Франс Бенгтсон
Червеният змей (19)

Първа глава: КАК ОРМ СИ ПОСТРОИ КЪЩА И ЦЪРКВА И КАКВИ ИМЕНА ДАДОХА НА ЧЕРВЕНОКОСИТЕ МУ ДЪЩЕРИ

Изминаха три години, откакто Орм продаде бащината си къща във Възвишението, за да избяга от гнева на крал Свен, и измина мъчителния преход до граничните области с цялото си домакинство, жена си, майка си, прислугата и дребничкия свещеник; с конете, добитъка и всичкото сребро и ценностите, които бяха успели да натоварят върху животните. Стопанството, което Аса наследи от баща си, се наричаше Грьонинг; но от няколко години насам бе занемарено. Представляваше порутена сграда с надвиснали покриви и тревясали ниви, чиито единствени обитатели бяха престарелият, немощен управител и жена му, заедно с ято измършавели гъски. Орм съвсем не бе ентусиазиран, като видя мястото; смяташе, че не е подходящ дом за мъж с неговото достойнство, а още по-малко за дъщерята на крал Харалд. Аса се щураше напред-назад, разплакана и нещастна, призоваваше Господ и сипеше какви ли не обиди по адрес на възрастната двойка. Не бе идвала в тази къща от моминството си, когато баща й, преди да го убият заедно с двамата му синове заради някаква разпра, живееше тук, потънал в богатство и благополучие.

Но Юлва беше доволна; казваше, че тук ще са в безопасност, далеч от крал Свен и главорезите от свитата му.

— Ако се окаже, че си толкова добър в строителството, колкото в боя и на кораба — успокои го тя, — ще се чувствувам тук доста добре.

Първата зима прекараха мизерно, почти нямаше храна за хората и за животните, а съседите ги гледаха с недоверие. Орм изпрати неколцина мъжаги при един от стопаните на областта, Гудмунд от Уваберг, когото наричаха още Гудмунд Гръмотевицата, известен като богат и войнствен мъж — искаше да купи от него сено и хмел; но те се върнаха с празни ръце. Набързо ги бяха отпратили — явно Гудмунд смяташе, че един новопристигнал заселник, при това последовател на Христа, не заслужава вниманието му. Орм оседла коня си и тръгна заедно с Едноокия Рап и още трима смели мъже. Пристигнаха в Уваберг малко преди разсъмване. Влизането в къщата не го затрудни особено; измъкна тана от леглото му, изнесе го през собствената му врата и го провеси, вързан за единия крак, над собствения му кладенец. През това време Рап и останалите застанаха с гръб към портата, за да не ги безпокои никой, докато разговарят. След кратко разискване, което проведоха над отвора на кладенеца, двамата се споразумяха Орм да получи необходимите му сено и хмел на разумна цена. Тогава той го обърна обратно и го изправи на крака, доволен, че е успял да уреди сделката, без да се наложи да използува сила.

Гръмотевицата беше много ядосан, но и не по-малко респектиран от Орм; а най-голяма беше изненадата му, че е още жив.

— Да знаеш, че съм опасен — каза той, — макар да не съм едър като теб. Затова може да мине време, докато изпиташ на гърба си отмъщението ми. Никой не би се осмелил да ме остави жив, след като се е отнесъл с мен по този начин. Дори не знам дали аз самият бих посмял да го сторя, ако бях на твое място. Но възможно е умствените ти способности да не отговарят на физическата ти сила.

— По-мъдър съм от теб — отговори Орм. — Аз вярвам в Христа, следователно притежавам освен своята и неговата мъдрост. Той проповядва, че човек трябва да е добър към ближните си дори когато те му създават неприятности. Затова, ако си разумен, ще коленичиш и ще му благодариш — кладенецът май беше от дълбоките. Но ако искаш да сме врагове, скоро ще откриеш, че мъдростта ми има още много проявления; заставал съм и срещу по-опасни противници от теб и досега никой не е успял да ми направи нищо.

