Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Röde Orm, –1945 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 15 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

Франс Бенгтсон

Червеният змей

Прев. от англ. Анелия Капсарова

[С предг. от Майкъл Мейър]

„Народна култура“, София, 1992

(Печат: Абагар, В. Търново)

464 с.; 20 см

 

The Long Ships, Michael Meyer (trans.), HarperCollins (1984)

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на бележки под линия
  3. — Добавяне на анотация (пратена от glishev)
  4. — Добавяне

Пета глава: ЗА ГОЛЯМАТА ГОЩАВКА И ЗА ТОВА КАК БЯХА ПОКРЪСТЕНИ ПЪРВИТЕ СМАЛАНДЦИ

Щом отмина роенето на пчелите и първото сено бе прибрано в хамбара, Орм събра съседите си на голямо кръщелно празненство. Както беше предвидил от самото начало, то продължи три дни и във всяко отношение бе съвсем различно от останалите дори и само заради това, че от първия, до последния миг не се извади оръжие, макар в края па всяка вечер гостите да бяха съвсем пияни — както се и предполага да бъде на гуляй, даден от такъв знатен господар. Едно-единствено произшествие възникна през първата вечер, когато в порива на алкохолното опиянение двама млади отидоха в колибата на големите кучета, за да си поиграят с тях. Единият изхвръкна навън моментално. Беше получил само няколко драскотини и дрехите му висяха на парцали: но другият опита да се съпротивява. Известни време се чуваха само писъци; после две жени от семейството, които кучетата познаваха, нахълтаха вътре и го спасиха — ръцете и краката му бяха разкъсани, а едното му ухо липсваше. Пируващите се развеселиха много, когато научиха за това, и започнаха да хвалят хрътките; твърдяха, че те са гордост за областта; но повече никой не се опита да ги закачи.

Аса и Юлва с труд намериха място за сън на всички гости — дойдоха повече от поканените и доста от тях бяха довели синовете и дъщерите си. Почти нямаше свободно пространство, макар че мнозина от по-старите всяка вечер доволно си заспиваха на пейките, където бяха вечеряли, или пък под тях, на пода, и оставаха там през цялата нощ, спестявайки доста грижи.

Младежите се справяха добре — девойките бяха настанени в един хамбар, а младежите — в друг, върху първокласно меко сено. Нямаше никакви оплаквания, независимо че изненадващо много от тях срещаха трудности, когато трябваше да открият съответния хамбар, и често ги бъркаха; или пък, след като вече са го намерили, с мъка се задържаха там. На сутринта девойките, поруменели, шепнешком разказваха на майките за греховете си от предната нощ, за това колко трудно било да се различи една купа сено от друга и получаваха предупреждение да внимават да не би още някой младеж да се спъне в краката им на следната вечер — репутацията на едно момиче лесно можеше да пострада, ако различни мъже се препъваха непрекъснато в него. Последваха дълги приятелски разговори между съответните родители; така, общо взето, до завършване на празненството се уговориха седем или осем венчавки. Това достави удоволствие на Орм и Юлва — явно гостите им, както старите, така и младите, прекарваха добре. Само отец Вилибалд мрачно мърмореше под носа си, без да направи обаче каквито и да е изявления относно начина, по който се забавляват.

Но имаше доста неща да каже по някои други въпроси. Още първия ден, след като всички гости бяха настанени по местата си в църквата и всеки, мъж или жена, получи началната чаша бира, той запали пред олтара три восъчни свещи, отляти от него и от Аса. Там, под собственоръчно изработения кръст, говори на събралите се за светото място, в което се намират.

