Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Bad Place, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

56

Без повече да се бои от допира на Франк, Боби го грабна с две ръце за якето и го блъсна назад в прозореца.

— Нали го чу, Франк? Не бягай. Този път не бягай или ще се вкопча за теб и няма да те пусна. Ще вървя с теб навсякъде, ей Богу, ще съжалиш, че не си подложил глава в чинията на Канди вместо в моята. — Пак блъсна Франк, за да засили думите си и дочу зад себе си тихия, разбиращ смях на Лорънс Фогърти.

Видя ужаса и объркването в очите на своя клиент и осъзна, че заплахите няма да постигнат желания ефект. Всъщност заплахите само можеха да ужасят Франк до такава степен, че да го накарат да избяга, въпреки евентуалното му желание да помогне на Джули. И още по-лошо, като прибягна до насилие още в началото, Боби се отнесе към Франк не като към човек, а като към къс месо и по такъв начин потвърди неприемливите житейски правила на стария лекар. Тази мисъл му се стори също толкова непоносима, колкото мисълта, че може да загуби Джули.

Боби пусна Франк.

— Извинявай. Чуваш ли, извинявай, направо откачих.

Загледа се в очите на другия. Търсеше някакви признаци, че в увредения мозък е останал достатъчно интелект, за да се споразумеят. Видя страх — бездънен и ужасяващ. Видя също самота, от която му се доплака. Видя още безпомощност, която му напомни за изражението на Томас понякога при екскурзиите им извън „Чиело Виста“, „навън в света“, както се изразяваше той.

Притеснен от мисълта, че две от петнайсетте минути на Канди може би вече са минали и в същото време преизпълнен от отчаян стремеж да запази самообладание, Боби пое дясната ръка на Франк, обърна я с дланта нагоре и се насили да докосне мъртвата хлебарка, вплетена в меката бяла плът. Насекомото беше твърдо и остро на пипане, но Боби положи върховни усилия да не прояви отвращението си.

— Боли ли те, Франк? Буболечката е преплетена със собствените ти клетки, не те ли боли?

Франк продължително го изгледа, после поклати глава. Не.

Насърчен от началото на диалога, колкото и да бе скромно, младият мъж леко докосна дясното слепоочие на Франк и усети издутините от скъпоценните камъни под кожата като слепи циреи или тумори.

— Така боли ли? Усещаш ли болка?

— Не.

Сърцето на Боби заби от вълнение, защото бе успял да получи отговор.

От джоба на джинсите извади сгъната салфетка и внимателно попи слюнката, която все още лъщеше по брадичката на Франк.

Клиентът му примигна и като че по-добре фокусира погледа си.

Иззад Боби, все още седнал на кожения стол до писалището, може би с чаша бърбън в ръката и почти сигурно с убийствено самодоволна усмивчица, се обади Фогърти:

— Остават дванайсет минути.

Детективът не му обърна внимание. Без да изпуска от очи клиента си и с пръсти върху слепоочието му, той прошепна:

— Никак не ти е било лесно, нали? Бил си нормалният, най-нормалният и като дете винаги си искал да не се отличаваш от другите в училище, нали, за разлика от сестрите и брат ти. Трябвало е да мине доста време, за да разбереш, че мечтата ти никога няма да се сбъдне и винаги ще се отличаваш, защото колкото и да си бил нормален в сравнение с другите от семейството, все пак си от онзи проклет дом, от онова гнездо, което те е осъдило завинаги да си отделен от останалите. Те може и да не са забелязвали мъката ти и да не са подозирали за мрачните ти спомени, но нали ти си ги знаел и помнел. Чувствал си се недостоен заради ужасите в семейството. От друга страна и вкъщи си бил изолиран, бил си прекалено нормален за там, прекалено чувствителен за кошмарите. Затова цял живот си бил самотен.

— Цял живот — повтори Франк. — И вечно ще бъде така.

Сега нямаше да изчезне. Боби беше готов да се закълне.

— Франк, не мога да ти помогна. Никой не може. Това е жестоката истина, но не искам да те лъжа. Не се каня да те придумвам или да те заплашвам.

Франк не каза нищо, но и не отвърна очи от него.

