Дийн Кунц
Лошо място (55)

55

— В библиотеката — каза Фогърти и ги поведе по коридора към една стая вляво.

Библиотеката, където Франк бе водил Боби по време на пътешествията им, беше същото помещение, което Боби нарече „кабинета“ пред Джули. Също както външния вид на къщата имаше странно уютен вид въпреки испанския стил, така и стаята изглеждаше точно с атмосферата, където Толкин в някоя от дългите оксфордски вечери би грабнал писалка и хартия, за да съчини приключенията на Фродо. Топлото и приветливо помещение беше меко осветено от месингов лампион и настолна лампа от цветно стъкло — или истинска „Тифани“, или съвършена имитация. По стените бяха наредени книги под украсения таван. Дебел китайски килим — тъмнозелено и бежово по края, в средата главно бледозелено — украсяваше тъмния дъбов паркет с красиви форми. Лакираното махагоново писалище блестеше. Върху зелената плъстена подложка стоеше позлатен комплект с костени дръжки — нож за хартия, увеличително стъкло и ножици, — подредени спретнато зад златна писалка в квадратна мраморна поставка. Канапето в стил „кралица Ана“ бе тапицирано със сполучливо подбран десен, който отиваше на килима. Когато се обърна, за да погледне стола със страничните облегалки, където бе видял Фогърти за пръв път, Боби трепна от изненада, защото зърна Франк.

— Нещо му се е случило — обади се Фогърти и посочи към Франк. Не забеляза учудването на Боби и Джули: явно смяташе, че са дошли в къщата му тъкмо защото са знаели къде да намерят Франк.

От пет часа и двайсет и шест минути следобед, когато Боби го видя за последен път в кантората в Нюпорт Бийч, външността на Франк се бе влошила. Тогава очите му бяха хлътнали, сега приличаха на две тъмни ями. Кръговете около тях се бяха разширили и като че хвърляха мрачни отсенки върху бледото лице. Предишната му бледност изглеждаше едва ли не здрав тен в сравнение със сегашната.

И най-лошото — празният му поглед. Никакъв признак, че ги познава. Като че гледаше през тях. Лицевите мускули бяха отпуснати. Устата висеше отворена, сякаш отдавна бе понечил да проговори, но не помни какво иска да каже. В „Чиело Виста“ Боби бе виждал съвсем малко пациенти с толкова безизразни лица, но те бяха сред най-изостаналите, в много по-лошо състояние от Томас.

— Откога е тук? — попита Боби и тръгна към Франк.

Джули го сграбчи за ръката и го задържа.

— Недей!

— Пристигна малко преди седем часа — обясни Фогърти.

Значи Франк бе продължил да пътешества още час и половина, след като върна Боби в кантората.

Фогърти продължи:

— Тук е повече от три часа, но да пукна, ако знам какво да го правя. От време на време се посъвзема, вдига очи, когато го заговориш, дори се опитва да отговаря. После изпада в превъзбуда, не може да се спре, не отговаря на въпроси, а иска той да приказва, няма начин да го прекъснеш. Разказа ми много неща за вас например, много повече, отколкото бих искал да знам. — Докторът се намръщи и поклати глава. — Вие двамата може да сте достатъчно луди, за да се захванете с този кошмар, но аз не съм и ми е крайно неприятно да ме въвличат.

На пръв поглед доктор Лорънс Фогърти създаваше впечатление за мил дядо, който навремето е бил всеотдаен лекар, дълбоко уважаван и обичан от всички в околността. Все още беше с чехлите, сивите панталони, бялата риза и синята жителка, с които Боби го видя преди. Външният вид се допълваше от полукръгли очила за четене, над които Фогърти ги гледаше изпитателно. С гъстата бяла коса, сините очи и меките, закръглени черти можеше да мине за чудесен дядо Коледа, ако беше малко по-тежък.

Но при по-внимателно вглеждане човек откриваше, че сините му очи са стоманени, а не топли. Закръглените черти бяха прекалено меки и разкриваха не толкова доброта, колкото безхарактерност, сякаш се бяха оформили след дълги години самодоволство. Широката уста би се разтегнала в победоносна усмивка у добрия стар доктор Фогърти, но щедрите й очертания служеха също така добре да придадат хищен вид на истинския доктор Фогърти.

— Значи Франк ви е разказал за нас — кимна Боби. — Ние обаче не знаем нищо за вас, а мисля, че това ни е необходимо.

Фогърти се намръщи.

— По-добре да не знаете. Много по-добре е за мен. Просто го махнете оттук, отведете го.

— Искате да ви отървем от Франк — хладно отбеляза Джули, — затова трябва да ни кажете кой сте вие, какво отношение имате към цялата история и какво знаете.

Възрастният човек погледна в очите първо Джули, после Боби и каза:

— Не е идвал от пет години. Днес, когато дойде с вас, Дакота, бях смаян. Мислех, че с него сме приключили завинаги. А когато се върна тази вечер…

Погледът на Франк не беше фокусиран, но главата му беше наведена на една страна. Устата му продължаваше да виси отворена като врата на стая, която обитателите са напуснали припряно.

Фогърти хвърли недоволен поглед към Франк и продължи:

— Никога не съм го виждал в подобно състояние. Не бих искал да ми се обеси на врата дори в предишното си състояние, какво остава за сегашното полувегетиране. Добре, добре, ще поговорим. Щом свършим обаче, вие поемате отговорността.

Заобиколи махагоновото писалище и седна на стол, тапициран със същата тъмночервена кожа, както стола, на който се бе отпуснал Франк.

