Франс Бенгтсон
Червеният змей (35)

Пета глава: КАК ОТПЛАВАХА ЗА ГРАД ВИ В ГОТЛАНД

Олоф Пъстрата птица си тръгна; искаше да се приготви за пътешествието и да наеме от Халанд познати нему хора за екипаж, а Орм, Токе и Харалд Ормсон се отправиха към крайбрежието и започнаха да търсят кораб. При устието на реката попаднаха на един, който се продаваше. Собственикът му бе поостарял и искаше да го продаде, за да осигури на дъщерите си добро наследство, след като умре. Те го огледаха внимателно и решиха, че е в добро състояние. Имаше двадесет и четири чифта гребла. Такъв кораб съвсем не се смяташе за малък, но според Орм не би им навредило, ако беше още по-голям. Токе споделяше мнението му.

— На него ще плават славни водачи — добави той — и тридесет чифта гребла нямаше да ни дойдат много.

— Но може би когато стигнем до плитчините, за които говореше Олф, ще сме доволни, че е по-малък — рече Харалд Ормсон.

— Страшен късмет имаш, Орм — обади се Токе, — по-голям, отколкото предполагах. Децата ти са наследили твоята мъдрост.

— Не е хубаво син да те командува — отвърна Орм. — Вкъщи това няма да се случи, докато имам език в устата и здрава десница. Но в случая трябва да призная, че момчето е право. По-трудно ще ни бъде да теглим кораба дори от камбаната на свети Яков.

— Тогава бяхме млади — каза Токе, — сега сме водачи и няма да е нужно дори да пипнем с ръка въжето. Младите да се мъчат, а ние ще вървим до тях, без да си мръднем пръста, и ще се чудим защо са толкова слабосилни. Може и да не са в състояние, да се справят.

Накрая, след като дълго се пазари, Орм купи кораба. По бреговете край устието се издигаха големи къщи. Оттам се снабди с малц, шопари и волове, като уреди със стопаните направо да сварят бирата и да заколят и опушат купените животни. Беше изумен, щом откри колко много сребро ще му струва това. Удивлението му нарасна още повече, когато се опита да наеме за пътуването неколцина млади мъже от местните жители за период от една година. Яздеше унило от къща на къща заедно с другарите си и мърмореше възмутено, че българското злато съвсем ше го разори.

— Едно нещо научих — рече Харалд Ормсон, — за да Тръгне човек да търси злато, трябва да притежава много сребро.

— Добре казано — отвърна Токе. — Ако продължаваш така, сигурно ще станеш мъдър като дядо си по майчина линия, след като събереш още малко опит. Старите хора казват, че от гривната на Один всяка сряда излиза нова, затова той събрал много; но ако не била първата, нямало нищичко да притежава. Не тръгвай да грабиш, ако не разполагаш с достатъчно сребро; нито пък търгувай с кожи. Това мога да те посъветвам. Само поетите са в състояние да забогатеят с празни ръце; но пък трябва да съчиняват по-добри песни от останалите и тази надпревара разваля удоволствието от творчеството.

На път за вкъщи се отбиха да поговорят със Соне Острия поглед. Орм искаше да го помоли за нещо.

Къщата му беше голяма и имаше много стаи. Всички нейни кътчета бяха заети от синовете му и техните деца.

Самият Соне, вече в преклонна възраст, все зъзнеше и прекарваше повечето време край огъня, мърморейки. Орм го поздрави почтително. След малко Соне го позна и му кимна приятелски. Попита го какви са новините и започна да говори за здравето си. Не бил във форма както преди, но нямало от какво да се оплаче; доволен бил, че е запазил бистрата си мисъл и умът му все още, както някога, е по-остър от бръснач.

В стаята бяха надошли куп негови синове — искаха да поздравят гостите и да чуят новините им. Бяха яки мъже на най-различна възраст. Щом чуха баща си да говори за бистрия си разсъдък, в един глас се развикаха, че дрънка глупости. Твърдяха, че нищо не е останало от него, че е запазил само езика си и празното бръщолевене. Разгневен, Соне размаха бастуна си и ги усмири.