Гудмунд се оплака, че ще стане обект на присмехулни забележки заради унижението, на което го подложиха, и че от това доброто му име ще пострада; а и кракът му е разтегнат и го боли — нали е трябвало да държи тежестта на цялото му тяло, увиснало над кладеница. В същото време му известиха, че един от хората му, който се беше хвърлил с меч срещу Орм, когато изнасяше Гудмунд от къщата, бил със счупено рамо и сега жените се грижели за него. Причина за това бил ударът на Рап, нанесен с опакото на брадвата. Тогава Гудмунд попита какво отношение биха взели Орм и Христос по този въпрос и дали не смятат, че такова съчетание от телесна повреда и обида заслужава някакво обезщетение.

Орм се замисли. Накрая отговори, че мъжът със счупеното рамо сам си е виновен и за него няма да даде нищо

— Късмет е имал глупакът — рече той, — че Рап е не по-малко набожен от мен и спазва християнските принципи; иначе сега нямаше да има нужда да се грижат за него. Трябва да е щастлив, че се е отървал толкова леко. Но смятам, че имаш право за претърпяната обида и физическа болка и ще ти дам известна компенсация. Ела с мен, ще те заведа при един благочестив доктор, който живее с нас в Грьонинг. Той е най-изкусният лечител на света и бързо ще изцери крака ти; толкова е свят, че, уверявам те, след това болният ти крайник ще е по-здрав от другия. Нещо повече, ще се прославиш и ще се издигнеш в очите на хората, когато се разчуе, че за теб се е грижил човекът, който е бил дълго време придворен лечител на крал Харалд и го е избавил от най-различни болести.

Спориха доста по този въпрос и накрая Гудмунд се съгласи да придружи Орм обратно в Грьонинг. Там отец Вилибалд сложи върху крака успокояващи балсами и го стегна в превръзки, а в това време Гудмунд възбудено го обсипваше с въпроси за крал Харалд; но когато свещеникът се опита да му разкаже за Христа и преимуществата на покръстването, той се разбесня и му нареди да си затваря устата. Започна да крещи, че ако се разчуе как е станал жертва на тия глупости, репутацията му ще пострада много повече, отколкото когато съседите научат, че е висял над кладенеца — никога няма да престанат да му се смеят. Толкова по-зле, продължаваше да гърми той, че съществуват хора, които имат толкова ниско мнение за ума му, та се опитват да го баламосват с такива празни дрънканици.

На раздяла, след като Орм му плати за сеното и хмела, той каза:

— Не искам да има кръвна вражда между двете семейства; но ако ми се представи възможност да си отмъстя за оскърблението, бъди сигурен, че няма да я пропусна. Може да мине много време, докато тя се появи, но аз имам добра памет.

Орм го погледна и се усмихна.

— Знам, че си опасен — промълви той. — Ти самият ми го каза. Все пак не мисля, че твоята клетва ще ме накара да будувам нощем. Но ти заявявам, че ако се опиташ да ми причиниш зло, ще те покръстя, дори ако трябва да те държа насила не за краката, а за ушите.

Отец Вилибалд бе потиснат заради неуспешния опит да спечели Гудмунд — беше уверен, че работата му на север е обречена на провал. Но Юлва го успокояваше, че нещата ще тръгнат по-добре, след като издигнат църквата. Орм отговори, че се надява скоро да изпълни обещанието си, но сега най-голямата му грижа е да построи къща и се зарече да се захване с това незабавно. Изпрати двама от хората си в гората да отсекат дървета, да г.и окастрят и да ги довлекат на място; после сам ги няряза с брадвата си. Подбираше много внимателно дървото, използуваше само дебели и безупречни трупи. Заяви, че иска хубава и солидна къща, а не просто някаква горска колиба. Имотът на Аса обхващаше земята, заключена от завоя на реката, и бе защитен от три страни с вода; земята беше здрава и не бе застрашена от наводнения. Имаше място да построи всичко, което си поиска, и работата така му хареса, че колкото повече напредваше, толкова по-амбициозни ставаха плановете му. Постави в къщата вградено огнище от отдушник с плъзгащ се капак за изпускане на дима, какъвто бе видял в двореца на крал Харалд, а покрива направи от обелени ясенови фиданки, покрити със слой брезова кора и дебели чимове. После построи пивоварна, навес за добитъка и склад — много просторни и по-хубави от всички, които беше виждал в този район; накрая, когато ги завърши, заяви, че най-важните постройки са готови и скоро може да помисли и за църквата.

