Франс Бенгтсон
Червеният змей (28)

Десета глава: ЗА ТОВА КАКВО ПРАВЯТ ЖЕНИТЕ ПРИ КАМЪКА НА ВЪРЛИНАТА И КАК СЕ НАЗЪБИ ОСТРИЕТО НА СИНИЯ ЕЗИК

Всяко трето лято при първо пълнолуние, когато пиренът започне да цъфти, хората от пограничните райони в Сконе и Смаланд но древен обичан се събираха при един камък, наречен Камъка на Върлината. Те си даваха взаимна клетва —.за мир или за воина, — която важеше до следващата им среща.

Тук идваха водачи и избрани мъже от Финведен, Веренд и от всички области в Гьоинге. Така се провеждаше Съборът, конто обикновено продължаваше няколко дни. Дори когато но границата цареше мир, винаги съществуваха много проблеми за разрешаване: спорове по въпросите за правата на лов и паша, убийства, възникнали в резултат на тях, кражби на добитък, на жени и предаването на избягали през границата роби. Всички тия неща се разискваха и решаваха от мъдри мъже, представители на различните племена, понякога така, че задоволяваха и двете страни; например когато на някое убийство може да се отмъсти с убийство или на изнасилване — с изнасилване, или пък се заплати подходяща глоба. Но когато някои упорити мъже се заинатяха и не можеха да се споразумеят, спорът се решаваше в единоборство между тях на равната тревна площ пред Камъка. На това се гледаше като на най-доброто забавление и Събор, който е минал, без да изнесат поне три трупа от площадката за бой, се смяташе за безинтересен и неползотворен.

Най-често Съборът оправдаваше славата си на събиране, където хората се забавляват много и взимат мъдри решения; всички си тръгваха доволни, с интересни истории, които да разказват на жените и на домочадието при завръщането си вкъщи.

Там се извършваха също доста покупки и продажби — на роби, оръжие и волове, ковано желязо и платове, кожи, восък и сол, затова понякога идваха търговци чак от Хедебю и Готланд. Преди години кралят на Упсала и датският крал също изпращаха свои доверени хора — отчасти за да защитават правата им, а също и да си отварят очите за разни престъпници, които са им избягали; но земевладелците ги посрещаха враждебно, отсичаха им главите, опушваха ги на огън от хвойнови пръчки и ги изпращаха обратно на господарите им. Така те искаха да покажат на кралете, че хората от пограничните области предпочитат да се оправят сами. От време на време се появяваха и домакини и капитани на кораби, изпратени от ярловете в Сконе и Западен Гутеланд. Те наемаха добри воини, които имат желание да плячкосват в земите отвъд морето.

Затова Съборът при Камъка на Върлината беше придобил голяма популярност сред жителите на пограничните области — често те дори измерваха времето по него.

Говореше се, че Камъкът бил поставен в далечното минало от Ролф Върлината, когато пътувал из тия места; и нито кралете, нито жителите край границата бяха посмели да преместят този знак, сложен там, за да покаже къде свършва земята на датските племена и къде започва тази на шведските. Беше толкова голям и висок, че само героите от древните легенди биха могли да го повдигнат; стърчеше на изравнено място върху един хълм, в сянката на голям шипков храст, който смятаха за свещен и приемаха, че датира от същото време. Вечерта преди всеки Събор вирдите, населяващи областта Веренд, по стар обичай принасяха в жертва на Камъка два козела и изпълняваха странни обреди. Оставяха кръвта на животните да се разлее по земята — смяташе се, че тя, заедно с кръвта, пролята над Камъка от биещите се противници, дава такава сила на храста, че той продължава да расте независимо от възрастта си и цъфти най-буйно в годината след провеждането На Събора. Малко хора го бяха виждали да цъфти — само птиците, които виеха гнезда в клоните му, орлите, каните и дивите животни бяха свидетели на това. На много мили в радиус от Камъка земята беше запустяла и ненаселена.

Орм вече се стягаше за пътуването и много земеделци от околността дойдоха в Грьонинг, за да го придружават: Гудмунд от Уваберг, Черния Грим и други. Остави Рап да пази къщата, а със себе си взе двамата свещеници и още двама от доверените си мъже. Жените се, разплакаха — учителят ги напускаше, за да се предаде в робство, но той твърдо заяви, че друг избор няма. Аса и Юлва му бяха ушили нови дрехи — туника, риза и кожени панталони. Орм беше доволен от това; смяташе, че по-лесно ще могат да преговарят за размяната, ако облеклото на гърба му е добро — новият му господар с удоволствие би се възползувал от него.

