога за благополучното пътуване, пратениците им обясниха мисията си.

По-възрастният на вид епископ, когото наричаха епископът на Едмъндсбъри, се обърна към Торкел, Гудмунд и останалите викинги, надошли да чуят думите му. Каза, че времената били жестоки и Христос и църквата му скърбяли много, задето хората не знаят как да живеят заедно в мир, любов и търпимост. Но за щастие, продължи той, сега в Англия царувал крал, който от всичко на света най-много обичал мира въпреки необятната си власт и легионите от воини, очакващи неговите заповеди. Предпочитал да спечели любовта на противниците си, вместо да ги разгроми с оръжие. Крал Етелред гледал на тях като на зле напътствувани млади ентусиасти, които не знаят кое е най-добро за тях. След като обсъдил нещата с мъдрите си съветници, кралят решил да не тръгва срещу тях и да ги избива, а миролюбиво да им посочи колко грешен път са избрали. Проводил пратеници, за да разберат по какъв начин могат да убедят храбрите вождове от север н последователите им да отворят душите си за мирния живот и да се откажат от опасните пътища, по които са поели. Желанието на краля било викингите да се върнат на корабите си и да отплават от тези брегове, за да заживеят в своята земя в мир и доволство. За да ги поощри и да спечели завинаги приятелството им, бил готов да им даде подаръци, които да предизвикат тяхната радост и благодарност. Вярвал, че тази кралска щедрост така ще размекне жестокостта на младите им сърца, че те ще заобичат свещените божи закони и Евангелието на Христа. И ако това се сбъднело, радостта на крал Етелред нямало да има граници, щял да изпитва към тях още по-силна привързаност.

Епископът беше прегърбен от старост; бе останал без зъби и малцина от викингите можаха да разберат речта му; но един мъдър свещеник от обкръжението му им я преведе. Като я чуха, присъствуващите започнаха да се озъртат и да се споглеждат изумени. Гудмунд, пиян и доволен, седеше върху бъчва с бира и търкаше с ръка малко златно кръстче, за да го излъска; когато му обясниха какво бе казал епископът, той се заклати напред-назад от удоволствие. Викна на Торкел, че не трябва да губи време, а веднага да отговори на това чудесно слово.

Торкел отвърна достойно, като истински вожд. Каза, че това, което току-що са чули, без съмнение си струва да се обмисли. Името на крал Етелред е вече много известно в Дания, но сега се уверява, че той е по-добър, отколкото са чували да разказват; а предложението му да даде на всички подаръци съвсем отговаряло на досегашната им представа за него.

— Както казахме и на ърл Бюрхтнот — продължи той, — когато разговаряхме от двата бряга на реката, вие, обитателите на тази земя, сте богати, а ние сме само бедни моряци и с удоволствие бихме станали ваши приятели, ако споделите богатствата си с нас. Приятно ни е да чуем, че сам крал Етелред чувствува нещата по същия начин; и като виждам колко е богат, могъщ и мъдър, не се съмнявам, че ще се покаже щедър към нас. Още не сте ни споменали колко възнамерява да предложи; но за да ни ощастливи, е нужно доста — по природа сме меланхолични. Мисля, че ще е най-добре, ако подаръците са под формата на злато и сребро от хазната; така най-лесно ще ги преброим, пък ще са и най-удобни за превозване. А докато уредим нещата, бихме искали да ни оставите необезпокоявани тук; ще набавяме всичко необходимо за домакинството и за удоволствията си от околността. Но още един човек има право на глас наравно с мен и Гудмунд — това е Йостейн. В момента е на поход и плячкосва заедно с повечето си хора и докато не се върне, не можем да решим какъв да бъде по размер подаръкът на крал Етелред. Но ми кажете веднага има ли сред вас някой свещеник с медицински познания. Както сами виждате, ръката ми трябва да се гипсира.

По-младият епископ отговори, че с тях пътуват двама лечители и с радост ще ги помоли да се погрижат за Торкел. Но в замяна поиска да разрешат на затворените в кулата да слязат и да си тръгнат безпрепятствено. Тежко е, допълни той, да си ги представи човек там горе, измъчвани от жажда и глад.

— Доколкото зависи от мен — отвърна Торкел, — могат да слязат веднага щом пожелаят. Откак сме превзели града, се опитваме да ги убедим да сторят това, но те най-упорито отказват; всъщност те ми счупиха ръката. Трябва само да ни оставят половината от всичко, което са взели горе в кулата. Това ще бъде нищожна отплата за счупената ми ръка и за всички неприятности, които ни причиниха. След това могат да си ходят.