— Глупави момчета — продума той. — Смятат, че като съм ги създал всичките, съм изразходил целия си разум и за мен не е останало нищо. Но съвсем очевидно е, че случаят не е такъв — малко са наследили те от моя ум. Понякога обърквам имената им или забравям някои от тях. Това ги дразни и започват да ме обиждат. Но истината е, че името не е най-важното в човека, което да запомниш.

— Дойдох отчасти за да видя теб — обади се Орм, — но също и да видя синовете ти. Скоро възнамерявам да отплавам на дълго пътешествие до Гардарике, там ще търся едно наследство. Вече купих кораб. Възможно е да ми дотрябват добри бойци по време на пътуването. Хората хвалят синовете ти, храбреци били, затова реших, че няма да е зле, ако взема на кораба си неколцина. Ще им платя добре и ако всичко мине както трябва, може би ще има малко сребро, което оцелелите да си разпределят.

При тези думи Соне се развълнува. Отдавна не бил чувал по-добри новини, с удоволствие щял да прати цяла група, за да помогнат на Орм. Каза, че е време да тръгнат по широкия свят, за да трупат мъдрост: и здрав разум. Така и в къщи щели да се поразширят малко.

— Вече съм стар, прекалено много ми идват — добави той. — Вземи с теб половината от тях, така и двамата ще бъдем доволни. Не избирай най-възрастните, нито пък най-младите, а десетина от тези по средата. Никога не са плавали по море, но за бой ги бива.

Някои от синовете му веднага изявиха желание да тръгнат с Орм, други поразмислиха и чак тогава се съгласиха. Вече бяха чули Как е убил двамата берсерки и го смятаха за истински водач. До късно през нощта разговаряха с него за пътуването; накрая единадесет от тях решиха да се присъединят. Обещаха да се приготвят до деня на лятното слънцестоене, когато той щеше да мине да ги прибере.

Токе смяташе, че така силата им доста укрепва; според него тези мъже щяха да им служат добре. Орм също бе доволен и когато си тръгнаха на следващата сутрин, от унинието му нямаше и следа.

Щом пристигна вкъщи, всички се втурнаха да го посрещнат с тъжната вест — Аре беше умрял. Извадили тялото му от реката. Чернокос бе единственият свидетел. но нямаше кой знае какво да им разкаже. Двамата с Аре седели и ловели риба. Аре се държал както обикновено, само дето на два пъти го погалил по страните и по косата. Малко след това внезапно се изправил, прекръстил се три пъти и със смели крачки нагазил в реката. Когато стигнал до най-дълбокото, просто изчезнал. Чернокос повече не го видял, не успял да направи нищо, за да го спаси. Рап дълго не могъл да открие тялото.

След като разказали на Аса, тя не пожела вече да стане от леглото си — молела се на бога да умре. Орм отиде при нея и се опита някак си да я успокои. Каза й, че всеки, който е преживял такава тежка съдба, би се уморил от живота, трябва да му простят за това. Явно Аре с нетърпение е чакал да се отърве от мизерното си съществуване и да заеме своето място до бога, след като е успял да предаде на близките си всички сведения за българското злато.

— Сигурно Господ вече му е върнал зрението, езика и дясната ръка — продължи той, — а освен това, не се съмнявам, вече е намерил сина си там. Това не е малка награда и всеки разумен мъж на негово място би постъпил така.

Аса се съгласи с доводите му, но независимо от това й беше трудно да понесе смъртта на сина си, трябваха й три дни, за да започне да ходи нагоре-надолу из къщата. Погребаха Аре в църквата, близо до мястото, където бяха заровени главите на двамата свещеници, които Остен от Оре бе отсякъл. Аса си избра съседното място — смяташе, че не след дълго ще го последва.

Токе напусна Грьонинг, за да се приготви за пътешествието. Малко преди деня на лятното слънцестоене той и Олоф Пъстрата птица отново пристигнаха там. Придружаваха ги неколцина добри бойци. Междувременно Олоф не бе имал свободна минута. Дал бе на жените си бога-то възнаграждение п ги бе отпратил, макар че едната проявила нежелание да си тръгне и упорствувала дълго. Сега вече не съществуваха пречки най-почтено да вземе Людмила за жена. Щом пристигна в Грьонинг, той отново започна да настоява церемонията да се извърши незабавно. Но Орм не промени решението си, смяташе, че е глупаво от страна на Олоф да иска сватбата да се състои, преди да е завършило пътуването.

