Дийн Кунц
Лошо място (22)

22

Дерек спеше в другото легло. Похъркваше тихичко.

Томас не можа да заспи. Стана и отиде до прозореца. Загледа се навън. Луната беше изчезнала. Тъмнината беше непрогледна.

Томас не харесваше нощта. Плашеше го. Харесваше да грее слънце, цветята да са ярки, тревата да изглежда зелена и небето да е синьо, та да ти се струва, че върху света има похлупак, който задържа всичко на земята и на място. През нощта всички цветове изчезваха и светът беше пуст, сякаш някой махаше похлупака и пускаше вътре безкрайно много нищо, и ако човек вдигнеше поглед нагоре към цялото това нищо, усещаше, че би могъл да се понесе нанякъде като цветовете, да се понесе нагоре и надалеч и извън света и когато на сутринта отново сложеха похлупака, той нямаше да е тук, щеше да бъде някъде другаде и никога нямаше да може да се върне. Никога.

Опря върховете на пръстите си в прозореца. Стъклото беше студено.

Искаше му се да може да проспи нощта. Обикновено спеше добре. С изключение на тази нощ.

Тревожеше се за Джули. Винаги се тревожеше за нея по мъничко. Нормално е братът да се тревожи. Но това не беше малка тревога. Беше голяма.

Започна тъкмо тази сутрин. Странно чувство. Особено. Страшно. „Нещо наистина лошо ще се случи на Джули“ — казваше то. Томас се разтревожи толкова много, че се опита да я предупреди. Бяха му казали, че картините и гласовете и музиката по телевизията се изпращали по въздуха. Отначало си помисли, че е лъжа, че си правят шега с това, че е тъп, и очакват да повярва всичко, но после Джули потвърди, че е истина, затова той понякога се опитваше да „телевизионира“ мислите си до нея, понеже щом можеш да изпратиш картини и музика и гласове по въздуха, с мислите трябва да е лесно.

„Внимавай, Джули — предупреди я мислено той. — Внимавай, бъди предпазлива, нещо лошо ще се случи.“

Обикновено когато усещаше нещо за някого, този някой беше Джули. Томас знаеше кога е щастлива. Или тъжна. Когато беше болна, той понякога се свиваше на леглото и слагаше ръце върху собствения си корем. Винаги знаеше кога ще дойде на посещение.

Чувстваше и неща, свързани с Боби. Не от самото начало. Когато Джули го доведе за пръв път, Томас не усети нищо. Но постепенно започна да усеща повече. И сега чувстваше за него почти колкото и за Джули.

За някои от останалите хора също усещаше. За Дерек например. Или за Джина, едно друго дете от дома. Както и за двама-трима от персонала и за една от сестрите. Но за тях не усещаше и наполовина колкото за Боби и за Джули. Мислеше си, че сигурно щом обича повече някои хора, повече усеща нещата — знае нещата — за тях.

Понякога, когато Джули се тревожеше за него, на Томас наистина страшно му се искаше да й каже, че знае как се чувства тя и че е добре. Разбираше, че тъкмо знаенето ще я направи щастлива. Но нямаше думи. Не можеше да обясни как или защо понякога усеща чувствата на другите хора. А не искаше да се опита да им разкаже за това, понеже се страхуваше, че ще изглежда глупав.

Беше идиот. Знаеше го. Не колкото Дерек, който беше много мил, хубаво се живееше в една стая с него, но който бе наистина бавен. Хората понякога казват „бавен“ вместо „тъп“, когато говорят пред теб. Джули никога не го правеше. Боби също не го правеше. Но някои хора казват „бавен“ и си мислят, че ти не разбираш. Той го разбираше. Имаха и по-сложни думи и тях той наистина не разбираше, но със сигурност разбираше „бавен“. Не искаше да е идиот, но никой не му даваше да избира, и понякога той мислено се обръщаше към Бога, молеше Го да му помогне да поумнее, ала Бог искаше той да остане тъп завинаги — но защо? — или просто не получаваше съобщенията.

Джули също не получаваше съобщенията. Томас винаги разбираше кога е стигнал до някого с телевизионирана мисъл. Той никога не стигна до Джули, но понякога успяваше да стигне до Боби, което беше забавно. Но не смешно, а интересно, странно. Когато Томас телевизионираше мисъл до Джули, понякога Боби я получаваше вместо нея. Както тази сутрин. Беше изпратил предупреждение до Джули…

„Ще се случи нещо лошо, Джули, нещо наистина лошо идва…“

… но го бе уловил Боби. Може би понеже и двамата обичаха Джули. Не знаеше. Не можеше да си го обясни. Но със сигурност се бе случило. Боби го беше уловил.

Сега Томас стоеше по пижама до прозореца, гледаше страшната нощ и усещаше Лошото нещо там навън, усещаше го като вълничка в кръвта си, като изтръпналост в костите си. Лошото нещо беше далече, не някъде близо до Джули, но идваше.

Днес Томас искаше да каже на Джули за приближаването на Лошото нещо по време на посещението й, но не можа да измисли по какъв начин да го направи, понеже се страхуваше, че ще изглежда тъп. Джули и Боби знаеха, че е идиот, вярно, но той мразеше да изглежда тъп пред тях, мразеше да им напомня колко е тъп. Всеки път, когато понечваше да й разкаже за Лошото нещо, просто забравяше как да използва думите. Имаше ги в главата си, бяха си там, стояха си подредени, готови да бъдат казани, пък после изведнъж се разбъркваха и той не можеше да ги накара да се подредят правилно отново. Затова и не можа да ги изговори, та те бяха просто думи без каквото и да било значение и той щеше да изглежда наистина, ама наистина идиот.

Освен това не знаеше какво е Лошото нещо. Мислеше си, че може би е човек, един наистина ужасен човек там навън, готвещ се да направи нещо на Джули, но не го усещаше точно като човек. Отчасти човек, но и нещо друго. Нещо, което караше Томас да усеща студ не само отвън, но също и отвътре, както когато едновременно стоиш на студен зимен вятър и ядеш сладолед.

Той потрепери.

Не искаше да получава тези грозни усещания за това, което беше там навън, но пък и не можеше просто да се върне в леглото и да прекъсне връзката, понеже колкото повече усетеше за далечното Лошо нещо, толкова по-добре можеше да предупреди Джули и Боби, когато то се приближи.

Зад него Дерек промърмори в съня си.

Домът беше наистина тих. Всички идиоти спяха. Дълбоко. С изключение на Томас. Понякога му харесваше да е буден, когато другите не бяха. Понякога това го караше да се чувства по-умен от всички тях взети заедно, да вижда неща, които те не можеха да видят, и да разбира неща, които те не можеха да разберат, понеже спяха, а той — не.

Втренчи се в нощта и в нищото.

Опря чело в стъклото.

В името на Джули протегна ръка към нищото. Надалече.

Отвори себе си. За усещания. За вълнички и изтръпвания.

Нещо голямо, грозно-противно, го удари. Като вълна. Излезе от нощта и го удари и той залитна назад и падна до леглото и след това вече изобщо не можеше да усети Лошото нещо, то беше изчезнало, но усетеното от него беше толкова голямо и толкова противно, че сърцето му се раздумка и дъхът му спря, и точно тогава телевизионира на Боби:

„Върви, бягай, махай се, спаси Джули, Лошото нещо идва, Лошото нещо приближава, бягай, бягай.“