Дийн Кунц
Лошо място (26)

26

Вайълет беше будна повече от час и през това време обитаваше тялото на ястреб. Рееше се високо, понесена от вятъра, а от време на време се стрелваше надолу, за да връхлети върху поредната си плячка. Небето бе почти така реално за нея, както за птицата, чието тяло бе обсебила. Оставяше се на въздушните течения да я носят, въздухът не оказваше почти никакво съпротивление на крилата й, над нея бяха единствено натежалите сиви облаци, а отдолу се гушеше целият свят.

Ала тя присъстваше и в затъмнената спалня, където бе останало тялото й и частица от съзнанието й. Вайълет и Върбина обикновено спяха през деня, тъй като да проспиш нощта означаваше да изхабиш най-хубавото време от денонощието. Двете сестри спяха в стая на втория етаж, на двойно легло, като гледаха никога да не се отдалечават една от друга, дори обикновено бяха прегърнати. Този понеделник следобед Върбина още спеше — гола, по корем, извърнала глава от сестра си, като от време на време промърморваше беззвучно във възглавницата си. Топлият й хълбок се допираше до Вайълет. Дори когато сестра й беше с ястреба, тя усещаше топлината на тялото на близначката си, гладката й кожа, бавното, ритмично дишане и характерната й миризма. Надушваше и праха в стаята, неприятната миризма на мръсни чаршафи и котките, разбира се.

Не само усещаше миризмата на котките, които спяха на леглото и на пода или лениво облизваха телата си, но живееше във всяка от тях. Докато частица от съзнанието й оставаше в бялото й тяло, а втора се извисяваше в небето с пернатия хищник, други се вселяваха във всяка от двайсет и петте котки, намалили броя си след смъртта на бедната Саманта. Вайълет наблюдаваше и усещаше заобикалящата я среда чрез собствените си сетива, чрез тези на ястреба и посредством двайсет и петте носове, петдесетте уши, стоте лапи и двайсет и петте езика на котешката глутница. Подушваше собственото си тяло не само чрез носа си, но и чрез носовете на всички котки: лекият полъх на сапун от снощното й къпане; тръпчивата миризма на шампоан с аромат на лимон; миризмата на спарено, която витае в непроветрена спалня; отвратителния си дъх, вонящ на сурови яйца, кромид и на суров черен дроб, с които беше закусила сутринта, преди да си легне с изгрева на слънцето. Всяка от котките притежаваше много по-остро обоняние от нейното и всяка възприемаше миризмата й различно от самата нея; котките намираха естествения й аромат странен, но действащ успокояващо, загадъчен, но същевременно познат.

Вайълет подушваше, виждаше, чуваше и докосваше себе си чрез възприятията на сестра си, тъй като бе неразделна с Върбина. Когато пожелаеше, можеше бързо да влезе или да напусне съзнанието на другите живи същества, но Върбина беше единственото човешко същество, с което можеше да се слива по този начин. Връзката им беше непрекъсната, възникнала в мига на раждането им и макар Вайълет да бе в състояние да напусне телата на ястреба и на котките щом пожелае, тя никога не можеше да се отдели от близначката си. Също така умееше да контролира съзнанията на животните, в които се бе вселила, но не можеше да стори същото със сестра си. Връзката им не бе като на кукловод и кукла, а беше особена и свещена.

Целия си живот Вайълет бе прекарала на точката на сливане на многобройни реки от усещания; къпеше се в буйните течения от звуци, аромати, гледки, вкусове и докосвания, докосваше се до света не само чрез собствените си сетива, а и чрез тези на безброй „заместители“. Докато беше малка, страдаше от аутизъм — бе така замаяна от огромното количество възприятия, че не можеше да се справи. Ето защо се вглъби в себе си, в своя таен свят на богат и разнообразен опит, докато се научи да контролира потока постъпваща информация, без да бъде удавена от него. Едва тогава благоволи да контактува с околните и може би затова проговори едва когато навърши шест години. Никога не бе напускала дълбоките, бързи течения на необикновените усещания, за да се изкачи на сравнително безопасния бряг на живота, обитаван от другите хора, но поне се научи да контактува с майка си, с Канди и донякъде с другите.

Върбина не бе постигнала и половината от успехите на близначката си и очевидно никога нямаше да го стори. Избрала живот, изключително подчинен на усещанията, тя напълно нехаеше да упражнява и развива интелекта си. Никога не се научи да говори, не проявяваше интерес към никого, освен към сестра си и с огромно удоволствие се потапяше в океана от усещания, които изпитваше. Докато тичаше като катерица, летеше като ястреб или чайка, разгонваше се като котка, нахвърляше се и убиваше като койот, пиеше студена вода от потока през устата на миеща се мечка или на полска мишка, вселяваше се в тялото на разгонена кучка, върху която се изреждат мъжките псета, докато едновременно споделяше ужаса на попаднал в капан заек и жестоката възбуда на преследващата го лисица, Върбина се наслаждаваше на живот, чието разнообразие бе познато единствено на близначката й. Предпочиташе постоянната възбуда, предизвикана от сблъскването с дивата природа пред сравнително безинтересното съществуване на обикновените хора.

