Франс Бенгтсон
Червеният змей (36)

Шеста глава: КАК СЕ ПРИДВИЖИХА ДО ДНЕПЪР

Заобиколиха най-северната част на Готланд и се насочиха на изток покрай остров Осел; после навлязоха в устието на река Двина. Тя беше началото на южния път за Миклагард и готландците най-често използуваха този маршрут. Северният, който бе предпочитан от шведите, минаваше покрай бреговете на Мъртва земя^[1], нагоре по Нева до Ладога и оттам през Новгород до Днепър.

— Не се знае кой е по-добрият път — рече Споф. — Аз самият също не мога да ви кажа, макар че съм пътувал и по двата. Когато трябва да гребе срещу течението, на човек винаги му се струва, че е избрал най-трудния маршрут, който и да е той. Имаме поне късмет, че тръгваме късно през сезона и ще изпуснем най-високия прилив.

Когато поеха по реката, хората от екипажа бяха в добро настроение, макар да знаеха, че ги чака усилено гребане. Орм беше изработил график, според който всеки щеше да гребе в продължение на три дни, а на четвъртия да почива. Плавайки срещу течението, те преминаха през земите на ливите и семгалите. От време на време виждаха по бреговете малки рибарски селца. После навлязоха в изоставени области, където нямаше следи от човешки живот. Очите им срещаха само извиващата се подире им река и притискащите ги от двете страни безкрайни, гъсти гори. Тази земя им вдъхваше страхопочитание. Понякога, когато слизаха на сушата, за да пренощуват, и сядаха край огньовете, дочуваха в далечината ръмжащи звуци, които им напомняха за някое познато животно. Тогава започваха да си шепнат, че може би това е мястото, за което са говорели прадедите им — Желязната гора, в която все още върлуват потомците на Локе^[2].

Веднъж срещнаха три кораба, които плаваха един до друг по течението на реката. Бяха тежко натоварени и добре въоръжени, макар да имаха само по шест чифта гребла. Бяха готландци на път за дома, поотслабнали и силно загорели от слънцето. С любопитство загледаха кораба на Орм, когато наближиха. Някои познаваха Споф и се развикаха, за да го поздравят. Плаваха бавно и екипажите успяха да разменят по няколко думи. Готландците идваха от Велика България. По река Волга бяха стигнали до Солено море^[3]. Там търгували с арабите. Казаха, че не се връщат с празни ръце — носеха платове, сребърни съдове, робини, вино и черен пипер. Трима моряци от втория кораб бяха провесили зад борда млада жена, като я държаха за ръцете и косата.

Крещяха, че се продава за дванадесет марки — евтино, като за приятели. Жената пищеше и се съпротивяваше от страх да не падне в морето, а хората на Орм затаиха дъх при тази гледка. Но след като никой не предложи да я купи, готландците я изтеглиха отново на кораба, а тя започна да крещи обиди по техен адрес и да им се плези.

Водачите на готландските кораби попитаха Орм кой е той, накъде е тръгнал и какъв товар носи.

— Не съм търговец — отвърна Орм, — отивам в Киев, за да търся едно наследство.

— Сигурно е голямо, щом си струва да предприемеш такова дълго пътуване заради него — скептично се обадиха те. — Но ако си тръгнал да плячкосваш, не се залавяй с нас, ние винаги потегляме на път добре подготвени.

И корабите отминаха, отдалечавайки се надолу по реката.

— Оная жена не беше за изхвърляне — замислено рече Токе. — Ако съдя по гърдите й, нямаше повече от двадесет години, макар че това трудно може да се прецени, когато виси надолу с вдигнати ръце. Както и да е, само готландците могат да поискат дванадесет марки за една робиня, колкото и да е млада. Все пак, Олоф, очаквах, че ти ще започнеш наддаването.

— Може би щях да го направя — отговори Олоф Пъстрата птица, — ако не бях в това положение. Но за мен на света има само една жена и така лесно няма да се откажа от правото си да притежавам нейното девствено тяло.

Орм се взираше мрачно след изчезващите в далечината кораби.

— Макар и да съм миролюбив човек — промълви той, — уверен съм, че все в някой момент от живота съдбата ще ми отреди да се бия с готландците. Толкова са нагли, че започнах да се уморявам от това винаги да им предоставям последната дума.