— Сгодени сте — рече той — и засега това трябва да те задоволи. Един младоженец съвсем не е идеален другар за дълго пътешествие. Вече сме си стиснали ръцете, трябва да се подчиниш на първоначалното ни споразумение. Нека първо да вземем златото; после, след като ми помогнеш да свършим това, ще получиш дъщеря ми за награда. Мисля, че навсякъде е така: никой не плаща предварително за обещанията.

Олоф беше здравомислещ човек във всяко отношение и не можеше да отрече, че Орм има право. Самият той нямаше никакъв друг аргумент освен огромното си желание да притежава девойката, което бе толкова силно, че чак предизвикваше подигравки у околните. Щом тя приближеше до него, гласът му се променяше и той започваше да диша тежко; сам твърдеше, че подобно нещо никога не му се е случвало. Людмила беше еднакво ненетърпелива и предпочиташе да се оженят веднага, но знаеше, че е невъзможно да склонят Орм да промени решението си. Все пак двамата с Олоф решиха, че нямат причина да отпадат духом, след като чувствата им са взаимни.

Преди да замине, Орм внимателно обмисли всичко, свързано с къщата в негово отсъствие. Рап щеше да остане и да поеме нещата в свои ръце, макар че той до последния момент се противеше; надяваше се, че Орм ще промени намеренията си и ще го вземе заедно с останалите. Орм направи така, че с него да останат достатъчно мъже, които да могат да се справят с работата и да защитават дома. Юлва щеше да има грижа за самата къща и за всичко, което се вършеше в нея; без нейно съгласие не трябваше да се взимат никакви важни решения. Харалд също щеше да стои в Грьонинг. Орм не искаше да рискува живота на първородния си син в такова опасно пътешествие, а и самият той не проявяваше особено желание за това. Веселия Улф заминаваше с тях, също и Чернокос, който след като непрекъснато преследваше Орм и Юлва с молби, получи съгласието им. Неговото упорство неведнъж докара Юлва до сълзи от мъка и ярост. Тя го запита какво според него може да прави едно тринадесетгодишно момче в компанията на възрастни мъже, готови да воюват; но той отвърна, че ако не му позволят да отплава с този Кораб, ще избяга и ще се качи на друг. Веселия Улф се закле, че ще се грижи за него по-добре от майка. Но Чернокос смяташе, че това не е необходимо. Обеща да бъде много внимателен, макар че имал сериозни намерения да даде добър урок на тия, които лишават честните люде от зрение, стига само да се натъкне на някой от тях. Той вече имаше меч и копие и се смяташе за пълноценен воин. Идеята да вземе Чернокос със себе си допадаше на Орм, макар и да не показа това пред Юлва.

Отец Вилибалд отслужи дълга литургия за тези, които тръгваха по море, и ги изпрати с най-хубавите си благословии. Токе, Олоф и езичниците, които бяха довели със себе си, седяха и слушаха службата заедно с останалите. Накрая те признаха, че след благословията се чувствуват много по-силни духом. Мнозина отидоха при свещеника, изтеглиха мечове и го помолиха да благослови също и оръжието им.

Дойде време да тръгват. Жените се разридаха и не един или двама от заминаващите почувствуваха как сърцата им се свиват от мъка. Но повечето с нетърпение очакваха предстоящото приключение и обещаваха да се върнат вкъщи с красиви подаръци. Орм яздеше гордо начело на тази внушителна група.

Стигнаха до дома на Соне Острия поглед, където трябваше да вземат синовете му. Те се приготвиха бързо. Старецът седеше на една пейка, опряна до стената на къщата, и се приличаше на слънце. Нареди на единадесетте си синове, които тръгваха на път, да дойдат един по един при него и да се сбогуват. Те изпълниха желанието му. Соне се вглеждаше настойчиво в тях и шепнеше имената им — нито веднъж не сбърка, когато се обръщаше към някого. След като и последният се прости с баща си, той остана да седи мълчалив, взирайки се право пред себе си. После по крайниците му премина тръпка; опря глава назад в стената и затвори очи. Синовете му започнаха да пристъпват от крак на крак и да мърморят развълнувано: „Ето, сега той вижда! Той вижда!“ След малко Соне отново отвори очи и се огледа с недоумяващ поглед, сякаш току-що се събуждаше от дълъг сън. Запремигва, облиза устни и кимна на синовете си; каза им, че вече могат да тръгват.

