Франс Бенгтсон
Червеният змей (21)

Трета глава: ЗА ЧУЖДЕНЦИТЕ, КОИТО ДОНЕСОХА СОЛ, И ЗА ТОВА КАК КРАЛ СВЕН ЗАГУБИ ЕДНА ГЛАВА

На следващата вечер чужденците, за които ги бе предупредил Соления Оле, пристигнаха в Грьонинг. Беше започнало да вали и мъжете заедно с конете си спряха близо до портата. Един се отдели от групата и попита за Орм. Каза, че ще му бъдат благодарни, ако ги приютят за през нощта. Хрътките бяха предизвестили за приближаването на непознатите и Орм вече стоеше на входа заедно с Рап, свещеника и петима мъже, всичките въоръжени добре, с изключение на отец Вилибалд. Мъжът, който ги бе заговорил, беше висок и слаб, загърнат в широко наметало. Избърса дъждовните капки от очите си и рече:

— Такъв дъжд е пагубен за амбулантните търговци — нито балите, нито кожените торби могат да издържат дълго, а на конете съм натоварил сол и платове, които ще пострадат, ако се навлажнят. Затова те моля, Орм, макар че съм непознат за теб, да прибереш на сухо стоката и да подслониш мен и другарите ми. Тази молба ти отправя не някой скитник, а Остен, син на Уге от Орестад във Финведен, потомък на Дългия Грим; братът на майка ми пък беше Стюр Мъдреца, когото всички познават.

Докато говореше, Орм го разглеждаше внимателно.

— Водиш много хора със себе си — рече той.

— Имало е случаи, в които са ми се стрували прекалено малко — отвърна Остен. — Стоката ми е ценна, а тази област не е от най-безопасните за търговци като нас. Дотук всичко мина добре и надявам се, така ще продължи. А в торбите ми може да се намери нещо, което ти или жена ти бихте искали да си купите.

— Покръстен ли си? — попита отец Вилибалд.

— Разбира се, че не — възмутено възкликна Остен. — Нито пък някой от хората ми. Ние сме почтени мъже.

— Сега каза повече, отколкото трябва — строго го порица Орм. — Тук всички сме покръстени, а човекът, който ти зададе въпроса, е християнски свещеник.

— Един чужденец не може да знае тия неща — смирено отвърна Остен. — Наистина, чак сега си спомням, че някакъв мъж, когото срещнахме по пътя, ни спомена за него. Забравил бях; говореше най-вече за теб, Орм, за това, че си известен като гостоприемен домакин и славен боец.

Дъждът се усили още повече, в далечината се чуваше трещене на гръмотевици. Остен погледна към стоката и лицето му се помрачи. Хората му стояха до конете и чакаха, обърнали гръб към вятъра и завили глави в наметките си; а дъждът ги обгръщаше като димна завеса.

Рап се усмихна.

— Ето ти добра възможност да си купим евтина сол — обади се той.

Но Орм заговори:

— Произходът ти може да е знатен, смаландецо, и не искам да си мисля лошо за теб, но не е малко да очакваш от някого да приеме в къщата си единадесет въоръжени мъже. Дори да ти изглеждам негостоприемен, не можеш да ме виниш, че се колебая. Давам ти две възможности: или си иди и търси подслон другаде, или остани тук и се настани заедно с хората и стоката си в банята; но преди това, още на вратата, всички трябва да ми предадат оръжието си.

— Условията ти са много тежки — отговори Остен. — Ако се съглася, аз се поставям заедно с цялото си богатство в твои ръце, а никой не поема такъв риск доброволно. Но смятам, че си достатъчно почтен водач, та да се опитваш да заговорничиш срещу мен. пък съм и в такова положение, че нямам друг избор, освен да приема. Затова нека бъде както ти искаш.

Като каза това, той откачи меча от колана си и го подаде на Орм. После се обърна и накара хората си да побързат да пренесат стоката на сухо. Те незабавно изпълниха заповедта, като преди да влязат, всеки остави до вратата оръжието си. Спънаха конете на полянката до реката — през този сезон там нямаше опасност от вълци.

После Орм покани непознатите да хапнат и да пийнат с него. Когато се нахраниха, той започна да преговаря с Остен за цената на солта и платното; реши, че е честен търговец, защото не поиска повече, отколкото един разумен човек бе готов да даде. Пиха за сделката като приятели. След това Остен се извини, че всички са уморени след дългото пътуване, благодари за хубавата вечеря и се оттегли.

