Франс Бенгтсон
Червеният змей (10)

Осма глава: ЗА ПРЕБИВАВАНЕТО НА ОРМ ПРИ МОНАСИТЕ НА СВЕТИ ФИНИАН И ЗА ТОВА КАК В ЙЕЛИНГЕ СЕ СЛУЧИ ЧУДО

Докато си почиваха при монасите на свети Финиан, Орм и другарите му задълбочено разискваха по въпроса какъв курс да вземат, след като робите се възстановят достатъчно и са в състояние да продължат пътуването. Всички, и Орм не по-малко от другите, бързаха да се върнат вкъщи. През този сезон в морето имаше малко кораби и не съществуваше сериозна опасност да срещнат пирати, но при зимни условия плаването сигурно щеше да е трудно, а това можеше да причини смъртта на много роби. Затова сметнаха, че ще постъпят наи-разумно, ако ги продадат при първа възможност. За тази цел трябваше или да слязат до Лимърик, където бащата на Орм бе известен, или да отидат на север до Корк, където от години Олоф със Скъпоценните камъни държеше цялата търговия с роби в околността. Попитаха монасите какво ще им препоръчат.

Като чуха въпроса им, те възбудено забъбриха помежду си. Очевидно се забавляваха много. Преводачът им каза:

— Явно пристигате отдалеч и не сте наясно как стоят днес нещата в Ирландия. Няма да е лесно да търгувате нито в Лимърик, нито в Корк; сега на власт тук е Бриън Бору и въпреки че идвате от далечни земи, сигурно сте чували за него.

Орм отвърна, че баща му често е споменавал за крал Бриън, който воювал срещу викингите и Лимърик.

— Вече няма сражения — продължи монахът. — Отпърво той бе вожд на далкасийците; след това викингите в Лимърик поведоха война с него. После стана крал на Томонд и пак воюваше с тях. След време се издигна в крал на целия Мунстер и нападна града, като уби голяма част от викингите там, а тези, които останаха живи, прогони. И ето, сега е най-великият воин и герой в Ирландия, крал на Мюнстър и граф на Лейнстър; а малкото чужденци, крито останаха да живеят в крайбрежните градове, са негови васали. В момента е във война с Малахи, краля на кралете в Ирландия, иска да му отнеме жената и властта. Олоф със Скъпоценните камъни му се подчинява и праща войски, за да му помага; та дори и Сигтрюг Копринената брада от Дъблин, най-силният от чуждите вождове в страната, на два пъти му поднася дарове.

— Лоши новини — рече Орм, — този крал Бриън трябва наистина да е много силен, въпреки че сме виждали и по-могъщ от него. Но дори думите ти да са верни, не виждам защо това ще попречи да му продадем робите си.

— Крал Бриън не купува роби — отвърна монахът. — Той просто си взима всичко необходимо от съседите и от жителите на Лохлан. Освен това известно е, че три неща желае да притежава повече от всичко на света и от три неща се отвращава — последните не са във ваша полза. Трите му съкровени мечти са: върховна власт, която вече има; неограничено количество злато, с което също разполага; и най-красивата жена, която цял свят знае под името Гормлай, сестра на Мелмор, крал на Лейнстър. Нея все още не е спечелил. Преди тя бе съпруга на краля на Дъблин Олоф Кваран, който я изгони заради острия й език, а сега е омъжена за краля на всички наши крале Малахи; той така се забавлява в нейната спалня, че едва ли вече може да излезе на бойното поле. Когато Бриън го победи, ще спечели и Гормлай, а той винаги получава това, което иска. Но трите неща, които не понася, са езичниците, хората от Лохлан и поети, които възпяват другите крале. Омразата му е безпределна като алчността му и нищо не е в състояние да притъпи тези чувства, така че, след като сте езичници и чистокръвни лохланци, не ви съветваме да се навъртате около него — не ви желаем смъртта.

Мъжете изслушаха внимателно всичко това и се съгласиха, че търговията с крал Бриън няма да им се отрази добре. А Орм каза:

— Според мен камбаната ни донесе щастие, като ни доведе на този остров, вместо в неговите земи.

— Свети Финиан също ви помогна — добави монахът. — А сега, след като се уверихте колко много могат да направят светците дори за езичници като вас, няма ли да е по-разумно да повярвате в бога и да се покръстите в християнската вяра?

Орм отвърна, че не се с замислял много по този въпрос, но че не смятал за наложително взимането на подобно решение.