— Богът, който властвува в този дом — рече той, — е единственият истински бог; той превъзхожда всички други по мъдрост, сила и способност да дарява щастие. Храмът му, отворил сега вратите си за вас, е място, в което царува мир; защото самият той живя в мир и му се радваше, и го предаде на тези, които дойдоха за помощ при него. Пристигнахте тук от места, където владее тъмнина и ерес, за да си отпочинете в негово присъствие, и ще се върнете пак към тъмнина и ерес, когато си отидете, ще потънете в грехове и ще се отдадете с радост на гнусните си навици до мига, в който животът ви свърши и заемете мястото си сред тълпата от прокълнати. Но Христос предлага всеотдайно приятелството си дори на вас, които непрестанно обиждате името и учението му; затова сте приети в неговия дом. Той иска всички хора да са щастливи; така превърна водата в хубава бира, когато се скиташе по света — за да дари с радост приятелите си. Но скоро ще настъпи момент, в който ще престане да е благосклонен към тези дето се отказват от покровителството му. Ужасни ще са техните страдания, щом почувствуват върху гърба си бича на неговия гняв, по-страшни дори от мъките, които изпитал вождът от онази песен, умирайки в ямата със змии. Нима не сте съгласни, че е страшно да си негов враг? Но засега предложението му все още важи и всеки, който желае, може да му служи и да си осигури закрилата му просто като се покръсти. А тези, които не сторят това, ще се спасяват както могат.

Гостите с интерес слушаха речта на отец Вилибалд, шепнеха си, че голяма част от разсъжденията му не са лишени от мъдрост, макар че не можеха да приемат сериозно някои от твърденията му. Виждаше се, че старите слушат по-внимателно от младите — защото момците и девойките не можеха да откъснат погледите си от Юлва. Тя наистина представлявате чудна гледка — притежаваше зряла и спокойна красота, изпълнена с добри намерения към всички наоколо. Облечена бе в нова рокля, ушита от най-скъпия плат, който бяха открили в торбите на Остен, извезан с коприна и сребро; а на шията си бе окачила андалуската огърлица. От начина, по който я бяха зяпнали повечето гости, личеше, че такава жена и такова украшение са нещо, което рядко може да се види; и Орм се почувствува още по-доволеч, като се увери, че те са оценени по достойнство.

Щом свещеникът свърши, Орм се опита да убеди неколцина от по-мъдрите гости, че разумният, мъж не би пропуснал ла се покръсти, ако държи на интересите си; но единственият резултат от това бе, че двама от тях заявиха, че по този въпрос си струва да се помисли. Дори няколко часа по-късио, когато всички бяха започнали да се понапиват, не успя да постигне повече.

Следващият ден беше неделя и отец Вилибалд разказа на гостите как Господ сътворил света за шест дни и на седмия почивал. Тази история им хареса много. После им обясни как Христос възкръснал на същия този ден много години по-късно, но в това им беше по-трудно. да повярват.

Накрая доведоха Харалд Ормсон в църквата, за да го покръстят. Аса го занесе до коритото и отец Вилибалд изпълни церемонията възможно най-тържествено, като пееше толкова силно молитви на латински, че заглуши ревящото бебе и накара присъствуващите да потреперят по местата си. Когато службата свърши, вдигнаха тостове за детето и в памет на трите героични личности — Харалд Синия зъб, Свен Мишия нос и Ивар Широката прегръдка, чиято кръв течеше във вените му.

След това всички отидоха до реката да наблюдават покръстването на смаландците. Доведоха Остен и другите двама от банята и ги накараха да нагазят във водата. Те застанаха в една редица, гологлави и начумерени, а отец Вилпбалд се настани пред тях в мялка лодка. До него беше Рап; държеше няколко копия, в случаи че смаландците опитат да се съпротивляват. Свещеникът редеше молитви, а гласът му потреперваше от радостната възбуда — този миг бе велик за него. После ги накара да сведат глави и със замах ги поръси с върбовото клонче. След това ги благослови поред, полагайки ръце върху всяка глава; наведе се от лодката си застрашително напред, за да им даде по една братска целувка по челото.

