Франс Бенгтсон
Червеният змей (33)

Трета глава: ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКОТО ЗЛАТО

Аз съм най-нещастният човек на земята — очите ми са извадени, езикът и дясната ми ръка отрязани, а синът ми — убит от императорския ковчежник. Но от друга страна, мога да се смятам и за най-големия щастливец, тъй като зная къде е скрито българското злато. Ще ти посоча мястото, не искам да отнеса тази тайна в гроба, а ти, свещенико, ще я предадеш на брат ми и на никой друг. Тогава той сам ще реши дали още някой трябва да я чуе.

Съкровището лежи на дъното на река Днепър — там, където брегът се издига край бентовете, точно под третия от тях, ако се идва от юг, на десния бряг между костницата на печенегите и малката скала във водата, върху която растат три розови храста. На това място скалното дъно е разядено и под водата се образува тесен канал. Скрито е под големите камъни; дъното е неравно и издатините прикриват скривалището — там е българското съкровище и аз единствен знам това. Има повече злато, отколкото могат да носят двама яки мъже. То е затворено в четири малки сандъчета, на които е сложен императорският печат, а има също и пет кожени торби със сребро, доста тежки. Отначало съкровището принадлежало на българите, които го откраднали от различни богати хора. После то стана притежание на императора, а ковчежникът Теофил Лакенодрако пък го открадна от него. После стана мое и аз го скрих на това място.

Ще ви разкажа как се случи всичко. Още щом пристигнах в Миклагард, постъпих в императорската охрана, както бяха направили и мнозина други скандинавци преди мен. Там служат доста шведи, датчани и норвежци, а има и хора от Исландия и от далечните западни морета. Работата беше добра, възнаграждението — също, макар че пристигнах много късно, за да участвувам в разграбването на двореца след смъртта на император Йоан Цимисхий. Това било наистина голямо събитие и по мое време участниците в него още го обсъждаха. Според древните византийски обичаи, когато някой император умре, охраната му има право да си вземе от двореца всичко, което пожелае. Много неща бих могъл да ти разкажа, свещенико, но ще се огранича само до необходимите сведения, защото това опипване по дъската ме уморява. Служих в охраната дълго време, станах християнин и си взех жена. Казваше се Карбоносина — това значи „с черни като въглен вежди“. Беше от семейство, което във Византия се смята за добро — баща й бе брат на жената на втория гардеробиер на трите принцеси.

Ще ви напомня, че в Миклагард освен император Василий, който няма деца, управлява и брат му Константин. Него също наричат император, но Василий е истинският. Той държи властта и потушава въстанията, организира всяка година военни походи срещу българите и арабите, а брат му Константин седи в двореца и си играе със скъпоценностите, с придворните или с евнусите си, които се тълпят около него, А щом някой му каже, че не пада по-долу от брат си или пък че е по-добър, той го перва по главата с малкия черен жезъл, на който е изработен един златен орел. Ударът винаги е лекичък и потърпевшият винаги получава богати дарове след това. Но когато е в лошо настроение и особено когато е пиян, става много жесток.

Той е бащата на трите принцеси. След двамата императори тях ги смятат за най-великите на света, защото единствени имат императорска кръв. Казват се: Евдокия — тя е гърбава и обезобразена от шарка, нея я държат затворена; Зое — тя е невероятно красива и страстно преследва мъжете още от девойка; и Теодора, която е слабоумна и много набожна. И трите са неомъжени, защото императорите смятат, че на света няма мъж, който да е достоен за тях, а това вече доста години предизвиква недоволство у Зое.

Ние, хората от охраната, се редувахме — ту ходехме на война с император Василий, ту стояхме в двореца с брат му. Спомням си много неща и бих искал да ви ги кажа, но разказът върви много бавно, затова сега ще ви разправя за моя син.

Жена ми го наричаше Георгиос — така го беше кръстила. Аз бях на бойното поле, когато се роди. Щом се върнах, й хвърлих хубав бой за това. Нарекох го Халвдан, хубаво име. Израсна с две имена. С нея и с останалите говореше на гръцки, на този език разговарят жените и свещениците там, но с мен говореше на скандинавски, макар че го научи много по-бавно. Когато той беше на седем години, съпругата ми умря от преяждане с миди. Не се ожених повторно, неприятно е да си женен за чужденка. Жените в Миклагард не струват нищо. Щом се омъжат, стават празноглави и лениви, а раждането ги прави дебели и неуправляеми. Когато мъжете им се мъчат да ги вразумят, те тичат и проглушават ушите на свещениците и епископите си. Не са като нашите, дето проявяват разбиране и работят усърдно и стават по-хубави и по-мъдри, след като родят деца. Всички скандинавци, които служехме в охраната, бяхме на това мнение. Мнозина от нас сменяха жените си всяка година и все бяха недоволни.

