Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Bad Place, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

40

През цялата нощ, щом сънят изпразваше главата на Том, нахлуваха кошмари. Сънуваше как яде дребни живи същества. Как пие кръв. Как се е превърнал в Лошото нещо.

Внезапно се събуди, седна в леглото и се помъчи да изкрещи, но от устата му не се изтръгна нито звук. Поседя известно време — трепереше от страх, дишаше толкова тежко и учестено, че го заболяха гърдите.

Слънцето се върна, нощта си отиде и той се почувства по-добре. Стана и нахлузи пантофите. Пижамата му беше студена от изпотяването. Том трепереше. Наметна халат. Приближи до прозореца, погледна през него. Синьото небе много му хареса. Дъждът бе напоил зелената морава, алеите изглеждаха по-тъмни от обикновено, пръстта в цветните лехи му се стори почти черна, а небето се отразяваше в локвите като в огледало. Всичко това му допадаше, защото целият свят изглеждаше чист и обновен, след като дъждът се беше изсипал от небето.

Замисли се дали Лошото нещо е все още далеч или е по-близо, но не понечи да провери. Защото снощи то се беше помъчило да го задържи. Защото беше толкова силно, че той едва се изтръгна. И защото дори когато успя да се изтръгне, то се опита да го последва. Том го усети, че се навърта около него в мрака и бързичко се отърси от него, но може би следващия път нямаше да има такъв късмет и тогава то щеше да го последва докрай, право в стаята — не само мислите му, ами самото Лошо нещо. Не разбираше как точно може да се случи това, но се досещаше, че е възможно. И ако Лошото нещо дойдеше в дома, да бъдеш буден щеше да е като да бъдеш заспал и главата ти да е пълна с кошмари. Можеха да се случат ужасни неща и нямаше да има никаква надежда.

Томас се извърна от прозореца и тръгна към затворената врата на банята. Пътем хвърли поглед към леглото на Дерек и видя, че е мъртъв. Лежеше по гръб. Лицето му беше обезобразено, пребито, подпухнало. Изцъклените му очи блестяха на светлината от прозореца и приглушената светлина на лампата до леглото. И устата му беше отворена, сякаш крещеше, но звукът бе излетял оттам като въздух от спукан балон. Беше ясно, че никога повече нямаше да издаде звук. От него беше изтекла кръв, много кръв, а от корема му стърчеше ножицата, забита чак до дръжката — същата ножица, с която Томас изрязваше картинки от списанията за стихотворенията си.

Сърцето му се сви от болка, сякаш и него бяха пронизали с ножици. Болката обаче не беше предизвикана от нараняване, по-скоро от чувство, защото го болеше от загубата на Дерек. Страдаше много, защото Дерек му беше приятел, той го харесваше. Освен това беше уплашен, защото някак си съобрази, че Лошото нещо е отнело живота на приятеля му, че Лошото нещо е в дома. После се сети, че може да се получи точно като във филмите по телевизията — ченгетата идват, решават, че Томас е убил Дерек, обвиняват Томас и всички го намразват за стореното, но той не го е извършил, а през цялото време Лошото нещо е на свобода и продължава да убива, може би дори на Джули прави онова, което бе направило на Дерек.

Болката, страхът за себе си, страхът за Джули — му дойдоха прекалено много. Вкопчи се в таблата на леглото си, затвори очи и се помъчи да поеме дъх. Но не успя. Гърлото му беше свито. Накрая въздухът успя да влезе заедно с ужасна, противна миризма, за която след малко се досети, че е смрад от кръвта на Дерек. Задави се и едва не повърна.

Знаеше, че трябва Да Се Овладее. Сътрудниците не обичаха да Губиш Самообладание, затова Ти Даваха Нещо За Твое Добро. Досега не беше Губил Самообладание и не му се искаше да му се случи точно сега.

Помъчи се да не вдишва миризмата на кръв. Поемаше въздух на дълбоки, бавни глътки. Насила отвори очи, за да погледне трупа. Реши, че да го погледне повторно не е чак толкова страшно, колкото първия път — вече знаеше, че тялото е там и нямаше да се изненада толкова.

Въпреки всичко се изненада — трупът беше изчезнал.

Затвори очи, закри лицето си с ръка, пак погледна между разперените пръсти. Тялото още го нямаше.

Разтрепери се отново, защото първо си помисли, че става като в други филми по телевизията, където страшни трупове се разхождат като живи, разкапват се, по тях пропълзяват червеи, но те убиват хора безпричинно и дори понякога ги ядат. Не понасяше такива филми. Още по-малко му се искаше да се окаже в някой от тях.

Толкова се уплаши, че едва не телевизионира на Боби: „Мъртъвци, внимавай, внимавай, гладни мъртъвци, лоши, обикалят наоколо“, но се спря, защото забеляза, че по чаршафите и одеялата на Дерек няма кръв. Леглото изобщо не беше разхвърляно. Изглеждаше старателно оправено. Никой ходещ труп нямаше да успее да се измъкне от леглото, да смени одеялата и чаршафите и да се справи с всичко само за няколкото секунди, през които очите на Том бяха затворени. После чу шума от душа в банята и Дерек, който тихичко си припяваше, както винаги, когато се миеше. Само за миг в главата на Том проблесна образът на мъртвец, който взема душ и се опитва да се почисти, но заедно с мръсотията от него падат парчета изгнила плът, оголват костите и задръстват канала. Но след това осъзна, че приятелят му всъщност не е умрял. Томас не беше видял истински труп върху леглото. От филмите по телевизията знаеше какво бе преживял — видение. Видение за приятелчето. Нали му беше приятел.