Те изтърпяха всичко това със съвсем безизразни лица, сякаш не забелязваха присъствието на отец Вилибалд или пък това, което прави с тях и събраните на брега наблюдатели.

Когато прегазиха обратно на брега, Орм им каза, че са свободни да вървят където пожелаят.

— Но преди да тръгнете — добави той, — искам да ви дам още един пример за християнско милосърдие, господ заповядва на нас, християните, да сме щедри към враговете си дори ако са се опитали да ни вземат живота. Не бих искал да се покажа по-малко религиозен от останалите и ще спазя тази заповед.

Нареди да дадат на всекиго от тримата храна за из път — същата, от която гостите с удоволствие бяха яли в църквата предната вечер. Подари им също по един кон — от тези, които бяха довели с кервана си.

— Сега си вървете с мир — рече той — и не забравяйте, че сте последователи на Христа.

Остен се втренчи в него и за пръв път през този ден проговори:

— Аз съм човек с дълга памет — бавно изрече той така, сякаш беше много уморен.

Не каза нищо повече, качи се на коня си, мина през портата и заедно с двамата си придружители изчезна в гората.

След това всички се върнаха в църквата, а гощавката продължи толкова весело и шумно, че когато отец Вилибалд се опита да им разкаже още нещо за християнството, не успя да вземе думата. Гостите заявиха, че предпочитат да слушат за приключенията на Орм из чуждите земи и за враждата му с крал Свен. Орм удовлетвори молбата им.

Населението от тази област не изпитваше кой знае каква любов към крал Свен. Пограничните обитатели имаха една особеност — бяха щедри на похвали, когато се отнасяше до умрелите вече крале, но рядко казваха нещо добро за живите. Затова избухнаха бурни аплодисменти и одобрителни възгласи, когато Орм им разказа как отец Вилпбалд хвърлил камък по крал Свен и така го цапардосал по устата, че я разкървавил и му разклатил зъбите. Гостите побързаха да си налеят, за да пият за здравето на малкия свещеник. Мнозина се клатеха напред-назад на пейките си с широко отворени уста и стичащи се по страните сълзи, а други не можеха да преглътнат бирата си от смях и я изплюваха пред себе си на масата. Всички се развикаха весело, че никога не са чували толкова дребничък човек да извърши подобно геройство.

— Господ ме вдъхнови тогава — скромно отвърна отец Вилибалд. — Крал Свен е враг на Бога, затова слабата ми ръка успя да го повали.

— Чували сме — намеси се един известен гост на име Ивар Ковача, който седеше близо до Орм, — че крал Свен мрази всички християни и особено техните свещеници; убивал ги при първа възможност. Не ще е трудно да се досетим за причините на тази ненавист, след като ръката на такъв човек му е нанесла подобен удар. Едва ли има по-голямо унижение за един крал. Това е нещо, което трудно се забравя.

— Особено ако е загубил някои друг зъб — обади се едър земевладелец от по-далечиия край на масата, наричан Черния Грим от планината. — Всеки път, щом захапе кора хляб или някой овчи кокал, ще си спомня тази случка.

— Така е — обади се трети, на име Уфе Сакатия. — Същото стана с мен, когато загубих крака си при кавгата със съседа ми Торвалд от Лангалед. Както се карахме, той замахна към крака ми и аз не отскочих навреме. Много след като чуканчето зарасна и се бях научил да ходя с дървения крак, продължавах да се чувствувам слаб и уморен не само когато стоях прав, но дори ако седях или лежах в леглото — жена ми може да потвърди, защото дълго време живя като вдовица. Но накрая ми провървя — проснах Торвалд на собствения му праг със стрела в гърлото и изведнъж се почувствувах толкова жизнен, че подскочих нависоко и си счупих и здравия крак. До ден днешен тази енергия не ме е напуснала.