Но синът ми бе голяма радост за мен. Беше строен и бързоног, имаше пъргав ум и винаги беше весел. Не се страхуваше от никого, дори от мен. Когато беше малък, жените по улиците го гледаха с възхита, а когато възмъжа, още по-често започнаха да се извръщат подире му. Това беше нещастието му, но нищо не можеше да му помогне. Сега е мъртъв, но още не ми излиза от ума. Не мога да мисля за друго освен за него и за българското злато. Ако бе имал повече късмет, то можеше да му принадлежи сега.

След като жена ми умря, синът ми започна да прекарва повечето от времето си при роднините й — гардеробиера Симбатиос и жена му. Те бяха стари и бездетни. Мъжът, както всички, които работеха в покоите на жените от императорското семейство, беше евнух, но беше женен — във Византия това се случва често. Той и жена му обичаха Халвдан, макар че му викаха Георгиос. Когато отсъствувах по служба, те се грижеха за него. Един ден, връщайки се от военен поход, заварих старецът да плаче от щастие. Каза, че синът ми се сприятелил с принцесите и си играе с тях, особено със Зое, че двамата вече се сбили и излезли еднакво силни, макар че Зое е с две години по-голяма. Въпреки схватката тя заявила, че предпочита да играе с него, отколкото с племенницата на митрополит Лъв, която падала на колене и се разплаквала, само да й скъсаш дрехите, или пък със сина на дворцовия управител Никифор, който имал заешка устна. Лично императрица Елена потупала момчето по главата и го нарекла „вълче“, като му забранила да дърпа косата на нейно императорско височество Зое, когато тя се отнася грубо с него. То вдигнало поглед и я попитало в кои случаи може да я скубе. Като чула това, императрицата благоволила със собствената си уста да се изсмее на глас и това бил най-щастливият момент в живота на стареца.

Тия неща са детинщини, но в живота ми е останала само тази радост — да си спомням. След време всичко се промени. Минах през много премеждия, но това е дълга история и няма да ви занимавам с нея. След около пет години, когато вече бях началник на отряд от охраната, Симбатиос отново дойде разплакан в стаята ми, само че този път не беше от щастие. Същия ден отишъл в най-вътрешната гардеробна, където държат одеждите за коронясване и в която влизат много рядко, за да провери дали там няма плъхове. Но вместо плъхове заварил там Халвдан и Зое, които си играели на една нова игра — такава игра, която накарала косите му да се изправят. Играели я върху легло, направено от одеждите за коронясване, измъкнати от шкафовете. И докато той стоял там онемял, те грабнали дрехите си и изчезнали. Оставили официалните роби от боядисана алено-червена китайска коприна така ужасно изпомачкани, че той се видял в чудо какво да прави. Изгладил ги колкото могъл и внимателно ги върнал в шкафовете. Оплака се, че ако някой разкрие това, чака го само едно — да му отсекат главата. Имали късмет, че императрицата била болна на легло и всички придворни се събрали в спалнята й. Те нямали време да мислят за нищо друго, сигурно затова принцесата не била под обичайния строг надзор и успяла да прелъсти сина ми. Нямало съмнение, че вината е изцяло нейна; надали някой би предположил, че едно момче, което е само на тринадесет години; може да мисли за подобни неща. Но нищо не можело да се направи и това бил най-тежкият удар в живота му.

Аз се смях на тази история и реших, че момчето е истински син на баща си. Опитах се да успокоя стареца, че Халвдан е прекалено млад. за да дари принцеса Зое с някой мъничък император, каквито и усилия да са положили за това, и че макар и поизмачкани, одеждите за коронясване едва ли са сериозно повредени. Но старецът продължаваше да ридае и да стене. Каза, че животът на всички ни е в опасност — неговият, този на жена му, моят и на сина ми. Ако научи, император Константин веднага ще нареди да ни убият. Добави, че не очаква от Зое да се страхува да не я заварят с Халвдан — тя вече е навършила петнадесет години и по характер прилича по-скоро на хитро дяволче, отколкото на срамежлива девица; така че без съмнение много скоро ще започне отново да го прелъстява. Сред тези, с които й е позволено да общува, той единствен не е евнух. Скоро ще ги открият и ще се разрази скандал — тя ще получи мъмрене от някой епископ, а Халвдан и всички нас ще убият.

Като го слушах, започнах да се страхувам. Спомних си за огромното количество обезобразени и убити, които бях виждал през годините на служба в охраната, наказани само защото са развалили настроението на негово императорско височество. Заповядвахме да извикат сина ми и го укорихме за стореното, но той отвърна, че не съжалява за нищо. Не им било за пръв път и освен това не бил дете, което можели да прелъстят, знаел за любовта не по-малко от Зое. Разбрах, че нищо не може да ги раздели и че всички ще изпаднем в беда, ако оставим нещата да продължат така. Затова го заключих в къщата на главния гардеробиер и отидох да потърся началника на охраната.