— Какво видя? — попитаха го.

— Вашата съдба — отвърна той.

— Ще се завърнем ли? — развикаха се те възбудено.

— Седем ще се върнат.

— А останалите четирима?

— Ще останат там, където им е писано.

Тогава всичките единадесет се струпаха около него и започнаха да го молят да им каже кои от тях ще загинат. Но старецът се усмихна тъжно.

— Както обикновено пак започнахте да говорите глупости. Видях как орисниците предат мрежите на съдбата и разбрах, че на четирима от вас не им остава още дълго да живеят. Никой не може да продължи нишката им. Четирима ще умрат, независимо дали ще тръгнат на път, или не. А кои са те, ще разберете, когато му дойде времето.

Той поклати глава и потъна в размисъл. Накрая рече:

— За никого не е радостно да види пръстите на тези орисници; малко са хората, които могат да ги зърнат. Надарен съм с тази способност, макар че бих предпочел да не я притежавам. А лицата им никога не съм успял да различа.

Соне отново се умълча; погледна към синовете си и кимна с глава.

— Сега вървете. Седмина от вас ще се върнат. Достатъчно е да знаете това.

Те не се възпротивиха повече, сякаш изведнъж се притесниха от присъствието на стареца. Същото почувствуваха Орм и придружителите му. Дълго след като отпътуваха, синовете му продължаваха да мърморят ядно срещу баща си и неговите странности.

— Искаше ми се да го попитам и за себе си — обади се Токе, — но не посмях.

— И на мен ми мина същата мисъл — рече Олоф Пъстрата птица, — но не ми достигна смелост.

— Може би думите му бяха само празни приказки — каза Орм, — макар че старата в Грьонинг също понякога вижда бъдещето.

— Само човек, който не го познава, може да сметне това за празнодумство — заяви един от синовете, който яздеше до него. — Ще стане точно както е казал, винаги е така. Но без сам да знае, ни обезпокои повече, като ни разкри видението си.

— Аз го смятам за по-умен от обикновените хора — рече Токе. — Не ви ли успокоява това — да знаете, че седмина от вас ще се завърнат живи и здрави?

— Седмина — мрачно отговори другият, — но кои? Отсега нататък за нас, братята, няма да има ни един радостен миг, докато четиримата от нас не умрат.

— Затова пък този момент ще бъде още по-щастлив — каза Орм, но в отговор синовете на Соне само изръмжаха неопределено.

Веднага щом се качиха на кораба и изпратиха конете обратно у дома, Орм накара хората си да пребоядисат драконовата глава — тя трябваше да блести и да е алена като кръв, ако искат щастието да закриля кораба им. Занесоха всичко на борда и всеки зае мястото си. Отначало Орм не бе склонен да принесат в жертва на боговете един козел, за да спечелят покровителството им по време на пътуването. Но всички се опълчиха против него и накрая той се съгласи.

— Колкото си искаш вярвай в Христос — рече Токе, — но в морето старите обичаи си остават най-добри. Не се ли съобразиш с тях, спокойно можеш да се хвърлиш в най-дълбокото с главата надолу.

Орм се съгласи и каза, че може би има някаква истина в това, но не му се щеше към всичките си разходи за пътешествието, което още дори не бе започнало, да добавя и стойността на цял един козел.

Най-после всичко беше готово. Едва изчакаха кръвта му да се стече по носа, и отплаваха. Имаха добро време и благоприятен вятър. Токе познаваше тия води чак до земите на изток от Готланд и се нае да управлява кораба, докато стигнат до Ви. Оттам нататък малцина знаеха нещо за морските течения. Надяваха се, че в пристанището ще успеят да наемат някой кормчия — там имаше достатъчно такива.

Орм и Токе се радваха, че отново плават по море. Сякаш много от проблемите, които ги притискаха на сушата, тук изведнъж паднаха от плещите им. Щом зърнаха в далечината бреговете на Листер, Токе заяви, че животът на търговците на кожи действително е тежък, но че сърцето му сега е пак така леко, както когато за първи път тръгнал по море с Крок.

