Франс Бенгтсон
Червеният змей (30)

Дванадесета глава: ЗА СЪБОРА ПРИ КАМЪКА НА ВЪРЛИНАТА

На следващата сутрин избраха по дванадесет представители от всяко погранично племе — вирди, гьоинти и финвединги. Те заеха местата, определени по традиция за тях на полукръглата площадка срещу Камъка, и се настаниха, както бяха на групи по дванадесетима. Останалите мъже се подредиха зад своите избраници, за да слушат мъдрите им решения. Вирдите седяха в центъра и техният водач стана пръв. Казваше се Уге Неразбираемия, син на Оар — беше доста възрастен и го смятаха за най-мъдрия човек в цял Веренд. Открай време имаше сериозни затруднения в речта, но всички приемаха това като признак на задълбочена мисъл. Казваха, че бил забележително умен още от ранна младост — понякога, по време на Събора, седял и слушал цели три дни наведнъж, без да продума, като само поклащал бавно глава.

Сега той отиде до Камъка, обърна се с лице към публиката и заговори:

— Мъдри люде от Веренд, Гьоинге и Финведен се събраха тук според древния обичай на нашите деди. Това е добре. Приветствувам ви и се надявам, че ще приемете решенията ни, без да създавате неприятности. Дано присъдите са мъдри и благоприятни за всички ни. Дошли сме тук да водим преговори за мир. Често хората мислят за едно и също нещо по различен начин. Аз съм стар и имам богат опит, знам какво мисля. Мисля, че мирът е хубаво нещо. По-добро от глада, от пожарите, по-добро от убийствата. Вече три години между нашите племена цари мир и това е донесло само добро на всички ни; няма да ни навреди, ако успеем да го продължим. Тези от вас, които имат някакви оплаквания, ще бъдат изслушани и проблемите им ще бъдат разрешени. Ония, които искат да се бият, могат да го сторят тук при Камъка — така е прието, такъв е древният обичай на Събора. Все пак мирът си остава най-доброто.

Щом свърши, вирдите се поогледаха във всички посоки — гордееха се със своя водач и с мъдростта му. После се изправи водачът на гьоингите. Казваше се Соне Острия поглед и беше толкова стар, че мъжете, седнали от двете му страни, го подхванаха за ръцете да му помогнат, но той сърдито ги отблъсна, закуцука пъргаво към Камъка и застана до Уге. Беше висок, мършав и сух, превит на две от възрастта, имаше дълъг нос и прошарена брада, която висеше на тънички кичури. Макар че денят беше хубав и слънцето в края на лятото приличаше приятно, той бе облечен в кожух до коленете и дебела шапка от лисича кожа. Имаше вид на безкрайно мъдър мъж и всички го почитаха като такъв още откакто се помнеха. Беше известен с острото си зрение — можеше да познае къде има скрито съкровище, виждаше в бъдещето и предсказваше предстоящите неприятности. Освен това се беше женил седем пъти и имаше двадесет и трима синове и единадесет дъщери; казваха, че полагал всички усилия да ги закръгли по дузини — затова гьоингите му се възхищаваха и го почитаха много.

Той също пожела на присъствуващите мир и с красиви слова изрази миролюбивите намерения на гьоингите. Доказателство за тях бил и фактът, че цели четири години те не предприели никакви враждебни действия срещу вирдите или финведингите. Някои глупави чужденци биха приели това за признак, че сред тях царят безсилие и отпуснатост, но грешат, ако смятат така — те са не по-малко подготвени от своите бащи с копие и меч да дадат урок на всеки, който им желае злото; това могат да потвърдят неколцина, които са се опитали да им навредят. Той добави колко погрешно е също да се предполага, че тази миролюбивост се дължи на плодородието през последните няколко години, на богатите реколти, тучните пасбища и липсата на болести по добитъка. Сити, гьоингите са не по-малко храбри, отколкото когато стомасите им се свиват от глад; духът им и тогава е точно толкова, горд. Този стремеж към мир, обясни той, се дължи на това, че сега мнението на мъдрите и опитни мъже има повече тежест и племето цени техните съвети.

— Докато има такива хора и думите им се зачитат — продължи той, — всички ще процъфтяваме. За съжаление броят им намалява с всяка изминала година, дори според мен са останали само двама от тия, на чието мнение може напълно да се разчита и които имат шансове да живеят още дълго — това сме Уге и аз. Затова днес повече от всякога е необходимо вие, младите, избрани да представлявате своите племена, макар да нямате още и един бял косъм в брадите си, да се вслушвате внимателно в съветите, ни и от тях да трупате мъдрост — нещо, което сега ви липсва. Хубаво е, когато думата на старите се чува, а младите разбират, че те самите не са се сдобили с достатъчно разум.

В този момент при тях на Камъка дойде още един мъж — водачът на финведингите, на име Олот Пъстрата птица. Макар и млад, вече се бе прочул много. Беше добре сложен, мургав, с проницателни очи и гордо изражение. В миналото живял из източните земи и служил на Киевския принц и на императора в Миклагард, откъдето се върнал много богат. Прозвището Пъстрата птица получил в родината заради разкошните и ярки дрехи, които носел. Самият той бе много доволен от това име.

Щом пристъпи напред, финведингите, както избраните представители, така и тези, които седяха зад тях, се развикаха от гордост и възхищение — действително имаше вид на истински водач; а когато зае мястото си до Камъка, разликата между него и другите двама бе невероятна. Носеше зелено наметало, извезано със злато, и блестящ сребърен шлем.

И той като останалите пожела мир на всички, но заяви, че не вярва в мъдростта на старите хора толкова безрезервно, колкото те самите, и смята, че тази добродетел понякога се крие и в по-младите глави; дори мнозина считат, че по-скоро у тях трябва да я търсят. Съгласен е с мнението на възрастните, че мирът е хубаво нещо, но никой не трябва да забравя, че в наша време той се поддържа все по-трудно. Главната причина за това са размириците, които християните, зли и хитри хора, причиняват навсякъде.

— Повярвайте — продължи той, — стане ли дума за тях, знам какво говоря. Всички сте чували, че съм прекарал пет години в Миклагард и там съм служил на двама императори — Василий и Константин. Имах възможност да наблюдавам как се държат християните, щом се разсърдят, дори когато нямаше на кого другиго да излеят гнева си освен едни на други.. Те си изтръгват ушите и носовете с остри щипци за най-малкото нещо, а понякога взаимно се скопяват. Младите жени, дори когато са красиви, често биват заключвани в каменни къщи и им се забранява да се сношават с мъже, а ако някоя от тях не се подчини, я зазиждат жива, като пробиват дупка в стената, и я оставят да умре там. Някой път им идва до гуша от техния император или пък недоволствуват от разпоредбите му — тогава завързват здраво него и синовете му и доближават до лицата им нажежени железа, докато очите им изтекат и те ослепеят. И всичко това вършат за прослава на своя бог и религия — според тях да осакатиш някого, е по-малко престъпление, отколкото да го убиеш — от това можете да съдите що за хора са. Щом така се държат едни с други, представете си какво биха сторили с нас, дето не изповядваме християнството, ако станат достатъчно силни, за да ни нападнат? Затова всички трябва да се лазим от тази заплаха, да й устоим и да я унищожим още в зародиш. Не бяхме ли снощи сами свидетели как тук, на това място, един християнски свещеник се промъкна до Камъка и извърши убийство пред очите на всички вирди? Гьоингите го доведоха тук може би за да извърши своето мръсно дело. Но този въпрос те ще разрешат помежду си, вирдите и нас, хората от Финведен, това не ни засяга. Но няма да е лошо, ако на Събора се вземе решение да убиваме всеки християнски свещеник, който се появи сред гьоингите, вирдите или финведингите — да не го оставяме жив дори за роб, а още по-малко да му позволяваме необезпокояван да върши магиите си. Иначе може да си създадем много неприятности и да предизвикаме сблъсък.

Това бяха думите на Олоф Пъстрата птица и слушайки го, мнозина закимаха замислено с глава.