— Може и да е по-спешно, отколкото си мислите — ги осведоми монахът, — защото остават само единадесет години до края на света, когато Христос ще се яви на небето и ще съди всички смъртни. Езичниците ще сторят добре, ако се покръстят, преди да се случи това. Няма да е разумно да чакате последния момент. Сега повече от всякога тълпи от неверници преминават към бога, малцина ще останат да живеят в тъмнина. Христос очевидно ще дойде съвсем скоро, щом като дори най-грешният от всички, датският крал Харалд, току-що се покръсти. Ето защо време е и вие да го последвате, да се откажете от лъжовните си богове и да приемете правата вяра.

Викингите го гледаха втрещени, а един-двама се разкикотиха и запляскаха по коленете си.

— Скоро ще започнеш да ни разправяш — обади се Токе, — че е станал монах като теб и си е обръснал главата.

А Орм рече:

— Ние пътувахме надлъж и нашир, докато ти и братята ти сте седели па този самотен остров; а ето че имате по-важни новини за нас, отколкото ние ви носим. Но искате да повярваме нещо невероятно — че крал Харалд е станал християнин. Мога да си обясня това единствено така: някой моряк, като е видял колко сте простодушни и невинни, ви е внушил тази идея, за да се пошегува.

Но монахът ги уверяваше, че им е казал истината, а не е повтарял просто дрънканиците на случайни пътешественици. Чули тази невероятна новина от устата на собствения си епископ, когато ги посетил преди две години; след това седем поредни недели благодарели на бога от името на всички християни, пострадали от викингите, за голямата победа, която е спечелил.

Това убеди скандинавците в правотата на думите му, въпреки че не им помогна да приемат по-лесно тази изумителна вест.

— Сам той е потомък на Один — казваха си те и се споглеждаха в недоумение, — как е възможно да се обвърже с друг бог?

— Щастието го е следвало цял живот; това е дар от асите^[1]; флотата му нападаше християните и се връщаше отрупана с техните богатства. Какво общо има той с християнския бог? — чудеха се те.

Седяха стъписани и клатеха глави.

— Остарял е вече — промълви Гринулв — и може би се е вдетинил както крал Ане от Упсала преди години. Кралете пият по-силна бира и имат много жени; с течение на времето това може така да изтощи един мъж, че да замъгли разсъдъка му и той да не знае какво върши. Но на тях всичко е позволено, дори когато разумът им ги напусне. Сигурно по този начин и крал Харалд се е забъркал в християнската религия.

Мъжете кимаха в съгласие и започнаха да разказват за разни хора от родните си земи, които на старини станали чудаци и причинили много неприятности на семействата си със странните си капризи. Всички смятаха, че не е хубаво човек да живее до възраст, когато зъбите му изпопадат и умът му залинее. Монасите се обадиха, че ще ги сполетят и по-страшни неща — след единадесет години в деня на Страшния съд внезапно ще бъдат изтръгнати от земята. Но викингите отвърнаха, че ще се притесняват за това, когато му дойде времето, и само от страх няма да си направят труда да приемат християнството.

А Орм бе зает с други мисли; трябваше да реши какъв курс да поемат, щом не смеят да тръгнат към пазарите навътре в страната. Накрая се обърна към другарите си:

— Хубаво е да си водач, като има да се разпределя плячка или да се раздава бира, но не и когато трябва да се взимат решения. Не успях да измисля нещо кой знае какво. Ясно е, че трябва да отплаваме — робите са във възможно най-добро състояние, тук си починаха и похапнаха добре. Колкото повече се бавим, толкова по-лошо ще става времето и по-трудно ще пътуваме, Според мен най-добрият план е да отидем при крал Харалд — в неговия двор има много богати хора, които биха дали добра цена за робите; а ако действително е станал християнин, носим му чудесен подарък, който сигурно ще го предразположи към нас. Аз самият бих предпочел да постъпя на служба при него, отколкото да седя в бащината си къща като най-малкия син на семейството, ако изобщо старецът и Од, брат ми, са още живи. Тези от вас, които бързат за дома, ще се придвижат лесно от кралския двор до Блекинге, след като продадем робите и си разделим парите. Но най-важното е да се погрижим те да не умрат, като излезем в студените северни води.

После каза на монасите, че иска да изправи сделка с тях: те да му дадат всички ярешки кожи и излишни дрехи, които имат, а той да им остави двама от иай-слабите роби, защото ако ги вземе, те ще умрат, но ако останат и възстановят силите си, ще им бъдат полезни. Освен това ще им даде и андалуски сребърни монети. Монасите се разсмяха и казаха, че не са чували ирландец да е сключвал по-добра сделка с лохланах, но че биха предпочели в замяна камбаната на свети Яков. Орм отвърна, че не може да им я остави, и пазарлъкът приключи на първоначалното предложение. Така робите бяха снабдени с нещо като зимно облекло.