Той се казваше Захариас Лакенодрако; носеше още и титлата пръв оръженосец — византийците почитат много това звание. Беше възрастен, висок и достолепен, пръстите му бяха украсени с червени и зелени скъпоценности, беше мъдър и сладкодумен, но хитър и подъл както всички, които заемат високи постове в Миклагард. Поклоних му се смирено и обясних, че работата в охраната не ми е по вкуса и бих предпочел, ако е възможно, да прекарам останалата част от службата си на някой от бойните кораби на императора. Той обмисли молбата ми и реши, че ще му бъде трудно да я удовлетвори. Но накрая каза, че може би ще успее да направи нещо, ако в замяна му сторя дребна услуга. Би желал да удари един хубав пердах на архимандрит Софрон — изповедника на император Константин. Той бил най-заклетият му враг и напоследък го клеветял зад гърба му пред императора. Не искал кръвопролития, затова не бивало да използувам като оръжие остри или ръбести предмети, само яки тояги, които да го понатъртят здравата. Каза, че е най-добре това да стане вечер, отвъд градините на двореца, когато архимандритът поеме към къщи, яхнал бялото си муле.

Отговорих, че от години съм християнин и че за мен е голям грях да вдигнеш ръка срещу духовник. Но той започна да ме поучава като баща и ми обясни, че греша.

— Архимандритът — рече той — е еретик и не разбира истинската същност на Христа. Затова още от самото начало с него станахме врагове. Ще угодиш на бога, ако го наложиш. Но той е опасен, няма да е зле да вземеш още двама души със себе си. Преди да стане монах, е бил главатар на банда крадци от Анадола и дори сега с лекота би могъл да убие човек с юмручен удар. Само силни мъже като тези, дето служат в охраната, биха могли да му дадат добър урок. Сигурен съм, че човек с твоята сила и мъдрост ще се справи. Приготви здрави тояги и яки мъже.

Ето какво ми говореше оръженосецът Захариас, така ме подлъга той и ме вкара в грях. После господ ме наказа за това, че съм вдигнал ръка срещу един божи служител — колкото и да е бил лош, все пак беше духовник. Но тогава не разбирах това. Взех още двама верни приятели — Оспак и Скуле, — дадох им вино и пари и им казах, че трябва да набием един човек, който не разбира същността на Христос. Те се изненадаха, че са нужни трима души, за да надвият един, но престанаха да се чудят още същата вечер, когато нападнахме архимандрита. Веднага щом се спуснахме към него, магарето му ме ритна, а самият свещеник удари Скуле толкова силно по слепоочието с броеницата си, направена от тежки оловни топчета, че другарят ми падна на земята и остана там. Но Оспак, един чудесен мъж от Оланд, който бе силен като мечка, го свлече от седлото и го хвърли на земята. Вече се бяхме сгорещили и го наложихме по-зле, отколкото възнамерявахме първоначално. Той сипеше хули с пълен глас и викаше за помощ. Но никой не откликна. Ако в Миклагард някой чуе зов за помощ, веднага хуква в обратна посока да не би да го задържат като извършител на някакво престъпление. Накрая чухме тропот от копита и разбрахме, че казарските стрелци от градската охрана приближават. Оставихме архимандрита, който едва можеше да пълзи, и се измъкнахме. Но Скуле остана да лежи до него.

На следващия ден се върнах при оръженосеца Захариас. Той беше много доволен и удържа на думата си с чест. Радостно ухилен, ми каза, че всичко е станало дори по-добре, отколкото очаквал. Скуле вече бил мъртъв, когато го открили, а архимандритът бил задържан и обвинен в убийство и нарушаване на уличния ред. Много било вероятно да го пуснат чак след като му отрежат ушите, защото император Константни се страхувал от брата си, а Василий винаги издавал тежки присъди за онези монаси, обвинени в буйство и невъздържаност; още повече пък мразел да убиват хора от охраната му. И като награда за успеха за положените от мен усилия той веднага удовлетвори молбата ми. Каза, че вече е говорил с високопоставени свои приятели, които заемали висши постове във флотата, и много скоро ще стана капитан на някой червен кораб — те се смятаха за най-добрите.

Всичко стана както ми бе обещал — дори византийските дворцови служители удържат понякога на думата си. И така, назначиха ме на хубав кораб и отплавах заедно със сина си далеч от двореца и опасностите, които той криеше за нас. Загребахме на запад към Апулия. Там се бихме с мохамеданите — някои бяха местни, а други идваха от различни далечни земи. Останахме доста дълго и преживяхме какво ли не, но това е друга история. Синът ми заякна и стана красив младеж. Направих го стрелец на моя кораб. Обикна морето и двамата се чувствувахме щастливи. Но като повечето младежи, когато слизахме на сушата, често беше глупав със жените и това даваше повод за кавги помежду ни. В Апулия, Модон или Непанто — големите пристанища, където получавахме възнаграждението си, имаше винаги избор от жени, те се тълпят там, където спират моряци с много плячка и пари. Но в тия градове имаше и служители, наречени стратези, а също и морски капитани, обути в сребристи ботуши, и секретиси, и логотети, които се занимаваха с плячката и възнаграждението. Съпругите им също бяха с тях — жени с нежен глас като на гълъбици, с бели ръце и нарисувани очи. Те владееха разни магии и съвсем не бяха подходящи за обикновените моряци — често казвах това на Халвдан. Но той не обръщаше внимание на съветите ми. Съдбата му била такава, че женските погледи все се спираха върху му, а той пък смяташе само най-хубавите за достойни да легнат с него, дето е бил с императорската дъщеря. Византийските жени са пламенни, страстите им бързо се разпалват и те лесно изневеряват на мъжете си. Но на съпрузите това не им се нрави. Онези от тях, които заемат, по-висши служби, нареждат да бъде убит всеки млад мъж, който по някакъв начин е възбудил подозрението им, а често убиват и собствените си съпруги, за да успокоят съзнанието си и да могат да се оженят повторно, надявайки се на по-добър късмет.