После той и другите двама водачи седнаха на трите белязани камъка в тревата пред Камъка на Върлината и Съборът започна. Според древния обичай в началото се разрешаваха споровете, които бяха възникнали на място, затова първо започнаха да обсъждат случая на учителя. Уге поиска възмездие за смъртта на Стюркар и запита на кого принадлежи свещеникът и защо са го довели на Събора. Орм, който беше сред дванадесетте представители на гьоингите, стана и отговори, че могат да го смятат за негов роб, макар да е всъщност свободен човек.

— И едва ли бихте намерили по-миролюбив мъж от него — добави той. — Изобщо не е склонен към насилие и единственото, което може да прави, е да чете ръкописи, да пее псалми и да печели благоволението на жените. Тук дойде с мисия, която при тия стечения на обстоятелствата никога не би могъл да изпълни.

Орм им разказа за учителя и за целта на пътешествието му — как бил изпратен от Хедебю, за да се предложи в замяна на един свещеник, който финведингите държали в робство, но когото те вече били убили.

— Този въпрос — продължи той — без съмнение ще се обсъди по-късно. А колкото до смъртта на Стюркар, нека свидетелите да дадат показания. Моето мнение е, че християнският свещеник не е в състояние да убие голям мъж.

Соне Острия поглед се съгласи, че трябва да изслушат свидетелите.

— Каквото й решение да се вземе по този въпрос на Събора — добави той, — то няма да предизвика вражда между вирдите и гьоингите. Ти, Уге, ще отсъдиш сам този случай. Мъжът е чужденец, не го бива за нищо, а освен това е християнин — каквото и да решиш, той няма да ни липсва много. Но не можеш да искаш от нас възмездие за нещо, направено от човек, който е чужд за нашето племе.

Дадоха думата на свидетелите. Мнозина бяха видели как Стюркар с вик паднал заднишком от Камъка, но никой не можа да потвърди, че е бил ударен от отсрещната страна — дори Токе, Сина на Сивата чайка, седнал сред дванадесетимата представители на вирдите, който пръв бе пристигнал на местопроизшествието. Той заяви, че кръстът, дето християнският свещеник държал в ръце, бил единственото му оръжие и бил направен от толкова тънки клонки, че с него не би могъл и въшка да убие: и не би уплашил такава дебелокожа лисица като Стюркар. Затова по-скоро вярвал, завърши той, че жрецът се е подхлъзнал и си е счупил врата. Жените най-добре знаят какво се е случило, те са били там и сигурно са видели — естествено, ако се намери начин да ги убедят да говорят истината.

Уге постоя известно време замислен. Накрая каза, че не им остава нищо друго, освен да изслушат жените.

— Според нашите древни обичаи — рече той — жени се допускат за свидетели, макар че не е по силите ми да схвана как се е стигнало до подобно решение. Нямаме навик да използуваме показанията им, когато това може да се избегне — да търсиш истината у един мъж, е все едно да търсиш кукувица в тъмна гора, а да я дириш в жената, значи да преследваш ехото на кукувичия глас. Но в случая те единствени са видели какво е станало, а убийството на един жрец върху свещена земя е престъпление, което трябва да се разследва много внимателно. Затова нека ги чуем.

Жените очакваха да ги повикат и се явиха всички заедно — младите, които танцуваха около Камъка, и старите, които помагаха при церемонията. Носеха най-красивите си дрехи и украшения, гривни, огърлици, широки пръстени и разноцветни була. Отначало, когато излязоха на празното място между съдиите и представителите, наредени в полукръг, те изглеждаха доста срамежливи. Учителят беше с тях. Имаше измъчен вид, ръцете му бяха вързани, а около врата му бе окачено въже, за което го водеха две възрастни жени, така както предната вечер бяха водили козлите към Камъка. Като видя тая гледка, публиката избухна в гръмогласен смях.

В началото жените се страхуваха от собствения си глас и шепнеха тихичко помежду си; не можеха да убедят никоя да говори по-силно. Но скоро преодоляха срамежливостта си и започнаха да свидетелствуват енергично. Пленникът, твърдяха те, отишъл до Камъка и надал силен вик, след което ударил Стюркар с кръста по главата; тогава жрецът също извикал. После го промушил в стомаха и го бутнал долу. Всички бяха единодушни, само че едни твърдяха, че го ударил веднъж, а други — два пъти, и започнаха да спорят за това.

Като чу показанията им, учителят пребледня от ужас и изумление, вдигна завързаните си ръце към небето и силно извика: „Не, не!“ Никой обаче не се интересуваше от това, което има да им каже, и старите жени подръпнаха въжето, за да го накарат да млъкне.

Уге заяви, че тези показания са съвсем достатъчни — можели да хванат вяра дори на женските приказки, след като всички, твърдят едно и също нещо. Все едно дали убиецът е ударил веднъж или два пъти, това е типичен случай на убийство върху свещена земя.

— Такова престъпление — продължи той — още от древни времена се смята за едно от най-отвратителните деяния и се среща толкова рядко, че мнозина прекарват цял живот и участвуват в Събори, без да им се случи да издадат присъда за него. Наказанието, което също води началото си от онова време, според мен не е известно на никой друг тук освен на нас, двамата старци — Соне и аз, естествено, освен ако ти, Олоф, дето се мислиш за по-мъдър, също го знаеш.

Този въпрос очевидно раздразни Олоф, но въпреки това той отговори смело. Чувал е да се говори, че в такива случаи наказват виновника, като го закачат за краката на най-долния клон на някое дърво, а главата му опира в някой мравуняк.

Щом чуха отговора, лицата на Уге и Соне цъфнаха в усмивка.

— Не можеше и да се очаква, че ще знаеш истинското наказание — рече Уге, — толкова си млад още. Мъдрост и знания се натрупват много по-бавно, отколкото ти си мислиш. Наказанието е убиецът да се предаде на Юг — това е името, с което нашите деди наричали Один — и Соне сега ще обясни по какъв начин ще стане това.

— Трябва да се приготвят двадесет добри копия, в чиито пръти няма и следа от загниване. Точно в края на металния наконечник на всяко от тях трябва да се закрепи по едно напречно парче. После те се набиват до половината в земята, близо едно до друго, така че остриетата им да стърчат нагоре. Хвърлят убиеца върху тях и го оставят там, докато костите му окапят.

— Такъв е законът — рече Уге. — Пропусна само една подробност — че виновникът трябва да падне по гръб, за да е обърнат с лице към небето.

Сред всички събрали се премина доволен шепот, когато чуха да се описва това наказание, толкова древно и рядко, че никой не го беше виждал. Учителят вече се беше успокоил, стоеше със затворени очи и си мърмореше нещо. Но жените приеха всичко много по-шумно. Развикаха се, че такова наказание е лудост, че когато са свидетелствували, нямали представа какво ще се случи, а две от тях, родственици на Уге, си пробиха път през тълпата до него, нарекоха го стар глупак и го попитаха защо не им е казал за присъдата, преди да дадат показания. Твърдяха, че са дали такива показания само защото искат да задържат християнския свещеник, той им харесва и смятат, че има повече сила от Стюркар. Страхували са се, че ако го оправдаят, той ще бъде освободен и ще се върне при гьоингите.

Най-кресливо протестираше една възрастна жена, която също бе племенница на Стюркар. Накрая тя успя да укроти останалите и гласът й се извиси над шумотевицата. Беше едра и тромава, с дебели крайници; тресеше се от яд, застанала пред Уге. Заяви, че във Веренд решения не се взимат без одобрението на жените, а старите мъже ги пускат да си играят в гората.