Скоро всички слязоха от кулата. Имаха бледен и измъчен вид. Някои се разплакаха и се хвърлиха в краката на епископа, а други жално се молеха за храна и вода. Хората на Торкел се разочароваха, като видяха, че у тях няма почти никакви ценности, но въпреки това им дадоха храна и не им сториха нищо лошо.

Орм случайно мина покрай един улей за вода, от който пиеха мнозина от прислонилите се в кулата. Сред тях видя някакъв дребен, плешив мъж в свещеническо наметало и качулка, с дълъг нос и червен белег на челото. Орм се вгледа в него стъписан. После приближи и го сграбчи за рамото.

— Радвам се, че те виждам отново — рече той. — Дължа ти благодарности от времето, когато се видяхме за последен път. Но не съм си и представял, че мога да срещна в Англия лечителя на крал Харалд. Как се озова тук?

— Слязох от кулата — ядно се тросна брат Вилибалд, — където вие, езичници берсерки, ме принудихте да прекарам последните две седмици.

— Имам да говоря с теб по няколко въпроса — каза Орм. — Ела с мен, ще ти дам ядене и пиене.

— Нямам какво да ти кажа — отговори брат Вилибалд. — Колкото по-малко датчани виждам, толкова по-добре за мен. Това поне успях да науча досега. От другаде ще се сдобия с месо и пиене.

Орм се страхуваше, че както е сърдит, дребничкият свещеник може да се шмугне и да избяга, затова го хвана под мишница и го понесе, като го уверяваше, че няма да му направи нищо лошо. Брат Вилибалд се съпротивяваше енергично и със строг глас настояваше да го пуснат; предупреди Орм, че проказа и други най-ужасни страдания щели да сполетят всеки, който е вдигнал ръка срещу свещеник. Но той не му обърна никакво внимание. Отведе го в някаква къща, която бе избрал за своя квартира, след като превзеха града, и в която сега имаше само неколцина ранени от екипажа му и две стари жени.

Свещеникът очевидно умираше от глад, но когато поставиха месо и пиене пред него, известно време съзерцаваше с горчивина в очите подноса и халбата, без да посегне към тях. После въздъхна, промърмори нещо под носа си, прекръсти храната и лакомо започна да яде. Орм му наля втора чаша бира и търпеливо го зачака да утоли глада си. Хубавата бира сякаш не оказа благотворен ефект върху настроението му, отговорите му си оставаха все така резки, но поне си даваше труд да отвръща на въпросите; не след дълго вече говореше с предишното си красноречие.

Обясни, че е избягал от Дания с епископ Попо, когато грешният езичник крал Свен нападнал Йелинге, за да унищожи тамошните служители на бога. Епископът, болен и много изтощен сега живеел от милосърдието на Уестминстърския абат и скърбял, че целият му труд на север бил пропаднал. Но брат Вилибалд смяташе, че всъщност няма за какво да се съжалява, ако се погледне на нещата правилно. Явно случилото се е знак от бога, че свещениците трябва да се откажат от опитите си да покръстят езичниците от север, а трябва да ги оставят да се унищожават взаимно с присъщите им ужасни и непонятни привички. Лично той, добави брат Вилибалд, няма никакво намерение отново да покръства хора от тези земи; готов е да заяви това пред Разпятието и пред страданията на Христа и пред всеки, който пожелае да чуе, дори ако трябва и пред самия Бременски архиепископ.

С блеснали очи той изпразни халбата си, млясна с уста и отбеляза, че за прималелия от глад бирата е по-питателна от месото. Орм му наля отново и той продължи разказа си.

Щом епископ Попо чул, че на източния английски бряг слезли датски викинги, пожелал да се опита да узнае какво е положението в датското кралство; дали там има още живи християни, дали била вярна мълвата, че крал Харалд е умрял и още много други неща. Но епископът бил прекалено слаб, за да предприеме лично пътуването от Уестминстър и затова изпратил брат Вилибалд да събере сведения.

— Твърдеше, че рискът за мен е минимален, колкото и раздухани да са страстите на езичниците. Каза, че ще ме посрещнат добре заради познанията ми по медицина; освен това, че сред тях сигурно има и някои, които познавам от двореца на крал Харалд. Аз бях на по друго мнение — епископът е прекалено благ за тоя свят и не ви познава добре като мен. Но непристойно е да противоречиш на собствения си епископ, затова постъпих както ми поръча. Една вечер, съвсем изтощен, пристигнах в този град. След вечерня легнах да спя в сградата на църквата. Събудиха ме писъци и облаци от дим, полуголи мъже и жени се втурнаха вътре, крещейки, че злите демони ни били нападнали. Зли демони нямаше, но ни обграждаха по-страшни противници; надали щеше да има някаква полза, ако ги приветствувах от името на епископ Попо. Затова заедно с останалите избягах в кулата и там щяхме да си умрем, ако господ не беше решил да ни освободи от мъките на благословение празник на Светата Троица.

