Дийн Кунц
Лошо място (45)

45

Джаки Джакс пристигна в кантората „Дакота & Дакота“ чак в четири и десет следобед във вторника, цял час след връщането на Боби и Клинт. За раздразнение на Джули отдели половин час, за да създаде подходяща според него работна атмосфера. Заяви, че стаята е прекалено светла, затова пусна щорите на големите прозорци, макар че здрачът на наближаващата зима и надвисналите облаци над Тихия океан така или иначе вече бяха отнели голяма част от дневната светлина. Местеше трите месингови лампи на най-различни места, всяка с по три възможности за яркост на осветлението. Комбинациите изглеждаха безкрайни. Най-накрая реши да остави едната да свети с крушка от седемдесет вата, другата с трийсет, а третата угаси. Помоли Франк да се премести от канапето на един стол, после реши, че така няма да стане, премести големия стол на Джули иззад бюрото, накара Франк да седне и нареди още четири стола в полукръг около него.

Джули подозираше, че Джаки би могъл да си свърши работата прекрасно и при вдигнати щори и запалени лампи. Но той беше артист и дори вън от сцената не устояваше на изкушението да театралничи.

През последните години илюзионистите се бяха отказали от артистични псевдоними от рода на Великия Блакуел и Хари Худини. Сега предпочитаха обикновени имена, ако не използваха и собствените, но Джаки не възприемаше новото. Също както истинското име на Худини беше Ерих Вайс, Джаки бе кръстен Дейвид Карвър. Тъй като изпълняваше комични номера, избягваше имена със загадъчен привкус. Още от пубертета мечтаеше да стане част от нощния живот и от сцените на Лас Вегас, затова си избра ново поприще, което за него и хората от неговата черга звучеше като на знаменитост от Невада. Другите деца искаха да бъдат лекари, учители, търговци на недвижими имоти или автомонтьори, докато младият Дейви Карвър мечтаеше да стане Джаки Джакс — сега, слава Богу, мечтата му се беше сбъднала.

Въпреки че в момента имаше пауза между едноседмичен ангажимент в Рино и участие в представление за Сами Дейвис във Вегас, Джаки не се появи в джинси или обикновен костюм. Дрехите му бяха по-подходящи за сцената — черен костюм с изумрудено зелени биета по реверите и маншетите, зелена лъскава риза и черни лачени обувки. Беше на трийсет и шест години, слаб, загорял от слънцето напук на всякаква опасност от рак на кожата, боядисана в мастиленочерно коса и неестествено, яростно бели зъби благодарение на съвременните чудеса на зъботехниката.

Преди три години „Дакота & Дакота“ бяха наети от един хотел в Лас Вегас, с който Джаки имаше дългосрочен договор. Имаха неприятната задача да разкрият самоличността на изнудвач, който измъкваше по-голямата част от парите на илюзиониста. След много неочаквани поврати случаят завърши благополучно, но Джули най-много се изненада, че в края на краищата бе преодоляла първоначалната си неприязън към илюзиониста и донякъде го хареса. Донякъде.

Най-сетне Джаки се настани на стола право пред Франк.

— Джули, вие двамата с Клинт седнете от дясната ми страна. Боби отляво, моля.

Джули не разбираше какво значение има на кой от трите стола ще седне, но прие играта.

Половината от представлението на Джаки в Лас Вегас се състоеше от хипнотизиране и комично използване на хора от публиката. Познанията му по методите за хипноза бяха толкова задълбочени, така проникновено разбираше действието на разума в състояние на транс, че го канеха често на медицински конференции заедно с лекари, психолози и психиатри, работещи в областта на практическото приложение на хипнозата. Може би щяха да успеят да убедят психиатър да им помогне да пробият амнезията на Франк с хипнотична терапия. Но едва ли имаше по-квалифициран специалист за целта от Джаки Джакс.

Освен това колкото и фантастични неща да научеше Джаки за Франк, на него можеше да се разчита, че ще си държи устата затворена. Дължеше много на Боби и Джули и въпреки недостатъците си, не забравяше дълговете си и имаше поне остатъци от чувство за лоялност — рядко явление в егоистичните представители на шоубизнеса.

Под приглушената металическа светлина на двете месингови лампи, под бързо падащия мрак зад спуснатите щори равният, добре модулиран глас на Джаки с ниски провлечени тонове и отделни драматични вибрации прикова вниманието не само на Франк, но и на всички останали. Илюзионистът извади многостенен капковиден кристал на златна верижка, за да привлече вниманието на Франк, като преди това предупреди останалите да гледат в лицето на Франк, а не в уреда, за да избегнат нежелано изпадане в транс.