— Макар да беше трол, грижех се за Стюркар в продължение на много години — пищеше тя; — така си изкарвах прехраната. Как ще живея сега, след като той умря? Чуваш ли ме, побъркан гърбушко такъв? Друг свещеник, млад и хубав — и ако се съди по външността му, — умен и сговорчив, дойде и го уби — никой не може да отрече, че беше крайно време някой да стори това. А ти какво предлагаш да направим? Да хвърлим тоя млад мъж върху подострени копия! Каква полза ще имаме от това? Трябва да го предадете на мен; ще заеме мястото на този, когото загубих. Той е добър свещеник и се представи чудесно, след като танцът около Камъка свърши. Всички сме доволни от него. След девет месеца целият Веренд ще може да свидетелствува за силата на неговите магии. Мнозина ще търсят услугите му и всеки, който дойде, ще му носи подарък. Така ще получа отплата за загубата, която претърпях, независимо дали ще ми е съпруг или роб. А с какво ще ни послужи, ако го набучите на копията? Май по-добре ще е вие да седнете там, защото явно възрастта и многото знания са ви докарали до лудост. Той ще бъде мой — с това ще плати за извършеното убийство, ако на този свят има някаква справедливост. Чуваш ли?

Тя размаха юмрук пред лицето на Уге и сякаш се чудеше дали да го заплюе.

— Права е! Права е! Катла е права! — развикаха се жените. — Дайте ни го на мястото.на Стюркар! Имаме нужда от такъв свещеник!

Уге махна с ръка и викна с все сила, като се мъчеше да ги накара да млъкнат. А до него Олоф Пъстрата птица за малко да се прекатури назад — с такова задоволство наблюдаваше той смущението на стареца.

Но Соне Острия поглед се надигна от камъка и заговори. Гласът му изведнъж въдвори пълна тишина.

— Вече обявихме, че на Събора ще владее мир и спокойствие — рече той. — Мъдрите мъже проявяват търпение към жените. Ще сгрешим, ако нарушим мира; това се отнася най-вече за вас, жени. Можем да ви накажем и да ви наложим с пръчки пред всички присъствуващи, с шибалки от брезови и лешникови клонки, а това ще бъде голям срам за вас. Тогава мъжете винаги ще се подхилват, щом ви зърнат. Мисля, че никоя от вас не би пожелала това. Ето защо спрете с вашите крясъци и нападки. Ще ви задам само един въпрос, преди да си тръгнете: свещеникът удари ли Стюркар, или не?

Жените се поуспокоиха. В хор отвърнаха, че дори не е докоснал Стюркар, само извикал и вдигнал кръста, при което старецът се прекатурил и умрял. Това, заявиха те, било чистата истина — и те можели да говорят правдиво не по-зле от всеки друг — само трябвало да знаят за какво ще послужи тя.

Наредиха на жените заедно с Катла и пленника й да се махнат, докато Уге водеше спор за присъдата с дванадесетината избраници. Неколцина настояваха да го убият, защото бе очевидно, че е умъртвил с магия Стюркар, а и колкото по-бързо се отърват от един християнски свещеник, толкова по-добре. Но други се противопоставиха, смятаха, че мъж, който е успял с магия да причини смъртта на Стюркар, заслужава да остане жив. Щом е могъл да направи това, сигурно се е справил успешно и с жените, а освен това трябва да се съобразят и с претенциите на старата жена. Тя съвсем вярно твърди, че друго възмездие за Стюркар няма да получи от гьоингите. Най-накрая Уге обяви, че Катла може да задържи свещеника като роб до времето, когато ще се състои четвъртият Събор, смятано оттук нататък, като се опита да извлече възможно най-много полза от него в този период. Нито Соне, нито някой друг оспори това решение.

— По-лека присъда и аз не бих могъл да му издам — каза Орм на отец Вилибалд, когато разискваха случая. — Сега ще трябва само да поддържа колкото може по-добри отношения с тая старица. Така или иначе, той беше готов да стане роб на смаландците.

— Въпреки всичките му слабости — рече отец Вилибалд — може би снощи, когато отиде да развенчае езическия жрец и ужасните му свещенодействия, божият дух се бе вселил в него. Нищо чудно сега да направи много за прославата на Христа.

— Може би — отвърна Орм, — но най-хубавото е, че се отървахме от него. Съвсем нормално ми се вижда един мъж да се отдаде на страстта си към жените, дори ако те принадлежат другиму, когато тръгва на военен поход или да плячкосва, но ми се струва нередно човек като него — свещеник на Христа и пълен некадърник — да довежда жените дотам, че да загубят всяко чувство на благоприличие, щом го видят. Не е правилно, противоестествено е.

— Ще има достатъчно възможности да изкупи греховете си — рече отец Вилибалд, — щом тая стара вещица Катла забие нокти в тялото му. Наистина бих предпочел да попадна в бърлогата на гладните лъвове заедно с пророк Данаил^[1], чиято история съм ти разказвал, отколкото да съм на негово място. Но такава е божията воля.

— Да се надяваме — каза Орм, — че тя и занапред ще съвпада с нашата.

Съборът продължи четири дни и на него се разгледаха множество различни дела. Всички хвалеха мъдрите решения на Уге и Соне освен онези, които бяха ощетени от тях. Олоф Пъстрата птица също се прояви като умен съдия — доста опитен — независимо от младостта си, затова дори Уге се видя принуден неведнъж да признае, че с годините той сигурно ще помъдрее. Когато се обсъждаха някои по-трудни случаи, при които двете страни отказват да се споразумеят и представителите на съответните племена също не могат да постигнат единомислие, според древния обичай призоваваха трети съдия, който трябваше да им помогне да вземат решения. На два пъти, когато спорът беше между вирдите и гьоингите, Олоф взе ролята на неутралния съдия и се представи много достойно.

Дотук всичко вървеше добре, но постепенно обикновените зрители започнаха да проявяват все по-явни признаци на недоволство — времето минаваше, а не се очертаваше ни един хубав бой. Всъщност на втория ден бе присъдено единоборство — като завършек на спора между някакъв мъж от Финведен и друг от Гьоинге. Ставаше дума за кражба на кон и не се намери никакъв свидетел, а двете страни бяха еднакво упорити и хитри в увъртанията си. Но щом се изправиха един срещу друг на площадката, се оказа, че са много неумели — и двамата набързо промушиха коремите си и паднаха мъртви на земята като двете половини на глинена стомна, без да доставят каквото и да било удоволствие на публиката. Хората от различните племена се спогледаха с кисели физиономии и сметнаха случката като доказателство за това колко скучно преминава тазгодишният Събор.

На третия ден обаче духовете се поразведриха. Зададе се един объркан и труден спор, който обещаваше чудесна развръзка.

Двама вирди, мъже с известни имена — Аскман и Глум, — представиха случай на двойно отвличане на жени. Бяха загубили дъщерите си, хубавици в разцвета на младостта, които бяха отвлечени от двама гьоинги — ловци на видри от дивата местност на изток от Грейт Окс Форд. Тяхната самоличност бе известна: единият се казваше Агне от Слевен, син на Колбьорн Изгорелия, и се намираше в дома си, а другият — Слате, наречен Лисицата, племенник на Гудмунд от Уваберг, бе сред дванадесетте представители на гьоингите. Кражбата била извършена преди година. Оказа се, че девойките са още в ръцете на похитителите. Сега Аскман и Глум искаха троен сватбен откуп за всяка от тях, както и някакво възмездие за нанесените щети на вдовицата Гудню. Тя беше сестра на Глум и придружавала момичетата, когато било извършено отвличането. То така я разстроило, че дълго след това разсъдъкът й бил замъглен. Вирдите обясниха, че са довели тази достойна жена на Събора, защото смятат, че тя ще бъде най-важният свидетел и ще разкаже точно какво се е случило. Всички знаели, че е честна вдовица, и можели да се закълнат, че се е оправила вече и умът й си е на място.

