Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Bad Place, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

23

Сънят беше изпълнен с музиката на „Лунна серенада“ на Глен Милър, въпреки че както всичко в сънищата, песента беше донякъде по-различна от истинската. Боби се намираше в къща, позната, и същевременно напълно чужда, но някак си разбра, че това е вилата на брега на океана, заради която с Джули щяха да се пенсионират млади. Той се носеше през всекидневната над тъмен персийски килим, покрай наглед удобни тапицирани столове, огромно старо канапе със заоблени облегалки и дебели възглавници, шкаф „Рулман“ с бронзови вратички, лампа в стил „Арт Деко“ и препълнени с книги полици. Музиката идваше отвън, така че той излезе при нея. Радваше се на лесните промени в съня, позволяващи му да премине през вратата, без да я отвори, да пресече широката веранда и да слезе по дървените стъпала, без дори да повдигне крак. Океанът бучеше, фосфоресциращата пяна на разбиващите се вълни проблясваше в нощта. Под една палма в пясъка, сред черупки от миди, стоеше „Урлицър“, модел 950, пръскаше златни и червени светлини, газели скачаха неспирно, фигурки на Пан надуваха свирки, механизмът, сменящ плочите, блестеше като истинско сребро, голяма черна плоча се въртеше върху диска. На Боби му се струваше, че „Лунна серенада“ ще продължава завинаги, което щеше да е хубаво за него, понеже той никога не е бил по-улегнал, по-спокоен, пък и чувстваше, че Джули също е излязла от къщата, че го чака на влажния пясък близо до водата и че иска да танцува с него, и затова се обърна, и тя беше там, екзотично осветена от грамофона и той пристъпи към нея…

„Върви, бягай, махай се, спаси Джули, Лошото нещо идва, Лошото нещо приближава, бягай, бягай.“

Индиговосиният океан изведнъж се надигна като при буря и в нощния въздух се разхвърча пяна.

Ураганни ветрове разлюляха палмите.

„Лошото нещо! Бягай! Бягай!“

Светът се наклони. Боби залитна към Джули. Океанът се надигаше около нея. Искаше я, щеше да я грабне. Притежаваше воля, бе един мислещ океан със злобно съзнание, проблясващо в тъмните му дълбините.

„Лошото нещо!“

Мелодията на Глен Милър се ускори, плочата се въртеше на бързи обороти.

„Лошото нещо!“

Меката романтична светлина от грамофона изведнъж проблесна ярко и жегна очите му, макар че не прогони нощта. Струеше така, сякаш вратата към ада се бе отворила, но тъмнината наоколо само се увеличи, не отстъпи пред този свръхестествен блясък.

„Лошото нещо! Лошото нещо!“

Светът отново се наклони. Надигна се и се разлюля.

Боби се запрепъва през клатушкащия се плаж към Джули, която изглеждаше неспособна да мръдне. Масленочерният разпенен океан я поглъщаше.

„Лошото нещо Лошото нещо Лошото нещо!“

Небето над тях се разтвори с гръмовния пукот на трошащ се камък, но от разпадащия се свод не блесна светкавица.

Гейзери от пясък се надигнаха около Боби. Мастилена вода избликна от внезапно зейнали в плажа дупки.

Той погледна назад. Вилата я нямаше. Океанът се надигаше от всички страни. Брегът изчезваше изпод краката му.

Пищящата Джули се скри под водата.

„ЛошонещоЛошонещоЛошонещо!“

Шестметрова вълна се издигна срещу него. Разби се и го помете. Той се опита да плува. Плътта по ръцете и дланите му шупна и набъбна и започна да капе. Просветнаха бели като сняг кости. Среднощната океанска вода беше киселина. Главата му потъна. Затаи дъх и успя да я измъкне над повърхността, но океанът вече бе отнесъл с целувката си устните му и той усети, че венците се отделят от зъбите му, а езикът му се превръща на пихтия при съприкосновението със солената киселина. Дори изпълненият с пръски въздух беше ерозивен и мигновено бе разял дробовете му, така че когато се опита да диша, не можа, и като размахваше във вълните ръце, които бяха само кости, потъна, сграбчен от отдръпващата се вълна, завлечен към вечна тъмнина, смърт и забвение.

„Лошонещо!“

Боби се изправи в леглото.

Пищеше, но от устата му не излизаше звук. Когато осъзна, че е сънувал, престана да се опитва да крещи и най-сетне нададе тих и отчаян стон.

Беше отметнал завивката си. Седеше на ръба на леглото със спуснати на пода крака и стискаше дюшека, за да се закрепи, сякаш все още беше на онзи надигащ се плаж или се бореше да изплува от размътените вълни.

Зелените цифри на часовника върху тавана просветваха и показваха два и четиридесет и три.

За миг барабаненето на собственото му сърце го заглуши и го направи невъзприемчив към външния свят, но след няколко секунди чу постоянното, ритмично дишане на Джули и се учуди, че не я е събудил. Очевидно не се беше мятал в съня си.

Паниката, съпровождала кошмарите му, не го бе напуснала напълно. Безпокойството му отново започна да се надига, може би понеже стаята бе тъмна като алчния океан в съня му. От страх да не събуди Джули, не запали нощната лампа.

Веднага щом беше в състояние да стане, се изправи и заобиколи леглото в непрогледната тъмнина. Банята се намираше откъм нейната страна, но той, както в безброй други нощи, лесно намери пътя, воден едновременно от опит и инстинкт.

Безшумно затвори вратата след себе си и запали светлината. За миг флуоресцентната яркост му попречи да се види в ослепителната повърхност на огледалото над двойната мивка. Когато най-сетне разгледа отражението си, забеляза, че плътта му е на мястото си. Сънят беше ужасяващо реален, по-различен от всичко, изпитвано досега; по някакъв странен начин му се бе сторил по-реален от самия живот — с наситени цветове и звуци, които бяха пулсирали през спящото му съзнание като светлината от жичката на нажежена до бяло крушка. И макар да знаеше, че всичко е било само сън, дори след като се събуди, не можеше напълно да се отърси от страха си, че кошмарният океан е оставил белезите си върху него.

Потрепери и се облегна на мивката. Пусна студената вода, наведе се и наплиска лицето си. Все още мокър, погледна към огледалото и срещна очите си.

— Какво, по дяволите, беше това? — шепнешком се запита той.