— Единственото, което мога да направя за теб, е да ти покажа как най-после можеш да осмислиш живота си, да му сложиш край с определена цел и с достойнство и може би да намериш покой в смъртта. Имам идея как би могъл да убиеш Канди и да спасиш Джули. Ако успееш, ще си отидеш като герой. Нали ще дойдеш с мен, Франк, чуваш ли, нали няма да оставиш Джули да умре?

Франк не каза „да“, но и не възрази. Боби реши да се възползва от липсата на отрицателен отговор.

— Трябва да вървим. Но не се опитвай да се телепортираш до къщата, защото пак ще изгубиш контрол и ще започнеш безкрайни прескачания до къде ли не. Ще идем с моята кола. Можем да стигнем за пет минути.

Сетне хвана клиента си за ръка. Нарочно избра ръката с хлебарката с надеждата, че Франк ще си спомни за отвращението му от такива гадини и ще оцени превъзмогването като признак на искреност.

Двамата тръгнаха към вратата.

Фогърти се надигна от стола и каза:

— Нали знаеш, че си се запътил към смъртта си.

Без да се обръща назад, Боби отвърна:

— На мен пък ми се струва, че вие сте сторили същото още преди години.

Двамата с Франк излязоха под дъжда. Докато се качат в колата, се измокриха целите.

Боби седна зад волана и погледна часовника си. Оставаха по-малко от осем минути.

Зачуди се защо повярва на Канди, че ще спази петнайсетте минути, защо е толкова уверен, че лудият още не е прегризал гърлото й. После се сети какво му беше казала веднъж: „Скъпи, докато дишаш, любимата ти ще живее.“

Канавките преливаха. Внезапен вятър понесе косо дъждовните струи и ги превърна в сребърни нишки.

Докато се движеха по измокрените от бурята улици и завиха на изток по Пасифик Хил Роуд, Боби обясни на Франк как чрез саможертва може да отърве света от Канди и да прекрати злото, произлязло от майка му — също както се бе опитал, но не беше успял, с вдигането на брадвата срещу нея. Идеята беше съвсем проста. Повториха я няколко пъти, въпреки че имаха само няколко минути, преди да спрат пред ръждясалата желязна врата.

Франк не отговаряше на казаното от Боби. Не беше ясно дали е разбрал какво се иска от него и дали изобщо е чул. Гледаше право напред с отворена уста. Главата му от време на време се люшваше в такт с чистачките, сякаш Франк се взираше в полюшващия се на златна верижка кристал на Джаки Джакс.

Излязоха от колата, минаха през портата и стигнаха до жалката къща. Оставаха по-малко от две минути до определения краен срок. Боби беше принуден да продължи, осланяйки се само на вяра!

 

 

Когато Канди я доведе в мръсната кухня, хвърли я на един стол до масата и я пусна, Джули веднага бръкна под кадифеното сако за револвера в кобура под рамото. Канди обаче се оказа прекалено бърз и го дръпна от ръката й, като й счупи два пръста.

Болката беше непоносима и засилваше неприятното усещане от охлузената шия заради безмилостното му отношение в дома на Фогърти, но Джули нито извика, нито се оплака. Напротив, щом похитителят й се обърна с гръб, за да хвърли револвера в по-далечно чекмедже, тя скочи от стола и хукна към вратата.

Канди я хвана, вдигна я във въздуха, завъртя я и я тръшна на кухненската маса толкова силно, че тя едва не припадна. Приближи лице до нейното и изсъска:

— Сигурно ще си вкусна като жената на Клинт. Иска ми се цялата жизненост във вените ти, цялата ти енергия да бликнат в устата ми.

Опитите й да се съпротивлява и да бяга се дължаха едновременно на смелост и на страх, породен от преживяното дематериализиране и повторно материализиране. Искаше й се това никога вече да не се повтори. Сега страхът се удвои, защото устните му се доближиха на един-два пръста разстояние от нейните и смрадливият му дъх опари лицето й. Неспособна да откъсне поглед от сините му очи, Джули си помисли, че Сатаната има точно такива очи — не тъмни като греха, не червени като пламъците в ада, не изпъстрени с точици, а поразяващо и красиво сини и все пак лишени от всякаква милост и състрадание.

Ако цялата човешка жестокост още от незапомнени времена можеше да се концентрира само в един човек, ако цялата кръвожадност, насилието и грубата сила на човешкия род можеха да се въплътят в една чудовищна фигура, сигурно тя щеше да прилича на Канди Полард тъкмо в този миг. Когато накрая той се дръпна от Джули като навита на кълбо змия, неохотно отказала се от намерението да нападне, смъкна я от масата и пак я тръшна на стола, Джули се сви от уплаха може би за пръв път през живота си. Знаеше, че при по-нататъшна съпротива той веднага ще я убие и ще изпадне в канибалски изстъпления.