— Не отец Вилибалд е причината брат ми да преследва християните — рече Юлва. — Винаги ги е мразил, особено откакто баща ми взе тяхната страна и се остави да го покръстят. Не можеше да погледне дори светия епископ Попи, който беше толкова благ човек, без да започне да мърмори нещо против него; макар че повече не смееше да направи, докато властта бе в ръцете на баща ми. Но сега, ако слуховете са верни, убива всякакви — и епископи, и свещеници, — само да му паднат в ръцете. Дано да умре скоро.

— Лошите хора често пъти имат дълъг живот — каза отец Вилибалд, — но все пак е по-къс от ръката на божието провидение. Те няма да избягнат неговото отмъщение.

В далечния край на една от масите започнаха да съчиняват рими.

Там бяха настанени младите и настроението беше най-весело. Същата вечер те измислиха едно иронично стихче, което след това н продължение на години се пееше по границата, по празненства, по време на вършитба или при обработка на лена. Разпространи се под името „Балада за крал Свен“. Началото постави Гисле, синът на Черния Грим — добре сложен младеж с черна коса и светла кожа. Беше изключително срамежлив с жените, макар че в главата му всичко си беше наред и често го виждаха да хвърля съвсем не враждебни погледи към някое от присъствуващите момичета. Всички в семейството смятаха тази му черта за много странна и се притесняваха; и най-мъдрите от тях не знаеха как да го излекуват. Досега той бе седял мълчалив на мястото си, изцяло зает с храната и пиенето, въпреки че явно бе не по-малко словоохотлив от останалите. Срещу него седеше девойка на име Ранви, хубавичка девица с чипо носле и трапчинка на брадичката момиче, което лесно можеше да накара един мъж да се умълчи. Прокрадваше погледи към нея още откакто бе заел мястото си през първия ден на гощавката, но не беше посмял да я заговори и се вцепеняваше от ужас, когато се случеше да срещне очите й. Веднъж-дваж тя дори го бе сгълчала за неохотата му да разговаря, но това не даде никакви резултати. Сега хубавата бира го бе окуражила, а историята за унижението, на което отецът бе подложил крал Свен, го разсмя до сълзи. Изведнъж той започна да се люлее на пейката, зяпна с уста и гръмогласно извика:

Най-малкото бе това,

че свещеник предизвика

крал Свен — той подир това

тебе пък в калта натика.

— Ето нещо ново! — възкликнаха най-близкостоящите. — Гисле се оказа поет. Съчинява стихове за крал Свен. Но това е само половината. Давай нататък!

Мнозина от гостите започнаха да предлагат варианти как да ги продължи, но не беше лесно да се намерят думи с подходяща дължина и завършек. Накрая самият Гисле се сети и съчини поемата така. че да може да се пее е една стара и добре позната мелодия:

И все за повече ламтеше

крал Свен.

Реши, че по-велик от Тор е,

крал Свен.

Ала отецът камък хвърли

ожесточен

и по лице със стон се свлече

крал Свен!

— Той е поет! Измисли цяло стихотворение! — викнаха околните, но най-силно от всички крещеше Ранви.

— Чуйте младите! — рекоха възрастните в другия край на масата. — Откриха поет между тях. Синът на Черния Грим списал балада за крал Свен. Кой може да си представи? От теб ли е наследил тоя талант, Грим? Ако не е от теб, от кого, моля?

Помолиха Гисле да издекламира стихотворението пред всички. Страхът му го напусна, щом видя, че самият Орм кима с глава и се усмихна; сега вече можеше да срещне погледа на Ранви, без да извръща своя.

— Мога да ти съчиня още стихове, дори по-хубави — сядайки, наперено й заяви той.

Черния Грим, бащата на Гисле, цъфтеше от гордост и задоволство. Каза, че когато бил млад, често чувствувал в себе си поетичен талант, но все нещо се случвало и му пречело да изрази вдъхновението си с думи.

— Все пак е странно — добави той, — че притежава такова дарование; срамежлив е, особено когато наоколо има момичета, макар че му се ще да се отърве от тази скованост.