— Не мислете, че дълго ще ги носи — добави той.

Торгун му донесе кошница от брезова кора, пълна с вкусна храна за из път, приготвена специално за него. Рап се намръщи, като я видя, но настояваше да я вземе; каза, че жена му му я дава в знак на благодарност за молитвите, които прочел над коляното й, а тя добави, че в замяна се надява да получи неговата благословия. Яхнал коня си, с пребледняло лице, учителят благослови нея и останалите с толкова красиви слова, че всички жени се просълзиха. Отец Вилибалд, който също бе на кон, се помоли на бога да им даде щастливо пътуване и да ги пази от диви животни, крадци и всякакъв друг вид опастности по пътя. После цялата група, многочислена и добре въоръжена, потегли към Камъка на Върлината.

Стигнаха там малко преди залез слънце; построиха лагера си заедно с още много новопристигнали групи на мястото, където от древни времена се настаняваха гьоингите — върху брега на едно поточе на юг от Камъка, което се виеше сред бреговите дръвчета и шубраците. Още се виждаха останките от лагерни огньове, край които са седели предшествениците им на последния Събор. От другата страна на потока се бяха разположили хората от Финведен; оттам се чуваха шум и викове. Говореше се, че те най-много от всички страдали от липсата на бира по време на престоя при Камъка на Върлината, затова още от едно време имали обичан да пристигат на Събора пияни. Както гьоингите, така и хората от Финведен се настаняваха в близост до потока, но ходеха там само за да напоят конете и да напълнят съдовете си; винаги бяха смятали за неразумно да се сближават прекалено и без нужда, ако искат да поддържат мира по време на Събора.

Последни на срещата пристигнаха вирдите. Който ги видеше, веднага би забелязал, че са по-особена раса, която не прилича на останалите народи. Бяха невероятно високи и носеха сребърни халки на ушите, мечовете им бяха по-дълги и по-тежки от обикновените. Брадите им бяха обръснати, а по бузите, от двете страни на устата, висяха дълги кичури; очите им бяха като на умрял човек. Освен това бяха много мълчаливи. Съседите им казваха, че причина за тази сдържаност били жените им, че те се разпореждали с тих. Страхували се да говорят, за да не се разкрие този факт, но малко хора бяха посмели да ги питат направо има ли истина в тия приказки.

Лагеруваха в една горичка на изток от Камъка, там потокът беше най-широк. По този начин бяха отдалечени от останалите племена — точно това беше и желанието им. Единствени водеха със себе си жени. Още от минали времена сред тях бе разпространено вярването, че на Камъка на Върлината се намира най-доброто лекарство против безплодие, стига да се спазват напътствията на древните мъдреци. Затова младите омъжени жени, които не са успели да заченат от съпрузите си, а тяхната потентност е доказана, винаги с голямо желание придружаваха мъжете на Събора. Същата вечер при пълнолуние щеше да се разбере какви ритуали изпълняват те. Вирдите щяха да владеят Камъка през цялата нощ; безпокояха се само да не би някой чужд човек да види какво правят жените им, след като луната изгрее, и хората от Гьоинге и от Финведен добре знаеха това. Неведнъж се беше случвало някои по-любопитни да отидат прекалено близо до Камъка, докато жените са там, и последното нещо, което очите им съзираха, бе летящо копие или просъскващ меч, и то преди да са успели да видят същественото. Въпреки това по-любознателните младежи от Гьоинге и от Финведен, които не бяха съвсем пияни, с удоволствие предвкусваха възможността да се позабавляват. И щом по върховете на дърветата се прокраднаха първите лунни лъчи, някои от тях се покатериха в клоните на тия дървета, откъдето имаше добра видимост, а други пропълзяха под шубраците и гъсталаците толкова близо да Камъка, колкото им позволяваше смелостта.

Отец Вилибалд беше много недоволен, че неколцина младежи от придружителите на Орм, покръстени на голямото празненство и вече неколкократно посещавали църквата, бяха не по-малко нетърпеливи от останалите Да видят магиите, които се извършваха на Камъка.

— Това са хитрини на Дявола — рече той, — чувал съм, че тези жени най-безсрамно обикалят голи около Камъка. Всеки, приел Христовата вяра. трябва да се противопостави на тия богохулства, черпейки сили от Бога.