Вдовицата Гудню пристъпи напред. На външен вид беше яка и внушителна, не толкова стара още, че да плаши мъжете. Ясно и сериозно тя описа как се е случило всичко. Тя и момичетата отишли в дивата местност, за да събират лечебни билки, и се наложило да прекарат там целия ден, защото те били редки и се намирали трудно. Без да искат, навлезли по-навътре, отколкото възнамерявали. Изведнъж се разразила страшна буря с гръмотевици, градушка и пороен дъжд. Уплашени и мокри до кости, те загубили пътя. След като се скитали доста време, без да открият следа или знак, по който да се ориентират, стигнали до някаква пещера, издълбана в земята, и там се подслонили. Започнали да чувствуват студ, глад и умора. Вътре вече имало двама мъже — ловци, които я използували по време на лов за видри. Не изглеждали опасни и тя се успокоила. Посрещнали ги дружелюбно, направили им място край огъня и им дали храна и подгрята бира. Жените останали там, докато бурята утихнала, но междувременно навън станало съвсем тъмно. Настъпила нощта.

До този момент тя се притеснявала единствено от бурята и от болката в гърба, причинена от мокрите й дрехи. Но после започнала да се безпокои и за момичетата; те й създавали много повече грижи. Настроението на мъжете се повишило — казали, че едва ли би могло да им се случи нещо по-приятно от това, толкова отдавна не били виждали жени. Пийвали порядъчно бира от бъчвата, която държали в пещерата. Дали и на девойките, за да се стоплят, а те, тъй млади и неопитни, започнали да се опиват. Тя доста остро помолила мъжете да опишат обратния път и те й обяснили; но повече загриженост не проявили към безопасността на девойките, освен че седели прекалено близо до тях и ги попипвали, за да проверят дали дрехите им са изсъхнали. След време дори стигнали дотам, че Лисичия Слате взел две парченца дърво и казал на момичетата, че сега ще теглят жребий, за да решат коя до кой мъж ще спи. Тогава вдовицата заявила категорично, че те трябва да се приберат веднага вкъщи, и им казала да се оправят както могат в тъмното. Тя самата била принудена да остане в пещерата заради острата болка в гърба.

— Рекох им това — продължи тя, — защото се надявах, че ловците ще се съгласят да ги пуснат, ако аз се жертвувам да стоя при тях. Бях готова да го сторя заради момичетата — каквото и да ми направеха, щях да понеса всичко по-леко, отколкото те. Но вместо да станат по-сговорчиви, мъжете се раздразниха и ми наговориха какви ли не обиди, сграбчиха ме и ме изхвърлиха от пещерата, като ме заплашиха, че ако не изчезна моментално, ще ме поразмърдат със стрели.

Цяла нощ се скитах из гората в ужас да не се натъкна на диви зверове или вампири. Щом се добрах до дома и разказах какво се е случило, нашите хора тръгнаха към пещерата. Заварили я празна. Нямало и следа от ловците, нито пък от девойките и видровите кожи. Дълго след това боледувах, бях почти полудяла заради начина, по който се отнесоха с мен тия отвратителни грубияни.

С това завършиха показанията на вдовицата Гудню, чиито последни изречения бяха прекъсвани от ридания. Гудмунд от Уваберг се изправи и каза, че ще представи показанията на двамата младежи. Бил подходящ за това по две причини — от една страна, бил по-мъдър от тях и можел по-добре да подбира думите си, а от друга — бил чувал цялата история неведнъж от устата на Агне от Слевен и от племенника си Слате, а също и от въпросните млади жени, така че бил осведомен по този въпрос не по-зле от другите, дори много по-добре. А колкото до показанията на вдовицата Гудню, които току-що чули, би казал, че доста от тях отговарят на фактите, но в по-голямата си част те им противоречат.

— Слате и Агне разказват — продължи той, — че седели в пещерата по време на бурята. Тя била толкова силна, та едва успявали да поддържат огъня. Изведнъж дочули степания отвън. Слате изпълзял и видял три фигури, които вървели под дъжда с вдигнати над главите поли. В началото се уплашил, взел ги за троли, а и жените си помислили същото, когато съзрели как главата му внезапно изникнала изпод земята — разтреперали се и се разпищяли от ужас. Тогава той разбрал, че са хора, приближил и ги успокоил. Приели поканата му да влязат в пещерата и се настанили край огъня. Девойките били много уморени и хлипали, разстроени; но вдовицата не ронела сълзи и съвсем не изглеждала изтощена. Както седяла и се сушала, тя не отмествала втренчения си поглед от тях. Поискала да й разтрият гърба и да обвият цялото й тяло с видрови кожи. После, след като се насмукала като жадна кобила от подгрятата бира, се развеселила и свалила повечето от дрехите си. Оправдала се с това, че така чувствувала по-силно топлината, а от нея имала най-голяма нужда.

Е, Слате и Агне са млади — продължи Гудмунд, — но все пак не са по-глупави от другите, много добре знаели какви мисли могат да споходят една вдовица, когато види мъж. Затова щом тя предложила на момичетата да си легнат в единия ъгъл на пещерата и казала, че ще стои будна, за да не им се случи нещо лошо, мъжете се спогледали — и двамата подозирали едно и също нещо. Увериха ме, че с удоволствие биха задоволили желанието на вдовицата, ако не била придружена от девойките, но струвало им се недостойно за тях като мъже да легнат с една вдовица, след като там имало две хубави млади жени, чието желание сигурно не било по-малко. Всеки нормален човек би им се подигравал, ако сторели това. Ето защо седнали до девойките, заговорили им успокоително и им помогнали да сгреят ходилата си на огъня. Те вече се били разведрили, хапнали, пийнали и се постоплили, но едва се осмелявали да погледнат към мъжете и се срамували да разговарят. Това още повече засилило уважението им към тях — показвало, че са скромни и добре възпитани. Толкова много ги харесали, че в един момент решили да теглят жребий, за да не възникнат спорове кой с кого ще спи — искали всички да са доволни. Щом станало дума за това, вдовицата скочила и се развикала истерично — през цялото време тя ставала все по-нервна, защото на нея не обръщали никакво внимание. Заявила, че момичетата трябва да се върнат веднага вкъщи, иначе ще се случат страшни неща. Казала, че те са млади и въпреки тъмнината могат да преодолеят несгодите, но тя самата ще помоли ловците за гостоприемство до сутринта, тъй като е прекалено уморена и измъчена от болката в гърба, за да тръгне на такъв път. Това предложение изумило мъжете; попитали я дали има намерение да убие девойките и заявили, че със сигурност ще стори това, ако ги изгони посред нощ в този дъжд навън, в дивата гора, където се спотайват какви ли не зли духове. Не били и чували за подобна жестокост и злина и нямало да позволят такова нещо — възнамерявали да предпазят девойките от налудничавите й капризи. Освен това се безпокояли и за собствената си безопасност. Не знаели какво може да им се случи, докато спят, ако оставят при себе си в пещерата жена като нея, способна да убие. Наредили й да се маха, рекли, че изглежда силна като вол и гората едва ли крие някаква опасност за нея — ако насреща й излезела мечка или вълк, животното сигурно щяло да избяга, като я види. Сграбчили я и я изблъскали от пещерата, като хвърлили подире й дрехите. На следващата сутрин решили, че е най-добре да си тръгват. Щом чули това, девойките поискали да ги придружат и да им помогнат да носят примките и кожите. Тук сред присъствуващите има свидетели, които са чули тази история от тяхната собствена уста. Сега те били омъжени за Агне и Слате и си живеели щастливо, дори вече им родили деца.

Затова смятам — завърши Гудмунд, — че това не може да се нарече отвличане. Всъщност тези мъже са им спасили живота, и то не веднъж, а два пъти. Първо, като ги прибрали в пещерата, предлагайки им топлина и подслон, и второ, като, попречили на злата вдовица да ги изпъди в гората. Ето защо те са съгласни да заплатят единствено обикновен сватбен откуп.

Такива бяха разсъжденията на Гудмунд и всички гьоинги посрещнаха възторжено думите му. Но вирдите очевидно не погледнаха на тях с одобрение, а Аскман и Глум не промениха претенциите си. Твърдяха, че щяло да им излезе по-евтино, ако били откраднали вдовицата; девствените момичета не можели да се причислят към същата категория, нито пък защитата на Гудмунд би вдъхнала доверие на кой да е по-умен мъж. Смятали също, че е съвсем правилно вдовицата Гудню да получи възмездие за оскърбленията и болките. Познавали я добре, никога не била дала основание да я смятат за луда по мъжете, каквато се опитал да я изкара Гудмунд. Колкото до втората сума, готови били да приемат всякакви предложения, но за девойките нямали намерение да се пазарят.