Домакинът не бе поканил гостите да седнат, но Боби се запъти към канапето. Джули го последва, промуши се покрай него в последния миг и се настани на крайчеца на канапето, до Франк. Удостои Боби с красноречив поглед: „Много си импулсивен и ако той почне да пъшка, да въздиша или от устата му излязат мехурчета, ти ще протегнеш ръка, за да го успокоиш и ще отпътуваш по дяволите, затова стой настрана.“

Фогърти свали очилата с рогова рамка, остави ги върху писалището, затвори здраво очи и стисна основата на носа си с палец и показалец, сякаш с усилие на волята искаше да пропъди главоболие, да събере мислите си или и двете. После отвори очи, примигна срещу семейство Дакота през писалището и подхвана своя разказ:

— Аз съм лекарят, който акушира на Розел Полард преди четирийсет и шест години, през февруари 1946 година. Акуширах и при раждането на всички нейни деца — Франк, близначките и Джеймс… или Канди, както той сега предпочита да го наричат. През годините съм лекувал Франк от обичайните болести на детството и юношеството. Сигурно затова смята, че може да дойде при мен, когато се озове в беда. Да, ама е сбъркал. Не съм идиотски лекар като ония по телевизията — любезни душеприказчици и близки на всеки. Лекувах ги, плащаха ми и нищо повече. Всъщност… лекувал съм само Франк и майка му, защото момичетата и Джеймс никога не боледуваха, освен ако не говорим за психически заболявания, каквито те имат по рождение и няма да се оправят.

Понеже Франк седеше с клюмнала глава, от дясното ъгълче на устата му към брадичката се стичаше тънка сребриста струйка слюнка.

— Очевидно са ви известни способностите на децата й… — каза Джули.

— Фактически не знаех допреди седем години, до деня, когато Франк я уби. Вече бях пенсионер, но той дойде при мен, разказа ми повече, отколкото исках да науча и ме въвлече в този кошмар, защото искаше да му помогна. Как можех да му помогна? Кой изобщо би могъл? Все едно, не е моя работа.

— Но защо притежават такива способности? — настоя Джули. — Нямате ли някакво доказателство или теория?

Фогърти се изсмя. Груб, кисел смях, който би разпръснал всякакви илюзии у Боби, ако те вече не бяха разпръснати от първите две минути на общуването с този човек.

— О, да, имам теории и доста информация в тяхна подкрепа. Никак няма да ви е приятно да чуете някои от тях. Няма да се забърквам в тази каша, в никакъв случай, но не мога от време на време да не се замислям по въпроса. Всеки би постъпил така. Кашата е отвратителна, объркана и интригуваща. Теорията ми е, че всичко започва от бащата на Розел. Твърдеше се, че баща й е някакъв скитник, насилил майка й, но винаги съм знаел, че това е лъжа. Баща й беше Ярнел Полард, брат на майка й. Розел е плод на изнасилване и кръвосмешение.

Сигурно по лицата на Боби и Джули бе пробягала сянка на ужас, защото Фогърти пак се изсмя студено, очевидно развеселен от тяхното съчувствие.

— О, това не е нищо. — Сетне заяви: — То е най-малкото.

 

 

Безопашатият манкс на име Зита застана на пост в прикритието на азалията близо до входната врата.

Старата испанска къща имаше външни первази на прозорците и другата котка — черна като нощта и наречена Даркъл — прескочи, за да намери стаята, където старецът бе отвел по-младия мъж и жената. Долепи нос до стъклото. Вътрешните капаци пречеха, но външните бяха полуотворени. Виждаше части от стаята, ако местеше глава в една или друга посока.

Като чу името на Франк, котаракът се вцепени, защото Вайълет направи същото в леглото си на Пасифик Хил.

Старецът беше там сред книгите заедно с другите двама. Всички седнаха и Даркъл наведе глава, за да надникне между долните редове на щорите. Тогава разбра, че Франк е не само тема на разговора, но и всъщност седи на стол с висока облегалка, обърнат така, че от прозореца се виждаха част от лицето му и безжизнено отпуснатата му ръка върху широката облегалка от тъмночервена кожа.

 

 

Наведен над писалището и с крива усмивка, доктор Фогърти приличаше на злобен дух, изпълзял от леговището си под някой мост, защото няма търпение да дебне нищо неподозиращи деца, а иска сам да потърси зловещата си вечеря.

Боби си повтаряше, че не бива да оставя въображението си да лети волно. Трябваше да остане непредубеден към Фогърти, за да прецени истинността и значението на неговите думи. Може би животът им зависеше от това.

— Къщата е построена през трийсетте години от Дийтър и Елизабет Полард. Той натрупал малко пари в Холивуд като продуцент на евтини уестърни и други подобни боклуци. Не голямо състояние, но прилична сума, за да се откаже от омразните му филми и Лос Анжелис, да дойде тук, да завърти малък бизнес и да си живее благополучно до края на живота си. Имали две деца. Ярнел бил на петнайсет години, когато дошли тук през 1938 година, а Синтия едва шестгодишна. През четирийсет и пета Дийтър и Елизабет загинали при автомобилна катастрофа — челен удар с пиян шофьор на камион, който карал зелки от долината Санта Инес, представяте ли си! Ярнел станал глава на семейството на двайсет и две години и законен настойник на тринайсетгодишната си сестра.

— И… я насилил, както казахте — подсказа Джули.

Фогърти кимна.

— Сигурен съм. Защото следващата година Синтия се затворила в себе си, все плачела. Хората го отдавали на смъртта на родителите им, но според мен е било заради отношението на Ярнел. Не само защото е искал секс, въпреки че девойката беше много сладка и явно той бе проявил добър вкус, но и защото му харесваше да бъде глава на семейството, да има власт. А такива като него са доволни само когато властта им стане абсолютна и се наложат изцяло.

Боби се ужаси от думите „явно той бе проявил добър вкус“ и подтекста на този израз за мрачната морална бездна, в която живееше Фогърти.

Без да обръща внимание на погнусата на посетителите, старецът продължи:

— Ярнел беше своенравен, безразсъден. Създавал много ядове на родителите си преди смъртта им — от всякакъв род, но главно свързани с наркотици. Започнал да се друса още преди те да научат какво означава думата, преди да чуят за ЛСД. Пейоте, мескалин… всички природни халюциногени, които се извличат от някои кактуси, гъби и други растения. Тогава културата по въпроса за наркоманиите беше друга, но дрога имаше. Ярнел се пристрастил към халюциногените чрез връзката си с един изпълнител на характерни роли в повечето филми на баща му. Започнал на петнайсет години. Разказвам ви всичко това, защото има ключово значение за моята теория.