— Можем да се бием с тях на връщане, ако другите ни планове не се осъществят — рече Токе.

Но Споф заяви на Орм, че трябва да си търси нов кормчия, ако намеренията му са такива; не желаел да се бие със съотечествениците си.

Същия следобед имаха още една среща. Чуха силно скърцане на гребла и иззад отсрещния завой се показа някакъв кораб. Движеше се с пълна скорост. Бяха извадили до едно греблата си и ги въртяха с все сила. Щом зърнаха кораба на Орм, понамалиха темпото. И те като него имаха двадесет и четири чифта гребла, а на борда беше пълно с въоръжени мъже.

Орм моментално викна на гребците да продължават с пълен ход и да се приготвят за бой. Токе, който седеше на руля, промени курса, така че да се закачат за противника, без той да може да ги удари, ако се започне бой.

— Какви сте вие? — развикаха се от чуждестранния кораб.

— Мъже от Сконе и Смаланд — отвърна Орм. — А вие?

— От Източен Гутеланд.

На това място реката беше широка, а течението — слабо. Токе подвикна на гребците от бакборда да се напрегнат, а на тези от щирборда — да почиват, така че корабът се плъзна бързо и смени посоката си. Сега те застанаха съвсем близо едни до други, плавайки надолу по течението — греблата им почти се докосваха.

— Смилихме се над вас; стига да бяхме поискали, можехме да се врежем в кораба ви — рече Токе, доволен от успешната маневра. — При това плавате по течението. И преди сме попадали в подобни положения.

Като видяха желанието им да се бият, източните гути рекоха смирено:

— Срещнахте ли по пътя си готландци?

— Да, сутринта. Три кораба — отвърна Орм.

— Разговаряхте ли с тях?

— Съвсем приятелски. Бяха тежко натоварени и попитаха дали не сме виждали източни гути наблизо.

— Споменаха за източни гути? Страхуваха ли се?

— Казаха, че животът е скучен без тях.

— Изглежда, са те — промълви капитанът. — Три кораба, така ли? А вие какъв товар имате на борда?

— Въоръжени мъже. Нещо да искате от нас?

— Ако казвате истината, товарите ни са еднакви — няма за какво да се бием. Имам едно предложение. Елате с нас и ще нападнем изненадващо готландците. Явно носят плячка, ще си я поделим по братски.

— Какъв е спорът между вас? — попита Споф.

— Те имат богатства, а ние — не. Това не е ли достатъчна причина? Откакто тръгнахме за родината, щастието ни изневери. От Волга заграбихме огромна плячка, но хората от племето меря ни чакаха в засада край прехода по суша, при бентовете. Загубихме един кораб и голяма част от товара си. Не искаме да се върнем вкъщи с празни ръце. Ако сте такива, за каквито се представяте, сега ще дойдете с мен. Винаги си струва да нападнеш готландците. По нашите земи разправят, че вече започвали да подковават и конете си със сребро.

— Имаме друга работа — отговори Орм, — при това спешна. Но не се съмнявам, готландците ще ви се зарадват. Три към едно е любимото им съотношение.

— Както искате — намръщено отбеляза другият. — Явно верни са приказките, че сконийците са себични празноглавци, които мислят единствено за себе си и никога не протягат ръка на непознати.

— Наистина рядко се сещаме за източните гути, само когато сме принудени — отговори Орм. — Но стига сте ни губили времето. Сбогом!

Корабът на Орм плаваше малко зад гутите. Токе го завъртя и го насочи срещу течението. По време на тази маневра капитанът им не успя да сдържи яда си и изненадващо хвърли по Орм копие, като извика:

— Може би това ще ти помогне да ни запомниш! Тогава Олоф Пъстрата птица, който стоеше до него, извърши нещо, за което повечето моряци бяха чували, но малцина бяха имали късмет да видят със собствените си очи. Докато копието летеше към Орм, Олоф пристъпи напред, хвана го в движение точно под металния връх, обърна го в ръката си и светкавично го запрати обратно, така че мнозина от присъствуващите не успяха веднага да схванат какво се е случило. Противникът не бе подготвен за такъв бърз отговор и копието го улучи в рамото; той загуби равновесие и седна на палубата.