Все съветвах Халвдан да остави омъжените жени на мира и да се задоволи с тези, чиято добродетел си е тяхна лична работа. Ако ме беше послушал, това, което стана после, никога не би се случило. Той нямаше да е мъртъв сега и аз нямаше да съм в това състояние, нито пък щях да стоя тук и да ви разказвам за българското злато. Всичко щеше да е наред.

Не го убиха заради жената, а заради златото. Но тя бе причината двамата да се разделим; останалото се случи след това.

По същото време оръженосецът Захариас Лакенодрако изплю нафората в лицето на своя враг архимандрит Софрон, който вече си бе възвърнал благоволението на императора, и заяви на висок глас пред събрания императорски двор, че архимандритът я е напоил с отрова. За това си деяние духовникът бе наказан с бой и изпратен в изгнание в един отдалечен манастир, но и Захариас също бе освободен от длъжност. Освен това му отрязаха ушите, защото бе опетнил името на Христа. Смяташе се, че след като веднъж човек е сложил в устата си част от тялото на Христос, той трябва да вярва достатъчно в бога, за да я погълне, дори ако със сигурност знае, че в нея има отрова. Разсмях се на глас, когато тази история стигна до мен; не можех да реша кой от тях е по-отвратителен. Помислих си, че мечтите им сега са се сбъднали — и двамата бяха с отрязани уши.

Захариас имаше син на име Теофил. Той беше вече тридесетгодишен и служеше в двореца. Когато баща му останал без уши и загубил службата си, синът отишъл при двамата императори и се проснал в краката им. Казал, че грехът на баща му наистина е ужасен, а наказанието му — толкова леко, че,като си помисли за това, му се плаче от радост. С две думи, той възхвалявал добрината на двамата с такъв плам, че не след дълго император Василий го назначил за ковчежник на флотата. Това означаваше, че за в бъдеще той може да ръководи разпределението на цялата плячка, спечелена от императорските кораби по всички краища на земята, и освен това ще отговаря за всичко, свързано със заплащането на моряците.

Ние от червената флота пристигнахме в Модон, за да остържат киловете на корабите ни и да си получим възнаграждението. Ковчежникът Теофил беше там с жена си. Аз не успях да я зърна, но синът ми я видял, а и тя него. За пръв път погледите им се срещнали в църквата и макар че той беше само млад стрелец, а тя — богаташка, скоро те започнали да се срещат тайно и страстно да се любят. Нямах представа за това, но един ден той дойде при мен и ми.каза, че морето вече му досадило, надявал се да получи по-добра служба в къщата на ковчежника. Жената казала на мъжа си, че Халвдан е син на човек, който преди години направил на баща му услуга, като злепоставил архимандрита. Така Халвдан спечелил благоволението не само на съпругата, но и на съпруга.

Като чух причината за назначението му, казах, че ако смята да изпълни намеренията си, по-добре още в този момент да прониже гърдите си с меч и че е жестоко от негова страна да ме остави съвсем сам, без близък човек, само заради боядисаните очи на една жена. Но той не отстъпи и отказа да се вслуша в съвета ми. Твърдеше, че тя е като огън, че е съвършена и не би могъл да живее без нея. Освен това, като служител на ковчежника, щял да стане богат и известен, нямало вечно да бъде беден стрелец. Не съществувала опасност да го разкрият и да бъде убит. Припомни ми, че е наполовина византиец и от много неща разбира повече, отколкото аз, включително и от жени. Тези думи страшно ме разяриха; проклех името на майка му и така се разделихме.

Това ми причини много страдания. Но се надявах, че след време той ще й омръзне и ще се върне при мен; че после, след като службата ми изтече, ще дойде с мен у дома на север, ще си вземе жена там и ще забрави византийската си кръв.

Мина време. Император Василий, най-силният и войнствен владетел, управлявал някога в Миклагард, отново тръгна на война срещу българите. Те са смели воини и страшни разбойници, всяват ужас у съседите си и ги тормозят, затова са разгневили не един император. Сега император Василий даде дума, че ще разруши царството им и ще ги избие до крак, че ще окачи царя им да виси окован във вериги над вратите на собствения си град. Той нападна земите им с огромна армия, а червената флота отплава нагоре по Черно море, за да прави набези по крайбрежието.