Същата пролет дойде време Юлва да ражда. Аса и отец Вилибалд се грижеха много за нея; имаха куп неща за правене и във възбудата си един през друг се надпреварваха да не оставят нищо недовършено. Юлва пищеше ужасно, кълнеше се, че предпочитала да отиде в манастир и да стане монахиня, отколкото да трае тия болки; но отец Вилибалд сложи разпятието на корема й и зашепна молитви. Накрая всичко мина добре — родиха се близнаци. Бяха две момичета и отначало Аса и Юлва се разочароваха; но когато ги сложиха на коленете на Орм, той нямаше от какво да се оплаче. Всички намираха, че плачат и ритат така енергично, сякаш са момчета; и след като веднъж Юлва прие факта, че са момичета и нищо на света няма да ги промени, тя също се развесели и обеща на Орм следващия път да му роди син. Скоро стана ясно, че и двете ще бъдат червенокоси. Орм се страхуваше да не би това да им донесе нещастие; твърдеше, че щом като са наследили цвета на косата му, има вероятност да му заприличат и в лицето, а не иска да им предаде такова наследство. Но Аса и Юлва го накараха да се откаже от тия лоши предсказания; няма причини, уверяваха го те, да предполага, че ще приличат на него, а за едно момиче в никакъв случай не е недостатък да се роди червенокосо. Повдигна се въпрос какви имена да им дадат. Орм настоя едното да се казва Одню, на баба му по майчина линия, и това достави голямо удоволствие на Аса.

— Но сестра й трябва да наречем на някой от вашето семейство — обърна се той към Юлва. — Ти сама избери името.

— Трудно е да се каже кое ще й донесе най-много щастие — отговори тя. — Майка ми е била пленена по време на война и умря, когато бях на седем години. Казваше се Людмила и беше дъщеря на един вожд на оботритите; насила я отвлекли в деня на сватбата й. Всички, които са ходили по тези земи, твърдят, че най-подходящият момент да нападнеш оботритите или което и да е племе на венедите е, когато празнуват някоя голяма сватба — щом се напият, те губят умение да си служат с оръжието, а наблюдателните им постове заспиват, тъй като медовината, която варят за такива случаи, е много силна. Тогава всеки може без особени усилия да заграби богата плячка, скъпоценности и млади девойки. Не съм виждала по-красива жена от майка ми. А баща ми все казваше, че е имала голям късмет, макар да е умряла рано, защото е останала негова любима съпруга в продължение на три години; а за една робиня от тия земи не било малко благоволение да я допуснат до леглото на краля на Дания и да му роди дъщеря. Но самата тя вероятно бе на друго мнение, защото след смъртта й чух робините да шепнат как наскоро след пристигането й в Дания се опитала да се обеси. Според тях причината била, че когато я помъкнали към корабите да я отвлекат, тя видяла как убиват младоженеца пред очите й. Обичаше ме много; но не зная дали ако кръстим детето на нея, това ще му донесе късмет.

Аса твърдеше, че трябва да се откажат от името, защото няма по-голямо нещастие от това да бъдеш отвлечен от чужденци и ако детето носи името на баба си, може да го сполети нейната съдба.

Но Орм отсече, че това не урежда въпроса.

— Аз също бях откраднат от войници — добави той, — но не смятам, че това ми донесе нещастие; ако не се беше случило така, нямаше да стана такъв, какъвто съм сега, нямаше да спечеля меча и огърлицата, нито пък Юлва. А ако крал Харалд не беше отвлякъл Людмила, нямаше да съществува дъщеря му, с която делим едно легло.