— Това беше поздрав от Финведен — изкрещя Олоф, а хората му нададоха одобрителни възгласи и закимаха един към друг, изпълнени с гордост от постъпката на своя водач. Всички моряци се радваха заедно с тях, макар да бяха сигурни, че сега източните гути ще ги нападнат. Но те, изглежда, бяха загубили войнственото си настроение, защото продължиха пътя си, без да се обадят повече.

— Такъв удар не бях виждал досега — обърна се Орм към Олоф. — Благодаря ти!

— Мисля, че доста умело си служа с оръжието — добави Токе, — но не бих могъл да. извърша подобно нещо. И уверявам те, Олоф Стюрсон, малко са тези, които са заслужили похвалата на Токе, Сина на Сивата чайка.

— Това е вродена способност — отвърна Олоф, — макар че може да ви се струва необичайна. Правех го още като момче, беше ми лесно, въпреки че не успях да науча другиго на това.

Същата вечер, седнали край огньовете на брега, всички обсъждаха постъпката на Олоф; чудеха се също какво ли ще се случи, когато гутите настигнат готландците по реката.

— Не могат да нападнат сами три здрави кораба — рече Токе, — колкото и да ги сърбят ръцете за бой. Мисля, че ще ги проследят в открито море с надеждата, че лошото време може да ги разпръсне. Но готландците няма да се откажат от плячката си така лесно.

— Източните гути са опасни хора — добави Орм. — Когато тръгнахме за Англия с Торкел Високия, сред екипажа ни имаше неколцина. Храбри бойци са, но се смятат за най-добрите в света — може би затова не могат да живеят в мир с другите. Много-много не се церемонят. Развеселяват се, когато се напият, но иначе не обичат шегите. Най-неприятни стават, когато подозират, че някой им се присмива зад гърба, по-скоро биха предпочели копие да ги промуши, отколкото да им се подиграват. Ето защо мисля, че ще е разумно тази нощ да сме нащрек, да не би да съжаляват, че са ни отминали, и да решат да се върнат.

Но историята нямаше никакво продължение и ободрени от срещата със сънародниците, те продължиха да гребат навътре в тази безбрежна земя.

Стигнаха до едно място, където водата сякаш вреше между огромните камънаци. Изтеглиха кораба на брега и го изпразниха. Довлачиха го от другата страна на бента по една утъпкана пътека, после го избутаха отново в реката. След като превозиха и съдържанието му по същия път и го натрупаха обратно на борда, моряците самоуверено заявиха, че вече е време да опитат от специалната бира. Но Споф отвърна, че само новаци в тегленето като тях могат да си помислят, че са я заслужили.

— Това дори не беше истински преход по суша, а само леко повдигане — добави той. — Ще ви дадем от бирата чак след като изминем прехода между двете реки.

На няколко пъти още те стигнаха до подобни бентове. При някои теренът беше дори по-стръмен и разстоянието — по-дълго, но Споф им отговаряше винаги по един и същи начин и те започнаха да се чудят как ли ще изглежда това прословуто място.

Вечер, след като слизаха да нощуват на брега, ловяха риба в реката. Уловът беше винаги богат, така че храна не им липсваше, макар вече да бяха изяли голяма част от припасите си. И все пак седяха омърлушени край огньовете, печаха я и си мечтаеха за прясно месо; единодушно смятаха, че многото риба потиска човека. Започнаха да се уморяват и от тежкото гребане, но Споф ги успокояваше, че скоро нещата ще се променят.

— Трябва да ви кажа — рече той, — че истинското гребане още не е започнало.

Особено не харесваха рибата синовете на Соне, затова те всяка вечер ходеха на лов. Носеха копие и лък и умело откриваха следите на разните животни, както и местата за водопой. Но макар че бяха неуморими и се връщаха в лагера късно вечерта, дълго не можаха да намерят нищо. Най-после видяха един лос и успяха да го обградят и да го убият. Същата нощ не се прибраха до зори. Запалили в гората огън и се наяли до насита. Не им се щеше да се разделят дори с малкия остатък от месото, който донесоха обратно в лагера.