— Повярвай, Грим — рече Юлва, — вече няма да се срамува от тях. Помни ми думата. Сега, след като се прояви като поет, всичките ще му се обесят на врата, стига да успеят да се намърдат до него. Баща ми, който притежаваше голяма житейска мъдрост, обичаше да казва, че както мухите на рояци кацат по храната, но щом надушат меда, я оставят, така правят и момичетата, когато разберат, че сред тях има поет.

Орм седеше загледан в чашата с бира; лицето му беше загрижено, не чуваше какво се говори наоколо. Аса го попита дали нещо го притеснява, но той само промърмори разсеяно и не отвърна на въпроса й.

— Ако добре го познавам, съчинява стих — рече Юлва. — Винаги има такъв неспокоен вид, когато го обхване творческото вдъхновение. Странно нещо са поетите — щом в една стая има двама поети и единият измисли нещо, другият не може да си отдъхне, докато не създаде в отговор творба, която смята за по-хубава от тази на съперника.

Поставил длани на коленете си, Орм се люлееше на пейката, въздишаше дълбоко и мънкаше нещо с глух глас. Но накрая откри думите, които му бяха нужни, кимна два пъти с облекчение, удари с юмрук по масата за тишина и продума:

Считаш ме за неприятел,

о, крал Свен!

Чух, че пиеш за смъртта ми,

о, крал Свен!

Неподготвен не ме свари —

Бог е с мен.

С меч да тръпнеш те накарах,

да се преклониш, крал Свен!

Онези от присъстващите, които бяха в състояние да изслушат и да оценят достойнствата на този стих, го приеха с одобрение. Орм отпи голяма глътка бира — виждаше се, че отново е в отлично настроение.

— Добре прекарахме вечерта рече той. — Съчинихме поема, която достави удоволствие на всички ни и която несъмнено ще раздразни крал Свен. Такова невероятно съвпадение, на едно празненство да присъствуват двама поети — май тук те не се намират на всяка крачка; и макар да не сме съвсем равностойни, ти се представи с чест, Гисле, затова ще пия за твое здраве.

Но когато Орм се вгледа през дима от факлите към дъното на църквата, не го откри никъде; не беше и сред заспалите под масата. Тъй като мястото на Раиви бе също празно, родителите им решиха, че най-вероятно им се е приспало и като добре възпитани деца са се оттеглили, без да безпокоят възрастните.

Тази вечер отец Вилибалд, благодарение на Аса и Юлва, получи обещание от четири от присъствуващите жени, че скоро ще може да покръсти децата им при условие, че използува същото корито и изпълни церемонията не по-малко тържествено. Но още никой от гостите не бе проявил сам желание да се покръсти, макар всички да бяха във весело настроение — бяха яли и пили до насита. Затова свещеникът трябваше да покаже възможно най-голямо търпение, въпреки че се беше надявал на по-окуражителни резултати.

На следващия ден, последният от гощавката на Орм, гуляят достигна връхната си точка. Орм имаше още доста резерви от пушено овнешко месо, повече от половин прясно заклан вол, две бъчви бира и ведро със силна медовина от липов мед. Той заяви, че няма да направи чест на никого, ако не ги изпият до края на гощавката. И гостите се постараха да не опетнят нито честта на Орм, нито пък своята. Обещаха да направят всичко, което е по силите им, и още със ставането си същата сутрин упорито се заеха да го изпълнят. Казаха, че възнамеряват да изпратят под масата както домакина, така и свещеника, преди последната капка от чашите да бъде изпита.

Орм дръпна отец Вилибалд настрана, за да се посъветва с него по един важен въпрос. Искаше да знае дали Господ би одобрил, ако покръстят езичниците, докато са в състояние на алкохолно опиянение н не съзнават какво става наоколо.

— Ако той няма нищо против — добави Орм, — струва ми се, че както започва денят, ще свършим добра работа тази вечер.