Поклати скръбно глава и изгледа Орм с уморен поглед.

— Това се случи преди четиринадесет дни — добави той — и оттогава почти не съм мигнал. Тялото ми е отпаднало; не, не е слабо, силно е както и духът, който го обитава, но все пак издръжливостта му има граници.

— Ще спиш по-късно — рече Орм нетърпеливо. — Знаеш ли нещо за съдбата на Юлва, дъщерята на крал Харалд?

— Да, знам със сигурност — бързо отвърни брат Вилибалд, — че ако скоро не се поправи, ще гори в ада заради упорития си дух и скандалното си държание. Но каква надежда може да има, че дъщерята на крал Харалд ще благоволи да се промени?

— И жените ни ли мразиш? — попита Орм. — Какво ти е направила?

— Няма значение какво е сторила на мен — с горчивина отговори малкият свещеник, — макар че наистина ме нарече плешив стар бухал само защото я заплаших с божието отмъщение.

— Заплашил си я? — скочи Орм. — Защо си я заплашил?

— Защото се закле, че ще прави каквото си иска и ще се омъжи за езичник дори ако всички епископи на света решат да я спрат.

Орм се улови за брадата и с широко отворени очи се втренчи в дребния свещеник. После седна отново.

— Аз съм езичникът, за който иска да се омъжи — тихо промълви той. — Къде е тя сега?

Но тази вечер не получи отговор на въпроса си — в същия момент брат Вилибалд бавно се свлече на масата и заспа непробудно, положил глава върху ръцете си. Орм направи всичко възможно да го събуди, но не успя; накрая го вдигна на ръце и го отнесе на дъсченото легло, като хвърли отгоре му една кожа. С изненада усети, че започва да се привързва към тоя дребничък мъж. Поседя сам, замечтан над бирата си. После, като видя, че не му се спи, стана и обзет от нетърпение, отиде при брат Вилибалд и здраво го разтърси.

Но той само се обърна насън и заспало промърмори с раздразнен глас: „По-страшни от демони.“

Когато на следващата сутрин най-после се събуди, свещеникът бе в по-благосклонно настроение и изглеждаше доста доволен от положението си. Орм незабавно се зае да изкопчи подробности за всичко, което се бе случило с Юлва от последната им среща насам. Избягала с епископа от Йелинге — предпочитала да отиде в изгнание, отколкото да остане вкъщи под крилото на брат си Свен — и прекарала с него зимата в Уестминстър. С нетърпение чакала да се върне у дома в Дания; щяла да стори това веднага щом получи добри новини за положението там. Но скоро до тях достигнала мълвата, че крал Харалд умрял в изгнание. Това накарало Юлва да замисли едно пътуване на север — в дома на сестра й Гунхилд, която се омъжила за датския ярл Полинг от Нортамбрия. Епископът не я пускал на такова опасно пътешествие, предпочитал тя да остане на юг и да се омъжи за някой честен вожд, който с негова помощ щели да й намерят. Но щом споменел нещо по този въпрос, тя пребледнявала от ярост и избухвала, като сипела страхотни обиди срещу всеки, който бил наоколо, дори срещу самия епископ.

Ето това разказа малкият свещеник за Юлва. Орм бе доволен, че се е спасила от лапите на крал Свен, но се чувствуваше потиснат, защото не можеше да измисли начин да я види. Безпокоеше се също от удара, който бе получил във врата, и от непрекъснатите болки, но брат Вилибалд се усмихна пренебрежително и каза, че дебела глава като неговата би издържала и много по-силен сблъсък. Все пак му сложи пиявици зад ушите и Орм скоро се почувствува по-добре. Непрекъснато мислеше за Юлва. Чудеше се дали да не се опита да убеди Торкел и другите вождове да предприемат голям поход към Лондон и Уестминстър, като се надяваше, че така ще може да се свърже с нея. Но вождовете водеха безкрайни: съвещания с пратениците на крал Етелред, уточняваха подробности относно подаръка му; цялата армия седеше в бездействие, всички само ядяха, пиеха и се чудеха колко голям откуп следва да искат от такъв велик крал.

И двамата епископи смело се застъпиха за господаря си, изказаха най-различни доводи, обясняваха защо предложената от вождовете сума им се вижда прекалено голяма. Съжаляваха, че викингите явно не осъзнават колко по-важни неща от златото и среброто има на света, че за богатия е така трудно да прекрачи прага на царството небесно, както вол да влезе в къща през отдушника на покрива. Вождовете ги изслушаха търпеливо и накрая отговориха, че ще понесат стоически всички неприятности, които биха се струпали върху главите им заради тая сделка, но не могат да приемат по-малък откуп от първоначално споменатия. Ако това, което епископите разказват за рая и за отдушника е вярно, тогава те правят чудесна услуга на крал Етелред, като го облекчават с част от бремето на неговото богатство.