Приготвиха си пушена риба и козе месо за пътуването. Взеха и от репите, които монасите отглеждаха. Те им помагаха много, държаха се като приятели и не се оплакваха, че гостите им са причина стадото от кози да намалее толкова. Единственото, което ги безпокоеше, бе, че камбаната ще остане в ръцете на езичници, че Орм и хората му не си знаят интереса и не искат да се покръстят. Когато дойде време да се сбогуват, направиха последен опит да убедят приятелите си в правотата на Христа, на свети Финиан, на Страшния съд и на истинската вяра. Орм им отвърна, че точно в този момент няма време да се занимава с подобни проблеми, но че както подобава на истински вожд, трябва да изрази с нещо благодарността на всички за гостоприемството, което са им оказали. После пъхна ръка в пояса си, извади три златни монети и им ги даде.

Като видя щедростта му, Токе се засмя; каза, че не е по-беден от Орм, а и много скоро възнамерява да се задоми в едно от най-добрите семейства на Листер и да се издигне в родния си край. Затова той също даде три златни монети; монасите се изумиха от тази разточителност. Останалите не бяха особено ентусиазирани от примера на водачите си, но за да защитят доброто си име, и те извадиха по нещо; всички освен Гринулв. Подиграваха го, че е стиснат, но той се хилеше с кривата си усмивка и си чешеше брадата, явно доволен от себе си.

— Аз не съм вожд — рече той — и освен това започвам да остарявам, никое момиче няма да се ожени за мен и да ми донесе за зестра хубава къща, в която да живея; дори някоя бабушкера няма да го стори. Така че моето скъперничество е просто проява на здрав разум.

Качиха робите отново на борда и ги оковаха по местата им. Орм отплава от остров Свети Финиан и се насочи на изток покрай ирландския бряг. Имаха силен попътен вятър и се движеха бързо. Всички трепереха от есенния хлад, въпреки че се бяха увили в ярешките кожи. Орм и другарите му бяха прекарали толкова дълго на юг, че сега повече отпреди усещаха студа в кастите си. Въпреки това бяха в добро настроение — знаеха, че са съвсем близо до дома, и единственото им безпокойство беше да не ги нападнат някои техни сънародници, каквито имаше вероятност да срещнат в тези води; затова бяха много бдителни. Монасите им бяха казали, че сега, когато крал Бриън е затворил за тях по-голямата част от Ирландия, около английските брегове се навъртат все по-многочислени орди викинги от Дания — смятат Англия за най-подходяща цел на своите набези. Орм държеше кораба далеч от брега, за да не се натъкнат на викингски кораби, когато преминават през Ламанша. Имаха късмет и не срещнаха никого; излязоха в открито море и почувствуваха как пръските на морските вълни станаха по-студени. Плаваха, докато пред очите им се появи крайбрежието на Ютланд. Всички се засмяха от облекчение, сърцата им преливаха от радост, че отново виждат датска земя; сочеха си различни места от сушата, които бяха преминали преди много време, когато тръгнаха с Крок на юг.

Заобиколиха Скаге и насочиха кораба надолу край подветрения бряг на залива; сега, доколкото можеха, робите отново трябваше да гребат под ударите на камбаната на свети Яков. Тук Орм поговори с мъжете от някакви рибарски лодки, които им пресякоха пътя. От тях разбра на какво разстояние се намират от Йелинге, където бе настанен дворът на крал Харалд Синия зъб. После всички лъснаха оръжието и се погрижиха за облеклото си, за да се представят пред краля по достоен за положението си вид.

Рано една сутрин стигнаха в Йелинге и завързаха кораба си на пристана. Оттам се виждаше кралският дворец, заобиколен с висока стена. Долу край кея имаше някакви колиби. От тях наизлязоха хора и започнаха да разглеждат Орм и другарите му с любопитство заради чуждоземния им вид. Викингите пренесоха камбаната на брега, като използуваха същите трупи и платформа, с които я придвижваха в Астурия. През това време от околните постройки се събра тълпа от изумени зрители — те гледаха чудото с разширени очи и разпитваха откъде идват тези чужденци. След като бяха прекарали в чужбина толкова много години, за Орм и останалите звучеше странно да чуят родния си език от устата на други хора. Освободиха робите от веригите и ги впрегнаха да теглят камбаната към кралския двор.