Оттогава им потръгна в лова. Веселия Улф и Чернокос се включиха в хайките, а също и някои други. Орм съжаляваше, че не е довел със себе си две-три от огромните си хрътки — сега можеше чудесно да се възползува от техните услуги.

Една вечер Чернокос се върна тичешком в лагера. Изтощен и задъхан, крещеше да приготвят въжета и хора — сега вече щяло да има месо за всички. При тези думи моряците наскачаха до един. Ловците бяха успели да обградят и да убият пет доста едри животни в едно блато. Сега имаха нужда от много хора, които да ги изтеглят. Всички радостно се завтекоха натам и скоро извадиха на сухо цялото това хубаво месо. Животните приличаха на огромни брадати волове, но точно такива Орм никога не беше виждал. Двама от хората на Токе казаха, че били диви волове, каквито понякога имало близо до езерото Аснен във Веренд и че там ги почитали като свещени животни.

— Утре ще си дадем почивка и ще празнуваме — рече Орм.

Устроиха си такава гощавка, че никой нямаше от какво да се оплаче. Дивите волове, хвалени от всички заради качеството и вкуса на месото, се стопиха заедно с остатъка от бирата, която носеха от родината си.

— Не е беда, ако я изпием — успокои ги Орм. — И без това вече започва да вкисва.

— Щом пристигнем в града на полочаните — рече Споф, — ще можем да си купим медовина. Но не позволявай някой да те убеждава, че трябва да наченем бирата за теглене.

След като се съвзеха от гощавката и продължиха по курса, съдбата ги зарадва със силен попътен вятър и един цял ден те плаваха само на платна. Вече навлизаха в земи, където по брега все по-често се забелязваха следи от живот.

— Това е страната на полочаните — осведоми ги Споф — Но тях няма да ги видим, преди да стигнем до града. Тези, конто живеят из запустелите места наоколо, никога не приближават до реката, когато са предупредени, че идва кораб. Страхуват се да не попаднат в плен и да трябва да гребат, а после да ги продадат в робство из чуждите земи.

Споф им каза също, че тия полочани нямат други богове освен змиите — те живеели заедно с тях в колибите им. Но Орм изгледа Споф и отбеляза, че вече е пътувал по море и знае колко може да се вярва на тия истории.

Стигнаха до града на полочаните, който се наричаше Полотск. Беше доста голям, със защитени валове и огради от колове. Повечето мъже там ходеха голи, но не и жените. Малко преди това на всички им било заповядано да си платят данъка и вождовете на града наредили никой мъж да не облича дрехи, докато не изплати на Великия принц необходимата сума. Някои от тях сякаш изпитваха по-силно негодувание от останалите; казваха, че са платили данъка, но пак трябвало да ходят голи, защото не им останали дрехи — заложили ги, за да съберат парите. За да се подготвят за студения сезон, те предлагаха жените си срещу една здрава риза и дъщерите си за чифт обувки. Хората на Орм с удоволствие им станаха клиенти.

Вождът на града имаше шведска кръв и се казваше Фасте. Посрещна ги гостоприемно и развълнуван разпитваше за новини от родината. Беше много стар и години наред бе служил на Киевския принц. Жените в къщата му бяха полочанки, имаше и много деца. Когато се напиеше, предпочиташе да говори не на родния, а на техния език. Орм купи от него медовина, свинско и още много други неща.

Когато бяха готови да продължат пътя си, Фасте дойде да се сбогува и помоли Орм да вземе със себе си неговия писар, който трябвало да занесе в Киев един кош, пълен с глави. Обясни им, че Великият принц обичал градските вождове да му напомнят, че му служат усърдно. Винаги с удоволствие приемал доказателства за тяхната преданост — отрязаните глави на някои по-опасни престъпници. Напоследък станало трудно да се осигури безпрепятствен достъп до Киев и той не искал да пропусне такава чудесна възможност да изпрати своя подарък. Писарят беше млад мъж и живееше в Киев; освен главите носеше и една овча кожа, на която бяха написани имената на бившите им притежатели и се изброяваха всичките им престъпления.