— Тоест, че Ярнел бил наркоман — обади се Джули. — За него ли става дума?

— Да, а също и че собствената му сестра забременяла от него. Вероятно химическите вещества са увредили гените му още преди да навърши двайсет и две. Обикновено така се получава. При него увреждането на гените е било много странно. И като се добави, че генният фонд е бил силно ограничен, защото Синтия му е сестра, никак не е изключено детето да има отклонения.

Франк издаде тих звук, после въздъхна.

Тримата го погледнаха, но той не реагира. Очите му заиграха без да се фокусират. От дясното ъгълче на устата му продължаваше да се стича слюнка. Беше протекла и по брадичката.

Боби искаше да вземе салфетка и да избърше лицето му, но се въздържа главно защото се боеше от реакцията на Джули.

— И така, около година след смъртта на родителите им, Ярнел и Синтия дойдоха при мен и тя беше бременна — продължи разказа си Фогърти. — Разправиха ми версията за скитник фермер, който я изнасилил, но не ми прозвуча убедително. Досетих се каква е истинската история само като ги гледах как се държат един с друг. Тя се мъчеше да прикрие бременността, като носеше широки дрехи и почти не излизаше от къщи през последните няколко месеца. Така и не разбрах защо: сякаш си мислеха, че проблемът ще изчезне от само себе си някой ден. Когато дойдоха при мен, за аборт и дума не можеше да става. По дяволите, тя беше пред раждане.

Колкото повече слушаше Фогърти, толкова повече на Боби му се струваше, че въздухът в библиотеката не достига и сякаш натежава от кисела като пот влага.

— Ярнел твърдеше, че иска да предпази Синтия колкото е възможно повече от присмех и затова ми предложи тлъста сума, за да не я пращам в болница и да я оставя да роди в кабинета ми, което щеше да е малко рисковано в случай на усложнения. Но парите ми трябваха и ако станеше нещо много лошо, имаше начини да се прикрие. Тогава ми помагаше една медицинска сестра, Норма, и тя беше доста гъвкава по някои въпроси.

„Страхотно“ — помисли си Боби. Лекарят социопат си беше намерил медицинска сестра, която му е лика-прилика — двойката беше съвсем подходяща за персонала на Дахау или Освиенцим.

Джули сложи ръка на коляното на съпруга си и го стисна здраво, сякаш с допира искаше да се увери, че не сънува някакъв луд лекар.

— Да можехте да видите какво излезе от онова момиче — продължи Фогърти. — Изрод, естествено.

— Почакайте — прекъсна го Джули. — Доколкото помня, казахте, че бебето е било Розел. Майката на Франк.

— Точно така. Забележителен изрод. Някой цирк можеше да спечели цяло състояние, като я показва, ако не се интересуваше особено от ударите на закона. Лекарят млъкна, за да се наслади на напрегнатото им очакване. — Тя беше хермафродит.

За миг Боби се замисли за значението на думата, после промълви:

— Да не искате да кажете, че е притежавала и двата пола — мъжки и женски?

— Точно така — Фогърти скочи от стола и почна да се разхожда нагоре-надолу, внезапно оживен от разговора. — Хермафродитизмът е много рядък вроден дефект у хората. Много е вълнуващо да акушираш на подобно раждане. Има обратен хермафродитизъм, когато външните органи принадлежат на единия пол, а вътрешните — на другия, има латерален хермафродитизъм… и още няколко вида. Работата обаче е… Розел беше от най-редките случаи: притежаваше пълния комплект от вътрешните и външните органи на двата пола — Фогърти извади дебел медицински справочник от една лавица и го подаде на Джули. — Проверете на сто четирийсет и шеста страница. Там има снимки точно на такъв случай.

Джули прехвърли книгата на Боби толкова бързо, като че лекарят й бе подал змия.

Боби на свой ред я остави на канапето, без да я отвори. С неговото въображение нямаше никаква нужда от медицински фотографии.

Ръцете и краката му бяха леденостудени. Сякаш цялата кръв се бе отдръпнала от крайниците към главата, за да подхрани трескавия мозък. Искаше му се да спре да мисли за казаното от Фогърти. Беше отвратително. И нещо още по-лошо: по странната усмивка на лекаря можеше да се досети, че чутото дотук беше само предисловие към същината.

Без да спира да се движи из стаята, Фогърти заобяснява:

— Женските й органи бяха точно на място, а мъжките малко изместени. Уринираше през мъжкия орган, но женските изглеждаха напълно детеродни.

— Мисля, че ни е ясно — обади се Джули. — Не ни трябват технически подробности.

Фогърти се приближи до тях, загледа ги отгоре с блеснали очи, сякаш разказваше забавен медицински анекдот, очаровал безчислени колеги по време на приятелски вечери.

— Не, не, трябва да разберете каква беше, за да си изясните какво се случи по-нататък.

 

 

Въпреки че съзнанието й беше разделено на много части — поделяше телата на Върбина, всички котки и кукумявката на верандата на Фогърти — Вайълет най-ясно възприемаше нещата през сетивата на Даркъл, застанал на перваза на кабинета. С острия котешки слух Вайълет не пропусна нито думичка от разговора, въпреки че го чуваше през стъклото. Беше смаяна.

Рядко мислеше за майка си, въпреки че присъствието на Розел още се чувстваше в къщата по най-различни начини. Рядко мислеше за което и да е човешко същество, освен за себе си и за близначката си, а от време на време и за Канди и Франк, защото нямаше почти нищо общо с останалите. Животът й бе свързан с дивото. Емоциите у него бяха много по-първични и силни, а удоволствието се намираше и преживяваше много по-лесно без чувство за вина. Вайълет всъщност не познаваше майка си и не беше близка с нея. Не би могла да бъде, дори майка й да бе проявила желание да подели обичта си между Канди и още някого.