— Франк, моля те, гледай светлината, която проблясва в кристала — мека и прекрасна светлинка, която пърха от едно място на друго, топла и предразполагаща светлина, топла, трепкаща…

След малко, донякъде замаяна от добре пресметнатото мърморене на Джаки, Джули забеляза, че очите на Франк се изцъклят.

Седналият до нея Клинт включи касетофончето, което бе използвал предния ден следобед, когато Франк им разказваше своята история.

Джаки въртеше верижката между палеца и показалеца, за да не спира въртенето на кристала, и продължи:

— Добре, Франк, сега се отпускаш, отпускаш се изцяло, ще чуваш само моя глас, нищо друго, ще отговаряш само на моя глас, на никой друг…

Илюзионистът доведе Франк до състояние на дълбок транс, приключи с указанията за по-нататъшния разпит и му каза да затвори очи. Франк се подчини.

Джаки остави кристала и попита:

— Как се казваш?

— Франк Полард.

— Къде живееш?

— Не знам.

След подробните разяснения на Джули през деня за положението и информацията, която им бе необходима от клиента, Джаки насочи разговора:

— Живял ли си някога в Ел Енканто?

Колебание. И после:

— Да.

Гласът на Франк беше необичайно равен. Лицето му беше толкова изтощено и смъртнобледо, че приличаше по-скоро на ексхумиран труп, съживен по вълшебен начин, за да послужи като мост между участниците в сеанса и мъртвите, с които те желаеха да разговарят.

— Помниш ли адреса в Ел Енканто?

— Не.

— Адресът ти не е ли „Пасифик Хил Роуд“ 1458?

По лицето на Франк пробяга мрачно изражение и почти веднага изчезна.

— Да. Това… Боби откри… с компютъра.

— Но помниш ли наистина мястото?

— Не.

Джаки намести часовника си „Ролекс“, после приглади с две ръце гъстите си черни коси.

— Кога си живял в Ел Енканто, Франк?

— Не знам.

— Трябва да ми кажеш истината.

— Да.

— Не можеш да ме лъжеш, Франк, не можеш да криеш нищо от мене. Невъзможно е в сегашното ти състояние. Кога си живял там?

— Не знам.

— Сам ли беше тогава?

— Не знам.

— Помниш ли, че снощи беше в болницата, Франк?

— Да.

— И също, че… изчезна?

— Така казват.

— Къде отиде, Франк?

Мълчание.

— Франк, къде отиде?

— Аз… аз се страхувам.

— Защо?

— Ами… не знам. Не мога да мисля.

— Франк, помниш ли, че в четвъртък сутринта се събуди в колата си, паркирана на една улица в Лагуна Бийч?

— Да.

— Ръцете ти бяха пълни с черен пясък.

— Да — Франк избърса длани в бедрата си, сякаш усещаше черните песъчинки, полепнали по влажните ръце.

— Откъде взе пясъка, Франк?

— Не знам.

— Не бързай. Помисли.

— Не знам.

— Помниш ли, че после отиде в един мотел… поспа… и се събуди изцапан с кръв?

— Помня — отвърна Франк и потръпна.

— Откъде беше кръвта, Франк?

— Не знам — простена той.

— Беше котешка кръв, Франк. Знаеше ли, че е котешка кръв?

— Не. — Клепачите му трепнаха, но Франк не отвори очи. — Само котешка кръв? Наистина ли?

— Помниш ли да си срещал котка оня ден?

— Не.

Очевидно трябваше по-агресивен метод, за да получат необходимите отговори. Джаки заприказва с Франк за нещата в обратна последователност, започнаха от болницата предната вечер, постепенно преминаха към момента, когато Франк се бе събудил на зазоряване в четвъртък на алеята в Анахайм, без да знае нищо, освен името си. Оттам нататък можеше да излъже паметта, ако успееха да преодолеят булото на амнезията и да възстановят миналото.

Джули се поотпусна на стола и хвърли поглед към Боби покрай Джаки Джакс — чудеше се дали представлението му харесва. Предполагаше, че въртящият се кристал и другите фокуси ще допаднат на момчешкия му авантюристичен дух и че Боби ще бъде с широка усмивка и блеснали очи.

Но той беше мрачен. Сигурно стискаше зъби, защото мускулите на челюстта му потрепваха. Боби й бе разказал за случката у Дайсън Манфред. Джули остана не по-малко смаяна и потресена, отколкото те двамата с Клинт. Ала това не беше обяснението за сегашното му настроение. Може би още се ужасяваше от спомена за буболечките в кабинета на ентомолога. Или пък продължаваше да го тормози сънят от миналата седмица: лошото нещо идва, лошото нещо…

Тогава Джули не обърна внимание на съня. Сега обаче се замисли дали пък не е бил пророчески. След всичко странно, което Франк внесе в живота им, тя беше по-склонна да вярва на такива неща като поличби, видения и сънища.