Навън бурята се усили. След известно време чуха, че кравите мучат — нощем ги държаха в сайванта до къщата. Рап и краварят излязоха, за да видят дали някои не са се подплашили и избягали. Вече беше съвсем тъмно, само тук-там проблясваше светкавица. Двамата обиколиха внимателно, но не откриха никакви повреди. Изведнъж в тъмнината един тъпичък глас попита:

— Ти ли си Червения Орм?

— Не съм — отговори Рап, — но съм заместникът му в тая къща. За какво ти е?

Блесна светкавица и той видя, че говореше малкото момче, което търговците бяха довели със себе си.

— Искам да го попитам колко ще ми даде за собствената си глава — каза то.

Рап се наведе бързо и го сграбчи за ръката.

— Що за търговец си ти?

— Ако му разкажа всичко, което знам, сигурно ще ми даде нещо — възбудено отвърна момчето. — Остен е продал главата му на крал Свен и сега е дошъл, за да я вземе.

— Ела с мен — рече Рап.

Двамата забързаха към къщата. Орм си беше легнал с дрехите — бурята и присъствието на непознатите го безпокояха. Вестите, които му донесе Рап, моментално го разсъниха. Забрани им да палят светлина и си облече ризницата.

— Как успяха да ме измамят? — запита той. — Оръжието им е тук.

— В денковете имат скрити мечове и брадви — отговори момчето. — Казват, че си струвало да се потрудят за главата ти. Но на мен не смятат да платят, затова ме изгониха на дъжда да пазя конете. Няма да ми е жал, ако нещата се обърнат срещу тях — вече не съм на тяхна страна. Ще дойдат всеки момент.

Хората на Орм бяха вече будни и въоръжени. Заедно с него и Рап наброяваха деветима; но някои бяха стари и на тях не можеше да се разчита, когато дойде време за бой.

— По-добре веднага да отидем там — каза Орм. — Ако имаме късмет, ще ги заварим в спалнята им.

Рап открехна вратата няколко пръста и погледна навън.

— Щастието е с нас — рече той. — Започва да просветлява. Ако се опитат да бягат, ще се превърнат в чудесни мишени за стрелите ни.

Бурята беше утихнала и луната едва започваше да блещука през облаците.

Юлва наблюдаваше мъжете, които се измъкваха през вратата.

— Бих искала всичко да е свършило — промълви тя.

— Не се притеснявай — отвърна Орм — и стопли бира. Някой може да има нужда от нея, щом си свършим работата тая нощ.

Тихо се прокрадваха през тревата към банята. До нея имаше навес за дърва; тъкмо стигнаха там, и непознатите бавно отвориха вратата. През процепа се виждаха сивкави лица, проблясваше оръжие. Орм и неколцина от другарите му веднага хвърлиха натам копията си, но не улучиха. После крясъци и бойни викове изпълниха въздуха, входът се задръсти от тела и търговците наизскачаха навън. Орм се наведе и грабна огромния дръвник, конто стоеше до входа на навеса. Ръцете му едва не се пречупиха от напрежението; вдигна го, пристъпи напред и с всичка сила го запрати към отворената врата. Първите излезли успяха да отскочат навреме, но дръвникът удари стоящите отзад и те, стенейки, се проснаха на земята.

— Това беше умна идея — промълви Рап. Търговците бяха смелчаги — макар че нещата се развиха неочаквано за тях, всички, които бяха на крак, веднага се втурнаха в атака. Последва жестока и доста объркана битка — когато луната влизаше в облак, бе трудно да се различи кой е враг и кой — приятел. Двама нападнаха Орм; с единия той се справи бързо, но другият, нисък и доста набит мъж с яки крайници, нападаше като козел с наведена глава. Събори Орм на земята и го намушка с нож в бедрото. Орм пусна меча; с една ръка обгърна врата на противника си и го стисна с все сила, а с другата сграбчи за китката ръката, която държеше ножа. Дълго се търкаляха в дъжда; непознатият имаше къс врат, беше як като мечка и хитър като трол. Накрая се търколиха до стената на банята — там Орм имаше по-добра опора и промени хватката си. Мъжът започна да издава звуци, които наподобяваха хъркане; после нещо изпука във врата му и той престана да се бори. Орм скочи на крака и взе меча си; но раната го измъчваше, не можеше да пристъпи от болка, макар че чу как двама от другарите му викат за помощ в тъмнината.