След гостоприемството, което му оказа Фасте, на Орм му беше неудобно да откаже на молбата, макар че тя никак не му допадна. Главите събудиха у него неприятни спомени; веднъж вече бе получавал подобен подарък. Сети се също, че и собствената му глава бе продадена на крал Свен, макар сделката никога да не се осъществи. Затова той смяташе, че този кош сигурно ще им донесе нещастие. Хората му бяха на същото мнение. Освен това в тия летни горещини се усещаше, че главите вече понамирисват. Много скоро, след като отплаваха, екипажът започна да се оплаква от вонята им. Писарят седеше до коша и сякаш нищо не усещаше, но разбираше скандинавски и след известно време им предложи да го завържат за едно въже и да го теглят във водата. Всички се съгласиха. Стегнаха го здраво с въже и го прехвърлиха зад борда. Отново бяха опънали платната и се движеха бързо. Късно през деня изведнъж Чернокос се развика, че кошът се е развързал и е изчезнал.

— Най-добре ще направиш, писарю, да скочиш във водата и да си потърсиш съкровището. Ако пристигнеш без него, страх ме е, че може да ти се случи нещо лошо.

Макар че тази случка го раздразни, писарят не изглеждаше много притеснен. Обясни им, че овчата кожа е далеч по-важна — докато има нея, може да мине и без главите. Само девет са, а той е сигурен, че може да вземе на заем други от свои познати, които заемат високи служби в Киев. Винаги има много задържани престъпници, които очакват екзекуция.

— Учат ни да бъдем милостиви, следвайки примера на бога — добави той. — Затова се смята, че е добре да си помагаме, когато някой.изпадне в беда. А особена разлика между главите няма.

— Значи вие тук сте християни? — попита Орм.

— Да, в Киев — отвърна писарят. — Така ни заповяда Великият принц и ние мислим, че е най-добре да се съобразим с желанията му.

Стигнаха едно място, където две реки се събираха. Те трябваше да поемат по десния ръкав, който се наричаше Ула. Сега започна тежкото гребане. Течението тук стана по-силно, а реката — по-тясна. Често откриваха, че изобщо не се движат и трябваше да изтеглят кораба на брега и да го влачат. Налагаше се да се трудят усилено и продължително, дори най-силните измежду тях се поумориха; съжаляваха за времето, когато плаваха по Двина. Най-после стигнаха до едно място, където Споф нареди да издърпат кораба, макар че се движеха добре и денят едва бе започнал. Той им обясни, че това е големият преход по суша.

Тук земята бе осеяна с най-различни парчета дърво, останали от пътуващите моряци, които са се изкачвали или са слизали от брега — счупени талпи, трупи и нещо като грубо, изработени шейни. Някои от тях още можеха да се използуват, а останалото хората на Орм издялаха от повалените наоколо дървета. Издърпаха кораба на брега и след продължителна работа успяха да закрепят шейни и от двете страни на кила. Докато вършеха това, забелязаха как откъм гората се появиха неколцина мъже и колебливо се спряха да ги гледат. На Споф, изглежда, това му бе приятно; махна им, вдигна с ръка една чаша и извика единствените две думи от техния език, които знаеше: волове и сребро. Хората приближиха и приеха предложеното питие. Сега Орм успя да се възползува от услугите на писаря — служеше им за преводач. Те имаха волове, които можеха да им отстъпят срещу заплащане, но бяха само десет, а Споф искаше повече. Местните хора обясниха, че животните пасат навътре в гората, където са по-защитени от крадци и събирачи на данъци, но че за три дни могат да ги доведат. Искаха много малка такса за труда си, освен това предпочитаха да им платят с корабно платно вместо със сребро, защото жените им харесвали раираната тъкан, но настояваха за голям откуп, ако някой от воловете умре. Орм сметна претенциите им за разумни и обяви, че те са първите честни люде, с които се среща в това пътуване.

После всички мъже се захванаха със сечене и дърводелство. Скоро построиха широка талига с колелета от яки дъбови трупи. На нея натовариха специалната бира за теглене, привързаха бъчвите, както и повечето вещи от кораба.

След това, както бяха обещали, чужденците се върнаха с воловете и когато всичко бе готово, моряците впрегнаха два в талигата, а останалите — на кораба.