Лошото нещо идва, лошото нещо…

Може би лошото нещо беше мистър Синя светлина.

Джаки насочваше Франк към алеята, към мига, когато се бе събудил на непознато място, объркан и смутен.

— Хайде сега да се върнем назад, Франк, още мъничко, само няколко секунди, после още няколко, назад, назад, зад пълния мрак в мислите ти, зад черната стена в паметта…

Когато започнаха въпросите, Франк се сви на стола на Джули, сякаш бе направен от восък и се топеше на пламък. Пребледня още повече, ако изобщо това бе възможно, бял като парафинова свещ. Но сега, под напора на желанието да преодолее мрака в мислите, той се поизправи, отпусна ръце на облегалките на стола и толкова силно стисна, че едва не измъкна тапицерията. Сякаш пак израстваше, връщаше се към предишните си размери от нещо като вълшебните еликсири на Алиса при пътешествието й навътре в заешката дупка.

— Къде си сега? — попита Джаки.

Очите на Франк трепнаха под затворените клепачи. От него се изтръгна нечленоразделен, приглушен звук.

— Ох… ох…

— Къде си сега? — повтори Джаки тихо, но твърдо.

— Светулки — изрече Франк пресекливо. — Светулки по време на буря! — Задиша учестено, неравномерно, като че с мъка поемаше въздух в дробовете.

— Какво искаш да кажеш, Франк?

— Светулки…

— Къде си, Франк?

— Навсякъде. Никъде.

— В Южна Калифорния няма светулки, Франк, сигурно се някъде другаде. Помисли, Франк. Огледай се и ми кажи къде си.

— Никъде.

Джаки направи още няколко опита да накара Франк да опише какво вижда около себе си, да разкаже за светулките, но нямаше никакъв резултат.

— Измъкни го оттам — обади се Боби. — Върни го по-назад.

Джули погледна касетофона в ръцете на Клинт — лентата се въртеше зад пластмасовото прозорче.

С мелодичен и трептящ глас и изкусително ритмични интонации Джаки нареди на Франк да прескочи осеяния със светулки мрак и да се върне още по-назад.

Изведнъж Франк каза:

— Какво правя тук? — Не говореше за кантората „Дакота & Дакота“, а за мястото, където Джаки го бе върнал мислено. — Защо тук?

— Къде си, Франк?

— Къщата. Какво по дяволите правя тук, защо дойдох? Това е лудост, не бива да съм тук.

— Чия е къщата, Франк? — попита Боби.

Франк бе получил указания да слуша само гласа на хипнотизатора, затова не отговори, докато Джаки не повтори въпроса. И после:

— Нейната къща. Къщата е нейна. Мъртва е, разбира се, от седем години е мъртва, но къщата все още е нейна, винаги ще бъде нейна, мръсницата ще си остане тук — такова зло не може да бъде унищожено изцяло, част от него остава да витае в нейните стаи, във всичко, което е докосвала.

— Коя е тя, Франк?

— Майка.

— Твоята майка ли? Как се казва?

— Розел. Розел Полард.

— И това ли е къщата на „Пасифик Хил Роуд“?

— Да. Погледни, Божичко, ама че място — тъмно, лошо. Не виждат ли хората колко е лошо? Не виждат ли, че тук живее нещо ужасно? — Франк плачеше. Сълзите проблясваха в очите му, после се стичаха по бузите му. Гласът му потрепери от мъка. — Не виждат ли какво става тук, какво живее тук, какво се крие и се размножава тук? Слепи ли са хората? Или просто не искат да видят?

Вниманието на Джули бе приковано от измъчения глас на Франк, от агонизиращата болка, разкривила лицето му като на изгубено и уплашено дете. Но тя си наложи да откъсне очи от него и пак погледна покрай хипнотизатора към Боби, за да види как той реагира на думите „лошо място“.

Боби пък гледаше към нея. Тревогата, помрачила сините му очи, ясно показваше, че изразът не му е убягнал.

Влезе Лий Чен с купчина разпечатки и безшумно затвори вратата към приемната. Джули сложи пръст на устните си и с жест го покани да седне на канапето.

Джаки заговори с успокоителен глас на Франк, мъчеше се да разпръсне обзелия го ужасен страх.

Внезапно Франк извика от уплаха. Писъкът прозвуча по-скоро като животински, отколкото като човешки. Франк изправи гръб. Трепереше. Отвори очи, без да вижда никого в стаята — беше все още в транс.