Изслушаха свидетелите на двете страни — тези, които бяха чули разказите на жените, и другите, които бяха разговаряли с вдовицата Гудню, след като се бе завърнала от пещерата. Уге и Соне смятаха, че случаят е много труден. Настроението на зрителите се повиши. Стига да не се случи нещо непредвидено, очертаваше се чудесна възможност да се присъди бой между четирима.

Уге беше склонен да остави Соне да разреши случая — вярваше в мъдрата му преценка и в старото им приятелство, — но не успя да убеди в това представителите на своето племе. Затова привлякоха Олоф Пъстрата птица за трети съдия. Олоф каза, че за съжаление тази чест не му доставя особено удоволствие, защото от неговата присъда зависят голямо количество сребро и няколко човешки живота — всеки съдия в този случай би си навлякъл омразата и нападките на мнозина, дори да е взел най-мъдрото решение. Отначало той предложи взаимна отстъпка — съпрузите да платят откупа в двоен вместо в троен размер, но нито гьоингите, нито вирдите се съгласиха. Гудмунд обясни, че Слате и без това е в затруднение, тъй като напоследък цените на кожите са много ниски и ловците на видри и бобри не могат да спечелят и петак, а Агне от Слевен е загубил цялото си наследство, когато баща му изгорял при пожар заедно с къщата си. В състояние са да си позволят само обикновен сватбен откуп, а дори и него ще изплатят не без помощ. От друга страна, представителите на вирдите смятаха, че исканията на Глум и Аскман са съвсем разумни.

— Ние, вирдите — добавиха те, — още от древни времена тачим много жените си. Съседите ни не трябва да остават с впечатлението, че могат да си взимат хей така нашите девици от горите, без да плащат за това.

Неколцина смятаха, че най-доброто разрешение е представителите на четирите страни да уредят спора в бой и че Аскман и Глум, макар да не са млади, ще излязат с достойнство от състезанието.

Дълго разискваха върху различните възможности, но нито Соне, нито Уге искаха да присъдят бой.

— Никой не може да твърди — рече Уге, — че някоя от двете девойки има вина за случилото се. Нима ще бъдем справедливи, ако ги обречем да изгубят съпруг или баща?

— Първо трябва да определим дали е извършено отвличане, ако искаме да вземем единодушно решение в този спор — обади се Олоф Пъстрата птица. — Аз вече имам свое мнение, но предпочитам да чуя първо какво ще кажат по-старите от мен.

Уге заяви, че според него случилото се без съмнение може да се окачестви като отвличане.

— И това, че младите жени са тръгнали с ловците по своя воля, не е извинение — добави той. — Те са го сторили чак на следващата сутрин, като междувременно са прекарали нощта с тях — от показанията научаваме, че мъжете са теглили жребий за това. Всеки знае, че едно младо момиче е готово винаги да последва мъжа, чието легло е споделило, особено ако това му се случва за първи път.

Соне се позабави доста, докато обяви решението си. Накрая каза:

— Съдията е длъжен да говори истината, дори ако с това върви срещу интересите на своето племе. Извършено е отвличане и не мисля, че някой може да оспори този факт. Когато са изгонили вдовицата от пещерата, ловците насилствено са отделили девойките от техния настойник и така са ги лишили от опека.

Мнозина от гьоингите протестираха шумно, като чуха думите на Соне, но никой не посмя открито да го обвини в грешка, толкова мъдър беше той в техните очи.

— Дотук поне всички сме на едно мнение — рече Олоф Пъстрата птица. — И аз като вас смятам, че е отвличане. А щом е така, трябва също да се съгласим, че откупът ще бъде по-голям, отколкото при обикновена сватба, противно на предложението на Гудмунд. И все пак сме далеч от задоволителното решение. Как ще принудим двете страни да приемат присъдата ни, щом бащите не се задоволяват с двоен откуп, а съпрузите не са съгласни да го изплатят? Лично аз смятам, че ако някоя от страните има право да поддържа исканията си, то това са вирдите.

До този момент Орм бе седял мълчаливо, но сега се изправи и попита каква според вирдите е стойността на един сватбен откуп, пресметнат във волове или пък в кожи, и каква е равностойността им в сребро.

Уге отговори, че хората във Веренд още от древни времена пресмятат това в кожи: тридесет и шест кожи от бялка за дъщерята на добър земеделец в разцвета на младостта, свежа и силна, без недъзи или белези. В този случай кожите трябва да са взети през зимата и да са в добро състояние, без дупки от стрели; това е равно на тридесет боброви кожи, също от най-добро качество! В замяна от булката не се очаква друга зестра освен дрехите, с които е облечена, и обувките на краката й, а също и една нова ленена роба за първата брачна нощ, гребен от рог, три игли с уши и ножици.

— Всичко прави — продължи той — осемнадесет дузини кожи от бялка за два тройни откупа или пък петнадесет дузини боброви кожи, ако съм сметнал правилно. Това е огромно количество и да се изчисли в сребро, ще бъде трудно дори за най-умния.

Неколцина от представителите, които имаха опит в сметките, се опитаха да му помогнат; сред тях беше и Токе, Сина на Сивата чайка — той бе свикнал да изчислява в кожи и сребро. След дълго пресмятане те единодушно заявиха, че тройният сватбен откуп за двете девици се равнява точно на седем и една четвърт марки сребро — ни повече, ни по-малко.

— И за да го закръглим така — обясни Токе, — извадихме едно цяло и три осми оре^[2] за ризите, които в този случай няма да са необходими.

Като чу да споменават тази сума, Гудмунд от Уваберг избухна в неудържим смях.

— Не, не — изкрещя той. — Никога не бих се съгласил с такова количество. За луд ли ме… мислите? Да се бият! Какъвто и да е изходът, все ще ни излезе по-евтино.

Орм се изправи и каза, че му дошло наум нещо, което може би ще ги спаси от това затруднение; той също смята, че ще е жалко да търсят разрешение със сила.

— Гудмунд е прав, като казва, че седем и четвъртина марки сребро е огромна сума, тя би уплашила и най-големия богаташ. Малко са хората, които някога са държали в ръцете си толкова много пари — само онези, които са плячкосвали във франкските земи или са присъствували, когато моят господар Алмансур от Андалусия разпределя плячката си, които са взимали откуп от крал Етелред в Англия или пък са служили на великия император в Миклагард. Но ако вземем например една трета от тази сума, ще видим, че е две и една трета марки плюс една дванадесета от марката, а ако разполовим тази третина, ще се получи само една марка и една седма плюс една двадесет и четвърта. Вече знаем, че Агне от Слевен и Слате са готови да платят обикновен откуп. Това означава, че две шести от общото количество е налице. Мислех си, чест ще направи на техните роднини и съседи, ако съберат помежду си необходимата сума. Познавам Гудмунд от Уваберг и не бих искал да го сметна за по-малко щедър от останалите; а една марка и една седма плюс една двадесет и четвърта, не е нещо, което ще го разори, дори ако трябва да мине без чужда помощ. Но съм сигурен, че освен него има и други, които биха помогнали на Слате. Същото важи и за роднините на Агне. Ако те сторят това, вече ще сме събрали четири шести и ще ни остане само последната третина. Колкото до нея, смятам, че тук сред. нашите дванадесет избраници седят мъже, които не биха отказали да дадат по нещо заради добросъседските отношения, а също и за да защитят доброто си име. Бих желал да съм по-богат, но все пак ще дам своя дял; и ако успеем да намерим още трима или четирима, които да сторят същото, последната третина от сумата ще бъде изплатена, а спорът — уреден, без да има недоволни.