— Хубаво щеше да е — рече Споф, — ако имахме още шест. Както вървят нещата, може да се наложи и ние да се включим в тегленето. Все пак трябва да сме благодарни, че имаме и това, защото няма по-тежка задача от тази да преминеш с кораб големия преход по суша без помощта на волове.

След като започнаха да теглят, част от мъжете преминаха напред, за да чистят пътя и да махат падналите клони. След тях се движеше талигата. Водеха внимателно воловете, за да не счупят нещо; а когато колелетата запушиха, смазаха осите им със свинска мас и смола. После идваше ред на кораба. Във въжетата редом с воловете имаше впрегнати и доста мъже. Там, където пътеката се спускаше надолу или пък бе обрасла с мъх или трева, животните се справяха сами, но когато тя се изкачваше, хората също се напрягаха с всичка сила; налагаше се дори да слагат колела под шейната при по-неравен терен. Воловарите през цялото време говореха на животните, понякога им пееха и те не жалеха силите си; но щом някой от хората на Орм им проговореше, използувайки думите, с които вкъщи се обръщаха към воловете, те не реагираха — не разбираха какво им се казва. Това изненада моряците, явно животните бяха по-умни, отколкото предполагаха, по всичко личеше, че имат общи черти с човека — и те като него не можеха да разбират чужди езици.

Мъжете се изтощиха както от жегата, така и от усиления труд и непрекъснатата смяна на колела, но смело продължаваха напред. Въодушевяваше ги талигата отпред, пълна с хубава бира, затова полагаха всички усилия да не изостават. Още щом построиха лагера за нощуване, се развикаха шумно за бира, но Споф им отговори, че работата през този първи ден е била лека и медовината на Фасте им стига за награда. Недоволни, те си пийнаха от нея и бързо заспаха. Но наистина, както ги бе предупредил Споф, работата през следващия ден се оказа още по-напрегната. Преди да е отминал следобедът, много от мъжете се огънаха; но Орм и Токе ги окуражаваха, дори понякога също се включваха в тегленето, за да им вдъхват сили с примера си. Същата вечер Споф най-после обяви, че е дошло време да отворят специалната бира. Разпечатаха една от бъчвите и наляха на всеки по солидна доза. Макар вече да я бяха опитали във Ви в Готланд, мъжете единодушно твърдяха, че до този момент не са успели докрай да оценят достойнствата й и че заради нея си е струвало да се трудят така. Орм нареди да предложат същото количество и на воловарите. Те с удоволствие приеха и моментално се напиха; започнаха да пеят на висок глас — бяха свикнали само със своята лека медовина.

На третия ден стигнаха до едно много тясно и дълго езеро и задачата им се облекчи. Талигата и воловете продължиха по сушата, а кораба спуснаха във водата, както си беше с шейните. Гонени от лек бриз, те заплаваха надолу по езерото, докато стигнаха до отсрещния бряг. На един хълм недалеч от мястото, което избраха за лагеруване, бе разположено някакво село. В подножието му имаше тучни пасбища. Видяха, че прибират добитъка от паша, макар да беше още съвсем светло. Селото, което изглеждаше доста голямо, беше укрепено по странен начин — обградено бе с високи валове от пръст и камъни, но на места те се редуваха с ограда от грубо обработени трупи, която лесно можеше да се прехвърли.

Мъжете бяха в добро настроение — отдавна не помнеха толкова лек ден — и апетитът им за прясно месо се възбуди при вида на животните. Нито Орм, нито Олоф имаха желание да плащат за храна в сребро, смятаха това за съвсем ненужен разход след всичко, което трябваше да изтърпят дотук. Но много от мъжете не можеха да се въздържат; решиха, че независимо от всичко ще си доставят вечерята сами. Писарят на Фасте каза, че хората, които живеят по тези места, са от дивото племе дреговичи; те още не са платили данъците си, затова моряците могат да се държат с тях както си искат. Споф си спомни, че когато минавал оттук преди седем години, селото тъкмо се строяло; но тогава не видели никакъв добитък и не обезпокоили жителите му. Орм предупреди екипажа да не убива безпричинно хора от селото и да не взима повече добитък, отколкото е необходимо, за да задоволи нуждите си. Моряците обещаха и потеглиха. Синовете на Соне бяха най-нетърпеливи — откакто напуснаха река Ула, не бяха имали възможност да ловуват поради прекалено много друга работа.