Но двадесетина от най-добрите ни кораби бяха получили специални нареждания. Моят беше сред тях. Качихме на борда си максимално количество войници от армията и се отправихме на север покрай брега. Стигнахме до устието на река Дунав — толкова голяма река не бях виждал дотогава. Командирът на флотилията се казваше Бардас, той беше настанен в най-големия кораб. Заплавахме по реката, наредени по три кораба в редица. Чух, че на неговия кораб се намира и човчежникът на флотата. Зарадвах се. Надявах се да видя сина си, ако е още жив. Но никой не знаеше защо ковчежникът плава с нас.

По едно време отпред прозвуча боен рог и завивайки по реката, съзряхме насреща огромна крепост. Беше кацнала на хълма, недалеч от брега, заобиколена от диги и насипи с огради. Наоколо бяха само пустош и блата, нямаше друго освен папур и разни птици. Всички се зачудихме защо императорът ни е пратил на това запустяло място. Свалихме на брега доста войници и стрелци, за да нападнат крепостта. Българите се сражаваха храбро на укрепленията; чак на втория ден успяхме да вземем надмощие.

Бях ранен, стрела прониза рамото ми и аз се върнах на кораба. Там я извадиха и ме превързаха. Нощта настъпваше; седях на палубата и гледах как крепостта гори. Хората на ковчежника се върнаха с пленници. Бяха така натоварени, че залитаха под тежестта на плячката. Корабът на Бардас и ковчежника бе открая и най-близо до крепостта; пред него имаше още два, после бе моят. Останалите следваха в редица нагоре по реката. Малко след като падна нощта, откъм един от последните кораби се разнесоха глъчка и крясъци, нададоха викове и питаха какво става. Помислих си, че някой сигурно се е опитал да открадне плячката и че Бардас го наказва за това. Но скоро глъчката престана и всичко утихна, чуваше се само воят на вълци, които са подушили месо. Останах на мястото си; не можех да заспя заради болката в рамото.

Към кораба с плуване приближи някакъв мъж. Чувах го във водата, но не можех да го видя. Взех копието и го накарах да си каже името — страхувах се, че българите могат да ни нападнат. Но щом чух отговора, сърцето ми трепна, това беше гласът на сина ми. Казах му:

— Радвам се да те видя. Почти не се надявах да се срещнем пак.

А той продума тихо:

— Убиха Бардас на кораба му; също и много други. Ковчежникът и баща му избягаха със златото. Толкова много злато, колкото никой не е виждал досега. Трябва да ги настигнем и да им го отнемем. Имаш ли стрелци на борда?

Дадох му да пийне, за да се успокои, и отвърнах, че тук имам около петнадесетина, а останалите са на сушата, но че искам да узная нещо повече за това съкровище. За пръв път чувах за него.

Той заразказва възбудено:

— Това злато принадлежеше на българския цар. Той го криеше в крепостта. Императорът разбрал това и ни изпрати тук с ковчежника, който беше негов доверен човек. Видях златото, когато го качваха на борда, и помагах да го запечатат с императорския печат. Но ковчежникът мрази владетеля заради това, което стори с баща му. Старецът бе тук заедно с него, двамата скроиха този план. Подкупили бяха всичките си хора, за да им помагат. Щом се стъмни, убиха Бардас и неговите подчинени, както и стрелците от охраната му. Това стана лесно, никой не подозираше нищо. Аз пък си помислих: „Последния път това злато принадлежеше на императора. В такъв случай всеки, който го докосне, извършва престъпление. Сега то е в ръцете на ковчежника, но ако някой му го вземе, на кого ще принадлежи тогава?“ Така разсъждавах. После, без някой да види, тихичко се гмурнах в реката и заплувах към теб. Няма да забележат отсъствието ми, ще помислят, че са ме убили в сражението. А сега отговори ми на въпроса: „Чие ще бъде златото, ако им го отнемат?“

— Значи ковчежникът подреди кораба си да плава последен по течението на реката, за да може по-лесно да избяга в тъмното. Ако са се измъкнали вече, съкровището ще принадлежи на онзи, който им го отнеме и успее да го задържи — такива са неписаните закони на морето. Отначало ще плават тихичко по течението, после, щом се поотдалечат и не можем да ги чуем, ще извадят греблата. А когато стане светло, ще вдигнат платната и при този вятър бързо ще излязът в открито море. Интересно накъде са се запътили? Тук доста неща трябва да се обмислят; не бих желал да предприема нищо, преди да съм сигурен, че съм взел най-мъдрото решение.