Изведнъж откъм двореца се разнесоха викове и глъчка, по хълма към тях тичешком се спускаше някакъв дебел мъж, загърнат в дълга наметка с качулка. Беше с обръсната глава и на гърдите му висеше сребърен кръст; ужас се четеше в лицето му. Пристигна при колибите задъхан, разперя широко ръце и извика:

— Пиявици! Пиявици! Няма ли тук милосърдна душа да ми даде пиявици? Спешно ми трябват силни млади пиявици за изсмукване на кръв!

Личеше, че е чужденец, но въпреки че бе останал без дъх, говореше датски правилно.

— Пиявиците в двореца се разболяха и не искат да пият кръв — продължи той задъхано, — а единствено те могат да облекчат зъбобола му. В името на Всевишния, сина му и Светия дух, няма ли кой тук да ми даде пиявици?

Но никой от колибите не разполагаше с такива и дебелият свещеник заохка, започна да се отчайва. Сега бе слязъл долу на кея, където бе закотвен корабът на Орм — там изведнъж съзря камбаната и струпаните хора. Очите му бавно се ококориха и той затича напред да я разгледа.

— Какво е това? — извика той. — Камбана, свещена камбана? Сънувам ли? Наистина ли е камбана, или е творение на дявола? Как е попаднала тук, в тази земя на мрак и зли духове? През живота си не съм виждал такова разкошно нещо, дори в катедралата на самия император във Вормс.

— Наречена е на свети Яков, апостола — отвърна Орм, — донесохме я тук от неговата църква в Астурия. Научихме, че крал Харалд е станал християнин, и решихме, че такъв подарък ще го зарадва.

— Чудо, чудо! — разкрещя се свещеникът и избухна в сълзи от облекчение, простирайки ръце към небето. — Ангелите небесни се смилиха над нас в момент на нужда, когато пиявиците се разболяха. Това е най-доброто лекарство. Но хайде, побързайте! Не бива да се бавим, зъбът много го боли.

Робите бавно затеглиха камбаната към двореца, а той през цялото време ги увещаваше да се напрегнат и да се движат по-живо. Бърбореше непрекъснато, сякаш беше обезумял, бършеше очи, вдигаше поглед към небето и редеше безразборно свети слова. Орм и другарите му успяха да разберат, че кралят има зъбобол, но не схващаха по какъв начин се предполагаше камбаната да му помогне. Свещеникът само ломотеше нещо за късмет, наричаше ги божи пратеници и твърдеше, че сега всичко ще е наред.

— Слава на Всевишния, не са му останали много зъби — продължи той, — но и тези, които има, ни създават толкова неприятности, както всички други творения на дявола из цялата тази варварска земя. И независимо че е стар, често го болят, всички освен двата сини зъба; а когато е в такова състояние, направо става опасен и сипе ужасни богохулства. Веднъж това лято един кътник така го измъчваше, че за малко да прати брат Вилибалд при светите мъченици — удари го по главата с голямото разпятие, което всъщност се използува за успокоение на болки. Сега, слава богу, се съвзе, но цели седмици бе замаян и се чувствуваше зле. Оставихме живота си в ръцете на бога, брат Вилибалд и аз, когато дойдохме с епископ Попо в тази земя на мрака и донесохме Евангелието заедно с лечителските си способности; все пак не си струва да се превръщаме в мъченици заради няколко болни зъба. А не ни позволява да ги извадим. Заплашва ни със смърт, ако го сторим — казва, че не иска да го сполети участта на някакъв стар шведски крал, който през последните си години пиел само мляко от рога си. Виждате какви опасности и препятствия трябва да преодоляваме ние двамата заради този крал в стремежа си да разпространяваме правата вяра: брат Вилибалд, най-способният знахар в цялата бременска епархия, и аз, брат Матиас, лечител и едновременно с това ръководител на църковния хор.

Той се спря да поеме въздух, избърса потта от лицето си и подкани задъхано робите да побързат. После продължи:

— Най-трудното за знахарите в тази страна е, че не разполагат с никакви свети мощи, които да им помагат, нямаме ни един от зъбите на свети Лазар — те са несравними за лечение на зъбобол и ги има навсякъде другаде из християнските владения. На нас, мисионерите от варварските земи, не ни разрешават да носим каквито и да било мощи със себе си, за да не попаднат в ръцете на езичниците и да бъдат осквернени. Трябва да разчитаме само на молитвите си, на кръста и на земните средства за лечение, а понякога те не са достатъчни. Затова никой тук в Дания не може да използува светите начини за лекуване без наличието на мощи, а времето за тях още не е дошло. Въпреки че местните хора вече убиха трима епископи и безброй обикновени свещеници и телата на някои от тези мъченици бяха намерени и погребани по християнски, така че знаем местонахождението им, Светата църква ни забранява да изкопаем за лечение дори една тяхна кост, докато не минат тридесет и шест години. Дотогава за лекарите ще е трудно да работят тук.