Скоро след това в лагера пристигнаха и мъжете, които пътуваха по суша с талигата. Воловарите изпопадаха на земята от смях, като разбраха от писаря, че една група с тръгнала към селото, за да вземе оттам, животни. Орм и останалите се зачудиха какво толкова смешно има в това, а писарят, безуспешно се опитваше да измъкне от тях причината за веселието им. Те отвърнаха само, че съвсем скоро всичко ще им стане ясно, и отново се запревиваха от смях.

Изведнъж откъм селото се разнесоха писъци и викове и цялата група от похитители на добитък се появи на хълма — тичаха надолу със страшна скорост, колкото ги държат краката. Размахваха ръце над главите си и крещяха с все сила, макар че наоколо им не се виждаше нищо друго. Двама или трима дори се проснаха на земята и останаха там, търкаляйки се във всички посоки. Останалите дотичаха до езерото и се бухнаха във водата.

Всички от лагера се бяха втренчили в тях изумени.

— Да не би дяволи или пък духове да ги преследват? — запита Орм.

— Мисля, че са пчели — отвърна Токе.

Явно той беше прав и сега всички избухнаха в смях по примера на воловарите, които още от самото начало знаеха как стоят нещата.

Бегълците трябваше да постоят доста време, потопени в езерото, подавайки само носовете си над повърхността, докато най-накрая пчелите се отегчиха от това занимание и се оттеглиха. Мъжете се дотътриха бавно в лагера, омърлушени и с подути лица, и седяха начумерени и мълчаливи — смятаха, че не им прави чест така безславно да бягат от някакви пчели. Но най-лошото бе, че трима от тях лежаха мъртви там, където бяха паднали на хълма: двама от хората на Олоф Пъстрата птица и един от синовете на Соне. Всички скърбяха за тях — добри другари бяха. Вечерта Орм нареди да отпуснат пак от хубавата бира, за да почетат паметта им и да поободрят духа на останалите ужилени.

Сега воловарите започнаха да разказват за дреговичите, а писарят превеждаше.

Това племе, обясниха те, било по-хитро от другите и открило начин да живее мирно в селото си. Имали множество рояци от пчели. Те живеели в дънерите на дьрветата, образуващи част от защитните им укрепления. Щом някой непознат минел покрай тези дървета или се опитал да се изкатери по тях, пчелите го жилели жестоко. Мъжете са имали късмет, добавиха те, че: са се опитали да нападнат селото през деня, защото нощем щели да пострадат много повече. Пчелите пазели селото само денем, защото спели през нощта; затова умните дреговичи се снабдили и с мечки, които били уловени още като малки, а после дресирани и гледани добре. Ако нощем се появявали крадци, те пускали мечките да ги премажат и изпотъпчат, а после животните се връщали при господарите си и получавали за награда пити мед. Затова никой не смеел да влезе в селата на дреговичите, дори важните служители, които събирали данъка на Великия принц.

Останаха и на следващия ден, за да погребат мъртвите. Някои искаха да си отмъстят и да хвърлят в селото запалени главни, но Орм им забрани категорично — никой не бе вдигнал ръка срещу тези, които загинаха, сами си бяха виновни. Най-тежко пострадалите от ужилване бяха в окаяно състояние — не можеха изобщо да се движат. Но воловарите отидоха до селото и застанали на известно разстояние, извикаха нещо на неговите обитатели. След малко се върнаха в лагера. Водеха със себе си три стари жени. Те огледаха пострадалите и сложиха върху подутините им някакъв мехлем, състоящ се от змийска мас, майчино мляко и мед, всичко, това примесено с лечебни билки. Скоро мъжете се почувствуваха по-добре. Орм даде на жените бира и сребро. Те пиха жадно, не оставиха и капка в чашите и му благодариха най-смирено за среброто. Писарят поговори с тях; те го изгледаха с любопитство, поклониха се и си тръгнаха обратно.