Тогава над глъчката от звън на оръжие и крясъци на ранени и умиращи се надигна страхотен вой — отец Вилибалд, стиснал копие в ръка, пристигаше тичешком с огромните ирландски кучета, които бе пуснал от колибата. И четирите бяха побеснели, от устите им излизаше пяна. Нахвърлиха се диво върху търговците; те се вкамениха от ужас, като ги видяха — с размерите си на четиримесечни телета бяха необичайно зрелище за тях. Онези, които успяха да се отскубнат от противниците, побягнаха към реката, следвани по петите от кучетата и хората на Орм. Двама бяха настигнати и убити, но трима успяха да я прегазят и да се спасят. Орм куцукаше след тях колкото можеше, безпокоеше се да не би Остен да е сред избягалите; но когато се върна до къщата, завари Рап, седнал на един пън и облегнат на брадвата си, да разглежда някакъв мъж, който бе проснат в краката му.

— Ето го и самия главатар — каза Рап, щом видя, че Орм пристига. — Но един господ знае дали е жив или умрял. Беше честен противник, трябва да му се признае.

Остен лежеше по гръб, бледен и облян в кръв, а шлемът му зееше разцепен от удара, който Рап му бе нанесъл с брадвата. Орм седна до другаря си и сведе поглед към победения враг — гледката така го зарадва, че забрави болката си. Юлва и Аса дотърчаха от къщата — по лицата им се четеше радост, примесена с безпокойство. Опитаха се да убедят Орм, че веднага трябва да се прибере, за да му превържат раните; но той не помръдна и загледан в Остен, си мърмореше нещо под носа. Накрая отрони:

Знам какъв подарък трябва да изпратя, за да е достоен за Свен, за събрата: главата си той ще получи от мене, но с коса, която не ще е червена.

Отец Вилибалд също дойде при тях. Прегледа раната на Орм и му нареди незабавно да влезе вътре; допълни, че ако не може да върви сам, трябвало да се остави.Рап и жените да го пренесат. После се наведе над Остен и опипа с пръсти мястото, където бе попаднала брадвата.

— Жив е — рече той накрая, — но не мога да кажа колко още ще живее.

— Ще изпратя главата му на крал Свен — обади се Орм.

Но отец Вилибалд рязко отвърна, че такова нещо е немислимо и че Остен, заедно с останалите ранени търговци, трябва да се пренесе в къщата.

— Последиците от тая схватка ще ми създадат доста работа през следващите дни — радостно добави той.

Беше упорит човек, особено когато ставаше дума за болни и ранени; тогава никой не смееше да противоречи на нарежданията му. Затова всички, които бяха в състояние, помогнаха да прехвърлят ранените в къщата и да ги настанят удобно.

Орм припадна веднага след като го качиха в стаята и му превързаха раните — беше загубил много кръв; но на следващия ден се чувствуваше по-добре, отколкото можеше да се очаква. Със задоволство размишляваше върху случилото се; нареди да оставят момчето на търговците завинаги в къщата му и да се отнасят с него като с член от семейството. Уведомиха го, че е загубил двама души и че още двама са тежко ранени, а също и едно от кучетата; но отец Вилибалд се надяваше, че с божия помощ всички ще се възстановят. Орм скърбеше за загубените си другари, но се утешаваше с мисълта, че нещата можеха да имат и далеч по-тъжен край. От търговците трима избягаха през реката, а Остен и още двама, макар и ранени, бяха още живи. В банята откриха двама други, които дръвникът беше повалил. Единият бе мъртъв, а вторият имаше счупен крак и премазано стъпало. Отец Вилибалд нареди да преместят всички ранени в църквата и ги настани на сламеници. Грижеше се за тях много внимателно и с всеки изминал ден ставаше ясно, че малкият свещеник съвсем не е недоволен от тези си задължения. Напоследък рядко се бе налагало да използува познанията си по медицина и понякога се чудеше как да използува времето.

Скоро Орм отново беше на крака и по нищо не личеше, че е бил ранен. Един ден отец Вилибалд седна на масата и лицето му изглеждаше по-весело от обичайно; обяви, че дори Остен, който бил най-тежко ранен, сякаш пече започва да се поправя.

Рап скептично поклати глава при тая новина.

— Ако е така — рече той, — ръката ми не е точна както преди.

Орм също не прие вестта кой знае колко радостно.