Халвдан рече:

— Ковчежникът ми каза, че ще бягаме в Тмуторокан, отвъд Крим, и там ще си поделим богатството, а после ще продължим към земите на казарите, където ще се скрием от гнева на императора. Чак след това всеки може да отиде където си поиска. Същото обясни и на останалите, затова съм сигурен, че не възнамерява да ходи там. Но малко преди да тръгнем на път, ги видях да си шепнат с баща му, тъкмо бяха получили някакво съобщение, и чух старецът да се радва, че наложниците на Великия киевски принц отново започнали да му раждат деца. Той вече не зачитал нейно височество принцесата, сестрата на нашия император, тъй че двамата владетели развалили приятелските си отношения. Затова мисля, че смятат да бягат със златото в Киев.

— Халвдан. — отвърнах аз, — ти си умно момче и предположението ти сигурно е вярно. Ако са тръгнали към Киев, посоката е много подходяща за нас — всъщност те ще занесат златото до средата на пътя ни до дома. Оставим ли ги да стигнат до Киев, там ще намерим немалко добри воини, които с удоволствие ще ни помогнат да им го отнемем, ако не можем да се справим сами. Още не е нужно да потегляме, не трябва да ни видят, че ги следим, за да не се уплашат и да променят курса си. Трябва да отплаваме тихичко оттук малко преди да съмне, когато дори и най-старателните пазачи на кораба спят. Много страдах, че ме напусна, Халвдан, но навярно всичко е било за добро, това приключение може да донесе на двама ни голям късмет.

Така мълвях аз, глупакът, тогава. Нима има бог, който обича хората да се радват предварително на щастливия си късмет?

Попитах сина си за жената, която го бе прелъстила. Отговори ми, че омръзнала на ковчежника и той я затворил в манастир, защото започнала да се защитава, когато се опитвал да я бие.

— А щом открих — продължи той, — че утолява страстите си и с други млади мъже освен мен, аз също се отегчих.

Зарадвах се и му обещах много по-красиви жени, когато се върнем със златото на север.

По небето се появи първата сивкава светлина и ние вдигнахме котва. Завихме към средата на реката с прибрани гребла и заспали по банките гребци. Спуснахме се по течението, без някой да се обади и да попита накъде сме тръгнали. Когато екипажът и стрелците се събудиха, нахраних ги по-добре от обикновено и им дадох по-силно пиво. После им обясних, че преследваме крадци, които са избягали с плячката на императора. Нищо повече не им казах. Нямах намерение да бъда непочтен и да открадна императорския кораб, исках само да го ползувам, докато постигна целта си. Сметнах, че имам право на това, тъй като императорът ми дължеше възнаграждение за една година.

Излязохме от реката и се озовахме в открито море, без да сме сигурни, че предположенията ни са верни. Но когато стигнахме устието на река Днепър, от тамошните рибари узнахме, че предния ден по нея е тръгнал един от червените кораби на императора. Моят кораб беше по-малък, отколкото на ковчежника, но не изпитвах страх — на борда си имах лесгийски и казарски стрелци, много добри воини, докато той бе заобиколен единствено от членове на домакинството си.

Последва усилено гребане с редки почивки. Щом гребците започнаха да се оплакват, давах им двойна дажба вино и се успокоявах с мисълта, че ковчежникът, с по-тежкия си кораб, сигурно има повече грижи. По брега се виждаха стада коне, но нямаше следа от печенеги и това ни зарадва. Когато се бият или пък пасат конете си на брега, те смятат реката и всичко, що се движи по повърхността й, за своя собственост, затова моряците не се престрашават да слязат на сушата дори за да си сготвят храната. Те са ужасно нахални и са най-долни крадци, самият император всяка година им плаща данък, за да купи приятелството им.

На четвъртия ден видяхме в реката да плават труповете на трима мъже. По белезите на гърба им се досетихме, че са гребци от кораба на ковчежника, които са се преуморили. Това ми подействува окуражаващо, започвах да се надявам, че може да ги настигнем при бентовете. На следващия ден срещнахме още трупове, но те не бяха от хората на ковчежника. После открихме и кораба му, изтеглен на едно вдадено навътре парче земя — беше празен. Досетих се, че са срещнали някой речен кораб и са го завладели — така щяха да се придвижват много по-бързо и да пренесат по-лесно съкровището през сушата, когато стигнат плитчините. Не е лесна работа да теглиш по брега боен кораб с кил.

Някъде привечер на осмия ден дочухме плисъка на водата при бентовете и стигнахме до мястото, където трябваше да изтеглим кораба по суша, за да избегнем плитчините. Не видяхме нищо друго освен двама изоставени гребци, които бяха прекалено изнемощели, за да гдебат нататък. Дадохме им вино. Посъживиха се и ни казаха, че същия този ден ковчежникът поставил новия си кораб на дървени трупи. Но не успял да намери нито коне, нито волове, които да впрегне да го теглят; речният бряг бил пуст. Така че цялата работа паднала върху плещите на гребците, а те всички били съвсем изтощени, затова надали са стигнали далеч.