Щом Орм свърши и седна на мястото си, представителите на трите племена се спогледаха, а някои от тях зашепнаха одобрително. Соне Острия поглед пръв изрази гласно мнението си.

— Хубаво е да разберем, че мъдростта няма съвсем да напусне граничната област, когато ние с Уге умрем — рече той. — Орм от Грьонинг, независимо от младостта си, ти изрече мъдри слова. Няма да се задоволя да кажа само, че предложението ти е добро, а ще предложа и своя дял от последната третина. Мнозина може да се изненадат от това, защото всички знаят колко много деца трябва да издържам. Но в някои отношения голямото семейство има своите преимущества. Дори да дам цяла четвърт от тази третина, мога да си го позволя, защото ще събера парите от моите шестнадесет възрастни синове, които прекарват времето си предимно в скитосване из гората. Така че, ако взема по две кожи от всеки, ще мога да платя своя дял, а няколко ще останат и за мен. Готов съм да направя това, за да помогна на Агне от Слевен, тъй като майка му беше втора братовчедка на четвъртата ми жена. Но хайде, не стойте така с вързан език. Нека всички, които искат да сторят като мен, се обадят и се представят с чест пред цялото събрание.

Токе, Сина на Сивата чайка, се изправи веднага и обяви, че никога не се стиска, когато другите проявяват щедрост.

— И го казвам — продължи той, — въпреки че съм търговец на кожи, чиято кожа, уви, също често е била одирана. Нямам голямо имущество и е малко вероятно някога да се сдобия с такова. Мнозина от вас тук знаят това, защото са взимали добри пари от мен за кожи от лошо качество. Но толкова поне имам, та да дам заедно с Орм и Соне своя принос в това чудесно начинание. Каквото предложат те, същото ще приготвя и аз.

Уге Неразбираемия започна да заеква и да пелтечи, както обикновено ставаше, когато се развълнува. Накрая успя да каже, че това разрешение прави чест както на гьоингите, така и на вирдите и че той също е готов да даде своя дял — толкова, колкото са обещали тези преди него.

Двама представители на гьоингите, Черния Грим и Торкел Заешкото ухо, се обадиха, че не бива да оставят вирдите да ги надминат по щедрост и че те също желаят да участвуват. Олоф Пъстрата птица пък заяви, че не вижда защо да не защити и той достойнството си и предложи да плати двойно повече.

— И послушайте съвета ми — добави той, — веднага съберете обещаното — когато човек се разпали и е в настроение да дава, от сърцето му лесно се откъсват повече пари. Ето, вземете шлема ми и събирайте! Токе, Сина на Сивата чайка, ти си търговец и ще можеш да претеглиш всеки дял. Трябва да сме сигурни, че всичко е точно.

Токе изпрати един слуга да донесе везните му. Все повече представители, вирди и гьоинги, ставаха и предлагаха да се включат — видяха, че могат да спечелят лесно евтина слава. Колкото повече хора правеха пожертвования, толкова по намаляваше размерът на сумата, която всеки трябваше да изплати. Но Олоф Пъстрата птица им припомни, че още не са чули колко ще дадат Гудмунд от Уваберг и останалите родственици на Слате и Агне.

Гудмунд се изправи и с доста колебливо изражение отбеляза, че този въпрос изисква сериозно обмисляне; една шеста от цялата сума е огромно количество за него и роднините му.

— Не може да се каже, че съм скъперник — рече той, — но, уви, аз съм само беден земеделец и Орм от Грьонинг греши, като ме представя за нещо друго. В къщата ми няма много сребро, а смятам, че същото важи и за останалите роднини на Слате. Това ще бъде голямо бреме за всички ни, но мисля, че бихме могли някак си да съберем половината на тази една шеста. Тук сред нас седят толкова много известни мъже, чиито пазви са натежали от сребро — те едва ли ще забележат, ако отделят другата половина, за да я прибавят към вече обещаното. Още повече ще се прославите, ако сторите това, а мен ще избавите от нищета.

Но съдиите и представителите, както и всички присъствуващи зад тях, нададоха силен рев и избухнаха в смях. Всеизвестно бе колко богат е Гудмунд, а също и това, че скъперничеството му можеше да съперничи единствено на парите му. Накрая той се съгласи — разбра, че предложението му не среща съчувствие. Двамина от роднините на Агне обещаха да съберат и изплатят неговия дял.

Междувременно везните на Токе бяха пристигнали и той се опитваше да изчисли по колко трябва да плати всеки.

— Тринадесет души предложиха пожертвования — рече той — и всички участвуват с еднакви количества, Само Олоф Пъстрата птица ще даде двойно повече. Значи трябва да делим на четиринадесет. Не е лесно да сметна колко е една четиринадесета от една трета от седем марки и четвърт. Дори най-големият сметач в Готланд не би могъл да каже това веднага. Но умният мъж намира изход от всяко положение — ако смятаме в кожи, задачата става по-лесна. Така всеки дял ще представлява една четиринадесета от шест дузини кожи от бялка, а това е една седма от три дузини; и всеки дял трябва да се изчисли до последната кожа, защото знам от опит, че винаги се губи малко при претеглянето. Според тия сметки всеки трябва да даде толкова сребро, колкото струват шест кожи от бялка, ниска цена за подобна чест. Ето везните и тежестите, който пожелае, може да дойде да ги провери, преди да започна.

Някои от присъствуващите, които разбираха от тия работи, заразглеждаха внимателно теглилката — струваше си труда, защото търговците често хитруваха при меренето. Но везните не можеха да се изпитат, без да се премери нещо на тях. Затова, когато двамина изразиха съмнение за точността им, Токе веднага отговори, че с удоволствие ще се бие, за да докаже, че са безгрешни.

— Едно от задълженията на търговеца е — рече той — да се бие за своята теглилка и можете да сметнете за неблагонадежден този, който се страхува да стори това — с него не бива да правите сделки.

— Няма да се биете за везни — строго ги смъмри Уге. — Цялото сребро от шлема ще отиде незабавно при Глум и Аскман; а и какво ще спечели Токе, ако удря в кантара, след като собственият му дял също ще бъде претеглен там?

Всички, които бяха обещали да участвуват, извадиха сребро от коланите си и го премериха. Някои дадоха малки пръстени, други — намотки сребърна нишка, а трети предложиха сребро, насечено на дребни квадратчета. Но повечето платиха в монети, събрани от най-далечните кътчета на земята — част от тях бяха сечени в непознати земи, чиито имена никой не беше чувал. Орм пусна една андалуска монета — бяха му останали доста от тях, а Олоф Пъстрата птица — красиво гравирани византийски образци, на които бе изобразена главата на император Йоан Цимисхий.

След като събраха всички пожертвования, Токе ги изсипа в малка платнена торбичка и ги претегли наведнъж. Везните показаха, че изчисленията му са били верни — възлизаха на една трета от необходимата сума, дори леко я надвишаваха.

— Твърде малко е, за да го разделям и да връщам на всички ви — рече Токе, — не мога да претегля такива количества с везните.

— Какво ще правим с остатъка? — попита Уге. — Струва ми се излишно Глум и Аскман да получат повече, отколкото изискват.

— Да го дадем на вдовицата Гудню — предложи Орм. — Така и тя ще получи отплата за напрежението и разочарованието, които е изживяла.

Всички се съгласиха, че това е чудесно решение. Скоро Соне и Гудмунд се върнаха със съответните шестини, които бяха събрали от своите роднини и приятели сред публиката. Претеглиха частта на Соне — тя беше точна, но тази на Гудмунд не достигаше, макар че той прибави към среброто купчина кожи и два медни чайника. Гудмунд се завайка на висок глас — бил готов да се закълне, че това е всичко, което успял да събере, молеше се някой по-богат измежду представителите да му заеме сумата, която не му достига. Но никой нямаше желание да му помогне, всички знаеха, че да дадеш на Гудмунд пари на заем, е все едно да ги хвърлиш в морето. Най-накрая Соне Острия поглед рече:

— Упорит мъж си ти, Гудмунд, всички знаем това, но човек лесно може по един или друг начин да убеди хората да променят начина си на мислене; смятам, че ти също не си изключение. Сякаш си спомням, че Орм от Грьонинг постигна това малко след като се засели в пограничната област. Тогава ти не желаеше да му продадеш хмел и фураж за добитъка, и то срещу добро заплащане. Мисля, че в историята имаше и някакъв кладенец, но съм забравил какво точно се случи — започвам да остарявам. Затова, докато ти, Гудмунд, размислиш как да събереш останалото сребро, може би Орм ще пожелае да ни разкаже по какъв начин е променил решението ти. Интересно ще ни е да знаем какво средство е използувал.