Заклати глава и замърмори тъжно нещо под носа си; след малко сякаш се пооживи.

— Но сега — продължи той, — след като божията воля нареди да се случи това невероятно чудо, за нас с брат Вилибалд ще бъде по-леко. Вярно, никъде в Светото писание не съм видял да се споменава, че свети Яков притежава определени способности да лекува зъбобол, но не е възможно в камбаната от собствената му свята гробница да не е съсредоточена огромна сила срещу всякакъв вид злина, включително и развалени зъби. Ето защо, вожде, за нас с брат Вилибалд, както и за цялото християнство в тази земя, вие не сте нищо друго освен божи пратеници. Орм се обади:

— Мъдрецо, как може да се излекува зъбобол с камбана? Ние с моите другари пътувахме по далечни земи и видяхме много невероятни неща, но това наистина би било чудо.

— За зъбобол ние, посветените в лечителското изкуство, знаем две лекарства — отвърна брат Матиас. — И двете са ефикасни. Аз самият съм на мнение, и сигурно брат Вилибалд ще ме подкрепи, че старинната рецепта на свети Григорий е най-добра. Скоро ще имате възможност да видите как се прилага.

Бяха стигнали вече до насипа с високата ограда. Един стар вратар им отвори огромната външна порта, а друг наду рога си, за да съобщи, че посетителите са пристигнали. Брат Матиас застана начело на процесията и с въодушевление запя някаква църковна песен: Vexilla regis prodeunt. След него крачеха Орм и Токе, следвани от впрегатните роби и останалите викинги, които ги подканяха напред.

Зад оградата имаше множество къщи, които принадлежаха на членове от кралското домакинство. Крал Харалд живееше в, по-голям разкош и демонстрираше своята власт по-очебийно от баща си. Бе наредил да разширят просторната трапезария на крал Горм и я бе подредил още по-богато, а за прислугата и придворните си бе наредил да построят общежития. Когато кухнята и пивоварната бяха завършени, поетите им посветиха стихове. Някои осведомени люде твърдяха, че са дори по-големи от тези на краля на Упсала, Брат Матиас ги поведе направо към спалнята на краля; вече доста остарял, той прекарваше повечето време там заедно с жените и съкровищницата си.

Спалнята беше висока и просторна сграда, но сега не бе така населена, както преди години. След като епископ Попо многократно бе предупреждавал крал Харалд, че трябва във всяко отношение да води праведен живот, той се лиши от услугите на повечето от жените си и задържа само някои от най-младите. По-възрастните, които му бяха родили деца, живееха също в неговия двор, но на друго място. Тази сутрин из къщата и около нея кипеше трескава дейност, множество придворни и от двата пола търчаха възбудено и се суетяха напред-назад. Някои се спряха и се загледаха в приближаващата процесия, като се питаха какво ли означава всичко това; а брат Матиас престана да пее и като пиян се втурна в галоп през тълпата към кралските покои, следван по петите от Орм и Токе.

— Брате Вилибалд, брате Вилибалд! — извика той. — Има лек в Галаад^[2]! Велики кралю, радвай се и благодари на бога, заради теб се случи чудо; болката скоро ще бъде прогонена. Аз съм като Саул^[3], синът на Киш — излязох да търся пиявици, а вместо това открих нещо свещено.

Докато хората на Орм с неимоверни усилия се опитваха да докарат камбаната в спалнята, брат Матиас започна да изрежда всичко, което се беше случило до този момент.

Орм и другарите му поздравиха крал Харалд много почтително и с любопитство го заразглеждаха; откак се помнеха, непрекъснато бяха чували името му, струваше им се нелепо най-после да го видят, а той да е болен и нещастен.

Леглото му беше поставено с лице към вратата до късата стена в стаята. Беше доста високо и изработено от масивно дърво, отрупано с продълговати възглавници и с кожи — толкова голямо, че на него можеха да легнат без притеснение трима-четирима души. Крал Харалд седеше на края му, подпрян с въглавници и загърнат в дълга наметка от видрова кожа, на главата си имаше жълта плетена вълнена шапчица. На пода в краката му седяха две млади жени, поставили помежду си тава с горяща жарава. Те държаха стъпалата му и ги разтриваха, за да ги сгреят.