После от селото дойдоха неколцина мъже; водеха три свине и два млади вола. Писарят излезе да ги поздрави, но те го избутаха и се отправиха към Орм и Олоф. Започнаха да говорят възбудено. Писарят стоеше и ги слушаше, после изведнъж нададе вик и се скри в гората. Никой друг освен воловарите не ги разбираше, но те пък знаеха по няколко скандинавски думи. С жестове успяха да обяснят на Орм, че селяните искат да му подарят, животните при положение, че им предаде писаря; щели да го оставят на мечките, защото ненавиждали всичко, което е свързано с Великия принц. Орм не можеше да удовлетвори молбата им, но ги почерпи с бира и купи животните със сребро, така че се разделиха като приятели. По-късно същия следобед в лагера дойдоха още няколко старици с големи пити сирене, които размениха за солидно количество бира. Мъжете, вече започнали да пекат месото, бяха много доволни — смятаха, че всичко е минало по-добре, отколкото са очаквали. Единствено съжаляваха, че посетителките им не са в по-друга възраст, но дреговичите не пускаха младите девойки извън селото.

Някъде вечерта писарят излезе от скривалището си и се промъкна обратно в лагера, примамен от уханието на печеното. Замоли Орм веднага да се махат от тия диви племена — Великият принц щял да бъде уведомен за тяхното държане.

Продължиха пътя си и стигнаха до някакво езеро, много по-голямо от това, което бяха напуснали; после, на седмия ден от прехода им по суша, наближиха една река, която Споф нарече Реката на бобрите, а воловарите — Березина. Луда радост настъпи сред моряците, когато я съзряха. Тук те изпиха последните остатъци от бирата за теглене — най-тежката част от пътуването вече беше зад гърба им.

— Но няма да имаме никаква бира за обратния път — предупреди ги Орм.

— Вярно — рече Споф, — но тя би ни била нужна само в началото. Хората са като конете — веднъж като им обърнеш главите в посоката, която води към дома, вървят, без да ги пришпорват.

Платиха на воловарите дори повече, отколкото им бяха поискали. Такъв си беше Орм — свидлив към търговците, защото според него в болшинството си те бяха по-лоши и от крадци. Но не се пазареше с хората, които му служеха добре. Освен това сега се чувствуваше много по-близо до българското злато. Воловарите му благодариха за щедростта и преди да си тръгнат, заведоха Споф и Токе в едно село. Там ги свързаха с някакви хора, готови да им дадат под наем волове за обратния път. Орм нареди на хората си да изкопаят скривалище, в което заровиха колелата и шейната, докато отново им дотрябват. Бяха изхабили три шейни по време на дългия преход. Талигата той взе със себе си — смяташе, че може да му потрябва, когато стигнат при бентовете.

Отплаваха надолу по реката; минаваха покрай рибарски колиби и боброви леговища, радостни, че сега пътят им е лек. Водите изглеждаха блестящо черни между потъналите в зеленина широколистни дървета. Моряците смятаха, че рибата в тази река има много по-приятен вкус от онази, която ловяха в Двина. Нямаше нужда от много гребци, повечето от тях си почиваха — спокойни и доволни си разказваха разни истории и се чудеха дали цялото им пътешествие няма да се размине без бой.

Реката ставаше все по-широка; накрая водите й се вливаха в Днепър. Орм и Токе твърдяха, че и най-големите реки в Андалусия не могат да се сравняват с него, а Олоф Пъстрата птица смяташе, че Дунав е най-голямата река в света. Споф пък твърдеше същото за Волга и им разказа много истории за пътешествията си по нея.

Срещнаха четири кораба, които се бореха с насрещното течение. На тях плаваха търговци от Бирка, които се връщаха от Крим, и размениха с тях няколко думи. Бяха много уморени и казаха, че в търговията им провървяло, но обратният път ги измъчил. Наложило се да се бият при бентовете и загубили много хора. Печенегите настъпили от запад и повели война с всички, които срещнали по пътя си. Сега се опитвали да спрат цялото движение по реката. Предупредиха ги, че е неразумно да се пътува на юг от Киев, преди печенегите да напуснат реката и да се завърнат в източните пасбища. Тази новина обезпокои Орм; след като се разделиха с търговците, той потъна в дълбок размисъл.