Трудно им беше да вземат решение; от една страна, Юлва силно желаеше да обезсмърти името на красивата си и добродетелна майка, но, от друга — не искаше да изложи дъщеря си на риска да бъде отвлечена от смаландците или някои други диви племена. Когато отец Вилибалд чу спора им, веднага заяви, че Людмила било чудесно и много щастливо име, носела го една благочестива принцеса, която живеела в страната Моравия по времето на стария император Ото. Така решиха да кръстят детето Людмила; всички в семейството предсказваха безоблачно бъдеще на момичето с толкова странно име — не го бяха чували никога досега.

Под акомпанимент от силен плач отец Вилибалд кръсти двете деца веднага щом заякнаха достатъчно. Те растяха бързо, бяха много здрави и скоро започнаха да тупуркат по пода заедно с огромните ирландски кучета, които Орм бе довел със себе си от Сконе; или пък да се бият заради куклите и животните, които Рап и свещеникът дялаха за тях от дърво. Аса беше луда за близначките и проявяваше към двете далеч по-голямо търпение, отколкото към кой да е друг член на семейството. А Орм и Юлва понякога не можеха да решат коя от тях е по-упорита и по-палава. Непрекъснато напомняха на Людмила, че носи името на светица, но това не се отразяваше видимо върху поведението й. Двете деца се разбираха добре помежду си, макар понякога да се стигаше до скубене на коси; и когато наказваха едната с шляпване по дупето, другата стоеше наблизо и ревеше точно толкова пронизително, колкото и провинилата се палавница.

Рано през лятото на следващата година Орм довърши църквата си. Построи я на брега, при завоя на реката, така че да прикрива останалите сгради откъм водата. Направи я толкова голяма, че вътре можеха да седнат шестдесет души, макар че и представа нямаше откъде ще се съберат тия хора. После издигна яки защитни стени в основата на своя полуостров и постави отгоре ограда от колове със здрава порта по средата. Колкото повече строеше, толкова по се страхуваше за къщата си, искаше да се подготви за евентуално нападение от крадци или от главорезите, които крал Свен би могъл да изпрати при тях.

Когато работата приключи, Юлва му роди син за най-голяма радост на всички в къщата. Аса предположи, че това е божия отплата заради църквата, която бяха построили. Орм се съгласи, че най-вероятно тази е причината за щастливото събитие.

Новороденото имаше безупречна физика и още от момента на раждането си — железни дробове. Всички смятаха, че без съмнение е предопределено за вожд — във вените му течеше кръвта на крал Харалд и на Ивар Широката прегръдка. Когато за пръв път го показаха на баща му, той свали Синия език от куката на стената, извади го от ножницата и сложи на върха на острието му малко брашно и няколко зрънца сол. Аса внимателно приближи главата на детето до меча, докато устните и езикът му докоснаха бащиния дар. Отец Вилибалд намръщено наблюдаваше церемонията. Прекръсти бебето и каза, че този езически обичай, според който едно новородено влиза в допир със смъртоносно оръжие, е греховен и не трябва да се поощрява.

Но никой не се съгласи с него; дори Юлва, още отпаднала и изтощена, весело се провикна от леглото си, че неговите аргументи са безсмислени.

— Такъв е обичаят да се посвещават деца от благородно потекло — рече тя, — за да станат смели водачи и да презират опасностите — носи им късмет с оръжието и умение да си служат добре с думите. Не мога да повярвам, че Христос, след всичко, което си ни разказвал за него, е бог, който би имал нещо против едно дете да получи такива дарове.

— Това е обичай, който тачим от години — добави Орм, — а прадедите ни са били мъдри хора, независимо че не са познавали Христа. И аз съм близал върха на меча при първото ми хранене и мисля, че синът ми, внукът на крал Харалд, трябва да започне живота си не по-зле от мен.

Така приключи спорът, макар отец Вилибалд тъжно да клатеше глава и да мърмореше, че дяволът още владее тия северни земи.