— Не мога да разбера защо толкова дълго стоях далеч от морето — продължи той. — Няма по-хубаво нещо на света от един добре екипирай кораб. Приятно е да си седиш блажено на брега. Човек, който прави това, няма от какво да се срамува; но едно пътешествие до далечни земи, с морския мирис в ноздрите ти и плячка, която те очаква — по-приятно нещо от това не познавам! То е сигурно лекарство против мъката и старостта. Странното е, че ние, северните мъже, които знаем това и сме подобри моряци от останалите, си седим толкова много вкъщи, след като целият свят е в краката ни и можем да плячкосваме навсякъде.

— Може би някои предпочитат да остареят на суша та — рече Орм, — вместо да опитат най-сигурния лек срещу старостта, който морето предлага.

— Усещам най-различни миризми — обади се Чернокос, — но никоя не ми харесва.

— Защото не си свикнал с тях и не ги разбираш — отговори Орм. — Може би тук уханието на морето е по-слабо, отколкото във водите на запад, защото там то е наситенозелено, по-солено и има особен остър мирис. Но не мога да се оплача — и този тук ми харесва.

Чернокос не се обади повече, защото бе обхванат от пристъп на морска болест. Отначало той много се засрами, но това чувство поотмина, щом видя, че мнозина от екипажа, все хора от вътрешността на страната, започнаха да се надвесват през борда. Оттук-оттам дори се чуваха гласове, които молеха да се връщат веднага, преди болестта да ги е отнесла всичките.

Но Орм и Токе не помръднаха от руля и изглеждаха доволни.

— Горкичките, ще трябва да свикнат — рече Орм. — Едно време и аз страдах така.

— Виж синовете на Соне — му каза Токе. — Сега си имат друго притеснение и по-малко ще се тревожат от предсказанието на баща си. Доста време ще им трябва на несвикналите с морето да възприемат красотата на морския живот. Добре поне, че при тази посока на вятъра могат да повръщат, без да има опасност повърнатото да попадне в лицето на другарите им. Това ще ни спести много разправии между по-раздразнителните от тях. Съмнявам се обаче, че те оценяват това. Обичта към морето се придобива с опит, тя не е вродена.

— Нужно е само време — добави Орм, — макар че този процес е мъчителен. Ако вятърът утихне, те ще трябва да гребат. И се страхувам, че на тези, които нямат опит в гребането, ще им се види доста трудничко в такова време. Има да съжаляват за този момент, когато са можели спокойно да повръщат, без да трябва едновременно с това да напрягат мишци.

— Да сложим Олоф за надзирател — рече Токе. — За тая работа трябва човек, който е свикнал да изисква подчинение.

— Да, те сигурно ще му се подчиняват — отвърна Орм, — но това ще го направи непопулярен. Трудна задача — още повече, че гребците са свободни хора и не са свикнали с камшика.

— Така е, но по този начин ще ангажираме съзнание то му — отговори Токе. — По лицето му долавям, че мислите му са другаде, и това е съвсем обяснимо.

Олоф бе изпаднал в дълбока меланхолия. Седеше до тях на палубата, имаше сънен вид и почти не говореше. По едно време промърмори, че не е съвсем сигурен коя болест го мъчи — дали морската или сърдечната, — и попита дали ще слизат на брега за през нощта. Орм и Токе смятаха, че ако вятърът се задържи и небето остане ясно, това би било неразумно.

— Направим ли го — добави Токе, — само ще помогнем на моряците от вътрешността на страната — без съмнение не един или двама ще изчезнат през нощта. Оттук те лесно ще намерят пътя за дома, щастливи, че са си спестили по-нататъшни страдания. Но докато стигнем Готланд, вече ще са посвикнали да се държат на крака и там спокойно ще можем да ги пуснем на брега.

Олоф Пъстрата птица въздъхна и не каза нищо.

— Освен това ако поддържаме курса, ще спестим и много храна — обади се Орм. — Слезем ли на брега, те ще се нахранят до насита, а на следващия ден пак ще повърнат всичко и така само ще го изхабят.

