Дийн Кунц
Лошо място (32)

32

Когато си тръгнаха от болницата, Боби и Джули се насочиха с тойотата на компанията към Гардън Гроув, град в западната равнинна част на окръга, за да търсят Серъп Уей номер 884, адреса на шофьорската книжка, която Франк притежаваше под името Джордж Фарис.

Джули следеше номерата на къщите, като се взираше през мокрите странични стъкла или надничаше между движещите се чистачки.

Ярки луминесцентни лампи осветяваха тридесетгодишните едноетажни къщи от двете страни на улицата, които бяха построени в два основни, подобни на кутия модела, но все пак създаваха известна илюзия за индивидуалност, благодарение на различната си облицовка. Едната беше с гипсова мазилка и акценти от тухли, другата — с гипсова мазилка, редуваща се с панели от кедрови дъски или пана от речен камък, плочки или вулканични скали.

Калифорния не беше само Бевърли Хилс, Бел Еър и Нюпорт Бийч. В нея не преобладаваха богаташки къщи и крайокеански вили, както в телевизионния й образ. Икономичността в жилищното проектиране беше направила калифорнийската мечта достъпна за вълните емигранти, които десетилетия наред нахлуваха от различни точки на света, а сега предимно от бреговете на Далечния Изток, както се виждаше от изписаните на виетнамски и корейски номера на някои коли, паркирани по протежение на Серъп Уей.

— След пресечката — каза Джули. — От моята страна.

Доста хора твърдяха, че подобни квартали са позор за страната, но според Боби те представляваха същността на демокрацията. Той беше израсъл на подобна на Серъп Уей улица, но не в Гардън Гроув, а на север в Анахайм, и тя никога не му се беше струвала грозна. Спомняше си как бе играл с другите деца в дългите летни вечери, когато под оцветените в оранжево и карминово лъчи на залязващото слънце разперените силуети на палмите изглеждаха черни като рисунка с въглен на фона на небето; когато понякога спускащият се здрач миришеше на жасмин и ехтеше от писъка на някоя рееща се далече на запад чайка. Спомняше си какво означава да си момче, притежаващо велосипед в Калифорния — перспективите за изследвания, огромните възможности за приключения. Та нали всяка улица с къщи с гипсова мазилка, видяна за пръв път от седалката на велосипеда, бе изглеждала екзотична.

Две големи дървета господстваха в двора на Серъп 884. Белите цветове на азалиите дискретно ухаеха в мрака.

На светлината на уличните лампи сипещият се дъжд приличаше на разтопено злато, но когато Боби забърза по алеята след Джули, му се стори студен като суграшица и въпреки че беше облечен с подплатено яке с качулка, той потръпна.

Джули натисна звънеца. Лампата на верандата светна и Боби усети как някой ги разглежда през шпионката на входната врата. Той отметна качулката и се усмихна.

Вратата се открехна, доколкото позволяваше защитната верига, и се показа някакъв азиатец. Беше около четиридесетгодишен, нисък, строен, с черна коса, започнала да побелява по слепоочията.

— Какво обичате?

Джули му показа разрешителното си на частен детектив и му обясни, че търсят човек на име Джордж Фарис.

— Полиция? — Непознатият се намръщи. — Всичко е наред. Няма нужда от полиция.

— Не. Ние сме частни детективи — обясни Боби.

Мъжът присви очи. Изглеждаше така, сякаш е решил да хлопне вратата под носа им, но изведнъж лицето му грейна в усмивка.

— О, разбирам. Вие сте частни детективи. Също като по телевизията! — Свали веригата от вратата и ги покани вътре.

Всъщност не само ги покани, а ги посрещна като почетни гости. Само за три минути те научиха, че името му е Туонг Тран Фан (редът на имената му беше разместен, за да се пригоди към западния обичай, според който фамилията е последна), че с жена му Чин били между хората, избягали от Виетнам с лодка две години след падането на Сайгон, че работили в перални и ателиета за химическо чистене и най-накрая успели да отворят две собствени ателиета. Туонг настоя да вземе връхните им дрехи. Чин — дребничка жена с фини черти, облечена с торбести черни панталони и жълта копринена блуза — каза, че ще донесе нещо за пиене, въпреки обясненията на Боби, че разполагат само с няколко минути.