По-добре се хванете да издялате кръст, за да го сложим пред огъня си тази нощ — той ще ни пази от злото. Аз съм много стар за тази работа, а и не виждам добре, гората е много гъста.

Но те отвърнаха, че нито кръстовете, нито светената вода ще им попречат да видят ритуала на жените.

Учителят Рейналд седеше до Орм, както бяха настанени в кръг около казана с храната. Бе обгърнал с ръце коленете си и се люлеете напред-назад с наведена глава. Дадоха му, както на останалите, хляб и пушено овнешко. но той нямаше апетит. Така се случваше винаги когато размишляваше за греховете си. Щом чу думите на свещеника, той стана.

— Дай ми една брадва — каза учителят, — аз ще направя кръст. — Насядалите мъже се изсмяха и изразиха съмнение, че той може да се справи с тази задача. Но Орм отговори:

— Добре си решил да опиташ. Може би това ще ти донесе повече сполука, отколкото ако се катериш по дърветата.

Подадоха му една секира и той се отдалечи, готов да положи всички усилия.

Започнаха да се събират облаци и от време на време ставаше съвсем тъмно; но в промеждутъците най-любопитните успяваха да зърнат какво става на Камъка. Там се бяха събрали много мъже. Неколцина току-що бяха изрязали парче торф, доста дълго и широко, и го вдигнаха нависоко, набучвайки отдолу колове, за да го придържат. Други събираха подпалки, които трупаха на четири купчинки, разположени на еднакво разстояние от Камъка. Щом свършиха тези приготовления, мъжете взеха оръжието си и се отдалечиха по посока на лагерите на другите племена. Там те останаха на пост, обърнати с гръб към Камъка,.а някои отидоха чак до потока.

Вече се чуваше блеене и откъм лагера на вирдите се зададоха четири старици, които водеха два козела. Придружаваше ги дребен плешив мъж с бяла брада, много стар и прегърбен; той държеше в ръка дълъг нож. След него идваше цяла тълпа от жени, загърнати в наметки.

Щом стигнаха до Камъка, старите жени завързаха краката на животните и прекараха въжета през гърбовете им. Всички помогнаха да качат козлите върху Камъка и да стегнат въжетата — сега те висяха с главата надолу от двете му страни. Дребният старец жестикулираше и бърбореше раздразнено, докато успяха да нагласят животните точно в положението, в което ги искаше. Накрая, доволен, той им заповяда да го повдигнат върху Камъка, макар и трудно, те успяха да направят това. С помощта на една пръчка му подадоха ножа, той го пое и яхна Камъка, като се настани точно над козлите. После вдигна ръце нагоре и изкрещя към младите жени: „Това е първото! Мини през земята!“

Жените се разкискаха и започнаха да се побутнат свенливо и несигурно. Най-накрая отхвърлиха наметките и останаха голи; тръгнаха в колона към ивицата торф и една по една се промушваха под нея. Изведнъж в среднощната тишина откъм лагера на Финведен се разнесе страхотен трясък; после се чуха викове и стенания, придружени от гръмогласен смях — едно старо, изкривено дърво, в чиито клони се бяха скрили много младежи, беше поддало на тежестта и бе рухнало, премазвайки неколцина от тях. Но жените продължаваха да пълзят, докато всички преминаха под торфа; тогава старецът отново простря ръце нагоре и извика: „Това е второто! Мини през водата!“

Тогава жените се отправиха към потока и нагазиха до средата му. Коленичиха и седнаха на пети там, където водата беше най-дълбока, закриха с ръце лицата си и с викове и писъци ги потопиха във водата така, че косите им останаха разпилени по повърхността; после моментално вдигнаха глави.

След това стариците запалиха купчинките съчки около Камъка и щом младите се върнаха от потока, старецът извика: „Това е третото! Мини през огъня!“

Сега жените започнаха да тичат около него и чевръсто да прескачат огньовете. Междувременно старецът преряза гърлата на козлите и кръвта им рукна отстрани, докато той шепнеше някакви заклинания. Трябваше девет пъти да обикалят Камъка и девет пъти да близнат от кръвта, за да им даде сила и да направи утробите им плодовити.