Но сега разказът на Фогърти прикова Вайълет, не защото чуваше историята за пръв път (то си беше точно така), а защото всичко, повлияло върху живота на Розел, имаше дълбоки последствия и за живота на Вайълет. Сред безбройните нагласи и възприятия на дивите същества, в чиито тела и мозъци проникваше Вайълет, най-важно беше увлечението по собственото аз. Тя изпитваше животински нарцистично увлечение към поддържането на външния вид, към собствените желания и потребности. От нейна гледна точка нищо на този свят не беше интересно, освен ако не й служеше, не я задоволяваше или имаше отношение към възможностите за бъдещо щастие.

Мъгляво осъзна, че трябва да намери брат си и да му каже, че Франк е на по-малко от три километра от дома. Съвсем скоро бе чула вятъра и музиката, придружаващи завръщането на Канди.

 

 

Фогърти обърна гръб на Боби и Джули и тръгна пак към писалището. Докато вървеше покрай лавиците с книги, почукваше с пръсти томовете, за да подчертае думите си.

Докато говореше за семейството, очевидно търсело генетичната катастрофа, Джули не можеше да не се сети за страданието на Томас, което го бе сполетяло, въпреки че родителите му водеха здравословен и нормален живот. Съдбата си играеше жестоко както с невинните, така и с виновните.

— Когато видя ненормалното бебе, Ярнел според мен беше готов да го убие и да го хвърли в боклука или най-малкото да го даде в приют. Но Синтия не искаше да се раздели с него, казваше, че е нейно дете, все едно дали има дефект или не. Нарече я Розел на покойната си баба. Подозирам, че искаше детето главно защото виждаше отвращението на Ярнел и знаеше, че присъствието на Розел непрекъснато ще му напомня за последствията от неговото насилие.

— Не можеше ли с хирургическа намеса да се остави само единият пол? — попита Боби.

— Днес е по-лесно. Тогава не ставаше.

Фогърти спря до писалището и извади от странично чекмедже бутилка бърбън и една чаша. Наля си питие и затвори бутилката, без да им предложи да пийнат. Джули не съжаляваше. Домът на Фогърти блестеше от чистота, но тя щеше да се почувства омърсена от каквато и да е храна или напитка.

Старецът отпи от топлия бърбън без вода или лед и каза:

— Освен това не е лесно да отстраниш органите на единия пол и да откриеш, че детето израства с външния вид и поведението тъкмо на този отхвърлен чрез операцията пол. Разбира се, вторичните полови белези съществуват и у бебетата, но не се различаваха лесно, особено през 1946 година. Както и да е, Синтия нямаше да допусне хирургическа намеса. Не забравяйте какво ви казах — вероятно дефектът на детето й се струваше като оръжие срещу брат й.

— Можели сте да застанете между тях и бебето — ядоса се Боби. — Можели сте да обърнете вниманието на здравните власти към страданието на детето.

— И за какво, моля ви се? Заради психичното благополучие на детето ли? Не бъдете наивни! — Лекарят отпи още бърбън. — Платиха ми добре, за да акуширам при раждането и да си затварям устата. Нямах нищо против. Занесоха бебето у дома, като продължаваха да настояват на своята версия за скитника-изнасилвач.

— Бебето… Розел… — заекна Джули, — имаше ли сериозни медицински проблеми?

— Никакви — увери я Фогърти. — С изключение на този дефект, беше здрава като кон. Умствено и физически се развиваше точно навреме като всяко дете и скоро стана ясно, че външно ще бъде жена. После се разбра, че нямаше да бъде кой знае колко привлекателна, по-скоро набита и яка, отколкото манекенка, краката и бяха доста едри и така нататък, но беше достатъчно женствена.

Франк продължаваше да гледа безизразно и отчуждено, но на лявата му буза мускулът потрепна два пъти.

Очевидно бърбънът отпусна лекаря, защото той пак си седна на мястото, облегна се на писалището и обгърна с длани чашата.

— През 1959 година, когато Розел беше на тринайсет, Синтия умря. По-точно се самоуби. Пръсна си черепа. На следващата година, около седем месеца след смъртта на сестра си, Ярнел дойде в кабинета ми с дъщеря си, тоест с Розел. Никога не я наричаше своя дъщеря, защото поддържаше версията, че е извънбрачната му племенница. Както и да е, Розел беше бременна на четиринайсет, на същата възраст, на която я бе родила Синтия.

— Боже Господи! — не се въздържа Боби.

Ударите се сипеха толкова бързо един след друг, че Джули беше почти готова да грабне бутилката уиски от писалището и да пие направо от нея, въпреки че беше на Фогърти.

Доволен от реакциите им, докторът отпи от бърбъна и им даде време да поемат удара.

Първа проговори Джули:

— Значи Ярнел е изнасилил дъщерята на сестра си, зачената от самия него?

Фогърти изчака, за да се наслади на мига.

— Не, не. Момичето го отвращаваше и съм сигурен, че не го е докоснал. Убеден съм, че Розел сподели с мен истината. — Пак пийна от чашата. — Синтия беше станала доста религиозна след раждането на Розел и чак до деня, когато се самоуби. Беше предала страстната привързаност към Бога и на дъщеря си. Момичето знаеше Библията наизуст. И така, Розел се появи бременна. Каза, че е решила да роди. Обясни, че Бог я е направил особена — ето как наричаше хермафродизма — била особена! Била чист съд, от който ще се родят благословени деца. Затова събрала спермата от мъжката си част и механично я поставила в женската си половина.

Боби подскочи от канапето, сякаш пружините под него се скъсаха, и грабна бутилката от писалището.

— Имате ли друга чаша?

Фогърти посочи към барчето в ъгъла. Джули не го беше забелязала. Младият детектив отвори двойната вратичка. Вътре имаше не само чаши, но и още бутилки уиски. Явно лекарят държеше по една в чекмеджето, за да не става, когато му се допие. Боби наля две чаши догоре без лед и занесе едната на Джули.