Следващите му думи я поразиха:

— По-късно, когато свърша с Франк, ще ми кажеш откъде Томас се бе сдобил със своята сила.

Джули бе толкова уплашена от него, че с мъка проговори.

— Сила ли? Какво искаш да кажеш?

— Той беше единственият извън нашето семейство. Наричаше ме Лошото нещо. И все се мъчеше да ме следи телепатично, защото знаеше, че рано или късно моята и твоята пътека ще се пресекат. Как имаше такива способности, след като не беше роден от девствената ми майка? После ще ми обясниш.

Джули седеше потресена. Нямаше сили да се разплаче или да се разтрепери. Като че се намираше в центъра на урагана, където цари измамно спокойствие. Държеше ранената си ръка с другата и се мъчеше да осмисли чутото. Томас? Надарен със свръхестествени способности? Не излизаше ли, че въпреки непрекъснатите й грижи за него, донякъде също се е грижел за нея?

От предната част на къщата дочу странен звук. Миг след това една през друга в кухнята влетяха най-малко двайсет котки.

Сред тях се появиха близначките Полард — дългокраки и боси, едната с шорти и червена тениска, другата по шорти и бяла тениска. Имаха гъвкави мускули като котките, бяха бледи като призраци, но без следа от отпуснатост или мекота. Бяха стройни и жизнени, изпълнени с енергия като свити пружини. Също както котки, привидно отпуснати на припек. В известен смисъл изглеждаха ефимерни и в същото време земни и силни, подчертано чувствени. Сигурно присъствието им в къщата беше повишило неестественото напрежение у брат им, който бе двойно мъжествен в тестисите, но му липсваше жизненоважният отдушник.

Двете се приближиха до масата. Едната се загледа в Джули, докато другата се вкопчи в сестра си и не пожела да срещне погледа й. Смелата се обади:

— Да не си приятелката на Канди?

Във въпроса несъмнено прозираше присмех над брат й.

— Затваряй си устата — нареди й Канди.

— Ако не си му приятелка — продължи смелата с мек като шумоляща коприна глас, — можеш да дойдеш горе с нас. Имаме си легло, котките няма да имат нищо против и май ще ми харесаш.

— Да не си посмяла да говориш така в майчината ти къща — изрева Канди.

Гневът му беше истински, но Джули забеляза, че е доста обезпокоен от сестра си.

Двете жени, дори срамежливата, всъщност излъчваха нещо диво, сякаш биха направили всичко, каквото им хрумне, дори и най-невъобразимото, без никакви задръжки или ограничения.

Уплашиха я почти колкото Канди.

Някой силно почука на входната врата на изоставената къща и звукът се открои сред плющенето на дъжда върху покрива.

Котките дружно се стрелнаха от кухнята по коридора към предната врата и след по-малко от минута се върнаха, придружавайки Боби и Франк.

 

 

На прага на кухнята Боби усети безкраен прилив на благодарност към Бога и дори към Канди, когато видя Джули жива. Беше измъчена, обзета от страх и болка, но никога не му беше изглеждала толкова красива.

Но и никога толкова смирена или несигурна в себе си. Въпреки неудържимия изблик на бушуващи емоции, младият мъж намери сили и за искрица тъга и гняв.

Без да губи надежда, че Франк ще го послуша, беше подготвен да използва оръжие, ако се случеше най-лошото или ако му се отдадеше неочаквана възможност. Но щом влезе в кухнята, лудият му заповяда:

— Извади револвера от кобура и изпразни пълнителя.

При появата на Боби Канди бе минал зад гърба на Джули и сега я държеше с една ръка за гърлото с хищно разперени пръсти. С нечовешката си сила несъмнено можеше да я разкъса за една-две секунди, въпреки че ръката му само напомняше за граблива птица.

Боби измъкна револвера „Смит и Уесън“ от кобура под рамото и го подаде така, че да не остави никакво съмнение в решението да не го използва. Отвори барабана и изсипа петте патрона на пода. После сложи оръжието на най-близкото шкафче.