Голям облак закри луната, но на светлината на огъня ясно можеха да се различат жените, които продължаваха да подскачат. После изведнъж някакъв глас подхвана песен, но никой не разбра думите й. Щом луната се показа отново, всички видяха учителя, който се насочваше към тях. Беше прекосил потока и преминал покрай пазачите, без да го забележат; те се бяха извърнали, за да наблюдават танца на жените. С върбови вейки бе завързал една до друга брезови пръчки така, че образуваха кръст, и бързо пристъпваше с него към Камъка.

Старите жени се разпищяха с пълен глас не само от гняв, но и от страх, а жрецът им се изправи върху Камъка, размахвайки като луд окървавения нож и закрещя с все сила.

Жените престанаха да подскачат и замряха, без да знаят какво да сторят; учителят проби през кръга им, вдигна кръста нагоре към стареца и викна:

— Бягай оттук. Сатана! В името на Христа, махни се. нечисти дух.

Лицето на стареца се сви от страх, щом видя как другият го заплашва с разпятието, дръпна се назад, кракът му се подхлъзна и загубил опора, полетя към земята; остана да лежи там със счупен врат.

— Той уби жреца! — изкрещяха объркани старите жени.

— Аз също съм жрец — викна учителят, — и то по-добър от него!

Разнесоха се тежки стъпки и един мощен глас попита за какво са всички тия писъци. Тялото на учителя потръпна и стиснал с две ръце кръста, той застана с гръб към Камъка, долепи разпятието до гърдите си, затвори очи и зашепна бързо и монотонно:

— Готов съм! Господи, и вие, свети мъченици, приемете ме в божието царство. Готов съм! Готов съм!

Пазачите не помръднаха независимо от крясъците на старите жени. Бяха ги сложили там, за да не позволят на хората от Гьоинге и Финведен да им се бъркат или да разглеждат с похотлив поглед жените от тяхното племе; би било неприлично да приближат до чуждите съпруги, докато стояха голи на открито — от това можеше да възникне конфликт.

Сега от лагера на вирдите се появи някакъв мъж, висок и плещест, които явно не се притесняваше да се приближи към голите жени. Носеше голяма шапка и синя пола от скъп плат; държеше за ремъка един червен щит, а мечът му се поклащаше, провесен на широк сребърен колан.

Жените трепнаха свенливо, когато той приближи, и се опитаха да прикрият голотата си. Някои отскубнаха трева, за да избършат кръвта от устните си; но никоя от тях не помръдна.

Новодошлият ги изгледа поред и кимна.

— Не бойте се — рече той приятелски, — тия неща мен не ме притесняват освен напролет; и тогава за жените, които харесвам, не е необходимо да прескачат огньове. Едно не мога да отрека — сега, като ви гледам отблизо, някои от вас са по-хубави голи, отколкото облечени. Така и трябва да бъде. Впрочем кой е този, разтрепераният, дето е застанал в средата със затворени очи? Не му ли е приятна гледката?

— Християнски свещеник е! — отговориха жените. — Той уби Стюркар!

— Да, присъщо е на свещениците да се бият помежду си — рече мъжът спокойно. — Винаги съм твърдял това.

Отиде до тялото на стареца и застана над него, мушнал палци в колана си. Бутна го с крак и го преобърна.

— Никакъв признак на живот — добави той. — Ето те, Стюркар; прострян мъртъв тук въпреки всичките ти хитрини и магьосничества. Надали някой ще скърби за теб. Беше една злобна стара змия, както неведнъж съм ти казвал, макар че никой не може да отрече, че беше опитен и мъдър жрец. Сега върви при троловете, там ти е мястото — боговете ще те изритат, ако се опиташ да влезеш при тях. А вие, мили мои, защо стоите още голи на този хладен нощен въздух? Ще се простудите.

— Не сме изпълнили ритуала — отговориха те, — изминали сме само половината обиколки. Но какво да правим сега, след като жрецът ни Стюркар умря? Трябва ли да се откажем, без да сме опитали докрай? Не знаем какво да сторим.

— Каквото станало, станало — отвърна мъжът, — не скърбете. Мисля, че има по-добър лек за безплодието ви от това да подскачате около Камъка — когато кравите ми не се оплождат, просто сменям бика. Обикновено това помага.

— Не, не — жаловито се заоплакваха те, — грешиш! Не сме толкова глупави, това е единственото ни спасение.

Мъжът се засмя, обърна се и прегърна учителя през рамото.