Халвдан и аз се зарадвахме, като чухме това. Взехме със себе си неколцина стрелци и проследихме дирите на кораба. Видяхме ги между втория и третия бент. Свърнахме към сушата и запълзяхме бързо напред. Скрихме се зад надгробната могила на вождовете на печенегите, заобиколена отвсякъде с кости. Чакахме там с приготвени в лъковете стрели, докато те почти, стигнаха до мястото, където се бяхме притаили. Видях ковчежника и баща му. Те вървяха до кораба в пълно снаряжение и с меч в ръка. Заповядах на четирима от стрелците да се прицелят в тях, а на останалите — да убият надзирателите, които пазеха впрегнатите гребци.

Стрелите изсвистяха и няколко тела се свлякоха на земята. Всички извадихме мечовете и нападнахме с боен вик. Гребците се освободиха от въжетата и побягнаха; настъпи паника. Но ковчежникът и баща му бяха неуязвими, дяволът и доспехите им ги предпазваха. Оръженосецът Захариас, одраскан на няколко места от стрели, тичаше като младеж, най-бързо от всички. Аз съсредоточих вниманието си върху ковчежника. Видях как той се обърна изумен, когато стрелите и бойните викове стигнаха до него. Над черната брада лицето му беше съвсем безкръвно. Събра около себе си хората си, като им закрещя страховито — тормозеше го опасността да загуби огромното количество злато. Жалко, че не успя да издържи по-дълго.

Халвдан, аз и водачът на стрелците, лесгиец на име Абхар, първи стигнахме до тях. Нападнахме мъжете, които защитаваха ковчежника. Той се озъби, щом позна Халвдан. Но не можехме да се доберем до него, хората му се биеха храбро, макар че водачът им се криеше зад тях. После към нас се присъединиха стрелците и успяхме да изтласкаме врага обратно на кораба. Когато най-после ги разбихме, разбрахме, че ковчежникът е избягал с неколцина други.

Вече се свечеряваше, не знаех какво да правя. Водачът на стрелците беше изпълнителен човек и не задаваше въпроси. Накарах го да вземе хората си и да тръгне възможно най-бързо след врага нагоре по реката, да го преследва, докато падне нощ. Казах му, че императорът дава сто сребърни монети награда за главата на ковчежника и подобна сума за тази на баща му, че веднага ще изплатя цялото количество на този, който ми донесе главите им. Той събра хората си и бързо потегли.

Щом останахме сами с Халвдан, се качихме на кораба. Там в каютата намерихме съкровището, скрито зад разни чували и бурета. Беше събрано в четири малки сандъчета и седем кожени торби, всички запечатани с императорския печат. Не се зарадвах при вида на толкова много злато, по-скоро се разтревожих какво да предприема и как да го занеса до вкъщи, без някой да узнае за съществуването му. Халвдан рече:

— Трябва да го скрием, преди стрелците да са се върнали.

— Къде ще намерим толкова голямо скривалище, в което да се побере всичко? — попитах аз.

Той отвърна:

— Може би в реката.

— Прав си. Чакай тук, аз ще разузная.

Нагазих в реката и открих мястото, за което ви говорих. Там течащата вода се пенеше. Заедно пренесохме съкровището. Скрихме го добре, отделих само две торби, които, след като размислих, оставих на кораба.

Абхар и хората му се върнаха. Носеха три глави, но сред тях липсваха тези, които най-много се надявах да видя. Всички ядохме и пихме вино от запасите, намерени на кораба. После му казах:

— Ето, Абхар, виж тези две торби, запечатани с императорския печат. Това е съкровището, което Теофил и баща му откраднаха от владетеля. Не зная дали вътре има злато или сребро, никой не може да разчупи императорския печат. Но се намираме в трудно положение — торбите трябва незабавно да се занесат в двореца недокоснати. Но пък императорът ми заповяда да не се връщам без главата на ковчежника. Значи трябва да го заловим. Аз и синът ми ще тръгнем да го търсим нагоре по реката, чак до Киев; двама доброволци, от твоите стрелци ще дойдат с нас. Но ти и останалите трябва да се върнете със съкровището на кораба и да наредите на кормчията да ’ви отведе в Миклагард. След като изпълним задачата си, ние четиримата някак си ще успеем да се доберем до дома.

Това бяха думите ми. Абхар кимна и претегли с ръка торбите. После поговори с хората си и двама казари изразиха желание да дойдат с нас. Абхар и останалите тръгнаха с торбите. Бях доволен, че всичко дотук вървеше добре. Двамата стрелци щяха да са ми нужни, за да намеря някаква лодка. Можеше да се натъкнем на крадци или пък на самия ковчежник, ако е успял да събере хората си. Смятах, че ще продължи да бяга, но тук сгреших.