Боби знаеше, че американизираните виетнамци от първата генерация понякога бяха толкова изпълнени с подозрения към полицията, че да не желаят да я потърсят за помощ, дори когато самите те са жертва на престъпления. Южновиетнамската полиция беше корумпирана, а северновиетнамската върхушка, завладяла юга след изтеглянето на американците — кръвожадна. Дори след петнадесет или повече години, прекарани в Съединените щати, много виетнамци оставаха в известна степен недоверчиви към всички органи на властта.

В случая на Туонг и Чин Фан обаче тази подозрителност не се простираше до частните детективи. Очевидно бяха гледали твърде много героични телевизионни детективи и вярваха, че всички те са защитници на онеправданите, рицари с трещящи 38-калиброви пистолети, вместо с копия. В ролите си на освободители на потиснатите, Боби и Джули бяха отведени с известна церемониалност до дивана, който беше най-новата и хубава част от мебелировката на гостната.

Родителите тържествено въведоха изключително симпатичните си деца, за да ги представят: тринадесетгодишния Роки, десетгодишния Силвестър, дванадесетгодишната Сиси и шестгодишната Мерил. Те очевидно бяха родени и израсли като американчета, само че бяха много по-учтиви и възпитани от повечето свои връстници. Когато запознаването завърши, децата се върнаха в кухнята, където подготвяха домашните си.

Въпреки учтивите им протести, на Боби и Джули бързо бе поднесено кафе с кондензирано мляко и дребни виетнамски сладкишчета. Семейство Фан също пи кафе.

Туонг и Чин седнаха в овехтелите кресла, видимо по-неудобни от дивана. Повечето от мебелите им бяха с опростена съвременна форма и неутрални цветове. В един от ъглите имаше малък будистки кът. Върху червения олтар бяха поставени пресни плодове. Няколко пръчици тамян стърчаха от гнездата на керамичен свещник, но само една от тях беше запалена и към тавана се виеше бледосинкава ивица благоуханен дим. Черните лакирани маси бяха единствените други мебели, напомнящи за Азия.

— Търсим човек, който може би някога е живял на този адрес — каза Джули, докато си избираше сладкишче от табличката, върху която ги бе поднесла госпожа Фан. — Името му е Джордж Фарис.

— Да. Той е живял тук — отвърна Туонг, а съпругата му кимна.

Боби се изненада. Беше сигурен, че името Фарис и адресът произволно са съчетани от някой фалшификатор на документи, че Франк никога не е живял тук. Франк бе не по-малко сигурен, че Полард, а не Фарис, е неговото истинско име.

— Купихте къщата от Джордж Фарис, така ли? — попита Джули.

— Не, беше починал — отвърна Туонг.

— Починал? — възкликна Боби.

— Да. Преди пет-шест години. От бързоразвиващ се рак.

В такъв случай Полард не беше Фарис и не бе живял тук. Документите за самоличност бяха пълен фалшификат.

— Купихме къща само преди няколко месеца от вдовица — продължи Туонг. Английският му беше добър, въпреки че от време на време пропускаше да членува съществителните. — Не, по-точно исках да кажа от наследника на вдовица.

— Значи госпожа Фарис също е починала, така ли? — попита Джули.

Туонг и жена му си размениха многозначителен поглед и той обясни:

— Много тъжно. Откъде се вземат такива хора?

— Кой човек имате предвид, господин Фан?

— Този, който е убил госпожа Фарис, брат й и двете й дъщери.

Стомахът на Боби се сви. Той инстинктивно харесваше Франк Полард и беше сигурен в невинността му, но изведнъж червеят на съмнението загриза лъскавата ябълка на убедеността му. Дали би могло да бъде само съвпадение обстоятелството, че Франк носеше документите за самоличност на човек, чието семейство е било избито, или самият Франк бе отговорен за това? Едва преглътна напълнения с крем сладкиш, въпреки че беше невероятно вкусен.

