Франс Бенгтсон
Червеният змей (2)

ПРОЛОГ ==КАК СЕ ГЛЕДАЛО НА МЪЖЕТЕ С БРЪСНАТИ ГЛАВИ В СКОНЕ ПО ВРЕМЕТО НА КРАЛ ХАРАЛД СИНИЯ ЗЪБ

Много мъже с авантюристичен дух хванали корабните гребла и последвали Бю и Вагн на север от Сконе към Йорундфиорд, където ги сполетяла злочеста съдба; други тръгнали по суша към Упсала със Стирбьорн и загинали там заедно с него. Когато в родината им станало ясно, че малцина от тях ще се завърнат, хората започнали да рецитират елегии и да издигат паметни плочи, Всички разумни люде били на мнение, че е за добро и сега могат да се надяват на по-мирни времена, когато земята не ще се разпределя с брадва и меч. Последвал период на изобилие с богата реколта от ръж и голям улов на херинги. Мнозинството от населението било задоволено, но имало и такива, които смятали, че реколтата зрее бавно и тръгнали да плячкосват в Ирландия и Англия. Щастието им се усмихнало и те се заселили там.

Някъде по това време в Сконе започнали да пристигат мъжете с бръснати глави от Саксония и Англия и да проповядват християнската религия. Те разказвали най-различни невероятни истории. В началото хората били любопитни и с удоволствие ги слушали; на жените им било приятно, когато чужденците ги кръщавали и дарявали с бели ризи. Но след време белите ризи свършили, а населението се уморило от проповедите им, още повече че те използували някакъв дразнещ ухото диалект, научен в Хедебю или на западните острови, който правел речта им доста смешна.

Така че броят на покръстванията понамалял и мъжете с бръснати глави, които непрестанно проповядвали мир и яростно заклеймявали езическите богове, един след друг ставали жертва на някой от набожните си последователи, увисвали на свещените ясени и промушени от стрели, се превръщали в храна за птиците на Один^[1]. Някои от тях се отправили на север към горите на Гьоинге, където хората не били толкова силно религиозни. Там ги посрещали топло, завързвали ги и ги водели на пазарите в Смаланд, където ги заменяли срещу волове или боброви кожи. Така се превърнали в роби на смаландците, някои си пуснали коса и разочаровани от своя Бог Йехова, служели добре на господарите си; но повечето от тях продължили да разобличават боговете и прекарвали времето си в покръстване на жени и деца, вместо да трошат камъни или да мелят жито. Те станали напълно безполезни и за един як свещеник вече не давали както преди чифт тригодишни волове, а към него трябвало да се добави поне мярка сол или парче плат. Ето защо в граничните области неприязънта към мъжете с бръснати глави се засилила.

Едно лято из цялото датско кралство се разнесла новината, че крал Харалд Синия зъб се покръстил в новата вяра. На младини той бил направил подобен опит, но скоро съжалил и се отрекъл; този път решението му било сериозно. Крал Харалд бил вече остарял, от няколко години го мъчели страшни болки в гърба и почти не изпитвал удоволствие от бирата и жените; но мъдрите епископи, изпратени от самия император, го разтрили със светена меча мас, на която имената на апостолите придавали неотразима сила, завили го в овчи кожи и му дали свещена билкова вода вместо бира, прекръстили тялото му и изгонили от него всички дяволи. Накрая болките и страданията отминали. Ето така крал Харалд станал християнин.

Светите отци го уверили, че го очакват какви ли не по-страшни мъки, ако продължи да прави жертвоприношения или по някакъв начин се покаже недостатъчно ревностен последовател на новата религия. Затова крал Харалд (още щом възвърнал силите си и бил в състояние да изпълнява задълженията си към младата мароканска робиня, която Олоф със Скъпоценните камъни, кралят на Корк му бил изпратил като приятелски подарък) издал заповед всички негови поданици веднага да се покръстят. Много от тях се подчинили, защото царуването му било дълго, народът благоденствувал и думата му тежала в страната, въпреки че подобна заповед звучала странно от устата на човек, сам потомък на Один. Налагал особено тежки наказания на всеки, който упражнявал физическо насилие над някой свещеник, и сега броят на духовниците в Сконе се увеличил много, навсякъде из равнината се издигали църкви и старите богове не се почитали вече, освен в случаи на опасност по море или на чума по добитъка.

Но в Гьоинге кралската заповед била повод за смях и забавление. Населението на граничните горски области било надарено с много по-силно чувство за хумор, отколкото сериозните жители на равнината, и те решили, че нищо не може да ги разсмее така, както една кралска забрана. Малко били по тези места хората, чиято власт се простирала по-далеч от дължината на дясната им ръка, а дори и най-могъщият крал много трудно би преодолял разстоянието между Йелинге и Гьоинге. В миналото, по времето на Харалд Бивника и Ивар Широката прегръдка, а дори и преди това, кралете обичали да идват в девствените гори на Гьоинге на лов за турове, но рядко с друга цел. Оттогава този дивеч изчезнал и кралските посещения секнали. Сега, ако някой крал имал смелостта да се оплаче, че населението от тези области е размирно или не плаща достатъчно високи данъци, и заплаши, че ще отиде на място да оправи нещата, му изпращали отговор: за съжаление сега в района не се забелязват турове, но веднага щом се появят, той ще бъде уведомен и посрещнат както подобава. Ето защо хората от граничните области отдавна смятали, че в тяхната земя няма да стъпи крал, докато не се върне този рядък дивеч.

Така в Гьоинге всичко си било постарому, там християнството не постигнало никакъв успех. Малкото свещеници, посмели да проникнат в тези части, били продавани отвъд границата както в миналото, въпреки че някои от местните хора смятали за по-целесъобразно направо да ги убиват и да използуват времето си за една хубава война със скръндзите от Сунербо и Албо, тъй като смаландците сега давали толкова малко за един свещеник, че едва ли си струвало труда да се води до пазара.