Въодушевлението на Канди Полард растеше всеки миг, откакто бяха влезли Франк и Боби. Пусна Джули, отдалечи се от нея и впи тържествуващ поглед във Франк.

Доколкото Боби можеше да прецени, изгарящият поглед бе напразен. Франк стоеше с тях в кухнята, но не беше там. Дори и да виждаше какво става и да разбираше значението, нищо от поведението му не го издаваше.

Канди посочи пода пред краката си и заповяда:

— Ела тук и падни на колене, майцеубиецо!

Котките избягаха от тази част на напукания линолеум, която лудият посочи.

Близначките стояха неподвижни, но нащрек. Боби се сети, че котките се преструват на безразлични по същия начин и само наострените уши показват истинското им състояние. Интересът на Вайълет и Върбина се издаваше от пулсиращите слепоочия и почти неприлично щръкналите зърна на гърдите под тениските.

— Казах да дойдеш и да паднеш на колене — повтори Канди. — Или ще предадеш единствените хора, които някога са си мръднали пръста да ти помогнат през последните седем години? Коленичи или ще убия и двамата Дакота още сега.

Страховитото присъствие на Канди говореше не за психопат, а за истински свръхестествено същество. Сякаш цял легион нечовешки сили се проявяваше чрез него.

Франк направи една крачка напред и се отдалечи от Боби.

Още една.

После спря и огледа котките, като че го озадачаваха с нещо.

Боби не знаеше дали Франк наистина бе искал да предизвика кървавите последствия от следващата си постъпка, дали думите му бяха пресметнати или говореше наслуки и беше не по-малко изненадан от останалите от настъпилото объркване. Намръщи се на котките, обърна се към по-смелата от близначките и каза:

— Аха, значи майка ни е още тук? Продължава да е в къщата заедно с нас?

Срамежливата близначка се вцепени, но другата сякаш си отдъхна, защото въпросът на Франк й бе спестил притесненията да реши кога и къде е най-подходящо да си признае. Тя се обърна към Канди с най-многозначителната усмивка, която Боби някога бе виждал: подигравателна и същевременно любовно подканваща, напрегната от страх и едновременно с това предизвикателна, горещо прелъстителна и смразяващо уплашена, и най-вече дива — яростна като изражението на най-необузданите зверове по полетата и горите.

Канди реагира на усмивката й с неподправен ужас и нежелание да вярва на ушите си. Съвсем за кратко и за пръв път изглеждаше почти човек.

— Не е възможно да сте го направили — простена той.

Усмивката на смелата близначка стана по-широка.

— След като я зарови, ние я изкопахме. Сега тя е част от нас и завинаги ще си остане тук като част от дружинката.

Котките вирнаха опашки и се загледаха в Канди.

От него се изтръгна нечовешки вик. Нахвърли се върху смелата близначка с невероятна скорост. Блъсна я в хладилника, после още веднъж, впи пръстите на дясната си ръка в лицето й и заудря в жълтата емайлирана повърхност. Повдигна тялото й с ръце около тънката й талия и се опита да я хвърли, както ядосано дете захвърля куклата си, но тя обви силните си крака около кръста му по котешки пъргаво и кръстоса глезени на гърба му. Канди се мяташе бясно из кухнята, докато сестра му се носеше с него, гърдите й бяха току под лицето му. Той удряше с юмруци, но тя се държеше здраво. Чак когато пороят от удари спря, близначката бе отпусна и бледата й шия се откри на височината на устата му. Канди мигом се възползва от случая и със зъби сложи край на живота й.

Котките замяукаха ужасяващо, макар не в един глас както досега, и се разбягаха където им видят очите.

На фона на скръбните им викове и странно еротичните възгласи на сестра му, Канди я довърши за по-малко от минута.

Боби и Джули не направиха никакъв опит да се намесят, защото им беше ясно, че е все едно да попаднат във вихъра на буря. Смъртта им щеше да бъде сигурна, без да успокои страстите. Франк стоеше все така неподвижен и странно безразличен.

Канди веднага се обърна към срамежливата близначка и я довърши дори още по-бързо, защото тя изобщо не оказа съпротива.

Щом огромният психопат пусна обезобразения труп, Франк най-после се подчини на получената заповед, скъси разстоянието и най-неочаквано подаде ръка на брат си. После точно както се надяваше Боби, Франк отпътува и отведе със себе си Канди против волята му.