Дерек не беше убит. Това, което Том за миг видя, беше смъртта му утре или по-нататък. Можеше да е нещо, което така или иначе щеше да се случи, все едно как Том ще се помъчи да го спре или пък нещо, което щеше да стане само ако го допуснеше, но поне още не се беше случило.

Пусна таблата на леглото и отиде до работната маса. Краката не го държаха. С облекчение се отпусна на стола. Отвори горното чекмедже на шкафа до масата. Видя ножицата вътре, където трябваше да бъде — заедно с цветните моливи, писалките, кламерите, лепенките и телбода, а също с недоядено десертно блокче „Хърши“ с разкъсана опаковка, което не биваше да е там, защото щеше да Събира Хлебарки. Том взе десерта и го напъха в джоба на халата си, за да го сложи в хладилника по-късно.

Известно време постоя, загледан в ножицата и заслушан в песните на Дерек под душа. Представяше си забитата в корема на Дерек ножица, която завинаги ще прогони от него музиката и останалите звуци и ще го прати на Лошото място. Накрая докосна обвитата с черна пластмаса дръжка. Не усети нищо лошо, затова прокара пръсти по острието, но там имаше нещо наистина зловещо, сякаш по острието се бе затаила останала от бурята светкавица, която го ужили при докосването. Прониза го съскаща, пукаща бяла светлина. Той отдръпна ръката си. Пръстите му пареха. Затвори чекмеджето, бързо се мушна в леглото и се зави през раменете също както индианците по телевизията се загръщаха в одеяла, когато седяха около огньовете.

Душът спря. Песните също. След малко Дерек излезе от банята, след него се изви облак пара с дъх на сапун. Беше се облякъл и сресал мократа коса назад, за да открие челото.

Не беше гниещ труп. Беше цял-целеничък, поне доколкото се виждаше, отникъде не стърчаха кости.

— Добро утро — поздрави Дерек, като заваляше думите заради изкривената си уста и прекалено големия език. Усмихна се.

— Добро утро.

— Спа добре?

— Да — отвърна Том.

— Скоро закуска.

— Да.

— Май твърди кифли.

— Сигурно.

— Обичам твърди кифли.

— Дерек?

— А?

— Ако ти кажа…

Приятелят му зачака с усмивка.

Томас обмисли следващите си думи и продължи:

— Ако ти кажа, че Лошото нещо идва и ти кажа да бягаш, няма да стоиш като глухоням. Веднага ще хукнеш.

Дерек го загледа, замисли се, все още усмихнат, после изрече:

— Ами да, добре.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. А какво значи „лошо нещо“?

— Не съм сигурен, но ми се струва, че ще го усетя, когато дойде, ще ти кажа и ти ще избягаш.

— Къде?

— Където и да е. По коридора. Намери санитари и остани при тях.

— Добре. По-добре се мий. Закуска скоро. Май твърди кифли.

Томас отметна одеялото и стана от леглото. Пак обу пантофите и се запъти към банята.

Тъкмо отваряше вратата на банята, когато Дерек се обади:

— На закуска ли?

— А? — обърна се Томас.

— На закуска ли ще дойде лошото нещо?

— Може — отговори Томас.

— А може ли да е… яйца на очи?

— А?

— Лошото нещо де — може ли да е яйца на очи? Не обичам яйца на очи, лигави са, уф, това е много лошо, не е хубаво като каша, банани и твърди кифли.

— Не, не — каза Томас. — Лошото нещо не е яйца на очи. То е човек, особен такъв, не като другите. Ще усетя, когато дойде, ще ти кажа и ти ще избягаш.

— Аха. Добре. Човек.

Томас влезе в банята и затвори вратата. Нямаше кой знае каква брада. Електрическата си самобръсначка използваше няколко пъти в месеца, днес не му трябваше. Изми обаче зъбите си. После си облекчи мехура. Пусна душа. Чак тогава си позволи да се засмее — беше минало достатъчно време и Дерек нямаше изобщо да се сети, че Томас му се присмива.

Яйца на очи!

Обикновено Томас не обичаше да се гледа, защото виждаше колко е недодялано, изкривено и глупаво лицето му, но сега надникна в запотеното огледало. Някога, много отдавна, случайно бе погледнал в огледалото, докато се смееше и за пръв път — ама че изненада! — му се стори, че не изглежда чак толкова ужасно. Смехът го правеше да прилича повече на нормален човек. Когато обаче се преструваше, че се смее, видът му не ставаше по-нормален. Смехът трябваше да е истински. Усмивката също не помагаше — не беше така силна като смеха, за да промени лицето. Всъщност усмивката можеше да изглежда много тъжна и тогава изобщо не понасяше образа си.

Яйца на очи.

Томас тръсна глава и когато смехът свърши, той отмести очи от огледалото.

Дерек не можеше да измисли нищо по-лошо от яйца на очи и някакви кифли, което беше много смешно ха-ха. Я се опитай да разправяш на Дерек за ходещи мъртъвци, стърчащи от корема ножици и нещо, дето яде малки живи същества, и горкият Дерек ще те изгледа, ще закима и изобщо няма да разбере.

Цял живот Томас бе жадувал да бъде нормален човек, не идиот и често бе отправял благодарност към Бога, че поне не го е създал толкова глупав, колкото горкия Дерек. Но сега почти му се прииска да бъде по-глупав, да се избави от грозните и страшни видения, да забрави, че Дерек ще умре, че Лошото нещо ще дойде и Джули е в опасност, да няма за какво друго да се безпокои освен за яйцата на очи, което всъщност нямаше въобще да го разтревожи, защото донякъде обичаше яйца на очи.