Публиката прие възторжено това предложение. Орм се изправи и обясни, че историята е кратка и проста, но преди да успее да продължи, Гудмунд скочи и извика, че не желае да я слуша.

— Отдавна си оправихме сметките с Орм във връзка с тази история — заяви той, — а и не е кой знае колко интересна. Почакайте малко, тъкмо се сетих за още един човек, който мога да помоля за помощ. Мисля, че ще ми даде каквото не достига.

Той веднага се завтече към своя лагер. Щом го загубиха от поглед, зрителите се развикаха, че все пак искат да чуят как Орм се е справил с него. Но той отговори, че трябва да накарат някой друг да им разкаже това.

— Гудмунд беше прав — продължи той, — сдобрихме се преди много време. Няма нужда да го предизвиквам безпричинно, след като вече отиде да търси пари, само и само да избегне тоя разказ. Мъдрият Соне спомена случката единствено за да го подтикне да стори това.

И преди да е имало време за повече приказки, Гудмунд дотърча задъхан със среброто. Токе го претегли, беше точно. Така Уге предаде на Глум и Аскман две трети от сватбения откуп, който Слате и Агне им дължаха, а те съответно обявиха мъжете, които бяха отвлекли дъщерите им, за законни и безупречни зетьове. Останалата една трета, която Слате и Агне щяха да изплатят сами, трябваше да получат в края на зимата, за да имат младите мъже възможност да съберат нужното количество кожи.

Щом уредиха сметките, Олоф Пъстрата птица рече, че сега иска да чуе обещаната история — за това как Орм принудил Гудмунд да промени решението си. Всички представители нададоха одобрителни възгласи й самият Уге дори подкрепи предложението.

— Винаги си струва да чуем някой поучителен разказ — каза той, — а този е нов за мен. Може би ти, Гудмунд, предпочиташ да не слушаме за това, но не забравяй, че ни създаде много затруднения с отношението си към този спор. Дадохме една трета от парите, които ти и роднините ти трябваше да платите, а си достатъчно богат, за да поемеш дълга сам. След като ти спестихме толкова сребро, ще се примириш със срама и ще изслушаш историята отново. Ако предпочиташ, разкажи я ти, а пък Орм Тостесон несъмнено ще те подсеща за някои подробности, които може да си забравил.

Гудмунд изпадна в бяс и започна да крещи. Винаги правеше така, когато беше разярен — оттук идваше и името Гръмотевицата. Главата му потъна между раменете и цялото му тяло се разтресе, размахваше юмруци пред лицето си и виеше като върколак. Надяваше се околните да помислят, че всеки момент ще изпадне в берсеркски пристъп. По-рано често плашеше хората по този начин, но вече никого не можеше да заблуди. Колкото по-силно виеше, толкова по-бурно се смееха зрителите. Изведнъж млъкна и се огледа свирепо.

— Аз съм опасен човек — рече той — и досега никой не ме е предизвиквал, без да съжали за това.

— Ако някой от представителите наруши мира по време на Събора със заплаха или обида, с пиянски брътвежи или със злонамерени обвинения, трябва да плати глоба от… забравил съм колко, но без съмнение ще се намерят хора, които могат да ми припомнят.

— Съдиите и представителите трябва да изгонят виновника от пределите на местността, където се провежда Съборът — добави Соне, — и ако той окаже съпротива или се опита да се върне, ще заплати за това с брадата си. Такъв е древният обичай.

— През живота си съм имал само два случая, в които някой да загуби брадата си — замислено рече Уге, — но и тези двамината не можаха да понесат срама, животът им се превърна в ад.

Мнозина започнаха да се настройват срещу Гудмунд не защото беше направил тази сцена — никой не й обърна особено внимание, — а защото спечелената с щедрост слава им бе коствала много сребро и те го виняха за това. Озлобено му викаха да се маха и се кълняха, че в противен случай ще му острижат брадата. А тя беше много хубава, дълга и блестяща — явно полагаше доста грижи за нея. Гудмунд предпочете да не рискува, подчини се на шумните им заповеди и напусна Събора. Но на тръгване прошепна: „Никой досега не ме е предизвикал, без да съжалява за това един ден.“

Накараха Орм да им разкаже за първата си среща с Гудмунд и за това как го бе заставил да си промени решението, като го провеси над собствения му кладенец. Историята достави голямо удоволствие на публиката, но на самия Орм не му беше много приятно да я повтори. Щом свърши, той заяви, че сега ще трябва да очаква някакъв опит за отмъщение от страна на Гудмунд.

Така приключи този трудноразрешим спор за отвличането. Мнозина се прочуха заради него, но общото мнение бе, че най-голяма похвала за мъдрите си думи заслужават Олоф Пъстрата птица и Орм от Грьонинг.

Още от самото начало на Събора Орм беше очаквал финведингите да повдигнат въпрос за това, което бе направил с Остен от Оре, или пък да споменат нещо по повод двете глави, дето бяха подхвърлили през потока първата вечер. Но тъй като никой не отвори дума, той реши да провери сам дали племето възнамерява да си отмъсти заради обидата, нанесена на един от членовете му. Затова същата вечер, трета поред от началото на Събора, след като получи специално разрешение, той отиде сам в техния лагер и пожела да обсъди нещата с Олоф Пъстрата птица на четири очи.

Вождът го посрещна царствено. Постла му да седне върху овчи кожи, предложи му пържена наденица, кисело мляко и бял хляб и заповяда на слугата си да донесе празничната му чаша. Тя беше висока глинена чаша с тънко гърло и дръжки и отгоре се запушваше с оловен капак. Поставиха я внимателно на равния под между тях заедно с две сребърни халби.

— И тук, както на Събора, ти се държиш като истински вожд — рече Орм.

— Не е приятно да приказваш с някого, без да си пийнеш бира — отвърна Олоф. — А когато един водач гостува на друг, трябва да предложиш нещо по-добро от обикновена вода. И ти като мен си пътешествувал надлъж и нашир, може би си опитвал вече това питие, макар че тук, на север, то се среща рядко.

Махна капачката и наля в чашите някаква течност. Като видя цвета й, Орм кимна с глава.

— Вино — рече той, — питието на римляните. Опитвал съм го в Андалусия — там мнозина го пиеха тайно, макар че пророкът им забранява това — и веднъж, по-късно, в двора на крал Етелред в Англия.

— В Константинопол, който ние наричаме Миклагард, всички пият вино сутрин и вечер, особено свещениците, като го разреждат с вода и поглъщат тройно по-големи количества — продължи Олоф. — Там го смятат за свещено питие, но аз предпочитам бирата. И така, добре дошъл.

Двамата отпиха.

— Сладостта му смазва гърлото, след като човек е ял тлъста наденица със сол — отбеляза Орм, — но споделям мнението ти, бирата е по-добра. Всъщност време е да ти кажа защо съм дошъл, макар да ми се струва, че вече знаеш причината. Бих искал да ми кажеш дали твоят родственик Остен праща двете глави, които ми подхвърлиха през протока. Те принадлежаха на двама християнски свещеници, попаднали в робство при вас. Искам също да разбера дали Остен още не се е отказал да ме преследва. Ако е така, той няма причини за това, аз му подарих живота, освободих го, а можех да правя с него каквото си поискам, след като така вероломно се вмъкна в дома ми и се опита да ме убие, за да занесе главата ми на крал Свен. Знаеш, че съм приел Христовата вяра и вече разбрах, че смяташ християните за лоши, защото си видял какво правят в Миклагард. Но уверявам те, аз не съм от този тип. Тук по време на Събора видях, че ти също мразиш злобата и подлостта — затова дойдох при теб тази вечер, иначе щеше да бъде голяма глупост от моя страна да прекося потока.