— Вярно, стоя тук и ви говоря глупости — рече той, — макар всички да знаете, че всъщност умът ми сече като бръснач. Стюркар, вашият свещеник е мъртъв, но ето, имаме един християнски свещеник, който ще го замести. Всички свещеници са еднакви — повярвайте ми, виждал съм всякакви.

Той сграбчи учителя за врата и за единия крак и със замах го вдигна върху Камъка.

— Сега развързвай си езика — заповяда мъжът, — ако знаеш някакви свещенически брътвежи. Вдигни глава и издекламирай всичките си най-хубави заклинания. От това как ще се представиш, ще зависи дали ще те убием, или ще те пощадим. Давай смело и предскажи на тия жени, че в утробите им ще има деца; ако ги направиш близнаци — още по-добре.

Застанал върху Камъка, учителят се разтрепери, а зъбите му започнаха да тракат силно. Но мъжът под него с меч в ръка, изглеждаше много страшен и решителен, затова той вдигна кръста пред себе си и отчаяно занарежда молитви; а след като веднъж започна, постепенно гласът му стана ясен и мъжествен.

Новодошлият се заслуша, после кимна.

— Истински е — рече той. — И преди съм чувал подобна реч, в нея има много сила. Хайде, жени, припкайте, преди да се е уморил и преди огньовете да са се превърнали в пепел.

Жените възвърнаха предишната си смелост и отново заподскачаха около Камъка. А учителят, след като преодоля първоначалния ужас, се представи достойно, спускайки надолу към главите им разпятието и произнасяйки най-хубавите си благословии всеки път, когато идваха при Камъка, за да ближат от кръвта. Жените потръпваха при допира с кръста; когато церемонията приключи, единодушно се съгласиха, че той е чудесен свещеник и че са почувствували свещената му сила по-дълбоко, отколкото тази на Стюркар.

— Да не го убиваме — рекоха те, — нека го вземем с нас вместо Стюркар.

—.Щом искате, така да бъде — каза мъжът с шапката, — дано ви донесе по-добър късмет.

Но в този момент откъм потока прогърмя мощен глас:

— Дайте го на мен тоя свещеник.

Орм и хората му бяха видели как старият жрец пада от Камъка и как няколко минути по-късно учителят заема неговото място; това ги изуми.

— Сигурно е полудял — рече брат Вилибалд, — а може да се е случило точно обратното — божият дух да се е вселил в него. Това, дето държи в ръката си, е кръст.

— Веднага се запътва натам, където има жени — мрачно се обади Орм. — Все пак грехота е, ако позволим да го заколят като козел.

Взеха хората си и тръгнаха към Камъка. Луната бе в облак и почти нищо не се виждаше в момента, когато Орм извика. Жените се обърнаха към лагера обезпокоени, а учителят слезе на земята. Мъжът със шапката, придружен от неколцина пазачи, тръгна срещу Орм.

— Кой си ти, дето крещиш в нощта? — попита той.

— Върни ми този свещеник — мрачно рече Орм. — Той е мой и не е получил разрешение да ме напуска.

— Ти пък кой си, кресливи човече? — обади се и другият.

Орм съвсем не беше свикнал да му говорят по този начин; обзе го такава ярост, каквато рядко му се случваше да изпита.

— Някой, който не се бои да ти даде урок по прилично държане — извика той, — и то моментално.

— Ела насам — отвърна другият — и ще видим кой от нас е по-добър учител.

— Хората ти няма да се намесват, нали? — попита Орм.

— Няма — спокойно отговориха вирдите. Орм изтегли меча си и прескочи потока.

— Бързо пристигаш — заговори противникът му, — но на връщане ще те носят.

Орм нападна и мечовете така ожесточено се кръстосаха, че заизлизаха искри. Мъжът със шапката промълви:

Госпожо Алена шия,

щом ти излезе,

отново от теб искри захвърчаха

— битката ще е сурова.

Орм нанесе ожесточен удар върху щита на противника и с променен глас рече:

О, приятелю,

добре се обади в този миг.

Алената шия пак

срещна Синия език.

Отпуснаха мечовете и застанаха неподвижно.

— Добре дошъл, Орм Тостесон, Морски вожде. Какво правиш сред тези диви гьоинги?

— Добре дошъл, Токе, Сина на Сивата чайка, воин от Листер. Какво правиш сред вирдите?