— Случило се е през юли миналата година — каза Чин.

— По време на горещата вълна, която може би си спомняте. — Тя духна кафето си, за да го охлади. Боби забеляза, че през по-голяма част от времето Чин говори съвършен английски, и заподозря, че случайните й неточности са съзнателни грешки, с цел да не изглежда, че се справя по-добре от съпруга си. Фина и изтънчена азиатска куртоазия. — Купихме къщата през октомври.

— Въобще не хванаха убиеца — добави Туонг Фан.

— А имат ли описанието му? — попита Джули.

— Не мисля.

Боби неохотно изви глава към Джули, която също изглеждаше потресена, но в погледа й не прочете укор и „казвах ли ти аз“. Тя попита:

— Как са били убити? Застреляни? Удушени?

— С нож, струва ми се. Елате. Ще ви покажа къде са били намерени телата.

Къщата имаше три спални и две бани, едната от които беше обновена. Плочките от стените и пода бяха сменени и бяха монтирани шкафове от качествен дъб.

Джули последва Туонг в банята, а Боби остана на прага с госпожа Фан. Потропването на дъжда отекваше през отдушника.

— Тялото на по-малката дъщеря е било тук, на пода. Тринадесетгодишна. Ужасно нещо. Много кръв. Циментът между плочките се беше оцветил. Всичко трябваше да се изкърти.

Туонг ги въведе в спалнята на дъщерите си. Двойно легло, нощни шкафчета и две малки бюра оставяха малко място за каквото и да било друго, но Сиси и Мерил бяха успели да натъпчат доста книги.

— Братът на госпожа Фарис, гостувал й за около седмица, е бил убит тук. В леглото. По стени и килим имаше кръв — каза Туонг Фан.

— Видяхме къщата, преди да бъде вписана в каталога на агенцията по недвижими имоти, преди килимът да бъде махнат и стените пребоядисани — обясни Чин Фан. — Тази стая изглеждаше най-зле. Известно време сънувах кошмари заради нея.

Продължиха към оскъдно обзаведената спалня на стопаните на къщата: огромно легло, нощни шкафчета, две нощни лампи с червеникавокафяви стъклени абажури, но никаква тоалетка или скрин. Дрехите, които не бяха успели да се съберат в гардероба, бяха подредени покрай едната стена в картонени кутии с прозрачни пластмасови капаци.

Пестеливостта на семейство Фан се стори на Боби сходна с неговата и на Джули. Може би те също имаха мечта, заради която работеха и спестяваха.

Туонг каза:

— Госпожа Фарис е била намерена в леглото си в тази стая. Били са й сторени ужасни неща. Цялата е била изпохапана, въпреки че във вестниците въобще не писаха за това.

— Изпохапана ли? — попита Джули. — И от какво?

— Вероятно от убиеца. По лицето, гърлото… на други места.

— Щом не са писали във вестниците, вие откъде знаете? — попита Боби.

— Жената, която я е открила, още ни е съседка. Тя ни каза, че госпожа Фарис и по-голямата й дъщеря били изпохапани.

— Не е от хората, които биха си измислили подобни неща — добави госпожа Фан.

— А къде са намерили втората дъщеря? — попита Джули.

— Моля, последвайте ме. — Туонг ги поведе обратно по пътя, по който бяха дошли, през гостната и трапезарията към кухнята.

Четирите деца на Фан седяха около кухненската маса. Три от тях прилежно четяха учебниците си и си водеха бележки. Никакъв телевизор или радио не отвличаха вниманието им и те изглеждаха така, сякаш ученето наистина им доставяше удоволствие. Дори Мерил, която беше първокласничка и вероятно нямаше урок за разказване, четеше някаква детска книжка.

Боби забеляза две цветни табла, закачени на стената до хладилника. Първото отразяваше оценките на всяко дете от началото на учебната година през септември до сега. Второто беше списък на домашните задължения, за които отговаряше всяко от тях.