Бяхме уморени, същата нощ аз поех първата смяна на паст. После накарах един от казарите да ме смени, но той сигурно е заспал, сякаш за да даде възможност на злочестата съдба да ни застигне. През нощта, когато всички спяхме на кораба, ковчежникът, баща му и четиримата, които бяха останали с тях, ни нападнаха изневиделица. Събудих се от тропот на падащи камъни, в които някой се беше спънал. Скочих на крака и извадих меча. Двамина се нахвърлиха отгоре ми. В момента, в който ги посрещнах, зърнах как ковчежникът покоси един от казарите и нападна Халвдан. Мечът изсвистя над главата му. Явно Халвдан е бил потънал в дълбок сън, защото едва сега се опитваше да изтегли оръжието. Бих дал живота си и всичкото злато само да бях застанал между тях тогава. Убих своите нападатели, но дори не забелязах как се свлякоха на палубата. Когато се обърнах към ковчежника, Халвдан вече лежеше в краката му. Замахнах, хванал меча с две ръце. Това беше последният ми удар и най-добрият. Той разсече шлема и металната качулка и се вряза в черепа толкова дълбоко, че видях как зъбите му се изсипват от устата. Но умирайки, врагът ми успя да забие меча си в окото ми. Паднах — знаех, че скоро ще умра; но това не ме тревожеше, единствената ми мисъл бе: „Халвдан е мъртъв и аз отмъстих за него; всичко свърши!“

Тази история ме изтощи. Много малко остана за разказване. В следващия момент се усетих вързан. Оръженосецът Захариас седеше до мен и се смееше, но смехът му звучеше нечовешки. Описа как ще ме осакатят и непрекъснато ме тормозеше за златото. Изплюх се в лицето му и му казах да си покаже ушите. От хората му бе оцелял само един и те двамата ми отрязаха ръката. Загряха масло от кораба и топнаха вътре чуканчето, за да не умра прекалено бързо. Но Захариас ми обеща лека смърт, ако му кажа къде е златото. Не го направих, не се боях от нищо, душата ми беше мъртва. Казах, че съкровището е вече на път за Миклагард и той ми повярва. Повече не разговаряхме.

Изведнъж чух писък, някакъв мъж започна да хленчи и да кашля, после всичко утихна..Усетих, че лежа в лодка, която теглеха по сушата. Дадоха ми да пия, но не разбирах какво става. После лодката заплава по реката, струваше ми се, че съм умрял. Мъжът, който гребеше, говореше непрекъснато; разбрах част от приказките му. Беше вторият казар. Пееше и си подсвиркваше, беше много весел. Избягал, когато ни нападнаха. Върнал се при нашия кораб, но не го намерил. Затова дошъл обратно, припълзял откъм гърба на двамата, докато ме обработвали, и ги убил със стрели. Не разбирам само защо си е направил труда да спасява това, което бе останало от мен. Може би е бил добър човек, както повечето казари. Двама бедни селяни дошли от отсрещния бряг, за да претършуват умрелите, и той им дал кораба на ковчежника и всичко в него при условие, че го разменят срещу тяхната малка лодка и му помогнат да ме пренесе покрай плитчините на сушата. Това се беше случило, сведенията ми са единствено от неговите думи.

Смееше се през цялото време и се радваше на късмета си — по телата на ковчежника и на баща му беше намерил доста злато и сребро, а оръжията, които бе взел от тях, бяха чудесно изработени. От останалите трупове също бе събрал доста пари и скъпоценности, а от ръката на сина ми бе свалил хубав златен пръстен. Каза, че сега смята да си купи коне от Киев и една-две жени, след което да се върне, богат и добре въоръжен, при своето племе. Грижеше се за мен, доколкото можеше, и ми разказваше всичко това. Щеше ми се да се изтегля нагоре и да се прекатуря в реката, за да се удавя, но бях прекалено слаб.

Казарът знаеше, че искам да отида в Киев, и щом пристигнахме, ме предаде на някакви монаси. Опитах се да го възнаградя със сребро (не беше докоснал колана ми), но той не прие нищо. Вече имал достатъчно, а освен това спечелил и благоволението на бога, като се отнесъл добре с мен.

Останах при монасите. Те се грижеха за мен, докато след известно време се пооправих и отново започнах да мисля за златото. После при тях дойдоха някакви скандинавци и ми зададоха разни въпроси. Разбраха, че искам да се върна у дома и че имам с какво да им платя, ако ми помогнат. Така започна пътешествието ми по реката, прехвърляха ме от кораб на кораб, докато накрая попаднах при готландците, където ме срещна Орм.

През цялото време ме измъчваше мисълта, че няма да мога да разкажа на никого за българското злато и да посоча скривалището му, дори ако по някакво чудо стигна до дома и намеря семейството си. Но сега благодарение на твоята изобретателност, свещенико, можах да ви разправя всичко и ще умра щастлив.

А със златото Орм може да постъпи както сметне за най-добре. Съкровището е несметно, може да направи богати много хора и никой не знае точно каква е стойността му или пък колко кръв е пролята заради него. То е заровено там — на мястото, което ви описах. За човек, който знае къде да го търси, няма да е трудно да го намери. Освен това наблизо има знак, който отбелязва точното място: костите на ковчежника Теофил и оръженосеца Захариас, вече оглозгани от враните — дано душите им нивга не намерят покой, — и тленните останки на сина ми Халвдан, господ да се смили над душата му.