Свещеникът отвърна, че Орм повдига много спорен въпрос, по които са се препирали свети служители, посветили целия си живот на изкуството да се покръстват неверници.

— Някои учени смятат — продължи том, — че е редно да се постъпи така, когато Дяволът е особено упорит и не се поддава на влияние. Те подкрепят твърдението си, като дават за пример великия император Карл, който поискал да покръсти едни диви саксонци, докато изпълнявали своите обреди, и зашеметил с тояга по-непокорните от тях, завлякъл ги насила и ги покръстил, за да потуши необузданите им богохулни излияния. Не мога да отрека, че подобни деяния причиняват силно раздразнение на Дявола, и не виждам особена разлика между това дали ще зашеметиш езичниците, или ще ги опиеш до безпаметност с бира. От друга страна, светият епископ Пилигрим от Залцбург, който живял по времето на стария император Ото, беше на противоположно мнение и е изразил това в едно свое много мъдро послание до епархията му. Добрият ми господар, епископ Попо, винаги е давал право на епископ Пилигрим; твърдеше, че наистина Дяволът се дразнел, като гледа как покръстват неговите поклонници, докато са в несвяст, ала това състояние било много краткотрайно — след като те идвали на себе си и научавали какво им се е случило, губели цялата почит и любов към Бога, която им била внушена при покръстването. Отново пускали Дявола в душите си, дори още по-широко ги отваряли за него и повече от всякога беснеели срещу Христос и последователите му; затова в такива случаи не се постигали добри резултати. Ето защо светите хора, за които споменах, смятат, че не е препоръчително да се покръстват езичници в такова състояние.

Орм въздъхна.

— Сигурно е така — рече той, — щом си го чул от устата на самия епископ Попо. Той най-добре от всички разбира Господа. Много жалко, че мисли така.

— Такава е божията воля — отвърна отец Вилибалд и тъжно поклати глава. — Задачата ни щеше да е прекалено проста, ако можехме да включим бирата като помощно средство при опитите си да покръстваме неверниците. Нужно е нещо повече от бира — красноречие, добри дела и огромно търпение, а то е добродетел, която се постига изключително трудно и дори да се придобие, лесно се загубва.

— Бих искал да служа на Бога колкото може по-добре — отвърна Орм, — но не ми побира умът как да разпространим учението му сред добрите ми съседи.

Оставиха нещата така н продължиха да пият весело и с добро темпо. По-късно този ден, когато повечето от гостите все още успяваха да седят в що-годе изправено положение, омъжените жени посетиха сина на Юлва и по стар обичай му занесоха кръщелни дарове с пожелания за добра сполука. В това време мъжете, почувствували нужда от глътка свеж въздух, излязоха на тревата и устройваха игри и състезания за изпитание на силата като дърпане на пръсти, борба и повдигане от седнало положение сред буен смях и окуражителни подвиквалия. Някои се премятаха презглава, а други, по-смелите измежду тях, изпробваха силите си в един спорт, известен под името „вдигане на възел“[1], но — слава богу, без някой да се напрегне прекомерно, та да си счупи крак или ръка или пък да си изкълчи врата.

Докато траеха тези спортни игри, в Грьонинг пристигнаха четирима странни просяци.

Бележки

[1] Нещо като предизвикателство да си счупиш врата. Игра, която се играела само от пияни мъже на някое празненство. Единият (по-слабият) сядал на земята, а по-силният заставал на колене и лакти. Тъкмо той рискувал да си счупи врата. По-слабият сядал с вдигнати до брадата колене и с разкрачени крака, обгръщал бедрата си с ръце и ги сключвал под коленете. След това силният вкарвал главата си между неговите колене върху дланите му и опитвал да се изправи, а този отдолу, обгръщайки врата на противника си, стискал с всичка сила коленете и сключените си ръце. — Б. а.