Епископите въздъхнаха и увеличиха сумата; най-накрая постигнаха споразумение за количеството, което крал Етелред трябваше да изплати. Всеки моряк от флотата щеше да получи по шест марки сребро освен това, което вече е придобил чрез грабежи. На всеки кормчия се падаха по дванадесет, а на капитан на кораб — по шестдесет. Торкел, Гудмунд и Йостейн щяха да вземат по триста марки сребро. Епископите твърдяха, че това е тежък ден за тях, не знаят какво ще каже кралят им, като чуе количеството, за което са се уговорили. Щяло да му бъде двойно по-трудно, обясниха те, защото в същия този момент други негови пратеници преговаряли с един норвежки вожд на име Олав Трюгвасон, който заедно с флотата си плячкосвал по южните им брегове. Не били сигурни, че дори богатствата на крал Етелред ще стигнат да задоволят претенциите и на двете страни.

Щом чуха това, викингите започнаха да се безпокоят да не би да са поискали прекалено малко и дали норвежците няма да получат откупа си преди тях. Водачите се съвещаваха известно време и след това обявиха, че няма да увеличат сумата, но че най-добре би било епископите да побързат и да донесат среброто, защото много ще се засегнат, ако първо платят на норвежците.

Лондонският епископ, любезен и усмихнат мъж, се съгласи с това и обеща да положат всички усилия.

— Но съм изненадан — рече той, — че такива храбри водачи като вас се притесняват от този норвежки капитан, чиято флота е много по-малка от вашата. Дали няма да ви е от полза, ако прескочите до южното крайбрежие, където е хвърлил котва, и го унищожите, като спечелите всичките му богатства? Идва от Бретан с чудесни кораби и казват, че там е заграбил голяма плячка. По този начин ще засилите и приятелските чувства на нашия господар, кралят, към вас. Така той по-лесно ще намери искания откуп, тъй като няма да е нужно да удовлетворява претенциите на норвежкия капитан,

Торкел кимна с глава, но не изглеждаше убеден, а Гудмунд се засмя и рече, че си струва да се обмисли предложението на епископа.

— Никога не съм се срещал с тия норвежци — добави той, — но всички казват, че една среща с тях винаги осигурява хубав бой и интересни истории, които оцелелите могат да разказват на децата си. У дома в Бравик съм чувал да твърдят, че нямат равни на себе си, ако не смятаме мъжете от Източен Гутеланд. Може би си струва да установим дали тази тяхна слава е основателна. На корабите ми се намират берсерки от Аланд, които вече започват да се оплакват, че наистина походът им осигурил чудесна плячка и първокласна бира, но почти не им дал възможност да се бият както трябва, а те не били свикнали на мирен живот.

Торкел отбеляза, че веднъж се е бил с норвежци и че само ръката му да се оправи, няма нищо против да го стори пак, защото от тях човек можел да спечели много слава и богатства.

А Йостейн избухна в луд смях, грабна шапката си и я захвърли в краката. Когато не участвуваше в бой, винаги носеше стара червена шапка с широка периферия, тъй като шлемът му протриваше кожата на главата.

— Я ме погледнете! — извика той. — Стар съм и плешив. А старостта върви заедно с мъдростта и ей сега ще ви го докажа. Тоя божи служител може да измами теб, Торкел, и теб, Гудмунд, с хитрост и изкусни думи, но не и мен — аз съм стар и мъдър като него. Ще е от полза за него и за краля му, ако успеят да ни убедят да се бием с норвежците. Ще се унищожим взаимно и тогава крал Етелред ще се отърве от всички, няма да е необходимо да раздава среброто си за малкото, които останат живи. Вслушайте се в съвета ми, не позволявайте това да се случи.

Гудмунд и Торкел трябваше да признаят, че не са погледнали на нещата в тази светлина и че Йостейн е най-мъдър от всички. Пратениците разбраха, че не могат да направят нищо повече, и се приготвиха да поемат обратно при крал Етелред, за да му разкажат как са се развили събитията и да разпоредят възможно най-бързо да се събере необходимото количество сребро.

Но преди да потеглят, те се докараха в най-представителните си одежди, събраха поклонниците си и в тържествена процесия отидоха на мястото, където се бе водила битката. Прочетоха молитви над телата на умрелите, вече наполовина покрити от буйно израсналата трева. Над тях кръжаха цели ята врани и гарвани и дрезгаво негодуваха, че така безцеремонно ги смущават, докато консумират съвсем законно полагаемата им се дажба.