Дори и най-непросветените биха се досетили, че крал Харалд е велик владетел, въпреки че в момента липсваха атрибутите на кралската власт и на лицето му бе изписан страдалчески израз. Големите му кръгли очи се бяха разширили в меланхолично предчувствие за близката агония, а погледът му се прехвърляше от лице на лице и накрая се спря на камбаната, която точно вкарваха в стаята. Но тази сцена, изглежда, не бе в състояние да възбуди у него особен интерес; дишаше на пресекулки, сякаш останал без дъх — болката временно бе поспряла и той я чакаше да се върне и да започне отново да го измъчва. На вид бе як и набит, с широк гръден кош и огромно шкембе; имаше едро и червено лице с гладка лъскава кожа. Косата му беше бяла, но брадата, гъста и заплетена, разстлана по гърдите му като множество островърхи езици, имаше сивкаво-жълтеникав оттенък; само в средата, от долната устна, се спускаше тънка ивица, която не бе посребряла и бе запазила първоначалния си рус цвят. Устата му бе мокра от взимането на обезболяващи лекарства и двата сини кучешки зъба, известни заради дължината и цвета си, блестяха дори повече от обичайно като бивниците на някои стар глиган. Очите бяха изцъклени и кръвясали; но те, както високото чело и огромните посивели вежди, излъчваха несравнима царственост.

Епископ Попо не бе сред присъствуващите. Беше бдял до леглото му през цялата нощ с молитва па уста, слушал бе ужасните му заплахи и богохулства, когато болката се усилваше много, затова накрая го принудиха да се оттегли и да си почине. Но брат Вилибалд, които заедно с брат Матиас цяла нощ опитваше различни лекарства, бе останал буден, запазвайки бодрия си дух. Беше дребничък съсухрен мъж с голям нос и свити устни; на слепоочието му имаше червен белег. Слушаше с интерес разказа на брат Матиас за случилото се и кимаше с глава, а когато камбаната се появи на входа, простря ръце нагоре.

— Това наистина е чудо! — извика той пронизително и възторжено. — Тези странници ни се притекоха на помощ с мисия от небето, така както божествените гарвани нахраниха пророк Елия^[4], когато бе сам в пустинята. Всичките ни церове успяваха да прогонят болката само за няколко минути; но щом нашият господар, кралят, загубеше търпение и отвореше уста, болката веднага се връщаше. Така бе през цялата нощ. Сега обаче със сигурност ще го излекуваме. Първо, брат Матиас, измийте камбаната хубаво със светена вода, после я обърнете на една страна и я почистете отвътре, тъй като не забелязвам по външната й повърхност праха, който ми е необходим. Трябва веднага да го смеся с другите съставки.

Обърнаха камбаната, а брат Матиас я избърса отвътре с парцал, напоен в светена вода, който след това изстиска в приготвения за целта съд. По нея имаше доста стар прах и събраната вода излезе почти черна — това много зарадва брат Вилибалд. Той се зае да размесва разни лекарства, подредени в голям съндък от кожа, като междувременно държеше поучителна реч на тези от присъствуващите, които бяха любопитни да узнаят с какво се занимава.

— Старинната рецепта на свети Григорий^[5] е най-ефикасна в подобни случаи — препоръча той. — Формулата е проста и около приготовлението и няма никаква тайна. Сок от трънка, жлъчка от глиган, селитра и бича кръв, щипка хрян и няколко капки хвойнова вода — всичко това смесено с равно количество светена вода, в която е изплакната някоя свещена реликва. Държите тази смес в устата, докато се изпеят три куплета от псалмите; процедурата се повтаря три пъти. Това е най-сигурното средство срещу зъбобол, което ние, практикуващите този занаят, познаваме. Винаги помага, стига реликвата да има достатъчно силно действие. Апулийските^[6] лечители на стария император Ото смятаха, че жабешката кръв е по-ефикасна от бичата, но сега малцина са на това мнение, което е щастливо съвпадение, тъй като през зимата жабешката кръв се намира много трудно.

Той извади от сандъка си две малки метални шишенца, изтегли запушалките, помириса ги, поклати глава и изпрати един слуга в кухнята да донесе прясна жлъчка и бича кръв.

— В случаи като този е необходимо най-доброто — рече той — и когато реликвата е толкова силна, трябва много да се внимава с останалите съставки.

Всичко това отне няколко минути и сега крал Харалд сякаш страдаше по-малко. Той отправи поглед към Орм и Токе — явно беше изненадан, че вижда край себе си непознати хора, облечени в чуждестранни доспехи; те още носеха червените наметки и гравираните щитове на Алмансур, а шлемовете им покриваха носа и падаха ниско по страните и врата. Кралят им махна да се приближат.