— О, Божичко, той идва, идва сега, близначките сигурно са му казали, че съм тук, той идва!

Чудовищният му страх очевидно беше съвсем неподправен. Част от него се предаде на Джули. Сърцето й заби лудо, дишането й се ускори.

Джаки се помъчи да поуспокои Франк, за да бъде в състояние да разговаря.

— Не се притеснявай, Франк. Отпусни се, спокойно. Никой не може да ти стори нищо лошо. Няма да се случи нищо неприятно. Успокой се, отпусни се, спокойно…

Франк поклати глава.

— Не, не. Той идва, идва, този път ще ме хване. По дяволите, защо се върнах тук? Защо се върнах и му дадох възможност да ме докопа?

Отпусни се…

— Той е тук! — Франк се помъчи да се изправи, но като че нямаше достатъчно сили, вкопчи пръсти още по-силно в изкуствената тапицерия на облегалките. — Той е точно тук и ме вижда, вижда ме.

— Кой е той, Франк? — обади се Боби и Джаки повтори въпроса.

— Канди. Канди е! — Поискаха пак да каже името на човека, от когото се плашеше и Франк повтори: — Канди.

— Канди ли се казва?

— Той ме вижда!

С още по-повелителен и убедителен глас Джаки му нареди:

— Отпусни се, Франк. Ти си спокоен и отпуснат.

Но Франк се разтревожи още повече. По челото му изби пот. Приковани към някакво далечно място и време, очите му изглеждаха безумни. Ужасът му бързо прерастваше в убийствена паника.

— Не мога да го овладея — смути се Джаки. — Ще трябва да го извадя оттам.

Боби се плъзна към крайчеца на стола.

— Не, още не. Не сега, след минутка. Питай го за Канди. Кой е той?

Джаки повтори думите на Боби.

— Той е смъртта — последва отговорът на Франк.

Хипнотизаторът се намръщи и отбеляза:

— Отговорът не е ясен, Франк.

— Той е олицетворение на смъртта, смърт на два крака, брат ми, нейният син, любимото й дете, хвърленият й хайвер. Мразя го, той иска да ме убие, ето го, идва!

Франк изрева от ужас и понечи да стане от стола.

Джаки му нареди да не мърда.

Франк неохотно седна, но ужасът му растеше, защото продължаваше да вижда как Канди се приближава.

Хипнотизаторът се опита да го извади от този миг в миналото, да го насочи към настоящето, за да го извади от състоянието на транс, но не успя.

— Трябва да се махна сега, още сега, веднага — отчаяно извика Франк.

Джули се уплаши за него. Никога не бе виждала по-безпомощен и нещастен човек. Беше потънал в пот, тресеше се неудържимо. Кичури бяха полепнали по челото му, влизаха в очите му, но от ужас той не ги забелязваше. Така силно бе впил пръсти в облегалките, че с ноктите на дясната ръка проби тапицерията.

— Трябва да се махна оттук — повтори настоятелно той.

Джаки му каза да не мърда.

— Не, трябва да избягам от него!

Джаки Джакс се обърна към него.

— Това никога не ми се е случвало, изгубих контрол върху него. Божичко, погледни го, страх ме е, че ще получи инфаркт.

— Хайде, Джаки, трябва да му помогнеш — рязко каза Боби. Стана от стола си, приклекна до Франк и сложи ръка върху неговата, за да го успокои.

— Боби, недей — извика Клинт и толкова бързо се изправи, че бутна касетофона, който държеше на скута си.

Боби не му отговори, защото изцяло се бе съсредоточил върху Франк, който сякаш се разпадаше пред очите им. Приличаше на парен котел със запушен клапан, изпълнен до пръсване не с гореща пара, а с маниакален ужас. Боби се мъчеше да го успокои — нещо, което Джаки не бе успял да стори.

За миг Джули не разбра защо Клинт скочи на крака. После осъзна, че Боби единствен е забелязал нещо, което им бе убягнало: той бе сложил ръката си върху тази на Франк не само да го утеши — мъчеше се внимателно да освободи хватката на пръстите му, защото Франк бе разкъсал тапицерията и се беше наранил може би на няколко места на стърчащите пирони на стола.

— Той идва, трябва да бягам! — Франк пусна облегалката, вкопчи се в Боби, изправи се на крака и повлече Боби със себе си.

Изведнъж Джули разбра от какво се бои Клинт, рязко скочи и бутна стола.

— Боби, не!

Обзет от паника при видението на своя брат убиец, Франк изпищя. Той изчезна със съскане подобно на пара, изпускана от локомотив. И отнесе Боби със себе си.