В цялата страна университетите бяха в шок, понеже извънредно висок процент от най-добрите кандидати беше с азиатски произход. Негрите и испаноговорещите се оплакваха, че са прецаквани от друго малцинство, а белите крещяха преиначени расистки лозунги, когато им отказваха прием в полза на някой азиатски студент. Неколцина от преуспелите американизирани азиатци вероятно успяваха да се уредят по втория начин, но сега Боби виждаше простичкото обяснение за постиженията им навсякъде в къщата на Фан. Те просто усърдно се трудеха. Бяха прегърнали идеалите, върху които бе основана страната, включващи непосилен труд, честност, посветено на целта себеотрицание и свободата да бъдеш такъв, какъвто искаш. По ирония на съдбата големият им успех се дължеше отчасти на факта, че много родени американци бяха започнали да се отнасят с цинизъм към същите тези идеали.

Кухнята беше свързана с всекидневна, обзаведена скромно, както останалата част от къщата.

— По-голямата дъщеря на Фарис е намерена тук, до канапето. Седемнадесетгодишна.

— Много красива девойка — тъжно каза Чин.

— Била изпохапана като майка си. Така казва съседката ни.

— А другите жертви — попита Джули, — по-малката дъщеря и братът на госпожа Фарис? Те също ли са били изпохапани?

— Не знаем — отвърна Туонг.

— Съседката не е видяла телата им — обясни Чин.

Известно време всички мълчаха и гледаха пода, върху който е било намерено мъртвото момиче, сякаш чудовищността на това престъпление бе такава, че петната от него би трябвало по някакъв начин отново да се появят върху чисто новия килим. Дъждът монотонно барабанеше по покрива.

— Не се ли безпокоите понякога, че живеете тук? — попита Боби. — Не защото в тези стаи е извършено убийство, а понеже убиецът не е бил открит. Не се ли тревожите, че може да се върне някоя нощ?

Чин кимна.

— Навсякъде е опасно — каза Туонг. — Самият живот е опасен. По-малко рисковано е човек въобще да не се ражда. — Лека усмивка трепна по лицето му и веднага изчезна. — Да напуснеш Виетнам с мъничка лодка беше по-опасно.

Боби погледна към масата в кухнята и видя, че четирите деца продължават задълбочено да се занимават с уроците си. Перспективата убиецът да се върне на местопрестъплението не ги вълнуваше.

— В допълнение към химическото чистене преустройваме къщи и ги продаваме — каза Чин. — Тази е четвъртата. Ще поживеем тук може би някоя и друга година; ще оправим една по една всички стаи, а след това ще продадем къщата и ще приберем печалбата.

— Заради убийствата някои хора не биха се решили да се нанесат тук след семейство Фарис. Но опасността за нас е и една добра възможност — поясни Туонг.

— Когато свършим с къщата, тя няма да бъде само обновена — каза Чин. — Ще бъде пречистена, духовно пречистена. Разбирате ли? Непорочността й ще бъде възстановена. Ние ще сме прогонили злото, което убиецът е довел тук, и ще сме оставили своя собствен духовен отпечатък в тези стаи.

Туонг кимна и добави:

— Това ни доставя истинско удовлетворение.

Боби извади от джоба си подправената шофьорска книжка, хвана я така, че пръстите му да скриват името и адреса, но снимката да се вижда и попита:

— Познавате ли този човек?

— Не — отвърна Туонг и Чин се съгласи.

Когато Боби отново я прибра, Джули каза:

— А имате ли представа как е изглеждал Джордж Фарис?

— Не — отвърна Туонг. — Както ви казах, умрял от рак доста години, преди да избият семейството му.

— Помислих си, че може би сте видели тук негова снимка, преди да бъдат изнесени вещите на семейство Фарис.

— Не. Съжалявам.

— Споменахте, че не сте купили къщата чрез посредник. Свързали сте се направо с наследника, така ли? — попита Боби.

— Да. Другият брат на госпожа Фарис наследи всичко.

— Случайно пазите ли името и адреса му? Мисля, че ще трябва да поговорим с него — каза Боби.