— Чии хора сте? — попита той.

— Твои поданици сме, кралю — отвърна Орм, — но идваме от Андалусия. Там служихме на Алмансур, великия владетел на Кордова, докато помежду ни се проля кръв. Когато тръгнахме на пътешествие с три кораба, Крок от Листер бе наш водач, но бе убит заедно с много други. Аз се казвам Орм, син на Тосте, родом съм от местността Възвишението в Сконе и съм водач на тези, които останаха живи. Донесохме ти тази камбана; щом чухме, че си станал християнин, кралю, решихме, че такъв подарък ще ти достави удоволствие. Нямам представа дали притежава някаква сила, с която се лекува зъбобол, но в морето ни помагаше много. Тя бе най-голямата от всички, поставени над гроба на свети Яков в Астурия, където има много невероятни неща. Бяхме там с господаря Алмансур; той много ценеше камбаната.

Крал Харалд кимна, без да отрони дума; но едната от младите жени в краката му обърна глава, взря се в Орм и Токе и заговори много бързо на арабски:

— В името на Аллах, милостивия, състадателния! Вие хора на Алмансур ли сте?

Двамата се втренчиха в нея, изумени да чуят този език в двора на крал Харалд. Девойката бе хубава, с големи кафяви очи, разположени раздалечено на бледото й лице. Имаше черна коса, която се спускаше от слепоочията на две дълги плитки. Токе не говореше добре арабски, но тъй като отдавна не бе разговарял с жена, побърза да отговори.

— Сигурно си от Андалусия — рече той. — Там съм виждал жени като теб; но не толкова красиви.

Тя му се усмихна набързо и показа белите си зъби, но веднага след това тъжно наведе поглед.

— Страннико, който говориш моя език — тихо промълви тя, — виждаш каква награда получих за красотата си. Ето ме, андалуска със селбитийска кръв, сега безсрамно разбудена, съм принудена да робувам на най-дивите варвари, да разтривам разкапаните стъпала на тоя старчок със сините зъби. В тази страна няма друго освен студ и тъмнина, животински кожи и въшки, и храна, от която дори севилските кучета биха повърнали. Само в Аллах мога да търся утеха от злата съдба, която си навлякох с красотата си.

— Според мен не си заслужила такава долна работа — топло се отзова Токе. — Сигурно можеш да си намериш мъж, който ще ти предложи нещо повече от краката си.

Тя пак му отправи слънчевата си усмивка, въпреки че очите й бяха плувнали в сълзи; но в това време крал Харалд се раздвижи и сърдито попита:

— Кой си ти, дето си шепнеш тайно с моята робиня?

— Казвам се Токе, син на Сивата чайка от Листер — отвърна той, — и цялото ми богатство на този свят са мечът и бързият ми език. Но не проявявам неуважение, като разговаряме една от жените ти, кралю. Тя просто ме разпитваше за камбаната и аз й отговорих. Смята, че този подарък ще ти достави толкова удоволствие, колкото тя самата ти е дала, и че ще ти бъде не по-малко полезен.

Крал Харалд понечи да му отвърне, но щом отвори уста, лицето му се сгърчи, нададе страхотен рев и се тръшна назад върху възглавниците. Двете млади жени, които масажираха краката му, се търколиха по гръб; разваленият зъб отново бе започнал непоносимо да боли.

Това създаде голямо объркване в спалнята и тези, които стояха най-близо до кралското ложе, отстъпиха крачка назад, да не би болният да започне да буйствува. Но брат Вилибалд вече бе приготвил лекарството и приближи смело с бодро изражение и окуражителни думи.

— Хайде, хайде, велики кралю — увещаваше го той, като прекръсти първо него, а после съда с лечебната доза, който държеше в едната си ръка. С другата взе малка лъжичка от рог и занарежда с тържествен глас:

В целебната течност сега ще удавим ужасната болка, която влудява, и ти ще усетиш, че тя преминава.

Кралят се бе втренчил в него и в лекарството му, сумтеше сърдито, клатеше глава и пъшкаше; от мъка и болка замахна с юмрук и ядосано изкрещя:

— Бягай оттук, свещенико! Измитай се заедно с твоите заклинания и варива. Ей, Халбьорн, Арнкел, Грим, тук! Вдигнете брадви и пред мен разсечете тоя въшлив свещеник.

Но подчинените му често бяха чували подобни изблици и не обръщаха внимание на избухванията му; а брат Вилибалд, без ни най-малко да се уплаши, смело му заговори:

— Търпение, кралю, понадигни се и изпий това; в него има свещена сила. Само три лъжички, кралю, дори не е необходимо да ги гълташ. Пей, братко Матиас!