— За мен е необяснимо как си станал християнин — рече Олоф. — Нито пък разбирам този малък плешив свещеник. Чувам, че лекува всички, които го потърсят тук, без да взима някакво възнаграждение. Затова и двама ви смятам за добри люде, още непокварени от християнството. И все пак, Орм, трябва да признаеш, че сте постъпили жестоко с Остен, като сте го принудили да се покръсти. Полудя от срам, макар че и ударът в главата сигурно е допринесъл за това. Стана много затворен, по-голямата част от времето се скита из гората или пък лежи в стаята си и стене. Отказа да дойде на Събора, но откупи тия двамата свещеници от господарите им, плати висока цена за тях и веднага ги обезглави. Изпрати тук главите им по своя слуга и го накара да ги предаде на теб и на твоя свещеник, за да ви поздрави и да ви напомни за себе си. Но смятам, че получи достатъчно наказание за това, че се опита да те убие — покръстихте го, загуби цялата си стока, а също и разсъдъка си. И макар да ми е родственик, бих казал, че си получи заслуженото — беше достатъчно богат и произхожда от благородно семейство — не би трябвало да се забърква в подобни тъмни сделки с крал Свен. Заявих му това, но той твърди, че само да му паднеш в ръцете, с удоволствие ще те убие. Вярва, че ако успее да се справи с теб и свещеника, отново ще стане смел и жизнерадостен както преди.

— Благодарен съм ти за тези сведения — рече Орм. — Сега знам в какво положение се намирам. Нищо не мога да направя за двамата християнски духовници, които е обезглавил, и няма да отмъщавам за тях, но ще се пазя — в лудостта си той може пак да се опита да ме нападне.

Олоф Пъстрата птица кимна и напълни халбите с вино.

Лагерът вече беше притихнал, не се чуваше друг звук освен дишането на спящите мъже. Лек ветрец полюшваше клоните и листата на трепетликите. Отново вдигнаха тост и отпивайки, Орм чу как в гората зад него изпука клон. В момента, в който се наведе, за да постави чашата на земята, долови до ухото си стържещ звук, сякаш някой се мъчеше да поеме дъх. Олоф се изпъна и извика, а Орм, почти извърнат, зърна как нещо се движи в гората и се сниши още повече.

— Добре, че имам остър слух и реагирам бързо — рече той после. — Копието профуча толкова близо, че одраска врата ми.

От гората се разнесе страшен рев и към тях се втурна някакъв мъж, размахал меч в ръка. Беше Остен от Оре. Веднага се виждаше, че е луд — очите му бяха като на призрак, вперени неподвижно, сякаш щяха да изхвръкнат, а от устата му излизаше пяна. Орм нямаше време да грабне оръжието или да се изправи. Хвърли се настрана, сграбчи лудия за крака и го просна върху себе си, но същевременно мечът му раздра бедрото на викинга. После се чу удар и стон. Когато стана, Орм видя до себе си Олоф Пъстрата птица с изваден меч. Остен лежеше мъртъв на земята. Неговият родственик го беше посякъл.

Отвсякъде тичешком заприиждаха хора, събудени от шума. Олоф гледаше умрелия с пребледняло лице.

— Убих го, макар че ми беше близък — рече той. — Не мога да позволя, дори на един луд, да напада гостите ми. Освен това с копието си разби празничната ми чаша, а същата участ би сполетяла всеки, който направи това.

Чашата се беше пръснала на малки парчета и той много съжаляваше за нея — нямаше лесно да намери втора такава.

Заповяда на хората си да пренесат мъртвия до блатото и да го хвърлят там, като промушат с колове тялото му — ако не стореха това, лудият можеше да възкръсне и да се превърне в един от най-ужасните земни духове.

Орм се отърва от този инцидент само с ожулен врат и разрязано бедро, но раната не беше опасна, тъй като мечът се беше натъкнал на ножа и на лъжицата за хранене, които висяха на колана му. Беше в състояние да върви обратно до лагера. Сбогуваха се с Олоф и си стиснаха ръцете.

— Загуби чашата си — рече Орм — и това е жалко, но се сдоби с още един приятел, дано това да те успокои. Бих бил щастлив, ако знам, че съм спечелил същото.

— Така е — отвърна Олоф. — И двамата спечелихме нещо много ценно.

И оттук нататък те останаха най-верни приятели.

В последния ден на събранието бе взето решение, че в пограничната област ще владее мир до следващата среща на племената край Камъка на Върлината. Така завърши Съборът н мнозина смятаха, че той е преминал скучно; бяха разочаровани, че няма с какво да се похвалят н че не се е провел ни един хубав бой.

Отец Вилибалд отиде в лагера на вирдите, за да потърси учителя и да се сбогува с него, но Катла вече го беше отвела.

Орм настоятелно канеше Токе да го придружи до Грьонинг, но той отказа — трябвало да купува кожи. Но си обещаха в най-близко бъдеще да разменят посещения и славно да се позабавляват, както и завинаги да запазят доброто си приятелство.

Всички започнаха да се разотиват по домовете. На Орм му олекна — беше се отървал както от учителя, така и от врага си, Остен от Оре. По Коледа Токе и съпругата му Мира от Андалусия посетиха Грьонинг и това, което Орм и Токе имаха да си кажат, бе нищо в сравнение с безкрайните приказки на Юлва и Мира.

В началото на пролетта Торгун, жената на Рап, роди момче. Той беше много щастлив, но когато пресметна месеците, го обхванаха съмнения — датата на зачеване почти съвпадаше с деня, в който учителят беше чел молитви над раненото й коляно. Всички вкъщи, мъже и жени, се възхищаваха на детето и на приликата с бащата. Това поуспокои Рап, но страховете му не го напуснаха напълно. Той вярваше единствено на Орм. Отиде при него и го помоли да разгледа детето и да му каже на кого прилича. Орм го оглежда дълго и обстойно и накрая рече:

— Има огромна разлика между него и теб и всеки би я забелязал. Детето има две очи, а ти — само едно. Но това не бива да ти е неприятно, защото и ти, когато си се родил, си имал две очи. Като оставим това настрана, мисля, че едва ли има друго дете, което така да прилича на баща си.

Тия думи възвърнаха самочувствието на Рап и той започна да се гордее безкрайно много със сина си. Искаше отец Вилибалд да го кръсти Алмансур, но свещеникът отказа да даде на детето езическо име и Рап трябваше да се задоволи с Орм. Орм-старши лично носеше детето по време на церемонията.

Две седмици след Торгун и Юлва се сдоби с втория си син. Беше мургав и чернокос, плачеше малко и гледаше наоколо си със сериозни очи; когато му поднесоха върха на меча, го облиза дори с по-голяма охота от Харалд Ормсон. Всички смятаха, че от него ще излезе голям воин и това предсказание се оказа вярно. Юлва твърдеше, че прилича на Златния Харалд, племенник на крал Харалд, доколкото си го спомняше от детските си години по време на знаменитите му набези, но Аса не беше съгласна, настояваше, че детето определено носи чертите на Свен Мишия нос, който също бил така мургав. Не можеха да го кръстят Свен, а вече имаха един Харалд. Затова накрая Орм го нарече Чернокос. Той се държеше сдържано и тихо по време на кръщенето и ухапа палеца на отец Вилибалд. Превърна се в любимец на родителите си и след време стана най-големият воин по границата. А след много години, след като се случиха най-различни неща, в двора на крал Кнут Велики^[3], владетеля на Дания и Англия, нямаше по-известен и по-славен вожд от неговия братовчед Чернокос Ормсон.