Тишината след преживяния ужас беше поразяваща.

Обляна в пот и очевидно потресена от видяното, Джули блъсна стола. Краката му се закачиха в линолеума.

— Не — извика Боби, бързо се приближи до нея и й направи знак да седне. Пое здравата й ръка. — Чакай, още не, не се изпречвай на пътя…

Глухите звуци.

Поривът на вятъра.

— Боби — паникьосана каза Джули, — те се връщат, да се махаме, хайде да изчезваме оттук, докато още имаме шанс.

Боби я задържа на стола.

— Не гледай. Аз трябва да го сторя, за да съм сигурен, че Франк ме е разбрал, но ти няма нужда да гледаш.

Немелодичната музика пак се дочу и вятърът донесе мириса на кръвта от двата женски трупа.

— За какво говориш? — попита Джули.

Затвори очи.

Разбира се, съпругата му не го послуша, защото никога не извръщаше поглед и не бягаше от нищо.

Братята Полард се появиха отново след краткото пътуване до планината Фуджи или само до къщата на доктор Фогърти, а най-вероятно до няколко места. Безразсъдното, бързото и многократно преместване беше ключът към успеха, както Боби бе обяснил на Франк в колата. Братята вече не бяха две отделни човешки същества, защото при тези пътувания водещо бе съзнанието на Франк, а възможностите му за безпогрешно материализиране намаляваха с всеки скок. Бяха се слели, биологично по-свързани от сиамски близнаци. Лявата ръка на Франк бе потънала отдясно на Канди, сякаш Франк бъркаше из вътрешните органи на брат си. Десният крак на Канди се бе съединил с левия на Франк, така че двамата стояха общо на три крака.

Сигурно имаше още много странности, но Боби не видя повече по време на краткия им престой преди следващото изчезване. Франк трябваше непрекъснато да бъде в движение и да не губи контрол, за да не даде на Канди никаква възможност да използва собствените си сили преди преплитането да стане толкова тясно, че двамата никога повече да не могат да се отделят.

Джули разбра какво става и не помръдна. Държеше счупената ръка в скута си, а с другата здраво стискаше Боби. И без обяснения й се изясни, че Франк се жертва заради тях и че най-малкото, което можеха да направят за него, е да се уверят сочите си в неговата смелост, също както щяха завинаги да запазят в паметта си Томас, Хал, Клинт и Фелина.

Това беше един от най-основните и свещени дългове на добрите приятели и на семейството: да поддържат пламъчето на паметта, за да не бъде смъртта пълно изчезване от света. В известен смисъл мъртвите продължаваха да живеят, поне докато за тях си спомняха живите, които ги бяха обичали. Спомените бяха важно оръжие срещу хаоса на живота и смъртта, осигуряваха приемствеността между поколенията и утвърждаваха реда и смисъла.

Музика, вятър: братята се върнаха след нова поредица бързи разпадания и повторна материализация. Вече представляваха едно същество с чудовищна биология. Тялото бе гигантско, над два метра и половина, едро и приведено, защото бе събрало плътта и на двамата братя. Единствената глава изглеждаше кошмарно: кафявите очи на Франк бяха силно разместени, между тях, на мястото на носа, зееше отворена уста, а още една прорязваше лявата буза. Два измъчени гласа изпълниха кухнята с писъци. На гърдите имаше още едно лице без уста, но с две очни кухини — от едната гледаше неподвижно око, синьо като очите на Канди, а от другата стърчаха зъби.

Отвратителният звяр изчезна, после се върна още веднъж след по-малко от минута. Този път представляваше безформена маса от тъкан, на някои места тъмна, на други отблъскващо розова, осеяна с парчета кости и редки снопчета косми. Прозираха вени, които пулсираха в различен ритъм. По пътя Франк явно бе посетил улицата в Калкута или друго подобно място, защото със себе си бе донесъл не една, а многобройни хлебарки и куп плъхове, които се бяха размесили с тъканта навсякъде: още едно доказателство, че плътта на Канди бе достатъчно размита и разпръсната, за да не може никога повече да бъде възстановена. Чудовищното и очевидно вече останалото без сили същество се строполи на пода и потръпна за последен път. Част от гризачите и насекомите продължаваха да трепкат и да се гърчат. Но опитите им да се освободят бяха напразни, защото в желязната хватка на мъртвата плът скоро щяха да загинат.