Тук той беше прав. Вятърът се задържа попътен и почти половината от екипажа не беше в състояние да се храни пълноценно, докато наближиха Готланд. Чернокос скоро се съвзе, а Веселия Улф още от момче беше свикнал с морето, затова и двамата с огромно удоволствие дъвчеха храната и хвалеха нейните качества, заобиколени от пребледнели мъже, чиито стомаси не можеха да приемат нищо. Но щом стигнаха спокойните води на Готланд, хората от екипажа лека-полека възвърнаха апетита си;

Орм твърдеше, че през живота си не е виждал лакомия като тяхната.

— Но трябва да я задоволя — рече той, — може би сега вече ще ми свършат някаква работа.

В пристанището на град Ви имаше толкова много кораби, че отначало Орм се колебаеше дали ще постъпи разумно, ако влезе в него. Накрая свалиха драконовата глава, сложиха мирен щит на мачтата и загребаха навътре, без да предизвикат враждебността на околните кораби. Градът беше огромен и пълен с моряци и богати търговци. Когато хората на Орм слязоха на брега, те се прехласнаха от възхищение. Имаше къщи, които бяха изградени изцяло от камък, и други, чието единствено предназначение бе да продават бира. Градът беше толкова богат, че по улиците се разхождаха леки жени, които носеха на ушите си халки от чисто злато, и те заплюваха всеки мъж, който не можеше да заплати услугите им поне с шепа сребро. Но това, което най-много ги изуми и което не можеха да повярват, докато не го видяха с очите си, беше как един саксонец по цял ден изстъргва брадите на градските богаташи. Всеки клиент му плащаше с медна монета дори ако го порежеше толкова дълбоко, че от лицето му да рукне кръв. За моряците на Орм това бе невероятно странен обичай — не бяха виждали, нито пък чували за подобно нещо — то надали доставяше на някого удоволствие.

Олоф Пъстрата птица вече се беше поразведрил и двамата с Орм тръгнаха да търсят някой опитен кормчия. Малцина останаха на борда, всички искаха да се поразтъпчат и освежат. Но Токе реши да пази кораба.

— Тия готландци варят чудно хубава бира — рече той. — Веднъж на младини си сръбнах в това пристанище малко повечко, отколкото трябва. Причерня ми пред очите и убих един човек. Едва успях да се спася с плуване. А готландците имат дълга памет — ще си създадем излишни неприятности, ако вземат, че ме; познаят и решат да отмъстят за това старо, дребно прегрешение сега, когато ни чака толкова важна работа. Затова ще остана на кораба. Само ще посъветвам тези, които слизат на брега, да не буйствуват, тъй като местните не са много търпеливи към чужденците, които им създават проблеми.

След известно време Орм и Олоф се върнаха — бяха намерили подходящ кормчия. Бе нисък и набит мъж с прошарена коса. Казваше се Споф. Често беше ходил на изток и познаваше всички пътища. Не бе съгласен да тръгне, преди да е прегледал внимателно целия кораб. Говореше малко, а когато го развеждаха, повечето пъти кимаше с глава. Накрая поиска да опита бирата им. Тя беше същата, която Орм специално поръча да сварят преди заминаването им край устието на реката. Споф я опита и се замисли.

— Друга бира нямате ли? — попита той.

— Не е ли добра? — изненада се Орм.

— Става за пиене, докато сме на път — рече Споф, — нямам нищо против нея. Какво ще кажеш за своите хора? Разбрани и покорни ли са, работят ли здраво и лесно ли се задоволяват?

— Да се задоволяват лесно? — отвърна Орм. — Не. Всъщност не се оплакваха единствено когато ги хвана морската болест. Но не съм ги подбирал заради благия им характер; а колкото до работата, нрави им се ни повече, ни по-малко, отколкото на всеки друг.

Споф кимна замислено.

— Точно от това се страхувах — рече той. — Ще пристигнем при големите плитчини в най-непоносимите летни горещини и ако искаш всичко да върви добре, ще ти трябва по-добра бира за теглене.

— Бира за теглене? — обърна се Орм към Токе.

— Ние, готландците — обясни Споф, — по-често от останалите пътуваме по реките на Гардарике и по тях сме прониквали най-навътре в сушата. Знаем всички течения и всички опасности, дори отвъд плитчините, където живее племето меря; никой досега не е успял да стигне по-далеч от нас с големи кораби. Само благодарение на тази специална бира за теглене сме успявали да минем през места, откъдето всички други са били принудени да се върнат. Тя трябва да е невероятно силна и да има безупречен вкус, за да може да поддържа духа и да развеселява душата. Трябва да я давате на хората си само когато теглят кораба по суша и да не им позволявате да пият от нея при други обстоятелства. Това сме го измислили ние, готландците. Ето затова произвеждаме най-хубавата бира — защото от качеството й зависи нашето богатство.