Тя се обърна към Фогърти:

— Разбира се, не съм си мислела, че Розел е ялова. Знаем, че е родила деца. Но предполагах, че мъжката й половина е била стерилна.

— Розел беше плодовита и като жена, и като мъж. В действителност не можеше да се съвкупи със себе си, така да се каже. Затова бе прибягнала до изкуствено осеменяване, както ви обясних.

Късно следобед в кантората в Нюпорт, когато Боби се мъчеше да обясни пътешествието с Франк като спускане с шейна на края на света, Джули не разбра защо толкова се е притеснил от преживяването. Сега й се стори, че проумява донякъде какво е имал предвид, защото от хаоса в семейните отношения и половата принадлежност на Полардови я побиваха тръпки. Изпълни я мрачно подозрение, че природата е дори още по-странна и по-възприемчива към хаоса, отколкото Джули се боеше.

— Ярнел искаше да й направя аборт. Абортите по онова време бяха доста сладка работа, въпреки че бяха незаконни и се правеха тайно. Но момичето бе крило бременността си от него цели седем месеца, също както двамата — със Синтия се бяха опитали да скрият една друга бременност преди четиринайсет години. Момичето щеше да умре от кръвоизлив. Освен това по-скоро бих се прострелял в крака, отколкото да направя аборт тъкмо на нея. Представете си степента на генното преплитане: дете-хермафродит от кръвосмешението на брат и сестра опложда себе си! Едновременно майка и баща на детето си. Баба му се пада и пралеля, а дядо му е и прачичо! Затворена генетична линия и то увредена от злоупотребата на Ярнел с халюциногени, не забравяйте. Сигурна гаранция за някакво израждане. За нищо на света не бих го пропуснал.

Джули отпи едра глътка от бърбъна. Питието й се стори кисело и опари гърлото й. Нямаше значение. Изпитваше нужда да пийне.

— Станах лекар заради парите — каза Фогърти. — По-късно се насочих към незаконните аборти, които бяха още по-добре платени и се превърнаха в мой основен занаят. Пък и не беше особено опасно, защото знаех какво върша и можех да подкупя някое длъжностно лице, ако се наложеше. С тлъстите хонорари не ти се налага да обявяваш много приемни часове. Разполагаш с много свободно време, пари и приятни преживявания от всякакъв род. Но никога в кариерата си не съм попадал на нещо по-интересно, по-очарователно и по-забавно от кашата с Полардови.

Джули се въздържа да прекоси стаята и да изрита дъртака не от уважение към възрастта му, а защото разказът щеше да остане недовършен, без някаква жизненоважна информация.

— Но раждането на първото дете на Розел не беше такова събитие, каквото очаквах — каза Фогърти. — Въпреки странните обстоятелства, беше здраво и по всички признаци съвсем нормално. Беше 1960 година й бебето се казваше Франк.

Отпуснал се на стола със страничните облегалки, Франк тихо стенеше, без да излиза от безпаметното си състояние.

 

 

Все още заслушана в разказа на доктор Фогърти чрез Даркъл, Вайълет се изправи и прехвърли боси крака през ръба на леглото. Разбута няколко котки, които се бяха сгушили до нея и изтръгна тих протест от Върбина, която рядко се задоволяваше само с мисловния контакт с близначката и се нуждаеше от сигурността на физическия допир. Котките се трупаха около краката на Вайълет, която виждаше света и през техните очи и затова уверено тръгна в мрака към отворената врата за тъмния коридор на втория етаж.

После се сети, че е гола и се върна да облече шортите и тениската.

Не се боеше от неодобрението на Канди или от самия Канди. Всъщност би приветствала насилствена проява на внимание, защото това би била извечната игра на хищника и плячката, на ястреба и мишката, на брата и сестрата. Канди беше единственото диво същество, в чиито разум Вайълет не можеше да проникне — макар да беше примитивен, брат й беше в същото време човек и излизаше извън кръга на способностите й. Но ако разкъсаше гърлото й, нейната кръв щеше да проникне в него и Вайълет щеше да стане част от брат си по единствения възможен начин. Нямаше друг начин и за неговото проникване в нея: само чрез хапане и разкъсване на плътта със зъби.

Всяка друга вечер би му се появила гола, за да го предизвика най-после към насилие. Но тъкмо сега не можеше да даде воля на най-съкровеното си желание, защото Франк се намираше наблизо и още не бе наказан за злото, сторено на горкичкото им котенце Саманта.

Облече се, върна се в коридора и тръгна нагоре, без да губи връзка с Даркъл, Зита и света на дивите зверове. Спря пред вратата на майчината им стая, където Канди се премести след смъртта й. Отдолу се процеждаше тънък сноп светлина.

— Канди — обади се Вайълет. — Канди, тук ли си?

 

 

Като спомен от минали войни или предчувствие за неизбежна война нощта се разтърси от ярка мълния и оглушителна гръмотевица. Прозорците на библиотеката зазвънтяха. Първата гръмотевица, която Боби чу, откакто бяха излезли в лошото време от мотела преди почти час и половина. Въпреки фойерверките в небето, още не валеше. Но колкото и бавно да се приближаваше, бурята вече бе надвиснала. Пиротехническите й ефекти бяха идеален фон за разказа на Фогърти. — Франк ме разочарова — каза лекарят, извади втора бутилка бърбън от голямото чекмедже на писалището и напълни отново чашата си. — Нищо интересно. Толкова нормален. Но след две години тя пак забременя! Този път раждането беше много вълнуващо — точно както да бъде с Франк. Пак беше момче. Тя го нарече Джеймс. Второто девствено раждане по нейните думи. Хич не се трогна, че бебето е изрод като нея. Заяви, че това е само доказателство, че детето също е отразено от Божията милост, защото няма да пропада в бездните на секса. Тогава разбрах, че е напълно откачила.

Боби знаеше, че трябва да остане трезвен. Разбираше опасността от голямо количество уиски след недоспиване. Но той имаше усещането, че алкохолът изгаря в мига, когато го поглъща, поне засега. Пийна и се обърна към Фогърти:

— Да не искате да кажете, че и тая грамада е хермафродит?