Брат Матиас, застанал зад него с голямо разпятие в ръце, подхвана някакъв свещен химн:

Solve vincla reis

Profer limen caecis,

Mala nostra pelle,

Bona cuncta posce.

Това сякаш поуспокои краля, тъй като той търпеливо се остави да го вдигнат. Брат Вилибалд моментално пъхна лъжичка от сместта в устата му, като междувременно продължаваше да пее с брат Матиас, а всички останали в спалното помещение ги гледаха очаквателно. Лицето на краля стана яркочервено от силното действие на лекарството, но той не отвори уста; чак след като изпяха три куплета, послушно го изплю, при което брат Вилибалд, без да спира да пее, му даде още една лъжичка,

Впоследствие всички присъствуващи потвърдиха, че само няколко секунди след вземането на втората доза и преди свещениците да са успели да изпеят първия куплет, кралят внезапно затворил очи и се вкаменил. После ги отворил и изплюл лекарството, въздъхнал дълбоко и креснал да му донесат бира. Брат Вилибалд спря да пее и развълнувано се наведе към него:

— По-добре ли ви е, ваше величество? Болката стихна ли?

— Да — отговори кралят и отново се изплю. — Лекарството ти е кисело, но явно е ефикасно.

От радост брат Вйдибалд протегна ръце нагоре.

— Слава тебе господи! — извика той. — Случи се чудо! Свети Яков от Испания отвърна на молитвите ни. Благодари на бога, кралю, настъпват по-добри времена. Зъбоболът вече нима да помрачава духа ти, сърцата на твоите слуги няма да се свиват от безпокойство.

Крал Харалд кимна с глава и поглади краищата на брадата си. Грабна с две ръце високата чаша, която му поднесе един паж, и я надигна към устните си. Отначало преглъщаше внимателно, очевидно от страх да не се върне болката, но след това спокойно я изпразни до дъно. Нареди да я напълнят повторно и я предложи на Орм.

— Пий! — заповяда тон. — И приеми нашите благодарности за помощта.

Орм пое съда и пи. Не бе вкусвал по-хубава бира — силна, гъста бира, каквато само кралете можеха да си позволят да правят. Той я изпи с удоволствие. Токе го наблюдаваше. Въздъхна и каза:

Сухото ми гърло сякаш пари.

Ах, проклета болест — нямам мира!

Но едва ли лекарите знаят,

че най-добър лек е халба бира.

— Щом си поет, пий и ти — рече кралят. — Но след това ще трябва да съчиниш стихове за пивото.

Напълниха пак чашата за Токе. Той я надигна и пи, като навеждаше все по-пазад главата си. Всички, които бяла в спалнята на краля, смятаха, че едва ли друг път са виждали така да се изпразва чаша. После Токе постоя малко, обърса пяната от брадата си и започна да декламира с доста по-силен глас от този, с който отправи молбата:

Години скитах зажаднял,

извърших набези за трима.

Наследнико на Горм,

хвала за питието ми любимо.

Присъствуващите похвалиха стиховете му, а кралят рече:

— Малко са поетите днес, а още по-малко тези, които могат да съчиняват стихове, без да размишляват с часове преди това. Мнозина идваха при мен с разни оди и лирика; а после цяла зима се дразнех, като ги гледах как само се мотаят из салоните ми и гадните им муцуни лочат бирата ми, без да създадат нещо повече от това, което са представили в началото. Харесвам хората, които редят стиховете с лекота и могат всеки ден, докато се храня, да ме развличат с нещо ново. В това отношение теб, Токе от Листер, те бива много; от времето, когато Ейнар Скалаглам и Вигфус Вига-Глумсон ми бяха на гости, не съм чувал друг поет да рецитира така гладко. Ще прекарате Юл при мен заедно с другарите си; ще пиете от най-хубавата ми бира — заслужихте я с подаръка, който ми донесохте.

После кралят се прозя широко — беше изтощен от мъчително прекараната нощ. Придърпа плътно около себе си кожената наметка и се сви на леглото в по-удобна за сън поза; младите жени продължаваха да седят от двете му страни. Покриха го с кожите и брат Матиас и брат Вилибалд описаха кръст над главата му, мърморейки под носа си молитви. След това всички напуснаха стаята, а придворният на спалнята застана отпред в средата на двора с меч в ръка и извика силно три пъти: „Кралят на Дания спи!“, за да се пази тишина и да не се обезпокоява сънят му.