Сега, въпреки че още спеше, частица от нея бе заедно с Вайълет в кръжащия в небето ястреб, тъй като дори по време на сън съзнанията им не се откъсваха напълно от съзнанията на други същества. Непрекъснатият приток на усещания, изпитвани от по-низшите видове, беше солта на живота им, но и основа на сънищата им.

Под буреносните облаци, които притъмняваха с всяка изминала минута, ястребът кръжеше над каньона зад имота на семейство Полард. Очевидно търсеше плячка.

Долу в полето, тлъста полска мишка, сгушила се сред пожълтялата и изсъхнала трева и прещипа, се осмели да напусне прикритието си. Забърза по дъното на каньона, като се озърташе за врагове, без да подозира, че от небето я наблюдава крилата смърт.

Усещайки инстинктивно, че мишката ще чуе отдалеч пляскането на крила и ще се шмугне в първото попаднало й скривалище, ястребът безшумно ги прилепи към тялото си и се стрелна право към жертвата си. Макар да бе изпитвала същото усещане безброй пъти досега, дъхът на Вайълет секна, докато се носеха към пропастта, която изглеждаше бездънна; въпреки че бе в безопасност в леглото си, стомахът й сякаш се преобърна и първичен ужас скова сърцето й в мига, когато от гърлото й се изтръгна тих писък, предизвикан от приятна възбуда.

Сестра й, излегнала се до нея, също тихо извика.

Мишката замръзна на мястото си, усетила приближаващата смърт, но несигурна откъде идва.

В последния момент ястребът разпери крила и въздухът му подейства като спирачка. Сетне птицата сграбчи в закривените си нокти жертвата си, преди бедното същество да реагира на внезапно разперените криле и да се опита да избяга.

Макар да остана в тялото на ястреба, Вайълет проникна в съзнанието на мишката миг преди хищникът да я сграбчи. Изпита леденото задоволство на ловеца и палещия страх на жертвата. През очите на ястреба видя как плътта на мишката се разкъсва от могъщите му, остри нокти. Същевременно намираща се в тялото на жертвата, изпита страхотна болка и как нещо вътре в нея се пръсва. Ястребът погледна отвисоко към писукащата мишка, която бе сграбчил и потръпна от необуздано чувство за превъзходство и могъщество, осъзнавайки, че и този път ще утоли глада си. Сетне нададе победоносен писък, който отекна в каньона. Чувствайки се малка и безпомощна в ноктите на крилатия си похитител, завладяна от смазващ страх, донякъде граничещ с чувствено удоволствие, мишката впери поглед в безмилостните очи, престана да се съпротивлява и се отпусна, примирена със смъртта. Видя приближаването на стоманената човка, усети, че тялото й се разкъсва, но вече не изпитваше болка, а само примирение. Последва миг на неописуемо удоволствие, сетне всичко потъна в мрак. Ястребът отметна глава и преглътна окървавените парчета плът.

Вайълет се обърна с лице към сестра си, изтегнала се редом с нея на леглото. Разбудена от преживяното с ястреба, Върбина се сгуши в обятията й. Голи, плътно притиснати една до друга, близначките се прегръщаха и потръпваха неудържимо. Допряла устни до гърлото на Върбина, Вайълет изстена и чрез връзката със съзнанието на близначката си усети горещия полъх на дъха си и топлината, която той разля по кожата на сестра й. Двете издаваха нечленоразделни звуци и се вкопчваха една в друга, а учестеното им дишане се успокои едва когато ястребът откъсна последното окървавено парче месо от козината на мишката, след което размаха крила и отново полетя високо в небето.

Отдолу се намираше имотът на семейство Полард: живият плет, на вид запустялата къща с кули и покрив, покрит с плочи, двайсетгодишният буик, който принадлежеше на майка им, и който Канди понякога караше; червени, жълти и виолетови иглики в тясната и занемарена леха, оформена по продължение на рухналата задна веранда. В далечината Вайълет съзря Канди, намиращ се в североизточната част на парцела.

Все още притисната до Върбина, обсипвайки гърлото, страните и слепоочията й с нежни целувки, Вайълет едновременно нареди на ястреба да кръжи над брат й. През очите на птицата тя го наблюдаваше как стои със сведена глава край гроба на майка им, оплаквайки я, както я бе оплаквал всеки ден без изключение, от мига, когато бе умряла преди толкова много години.

Вайълет не скърбеше. Майка й беше непозната за нея, както всички останали хора и тя не изпитваше нищо при мисълта за смъртта й. Всъщност, тъй като Канди притежаваше нейните свръхестествени способности, Вайълет го чувстваше по-близък от майка си, което не означаваше нищо, понеже в действителност не го познаваше, нито го обичаше. Как би могла да се сближи с някого, ако не бе в състояние да проникне в съзнанието му и да живее с него, чрез него? Именно тази невероятна интимност я приковаваше като с вериги към Върбина и бе характерна за разностранните й връзки с всички животни. Тя просто не знаеше как да контактува с когото и да било без тази обвързаност, и щом не можеше да обича, следователно не би могла да скърби.

Ястребът продължаваше да кръжи в небето, а долу в полето Канди коленичи до гроба.