— Сигурно не греша, като предполагам, че тази бира не може да се купи евтино.

— По-скъпа е от обикновената — отговори Споф, — но цената й отговаря на качеството. И макар да е възскъпичка, заслужава си парите; без нейна помощ никой кораб не би могъл да прекоси плитчините и да навлезе във вътрешността на Гардарике.

— Колко ще ни трябва от нея? — попита Орм.

— Сега ще изчисля — отвърна Споф. — Двадесет и четири гребла, шестдесет и шест души, Киев. Има седем по-малки плитчини, но при тях няма да срещнем трудности. Мъчен ще бъде дългият преход по суша при устието на Днепър. Мисля, че пет от най-големите бъчви ще бъдат достатъчни.

— Сега разбирам защо повечето хора предпочитат да плават на запад — рече Орм.

След като плати бирата и половината възнаграждение на Споф, той започна все повече и повече да съжалява, че вместо в Гардарике съкровището на Аре не е скрито в някоя река в земите,на запад отвъд морето. Пресмятайки среброто, мърмореше мрачно, че ако някога стигне до Киев, то ще се появи там като истински просяк само с една тояга и сигурно ще е заложил кораба и оръжието си у готландците много преди да е зърнал стените му.

— Все пак изглеждаш свестен човек, Споф — добави той. — Хитър си и си мъдър. Може би няма да съжалявам, че те наех за кормчия, въпреки че ми искаш много пари.

— Аз съм като бирата за теглене — невъзмутимо отвърна Споф, — Струвам скъпо, но си заслужавам парите.

Останаха в пристанището на Ви три дни и Споф нареди на екипажа да направи дървени легла за бъчвите, за да не се търкалят — сега всичко беше съобразено с неговите изисквания. Бирата заемаше доста голямо пространство и тежеше много, но никой не надигна глас срещу това допълнително усилие — вече я бяха опитали в града и знаеха колко е ароматна! Преди края са първия ден от престоя им мнозина вече бяха изпили всичкото си сребро и увещаваха Орм да им предплати част от възнаграждението. Никой обаче не успя да го убеди. Затова неколцина се опитаха да разменят кожусите си срещу бира, други предлагаха шлемовете си и когато готландците не ги приеха, започнаха сбивания. От града на кораба дойдоха представители на закона и поискаха солидна глоба. Орм и Олоф спориха с тях почти цял ден, докато накрая те намалиха сумата наполовина; но дори и това се видя на Орм невероятно много. Оттогава не пускаха никого на брега, без да го обезоръжат преди това.

Синовете на Соне имаха доста собствено сребро и си пийваха порядъчно в града; независимо от това им беше трудно да забравят напълно предсказанието на баща си. На втория ден десетима от братята се върнаха на кораба, носейки на ръце единадесетия, който издъхваше. Обясниха, че го предупреждавали да сдържа страстите си, но той не се вслушал в тях. Промъкнал се в задния двор на една къща, където видял някаква млада жена да реже зеле. С думи и жестове успял да я убеди да се отпусне по гръб. Но веднага щом сторил това, някаква бабушкера излязла от къщата, грабнала сатъра и го стоварила върху главата му. Нищо не могли да направят.

Токе прегледа раната и каза, че няма да живее дълго. Той умря през нощта; потънали в скръб, братята му го погребаха и пиха за неговото щастливо задгробно пътуване.

— Така му било писано — рекоха те. — Когато старецът вижда, той вижда истината.

Очевидно бе, че макар да скърбяха за брат си и да говореха само хубави неща за него, част от меланхолията им ги бе напуснала. Сега, обсъждаха те помежду си, само още трима ги очаква злочеста съдба, така че една четвърт от неприятностите им е отминала.

На следващата сутрин отплаваха и се насочиха на север. На руля беше Споф. Орм заяви, че бъдещето е несигурно, но поне се надява скоро да не се озоват пак в друго толкова разорително за моряците пристанище като Ви в Готланд.