Двамата заговориха едновременно припряно и се разсмяха от щастие; свързваше ги голямо приятелство, а вече няколко години бяха изминали от последната им среща.

— Имаме да си казваме много неща — рече Токе. — Добре, че бързо съчиняваш стихове, както съм те учил — иначе можехме още дълго да се бием, а и да пострадаме от това. Но не мисля, че стихът ти бе хубав като моя.

— Тук можеш да претендираш за превъзходство, без да ме засегнеш — отговори Орм. — Почти не ми се е случвало да съчинявам стихове, откак се разделихме.

Токе прокара пръст по острието на Алената шия.

— Виж, нащърбил се е там, където се удари в твоя меч — рече той. — Никога преди не се е случвало. Орм направи същото.

— Моят също се е назъбил — каза той. — Явно е, че желязо, ковано в Андалусия, може да пострада единствено от андалуски меч.

— Надявам се — добави Токе, — че няма да се случи пак да се целуват.

— Аз също — потвърди Орм.

— Бих искал да знам дали тази, която ни ги подари, е още жива — продължи Токе — и какво е станало с господаря Алмансур, къде ли се развяват в този момент големите му бойни знамена, има ли все така добър късмет?

— Кой би могъл да каже? — рече Орм. — Тази страна е далеч оттук, и всичко се случи много отдавна; наистина, мислите ми често се връщат към преживяното там. Но хайде, ела с мен да си поговорим насаме; де да имах бира, за да те посрещна.

— Нямаш ли? — разтревожено попита Токе. — Ами как ще говорим без бира? Тя е най-добрият другар на приятелите.

— Никой не носи бира на Събора — отвърна Орм. — Тя предизвиква кавги; мисля, че знаеш това не по-зле от всеки друг.

— Имаме късмет тази вечер — каза Токе, — особено ти. Един мъж е донесъл бира на Събора и този мъж съм аз. Да знаеш, че сега съм много уважаван сред търговците от Веренд, търгувам предимно с кожи, а никоя сделка с кожи не може да се проведе без помощта на това питие. Довел съм пет товарни коня на Събора и всичките са натоварени с бира. Не възнамерявам да върна нито капка, защото, ако всичко върви добре, на нейно място ще натрупам кожи. Затова идвай с мен.

— Както кажеш — рече Орм, — може би там ще намеря и моя загубен свещеник.

— Жените го взеха със себе си — отговори Токе. — Харесвали заклинанията му, затова хич не се безпокой за него. Стори ми се смел човек, като го видях как тръгна срещу Стюркар с кръста. Макар че тук, на Събора, ще се реши какво ще правят с него, след като уби Стюркар.

— С мен има още един свещеник — каза Орм, — твой стар приятел.

Отец Вилибалд дойде, за да разбере какво се е случило с учителя. Токе радостно го поздрави.

— Помня те добре — рече топ. — Ела с нас и опитай бирата ми. Много съм ти задължен, че излекува крака ми в двореца на крал Харалд; никой не би могъл да го направи пи-добре от теб. Но какво нравиш тук, толкова далеч от датския кралски двор?

— Служа на Христа н живея в семейството на Орм — отговори свещеникът. — Мисията ми в този далечен край на света е да покръствам езичниците, както вече направих с него. Така ще дойде и твоят ред, макар да си спомням добре, че не вярваш в нищо; тук при нас те е довело божието провидение.

— Можем да поспорим по този въпрос — рече Токе. — В едно съм сигурен — сега тримата ще седнем и ще си побъбрим като приятели. „Бисмиллахи, ер-рахмани, ер-рахими!“ — както казвахме, когато бяхме на служба при господаря Алмансур.

— Какво беше това? — попита отец Вилибалд. — Какъв е този език? И ти ля си жертва на тия южни магии?

— Това е езикът, който говорят в Испания — отвърна Токе. — Още го помня, защото жена ми е оттам и обича да приказва на родния си език, особено когато е в лошо настроение. Това ми дава възможност да го упражнявам.

— Ще ти преведа какво каза — обади се Орм. — „В името на Бога, Милостивия, Състрадателния.“ Милостивият е Христос, както всички знаят; а Състрадателният очевидно се отнася до Светия дух, защото кой може да е по-състрадателен от Него? Нали виждаш, Токе практически е вече християнин, макар да се преструва, че не е.

Отец Вилибалд недоверчиво промърмори нещо; без да спорят повече, те се отправиха заедно с Токе към лагера на вирдите