— О, не — побърза да отговори лекарят. — Още по-лошо.

 

 

Канди отвори вратата.

— Какво искаш?

— Той е тук, в града, точно сега — каза тя.

Очите му се разшириха.

— За Франк ли говориш?

— Да.

 

 

— По-лошо… — смаяно повтори Боби.

Стана от канапето, за да остави чашата си на писалището. Беше все още три четвърти пълна, но изведнъж младият мъж реши, че дори бърбънът не е достатъчно успокоително в този случай.

Джули явно бе стигнала до същия извод, защото и тя остави настрана чашата си.

— Джеймс — или Канди, ако предпочитате — се роди с четири тестиса вместо с два, но без мъжки полов орган. Разбирате ли, при раждането тестисите на момченцата са на сигурно място в коремната кухина и се спускат по-късно. Но при Канди това не се случи, пък и беше невъзможно, защото нямаше торбичка, в която да се спуснат. И още нещо, костта беше много странно извита и би попречила на спускането. Затова тестисите му останаха в коремната кухина. Но сигурно са функционирали добре и активно са произвеждали големи количества тестостерон, който е свързан с развитието на мускулатурата и отчасти обяснява огромните му размери.

— Значи той е неспособен да прави секс — заключи Боби.

— Със скритите си тестиси и липсата на размножителен орган бих казал, че е осъден да бъде най-целомъдреният мъж на света.

Боби вече бе намразил смеха на стареца.

— Но с четири гонади той произвежда море от тестостерон, а този хормон помага не само за развитието на мускулите, нали така?

Фогърти кимна.

— Ако се изразим с медицински термини, свръхколичествата тестостерон за продължителен период от време променят нормалната мозъчна функция, понякога дори радикално и това е причинният фактор за социално неприемливи равнища на агресивност. Или казано с прости думи: момчето се разкъсва от сексуално напрежение, което не може да освободи по никакъв начин и затова насочва енергията към други отдушници, главно невероятно насилие. Опасен е като чудовищата от филмите.

 

 

Въпреки че освободи кукумявката заради наближаващата буря, Вайълет все още обитаваше Даркъл и Зита и ги освобождаваше от чувството на страх при ослепителните светкавици и тътена на гръмотевиците. Докато стоеше пред Канди на вратата на стаята му, тя слушаше разказа на Фогърти за ненормалното развитие на брат си. Разбира се, на Вайълет това й беше известно, защото майка им го наричаше в семейството Божи знак, че Канди е най-особен от всички. Освен това усещаше, че ненормалното по някакъв начин е свързано с голямата доза дива природа у Канди, която го правеше толкова привлекателен.

Сега Вайълет стоеше пред него, изпълнена с желание да докосне огромните ръце и да усети изваяните мускули, но се въздържа.

— У Фогърти е.

Канди се изненада.

— Мама казваше, че Фогърти е оръдие в ръцете на Бога. Помогнал ни е да дойдем на този свят при девствените раждания. Защо ще приютява Франк? Франк мина на страната на тъмните сили.

— И все пак е там — настоя Вайълет. — И още една двойка. Той се казва Боби, а тя — Джули.

— Дакота — прошепна Канди.

— У Фогърти. Накарай го да си плати за Саманта, Канди. Донеси го тук, след като го убиеш, за да нахраним с него котките. Той мрази котките и ще му е противно да стане част от тях завинаги.

 

 

Избухливият характер на Джули се намираше на опасния ръб на самообладанието. Докато светкавиците и гръмотевиците раздираха мрака отвън, тя се мъчеше да се убеди колко е важно да прояви дипломатичност.

Все пак не успя да се въздържи:

— Толкова години сте знаели, че Канди е безмилостен убиец и не сте направили нищо, за да предупредите някого за опасността?

— Че защо? — учуди се Фогърти.

— Не сте ли чували за нещо като обществен дълг?

— Приятен, но безсмислен израз.

— Извършени са жестоки убийства, защото сте позволили този човек…

— Винаги ще има жестоки убийства. Историята е пълна с подобни примери. Хитлер е избил милиони. Сталин дори още повече. Мао Цзе-Дун е надминал всички. Сега ги смятаме за чудовища, но и те са имали последователи навремето, нали? Дори сега някои хора твърдят, че Хитлер и Сталин са направили каквото трябва, а Мао просто е поддържал обществения ред и е отстранявал измета. Толкова хора се възхищават от убийци, които смело изявяват своята кръвожадност и я обясняват с благородни каузи като братство, политически реформи и справедливост… или пък обществен дълг. Не сме нищо друго освен месо и дълбоко в душите си го осъзнаваме, затова тайничко ръкопляскаме на онези, които са достатъчно смели, за да се отнасят към нас както се полага. Като към месо.

Джули вече знаеше, че Фогърти е социопат, без съвест, без никаква способност да обича, без желание да общува с останалите. Не всички подобни типове бяха улични убийци или дори крадци от висока класа като Том Размъсън, който се опита да убие Боби миналата седмица. Някои от тях неизбежно ставаха лекари или адвокати, телевизионни проповедници, политици. С тях не можеше да се споразумееш, защото бяха лишени от нормални човешки чувства.

— Защо да разказвам на когото и да било за Канди Полард? — попита Фогърти. — Не се боя от него, защото майка му ме наричаше оръдие в ръцете на Бога и учеше нещастното си отроче да ме уважава. Не е моя работа. Той премълча убийството на майка си, тъй като не искаше полицията да влиза в къщата. Ето защо обясни, че Розел се е преместила в луксозен апартамент на брега на океана близо до Сан Диего. Не вярвам някой да е повярвал, че дъртата вещица изведнъж е станала почитателка на плажовете, но никой не задава въпроси, защото не иска да се забърква. Всеки смята, че това не е негова работа. Аз не правя изключение. Жестокостите на Канди са само капка в океана от страдания на този свят. С особената му психика и физиология неговите изстъпления се отличават поне с по-голямо въображение. Освен това, когато Канди беше около осемгодишен, Розел дойде да ми благодари, че съм акуширал при ражданията на четирите й деца и че не съм разкрил тайната на никого, така че Сатаната не знае за благословеното им присъствие на тази земя. Точно така се изрази! В знак на благодарност ми връчи куфар с пари и можах да се пенсионирам доста рано. Нямам представа откъде ги е взела. Спестените през трийсетте години от Дийтър и Елизабет пари отдавна се бяха стопили. Тогава Розел ми разказа нещичко за способностите на Канди — не много, но достатъчно, за да разбера, че никога не страда от липса на пари. За пръв път осъзнах, че генетичното проклятие може да се превърне в генетичен благослов.

Фогърти вдигна чашата си с бърбън и вдигна наздравица, към която не се присъедини нито Джули, нито Боби:

— За неведомите пътища Господни.

 

 

Като архангел, дошъл да оповести края на света в библейското указание за апокалипсиса, Канди пристигна, когато бурята се вихреше с пълен размах, макар дъждът да не беше потопът на Армагедон, нито пък огън и жупел. Засега. Засега.

Материализира се в мрака между две улични лампи на една пресечка от къщата на лекаря, за да е сигурен, че неизбежните тихи тромпети при пристигането му няма да бъдат чути от никого в кабинета на Фогърти. Докато вървеше към къщата под шибащите дъждовни струи, Канди вярваше, че дарената му от Бога сила е вече неудържима и няма кой да го спре по пътя към онова, което иска да постигне.

 

 

— През шейсет и шеста се родиха близначките. Физически бяха нормални като Франк — продължаваше разказа си Фогърти, докато дъждът плющеше по стъклата. — Нищо интересно. Не можех да повярвам. Три от четирите деца бяха съвсем здрави. Очаквах всякакви чудатости — най-малкото заешка устна, обезформен череп, безобразно лице, съсухрени крайници или същества с две глави!

Боби хвана Джули за ръката. Нуждаеше се от допира й.

Искаше му се да се махнат. Чувстваше се опустошен. Не бяха ли се наслушали на приказките на доктора?

Но именно там беше проблемът: не знаеше какво остава да чуят и доколко то ще има значение, за да намерят начин да се справят с Полардови.

— Разбира се, когато Розел ми донесе куфара с парите, разбрах, че всички деца са изроди — умствено, ако не физически. Преди седем години, когато Франк я уби, той дойде при мен, като че му бях длъжен за нещо. Поиска да го подслоня. Разказа ми повече за тях, отколкото исках да узная. През следващите две години периодично се завръщаше при мен, просто се появяваше като призрак, който обитаваше мен, а не някакво място. Накрая обаче разбра, че няма какво да търси тук и цели пет години не се появи в живота ми. До днес, до тази вечер.

Франк се размърда на стола със страничните облегалки. Тялото се премести и главата се люшна отдясно наляво. Иначе си оставаше все така безпаметен както при влизането на Джули и Боби в стаята. Старецът им бе обяснил, че на няколко пъти Франк се съвземал и говорел, но през последния час поведението му се променило.

Джули седеше най-близо до Франк. Тя се намръщи и се наведе към дясната страна на главата му.

— О, Божичко!

Думите й прозвучаха мрачно и вледеняващо като охладителна течност във фризер.

Студени тръпки побиха Боби, докато той скочи от канапето и се наведе от другата страна, за да разгледа главата на Франк. В същия миг съжали, че го е направил. Помъчи се да извърне поглед настрани. Не успя.

Когато главата на Франк беше клюмнала надясно, почти облегната на рамото, слепоочието му не се виждаше. След като остави Боби в кантората, клиентът му очевидно съвсем бе изгубил контрол върху пътуванията и против волята си пак се бе озовал в един от кратерите, където изкуствените насекоми отделяха диаманти. Цялата му плът беше на буци, от слепоочието до челюстта. На места отдолу прозираха грубите скъпоценни камъни и се сливаха с тъканта. По някаква причина Франк бе загребал шепа диаманти, за да ги отнесе със себе си, но при материализирането бе допуснал грешка.

Боби се замисли какви ли богатства са скрити в сивото вещество в черепа на Франк.

— И аз го забелязах — обади се Фогърти. — Вижте дланта на дясната му ръка.

Джули се опита да протестира, но Боби грабна ръкава на Франк и го задърпа, за да вдигне дланта от облегалката на стола. Видя същата част от хлебарка, която някога бе втъкана в обувката му. Или поне на вид беше същата. Стърчеше от месестата част на ръката, гърбът й лъщеше, мъртвите очи се взираха в показалеца на Боби.

 

 

Канди обиколи къщата под дъжда и подмина някаква черна котка на перваза. Тя се обърна да го погледне, после пак залепи нос на стъклото.

Канди тихо стъпи на задната веранда и опита да отвори вратата. Беше заключена.

От ръката му излезе струя бледа синя светлина, когато стисна бравата. Ключалката изпращя, вратата се отвори и той влезе вътре.

 

 

Джули бе видяла и чула много, прекалено много.

Изпълнена с нетърпение да се отдалечи от Франк, скочи от канапето и се приближи до писалището, където се загледа в недопитата си чаша. Беше ужасно уморена. Бореше се с мъката по Томас и още повече да проумее поне нещичко от ужасяващата семейна история, разкрита от Фогърти. Не се нуждаеше от повече бърбън, колкото и да изглеждаше съблазнителен в чашата.

Сетне се обърна към възрастния човек:

— И каква надежда имаме, че ще се справим с Канди?

— Никаква.

— Не може да няма някакъв начин.

— Няма.

— Не е възможно.

— Защо?

— Защото не може да му се позволи да спечели.

— И защо не? — усмихна се Фогърти.

— Защото е лошият, по дяволите! А ние сме добрите. Е, може да не сме съвършени и безгрешни, но със сигурност сме добрите. Точно затова трябва да спечелим. В противен случай цялата игра става безсмислена.

Фогърти се облегна назад.

— Стигнахме до моята теза. Всичко е безсмислено. Не сме нито добри, нито лоши. Ние сме само месо. Нямаме души, за парчето месо няма надежда за прераждане — никой не мисли, че хамбургерът ще попадне в рая, след като го изядем.

В този миг Джули изпита такава омраза към Фогърти, каквато не бе изпитвала никога досега. Не само защото беше самодоволен и омразен, но и защото в аргументите му долови отглас от собствените си думи пред Боби в мотела, след като разбра за смъртта на Томас. Тогава бе заявила, че няма смисъл от мечтите, че те никога не се сбъдват, че смъртта винаги дебне, дори ако имаш късмет да постигнеш щастието. Да мразиш живота само защото рано или късно той те води до смъртта… е, излизаше същото като твърдението, че всички сме само месо.

— Изпитваме само удоволствие и болка — продължи старият лекар, — затова няма значение кой е прав и кой крив, кой печели и кой губи.

— Коя е неговата слабост? — настоя гневно Джули.

— Не знам за такава — Фогърти изглеждаше доволен от безнадеждното положение. Щом беше работил като лекар в началото на четирийсетте години, значи наближаваше осемдесетгодишна възраст, макар на вид да бе по-млад. Ясно съзнаваше, че му остава още съвсем малко време и несъмнено изпитваше неприязън към всеки по-млад. При безразличното му отношение към житейските проблеми явно смъртта им от ръцете на Канди Полард щеше да го забавлява. — Няма слабости.

Боби възрази или поне се опита да го стори.

— Някои биха казали, че слабостта му е в разума, в изкривената психика.

Фогърти поклати глава.

— Аз пък твърдя, че изкривената психика е неговата сила. Използвал е мотива, че е оръдие за Божие отмъщение, за да се предпази много успешно от потиснатост, съмнения и други настроения, които биха го разсейвали.

На стола със страничните облегалки Франк внезапно се изправи и потръпна, сякаш да се отърси от душевния хаос, както куче отърсва подгизналата си козина.

— Къде… защо аз… наистина ли… наистина ли… наистина ли?

— Наистина ли какво, Франк? — обърна се към него Боби.

— Наистина ли се случва? — проговори Франк. Погледът му полека се проясняваше. — Наистина ли най-накрая се случва?

— Какво да се случва, Франк?

Гласът му бе пресипнал.

— Смъртта. Случва ли се най-накрая? Наистина ли?

 

 

Канди бе пропълзял тихо през къщата по коридора към библиотеката. Докато наближаваше отворената врата отляво, до него долетяха гласове. Разпозна сред тях гласа на Франк и вече трудно се сдържаше.

Според Вайълет Франк бе пострадал. И без това трудно управляваше телекинетичните си способности, заради което Канди все се надяваше някой ден да го улови и да го довърши, преди да се е скрил на безопасно място. Може би беше настъпил моментът на триумфа.

Когато стигна до вратата, Канди видя женски гръб. Лицето бе скрито, но той беше сигурен, че е същото, което бе обляно в благодатна светлина в мислите на Томас.

Зад нея зърна Франк. Брат му разшири очи, когато на свой ред го забеляза. Ако майцеубиецът досега беше прекалено объркан душевно, за да се телепортира далеч от Канди, както твърдеше Вайълет, сега вече объркването се стопяваше. По всичко личеше, че Франк се кани да изчезне още преди брат му да го е пипнал.

Отначало Канди възнамеряваше да хвърли хората в библиотеката в смут, като изпрати вътре енергийна вълна, за да подпали книгите и да разклати лампите с цел да уплаши двамата Дакота и доктор Фогърти, да отвлече вниманието им и по такъв начин да потърси възможности да хване Франк. Сега обаче бе принуден да промени плановете си при гледката на разтреперания си брат, който можеше всеки миг да се дематериализира.

Втурна се в стаята и грабна жената изотзад. Обви ръка около шията й и дръпна главата й назад — искаше да покаже на нея и на двамата мъже, че всеки миг може да й прекърши врата. Въпреки всичко тя го изрита, одра крака му с тока си и с всички сили го настъпи по пръстите. Болката беше страшна. Явно му бе приложила хватка от бойните изкуства: личеше по усилията й да противодейства на натиска и да използва наученото в продължителните упражнения. Затова Канди дръпна главата й още по-силно и сви бицепс около гърлото й. Джули разбра, че всяка съпротива е самоубийствена.

Фогърти наблюдаваше сцената от стола си. Беше разтревожен, но не дотам, че да се изправи. Другият мъж скочи от канапето с пистолет в ръка. Явно беше от бързите като по филмите, но Канди въобще не се заинтересува от тях двамата. Вниманието му бе приковано върху Франк, който бе станал от стола и се канеше да изчезне — в Пуналу, Киото и десетки други места.

— Не прави това, Франк! — извика Канди. — Не бягай! Време е да уредим сметките, трябва да платиш за стореното на майка ни. Ела у дома, приеми Божието наказание и още тази вечер ще сложим край на всичко. Аз тръгвам с тая кучка. Сигурно се е опитала да ти помогне и едва ли ще ти се иска да гледаш как страда.

Боби се канеше да постъпи безумно. Гледката на Джули в ръцете на психопата го подлуди. Той се прицелваше така че да улучи Канди, без да засегне жената. Чудовището благоразумно приклекна зад жертвата си. Беше време да изчезва.

— Ела у дома — обърна се то към Франк. — Ела в кухнята, позволи ми да сложа край на всичко и ще я пусна. Кълна се в името на мама, че ще я пусна. Но ако не се появиш след петнайсет минути, ще я сложа на масата и ще вечерям, Франк. Искаш ли да я изям, след като се е помъчила да ти помогне, Франк?

Стори му се, че чува изстрел точно когато се измъкваше оттам. Във всеки случай беше прекалено късно. Материализира се отново в къщата на Пасифик Хил Роуд заедно с Джули Дакота, като продължаваше здраво да я стиска през шията.